Категория: Т.О. Смит

Глава 7
ХАТЧЕТ

На следващата сутрин се наместих на стола си с болезнено съскане. Мускулите ми крещяха да си легна и да си почина, а болкоуспокояващите вече не ми помагаха особено. Вече почти не можех да движа шибаната си ръка, без да ме прониже нажежена до червено, изгаряща болка.
Бях се насилвал прекалено много.
Грейв повдигна вежди към мен.
– Добре ли си, братко?
Кимнах веднъж, но знаех, че Грейв не изглеждаше така, сякаш ми вярва. Подобно на Грим, Грейв виждаше повече, отколкото другите хора бяха склонни да виждат. И макар Грейв и Скорпион да бяха по принцип най-добри приятели, Грим и Грейв също работеха на странна чистота заедно.
Саботаж удари с чукчето по масата, въвеждайки ред в Църквата.
– Някой се опита да ме убие преди два дни. Единствената причина, поради която седя на тази маса с леко нараняване, е, че Хатчет постави живота си на карта, за да спаси моя. – Около масата започнаха да се чуват удари, тъй като всички мъже ми благодариха, че съм спасил живота на президента.
Саботажът отново удари с чукчето си по масата, с което върна реда в залата.
– Все още няма информация на улицата някой да се е опитал да ме отстрани, нито пък да е ударил Хатчет. Тези момчета не носеха шибани елеци и никакви цветове. – Информира ни той.
– И така, какъв е планът тогава, Саботаж? – Попита Грим, като грубият му, дрезгав глас звучеше из стаята с авторитет на сержант от учението. – Някой трябва да знае нещо, по дяволите. Почти изгубихме Хатчет. Беше на косъм от това да умре на тази проклета маса.
– Засега се държим настрана. – Заяви Саботаж. Грим изръмжа. – Никой не отива никъде сам. Инк, свържи се със Съдията – кажи му, че в момента не можем да правим никакви бягства. Грейв, свържи се с Рок и му кажи, че пратката му се отлага, освен ако не дойде сам да я вземе.
– Разбрах. – И двамата мъже потвърдиха, потвърждавайки заповедта на нашия президент.
– Изи, Рейна, Джеса и Пени готвят вечеря – Трикси ще се върне днес. – Трикси беше едно от момичетата в клуба, но имаше склонност да изчезва случайно, а напоследък я нямаше от месеци. – Искаха да я посрещнат топло. – Саботаж посочи с пръст около масата. – Никой не я пита какво, по дяволите, се е случило и защо се е върнала, ясно ли се изразих? – Нареди той.
След като всички потвърдиха, че са разбрали, Саботаж удари с чукчето си по масата.
– Църквата се отлага.
Останах на масата, чакайки, докато стаята се изпразни. Трябваше да остана сам, за да стана от този стол, иначе всеки брат от този клуб щеше да види колко ме боли и колко сериозни са пораженията.
Саботаж затвори вратата на параклиса, като остана в параклиса с мен. Въздъхнах, знаейки, че няма да се измъкна от това.
– Колко те боли, Хатчет? – Попита ме той.
– Мога да се справя. – Намръщих се.
– Хатчет, не за това те питах. – Отвърна ми той. Погледнах го. Той знаеше какво чувствам към шибаните наранявания, които претърпях заради този клуб. – Хайде. – Той ми помогна да стана от стола. Едва сдържах поредица от ругатни, докато се изправях в пълния си ръст.
– Спри. – Поиска Саботаж, протягайки ръка към елека ми.
Успях да се измъкна от елека си. Саботаж го постави на масата.
– Свали фланелата. – Нареди ми.
Успях да разкопчая блузата си и да смъкна и нея, макар че ми трябваха няколко минути, за да я сваля напълно. Саботаж се намръщи на откритите ми ръце. Те бяха черни и сини и силно надраскани. Усмихнах му се, опитвайки се да разведря обстановката. Саботаж може и да беше твърдоглав и задник, но не му харесваше, когато членовете му се нараняват. – Това не е гадост по гърба и гърдите ми, братко. – Уведомих го.
Той ме инструктира да се обърна с гръб към него. Вратата се отвори, когато Саботаж издърпа нагоре превръзките, разкривайки гърба ми. Беше покрит със синини и марли, за които знаех, че вече са кървави, а раните все още не са се затворили напълно.
Дръпнах глава нагоре и очите ми се спряха на Лейла, която с ужас се взираше в гърба ми. Преглътнах трудно. Ебаси, тя не трябваше да ме вижда в този вид.
– Защо, по дяволите, раната ти не е спряла да кърви? – Поиска да знае Саботаж.
– Шибаната порезна рана и тениска се разкъсаха на гърба ми, когато се плъзнах по асфалта. – Уведомих го, докато се отдалечавах от него, принуждавайки се да скрия болката си и от него, и от Лейла. Обърнах се към моята жена. – Лейла, не е толкова лошо, колкото изглежда. – Излъгах, като не исках нищо повече от това да изтръгна ужасения поглед от очите ѝ.
– Не е толкова лошо, колкото изглежда? – Тя се задави. Преглътнах трудно.
– Хатчет – каза тя, шокирайки ме до смърт, като използва клубното ми име – не разбирам как не се сгромолясваш на пода от болка.
– Почти. – Каза ѝ Саботаж. Намръщих се на моя президент. Той ме игнорира. – Човекът има нужда от малко почивка и да се охлади адски много за няколко дни.
Без да каже нито дума, Лейла взе фланелката ми и ми помогна да се облека в нея, като след това ми помогна да се облека в елека. Саботаж се измъкна от стаята, оставяйки ни сами в параклиса заедно. Тя нежно положи ръце на корема ми, като ме гледаше с онези красиви, сини очи, обрамчени с очилата ѝ.
– Знаеш, че не е нужно да криеш болката си от мен, нали? – Попита ме тихо тя.
Наклоних леко устните си заради нея.
– Надявам се, че ако не я изкажа на глас, ще мога да се справя с нея. – Признах. Тя се намръщи. – Така че, просто ме забавлявай.
Тя се намръщи към мен.
– Хатчет…
– Блейк. – Казах ѝ, без да харесвам звука на клубното ми име от нейната уста. – За теб винаги съм бил Блейк.
Тя въздъхна тихо.
– Но е както ти каза – Блейк е мъртъв. Сега ти си Хатчет.
Посегнах нагоре и нежно притиснах лицето ѝ в ръцете си.
– Блейк е този, в когото си се влюбила. – Нежно ѝ напомних.
Тя сви рамене.
– Да, но Блейк също се влюби в наркотиците – избра ги пред мен – пред бебето. – Намръщих се при това напомняне. Тя нежно обви тънките си, деликатни пръсти около китките ми. – Хатчет, това, което си сега – това е човекът, на когото искам да дам втори шанс. Не на този, който си бил.
За миг мълчаливо се взирах в лицето ѝ, без да съм сигурен дали това, което казва, е действително вярно. Боже, исках да е така. Имах нужда тя да бъде изцяло моя.
– Искаш да кажеш това нали? – Попитах я най-накрая. – Щом се погрижим за Линкълн, ти няма да избягаш с Матю?
Тя поклати глава към мен.
– Все още сме в изпитателен период, Хатчет. – Можех да уважа това. Бях я прецакал в миналото. – Все още имаш много да доказваш на мен, както и на Матю, но ако ми докажеш, че наистина искаш това – искаш семейството си – аз ще бъда тук. Няма да отида никъде. – Увери ме тя.
Наведох се и нежно я целунах, като сгънах ръцете си около леко тонизираното ѝ тяло, придърпвайки я към себе си, докато обявявах душата ѝ за своя.
Мълчаливо се заклех, че няма да прецакам това отново. Исках семейството си.

