Категория: Неприятности в Монтана

Глава 1
Пиърс

Тази жена ми крещеше, а аз не можех да спра да се взирам в устата ѝ.
Устните ѝ имаха съвършена форма. Горда горна устна, не прекалено пухкава и не прекалено тънка. Долната беше пищна с леко надигане, което заслужаваше да бъде проследено с върха на езика. Бяха покрити с гланц, който правеше естествения им прасковен цвят да изглежда сладък и сочен като самия плод.
– Не можеш да го направиш. – Ръцете ѝ се размахаха във въздуха.
Беше красива. Разбира се, че беше красива. Дядо ми е имал безупречен вкус.
Според него тя също е била остра и макар че вероятно трябваше да обърна внимание на огъня в очите ѝ или на думите, които хвърляше като ножове към мен, не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен върху тази уста.
– Майната ти.
Погледът ми се стрелна към красивите ѝ кафяви очи. Да ти еба майката беше доста трудно да се пренебрегне, особено когато отекна във витрините на центъра на Каламити, Монтана.
Писмото, което ѝ бях връчил преди малко, беше стиснато в ръката ѝ. В него ясно се казваше, че тя е в просрочие по заема си и има един месец да го изплати изцяло. Това беше заем, който покойният ми дядо ѝ беше дал, за да финансира няколко инвестиционни имота в това малко градче. Заем за приятелка. Госпожата. Повикване за плячка? Нямах и най-малка представа как тя се вписваше в заплетената му мрежа от жени.
Представата за устата му върху съвършенството на нейната ме накара да изтръпна. Може би заради връзката им тя бе предположила, че дългът ѝ ще бъде опростен.
Никога.
Да, това ме правеше отмъстителен задник, но тя не беше единствената, която се плашеше в момента. Дядо ми ме беше прецакал, докато беше жив. Смъртта му беше довела до втория кръг.
Единственото, което исках, беше да изтрия този кучи син от живота си, като започна със събирането на заема му към тази спираща дъха жена.
Очите на Кериган Хейл пламнаха. Лицето ѝ беше почервеняло или от ярост, или от това, че ми крещеше цяла минута.
Бяхме предизвикали сцена. Е, тя предизвикваше сцена. Аз просто стоях тук и се взирах в устата ѝ, мразейки себе си за това, че я смятах за красива.
Хората излязоха от малките си магазинчета. Една жена в черна престилка излезе от кафенето и се огледа нагоре-надолу по тротоара, докато не забеляза източника на суматохата. Нас. Една двойка се втурна от художествената галерия и се втурна по нашия път.
Зяпачите не бяха чак толкова привлекателни, така че беше време да приключим, преди да привлечем тълпа.
Отворих уста, за да повторя посланието, което бях дошъл тук да предам, но преди да успея да говоря, Кериган взе писмото, което ѝ бях подал, и започна да го разкъсва на парчета. Сълза след сълза, а на красивите ѝ устни се образуваше хриптене. Може би тя си ме представяше като хартията. В един момент тя късаше, а парчетата ставаха все по-малки и по-малки. В следващия момент парчетата полетяха в лицето ми.
Примигнах и ги оставих да паднат на тротоара. Разкъсването на това писмо нямаше да промени фактите.
И двамата бяхме прецакани.
– Тридесет дни, госпожо Хейл.
Ноздрите ѝ се разшириха.
Двойката от галерията стигна до нас, застана до Кериган, като и двамата ме гледаха нагоре-надолу. Тъй като нямах никакво желание да се срещам с местните, беше време да си тръгваме.
– Тридесет дни. – Извърнах се от Кериган, преди тя да успее да хвърли още нещо в лицето ми – още една проклятие, купчина плюнки, юмрук.
Лъснатите ми обувки щракнаха по тротоара, докато се насочвах към лъскавия си сив ягуар, игнорирайки кинжалите, които се забиваха в гръбнака ми.
Кериган можеше да ме мрази колкото си иска. Не аз я бях поставил в това положение. Тази награда принадлежеше на дядо ми. Но нима тя беше проклела името му? Не… За пореден път Гейбриъл Барлоу излезе победител.
Без да поглеждам назад, се плъзнах зад волана и потеглих. Двигателят на ягуара мъркаше по Първа улица. Коженият волан беше топъл под дланите ми от слънцето. Дори и след като бях прекарал по-голямата част от последните два дни на шофьорското място, колата все още имаше мирис на нова кола.
Притежавах ягуара от месеци. Беше подарък за мен самият в деня, в който разводът ми беше финализиран. Но не го бях карал много. Рядко ми се налагаше да шофирам.
До това пътуване.
Единайсетчасовото пътуване от Денвър до Монтана беше погълнало целия вчерашен ден. Бях останал в Бозман, защото исках да видя мястото, където дядо ми беше прекарал толкова много време. После тази сутрин отидох в Каламити, за да предам писмото на Кериган.
Писмо, което сега беше разхвърляно по тротоара като конфети.
Телефонът иззвъня и на пулта се появи името на асистента ми.
– Здравей.
– Добро утро – каза Нели. – Как сте днес?
– Добре. – Заради това, че ме псуваха преди обяд.
– Как мина срещата ти?
– Фантастично – отвърнах аз. Негативната реакция на Кериган беше предопределена. Очаквах сълзи и молби. Вместо това получих „Майната ти“ с хартия, хвърлена в лицето ми.
Имаше стомана, това трябва да ѝ се признае.
– Кажи ми още веднъж защо настояваше да пътуваш до Монтана, когато това писмо можеше да бъде изпратено по пощата – каза Нели.
– Исках да затвърдя мнението си. – А аз бях любопитен за жената, която дядо ми беше обожавал.
– Ами – промълви тя. Ако бях в кабинета си, щях да си спечеля прочутото завъртане на очите на Нели. – Какво сега?
– Ще остана тук тази вечер.
– Наистина? Мислех, че ще отидеш в хижата.
– Промяна в плана. – Исках да разгледам това малко градче в нищото, което Кериган Хейл наричаше свой дом.
Докато карах по Първа улица, промъквайки се зад един пикап с регистрационен номер G0NCTRY, сканирах фирмите, които бяха разположени по улицата. Каламити не беше метрополис. И все пак дядо ми беше инвестирал куп пари в тази малка община. Всъщност той беше инвестирал куп пари в нея.
Защо? Защо Каламити? Защо Кериган? Защо не можех да спра да мисля за устата ѝ? И защо не беше заплакала? Наистина очаквах сълзи.
Като оставим настрана любопитството, истинската причина да не отида в хижата тази вечер беше, че не бях готов. Идеята да спя там караше стомаха ми да се свива толкова силно, колкото и идеята за ръцете на дядо върху еластичните гърди на Кериган.
Можех да остана в Каламити и да отида в хижата утре. След това, след кратка спирка, за да поговоря с пазача, щях да се върна по дяволите в Денвър.
– Да ти намеря ли хотелска стая? – Попита ме Нели.
– Моля.
– В Каламити или в Бозман?
– В Каламити.
– Добре.
– Но се съмнявам, че какъвто и мотел да имат, той е без звезди – подразни ме тя.
– Нямам нужда от звезден рейтинг.
Тя се подигра.
– Лъжец.
Нели беше моя асистентка през последните пет години и през времето, прекарано заедно, не бях сигурен дали някога ме е възприемала като свой шеф. В повечето случаи беше обратното. Нито веднъж не ме беше погледнала като нещо повече от човек, когото е превъзхождала на всички изпити по математика и английски в гимназията.
Може би затова беше издържала пет години. Нейните предшественици бяха работили средно само шест месеца. Най-дългият беше изкарал една година, а най-краткият – само две седмици. Всеки от тях ме беше ядосал и когато се разделихме, въздъхнахме с облекчение.
Ако Нели напуснеше, щях да си изгубя ума, по дяволите.
Нели не ми целуваше задника и не ме наричаше господин Съливан. Не си прехапваше езика, когато не беше съгласна с решенията ми. Не смекчаваше мнението си, защото аз подписвах заплатите ѝ.
– Има ли нещо в офиса, за което трябва да знам? – Попитах.
– Нищо, за което не бих могла да се погрижа.
Макар че формално беше мой асистент, титлата ѝ беше вицепрезидент на главния изпълнителен директор и нямаше много неща, с които да не може да се справи. Ето защо тя печелеше повече от всеки друг вицепрезидент в „Грейс Пийк Инвестмънтс“. Сега, когато поемахме много повече задължения, тя ми беше нужна.
– Благодаря.
– Звучиш уморено.
Преместих се, разтривайки задната част на врата си с едната ръка, докато с другата шофирах.
– Уморен съм. Беше дълго пътуване.
– Можеше да летиш.
– Не, беше хубаво. Имах нужда да си прочистя главата.
– Не е много за прочистване. Можеше да го направиш с тридесетминутно пътуване покрай Front Range.
– Смешно – промълвих аз.
– Знаеш, че се шегувам. Но имам чувството, че трябваше да дойда с теб.
– Не, добре съм – излъгах аз. Не бях добре от месеци.
– Родителите ти се обадиха.
Преглътнах стон.
– И?
– И може би ще разбереш какво искат, ако отговориш на обажданията им.
От погребението насам избягвах мама и татко. Особено мама, защото тя искаше да говори за всичко, за което не исках да говоря.
– Те все още ли са на Хаваите?
– Да. Майка ти ме покани да летя там следващия уикенд.
Засмях се. Те обичаха Нели повече, отколкото мен, което важеше за повечето хора, които ни познаваха и двамата.
– Заповядай.
– Имам нужда от повече време за почивка.
– Преговаря за това последния път, когато се провалих.
– Аз?
– Да. – Имаше един месец годишно. Скоро щеше да стане шест седмици. В крайна сметка щях да направя нещо, което да я вбеси, и тя щеше да получи още две седмици от мен. Издържах само заради егото си.
– Кога за последен път получих бонус?
– Преди десет месеца.
– Точно така – изрече тя. – В деня, в който застана на страната на Крис, а не на моята в дискусията ни за коледното парти.
И аз бях платил за това решение. Нели ни беше казала, че отвореният бар ще бъде по-забавен за служителите. Крис, нашият адвокат, твърдеше, че отвореният бар ще доведе до пияни служители и съжаление в понеделник сутринта. Като се има предвид, че партито беше приключило час по-рано и в няколко тихи разговора бях наречен евтин, Нели беше права.
Тя не ми беше позволила да го преживея.
– Има ли още нещо днес? – Попитах.
– Жасмин се обади.
Майната му.
– Кажи ѝ, че съм зает. Ще ѝ се обадя. – И двамата знаехме, че няма да го направя.
– Пиърс…
– Зает съм, Нели. – Това беше една от областите, в които не се нуждаех от нейното мнение.
Нели въздъхна.
– Добре. За протокола, нека знаеш, че според мен правиш огромна грешка, като я избягваш.
– Забелязвам. Следващата тема.
– Това е всичко за момента. Ще се обадя, ако се появи нещо. Кога ще се връщаш?
– Утре. Ще бъда в офиса в сряда сутринта.
– Добре. Ще поговорим по-късно.
– Довиждане. – Приключих разговора и завих от Първа улица, като се отпуснах по странична уличка, застроена с къщи. На една пресечка от центъра на града спрях и паркирах ягуара покрай празен тротоар.
Зелените тревни площи се простираха по пътя. Дърветата бяха осеяни във всеки двор, а цветовете им започваха да се променят подобно на тези в Колорадо в началото на септември. Самите къщи бяха тихи, повечето хора вероятно бяха на работа по това време на деня. Когато минавах покрай училището на път за града, паркингът му беше претъпкан с автомобили.
Надявах се, че моята кола щеше да се справи с паркирането тук за час-два. В Денвър имаше райони, където не бих посмял да оставя луксозен автомобил, но се съмнявах, че кражбите на коли са често срещани в Каламити, а и не исках да паркирам на Първа. Ягуарът привличаше твърде много внимание, паркиран до големи пикапи с калници. Днес исках да изследвам без светкавици.
– Сигурно трябваше да нося дънки – казах си, като се вгледах в стандартния си костюм от три части.
Разкопчах сакото си от цвят въглен и жилетката под него. След това ги сложих на пътническата седалка, покривайки куфарчето си. Разкопчах титаниевите си копчета за ръкавели, подарък за рождения ден от майка ми, и ги прибрах в поставката за чаши. След това навих ръкавите на ризата си, свалих вратовръзката си и разхлабих яката си.
Панталонът щеше да изпъкне, тъй като почти всички останали, които бях видял днес, бяха с дънки, но костюмите бяха всичко, което бях взел със себе си. Все пак това беше бизнес пътуване.
Оставих колата и тръгнах към Първа улица, като пъхнах ръце в джобовете си. Когато стигнах до кръстовището, погледнах наляво, после надясно. Вляво щеше да ме отведе към спортната зала на Кериган – мястото на престъплението. Вдясно щях да стигна до магазина за железария. Тръгнах надясно.
Звънецът иззвъня, когато бутнах вратата вътре. Продавач, облечен в червена жилетка върху бялото си поло, кимна откъм касата.
– Добро утро.
– Добро утро.
– Мога ли да помогна да намерите нещо?
Тръгнах към една закачалка за шапки недалеч от вратата. Той гъмжеше от шапки в различни цветове, всяка от които беше бродирана с надпис Каламити, Монтана. Туристическа маркировка.
