Глава 14
КАСИДИ
Бавно отворих очи и се вгледах в обикновените бели плочки на тавана над мен. В стаята беше предимно тъмно. Единствената светлина, която блестеше, беше тази от банята, където някой беше открехнал малко вратата.
Бавно извърнах глава и малка усмивка докосна устните ми. Деймън се беше облегнал назад на стола до болничното ми легло, устните му бяха леко разтворени, докато спеше с Емили на гърдите си, хванала медальона му в малкия си юмрук.
Тя имаше сериозна мания по тези неща.
– Деймън – прошепнах аз, опитвайки се да привлека вниманието му, без да я събудя.
Той бавно отвори очи и обърна глава, като ме погледна.
– Здравей, момиченце. – Той бавно седна, като внимаваше да не събуди Емили. Изправи се, постави я в столчето за кола и я покри с бебешкото ѝ одеяло, като някак си не я събуди, докато го правеше. След това се приближи до мен, взе лицето ми в ръцете си и ме целуна меко и бавно.
– Ебати уплахата, жена – измърмори той. Внимателно седна на ръба на леглото и хвана ръката ми в своята. – Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, по дяволите, се случи?
– Не знам как ни отвлякоха – казах му честно. – Не си спомням нищо. – По дяволите, главата все още ме болеше. Преглътнах нервно. – Но Джеферсън – той искаше… – спрях, без да мога да довърша изречението. В гърлото ми се надигна жлъчка, но я преглътнах обратно.
– Спокойно – успокои ме Деймън, като прокара палеца си напред-назад по гърба на ръката ми. – Успокой се. Мисля, че имам доста добра представа какво е искал от теб. – Погледнах към него. Той се мръщеше, а в очите му имаше толкова много мъка и ярост, че чак ме разкъсваха. – Той не за първи път ти прави това, нали?
Поклатих глава. Деймън затвори очи за миг. Търпеливо изчаках, наблюдавайки как той бавно ги отваря отново. Стиснах ръката си върху неговата в знак на мълчалива подкрепа.
– Ами, той е мъртъв – изръмжа Деймън. Очите ми се разшириха от изненада. – Прерязах му гърлото сам. – Той вдигна ръката ми, като притисна челото си към пръстите ми. – Толкова ми е кофти, че те подведох. Наруших обещанието си към теб, Кас.
Преглътнах трудно.
– Ти дойде заради мен, Деймън, и за мен това е всичко, което има значение. – Това беше всичко, което бях искала от години, и най-накрая той беше моят герой.
Той се наведе напред и допря устните си до моите.
– Ще прекарам остатъка от живота си, за да ти наваксам това, бейби – обеща той. Нежно постави ръката си върху корема ми. – Имаш ли нещо против да ми кажеш как се случи това?
Долната ми устна потрепери. Очите ми се напълниха със сълзи.
– Съжалявам – промълвих. Той посегна да докосне бузата ми. – Не можех да преживея всичко отново, затова…
– Шшш – успокои ме Деймън. Той се наведе напред и допря носа си до моя. – Никога повече, бейби.
На вратата се почука леко. Деймън вдигна поглед, когато Винсънт и Логан влязоха в стаята. Винсънт ми се усмихна.
– Радвам се да те видя будна, момиче. – Той погледна Деймън. – Брет дойде с Оливия – предложи да вземе Емили от ръцете ти, докато Касиди е тук, в болницата.
Деймън ме погледна. Кимнах.
– Това е добре – казах им. – Предай им, че им благодаря.
Винсънт ми се усмихна.
– Ще го направя – каза ми той, докато Логан пристягаше Емили в столчето за кола. След като излязоха от стаята, Деймън легна до мен и обви ръка през гърдите ми. Поставих ръката си върху ръката му и затворих очи. – Продължавай да спиш. Скоро ти предстои да получиш още малко морфин.
– Това обяснява защо се чувствам толкова отпаднала – промълвих.
Той пусна хриптящ смях и притисна целувка към слепоочието ми.
– Спи, Кас – тихо нареди той.
Прокарах палец по татуираната му ръка.
– Емили е в безопасност, нали? – Попитах го.
