Глава 13
ДЕЙМЪН
Хората на Алехандро ни посрещнаха на границата, точно както Алехандро беше обещал. Алехандро беше свързан с всички нас, издаваше заповеди, наблюдаваше охранителните камери, докато пътувахме към имота, до който беше проследил Елейна.
Мъжът беше поставил проследяващо устройство в китката ѝ и макар да беше някак болно и контролиращо, помагаше в ситуации като тази. И сега разбирах защо го е направил.
Винаги щеше да знае къде точно се намира тя.
– Преместват Елейна – изръмжа Алехандро.
– Върви, Джоуи – казах му аз. – Не може да се каже какво, по дяволите, планират да направят с нея. Аз се справям с това.
– Сигурен ли си, братко? – Попита ме той, макар да знаех, че няма търпение да си върне жената. Разбирах го.
– Отивай, копеле! – Изръмжах. – Кажи ми, ако Касиди е с тях.
Запалих двигателя и полетях по тесния път към мястото, където Алехандро първоначално ни беше насочил. Той мълчеше в слушалката ми, което беше и добро, и лошо.
Добре, защото това означаваше, че е в своята зона.
Лошо, защото Алехандро Гарсия в своята зона беше смъртоносен за всички, независимо дали бяхме на негова страна, или не. Едно грешно движение и животът ти се губи.
Отне ми по-малко от пет минути да стигна до мястото, където Алехандро първоначално беше изпратил всички нас. Изстрели се разнесоха през Bluetooth-а ми. Стиснах зъби и издадох безмълвни команди с ръце на хората, които Алехандро беше изпратил с мен, като им заповядах да се разпръснат и да заемат позиция.
Единственият човек, който щеше да излезе жив оттук, бяхме ние и Касиди.
Разбих вратата и веднага хората на Алехандро се втурнаха след мен, убивайки множество мъже наляво и надясно, докато аз се държах ниско над земята, препускайки покрай стаите, докато надничах в тях, за да видя дали Касиди е там.
Джеферсън изскочи от една стая и аз го хванах за ризата. За по-малко от две секунди извадих ножа от колана си и прерязах гърлото му, покривайки ръцете си с червено.
Пуснах го на пода.
Къде, по дяволите, беше моята жена?
Погледнах в стаята, от която беше излязъл, и лицето ми пребледня.
Това не се случваше. Не и тя. Не и Кас.
– Касиди! – Изкрещях. Втурнах се напред и паднах на колене до нея. Дишането ѝ беше повърхностно. Имаше толкова много шибана кръв.
Не трябваше да е толкова бледа. Кръвта непрекъснато се изливаше от раната в корема ѝ.
– Деймън! – Най-накрая чух гласа на Алехандро, който крещеше в слушалките ми. – По дяволите, отговори ми!
– Имам нужда от линейка – успях да отговоря. Никога през живота си не се бях чувствал толкова зле. Виждал съм разчленени тела в чужбина, виждал съм деца, убити пред очите ми, но нищо не можеше да се сравни с това, което чувствах в този момент. – Тя е в безсъзнание. Прободена е с нож в стомаха. Не мога… тя…
– Спокойно, братко – нареди Джоуи през слушалката. – Алехандро в момента се обажда по телефона на екип, който да дойде да я вземе. Тя ще се справи, братко. Събери се, чуваш ли ме?
Затворих очи, но ги отворих отново, когато Касиди изстена от болка, а сините ѝ очи бавно се отвориха и се спряха върху мен.
– Деймън? – Просъска тя.
Хванах я за ръката.
– Аз съм тук, скъпа – успокоих я. – Вече всичко е наред. Ще ти помогнем.
Тя слабо се усмихна.
– Той щеше да го направи отново – прошепна тя и очите ѝ отново се затвориха. – Не можех…
– Шшш – успокоих я аз. Повдигнах ръката ѝ до устните си, като притиснах меки целувки към всяко от кокалчетата ѝ. – Ще поговорим за всичко по-късно, добре? Почивай, бейби. Просто си почини.
Тя слабо кимна, а от устните ѝ се изля още един слаб стон на болка. Издърпах пистолета от кобура си, когато в стаята нахлуха мъже, облечени изцяло в черно.
– Задръж огъня, Деймън – нареди Алехандро. – Те са мои хора и са обучени за такива неща. Позволи им да ѝ помогнат. Довери ми се за това.
Стиснах зъби.
– Кас, тези момчета ще ти помогнат, ясно? Аз няма да си тръгна.
– Добре – прошепна тя.
Изправих се, като бавно поставих ръката ѝ на гърдите си, преди да се отдалеча от пътя. Четирима от тях вдигнаха тялото ѝ, като едва я разтърсиха, докато я поставяха на носилката, която беше вкарана в стаята. След като я привързаха, я изнесоха на нея. Един от мъжете ме блокира, когато се опитах да го последвам.
– Отиди в болницата – каза ми той. – Алехандро ще ти даде указания. Ще направим каквото можем, за да спрем кървенето по пътя дотам.
Той излезе от стаята.
– Имам местоположението ти на екрана – каза Алехандро, като продължи оттам, откъдето човекът беше спрял. – Върви, ще ти дам инструкции, докато пътуваш. Моите хора ще приключат с почистването.
***
Логан влезе в чакалнята на болницата. Касиди все още беше в операционната. Всичко, което правех през последните три часа, беше да седя в пълна тишина. Чашата с кафе, която ми беше донесла медицинската сестра, седеше до мен – недокосната.
– Братко – каза той тихо.
Погледнах го през уморените си, изтощени очи. Изведнъж наистина почувствах шибаната си възраст. Той седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Имаш ли новини?
Само поклатих глава. Винсънт влезе след това, носейки столчето за кола на Емили. Веднага се изправих, а гледката на дъщеря ми размрази част от леда, който беше започнал да се образува отново около сърцето ми.
– Помислих си, че може да имаш нужда от нея – каза Винсънт тихо. – Дадохме ѝ адаптирано мляко. Знам, че Кас обикновено кърми, но при тези обстоятелства…
– Не – казах тихо и протегнах ръка, за да взема столчето за кола от него. – Благодаря, че се погрижихте за нея.
Винсънт ме прегърна с една ръка.
– Ние сме семейство, братко.
Седнах обратно и вдигнах малкия си ангел от седалката за кола, държейки го в скута си. Тя грабна медальона ми изпод ризата и тихо си играеше с него, като от време на време издаваше малки писъци, когато се засичаха.
Облегнах глава назад към стената и затворих очи, като си представях усмихнатото лице на Касиди в съзнанието си.
Скоро, скъпа. Скоро, заклех се. Никой, по дяволите, няма да те откъсне от мен.
Назад към част 12 Напред към част 14