– Това ли е всичко, което имате?
– Да.
Каламити е. Взех черния вариант, заровен под кървавочервените, яркосините и келявозелените.
– Чанта? – Попита служителят.
– Не, благодаря. Имате ли нещо против да скъсам етикетите и да ги пусна в кошчето за боклук?
– Ще направя нещо по-добро. – Той извади ножица от кутията за зеленчуци до касата, отряза етикетите и ми подаде шапката, която щях да изхвърля в момента, в който се прибера в Колорадо.
– Още веднъж благодаря. – Кимнах му, след което излязох през вратата, като нахлузих шапката, докато вървях.
Със слънчевите очила и шапката може би нямаше да бъда разпознат от онези, които бяха станали свидетели на шоуто на Кериган по-рано.
Дядо винаги ми беше разказвал как го е забавлявала. Като се има предвид, че говореше дядо ми, можех да се досетя какво точно означава забавление. От години той се беше разхвалвал за Кериган, но беше пропуснал някои подробности, нали?
Не беше споменал колко е красива. Определено не беше споменал тази уста.
Трябваше да знам, че тя ще бъде изненада. Всичко след смъртта му преди две седмици беше шок, а това не включваше многото нежелани удари, които беше нанесъл през живота си.
Нямаше какво друго да направя, освен да се справя с тях, един по един. Щях да ги загърбя и да продължа с проклетия си живот. Включително да прекъсна всички връзки с Кериган Хейл.
Тя имаше огън. Надявах се, че този огън може да изплати дълга ѝ.
Вървях по тротоара, като кимах на минувачите. Погледнах през витрините на магазините и ресторантите, като забавих ход само за да разгледам отблизо офиса за недвижими имоти. На витрината им бяха изложени актуалните обяви.
– Предполагам, че пазарът в Каламити не подскача – промърморих, след като сканирах няколкото разпечатки, залепени на стъклото.
Повечето от имотите, които имаха някакъв размер, бяха на пазара от месеци. А цените? Кериган трябваше да продаде два или три имота, за да изплати заема си.
Не е мой проблем. В гръбнака ми се загнезди чувство за вина, но го изтласках настрана.
Това беше единственият начин да продължа напред. Чиста раздяла.
До трети октомври Кериган Хейл или щеше да изплати заема си, или аз щях да поема собствеността върху всички активи, необходими за покриване на остатъка. Отбелязах мислено името на брокера на недвижими имоти, преди да продължа нататък. Може би щеше да ми се наложи да продам един или два имота през следващите месеци.
Движението на пешеходци беше слабо, докато си проправях път по тротоара. Всъщност нямаше никакво движение. Освен случайните коли или пикапи, Първа улица беше тиха. Въпреки че на повечето места би било така в сравнение с центъра на Денвър.
Без да има хора, които да бързат, аз се успокоих. Въздухът миришеше на чисто, а не на градски газове и бетон. Ходенето беше почти… релаксиращо. Кога за последен път се бях разхождал без цел? Винаги ли е било така тук?
Преди пътуването си бях направил малко проучване за Каламити. Разположен в сърцето на югозападната част на Монтана, тази община беше дом на около две хиляди жители. Градът беше сгушен в планинска долина, а в края на улицата в далечината се издигаха индигови върхове.
Магазините за търговия на дребно по улица „Първа“ подчертаваха западния елемент. Умно. Това несъмнено се харесваше на туристите. Повечето от сградите имаха квадратни фасади от дървен материал. Други се гордееха с червени тухли и хоросан. Имаше дори бар, наречен Каламити при Джейн. Когато минавах покрай него, той беше затворен. В противен случай щях да вляза за едно питие и да го разгледам.
Стигнах до края на Първа твърде рано, когато пътят се отвори към магистралата. Утре щеше да ми се наложи да карам по този път, за да стигна до хижата, но за днес се обърнах и забравих за светилището на дядо.
Огледах се и в двете посоки и пресякох пътя. Имаше ли пресичане в град, в който има само една видима пешеходна пътека? Насочвайки се в обратната посока, се насочих към сградата, в която бях попаднал първо тази сутрин.
Рафинерията.
Фитнес студиото на Кериган. Според данните на дядо тя беше купила цялата сграда. На първия етаж беше направила фитнес зала. Над него имаше едностаен апартамент.
Свободно студио. Имаше и свободна ферма с две спални в покрайнините на града. И празен двуетажен апартамент на Шеста улица. При тези свободни жилища не беше чудно, че не беше направила нито една вноска по заема на дядо.
Кериган явно беше прекалила със задълженията си, а дядо ми ѝ беше дал предпазна мрежа с размерите на Монтана. Той не беше променил договора им, за да включи план за плащане. Не беше призовал нито една част от заема да бъде изплатена. От моята гледна точка той просто беше хвърлил пари на Кериган без никаква структура.
Това беше най-лошата инвестиция в портфейла му.
Моето портфолио.
Дядо ми беше оставил компанията си, въпреки че очаквах „Барлоу Капитал“ да отиде при майка ми – както и тя. Но той ми я беше оставил в наследството си.
Беше ми дал главоболието, което представляваше прекрасната Кериган Хейл.
Може би се е надявал тя да се провали. Може би е виждал в нея лесна мишена, начин да използва някой млад човек и да спечели няколко лесни имота в Монтана. А може би тя му беше платила по друг начин.
С тази проклета перфектна уста.
Стиснах зъби.
Каквито и да бяха причините, нямаше да повторя грешките му. Нямах никакво желание да притежавам едностаен апартамент, ферма или мезонет в Каламити. Ако Кериган не плащаше, щях да я ликвидирам и да забравя, че този град изобщо съществува на картата. След няколко месеца щях да прогоня всички мисли за нея, точно както направих с дядо.
Той беше обсебен от Монтана. Никога не съм го разбирал. Стоях тук, под голямото синьо небе… Разбира се, беше красиво. Въздухът миришеше на вечнозелени дървета и слънце. Но и в Колорадо имаше планини. В Колорадо също имаше синьо небе. В Колорадо имаше и малки градчета.
Какво толкова специално имаше в Монтана, че да лети дотук, вместо да отиде в планините край Денвър? Просто беше толкова… отдалечен. Сякаш се намираше в друг свят. В един далечен свят.
Може би това беше привлекателното. Дядо беше успял да избяга в Монтана и да не обръща внимание на убитите по пътя, които беше оставил след себе си. Изолиран в средата на нищото, той можеше да се преструва на по-добър човек.
Минах покрай фитнес студиото, а прозорците бяха тъмни. Когато пристигнах по-рано, тя беше осветила цялото място, докато седеше на гишето точно до вратата. Сигурно беше за добро, че я нямаше. Може би другите нямаше да ме познаят, но тя със сигурност щеше да ме познае. А аз нямах нужда да поглеждам отново тази уста.
И без това щеше да ми е достатъчно трудно да забравя тези устни.
След като фитнеса остана зад гърба ми, се върнах в Ягуара. Разходката не отне много време, но сега вече усещах по-добре Каламити. Умствена представа за града.
И Кериган.
Часовникът на таблото показваше, че все още е преди обяд. Имах часове и часове имейли, които трябваше да обработя, но когато запалих колата и се върнах на Първа, се озовах на магистралата, която се бях зарекъл да избягвам.
Отиди там утре.
Но не се обърнах.
Днес бях доставил писмото на Кериган. Може би това посещение в хижата да е приключило, беше най-добрият начин да завърша едно и без това гадно пътуване. Тогава утре можех просто да се прибера у дома.
Да се прибера у дома и да започна работа.
Съсредоточих се върху поглъщането на „Барлоу Капитал“ в „Грейс Пийк“. Заем по заем щях да сложа собствения си отпечатък върху инвестициите на дядо.
Уродът беше поставил достатъчно знаци върху това, което трябваше да остане мое.
След като придобиването приключи, щях да бъда свободен от всичко, свързано с Гейбриъл Барлоу.
Целта ми беше януари. Трябваше да съм свободен до януари.
Двучасовото пътуване до хижата отначало мина бързо, после се забави, когато навлязох в пресечения път нагоре по планината. Когато стигнах до ски курорта и ексклузивния строеж, където дядо имаше жилище, вече ме сърбеше да се обърна и да си тръгна.
Частният път до комплекса беше затворен, а щом влезеше в границите на клуба, единственият начин да притежаваш имот в планината беше да имаш нетно състояние от поне 20 милиона долара. Моята кола беше единствената на пътя.
Във всеки един момент по-малко от една трета от имотите бяха заети. Това бяха просто места за почивка, където собствениците идваха за една седмица на ски през зимата или на летен туризъм, след което отлитаха към дома.
Тази хижа на дядо беше по-скоро планинска хижа, като се има предвид, че беше над десет хиляди квадратни метра. Някога и на мен ми беше харесало тук.
Но това беше преди да се отрека от дядо си. Преди моят герой да ми забие нож в гърба.
Навлязох в алеята и се загледах през предното стъкло в хижата. Прозорците блестяха под следобедното слънце. Тъмният екстериор се сливаше с околната гора. Беше наистина великолепно място. От най-висока класа. Дядо не вярваше в половинчатостта.
Сърцето ми се разтуптя, докато се взирах в сградата. Ключовете за входната врата бяха в куфарчето ми.
Само че не можех да се накарам да вляза вътре.
Може би защото той си беше отишъл. Може би защото бях толкова ядосан на него. Може би защото щеше да ме заболи прекалено много.
Майната му на това място.
Излязох на заден ход от алеята и се отдалечих от планината възможно най-бързо. Колко депресиращо беше това, че предпочитах да остана в Каламити?
В момента, в който стигнах до града, спрях на най-близката бензиностанция, защото там продаваха и алкохол.
– Има ли още нещо? – Попита касиерът, докато таксуваше бутилката ми.
– Освен ако нямате под ръка по-добра марка бърбън.
Той примигна.
– Няма значение. – Вкарах кредитната си карта в четеца, подписах касовата бележка и излязох от магазина с моя „Джим Бийм“.
Докато шофирах, Нели ми беше изпратила по електронната поща адреса на мотела, в който ми беше направила резервация. Отидох направо там, регистрирах се на рецепцията и изчезнах в стаята си. Номер седем.
С бърбъна в ръка и пътната чанта на пода седнах на ръба на леглото и свалих шапката си „Каламити“.
– По дяволите. – Прокарах ръка през косата си. Бях готов денят да свърши. Планът ми беше да пия, а след това да се свия на това изненадващо удобно легло.
Вътрешността на стаята опровергаваше селския край на външната част. С плюшеното бяло спално бельо и мекия килим, във въздуха се усещаше намек за прясна боя, сякаш наскоро е била ремонтирана. Събух обувките си, след което отворих бутилката.
Бърбънът щеше да е по-добър с лед, но лед означаваше да напусна стаята, а следващият път, когато минах през вратата, щеше да е, за да се махна от Монтана.
Първата напитка пламна и аз се разплаках от вкуса, като съжалих, че не съм си купил кутия кола от автомата до фоайето на мотела. Тъй като нямах други възможности, се задоволих с чаша хладка вода от чешмата в банята.
Отпуснах се на леглото с напитката в едната ръка и с телефона в другата, за да проверя имейлите си. Бутилката остана наблизо на нощното шкафче. Пих, докато текстът на телефона ми не се размаза и главата ми не се завъртя. Стомахът ми се сви, когато отворих папката с удобствата на мотела за място, което да доставя. Тъкмо въвеждах номера на пицарията, когато на екрана проблесна входящо обаждане.
Код 406. Номер от Монтана.
– Здравейте. – Гласът ми беше тежък от алкохола. Не беше нечленоразделен, но всеки, който ме познаваше добре, знаеше, че съм пил.
– Пиърс Съливан ли е?
Гласът на жената беше… познат.
– Да.
– Това е Кериган Хейл.
Седнах прав, преметнах краката си през ръба на леглото.
– Госпожа Хейл.
– Кериган.
Не я наричах Кериган.
– Госпожа Хейл.
– Пиърс.
– Можете да ме наричате г-н Съливан. Как се сдобихте с този номер?
Тя изръмжа.
– Вашият асистент.
Нели? Какво, по дяволите? Защо би дала номера ми?
– Дадохте ми визитната ѝ картичка с писмото си. – Последната дума тя измърмори малко. Или може би ушите ми бяха пияни.
По-добре да си държа устата затворена.
– Ти там ли си? – Попита тя.
Аз измърморих.
– Добре. Исках само да се обадя и да кажа, че те мразя.
Освободи се смях. Очаквах да ме помоли, да се примоли за повече време или да промени решението си. Но омразата… омразата беше много, много по-добра.
– И?
– И нищо. Мразя да дъвча. – Добре, това беше обида. Да?
Преди да успея да разбера, линията прекъсна.
Издърпах телефона от ухото си и се вгледах в него. Наистина ли това се случи току-що? Да. Не бях толкова пиян. И определено можех да си представя как тя изръмжава тези думи.