Назад към част 6

Глава 6
ЛЕЙЛА

Влязох в клуба, а Тор беше точно зад мен. Атмосферата беше напрегната; всички сякаш не даваха на Хатчет да се изкаже, и вероятно имаше защо, тъй като той изглеждаше ядосан на света. От Блейк сякаш лъхаше напрегната, осезаема ярост, когато очите му срещнаха моите.
Матю играеше на системата за игри, а Скорпион седеше до него, за да го занимава и да държи Матю настрана от това, което беше накарало всички да се изнервят.
– Нещо се е случило. – Измърмори Тор зад гърба ми, заобикаляйки ме, за да отиде към Саботаж, най-вероятно за да разбере какво се е случило.
Саботаж се изправи и каза нещо тихо на Тор. Тор само кимна, позволявайки на Саботаж да мине покрай него. Надигнах предизвикателно брадичката си към Саботаж, докато той се приближаваше към мен.
– Стой, Хатчет! – Изръмжа Грим на Хатчет, докато той се изправяше от масата.
– Само я нарани, Саботаж… – Изръмжа Хатчет предупредително, но Инк го сграбчи и го запрати обратно на мястото му.
– Какво става? – Поисках да знам, като направих крачка назад от Саботаж.
– Просто искам да поговорим. – Каза ми тихо той. Вдигна ръце в знак на предаване. – Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, можеш да имаш някой в параклиса с теб, когато говорим.
– Искам Блейк. – Казах му, кръстосвайки ръце на гърдите си. С Блейк може и да сме в скандални отношения в момента, но знаех, че той ще ме защити от всеки мъж в тази сграда.
Саботаж кимна, като направи крачка назад от мен.
– Добре. – Каза ми той, като се насочи към параклиса.
– Хатчет, вдигни задника си на краката. – Изръмжа той на оръжейния си сержант.
Блейк се изправи от масата и се придвижи към мен, игнорирайки президента си. Той опря ръце на раменете ми и проследи с очи как се държа. По гръбнака ми пробягаха тръпки, гърдите ми се затоплиха от загрижеността и закрилата в сините му очи.
– Лейла, без значение какво ще каже той, просто знай, че си свободна да вземеш каквото решение искаш. Няма да позволя на този клуб да се нахвърли върху теб. По-рано направих някои глупости, но не съжалявам за нито един шибан момент от тях. – Каза ми той.
Преглътнах трудно. О, Боже, какво, по дяволите, е направил?
С това той притисна устни към челото ми, оставяйки ме объркана и леко изплашена, докато ме хващаше за ръка и ме водеше към параклиса. Саботаж затвори вратата зад нас, блокирайки звука от разговора ни от останалата част на клуба.
Всички седяхме мълчаливо за момент, Хатчет седеше на стола с надпис СО, а аз – на стола отдясно на Саботаж, който беше обозначен като ВП.
Саботаж барабани с пръсти по масата в продължение на няколко тихи мига, докато обмисляше следващите си думи.
– Хатчет, защо не информираш Лейла за това, което се случи днес? – Най-накрая Саботаж подкани Блейк и го погледна.
Блейк сви рамене, облегна се назад на стола си, като кръстоса небрежно ръце на гърдите си, а очите му бяха студени и плоски – в тях нямаше никаква емоция. Това накара кръвта ми да се смрази.
– Разбих лицето на Призрака, защото се опита да заяви доста твърдо, че ме прецакваш. – Каза Блейк, като ме погледна, а очите му омекнаха съвсем малко. Преглътнах трудно, напрежението се покачваше във въздуха. – Ебаси, казах на всички, че ако някога се стигне до решение между клуба или теб и Матю, винаги ще избера теб и Матю.
Думите му стоплиха сърцето ми, но и накараха кръвта във вените ми да стане ледена. Колкото по-дълго бях тук, толкова повече виждах колко много клубът е помогнал на Блейк. Той му даваше структура – цел. Знаех, че без него Блейк щеше да бъде изгубен.
– Искам да изясня нещо. – Заговори Саботаж, като ме погледна. – Помогнах на Хатчет да се измъкне от тези улици – помогнах му да се изчисти. Той е чист вече почти седем години. Този клуб му даде структура в живота, каквато той никога не е имал.
– През… – Започна Блейк, но Саботаж вдигна ръка нагоре към него, за да го накара да замълчи. Блейк се намръщи.
– Но искам ясно да ти кажа, че ако Хатчет някога почувства нужда да избира между този клуб или теб и сина ти заедно, аз лично ще му пусна куршум, ако избере този клуб. – Саботаж се наведе напред, като ме гледаше в очите. Преглътнах нервно. – И ако някога се стигне до това Хатчет да почувства, че трябва да направи такъв избор, тогава очевидно съм се провалил като негов президент.
Преглътнах трудно и погледнах Блейк през масата.
– Наистина ли искаш да кажеш това? – Задъхах се, взирайки се в мъжа, в когото все още бях лудо влюбена, колкото и да не ми се искаше. Бях се борила с него толкова дълго и единственият начин, по който успях да оцелея – колкото и гадно да звучи – беше да знам, че той е прекалил с дозата. Но той се беше поправил и по същество аз го бях изоставила. Така че това – това означаваше шибания свят за мен. – Би ли избрал мен и Матю пред клуба си?
Блейк кимна към мен.
– Изгубих те веднъж, Лейла, и бях готов да сложа край на живота си заради това. – Призна той. В очите ми заплуваха сълзи. – Няма да мога да го преживея втори път.
Саботаж нежно сложи ръка на рамото ми, като върна вниманието ми към него.
– Моят план е вие и синът ви да сте щастливи и в безопасност тук, а ако някога почувствате, че не е така, тогава бих искал да дойдете при мен, за да мога да реша този проблем. Хатчет е огромна част от този клуб, а той е семейство. Ти означаваш нещо за него, което прави и теб, и Матю наше семейство. Този клуб ще направи необходимото, за да се чувствате и двамата добре дошли и в безопасност тук.
Блейк се наведе напред и хвана ръцете ми в своите, ръцете му бяха топли и сигурни около по-малките ми. Примигнах обратно на сълзите, които изгаряха очите ми.
– Без значение какво ще се каже в тази стая, Лейла, искам да знаеш, че винаги имаш свободата да си тръгнеш оттук. – Увери ме той. – Знам какво чувстваш към този клуб и няма да позволя на никого да те кара да се чувстваш притисната да останеш тук.
Няколко сълзи се стекоха по бузите ми, докато му кимах. Блейк се беше променил – и беше прав.
Той вече не беше Блейк.
Блейк щеше да изстрелва хероин в ръката си, твърде загрижен за следващата си доза и за това да направи Линкълн щастлив и горд, за да се тревожи за мен или за едно дете.
Блейк беше мъртъв.
Хатчет беше някой съвсем различен. Той познаваше значението на семейството, лоялността и това, което се надявах да е любов. Той разбираше колко е важно да бъдеш верен не само на себе си, но и на хората около него.
С всеки изминал ден се влюбвах все повече в него, без той дори да се опитва.
Не след дълго знаех без съмнение, че няма да мога да напусна този човек, дори и да се опитам. Вече бях навлязла твърде дълбоко.
– Вече си семейство, Лейла. – Каза ми Саботаж, докато Хатчет нежно стискаше ръцете ми. Бавно погледнах към президента на Хатчет. – Тук се грижим за семейството. Запомни това. – Каза ми той.
Стана от стола си и плесна с ръка по рамото на Хатчет. Хатчет го погледна, без да си прави труда да махне ръцете си от моите.
– Всички хора в този клуб те обичат, Хатчет. – Хатчет изръмжа. – Знам, че всички имаме странни начини да го показваме, но всеки човек в този клуб донякъде разбира положението ти. Просто не забравяй това, преди да вземеш някое прибързано решение.
Хатчет кимна веднъж на своя президент.
Семейство – нещо, което нито Хатчет, нито аз имахме, когато растяхме.
Гледайки сега мъжа пред мен обаче, знаех, че ако се задържа достатъчно дълго, ще го имам.

Назад към част 5                                                                               Напред към част 7

Глава 5
ХАТЧЕТ

Издишах от болка, докато вдигах ръка, за да запаля цигара. Два часа след като Лейла беше заспала, аз все още бях буден – не можех да заспя.
Какво, по дяволите, правех грешно?
Когато Лейла напусна града, а Саботаж ме спаси от живот в абсолютен ад и мъчения – спаси ме от случайно предозиране – спаси ме от самоубийство, аз се изгубих в този клуб – шибано се зарових в живота на разбойник, за да изплатя този дълг. Дивите врани ме направиха човека, който съм днес, а на Саботаж дължа шибания си живот. Защото без него нямаше да го имам.
Тук всичко се нареждаше на мястото си – бавно, но сигурно. Бях се примирил с факта, че жената, в която бях лудо влюбен, си беше тръгнала и правеше по-големи и по-добри неща – правеше повече от живота си, отколкото би могла да направи, оставайки тук с мен.
Никога не я бях търсил. Първо, защото ми беше казала, че е направила аборт, така че нямаше дете, за което да се притеснявам. Второ, в миналото, когато бяхме заедно, бях прецакал живота ѝ достатъчно. Тя не се нуждаеше повече от някой толкова повреден като мен. Само щях да я съборя – да я разкъсам на парчета.
Тя не се нуждаеше от тази гадост. Честно казано, Матю също не се нуждаеше. Никой от тях не заслужаваше да ме гледа как бягам и да се притеснява през цялото време, докато ме няма, че може да не се върна жив.
Но ебаси, аз бях егоист. Знаех, че трябва да се справя с този проблем на Линкълн и да пусна и Лейла, и Матю – да имам минимално влияние в живота на Матю, за да може той да расте и да просперира, без да е заобиколен от тези глупости – но не можех да го направя.
Майната му, исках да си я върна – исках и тя, и Матю да са с мен до края на живота ми. Исках ги за дълъг период от време. Исках отново да бъдем семейство.
Чух вратата на клуба да се отваря, което ме извади от дълбоките ми мисли. Обърнах се и видях Лейла да излиза навън. Тя беше увила сиво одеяло около раменете си срещу студа във въздуха. Косата ѝ беше разхвърляна и разрошена от съня.
Изглеждаше толкова шибано красива, че душата ми искаше да се разтопи в краката ѝ.
Тя вдигна очилата си на носа, докато ме изучаваше.
– Добре ли си? – Най-накрая ме попита. Измърморих, преди да дръпна от цигарата.
– Мисля. – Казах ѝ грубо.
– За какво? – Попита ме тя.
За момент изучавах красивите ѝ, деликатни черти, наблюдавайки как тя отново избутва очилата си нагоре по носа. Дръпнах още една дръпка.
– Колко шибан егоист съм. – Признах си.
Тя вдигна вежди към мен, а изненадата озари красивите ѝ сини очи.
– За какво говориш, Блейк? – Попита тя.
Дръпнах глава надолу към рамото и ръката си.
– Тази глупост, Лейла. Говоря за това. Бях толкова шибано ядосан, когато ти се появи отново тук, в града, с детето ни на ръце. Чувствах се толкова летливо гадно – признах, докато хвърлях цигарата на земята и я задушавах с ботуша си – че единственото, което знаех да направя, беше да те притисна в ъгъла – по същия шибан начин, по който се почувствах, когато видях лицето на Матю. Но не мога да пренебрегна тези стари чувства, Лейла. Все още усещам цялата тази гадост между нас – все още толкова свежа, колкото беше преди да се забъркам в цялата тази глупост тогава.
Поклатих глава, взирайки се в осветеното от звезди небе.
– По дяволите, жено, не бива да те моля да останеш тук с мен, след като се справим с Линкълн. – Погледнах към нея, за да видя как очите ѝ плуват в сълзи. Преглътнах трудно. Никога не съм искал да я разплаквам. – Не биваше да те моля да бъдеш моята стара дама, Лейла. Разбира се, аз съм в по-добро положение, отколкото преди седем години, но животът ми все още е опасен. Все още има риск всеки път, когато тръгвам на път, да не успея да се върна жив у дома при теб и Матю.
Няколко сълзи се спуснаха по бузите ѝ.
– Какво искаш да кажеш, Блейк? – Попита тя, а гласът ѝ беше гъст от емоции.
Пристъпих напред и нежно погалих бузата ѝ с китката, прикрепена към здравата ми ръка.
– Искам те, Лейла. Искам теб и Матю. Майната му, жено, искам да сме семейство. Никога не съм спирал да те обичам. Направих всичко възможно да се опитам да спра, но това никога не се случи. Ти си всичко за мен. – Поех си дълбоко дъх, но толкова много ме болеше да дишам толкова дълбоко, че трябваше да устоя на желанието да се размърдам. – Разбирам, ако искаш да избягаш в обратната посока от мен – от това – но просто знай, че ако ме искаш, аз съм тук, Лейла.
Натиснах нежна целувка на челото ѝ и се отдръпнах, насочвайки се към мотора си.
Това пътуване щеше да боли като дявол, но наистина имах нужда да си прочистя главата.

***

Призракът ме чакаше на една от масите за пикник отвън, когато се върнах на паркинга на следващата сутрин. Колата на Лейла вече не беше на паркинга, а Матю не беше излязъл от клуба. Тъй като моторите на Тор и Грим липсваха, предположих, че Лейла е на работа, а Матю е на училище.
– Клубът се тревожи за теб, братко. – Коментира Призрака, докато се приближавах към вратата на клуба.
Поклатих рамо, защото в момента не исках нищо повече от някакви проклети болкоуспокояващи и може би – най-накрая – малко проклет сън.
– Не съм в настроение за шибана сърдечна дискусия, Призраче. – Измърморих, докато минавах покрай него.
– Хей! – Обади се Призракът, като ме хвана за здравата ръка и ме спря на пътя. Свих очи към него. Сега наистина не беше най-подходящото време да се занимава с тези глупости. – Този клуб не може да си позволи да си загубиш главата точно сега, Хатчет. Ти си СА – ти си единственият проклет човек, от когото се нуждаем, за да бъде главата му винаги изправена.
Изхвърлих ръката му от себе си, като пренебрегнах болката, която се търкаляше по тялото ми, докато го правех.
– Не ме докосвай, братко. – Изръмжах срещу него. – Казах ти, че не съм в проклетото настроение, така че се махай от задника ми, разбираш ли?
– Тази жена те ебава целия отвътре, Хатчет. – Зрението ми започна да се оцветява в червено. Трябваше да държи Лейла далеч от проклетата си уста. Той не знаеше нищичко за това, което се случи между нас. – Ти не си същият, откакто тя дойде в града. Тя те изостави веднъж и знаеш, че в крайна сметка ще го направи отново. Тя не е създадена за този живот, братко.
– Дръж я настрана от шибаната си уста! – Изръмжах, като изпратих удар в лицето му, официално губейки хладнокръвието си.
Той ме избута назад, а ръката му се притисна към раната ми от куршум. Изпуснах рев от болка и го повалих на земята.
– Хей, хей! – Изръмжа Саботаж, когато вратите на клуба се отвориха.
Някой обви ръката си около здравата ми ръка и ме издърпа от Призрака. Призрака се търкулна на ръце и колене, кашляше и плюеше кръв от устата си.
– Какво, по дяволите, става? – Поиска да знае Саботаж, докато Инк и Грейв ме държаха настрана.
– Кажи на шибания си капелмайстор да държи Лейла далеч от шибаната си уста, През. – Изръмжах, като погледнах Призрака.
– Нека всички да се успокоим тук. – Изръмжа Скорпионът. Вече всички бяха излезли навън и наблюдаваха сцената пред себе си с предпазливи очи. Ако някой не прекъснеше боя, нещата можеха да станат кървави – бързо.
Откъснах се от Инк и Грейв и коленичих пред Призрака, който се беше облегнал на един от стълбовете на тентата. Той се втренчи в мен. Знаех, че не отвръща на удара – не искаше да ме нарани повече, отколкото вече беше направил. Но не ми пукаше за малката му проява на доброта.
– Позволи ми да изясня нещо. – Изръмжах му. – Лейла беше част от живота ми преди Саботаж и преди този шибан клуб. Тя винаги ще бъде на първо място, разбираш ли? – Изправих се и погледнах директно към моя президент. – И нека да е ясно, че ако някога се стигне до избор между този клуб или Лейла и сина ми, ще избера Лейла и сина ми. – Уведомих го.
С това нахлух в клуба и се изкачих по стълбите към апартамента си.
И щях да избера тях, защото тя беше всичко за мен. Когато пътувах снощи, едно нещо ми стана ясно.
Не исках да живея без нея или Матю.

