Глава 10
КАСИДИ
Деймън постави чантите ми на задната седалка на джипа на Алехандро. Емили вече беше в автомобила, заспала, без да знае, че отново я преместват заради нашата безопасност. По някое време през нощта Деймън се беше върнал вкъщи и ни беше събрал дрехи. Бях толкова уморена, че дори не разбрах, че е тръгнал.
Мразех, че Деймън не можеше да дойде с нас. Толкова много го мразех. Не можех да понасям раздялата с него сега, когато най-накрая го бях намерила отново.
Той се приближи до мен и притисна лицето ми в ръцете си, като се наведе, за да покрие устните ми със своите.
– Каквито и заповеди да ти дадат хората на Алехандро, следвай ги – каза ми той. Кимнах му. – Те са там, за да пазят теб и дъщеря ни.
– Знам – прошепнах, опитвайки се да не се разплача. Щом напуснах тук и се насочих към границата, всичко щеше да увисне на косъм. Нямаше гаранция, че ще видя Деймън отново.
– Ей, не отивай там – тихо нареди Деймън. Не бях осъзнала, че съм затворила очи, но ги отворих отново, като ги заковах върху тъмните му. Той прокара палците си по скулите ми. – Щом всичко това приключи, обещавам, че ще дойда да те взема сам.
Долната ми устна потрепери, а в очите ми се появиха сълзи.
– Моля те, не ми давай обещания, които не си сигурен дали ще изпълниш – помолих го.
Устните му потрепнаха от забавление. Засмях се на него. Как може да се забавлява точно сега?
– Скъпа, мисля, че забравяш кой съм и на какво съм способен.
Поклатих глава и стиснах в юмруци коженият му елек.
– Не съм забравила – прошепнах аз. – Но също така не знаеш в какво ще се впуснете ти и всички останали.
Той сви рамене.
– Аз правя умни ходове, скъпа. – Той допря носа си до моя. – Не се притеснявай твърде много.
Искаше ми се да се изсмея.
– Малко е трудно – промълвих.
Той закачи показалеца си под брадичката ми и наклони главата ми назад, за да погледна към него.
– Имам нужда да бъдеш моето силно момиче, Кас. Можеш ли да го направиш за мен? Емили може да усети кога си стресирана. Имам нужда да се съсредоточиш само върху това да бъдеш нейна невероятна майка, а не върху нещо друго, чуваш ли ме?
Преглъщайки тежко, кимнах. Той ме придърпа в прегръдките си и зарови лицето си в косата ми. Притиснах се плътно до него, като се опитвах да сдържа сълзите си. Исках да бъда силна за него, да му докажа, че не съм слаба.
– Обичам те – каза ми той. Сърцето ми се сви. – Комуникацията с мен няма да съществува, докато се справям с това, но ще разбереш в момента, в който всичко свърши; обещавам.
Кимнах, стискайки очи, за да задържа сълзите си. Той се наведе и плени устните ми, целувайки ме като гладен човек. После се отдръпна от мен, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.
– Върви – каза той хрипливо. – Обичам те – повтори той.
– Аз също те обичам – измърморих аз.
Един от мъжете на Алехандро внимателно ме хвана за рамото и ме отклони от Деймън, като ме поведе към джипа. Когато погледнах назад през прозореца, докато потегляхме, Джоуи стоеше до Деймън с ръка на рамото му.
По бузите ми се плъзнаха тихи сълзи.
Погледнах нагоре към покрива на колата, опитвайки се да заглуша сълзите си.
– Мили Боже, моля те, позволи му да се върне при мен жив и здрав – прошепнах. – Моля те.
***
Когато се събудих на следващата сутрин, Елейна вече беше станала. Тя пиеше чаша кафе и изглеждаше готова да потопи лицето си в него.
– Мразя, когато се случват такива гадости – измърмори тя. Тя направи жест към плота, където се намираше кафеварката. – Сипи си.
Отидох и започнах да си правя чаша кафе. Мъжът на Алехандро седеше в ъгъла на стаята напълно безмълвен. Очите му бяха затворени, но нещо ми подсказваше, че е много наясно с всичко, което се случваше около него.
Елейна погледна през рамо към мъжа, който седеше на стола.
– Мартинес, чувал ли си се с някой от тях?
Той отвори очи, за да я погледне.
– Не – отговори той, а латиноамериканският му акцент беше дори по-силен от този на Алехандро.
Тя изсумтя и се върна към кафето си. Аз седнах до нея.
– Как го правиш? – Попитах я.
Тя се засмя.
– Не го правя – призна тя. – Притеснявам се от момента, в който ни натовари в джипа, до момента, в който те отново се върнат у дома с мен. – Сви рамене тя. – Никога не е лесно, а за мен никога не става по-лесно.
Въздъхнах. Мразех да не знам как е Деймън. Мразех, че не бях в течение, и наистина мразех, че нямах представа колко дълго щеше да продължи тази гадост – колко дълго щяхме да бъдем разделени.
Непрекъснато се молех той да се върне у дома при мен цял и здрав – жив и дишащ.
Щях да загубя себе си, ако го загубех отново.
Назад към част 9 Напред към част 11