Мразя те.

Вероятно все още беше с онзи черен клин, който носеше по-рано. Бяха обгърнали тонизираните ѝ бедра и оформените прасци. Горнището, което беше облякла, се гордееше с логото на фитнес студиото ѝ и ѝ прилягаше като втора кожа, като се разтягаше по пълните ѝ гърди. Извитото деколте се бе спускало достатъчно ниско, за да покаже намек за деколте и ръба на прасковен спортен сутиен.
Прасковен, като цвета на устните ѝ.
Мисленият образ накара пениса ми да потрепери.
– Майната му. – Почистих лицето си с ръка.
Добре, бях пиян. Нямаше нужда да мисля за краката, гърдите или устните на Кериган Хейл.
Храна. Това, от което имах нужда, беше храна. Така че се върнах към задачата си, обадих се на пицарията, за да поръчам, след което си налях още един бърбън.
Не бях отпил и три глътки, когато на вратата се почука. Каламити, Монтана, имаше най-бързата доставка на земята. Може би това беше тайната му привлекателност. Изрових от портфейла си стодоларова банкнота и отворих вратата, очаквайки да ме посрещне аромат на чесън, сирене и пеперони.
Вместо това тя стоеше там.
И може би аз бях пиян, но тя определено също беше, ако се съди по начина, по който се поклащаше и се опитваше да задържи очите си на фокус.
– Как ме намери?
Тя извъртя очи.
– Малък град. Един хотел. Марси от рецепцията каза, че си тук.
– Толкова за конфиденциалността на гостите – промълвих аз. – Какво искаш?
– Мразя те. – Тя ми кимна пресилено, за да подчертае твърдението си. – И… Няма да ти позволя да ми откраднеш мечтите.
– Всичко, което трябва да направиш, е да си платиш. Тогава ще можеш да запазиш мечтите си.
– Ще го направя. – Китката ѝ се завъртя във въздуха между нас, сякаш измисляше следващите си думи. – Мразя те.
– Ти вече го каза. – А постоянното повтаряне на тези три думи започваше да ме притеснява.
Защо? Нямам представа. Не ме интересуваше, че ме мрази. Дали?
Трябваше да е от алкохола. След смъртта на дядо ми се бях справил адски добре с това да изключвам всякакви чувства. Престоят в Монтана ме бе изнервил.
Или може би беше само тя.
Боже, тя беше красива. Кериган имаше гъста, копринена, кестенява коса. Високи, зачервени скули. Красиви кафяви очи с цвят на млечен шоколад.
Тези очи може и да бяха замъглени, но нямаше как да сбъркаш огъня им. Той ни най-малко не беше притъпен от сблъсъка ни на улицата.
Тя не беше кротката селска булка, която очаквах да срещна днес.
Кериган отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, но се спря. Подозирах, че това е поредното „мразя те“. После се намръщи, а между веждите ѝ се задълбочи бръчка. По дяволите, дори те бяха хубави.
Дядо, при всичките си недостатъци, имаше отличен вкус.
Тя се размърда напред, като вдигна пръст към гърдите ми. Погледът ѝ се стесни. Никога през живота си не бях виждал ядосана жена, която толкова много да искам да целуна. Тази уста ме привличаше.
Тук определено командваше бърбънът, защото преди да осъзная какво се случва, се наведох.
И целунах намръщеното ѝ лице.