Назад към част 4                                                                       Напред към част 6

Глава 4
ЛЕЙЛА

На следващата сутрин влязох в кухнята, малко изненадана, че Блейк и другите мъже още не са се върнали. Беше почти време Матю да тръгва на училище и Блейк му беше казал, че ще се върне да го види, преди да тръгне. Надявах се, че Блейк поне ще удържи на думата към сина си.
Всички разговори в кухнята спряха, когато влязох, и веднага усетих враждебността, която се носеше от жените на вълни. Знаех, че не съм добре дошла тук, просто не очаквах да го кажат толкова открито.
– Дойдох само да взема на Матю малко закуска. – Казах тихо, докато се насочвах към хладилника.
– Той вече яде. – Заяви една руса жена в тесни дънки и червен топ.
Кимнах и се отдръпнах от хладилника. Нервите ми бяха на ръба, а нивото на тревожност се покачваше. Знаех кога не съм добре дошла, а в тази кухня не бях добре дошла. Бях почти сигурна, че те шибано ме мразят.
– Благодаря. – Измърморих.
– Това, че не те харесваме заради ада, през който подлагаш Хатчет, не означава, че не обичаме Матю като семейство. – Заговори друго момиче. Бях я виждала с Инк няколко пъти, затова предположих, че е неговата стара дама.
Предизвикателно наклоних брадичката си към нея, но преди да успея да кажа каквото и да било, чух как мотори се изнизват на площадката и изведнъж се чуха викове – и то много.
– Майната му! – Изръмжа Тор. – Махнете децата оттук! – Извика. – Грим, Саботаж се нуждае от помощ!
Лицето на Изи пребледня, когато тя запрати дъщеря си към една от другите жени и се втурна из стаята. Излязох от кухнята, за да видя как Скраб измъква момченцето на Инк и Матю от стаята и ги вкарва в една от задните стаи.
– Добре съм! – Изръмжа Саботаж. – Майната му, ще живея! Грейв, Грим, помогнете ми да вкарам Хатчет в проклетия параклис!
Сърцето ми спря, докато лицето ми пребледня при звука, че Блейк е ранен. Втурнах се иззад бара. Тор ме задържа, клатейки глава към мен, докато ми пречеше да отида при него.
– Не е добре да се намесваш точно сега, момиче. – Каза ми той грубо, изненадващо любезен към мен.
Засмуках рязко дъх, ръцете ми трепнаха, за да прикрият устните ми, докато гледах с ужас как Грим, Инк и Грейв излязоха от микробуса, носейки окървавения, изпаднал в безсъзнание Хатчет.
– Блейк! – Изпищях, като се втурнах напред, но този път ме пресрещна Призрака, като ми поклати глава.
– Не сега, Лейла. – Каза ми грубо той. Преглътнах буцата в гърлото си, а горещи сълзи пареха в задната част на очите ми. – В момента трябва да стоиш настрана от пътя, ясно ли ти е? – Каза ми той, като ме избута обратно към Тор.
Сълзите се стичаха по лицето ми. Не бях съгласна с това, което Блейк правеше за този клуб, но никога не исках той, по дяволите, да пострада. Все още ме беше грижа за него – това никога нямаше да се промени. И ми бяха нужни години, за да се примиря с факта, че мислех, че той най-накрая е успял да се самоубие.
Не можех да премина през тази гадост за втори път. Всъщност, вместо да се държа като такава кучка, трябваше поне да се опитам да се сдобря с него.
Вместо това може би ще сложа край на всичко между нас с омраза.
– Скъпа, хайде, да седнем. – Каза старата дама на Инк, като се приближи до мен. – Пени, можеш ли да ѝ донесеш едно питие? Тя изпада в шок.
– Той ще умре ли? – Задъхах се, докато падах на един стол, загледана в Медик, който разкъсваше ризата на Хатчет, след като мъжете го положиха на масата в параклиса.
Тя поклати глава към мен и се усмихна на Пени в знак на благодарност, когато русата жена донесе чаша, пълна с кехлибарена течност.
– Не, скъпа. Хатчет е адски силен за това. Той има син, за когото трябва да живее. Повярвай ми, когато казвам, че ще се справи, добре?
Инк се приближи до нас.
– Рейна, трябва да направиш едно кафе. Смеси го с малко Baileys. Всички ние ще имаме нужда от него. Медикът каза, че това ще отнеме известно време. Никой от мъжете няма да спи, докато не разберем присъдата за Хатчет.
Отпуснах лице в ръцете си, опитвайки се да овладея риданията си. Рейна нежно стисна рамото ми, докато се изправи. Матю се втурна вътре, а по лицето му се разля усмивка.
– Мамо, видях мотора на татко… – Лицето му пребледня, когато погледна в параклиса, където Блейк беше положен на масата.
Брадичката му се поклащаше, докато сълзите се стичаха по бузите му. Скочих от стола си и се втурнах напред, като го взех на ръце и го държах здраво, докато той започна да плаче силно.
– Мамо, какво става с татко? – Попита, а сълзите се стичаха по малкото му лице – лицето, което толкова много приличаше на Хатчет.
– Той ще се оправи. – Заплаках, докато се свличах на стола, на който седях, притискайки в прегръдка сина си, който беше като олицетворение на баща си.
Саботаж се приближи с Изи до себе си, с отрязана и свалена риза, а около горната част на ръката му беше увита превръзка. Той седна до нас.
– Хей, хлапе, искаш ли да чуеш някои наистина страхотни истории за баща си, докато го чакаме да се събуди? – Попита Саботаж.
Матю кимна.
– Ще се оправи ли татко? – Попита Матю Саботаж.
Саботаж се усмихна.
– Разбира се, че ще го направи, хлапе. Баща ти е най-силният човек, когото познавам. Той ще се справи с това. – Каза той, докато нежно се протягаше и вземаше Матю от мен, настанявайки сина ми на коляното си.
Изи дръпна глава към дивана, като безмълвно ми даде знак да я последвам. След като и двете седнахме, тя ме погледна.
– А сега дай всичко от себе си. – Каза ми тихо, докато ме обгръщаше с ръце.
Не ми пукаше, че откакто бях дошла, всички се държаха с мен като с кучка. Успокоих се от нея и се разпаднах.

***

Бавно се събудих, когато някой нежно ме разтърси. Отворих кървясалите си очи, като едва различавах човека пред мен, тъй като очилата ми вече не бяха на лицето ми, а и все още бях полузаспала.
– Ето. – Каза грубо Блейк, подавайки ми очилата.
Бързо ги нахлузих на лицето си, докато седях и го гледах шокирано.
– Ти… ти беше… – Задъхах се, неспособна да повярвам на очите си. Той току-що беше лежал на масата, приличайки на самата смърт.
Боже, имаше толкова много шибана кръв.
Той се отпусна на дивана с мрънкане и ме обгърна с ръце.
– Добре съм. – Прошепна той в косата ми, докато аз отново започнах да плача.
Сълзите се плъзнаха по лицето ми, докато стисках в юмруци тениската му.
– Имаше толкова много кръв. – Изхлипах.
– Знам, но вече съм добре. – Каза тихо той. – Лейла, бейби, аз съм добре. – Успокои ме той, като прокара ръка по косата ми.
– Никога повече не ме плаши така. – Задуших се.
Той се засмя тихо.
– Съжалявам. Ще се опитам да не го правя. – Устоях на желанието да го плесна по страната. – Обикновено бягането минава доста гладко. На връщане тук обаче срещнахме някои проблеми и един съпернически клуб се опита да отстрани „Саботаж“. Работата ми като сержант по оръжията е да защитавам президента си. Карах пред Саботаж и получих изстрел в рамото и един в ръката, за да го защитя.
Облегнах се назад и го погледнах.
– Не те ли боли да се движиш? – Попитах го, докато бършех бузите си.
Блейк се ухили.
– Разбира се, че боли, но ще се справя. – Каза ми той. Аз се намръщих. – Винаги съм се справял. Преживявал съм и много по-лоши неща. – Той нежно избърса сълзите от бузите ми. – Матю прие доста тежко това, че се нараних, но беше добре, щом ме видя да се изправям и да се разхождам. Сложих го да си легне преди около тридесет минути.
– Защо не ме събуди по-рано? – Поисках да знам. – Бях много притеснена.
– Изи каза, че си плакала толкова силно, че накрая си припаднала от хипервентилация. Затова те оставих сама, докато не мога наистина да бъда с теб, без да се налага Матю да е наблизо.
Подсмърчах, докато прокарвах очи по лицето му.
– Никога повече не искам да се страхувам така, Блейк. – Прошепнах, като отново зарових лице в гърдите му.
Той просто мълчаливо обви ръцете си около мен, притискайки ме към себе си. След известно време той се изправи от дивана с леко помръдване и ми подаде ръка.
– Хайде. Хайде да си легнем. – Каза тихо той.
Преглъщайки нервно, аз поставих ръката си в неговата, доверявайки му се в този момент. И се надявах и молех да не попадна в същия капан, в който попаднах преди седем години. Но днес почти го бях загубила.
И днес бях осъзнала, че цялата тази борба – не си заслужаваше сърдечната болка.

Назад към част 3                                                                           Напред към част 5

Глава 3
ХАТЧЕТ

Наблюдавах Матю и Инк, докато Инк му показваше как да нарисува клубната емблема на „Дивите врани“. Той имаше талант да рисува – момчето беше адски добро в това.
Аз? Бях гаден в рисуването, но си спомнях, че Лейла имаше това умение. Просто тя винаги предпочиташе да чете, а не да рисува. Жената беше перфектна във всичко, което правеше, когато бяхме тийнейджъри. В моите очи тя не можеше да сгреши.
Трябваше да призная обаче, че бях прецакал всичко.
Но, по дяволите, да криеше детето ми от мен? Това беше долно, а Лейла никога не беше постъпвала долно.
Гледах как Лейла нахлува в клуба, а Тор я последва. Изправих се моментално и отидох при тях. Тя беше два часа по-рано, отколкото трябваше, което означаваше, че е затворила магазина си по-рано. Трябваше да затвори чак в седем.
– Какво става? – Поисках да знам, докато я обхождах с очи. Не ме разбирайте погрешно; все още бях адски ядосан на нея, но все още ме беше грижа и за нея, колкото и да не исках – нямах нужда от това.
– Нищо не се е случило! – Изкрещя ми тя, очевидно изгубила самообладание, преди да се върне в клуба.
– Замълчи! – Изръмжах ѝ. Тя се дръпна назад от мен с широко отворени очи. С ъгъла на окото си видях как Инк извежда Матю от стаята. – Тор, какво, по дяволите, стана? – Попитах нашия клубен изпълнител.
– Видях Линкълн на записите от охранителните камери. Той се шмугваше по стълбите към апартамента ѝ над магазина. Накарах я да заключи и да включи алармата, а аз се измъкнах, за да се отърва от Линкълн. Но докато стигна навън, той вече се изнасяше от паркинга. Веднага след това я върнах тук. Не исках да рискувам с нейната безопасност. Клубът е най-безопасното място за нея в момента.
Лицето на Лейла пребледня. Очевидно Тор не ѝ беше казал всичко това. Вероятно просто я беше накарал да се качи в колата и да се върне по дяволите тук, в клуба, без да ѝ обясни.
– За бога. – Изръмжах, като прокарах ръце през косата си. Вече не можех да си отдъхна, по дяволите.
Изхвръкнах от клубната сграда, мразейки, че Саботаж все още не ми позволява да направя крачка към Линкълн. Искаше да се увери, че сме си подредили всички патици, или някаква глупост.
Не знаех какво толкова сложно има в това нещо. Единственото, което исках, беше проклетият куршум в главата на Линкълн за това, че се е опитал да се ебава с Матю – ебаси, за това, че се е ебавал с Лейла.
Исках да е мъртъв за това, че се е изгаврил със семейството ми.
Да забия куршум в черепа на тоя шибаняк? Проблемът е решен в съзнанието ми.