Той за миг стегна ръката си около мен.
– Тя е в безопасност – увери ме той. – Алехандро защитава инвестициите си, така че мога да заложа на това, че Винсънт и Логан имат някои от хората на Алехандро, които пътуват с тях обратно към Охайо.
Обърнах глава, а устните ми едва докоснаха неговите.
– Благодаря ти, че дойде за мен.
Той се наведе малко напред, като долепи устните ни една до друга.
– Винаги, бейби.
***
Следващите няколко дни в болницата бяха тежки. Да ходя отново след операция и да се раздвижа беше абсолютно най-лошото, а Деймън не го прие добре. Трябваше да го принудя да остане в стаята, докато се разхождах по коридора, защото той искаше само да ме носи и да псува всички, че ме карат да се напрягам.
Но днес Деймън най-накрая ме заведе у дома.
Загледах се във всички мотори и коли, които седяха в предния двор, когато спряхме до къщата. Бяха се събрали безумно много хора.
Деймън въздъхна, докато бавно спираше пикапа си и го паркираше.
– Ако ще те претоварват, ще отида да им кажа да си тръгват – каза ми той, като ме погледна с онези невъзможно тъмни очи. – Това е просто нещо, което клубът прави. Ние сме семейство и те са изключително разтревожени за теб.
Преглътнах трудно.
– Мислех, че майчината харта е много по-малка – изпищях.
Деймън кимна.
– Така е, но изглежда, че се е появила и Тексаската харта. – Той се пресегна и нежно стисна бедрото ми. – Нямаш нищо против, или искаш да им кажа да си ходят?
Поех си дълбоко дъх.
– Мога да се справя – казах му. И щях да го направя. Не бях слаба.
Той кимна и се измъкна от пикапа, като се приближи, за да ми помогне да сляза. След като стъпих на твърда земя, той ми предложи ръката си и заедно, с темпо, подобно на това на охлюв, се отправихме към къщата. Той ме изнесе по стълбите на верандата, но ме изправи на крака, когато вече бяхме на верандата.
Поздравите прозвучаха силно в цялата къща, когато Деймън отвори вратата и ми помогна да вляза вътре. Засмях се, а в очите ми се появиха сълзи.
Не бях имала семейство от толкова дълго време и това – това беше като у дома.
Пени, Оливия и Скайлар веднага ме обгърнаха с нежни прегръдки. Дори някои от жените от Тексаската харта бяха достатъчно любезни да ме прегърнат и да ме посрещнат изключително топло у дома.
– Добре, всички могат да я видят след минута – извика Деймън, идвайки ми на помощ. – Нека седне.
Щом седнах на дивана, Деймън притисна целувка към устните ми. В стаята отново се разнесоха наздравици, които ме накараха да се изчервя. Един мъж, вероятно в началото на четиридесетте, плесна с ръка по гърба на Деймън. На елека му пишеше „Грим“ с нашивка на президента.
– Хубаво е да се върнеш у дома, братко. – Кимна ми той. – Приятно ми беше да се запозная с теб – каза ми той.
– И на мен – изпищях аз. Господи, той беше малко плашещ.
Деймън извъртя очи.
– Спри да плашиш жената ми, Грим. – Той ме погледна. – Добре ли си, бейби?
Усмихнах му се.
– Ще се справя – уверих го. – Иди да намериш малкото ми момиченце. Липсва ми.
– Точно тук! – Обяви Брет, като нежно я постави в скута ми.
Емили изпищя при вида ми.
– Мамо!
Избухнах в сълзи, докато я прегръщах до себе си, като внимавах за раната на стомаха си. Тя за първи път ме наричаше така и това разтуптя сърцето ми.
Чух как Оливия, Скайлър и Пени се стреснаха от първата ѝ дума, но когато вдигнах поглед, единственото, което имаше значение за мен, беше видът на лицето на моя човек.
И честно казано, това беше поглед, който щеше да остане с мен завинаги. В очите му имаше толкова много любов към мен и дъщеря ни, че сърцето ми се сви в гърдите.
– Обичам те – изрекох аз.
– Винаги, скъпа – грубо отвърна той.
Назад към част 13 Напред към част 15