Назад към част 2

Пролог
Кериган

– Има ли новини за фермата? – Попита от креслото си татко.
– Не.
– Ами студиото?
– Отново не. – На семейната вечеря тази неделя отговорът ми беше същият, както и миналата седмица.
Продължих да скролвам в телефона си. Може би, ако не установявам контакт с очи, това щеше да ме избави от разговора, който се беше наложил след въпросите от миналата седмица за свободните ми имоти под наем.
– Знаеш ли…
Уф. Не отново.
– Всеки път, когато искаш да дойдеш и да работиш за мен, имам място за теб.
– Благодаря, татко. – Усмихнах му се. Но не, благодаря.
– Можеш да работиш във финансовата сфера – каза той. – Или да бъдеш асистент мениджър като Зак. Използвай дипломата си по бизнес и научи всички ни на някои неща.
Челюстта на брат ми се сви от мястото му до мен на дивана. Аз бях първата в нашето семейство, която получи бакалавърска степен. Ларк също имаше своята за учител, но Зак беше най-възрастният брат и липсата на висше образование беше деликатна тема.
– Или можеш…
– По-добре да видя дали мама и Ларк имат нужда от помощ в кухнята. – Зак се отдръпна от дивана и се отдалечи, преди татко да успее да ми подхвърли поредната възможност за работа в неговата автокъща.
Чудесно, сега той беше в настроение. Вечерята трябва да е забавна. Особено ако татко не се откаже от тази тема, преди мама да сервира лазанята.
Защо бях казала на родителите си, че парите ми са на привършване? Защо? Трябваше да си държа проклетата уста затворена.
Преди няколко седмици мама и татко се бяха отбили в дома ми на импровизирано посещение. Бях отворила вратата с два пуловера и вълнени чорапи, защото държах термостата на шейсет, за да намаля сметката за ток. Когато си тръгнаха час по-късно, мама трепереше, а татко се беше убедил, че съм без пари.
Смятах, че съм по-скоро отчаяна, отколкото бедна. Финансирането на три пустеещи имота не предполагаше точно удобен паричен поток и орязването на разходите беше единствената ми възможност. Но всичко щеше да бъде наред. Бях почти разорена, но не и съкрушена. И след разговора ми с Гейбриъл във вторник не бях толкова уплашена, колкото бях преди това.
Той ми беше вдъхнал кураж, от който имах нужда. Беше обещал, че всички успешни предприемачи имат своите върхове и спадове. Аз тъкмо преживявах първия си спад. И той ми беше удължил заема. Документите още не бяха пристигнали, но бях сигурна, че адвокатът му ще ги изпрати скоро.
Гейбриъл Барлоу беше милиардер и най-успешният човек, когото някога бях срещала, така че това, че ми каза, че всичко ще бъде наред, че имам финансовата му подкрепа, успокои много от страховете ми.
Върнах се към телефона си, като изтеглих новините. Първите три истории не представляваха интерес, но след това едно заглавие привлече вниманието ми.
Четирима загинали при самолетна катастрофа в Скалистите планини.
О, Боже. Отворих статията и думите ѝ ме удариха като куршум в гърдите.
Очите ми се замъглиха, докато продължавах да чета. Не можеше да е вярно. Това беше грешка. Трябваше да е така. Той не беше… изчезнал.
– Може да ти харесат продажбите – каза татко. – Винаги имаш добри приходи от комисионни.
Станах от дивана и излязох от всекидневната, стиснала телефона си в ръка, докато бързах към банята и се затворих вътре. След това яростно си избърсах очите, преди да се принудя да прочета статията отново.
И отново.
И отново.
Загубих представа колко пъти прочетох тези трагични думи, надявайки се и желаейки да не са истина.
– Кериган? – Зак почука на вратата.
Избърсах бузите си, за да изсуша сълзите, които не спираха.
– Да?
– Вечерята е готова. Мама иска да знае дали да изчакаме, или…
– Веднага ще дойда. – Изчаках стъпките на брат ми да се оттеглят по коридора, преди да заровя лице в ръцете си и да изпусна още един плач.
Гейбриъл.
Той си беше отишъл.
Загинал в самолетна катастрофа преди два дни.
Никой не ми беше казал. Никой не ми се беше обадил. Току-що бях говорила с него, а сега…
Той беше мъртъв.
Гейбриъл.
Моят наставник. Моят инвеститор. Моят непоколебим защитник.
Моят приятел.
Той никога не се е съмнявал в мен. По-скоро подкрепяше амбициите ми, отколкото ги подлагаше на съмнение.
А сега го нямаше.
Още едно хлипане, последвано от още едно и още едно.
Семейството ми вечеряше без мен.

Назад към част 1                                                                         Напред към част 3

БОНУС ЕПИЛОГ
ХЪКС

– Липсваше ми тази веранда. – Савана се настани до мен на люлката, свивайки се в скута ми.
– Липсваше ми и ти. – Обгърнах раменете ѝ с ръка и я придърпах. Тя беше на двадесет и седем години, но винаги щеше да бъде моето момиченце.
– Хладно е. – Тя облегна глава на рамото ми, докато ни люлеех нежно. – Надявам се, че ще вали сняг, докато съм тук.
– Ако прогнозата се запази, желанието ти ще се сбъдне.
Тази есен времето беше студено и недалеч над къщата снегът вече се бе залепил за земята. Преди Хелоуин прогнозирах, че ще засипе поляната с прах и децата ще имат нужда от нещо повече от леко яке и чорапогащник, за да играят навън.
– Спестовност! – Никълъс махна от върха на пързалката, която се спускаше от двуетажната къщичка на дървото, която бях построил преди няколко години. – Гледай ме!
– Гледам те, приятелю! – Извика в отговор и се усмихна, докато седемгодишният ми син се спускаше към земята.
Откакто Савана пристигна вчера, той я молеше да го гледа как прави всичко. Гледай ме как строя Лего. Да ме гледа как чета книга. Гледа ме как играя на видеоигра. Тя му угаждаше всеки път. Точно както беше угаждала на Елиза, която беше нейна сянка още от момента, в който се появи на пътя.
Елиза беше на девет години и не искаше нищо повече от това да бъде като по-голямата си сестра, когато порасне. Начинът, по който тя гледаше към Савана, караше гърдите ми да се раздуват от гордост. Въпреки че не можех да си припиша голяма заслуга за уверената и смела жена, в която се бе превърнала Савана.
Не, това беше изцяло нейна заслуга.
– Къде е Лизи? – Попитах, изненадан, че не е тук с нас.
– Ев прави бисквити, така че е вътре и помага.
– А. – Радвах се на малко време насаме с най-голямата ми дъщеря. – Как върви работата?
– Не особено. – Тя сви рамене. – Това е работа.
– Мислех, че ти харесва.
– Харесва ми. – Тя въздъхна. – Не знам. Напоследък съм в странно настроение.
– Нещо не е наред?
– Нищо конкретно. Предполагам, че просто съм била самотна, може би? Когато се преместих в Денвър, беше вълнуващо и различно. Просто…
– Искаше да си далеч от Каламити. Разбирам.
– Да – въздъхна тя.
Ако не бях срещнал Евърли, щях да последвам Савана в Колорадо. Но сега животът ми беше тук. Любовта ми беше тук. И през последните десет години усещах как корените ми се забиват все по-дълбоко в почвата на Каламити.
Имахме страхотни приятели. Приятели, на които можех да се доверя. Приятели, които никога не биха помислили да ме предадат, за да напреднат. Приятели, които бяха като семейство. Имахме галерията. Имахме добри училища за децата си и дом, който обичах все повече с всеки изминал ден.
Каламити не беше без своите несъвършенства. А именно – хората. От време на време се сблъсквах с родителите си и брат си. Въпреки че се движехме в различни кръгове, Каламити беше малък и пресичането на пътищата беше неизбежно по време на обществени мероприятия. Винаги беше неудобно, най-вече защото объркваше децата. Но гневът, който бях таил към тях твърде дълго, беше избледнял преди години.
– Мислех да се преместя – каза Савана.
Надеждите ми се повишиха при мисълта, че тя е в същия щат.
– Няма да получиш никакъв аргумент от мен. Може би в Бозман? Или Мисула?
– Всъщност си мислех за по-близко, като например… тук.
Почти се задавих.
– Каламити?
Тя кимна.
– Какво мислиш?
По лицето ми се разля усмивка. Тези надежди се изстреляха в стратосферата.
– Мисля, че това ще оправи цялата ми шибана година.
Савана се засмя.
Ако тя се премести у дома… нямаше думи. Това щеше да означава край на неделните телефонни разговори. Край на FaceTime и на забързаните празнични посещения.
– Можеш ли да си намериш работа? – Попитах.
– Ще попитам шефа си дали мога да работя дистанционно. И без това рядко влизам в офиса.
Савана беше учила в колеж в Колорадо, а след това беше започнала работа в технологичната индустрия, като управляваше проекти в компания за разработка на софтуер. Гордеех се с нейния успех и работна етика. Всяка година тя получаваше повишение. Всяка година се прибираше у дома за Коледа с нова кола.
Но всяка година в деня, в който си тръгваше, в очите ѝ имаше малко повече тъга. Прегръдките щяха да продължат по-дълго. Елиза обикновено плачеше. Тежестта на нейното отсъствие се задържаше с дни.
Ако шефът ѝ не ѝ позволяваше да работи от Монтана, просто щеше да се наложи да ѝ намерим друга работа.
– Винаги можеш да работиш в галерията – казах аз.
– Знам. Но съм сигурна, че мога да намеря нещо.
– Сигурен съм, че ти можеш. – Целунах я в косата. – Просто искам да си щастлива.
– И аз. Вие наистина ми липсвате.
– Спалнята ти винаги е тук, ако имаш нужда да се преместиш за известно време.
Стаята на Савана винаги е била нейна. Когато тя замина за колежа, не бяхме пипали нищо. През годините, при всяко посещение, тя правеше промени, но това винаги беше нейната стая.
– Благодаря, татко.
Върни се у дома. Преглътнах молбата, защото не исках да я притискам. Ако тя се върнеше в Колорадо и решаше, че Каламити все пак не е вариант, щях да преглътна разочарованието си.
Входната врата се отвори и Евърли излезе навън, носейки две чаши. Елиза вървеше след нея, носейки една собствена чаша.
– Направихме горещ шоколад. – Евърли подаде една чаша на Савана, после друга на мен.
– Благодаря, бейби.
Тя се наведе и ме целуна по устните.
– Добре дошла.
– Допълнителни облачета. – Лизи се обърна към Савана и седна на най-близкия до нея стол.
– Обичам маршмелоу. – Савана намигна на Елиза и отпи глътка. – Вкусно.
– Не е честно! Искам горещ шоколад! – Никълъс извика от къщичката на дървото.
Евърли се засмя.
– Тогава слез тук и си вземи.
Той се спусна по пързалката, след това препусна през двора, като едва не се спъна в долното стъпало на верандата, преди да изчезне вътре с майка си.
– Лизи! – Евърли се обади, преди вратата да се затвори. – Бисквитки.
– О, да. – Елиза постави чашата си, после се усмихна на Савана и се втурна вътре.
Савана се засмя.
– С всеки изминал ден тя все повече прилича на Евърли.
– Не се шегуваш. – И Лизи, и Никълъс имаха кафявата коса на Евърли. Елиза беше наследила и карамелените очи на Ев, и хубавия ѝ нос, и, е, всичко останало. Родителите на Ева бяха донесли няколко снимки от времето, когато Евърли е била на тази възраст, и приликата беше невероятна. Никълъс, от друга страна, беше взел и от двама ни. Той имаше моите сини очи и брадичка, носа и устата на Евърли. Но щеше да бъде висок като мен. Това вече беше очевидно. Беше с една глава по-висок от всяко друго дете в неговия клас.
За момент останахме сами и снижих гласа си.
– Майка ти говори ли с теб?
Савана кимна.
– Обещах да отида да я видя утре. Планирам да отида точно преди вечеря, за да имам извинение да си тръгна в рамките на един час. Не ми се иска да споря с мама за каквото и да е, за което тя иска да спори. Не и за това пътуване.
Да избягваш Ейприл и Джулиан беше невъзможно, а и неловко. Отношенията на Савана с тях бяха обтегнати още от последната ѝ година, но ние с Евърли винаги бяхме правили всичко възможно да не се намесваме. Ако Савана имаше нужда да говори за майка си или за доведения си баща, ние бяхме тук, за да я изслушаме.
Отпивахме от какаото си, гледайки към поляната и дърветата. Цветовете на дърветата се променяха. Въздухът беше свеж и чист. Имах всичко на света, от което се нуждаех, точно тук, в това райско кътче.
– Наистина е хубава вечер.
Савана измърмори в знак на съгласие.
– Радвам се, че си щастлив, татко.
– Щастлив съм. Надявам се и ти да си.
Тя вдигна поглед, усмихна ми се тъжно и взе още една бисквита.
Преместих се, за да видя по-добре лицето ѝ.
– Случи ли се нещо?
– И да, и не.
– Искаш ли да поговорим за това?
– Не точно сега. – Тоест, не с мен. В наши дни нямаше много неща, които Савана да не ми довери. Беше ни отнело известно време да стигнем дотук, но познавах дъщеря си. И тя ме познаваше. Което означаваше, че каквото и да е в ума ѝ, то е свързано с мъж.
Не е лесно да се сподели с баща.
Не е лесно за бащата да чуе споделена тема.
Когато ставаше въпрос за делегиране на задължения и дъщерите ни, момчетата – мъжете – бяха отдел на Ев. Може би утре Савана може да отиде с Евърли в галерията и те да си поговорят, а аз да остана на сигурно място в студиото си. Студиото, което Евърли настояваше да включим в плановете на къщата. Това, което обичах повече от старата си барака, но и до ден днешен не исках да отстъпя на жена си.
Старото студио все още беше в двора. Имаше дни, в които влизах вътре по сантиментални причини, но иначе беше украшение на двора. Много голямо дворно украшение.
– Как се справя новият в галерията? – Попита Савана.
– Добре. Евърли го харесва и това е единственото, което има значение. – Тези дни не се занимавах много с персонала.
Имахме трима служители, които работеха на различни смени в галерията. Евърли ги ръководеше заедно с бизнеса. Тя слизаше за по няколко часа всеки ден, за да работи в офиса, докато аз оставах вкъщи да рисувам. Единственият път, когато вече идвах в галерията, беше да ѝ помогна да смени експозициите в изложбената зала. Иначе тя беше създала добре смазана машина.
Смяташе, че този каламбур е забавен.
Работихме заедно. Живеехме заедно. Отгледахме децата си заедно. Споделяхме живота си. И това бяха най-хубавите десет години в живота ми.
Смехът на децата звучеше силно отвътре. Евърли умееше да ги кара да се смеят от сърце на шегите ѝ. Сякаш стените знаеха, че шумът е твърде добър, за да бъде задържан, затова го оставиха да се разнесе в небесата.
Погледнах през рамо през прозореца към отворената кухня.
Вътре синът ми се смееше с майка си. Най-малката ми дъщеря се кикотеше, докато вкарваше тава бисквити във фурната. А съпругата ми вдигна очи и се усмихна, когато ме забеляза.
От първата вечер, когато ми се усмихна в „Джейн“, Евърли беше моя.
– Надявам се някой ден да имам това – прошепна Савана.
– Ще го имаш – обещах аз. Тя имаше толкова много любов за даване. – Просто трябва да изчакаш, докато правилният човек заеме мястото до теб.
Тя вдигна поглед към мен и сълзи напълниха очите ѝ.
– Ами ако той вече го е направил? И аз го изгубя?
Бедното ми момиче. Колко дълго беше крила това разбито сърце? Една сълза се стече по бузата ѝ и аз я улових с палец.
– Тогава го намери, момиченце. Отиди да го намериш.