***

Вдигнах поглед от двигателя, по който работех, когато чух някой да влиза в гаража. Лейла стоеше там, облечена в къси панталони, които показваха бедрата ѝ, с горнище, а по-малките ѝ гърди бяха повдигнати от сутиена. По гърдите и отстрани на лицето ѝ се стичаше пот. Беше ясно, че току-що е приключила с тренировката.
И беше секси като дявол с тези проклети очила на лицето си. Винаги ми е харесвало, когато е носела очила. В съчетание с перфектното ѝ тяло?
Бях твърд като дявол за нея.
– Какво? – Измърморих, обръщайки се обратно към двигателя и далеч от разсейващото ѝ тяло. Изкушението беше ебати майката.
– Саботаж ме хвана да излизам от фитнеса и ми каза да дойда да ти кажа, че момичетата току-що са приключили с приготвянето на вечерята. Иска да влезеш и да ядеш. – Каза ми тя.
Аз само измърморих и се преместих до кутията с инструменти, за да намеря друг размер гнездо, тъй като размерът, който имах, не отговаряше на изискванията.
– Е? – Попита тя, когато така и не отговорих. – Просто ще ме игнорираш ли? Знам, че не ти е приятно, че съм тук, но трябва да ядеш, Блейк. – Каза ми тя, всъщност звучеше загрижено, а не толкова заядливо, както обикновено изглеждаше напоследък.
А моят контролиращ задник, по дяволите, мразеше, когато тя ми говореше отстрани.
Обърнах се, за да я погледна.
– Това, че ти си тук, няма нищо общо с това кога ще реша да ям, Лейла. – Казах ѝ. Тя се намръщи срещу мен. – Когато съм в такова състояние, просто имам нужда от шибана работа – нещо, което да ме разсее от гадостите, които се случват в момента.
Тя въздъхна, кръстосвайки ръце на гърдите си, което само послужи да избута гърдите ѝ нагоре. Беше адски секси гледка, но накара члена ми да се втвърди неприятно.
– Матю иска да влезеш и да хапнеш с него. – Каза ми тя.
Знаеше, че като извади картата „Матю“, ще ме накара да вляза вътре и да ям, и използваше цялата ѝ сила.
Погледнах към тавана. В момента не можех да изям нищо, по дяволите.
Но ако детето ми искаше нещо, то го получаваше. Единственото, което исках, беше да му направя адски добро впечатление. Вече бях пропуснал шест години от живота му – едни от най-важните, най-впечатляващите години.
Захвърлих гаечния ключ в кутията с инструменти.
– Добре. – Измърморих.
Тя сложи ръка на ръката ми, когато се преместих да мина покрай нея. Веднага спрях и се обърнах, за да я погледна.
– Какво? – Попитах, мразех как сърцето ми се разтуптя от близостта ѝ, мразех начина, по който меката ѝ ръка се усещаше върху ръката ми.
– Съжалявам, че светът ти се преобърна с главата надолу, защото се върнах в града, Блейк. – Каза ми тихо тя.
Поклатих глава.
– С Линкълн трябваше да се справим отдавна. И ако не се бяхте върнали, нямаше да знам за Матю. Така че ти ми правиш услуга. – Казах и.
Тя продължаваше да ме гледа с големите си сини очи зад очилата и аз, по дяволите, изгубих ума си. Самообладанието ми се скъса като опъната гумена лента.
Имах нужда от нея – исках я.
Със стон обгърнах кръста ѝ с ръка. С другата си ръка вплетох пръсти в косата ѝ и се спуснах към нейните устни, поемайки тези съвършени устни в целувка, която разкъса шибаната ми душа.
Тя изстена тихо, докато се приближаваше към мен, притискайки мекото си тяло към моето. Аз я подкрепих към бетонната стена на гаража и пъхнах коляното си между краката ѝ, докато задълбочавах целувката, плъзгайки езика си по нейния.
Боже, тя имаше още по-добър вкус, отколкото преди всички тези години.
Тя се задъхваше в целувката и се притискаше към коляното ми, отчаяна от триенето. Плъзнах грубите си ръце под блузата ѝ и по меката ѝ кожа, като си спечелих още един красив стон.
Чух стъпки да влизат в гаража и се дръпнах назад от нея, мигновено се преместих, за да защитя тялото ѝ от този, който беше, а ръката ми автоматично посегна към пистолета.
Призракът ми се усмихна. Аз му се намръщих.
– Извинявай, че те прекъсвам, братко, но има едно нетърпеливо момченце, което чака баща му да влезе вътре и да се нахрани. – Напомни ми той.
Кимнах веднъж. С кимване в отговор Призрака се запъти обратно към клуба. Обърнах се и погледнах надолу към Лейла. Тя бе прехапала устна, а очите ѝ мигновено срещнаха моите. В красивите им сини дълбини проблясваше нервност.
– Хайде. – Измърморих и тръгнах към клуба.
Господи, майната му, никога нямаше да се науча, нали? Трябваше да поддържам проклетата си глава чиста, а да не се забърквам с Лейла точно сега, нали? Това щеше да ме прецака целия.

***

– Имам внезапна работа, която се появи. – Обяви Саботаж, след като всички приключихме с вечерята и църквата. – Хатчет, Инк, Призрак – искам вие тримата да сте с мен. Съдията има нужда да вземем тази пратка за него и да му я донесем. Той е вързан в момента – федералните са му в задника.
Кимнах веднъж в знак на разбиране. Бягството беше точно това, от което имах нужда, за да си прочистя главата. Знаех, че братята ми ще защитят Матю и Лейла.
– Кога тръгваме? – Попита Инк.
– Трябва да сме готови да тръгнем до час. – Каза ни Саботаж. Инк измърмори. Мразеше да бърза да тръгва на път, сега, когато беше женен за Рейна и имаха Илайджа заедно. – Съдията ме уведоми докато всички се хранехме. – Обясни той, разбирайки как се чувства Инк, тъй като Саботаж също беше женен и имаше момиченце. – Така че, оправяй всичко за през нощта, защото вероятно няма да се върнем преди разсъмване.
Той удари с чукчето си по масата, отлагайки заседанието на Църквата. Станах от стола си, като изчаках всички да се изнесат, за да мога да говоря със Саботаж насаме. След като стаята се освободи, затворих вратите и се обърнах с лице към моя президент.
– Какво става? – Попита мигновено той, като се облегна на стола си, за да ме наблюдава.
– Трябва да се уверя, че ще има защита на Лейла и Матю, докато сме на път. – Казах му. – И не перспектива. Не се доверявам на шибан перспективен човек за тази работа. – Казах му, знаейки, че той ще разбере.
Саботаж кимна в знак на разбиране.
– Кого искаш с тях? – Попита той, оставяйки решението за защитата в мои ръце.
– Тор и Грейв. – Отговорих веднага. Те бяха едни от най-добрите за тази работа. Щях да поискам Грим, но той не беше толкова добър с хората. – Могат да решат как искат да го правят – дали двамата ще са постоянно с тях, или ще се сменят – не ме интересува. Просто искам тези двамата да са в охраната им.
Саботаж кимна веднъж.
– Считай, че е готово, братко.
След това излязох от стаята, като отидох да намеря Матю и Лейла. Намерих Лейла свита на дивана да чете книга, а Матю играеше на PS4 на телевизора, който Саботаж беше сложил долу за него. Хлапето беше заклет геймър и понякога даваше на Скорпиона да се бори за парите си.
– Здравей, мъниче. – Казах, като разроших косата му и коленичих до него.
– Здравей, татко. – Отвърна той, едва откъсвайки очи от екрана на телевизора, докато отговаряше.
Седнах до Лейла. Тя постави книгата в скута си и придърпа очилата си нагоре по лицето, срещайки очите ми. Тя се държеше смело, това ѝ го признавах.
– Няма да бъда тук тази вечер. – Казах ѝ направо.
– Къде отиваш, Блейк? – Попита ме тя. Боже, шибано мразех истинското си име.
– Трябва да свърша една работа за клуба. – Казах ѝ, когато тя отвори уста. Тя се намръщи, но нямаше да получи отговор от мен. Никой – дори старата дама на „Саботаж“, Изи, не знаеше къде отиваме, когато тръгваме да бягаме. – Ние не включваме в клубните дела никой, който не носи елек, Лейла. Просто знай, че отивам на обиколка и няма да съм тук тази вечер. Тор и Грейв ще бъдат с теб и Матю и няма да ви оставят настрана, докато не се върна. Така че, ако имате нужда от нещо, кажете на някой от тях.
Тя въздъхна и отново взе книгата си.
– Както и да е, Блейк. Предполагам, че нещата никога не се променят, нали? – Попита ми тя.
Знаех, че има предвид времето, когато поставях Линкълн пред нея, когато се притеснявах повече за следващата си доза, отколкото да се грижа за нея – да бъда с нея.
Но това беше различно. Саботажът спаси шибания ми живот. Ако не беше той, днес нямаше да съм тук.
Честно казано, дължах на Саботаж и на този клуб проклетия си живот, а това беше съвсем различно от това, което правех за Линкълн.
Наведох се близо до нея, свеждайки очи към лицето ѝ. Тя преглътна нервно.
– Внимавай с шибания тон. – Тихо изръмжах. Тя се отдръпна от мен. – Аз не съм същото глупаво дете, което си познавала преди години, и ще е добре да запомниш това, разбираш ли?
Красивите ѝ, деликатни черти се изкривиха в насмешка, докато ме гледаше, накланяйки предизвикателно брадичката си. Майната му, искаше ми се просто да я изчукам докрай един проклет път – да ѝ напомня, че вече не съм онова прецакано дете.
– Наистина? – Отвърна тя. – Може вече да не си изстрелваш хероин в ръцете, Блейк, но все още си до ушите в незаконни глупости. Аз не съм шибано сляпа. Този клуб е лоша шибана новина и в момента, в който се справиш с Линкълн, ще се погрижа да загубиш всичките си права върху сина ми. Няма да позволя да съсипваш живота му.
Дръпнах се от дивана, като едва се сдържах да не забия юмрук в стената. Погледнах надолу към Матю, който ме гледаше с любопитни очи. Въздъхнах тихо, като затворих гнева в себе си.
Застанах на колене пред него, като напълно игнорирах майка му, която е кучка.
– Хей, момче, трябва да отида на работа, така че няма да се прибера тази вечер, добре? – Казах му, протягайки ръка напред, за да разроша русата му коса.
– Добре, татко. Ще се видим ли, преди да отида на училище сутринта? – Попита ме той. Усмихнах му се. – Разбира се, момче. Обичам те, нали?
Той кимна, а по пухкавите му устни се разля усмивка. Той се хвърли с ръце около врата ми, като почти ме събори на задника ми, докато аз обвивах собствените си ръце около малкото му тяло, притискайки го към себе си, докато затварях очи, заключвайки за съхранение усещането, че държа момчето си в ръцете.
– Аз също те обичам, татко. – Каза ми той.
Преглътнах емоциите, които се надигнаха в мен, докато заравях лицето си в косата на сина ми, като си пожелавах животът да е толкова прост през цялото време.
Срещнах погледа на Лейла над главата на Матю, като я улових да се взира в мен и Матю с нещо неразличимо в очите, но не ми пукаше как се чувства в тази ситуация.
Сега, когато знаех за Матю, тя нямаше да го откъсне от мен.
С отвратително свиване на устните си в нейна посока, погледнах обратно към Матю, неутрализирайки лицето си отново за него.
– Добре, момче. Време е да тръгвам, добре? Бъди добър за майка си.
– Добре, татко. Ще се видим на сутринта! – Възкликна той, докато се връщаше към контролера си за игри.
Изправих се в пълния си ръст и се обърнах, насочвайки се към вратата, където ме чакаше Саботаж със съпругата си Изи до себе си.
Изи сложи ръка на ръката ми, като ме спря. Погледнах надолу към нея, като очите ми срещнаха лешниковите ѝ.
– Тя ще се оправи, Хатчет. – Каза ми тихо тя.
Повдигнах рамене.
– Честно казано, Изи, не ми пука дали ще го направи или не, но тя няма да държи сина ми далеч от мен. Ще бъда проклет. – Казах ѝ тихо.
Тя кимна, познатият огън озари очите ѝ, докато нагласяше спящото си бебе в ръцете си.
– Целият този клуб ще те подкрепи, Хатчет – винаги. Знаеш това. Само кажи думата.
Кимнах ѝ веднъж в знак на благодарност и излязох от клуба. Трябваше да тръгна на път, преди да съм станал разрушителен.