Назад към част 22

ЕПИЛОГ
ЕВЪРЛИ

Три месеца по-къснно…

– Изнервена ли си? – Попита Хъкс Савана.
– Не. – Изразът на лицето ѝ и неизречената дума ме накараха да се задавя с глътка кафе.
– Да отидем да направим снимката за първия учебен ден – казах, като извадих телефона от джоба на жилетката си.
Тя изстена.
– Трябва ли?
– Да. – Усмихнах се и кимнах към вратата.
Всички се измъкнахме навън до предната веранда и накарах Савана да застане до вратата с раницата на гърба си.
Тя изплези език. Показах ѝ пръст.
Накрая, след известно уговаряне, тя се съгласи на хубава снимка пред колата си, а Хъкс стоеше до нея.
Независимо дали ѝ харесваше, или не, тази снимка щеше да стои на стената. Хъкс нямаше нищо от Савана на първия ѝ учебен ден. Беше пропуснал детската градина и всички останали класове, но имахме последна година и тя щеше да бъде рамкирана.
– Ще се видим в галерията след училище. – Хъкс я целуна по косата, след което отвори вратата на Маздата.
– Добре. Довиждане, татко. – Тя ми махна с ръка. – Довиждане, Ев.
– Довиждане, дете.
Вмъкнах се от страната на Хъкс и я наблюдавахме как излиза от алеята и се спуска по улицата. Свистенето на гумите ѝ накара и двамата да настръхнем. Това и едва доловимото натискане на спирачката при знак „Стоп“.
– Още една година – каза той. – Ще я направим най-добрата.
– Да. – Той се наведе и целуна устните ми, след което ме обви в прегръдките си и ме придърпа, докато стояхме на алеята на дома, който вероятно щеше да принадлежи на някой друг след година.
– По-добре да тръгваме, ако искаме да се срещнем с Касе.
Хъкс кимна и ме пусна. След това побързахме да влезем вътре, за да напълним чашите с кафе, и тръгнахме на път, за да стигнем до имота извън града, преди да се наложи да отворим галерията в десет часа.
Касе беше приятел на Хъкс, който притежаваше строителна фирма в града. Той беше преустроил галерията, след като Хъкс беше купил сградата, а Касе също така вършеше много работа за Кериган по нейните имоти, включително и по спортната зала.
Преди няколко месеца го бяхме наели да построи мечтания ни дом в имота. Обикновено Касе изпълняваше от шест до осем месеца, но проектът за къща по поръчка, който беше планирал за тази есен, се забави, което му позволи да ни вмъкне.
Дните и нощите ни през последните месеци минаваха в мечти за планове на етажи, еркери и покриви. Вчера архитектката беше завършила чертежите и се бяхме срещнали с нея и Кейс в имота за последен преглед, преди да положат основите.
Краката ми подскочиха, докато Хъкс шофираше, а във вените ми бушуваше вълнение.
Къщата щеше да бъде завършена за около четири месеца, ако не се случи някаква катастрофа. С малко късмет щяхме да сме бременни, докато се нанесем.
Досега менструацията ми идваше като по часовник, но със сигурност се забавлявахме да опитваме. Вкъщи. В галерията. В този пикап. Надявах се, че страстта, която Хъкс и аз изпитвахме един към друг, никога няма да угасне.
– Мислиш ли, че трябваше да направим стаята на Савана по-голяма? – Попита Хъкс.
– Тя е три пъти по-голяма от стаята ѝ сега.
Той хъмкаше, а между веждите му се образуваше бръчка.
– Ще ѝ хареса, скъпи.
– Надявам се.
Савана не се интересуваше къде живеем. Тя не се нуждаеше от голяма стая или от луксозни неща. Тя просто беше щастлива, че тази година ще бъде с баща си.
Процесът на семейния съд отне почти шест седмици, но след изявлението на Савана за насилието на Джулиан и искрената ѝ молба да прекара тази година с баща си, Нелсън се съгласи, че Савана може да живее с нас на пълен работен ден.
Тя беше достатъчно голяма, за да взема такива решения. В други държави тя щеше да може да решава сама.
Ейприл не беше приела добре новината. Беше ядосана и направи всичко възможно да разпространи слухове за Хъкс из града. Но изненадващо жителите на Каламити в повечето случаи бяха глухи за глупостите на Ейприл. Дали защото Хъкс не им беше дал достатъчно висока оценка за готовността им да погледнат отвъд миналото му, или защото бракът ми с него им беше отворил очите за човека, който той наистина беше, не знаех. Независимо от това, Ейприл, глупавата кучка, не осъзнаваше, че реакцията ѝ щеше да ѝ струва нещо ценно.
Дъщеря и.
Савана се беше опитала да поддържа връзка с Ейприл. Беше се обаждала и канила майка си да се срещнат на кафе. От време на време изпращаше съобщения. Но дори и те бяха намалели. Когато Савана разговаряше с нея, Ейприл само се оплакваше от Хъкс и трофейната съпруга.
Очевидно бях достатъчно специална, за да си имам прякор.
Със Савана се бяхме сближили през лятото, най-вече защото прекарвахме толкова много време заедно в галерията. Не бяхме най-добри приятелки. Тя все още обичаше да ми хвърля погледи, да ме зяпа и да ми казва какво ли не, когато се чувстваше нахална. Но мисля, че разбра, че съм на нейна страна. Винаги щях да бъда до нея, когато имаше нужда.
С всеки изминал ден постигахме все по-голям напредък. С всеки изминал ден връзката между семейството ни ставаше все по-здрава.
Училището щеше да бъде добре дошла доза нормалност за Савана, макар че Хъкс вече скърбеше за загубата на времето, което беше прекарал с нея през лятото. Край на следобедните матинета в четвъртък. Нямаше повече срещи във вторник на обяд, докато аз работех в галерията. Нямаше повече тичане до кафенето в петък, докато спях до късно.
Щеше да му се наложи да се конкурира с нейните приятели. Мъжки приятели. Савана нямаше гадже, тя имаше момчета. Травис. Джордан.
Крисчън. Последното дете се казваше Мичъл, Майкъл или Мика – не можех да се ориентирам. Докато работеше, в галерията се появяваха по едно или повече. Те флиртуваха безсрамно в изложбената зала.
Горкият ми съпруг не се адаптираше добре към споделянето на нейното внимание.
Миналата седмица той ѝ беше забранил да кани приятели в работно време, освен ако не са момичета. След крещяща свада между двамата той беше избягал в студиото си за часове, а Савана беше нахлула в стаята си и беше затръшнала вратата.
Това беше първият им бой, в който се сбиха.
Когато намерих Хъкс в студиото, той държеше четка за рисуване в ръката си и имаше ужасен вид.
Гордеех се с него, че не се поддаде на страха да я загуби, че отстояваше позицията си. Двамата се бяха справили, защото колкото Хъкс не искаше да нарани Савана, толкова и тя не искаше да го нарани.
По този път щеше да има още неравности. Тя беше тийнейджърка с дива жилка и колкото по-удобно се чувстваше около нас, толкова по-склонна беше да даде воля на тази жилка.
Но никога през живота си не беше очаквала с нетърпение една година.
Вероятно беше твърде възрастна, за да вляза в ролята на майка. Но аз бях верен приятел и имах чувството, че през идните години тя ще има нужда от такъв. Всички жени го правеха.
Завихме по чакълената алея към мястото на бъдещия ни дом, като намерихме Касе и нашия архитект да ни чакат.
Разходката мина бързо, като единствената сериозна пречка беше студиото на Хъкс. Той искаше да даде на Савана огромна спалня, а на мен – душ с размерите на Монтана, за да пея вътре. Но човекът дори не искаше да помисли за ново студио. Искаше Касе да премести студиото от задния му двор тук.
Защо не се вслуша в разума? Можеше да има чисто ново студио, свързано с къщата. Нямаше да се мъчи повече в зимния сняг или да се топи в летните жеги.
– Но…
– Нямам нужда от ново студио.
– И аз нямам нужда от кухненски остров, голям колкото кола. – Той скръсти ръце на гърдите си.
Упорито муле.
– Защо просто не можем да планираме ново студио? Можем да го поставим точно тук. – Завъртях се в кръг, а високите есенни треви гъделичкаха дънките ми. – Тогава Касе може да се опита да премести старото ти студио. Ако оцелее, чудесно. Ако не, ще разполагаш и с това пространство.
Хъкс въздъхна.
– Ще оставиш ли това да се случи?
– Не.
– Добре – измърмори той.
Аз пляснах и намигнах на Касе.
Касе не се вълнуваше от преместването на старото студио, като се има предвид теснотията в сегашния ни квартал. Самото му изнасяне от двора щеше да е трудна задача. Това беше първата стъпка в схемата ни да убедим Хъкс да се откаже от старото студио. Втората стъпка беше новото студио да бъде толкова невероятно, с поръчкови рафтове за боите му, най-модерно осветление и съраунд звукова система, че Хъкс да влезе вътре и да се влюби веднага.
Вече планирах разкриването. Щяхме да бъдем двамата с Хъкс с превръзка на очите. Аз планирах да бъда гола, просто за да подчертая превъзходството на новото студио.
След още една разходка из ливадата, представяйки си как ще се промени, Хъкс и аз оставихме Касе и архитекта зад гърба си и потеглихме към галерията.
Хъкс не беше заменил Кейти, освен ако не броим мен и Савана. Беше се поколебал да наеме някой отвън, предпочитайки да я управлява сам за известно време. С моя помощ, разбира се. Бях предложила да работя и да ме третират като служител, да ми плащат заплата за времето ми, но Хъкс веднага беше провалил тази идея.
Аз не бях служител.
Бях съсобственик. Петдесет на петдесет – още едно от условията на съпруга ми. Бях настоявала за по-малко, но мъжът си имаше свои начини за мъчение. Вкусни, великолепни начини. След една нощ на безкрайни оргазми, най-накрая се бях предала.
Хъкс оставаше в студиото и рисуваше през повечето дни, докато аз бях в галерията. В някои дни той идваше с мен, особено в дните, когато Савана също работеше. С наближаването на края на туристическия сезон той не беше толкова зает, за да се справи с търсенето. Точно вчера бяхме затворили за дълъг, късен обяд в „Белия дъб“, седнали до Нелсън.
Бяха минали няколко забавни месеца, в които научих всичко, което трябваше да знам за галерията. Напоследък Хъкс ме учеше как да окачвам картини и да сменям осветлението, за да подчертая различните цветове. Атмосферата в галерията беше по-лека сега, когато напрежението между мен и Кейти беше изчезнало.
В Каламити се говореше, че Кейти се е преместила няколко седмици след като Хъкс я е уволнил. Той се бореше с нейното предателство. Хъкс беше загубил човек, на когото се беше доверил. Човек, който не беше заслужил това доверие.
Но ние си бяхме намерили нови приятели. Бавно измъкнах Хъкс от черупката му. Само през изминалия уикенд бяхме отишли на вечеря с Люси и Дюк. Надявах се, че ако отношенията на Хъкс с някои добри приятели се задълбочат, загубата на Кейти няма да го притеснява толкова много.
– Какъв е планът за днес? – Попита Хъкс, когато влязохме в галерията. – Ще ми помогнеш ли да реставрирам предния прозорец?
– Не.
– Хъкс. – Пуснах чантата си на бюрото в ъгъла, след което сложих ръце на хълбоците си. – Минаха три месеца.
– И така.
– Омръзна ми да виждам лицето си.
– На мен не.
– Време е.
Той поклати глава.
– Харесва ми това отпред.
– Защо? Дори не е за продан. А и ми е омръзнало хората да влизат и да питат дали това съм аз. – Защо хората изпитваха нужда да питат, не ми беше ясно. Ясно беше, че този портрет е на мен.
– Мале, не.
– Скъпи – изрекох през стиснати зъби. – Какво ще кажеш да го сложим в новото ти студио в къщата?
Той поклати глава и се премести в моето пространство.
– Харесва ми да го излагам на показ. Казва на всички, които идват, точно коя си.
– Музата ти.
– Жена ми. – Той вплете пръсти в косата ми и ме придърпа към себе си. После целуна устните ми и ме пусна.
Бях горда, че съм негова съпруга. Гордеех се, че съм вдъхновила такова произведение. Така че, ако искаше да я остави отпред, щях да му се отдам, докато не започне туристическият сезон догодина. Но точно тук бях поставила границата.
Колкото и да исках Хъкс да излага творбите си, толкова исках и да продавам произведения на изкуството. Представянето на картина, която не беше нито типичният му стил на работа, нито за продан, не беше звезден бизнес модел.
– Майка ми ми изпрати имейл тази сутрин – казах, когато се настанихме за деня. Предният прозорец беше забранен, но бяхме решили да добавим една от най-новите творби на Хъкс към стената, което означаваше, че трябва да се направи известно разместване. Времето се променяше, а пешеходният трафик по Първа улица намаляваше, така че се захванахме за работа с по-малко прекъсвания.
– Какво каза тя?
– Искат да дойдат тук за Коледа.
– Надявам се, че ще сме почти готови с къщата.
– И аз се надявам. – Не бих искала нищо повече от това да прекараме първата си Коледа заедно в новия ни дом. – Ако не, могат да останат…
Навън се разнесе разярен женски вик, достатъчно силен, за да проникне през стените и прозорците на галерията.
Двамата с Хъкс се споделихме с поглед, след което и двамата се запътихме към входната врата. Излязохме на тротоара точно навреме, за да го чуем отново.
– Кериган?
Тя стоеше от другата страна на улицата, един блок по-надолу. Започнах да бързам по тротоара, преди още да осъзная какво се случва. Избягвах другите собственици на магазини, които бяха излезли навън, за да станат свидетели на суматохата.
Кериган държеше в ръката си лист хартия. Беше зачервена и димяща, облечена в чифт черен клин и потник с логото на спортната зала.
Пред нея стоеше мъж в костюм от три части в цвят въглен. Тъмната му коса беше грижливо сресана, а фигурата му – висока и права. Беше прекалено добре облечен, за да се впише в Каламити, но стоеше стоически и твърдо, като планините в далечината, докато Кериган беснееше в лицето му.
– Майната ти! – Проклятието ѝ отскочи от витрините на магазините.
– По дяволите – изсъсках аз, като ускорих крачка. Кериган не губеше самообладание, не и по този начин.
Стъпките на Хъкс бяха точно зад мен.
Втурнахме се през улицата навреме, за да стигнем до тяхната страна, когато Кериган разкъса хартията в ръката си и хвърли накъсаните парчета в лицето на мъжа.
Той не помръдна.
– Тридесет дни, госпожо Хейл.
Кой беше този непознат? Беше нов в Каламити, защото щях да запомня това лице. Силната му челюст беше покрита с грижливо подстригана брада.
Очите му бяха засенчени от огледални слънчеви очила. Раменете му бяха широки като на Хъкс, костюмът му бе скроен до съвършенство около мускулестата фигура на мъжа.
– Тридесет дни – повтори той, после изчезна, минавайки покрай нас. Лъснатите му обувки щракнаха върху цимента.
– Ей – изпъшках аз, докосвайки рамото на Кериган. – Какво стана? Какво се случва?
Тя поклати глава и се загледа в гърба на мъжа. Но след това очите ѝ се наляха, раменете ѝ паднаха и тя ме погледна с пълна безнадеждност.
– Той ще вземе всичко.
– Какво ще вземе? – Попита Хъкс. – Кой беше този човек?
– Моят инвеститор. Или внукът на моя инвеститор. Той ще вземе всичко. Не мога…
– Какво не може? Какво става?
Тя зарови лице в ръцете си и заплака.
– Прекалено ми е мъчно. Съсипана съм.
– О, не. – Придърпах я в прегръдките си и погледнах разтревожено Хъкс.
Намръщената му физиономия беше насочена към мъжа в костюма, който ни спести един бърз поглед, преди да се вмъкне в своя Ягуар и да отпътува.
– Какво мога да направя? – Попитах.
Кериган поклати глава, като се изправи. След това избърса лицето си, а погледът ѝ се спря на този на Джейн.
– Имам нужда от едно питие.
Без да каже и дума повече, тя тръгна към бара.
– Отворено ли е изобщо? – Попитах Хъкс. Беше едва след десет.
– Предполагам, че ще разберем. – Той ме хвана за лакътя и ме поведе след приятелката ми. Три часа по-късно Кериган беше обяснила всичко за финансовите си проблеми. Проблеми, които нямаше да са проблеми, ако инвеститорът ѝ не беше починал и не е оставил всичко на безмилостния си внук.
– Прецакана съм – измърмори тя и вдигна празната си чаша.
Джейн се появи от другата страна на бара и замени празната чаша на Кериган с пълна. Официално барът не отваряше до единайсет, но Джейн също беше чула за буйството на Кериган и беше направила изключение от работното време.
– Знаеш ли? Вече дори не усещам вкуса на водката. – Кериган хълца и преглъща питието си.
– Защото това е вода, скъпа. – Джейн я потупа по рамото. – И колкото и да ми беше забавно, момичета, да ми правите компания цяла сутрин, мисля, че е време да се приберете у дома. Баща ти е тук.
– Не – изстена Кериган и се свлече напред върху бара. – Ти се обади на баща ми?
– Да, обади се. – Бащата на Кериган се появи и ѝ помогна да се изправи на крака. След това прибра дъщеря си в прегръдките си, докато тя избухваше в сълзи. Той я запрати към вратата, като се обърна към нея с думите: – Благодаря ти.
– Пфу. – Усмихнах се на Джейн, след което се изправих. – Благодаря, Джейн.
– Тя ще се възстанови.
– Надявам се. – Махнах и излязох навън. Ярката утринна светлина беше ослепителна след три часа в тъмния бар.
След като Хъкс настани мен и Кериган в бара, той се върна да покрие галерията. Пишеше ми съобщения, но аз нямах търпение да му разкажа за всичко, което бях научила. Само че галерията беше празна, когато влязох през вратата.
– Хъкс? – Обадих се.
Стъпките се разнесоха над мен. Какво правеше той горе?
Нямаше нужда да питам. Хъкс се появи с пресни петна от боя по дънките си.
– Мисля да превърна горния етаж в студио. Тогава и двамата ще можем да идваме тук през деня.
Скрих усмивката си, тъй като се бях сетила за това още преди месеци. Но сега, когато идеята беше на Хъкс, той нямаше да се възпротиви.
– Ами ако ти писне от мен?
– Никога. – Той се приближи и доближи пръст до лицето ми. Проследи моста на носа ми с пръст, намазан с бяло. – Обичам те.
– Аз също те обичам.
И там, с бяла ивица на носа си, се разтопих в ръцете на съпруга си.
Този брак беше започнал като лъжа. Измама. Блъф.
Оказа се, че единствените хора, които сме блъфирали, сме били самите ние.