Назад към част 2                                                                      Напред към част 4

Глава 2
ЛЕЙЛА

Изстрелях към баща си най-смъртоносния си поглед, докато пусках чантата си на масата в трапезарията.
– Знаеше ли, че той е тук? – Попитах, а нервите ми вече бяха изхабени за този ден. Знаех, че татко ще знае точно за кого говоря.
Блейк Гидиън – сега известен като Хатчет – бащата на сина ми.
Човекът, в когото някога бях лудо влюбена, но той обичаше наркотиците и поредната си доза повече, отколкото мен.
И в крайна сметка? Той стана част от моята гибел.
Татко повдигна вежди към мен, сякаш без да се интересува от положението ми.
– Имаш предвид онова момче, което те заряза? – Намръщих се. – Да. Защо? Срещала ли си се с него?
– Той влезе в магазина ми, татко! – Изкрещях, прекарвайки треперещите си ръце през косата. – Знае за Матю – знае, че никога не съм правила аборт. – Уведомих го, като овладях темперамента си и накарах гласа си да бъде малко по-тих.
Баща ми остави вестника си с уморена въздишка. Аз стиснах челюстта си. Мразех го, че винаги е бил толкова безразличен към нещата, които се случваха в живота ми – неща, за които имах шибана нужда от помощ. Никога нямаше да се върна тук, ако знаех, че Блейк е все още жив – все още обикаля из този град.
– Ако той ти създава проблеми, ще задействам закона, Лейла. Няма да ти се налага да се притесняваш за него. – Каза ми татко.
Сякаш законът щеше да възпре Блейк. На него никога не му е пукало за законите или полицията.
Блейк правеше каквото си поиска. И ако се съди по мотористката жилетка, която носеше сега, му пукаше още по-малко.
– Той знае за Матю. – Повторих с пресипнал глас, докато падах тежко на най-близкия до мен стол. – Видял го е тази сутрин, когато заключвах вратата на стълбището, за да заведа Матю на училище.
– Той няма крак, на който да стъпи, Лейла. – Напомни ми татко. Това нямаше значение. Зад гърба му стоеше цяла банда разбойници, а хора като него имаха влияние върху закона – можеха да ги накарат да обърнат другата буза на каквото и да правят. Спомних си за моторския клуб „Дивите врани“. Те бяха неприятности тогава и бях сигурна, че нищо не се е променило.
– Може да е чист, но все още е проблем. – Напомни ми татко. Стиснах челюстта си. – Разхожда се тук с останалите груби вратове, които носят кожени моторски жилетки, сякаш владеят шибания свят. Но те са само проблеми. Той никога няма да има шанс, ако се опита да получи попечителство над малкото ти момче.
Поклатих глава на баща ми.
– Блейк не ми изглежда като човек, който прави нещата законно, татко. – Напомних му.
Татко само измърмори и аз разбрах, че това ще бъде краят на този разговор.
– Ако той отново те притеснява, Лейла, кажи ми. Ще се погрижа полицията да получи достатъчно мръсотия за него, за да го затвори за следващите двайсет години.
Стиснах челюстта си. Сега, когато Блейк беше член на Дивите врани MC, имах чувството, че вероятно може да му се размине убийството.
Да отнемеш дете от майка му? Сигурно щеше да е като да вземеш бонбон от бебе.