Назад към част 21                                                                            Напред към част 23

ГЛАВА 21
ЕВЪРЛИ

Разрошена коса. Торбички под очите му. Широките му рамене са прегърбени.
Хъкс изглеждаше като гад.
Затаих дъх, докато дланите ми се притискаха във вратата. Не беше лесно да го шпионираш с едно око през шпионката и да не издадеш нито звук, но досега тази седмица, ако знаеше, че го наблюдавам всяка сутрин, не го беше допуснал.
През изминалата седмица Хъкс се появяваше на прага ми всяка сутрин. Винаги носеше по една пижама, една смяна на дрехите и закуска. На сутринта след извинението му доставката включваше всички мои тоалетни принадлежности.
Не по-малко. Не повече.
Беше достатъчно, за да имам нещо свежо, което да облека този ден и да си легна. И нещо топло за ядене.
По всичко личеше, че тази сутрин храната ще бъде кекс с моркови и стафиди. Щях да нося чифт дънки и бяла тениска. Към тях бяха подредени любимите ми сиви кецове Nike и потник. Един от неговите суитчъри.
Той постави всичко, след което се изправи, а погледът му бе насочен към вратата. Вдигна ръка, почука веднъж и се отдръпна. В очакване.
Сърцето ми заби в гърдите, докато задържах дъха си и се борех с познатата битка.
Не отваряй.
Да, той изглеждаше като гад. Да, сърцето ми се късаше, когато го виждах. Но той сам си беше причинил това. Беше ме предал.
Не отваряй.
Извинението му миналата седмица не беше достатъчно. Едно „съжалявам“ нямаше да е достатъчно. Защото можехме да се помирим от тази кавга, но да останем заедно беше твърде болезнено. Не можех да се върна в къщата на Хъкс и да се преструвам, че животът е прекрасен. Аз нямаше да се задоволя с компанията му, когато не можех да имам сърцето му.
Нямаше връщане назад.
Това трябваше да бъде всичко или нищо и макар да беше мило от негова страна да дойде и да донесе нещата от първа необходимост, Хъкс не действаше от любов.
Това беше вина.
Главата ми се замая от кратките вдишвания. Прасците ми горяха от стоенето на пръсти. Погледнах го за последен път, моя опръскан с боя, красив и изморен съпруг, след което потънах в петите си и се отдръпнах от вратата.
Една крачка. Две. Три. Отдалечих се достатъчно, за да мога да напълня дробовете си, докато ушите ми бяха насочени към мъжа зад вратата.
Едва когато стъпките му отекнаха по стълбището, отпуснах гръбнака си. Преброих до двайсет, преди да се промъкна до вратата, проверих два пъти шпионката, после бавно отключих бравата и завъртях копчето.
Грабнах дрехите и кифлата, втурнах се вътре и затворих вратата. Поставих дрехите на леглото, вдигнах суитчъра на Хъкс и го притиснах до носа си. Сапун, подправки и боя. Хъкс. Беше ми липсвало да заспивам с този аромат. Навлякох го върху главата си, оставяйки дебелия памук да загрози тялото ми, след което взех кифлата и внимателно махнах опаковката.
Първата хапка се разтопи в устата ми, а вътрешността ѝ все още беше задушена от фурната. От масления, сладък вкус се изтръгна стон. Без значение какво ядох днес, то щеше да бледнее в сравнение с него. Така беше с всички закуски през изминалата седмица.
Защото дори глупавите ми вкусови рецептори обичаха Хъкс.
Отидох до прозореца, като се придържах близо до завесите, които бях спуснала, за да прикрият силуета ми. Утринното слънце проникваше през стъклото и затопляше апартамента. Погледът ми се спря на Хъкс, който вървеше по тротоара.
Ръцете му бяха пъхнати в джобовете, придърпвайки дънките около извивката на перфектния му гръб. Дългите ръкави на ризата му се бяха впили в предмишниците му. Дългите му крачки изминаха разстоянието между моята сграда и галерията. По дяволите, този мъж имаше секси походка.
Натъпках още една хапка кифла в устата си точно когато той погледна през рамо към прозореца ми.
Както и през останалите дни тази седмица, не се скрих, когато ме забеляза.
Изядох закуската си, докато той се спря на тротоара и се загледа.
Хъкс вдигна едната си ръка право във въздуха. Не отвърнах на махането.
Той я задържа за дълъг миг, след което я пусна настрани. Брадичката му падна. Погледна встрани. И продължи към галерията.
Проклет да си, Хъкс.
Защо беше направил невъзможно да не го обичам? Сърцето ми се изкриви. Жестока ли бях, че го наказах по този начин?
По-скоро рано, отколкото късно, щеше да се наложи да проведем трудния разговор. Или да го проведем отново. Разводът изглеждаше толкова тривиален, толкова практичен, когато бяхме започнали този брак. Сега тази дума ме ужасяваше. Защото, щом това свърши, щеше да свърши и с нас.
Бяхме свършили.
Стоях и наблюдавах началото на един напрегнат ден в Каламити. Посетителите от празничния уикенд изглежда се бяха задържали в района.
Вчера беше Денят на възпоменанието и аз бях избягала от затворения си апартамент, за да гледам годишния парад с Люси. Дюк беше дежурен шериф, който се грижеше събитието да премине безопасно. След това тримата отидохме в дома им на следобедно барбекю.
Люси ми предложи да преспя в стаята им за гости, но аз исках да се върна в апартамента. Тя не знаеше, че Хъкс идва всяка сутрин.
Въпреки че знаеше, че имаме проблеми, не бях събрала смелост да ѝ кажа, че бракът ни е фиктивен.
Точно както не ѝ бях казал, че се местя след четири дни. Това беше включено в днешния не толкова забавен списък със задачи.
Довърших яденето си на прозореца, след това изхвърлих опаковката в кошчето и взех телефона си от кухненския остров.
Имаше съобщение от Хъкс.