***

Не бях виждала Блейк никъде в града от цяла седмица. И повярвайте ми, бях го търсила, правейки всичко възможно да се опитам да го избегна, в случай че го видя. Но не го бях виждала никъде из града и когато и да видех някое от другите момчета от клуб му, Блейк не беше с тях.
Честно казано, надявах се и се молех, че може би – само може би – той е решил, че все пак не иска да бъде част от живота на Матю и е решил да ме остави на мира.
Вдигнах поглед от лаптопа си, когато звънецът над вратата ми иззвъня, предупреждавайки ме, че влиза клиент. Влезе млада жена, вероятно с пет години по-млада от мен. Беше облечена с кожено яке на раменете, чифт скъсани дънки и черни ботуши. Русата ѝ коса се спускаше на меки вълни по раменете ѝ. Беше изключително красива, но нещо в нея ми подсказваше, че трябва да се пазя – че не е дошла да си купи книга.
Всъщност бях почти сигурна, че съм я виждала из града с президента на Дивите врани MC.
– Лейла? – Попита тя, докато плъзгаше очилата си нагоре по главата, а лешниковите ѝ очи срещнаха моите.
– Това съм аз. – Отговорих малко горчиво. – С какво мога да ти помогна днес? – Попитах я, просто исках да я изхвърля от магазина си.
Да се върна в този проклет град беше грешка. Трябваше просто да си намеря собствената работа там, където живеех. Никога не трябваше да приемам помощ от баща си.
– Да престанем с глупостите, става ли? – Скара ми се тя. Изпъшках и стиснах плота. – Името ми е Изабел. Трябва да дойдеш с мен, а ако спориш, просто знай, че съпругът ми ме чака отвън, а той никак не е търпелив човек. – Каза ми тя, като махна с ръка по посока на вратата, показвайки, че трябва да я последвам.
Останах вкопчена на мястото си.
– Какво, по дяволите, искаш? – Поисках да знам ядосано.
– Синът ви е в нашия клуб. – Каза ми тя направо. Лицето ми пребледня. Блейк нямаше да го вземе, нали? Дали просто се е спотайвал, за да изчака времето си, докато успее да го отвлече?
Почувствах се зле.
– Някой е събрал две и две, когато го е видял, и лесно го е определил като детето на Хатчет. – Каза ми тя. Преглътнах повръщането, отказвайки да повърна пред нея. – Трябва да дойдеш с мен. Ще ти обясня всичко по пътя.
Тръпчиво кимнах с глава, докато бързах да изляза иззад щанда, бързо настроих алармата си и заключих магазина зад себе си, докато излизах. Вмъкнах се на пътническата седалка на „Ескалада“ на Изабел, отчаяна, че трябва да стигна до сина си. Знаех, че има вероятност тя да ме лъже, но не смеех да рискувам да не е така и всъщност нещо да не е наред с малкото ми момче.
– Какво става? – Поисках да знам, докато гледах как мъжът, когото Блейк наричаше През, се отдръпна зад нас, следвайки плътно джипа на съпругата си. На задната седалка се гърчеше бебе. – Защо държиш сина ми? – Попитах я. Умът ми се състезаваше – въртеше се.
– Поправка – Хатчет. – Каза ми Изабел, докато бързо сменяше лентите, летейки по пътя.
Бързо закопчах колана си, а тя се усмихна, преди лицето ѝ отново да придобие сериозно изражение.
– Ще ти разкажа за това, което ми беше казано. Някой го е поставил за дете на Хатчет и този някой е враг на Хатчет. Опитали са се да го вземат от детската площадка по време на играта на Матю в училище, но Хатчет и Тор случайно са карали по това време край училището и са успели да ги спрат. Хатчет взел Матю и двамата с Тор го доведаха в клуба.
– О, Боже мой. – Задуших се. – И училището просто му позволи да вземе сина ми? – Попитах. В какво, по дяволите, се беше превърнал този град?!
Изабел сведе очи към мен за миг.
– Хатчет има власт в този град. – Каза ми тя. Аз се намръщих. – И докато съпругът ми и вицепрезидентът му го подкрепят, на Хатчет на практика може да му се размине всичко. Освен това хората в този град – те знаят, че този клуб никога няма да нарани жени или деца. Те обаче ще направят всичко възможно, за да ги защитят.
Поех си треперещ дъх, като се опитвах да не получа пълен пристъп на паника. През цялото време си мислех, че Матю ще бъде в безопасност в този град.
Бях забравила за предишните врагове – един от тях беше причината, поради която изобщо бях тръгнала да бягам.
– Скъпа, няма причина за паника. – Каза ми Изабел. Подиграх се, като потърках гърдите си. – Ако има нещо, което Хатчет прави, то е да защитава семейството. И той ще направи всичко, за да защити Матю, разбираш ли? С Хатчет наоколо никога няма да ти се налага да се притесняваш, че на детето ти ще се случи нещо проклето.
Когато Изабел мина през портите, които затваряха територията на клуба от останалата част на града, един човек с перспективна жилетка моментално плъзна портите обратно затворени, след като съпругът на Изабел се качи. Изскочих от „Ескалада“, преди да е спрял, и се втурнах в клуба, без да ми пука, че технически може да ме застрелят за това.
Трябваше да видя сина си – да се уверя, че наистина е добре.
Матю мигновено се затича към мен и ме обгърна с весели викове, които стоплиха всяка част от душата ми и ме отърваха от смразяващия ми кръвта страх – страха, че съм го загубил.
– Добре ли си? – Попитах го, докато коленичих пред него, като го обхождах с очи, за да проверя дали няма следи, синини или драскотини.
Той кимна.
– Татко ме спаси! – Възкликна той. Взирах се в него с широко отворени очи, докато сърцето ми почти се беше свило в гърдите. – Мамо, той прилича точно на мен! – Каза ми Матю, цялото му лице бе озарено от вълнение.
Преглътнах трудно, докато поглеждах към мястото, където Блейк седеше на една от масите в стаята, и ме гледаше със студени, плоски очи. По гръбначния ми стълб премина ледена тръпка. Никой не би трябвало да може да изглежда толкова студен и безсърдечен.
– Хей, момче, защо не дойдеш да поиграеш с мен на PlayStation? – Голям, едър мъж, когото бях видяла вчера, извика към Матю, като отклони погледа на момчето ми от мен и го насочи към него.
С развълнуван вик Матю тръгна към огромния мъж, който лесно го взе на ръце и го понесе нагоре. Бавно се изправих от коленичилата си позиция, като предпазливо наблюдавах Блейк, който също се изправи и се запъти към мен.
– Трябва да поговорим. – Заяви грубо той, докато минаваше покрай мен, хващайки ме за китката и дърпайки ме към една двойна врата.
Запътих се след него, изненадана от силата му, когато ме дръпна след себе си. Очите ми се разшириха, когато попаднаха на масата в центъра на стаята, в която Блейк ме вкара. Блейк затвори вратите зад нас, докато аз проследявах с очи дървото. На масата беше издълбана емблемата на клуба, а на столовете около нея емблемата беше зашита на облегалките им с чиновете на членовете на клуба.
– Помниш ли Линкълн? Попита ме иззад гърба ми Блейк.
Кръвта ми се смрази във вените. Никога нямаше да забравя този човек, нито абсолютния ад и мъченията, които изтърпях от ръцете му.
Кимнах, преглъщайки буцата в гърлото си, за да мога да говоря нормално. Винаги съм се заричала, че Блейк никога няма да разбере какво ми е направил Линкълн.
– Да. Той те снабдяваше с наркотици, а ти вършеше мръсната му работа за него. – Казах му, гласът ми беше горчив.
– Да. – Измърмори Блейк. Бавно се обърнах с лице към него, но на лицето му или в очите му нямаше нито една емоция. Това беше изнервящо. – Той се обърна наопаки, когато Саботаж започна процеса на моето напластяване в клуба. Аз трябваше да бъда негов човек – на никого другиго. – Кимнах, спомняйки си предупреждението на Линкълн към мен – да напусна града и никога да не се връщам, защото Хатчет никога нямаше да бъде човекът, от когото имах нужда, защото сега принадлежеше на Линкълн. – Саботаж бързо му напомни кой управлява гадовете в този град. Оттогава Линкълн търси нещо, с което да ме нарани, и след като ти и Матю се върнахте в града, той го намери. И ще го използва, ако му се отдаде възможност, Лейла.
Искаше ми се да повърна. Линкълн почти се беше добрал до сина ми. Матю нямаше да преживее гадостите, които Линкълн беше направил с мен. Днес можех да загубя малкото си момче.
Гневът пулсираше във вените ми като гореща лава.
– Блейк, какво става? – Избухнах. – Значи сега синът ми…
– Нашият син, Лейла. – Отвърна ми Блейк. Погледнах го. По дяволите, нали той беше и на Блейк. Бях защитила Матю – бях направила необходимото, за да осигуря оцеляването му. Блейк беше прекалено зает да инжектира наркотици в шибаните си вени, за да му пука за семейството му. – И аз ще поправя това.
– Как? – Изригнах. Той сведе очи към мен в мълчаливо предупреждение да си затворя устата, но аз не се вслушах в него. Бях ядосана и бях на косъм от това. – Матю е бил в безопасност без теб в шибания си живот, а в рамките на първата седмица, откакто сме в един и същи шибан град, някой се опитва да го нарани! – Изкрещях. – Нищо подобно не се е случвало през шестте проклети години, откакто Матю се роди!
– Ебати понижи гласи си, когато ми говориш! – Изръмжа ми Блейк, което ме накара да се отдръпна от него, докато сърцето ми се блъскаше в гърдите.
– Успокойте се – и двамата. – Избухна Саботаж, докато влизаше в стаята. Инстинктивно се отдръпнах от големия, едър мъж.
Отворих уста, за да му отвърна, но Блейк отговори, преди да успея.
– Говори с моя президент накриво, Лейла, и ще се погрижа да напуснеш тази шибана стая с плач, разбираш ли? – Изръмжа ми той.
Отдръпнах се от Блейк, а сърцето ми се разтуптя, докато ледът се плъзгаше по вените ми. Блейк се беше променил. Дори и да беше напушен с наркотици, никога не беше се държал така с мен.
– Отстъпи. – Изръмжа Саботаж на Блейк. Той обърна тъмните си очи към мен, след като Блейк си затвори устата. – Моят клуб вече проведе среща за това как най-добре да се справим с това. В момента вицепрезидентът ми и касиерът ми са излезли да търсят Линкълн. Матю е син на Хатчет, което го прави семейство. Този клуб защитава семейството, Лейла.
Подиграх се.
– Не много добре. – Нахвърлих се върху него. Очите на Саботаж потъмняха и аз преглътнах страха, който се надигна в мен. Нямаше да покажа слабост на нито един от тези мъже.
– Много добре, всъщност. – Ухили се над мен Блейк. Погледнах го нагоре. – Ти не знаеш нищо за този шибан клуб или за мъжете в него, Лейла. Така че си прехапи шибания език, преди отново да не уважиш моя проклет президент.
– Трябваше да се държа настрана – изръмжах към Блейк. Сините му очи потъмняха с един нюанс. – Винаги си бил само проблем, Блейк.
Блейк сведе очи към мен.
– Може да съм адски ядосан на теб в момента, Лейла, но ако още веднъж ме наречеш Блейк, кълна ти се, че ще те метна на рамо, ще те занеса в един от апартаментите на горния етаж и ще се погрижа да ти покажа защо Блейк е шибан мъртвец. Името ми, по дяволите, е Хатчет. Използвай го. – Изръмжа той.
Взирах се в него с широко отворени очи, без да мога да повярвам, че току-що ме беше заплашил, че ще ме чука. Саботажът излая като смях.
– Вие двамата се разберете. – Нареди Саботажът, като погледна остро Блейк. – Трябва поне да се научиш да бъдеш учтив с нея. Тя е майка на сина ти. – Блейк погледна президента си. Саботаж пренебрегна погледа му и погледна към мен. – Ти и Матю ще живеете тук, в клуба, докато не се справим с този проблем. Разбирам, че трябва да управляваш магазина си, както разбирам, че бизнесът не спира само защото настъпва криза, така че един от моите хора ще бъде командирован с теб през цялото време, а един ще бъде командирован с Матю, когато е на училище. – Каза ми той. Той посочи с пръст между мен и Блейк. – Оправи тази шибана работа. – Нареди той.
С това излезе от стаята, преди да успея да отворя уста, за да възразя, че няма да остана в този шибан клуб. Имах си напълно добър дом.
Блейк ме погледна.
– Обади се на баща си. Нека знае, че доброволно се съгласваш да останеш тук, в клуба, с мен. – Той сведе очи към мен. – Защото, ако този твой старец отново дойде при мен и си помисли, че може да ми говори по някакъв шибан начин, само защото си мисли, че изпълнява някакъв бащински дълг, синът ни ще загуби дядо си. – Предупреди ме той.
Кръвта ми се смрази при заплахата на Блейк. С това Блейк излезе от стаята.
О, Боже, на какво, по дяволите, бях замесена?

Назад към част 1                                                                      Напред към част 3

Глава 18
САБОТАЖ

Събудих се от звука на Изи, която крещеше на някого. В същия момент Хатчет нахлу в стаята ми.
– Ебаси, човече, ставай от леглото. Мисля, че Изи ще зареже брат си. – Каза ми той, преди да изчезне обратно по стълбите.
Майната му.
Бременна в деветия месец, а жената беше още по-свирепа, отколкото беше преди да забременее. Но тази глупост беше тревожна – тя никога не е крещяла на брат си, независимо какви глупости е правил. Разбира се, говореше му, даваше му да разбере, че това, което прави, е глупаво, но никога не му крещеше, дори не се доближаваше до това да му повиши глас.
– За какво, по дяволите, си мислеше? – Изкрещя Изи на брат си, когато се втурнах надолу по стълбите.
– Имам нужда от това, Изи. – Каза ѝ той, а изражението на очите му издаваше колко отчаяно искаше тя да го разбере.
– За какво?! – Изкрещя тя, като разпери ръце. – Ще се присъединиш към шибаната морска пехота, Алекс? И то в проклетата пехота! За какво? За какво ти е нужно това?! Ако толкова отчаяно искаш да се озовеш в центъра на шибаните войни, да те стрелят и евентуално да умреш, можеше просто да се запишеш в шибаните Диви врани! – Изпищя тя. Алекс изтръпна от силата на гласа ѝ. – Поне щеше да си заобиколен от мъже, на които вярвам, че ще ти пазят гърба, Алекс!
Той изстена и прокара ръце през косата си.
– Изи, трябва да си стъпя на краката и да го направя по моя начин. Не чрез Дивите врани, само защото съм роднина. – Каза ѝ той, а гласът му бе изпълнен с отчаяние. – Трябва да знам, че мога да се справя сам, без никой да ме подкрепя. Просто ми се иска да ме подкрепиш в това. – Помоли я той.
Изи прокара ръце през косата си. От очите ѝ се разляха сълзи. Изражението на Алекс спадна, когато той се втурна напред и обгърна сестра си с ръце.
– Из, моля те, не плачи. – Помоли я той. – Моля те, просто ме подкрепи в това. Обещавам, че ще се върна у дома. Ще бъдат само четири години и аз ще се върна у дома. Обещавам. – Закле се той.
– Не искам да си тръгваш, Алекс. – Тя се просълзи, докато стискаше ръце в тениската му. – Върнах си те едва преди няколко месеца. – Заплака тя.
Той въздъхна.
– Знам, сестричке, но те моля да разбереш, че трябва да го направя. Не мога да спра процеса сега. Вече заминавам след две седмици. – Каза ѝ той.
Тя изтръпна, като ръцете ѝ бързо се насочиха към корема ѝ, последвани от спукването на водата.
– Майната му! – Изкрещях, докато се втурвах напред. – Алекс, вземи болничната чанта на сестра си. – Извиках му, докато вдигах Изи на ръце. – Вие двамата може да довършите този разговор някой друг път. Тя е в шибано раждане.
– Аз ще взема СУВ-а. – Каза Хатчет, докато бързаше да излезе от вратата.
Изи хлипаше.
– Майната му. – Изсъска тя, а дишането ѝ стана учестено. – Защо ме боли толкова много?
Притиснах устни към челото ѝ, докато я вдигах на ръце и я изнасях от клуба, като се принуждавах да остана спокоен заради нея.
– Просто дишай, скъпа. – Убеждавах я.
Тя си пое рязко дъх, поклати глава към мен, докато се държеше за корема си. Страхът се завъртя в корема ми.
– Майната му! – Изкрещя тя. – Саботаж, нещо е шибано. – Извика тя.
Преглътнах паниката си, напомняйки си, че паниката и на двама ни няма да помогне за нищо. Влезнах на задната седалка с нея на ръце по същото време, когато го направи и Алекс.
– Ебаси карай. – Казах на Хатчет.
От устните на Изи се изтръгна писък, тя се сви на кълбо, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Лицето ми пребледня, докато я обгръщах по-силно с ръце, мразех, че не мога да спра тази шибана болка. Тя беше права. Нещо наистина не беше наред.
Не би трябвало да е толкова болезнено.
Когато стигнахме до болницата, Хатчет се втурна през вратата пред мен, викайки за помощ. Една медицинска сестра дойде с инвалидна количка и аз внимателно настаних Изи в нея.
– Господине, трябва да останете тук, докато разберем какво не е наред с жена ви. – Една медицинска сестра каза, като ме спря да ги последвам.
– Не може да очаквате от мен да стоя тук, докато тя е шибана, страхува се и изпитва болка! – Изкрещях ѝ, като в този момент не ми пукаше, че може да ме изгонят. Бях ужасен за жена си, за детето ни.
Хатчет ме хвана за ръката, дърпайки ме назад от медицинската сестра.
– Хайде, През. Нека ѝ помогнат. – Подкани ме той.
– Майната му! – Изкрещях, докато прокарвах пръсти през косата си, нахлувайки навън, преди да разруша чакалнята.
Целият клуб чакаше отвън, очевидно на път да влязат вътре, за да изчакат Изи да роди детето ни.
– Чухме, че Изи ражда. – Каза Рейна, докато пристъпваше напред, подавайки на Инк сина им. Сълзи напълниха очите ми; не можех да ги задържа. Нямах никаква представа какво се случва, а тази глупост ме ужасяваше. Рейна сложи ръка на ръката ми. – Саботаж, какво става?
Линдзи се втурна напред и ме обгърна с майчината си прегръдка, докато аз започнах да плача.
– Нещо не е наред. – Задуших се, докато обгръщах с ръце единствената жена, която ми беше истинска майка. – Тя крещеше и плачеше, а те не ми позволяват да се върна при нея. Тя е шибано сама и изпитва болка, а аз съм тук. Не мога да направя нищо за нея. Дори не мога да бъда до нея в момента.
Линдзи хвана лицето ми в ръцете си, принуждавайки ме да я погледна.
– Знам, че е трудно, Саботаж, но тя ще има нужда от теб, да бъдеш силен. – Преглътнах покрай буцата в гърлото си. – Тя преминава през адски много неща в момента и трябва да знае, че в момента, в който ти позволят да бъдеш с нея, ти можеш да бъдеш силата, която тя няма в момента, ясно? – Кимнах веднъж. – Добре, тогава да влезем вътре и да изчакаме да се обади лекарят.

***

Изтече час и половина, преди един лекар да излезе при нас.
– Ерик Томлин? – Обади се той.
Изправих се и се отправих към него. Той протегна ръка към мен, знаейки, че опитите да ме вкара в кабинета за консултации са безсмислени. Мигновено стиснах ръката му, отчаян за някакви новини.
– Наложи се да направим спешно цезарово сечение. – Съобщи ми той. – Пъпната връв беше увита около врата на бебето, а сака на Изи се е спукал, което би обяснило количеството течност, което внезапно е загубила вкъщи.
– Майната му. – Прошепнах, а лицето ми пребледня. – Как е тя? А бебето? – Попитах.
– В момента съпругата ви е преместена в нормална стая за възстановяване. – Информира ме той. – Вероятно ще я задържим тук три-четири дни, просто за да я държим под око и да се уверим, че няма да има повече усложнения за нея. Двамата имате много здраво момиченце. Тя е пет килограма и ѝ липсва половин сантиметър до шейсет сантиметъра.
Усмихнах се, толкова много облекчение заля вените ми.
– Мога ли да я видя? – Попитах.
Докторът кимна. Заведе ме до един асансьор и натисна бутона за третия етаж.
– Ако някога искате да видите дъщеря си, когато педиатричните сестри и лекарите са при нея, трябва само да следвате сините отпечатъци. – Каза ми той, като посочи тавана, докато излизахме от асансьора. – Те ще ви отведат направо в педиатричното отделение.
Той ме въведе вътре в стаята и медицинската сестра мигновено ми подаде завитото ми момиченце. В момента, в който я държах в ръцете си, сълзи напълниха очите ми. Тя спеше, така че не можех да видя очите ѝ, но беше абсолютно красива.
Приличаше точно на майка си.
– Красива е. – Въздъхнах, без да мога да повярвам, че най-накрая я държа в ръцете си. В продължение на девет месеца Изи и аз чакахме този момент.
– Съпругата ви вече трябва да е в стаята за възстановяване, г-н Томлин. – Каза ми лекаря, като погледна часовника си.
Дежурната сестра ми се усмихна.
– Тя ще бъде в стаята на госпожа Томлин след около час. – Увери ме тя.
Внимателно я предадох и последвах лекаря от стаята, отчаян от желанието си да видя моята стара дама. Когато влязох, Изи беше заспала в болничното си легло, но се събуди при звука от отварянето на вратата. Тя ми се усмихна уморено и слабо, когато очите ѝ попаднаха върху мен.
– Здравей. – Въздъхна тя.
Приближих се до нея и хванах лицето ѝ в ръцете си, като я целунах дълбоко.
– Бях изплашен. – Казах ѝ честно. – Никога през живота си не съм се страхувал толкова много.
– Добре съм. – Успокои ме тя, докато стискаше лицето ми в ръцете си. – Видя ли я вече? – Попита тя, визирайки дъщеря ни.
Усмихнах се и кимнах.
– Тя е шибано красива. – Казах ѝ, като седнах на леглото до нея. Изи ме погледна със светнали очи. – Тя прилича точно на теб.
Тя изпусна малка, щастлива въздишка на задоволство.
– Бях загубила съзнание, когато направиха цезаровото сечение. Казаха, че нивото на болката ми е било твърде високо, за да могат да оперират по нормален начин. Все още не съм я видяла. – Информира ме тя.
Повдигнах ръката ѝ до устните си и целунах кокалчетата ѝ.
– Медицинската сестра каза, че ще я доведат в стаята след около час.
Тя уморено облегна глава на възглавницата си, а очите ѝ отново трепнаха.
– Добре. – Каза тихо тя, а гласът ѝ вече започваше да се преплита. – Просто ще спя дотогава.
Наведох се напред и притиснах устни към челото ѝ.
– Ще бъда тук, скъпа. – Обещах.

***

Инк ме потупа по гърба, докато гледах как Изи храни Хейли. Тя беше избрала да не кърми и вместо това хранеше Хейли с хумана. Рейна гукаше над Хейли, като остави мен и Инк да ги наблюдаваме.
– Съвсем различно е усещането да си баща, нали? – Попита ме Инк.
Кимнах с глава.
– Чувствам се така, сякаш целият ми свят току-що се преобърна около оста си. – Признах.
Инк се засмя тихо.
– Приготви се това ще се случва всеки път, когато я погледнеш. – Каза ми той. – Това чувство да си баща – ще те удря в корема всеки проклет ден. Няма нищо по-хубаво от него обаче.
В този момент Изи ме погледна и красивите ѝ лешникови очи срещнаха моите.
– Благодаря ти. – Каза тихо тя.
Извих вежда към нея.
– За какво? – Попитах.
Тя погледна надолу към Хейли.
– За нея. – Каза ми тихо тя. – Всичко в живота ми най-накрая е завършено. Затова ти благодаря.
Когато тя ме погледна, трябваше да преглътна внезапната гъстота в гърлото си. В погледа ѝ имаше толкова много обожание и любов – любов и обожание, които знаех, че никога няма да заслужа, но винаги ще бъда благодарен за тях.
– Обичам те, скъпа. – Казах ѝ.
Тя ми се усмихна.
– И аз те обичам. – Прошепна тя.

Назад към част 17                                                                     Напред към книга 3

Глава 17
ИЗИ

На следващата сутрин Алекс се запъти към кухнята, облечен в чифт дънки, обикновена черна тениска и старо, избледняло черно яке отгоре. Очите му все още бяха кървясали от съня и не ми се струваше, че всъщност е измил косата си. Честно казано, не ми се струваше, че е направил нещо друго, освен да прокара пръсти през нея няколко пъти.
– Защо си станал толкова рано? – Попитах го, като му подадох кафето си и започнах да си приготвям нова чаша.
– Саботажът ме иска в гаража след петнайсет минути. – Измърмори той. Той ме погледна с крива усмивка. – Имаш ли нещо против да ме закараш?
Повдигнах рамене.
– Разбира се. Нека се преоблека. – Казах му.
Тръгнах от кухнята и стигнах до средата на коридора, преди да повърна всичко, което бях яла и пила.
Майната му на живота.

***

Когато спрях пред гаража, пред отворените врати на гаража стояха Инк, Тор, Саботаж и Грим. Беше 9 : 05 ч. и никой от мъжете не изглеждаше впечатлен да види брат ми да пристига късно.
Но това, честно казано, беше изцяло моя вина.
– Съжалявам. – Измърмори Алекс на мъжете, докато слизаше от колата.
– Закъсня. – Заяви направо Саботаж, като сведе очи към брат ми. – Трябваше да си тук преди пет минути.
Измъкнах се от шофьорската седалка и се облегнах на покрива на колата, като гледах стареца си.
– Моя грешка. – Признах си. Чертите на Саботаж омекнаха, когато той впери очи в бледото ми лице. – Той ме помоли да го карам, но ми стана лошо точно когато се готвехме да тръгваме и трябваше да почистя пода.
Саботаж дръпна глава по посока на Инк и Тор, безмълвна заповед за брат ми да отиде при тях. Гледах го, докато се приближаваше към мен.
– Хубав ден, братко! – Извиках след брат ми.
Той ми вдигна палец през рамо. Саботаж се спря пред мен, нежно обхвана врата ми и с палеца си наклони главата ми назад, за да го погледна.
– Как се чувстваш? – Попита ме той.
Повдигнах рамене.
– Стомахът ми се свива малко, но не мисля, че скоро ще повърна отново. – Срещнах тъмните му очи непоколебимо. – Трябва да поговорим.
Той кимна.
– Ще ме последваш ли обратно в клуба? – Попита той, като се отдръпна от мен.
Скръстих ръце на гърдите си. Очите му за миг се спуснаха към гърдите ми, преди да се върнат обратно и да срещнат моите. Какъв шибан мъж.
– Не. Нека поговорим тук. – Казах, внезапно ядосана отново.
Саботаж въздъхна, но все пак кимна. Той отвори уста да говори, но аз му поклатих глава.
– Не, остави ме първо да говоря. – Избухнах. Той послушно затвори устата си, кимвайки ми. – По-добре да научиш няколко шибани неща много бързо. – Изръмжах му. – Брат ми ще бъде на първо място – преди теб и преди този шибан клуб. Ще направя всичко, което е нужно, за да го защитя, независимо на колко години ще стане, разбираш ли? Така че, ако някой от твоите чичковци отново посегне на брат ми, вярвай, че побоят, който нанесох на Родни, ще изглежда като шибана детска игра. – Предупредих го.
Саботаж кимна веднъж.
– Разбирам. – Каза ми той. – И се уверих, че мъжете на моята маса също са разбрали това вчера сутринта. – Увери ме той. – Ако някой отново премине тази граница, ще отговаря пред мен.
– Още нещо. – Казах, като присвих очи към него. – Съгласих се да бъда твоята стара дама, но не се съгласих да бъда шибаният ти мълчалив партньор, който прекланя глава и мълчи, когато му кажат, разбра ли? – Саботаж преглътна трудно и изглеждаше адски засрамен от себе си, както би трябвало да бъде. – Прекалено много пъти съм била сваляна на земята и отказвам да позволявам на моята значима половинка да ме омаловажава.
Саботаж кимна.
– Знам. – Каза грубо Саботаж. – Повярвай ми, когато казвам, че Блинк ми легна в задника, когато напусна клуба. – Той въздъхна. – Съжалявам, скъпа. – Каза ми. – Не съм се старал, както ти обещах.
– Ако още веднъж ми говориш така, както преди няколко дни, ти обещавам, че следващият път, когато ме видиш, ще бъде, когато заведа шибания ти задник в съда за издръжка, разбираш ли? – Изръмжах.
Той кимна, а лицето му леко побледня при думите ми – при мисълта, че някога ще го напусна завинаги.
– Разбирам. – Проговори той, след като прочисти гърлото си.
– Добре. – Кимнах и се намръщих, когато усетих, че в гърлото ми се надига повръщане. После повърнах по ботушите на Саботаж.
И така, дами и господа, приключихме със Саботаж.

***

Хатчет се приближи до бара, кимна ми веднъж, докато сядаше на един от барните столове.
– Мога ли да получа бутилка бира? – Попита ме той.
Свих очи към него, докато плъзгах на Пени нейния шот „Файербол“. Тя бързо го изпи, а лицето ѝ дори не се промени, докато алкохолът гореше в гърлото ѝ.
– Не знам. – Извиках на Хатчет. – Можеш ли?
Той въздъхна и прокара ръка по лицето си.
– Предполагам, че го заслужавам. – Призна той. – Говорих с брат ти по-рано – извиних се, че го изблъсках – казах му, че вече е семейство и нямам право да се държа така с него. – Информира ме той.
Взех една бира от хладилника и му я отворих.
– Разбирам, че си сержантът по оръжията и че работата ти е да защитаваш президента, както и името му. – Казах, докато поставях бирата пред Хатчет. – Но брат ми не познава този живот. Той не познава чиновете и не разбира как работят гадовете тук. Дойде тук да ме търси, а това, в което влезе, не му се струва безопасно. Знам, че всички вие, мамка ви, идвате от тежки времена, и би трябвало да разбирате страховете му.
Той кимна и погледна към брат ми, който флиртуваше с Трикси.
– Да, знам. – Измърмори той.
Кимнах веднъж.
– Не прави същата глупава грешка отново, разбираш ли?
Той кимна веднъж.
– Да, разбрах.
Потупах го по ръката.
– В по-голямата си част си добър човек, Хатчет. Не позволявай на тази рана да ти влезе в главата, ясно?
Той ми се усмихна.
– Благодаря, Изи.
Излязох иззад бара и се отправих към параклиса, където знаех, че ще бъде старецът ми. Вратата беше отворена и разкриваше Саботаж, който седеше на масата и разглеждаше някакви документи. Той вдигна поглед при влизането ми.
– Здравей, скъпа. – Заговори той с малко груб глас. Той прочисти гърлото си. – Какво става?
Затворих вратата зад себе си, блокирайки звуците от партито, и заключих двойната врата зад себе си.
– Всички останали се забавляват, Саботаж. – Казах тихо, приближавайки се към него. Очите му потъмняха до почти черен цвят, докато се облягаше назад в кожения си стол. Разпънах се на бедрата му и ръцете му моментално се спряха на бедрата ми. – Защо да не си направим малко собствено парти?
Той пъхна ръката си в косата ми и придърпа устните ми към себе си, целувайки ме силно. Изстенах, но това бързо се превърна във въздишка, когато той рязко стана от стола си и ме сложи по гръб на масата, като откъсна устните си от моите.
Усмихна се надолу към мен, като свали раменете си и издърпа тениската си през главата, разкривайки твърдата си, тонизирана, мастилена кожа. Облизах си устните, докато го обхождах с очи.
– Планирам да те накарам да крещиш по-силно от звука на музиката там. – Обеща ми хрисимо той.
Ебаси.

Назад към част 16                                                                          Напред към част 18

Глава 16
САБОТАЖ

Заех мястото си в началото на масата и леко почуках с пръсти по полираното дърво, докато чаках останалите да заемат местата си. Грим беше с Изи по заповед на Блинк, което означаваше, че моят вицепрезидент няма да присъства на тази среща. Но аз вече знаех какво е мнението на Грим по този въпрос.
Той беше с Изи. Беше ми се обадил снощи и ми каза колко съм тъп. Грим беше брутално честен човек и се стараеше да ти каже, когато си глупав.
А аз вчера се държах глупаво. Вместо да подкрепя жена си, аз се бях изправил срещу нея.
– За какво става дума, Саботаж? – Попита Куршума, докато заемаше последното място на масата.
– Трябва да изясня някои неща. – Заявих. – Вчера – гадостите не трябваше да ескалират по този начин. Прецаках се лошо с Изи. – Погледнах остро към Хатчет. – И не само това, но и никой в този проклет клуб никога повече няма да направи заплашително движение към моята жена, ясно ли се изразявам? – Изръмжах.
Хатчет кимна, хвърляйки поглед надолу към масата. Наведох се напред на стола си, свързвайки пръстите си върху масата.
– Алекс вече е тук. Без значение как някой от нас се чувства по този въпрос, той е тук. Тъй като е брат на моята стара дама, сега той е семейство и ще бъде третиран като такова. Ясно?
След като всички измърмориха съгласието си, аз продължих.
– Ще помогнем на това момче да си стъпи на краката – ще го накараме да свърши някаква работа в гаража, ще му помогнем да си намери собствено жилище. Трябва да му покажем, че може да се довери на този клуб като на семейство. Момчето е преминало през доста тежки неща. Всеки, който седи на тази маса, може да разбере това. Трябва да му съчувстваме и да се поставим на негово място. Изи даде изключително ясно да се разбере, че ще избере брат си пред този клуб, а аз няма да загубя старата си дама.
С това ударих с чукчето си по масата, отлагайки заседанието на църквата.

***

Изключих мотора си и свалих каската от главата си, наблюдавайки Грим как слиза по стълбите от апартамента на Изи надолу към мен, а ръцете му са пъхнати в джобовете на коженото му яке.
– Как е тя? – Попитах го.
Той сви рамене.
– Добре е. Силно сутрешно гадене днес, така че само яде крекери и пие много вода.
Въздъхнах, като прокарах ръце по лицето си. Слязох от мотора, като пъхнах ръцете си в джобовете на дънките си.
– Брат ѝ? – Попитах.
Грим отново сви рамене.
– Изглежда, че момчето ме харесва, но дотам стигат симпатиите му. Той все още е таи доста омраза към клуба – особено към теб и Хатчет.
Измърморих. Щях да поработя върху това, но първо трябваше да оправя нещата с моята стара дама.
– Мислиш ли, че тя ще иска да ме види? – Попитах Грим.
Той кимна.
– Доста голям шанс. – Каза ми той. – Цял ден се чувстваше гадно.
Сърцето ми се сви в гърдите. Наистина трябваше да се науча да бъда търпелив с нея, да бъда това, от което тя се нуждаеше. Тя беше силна жена и знаех, че никога няма да се преобърне и да понесе гадостите, които имах склонност да ѝ поднасям.
Бях жалък парцал, но исках да бъда това, от което тя се нуждаеше.
Минах покрай него и се качих по стълбите. Алекс ме чакаше с отворена врата, скръстил ръце на гърдите си и ме гледаше с неприязън.
– Не мислиш ли, че си направил достатъчно на сестра ми за двайсет и четири часа? – Попита ме ядосано той.
Въздъхнах.
– Момче, не съм тук, за да споря с Изи. Просто съм тук, за да се разбера с нея и да се опитам да я накарам да се почувства по-добре. – Казах му честно. Бях толкова уморен да се карам с нея тези дни.
– Извинявай, ако не ти вярвам, дяволе. – Избухна той.
– Ей, човече, просто го остави да мине. – Заговори Грим. – Знам, че искаш да защитиш сестра си, но в края на краищата ти обещавам, че Саботаж е последният човек, за когото трябва да се притесняваш, че някога ще я нарани.
Алекс се ухили.
– Физически? Разбира се. Емоционално? Той вече я е прецакал. – Изръмжа той. – Но както и да е.
Поколебах се, като устоях на желанието да го поставя на мястото му. Алекс ме проследи с поглед, но се отдръпна, позволявайки ми да се промъкна покрай него и да вляза в дневната на Изи. Тя се беше свила на дивана си, а около нея беше увито пухкаво сиво одеяло, докато спеше. Внимателно я вдигнах от дивана и я пренесох в спалнята ѝ, като я сложих на леглото.
Тя не даваше никакви признаци, че се е събудила – само се сгуши във възглавниците си. Въздъхнах тихо, като прокарах ръка по косата ѝ. Грим се облегна на рамката на вратата, привличайки вниманието ми към него. Той дръпна глава по посока на всекидневната, преди да се обърне и да тръгне отново, като безмълвно ми заповяда да го последвам.
Алекс седеше на дивана и играеше игра на телефона си, но вдигна очи, когато влязох.
– Казах на Алекс, че имаме гараж, в който може да работи, ако се интересува да изкара пари и да си стъпи на краката. – Информира ме Грим. – Няма никакъв опит, но реших, че някое от момчетата може да го научи.
– Инк и Тор вероятно са най-добрите варианти. – Заявих аз. Грим кимна в знак на съгласие. Погледнах към Алекс. – Слушай, момче, съжалявам за всичко, което се случи вчера. – Извиних се.
Грим се засмя тихо.
– Приеми извинението, момче, защото думата „съжалявам“ не се използва често в речника на Саботаж.
Погледнах вицепрезидента си, но той, както обикновено, беше невъзмутим. Алекс сви рамене.
– Казвам ти сега, че за мен действията говорят по-силно от думите. – Каза ми го направо.
Кимнах веднъж.
– Мога да уважа това. – Признах и трябваше да призная, че когато ми каза това, започнах да уважавам повече момчето. Той разбираше значението на това да следваш нещата докрай, а това говореше много за характера му.
– Инк и Тор, кои са тези? – Попита ни Алекс.
– Инк е човекът, когото видя с бебето – Рейна е съпругата му. Ще се запознаеш с нея, когато решиш да се върнеш в клуба. – Информира го Грим. – Но не можеш да пропуснеш Инк. Той е този, който е покрит с татуировки, и той прави всички татуировки за всички нас.
Алекс му кимна.
– А Тор?
Грим се усмихна.
– Тор получи името си, защото Саботаж започна да го нарича така, когато започна да проучва. Той прилича на човека, който играе Тор в новите филми.
Алекс се усмихна, като поклати глава.
– Мога да се справя с тях. – Призна той.
– Готино. Можеш ли да бъдеш в гаража до девет сутринта? Отваряме магазина в девет – не по-късно. Ще съобщя на Инк и Тор, че ще те обучават. – Каза му Грим.
Изи излезе от стаята си, когато Алекс кимна на Грим. Лицето ѝ беше малко бледо и честно казано изглеждаше така, сякаш е виждала и по-добри дни. Без да каже нито дума, тя се приближи до мен и притисна тялото си към моето, като обгърна с ръце средната ми част.
– Все още съм ядосана. – Призна тя, а гласът ѝ все още бе дрезгав от съня. Стегнах ръцете си около нея, докато притисках устни към върха на главата ѝ. – Но наистина не се чувствам добре.
– Аз съм тук. – Промълвих. – Без значение какво се случва между нас, скъпа, просто знай, че винаги ще бъда тук, когато имаш нужда от мен. – Обещах.
Отидох назад към нейния разтегателен фотьойл и седнах, като нежно я настаних в скута си, след като се настаних. Тя веднага се сгуши в мен и положи глава на рамото ми.
Грим седна до Алекс на дивана и грабна нещо, което изглеждаше като контролер на PlayStation.
– Готов ли си да надиграем още малко задници в тази игра? – Попита го Грим.
Алекс се усмихна на вицепрезидента ми.
– Да, по дяволите, да го направим. – Каза той, като взе другия контролер.
Не след дълго звукът от изстрели изпълни малката всекидневна, но в този момент Изабел вече беше изпаднала в безсъзнание в ръцете ми, а от устата ѝ се разнасяше леко хъркане, докато спеше. Продължих да се люлея напред-назад в креслото, като държах ръцете си плътно увити около нея.
Знаех, че все още не сме се разбрали. Не бях достатъчно глупав или самоуверен, за да мисля, че това, че тя иска да бъда с нея, означава, че всичко е наред. Знаех, че трябва да поговорим и да оправим нещата помежду ни.
Но както ѝ казах – независимо какво се е случило между нас, независимо колко ядосана е тя или аз – винаги ще бъда до нея, когато има нужда от мен.
Нито едно проклето нещо нямаше да промени това.

Назад към част 15                                                                   Напред към част 17