Да се видим за обяд?

Подиграх се, а пръстите ми полетяха.

Не мога. Закусих обилно.

Ела в галерията по-късно. Да поговорим.

Боже, това беше изкушаващо. Толкова съблазнително. Но ако поговорим, решимостта ми ще отслабне. А по дяволите, все още бях прекалено ядосана.
Той беше избрал всички останали в живота си пред мен. Всички. И когато беше осъзнал истината, вече беше твърде късно.
Вместо да отговоря на текста му, извадих името на майка ми и си поех дълбоко въздух, задържайки го, докато дробовете ми не изгоряха. След това го изпуснах и натиснах бутона за обаждане, преди да изгубя нервите си.
Тя отговори още на първото позвъняване. Промяна в нормалното ѝ състояние.
– Евърли? – Нямаше странен тон. Нямаше захапка на питбол.
– Здравей, мамо.
– Как си?
– Добре. А ти?
– Добре, благодаря. Отдавна не сме те чували.
Защото не исках да се обаждам. Бяхме си разменили няколко имейла, но обявяването на сватбата ми беше последният ни разговор. Очевидно в това се бяха превърнали отношенията ни. Телефонни обаждания, за да се подчертаят важни житейски събития.
Като например развода.
– Имам новина – казах аз. – Предложиха ми работа в художествена галерия в Ню Орлиънс.
Не се срамувах да използвам „Рийз Хъксли Арт“ в автобиографията си. В интерес на истината, това беше единствената работа – наричаше ли се работа, ако не беше платена? – която не беше свързана с пеенето или с работата ми като сервитьорка.
За щастие, кураторът на галерията в Ню Орлиънс беше разпознал името на Хъксли и ми предложиха работата. Заплащането беше гадно, но дори гадното беше повече от нулата. Днес, след като бях направила болезнените съобщения на семейството и приятелите си, щях да претърся обявите в Биг Изи за най-нормалната обява „Търси се съквартирант“, която можех да намеря.
– Значи ти и съпругът ти ще се местите – каза мама. – Добре. Моля, изпратете ми новия си адрес, щом се установите.
– Всъщност – изрекох аз, – това съм само аз. Ще се развеждам. – Мълчание. Това ужасяващо мълчание.
Разпространяваше се във вените ми като отрова. Напомняше ми, че съм неадекватна. Че съм се провалила.
Имах достатъчно собствени напомняния, че съм провалила живота си. Не се нуждаех и от нейните.
– Сбогом, мамо.
– Идвам в Монтана.
Едва успях да доловя изречението ѝ, след като дръпнах телефона от ухото си.
– Кажи го още веднъж?
– Идвам в Монтана. Бих искала да те видя и да ти помогна да си оправиш нещата.
Този път, когато дръпнах телефона от ухото си, се уверих, че съм набрала правилния човек. Защото Синтия Крисчън от години не беше изявявала желание да ме види. И макар че изявлението ѝ беше рязко, близко до намек, че не мога да се справя сама с развода, под него се криеха нежност и загриженост.
– Ще се убием една друга – казах аз.
Тя изпусна сух смях.
– Вероятно.
– Защо сега, мамо?
– Ти се омъжи, Евърли. Свърза живота си с мъж, когото не познаваме. Баща ти не успя да те отведе до олтара. Дори нямам снимка. Направила си данъците си на TurboTax, за бога! Не мога да направя много за теб, но по дяволите, поне мога да ти спестя време и да ти направя данъците по-добре от компютърна програма. Толкова много искаш да ни изхвърлиш от живота си, но ще ми позволиш ли да ти помогна с нещо? Мога да бъда до теб, за да те подкрепя в този развод.
Челюстта ми падна. Главата ми се завъртя. Запътих се към дивана, като седнах на ръба, преди да се преобърна.
– Не знаех, че ще искаш да се включиш. – Или че тя сама е направила данъците ми.
– Ти си моя дъщеря.
А тя беше моя майка. Може би бях прекалено строга към нея през последните няколко години. Може би ги бях прекъснала.
– Защо не се разбираме?
– Не знам – прошепна тя. – Толкова много приличаш на майка ми. Няма да си спомниш за нея, но ние не се разбирахме добре. Макар че тя би те нарекла сродна душа. Тя беше смела, дръзка и жизнена. А аз съм… Аз съм счетоводител.
Мама беше свела личността ѝ до професия, свързана с цифри, правила и разпоредби.
– Занимавах се със счетоводство – казах аз. – Интересно е.
– Няма нужда да ми се натрапваш.
Засмях се.
– Това не е угодничество. Беше почти забавно.
– Можеш да ми разкажеш за него, когато пристигна. – В гласа ѝ се долавяше усмивка. – Баща ти също ще иска да дойде.
– Добре. – Гласът ми се пречупи, докато сълзите пълнеха очите ми. – Защо не проведохме този разговор преди години?
– О, това е моя грешка. Когато отпадна от колежа, си помислих, че съм те провалила. Истината е, че ми беше трудно да знам, че предпочиташ родителите на Люси пред своите. След това се случи инцидентът и аз просто… Знам, че си ги обичала и си скърбяла за тях. Не се гордея да призная, че ревнувах.
Бях скърбила за смъртта на Роуз. Обичах ги. И може би бях отблъснала собствените си родители, защото ако загубех и тях, наистина щях да остана сама.
– Радвам се, че идваш – казах, като избърсах очите си.
– И аз. Все още ли пееш?
– Само под душа. – Щеше да ми липсва акустиката на душа на Хъкс.
– Точно както правеше, когато беше тийнейджър.
– Да. – Настъпи неловка пауза. Щеше да отнеме време, но се надявах, че ще намерим начин да изчистим тези неща от разговорите си.
– Ще ти изпратя маршрута си по имейл, когато резервирам полети.
– Добре. Довиждане. – Една тежест се свали от раменете ми, когато сложих слушалката и се оставих на очарованието на прозорците да ме повлече през стаята.
Родителите ми щяха да дойдат в Каламити.
Радвах се, че ще го видят от тази гледна точка. Само веднъж.
Колкото и да беше горчиво, винаги щях да си спомням за това очарователно градче. Това нямаше да е последният ми престой тук. На Люси ѝ предстоеше бебе, което щеше да има нужда да бъде разглезено. Но първо имах нужда от известно време далеч от Монтана. А когато се върна на гости, Хъкс щеше да е само спомен.
Пред галерията се беше събрала тълпа. Не беше обичайното струпване на купувачи от витрините, които се спираха да се полюбуват на какви ли не картини, изложени в централната витрина. Това беше блокада на тротоара, пространството беше изпълнено рамо до рамо със зрители.
Дори разпознах няколко лица в тази тълпа. Марси, сервитьорката от „Белия дъб“, стоеше там. А това Нелсън ли беше?
Какво се случваше? Хъкс сигурно беше поставил нова картина. Или може би Кейти беше вътре и той публично я уволняваше. Злобна усмивка се разля по лицето ми. Той не би го направил, но едно момиче може да се надява.
В продължение на няколко минути тълпата се въртеше около галерията и аз наблюдавах как влизат нови хора. Може би той щеше да изложи онази картина с тъмната гора. Беше я завършил и творбата беше наистина нещо специално. Уникално, като него. Призрачна и красива.
Преди любопитството да ме завладее и да направя нещо глупаво, като например да отида в галерията, се откъснах от стъклото и изчезнах в банята за душ. Когато се облякох и косата ми беше изсушена, написах на Люси и я попитах дали може да ме вземе от апартамента. Имах работа.
Най-добрата ми приятелка се втурна и ме изблъска до дома си. Люси не прие добре новината за преместването ми. Нито пък за развода. Или че съм я излъгала за причините да се омъжа за Хъкс.
Тя се разплака. Аз плачех. Прегърнахме се.
Прекарахме деня заедно, спомняйки си за миналото и говорейки за бъдещето, докато тя не ме закара в апартамента след домашно приготвена вечеря. Беше минало седем, когато махнах за довиждане от тротоара, а повечето магазини бяха затворени. Единствените отворени предприятия бяха ресторантите и киното, което се намираше четири пресечки по-надолу. Магнитните букви на шатрата му се сменяха от тийнейджър в бяла риза и черна жилетка.
Травис.
Задържах се на тротоара, наблюдавайки го как работи. Щеше да е срамно да не видя как това момче се превръща в мъж. Обзе ме нотка на копнеж, че няма да познавам Савана, когато тя се превърне в жена.
Галерията беше тъмна, както и другите магазини, и без хората, скупчени около витрината, успях да видя… нещо.
Наведох се напред и примижах. Какво беше това?
По-рано успях да избегна любопитството. Или може би отложих. Но непреодолимата нужда да разбера какво е сложил Хъкс на прозореца ме подтикна да прекося улицата. Стъпките ми се ускоряваха, колкото повече галерията се приближаваше.
И тогава застанах там, загледан в едно лице. Моето лице.
Задъхах се и ръката ми се насочи към устата ми.
Това бяха моите карамелени очи. Това беше шоколадовата ми коса.
Това беше моят прав нос. Розовата ми уста. Заострената ми брадичка. Той беше уловил всичките ми недостатъци. Всичките ми съвършенства.
Картината се размаза, а очите ми се напълниха със сълзи. Кога ме е нарисувал? Защо?
В тази картина имаше любов. Имаше обич и детайли, които се получават само от часове и часове взиране в друг човек.
Какво означаваше това? Защо е поставил този портрет на прозореца? Той дори не беше за продан. Табелката под лицето ми беше същата като тази, която седеше под портрета на Савана.

Само за изложба. Не се продава.

По улицата се проточиха коли. Хората минаваха зад мен. Светлината изчезваше от небето, а аз стоях като вцепенена, без да мога да се откъсна.
Бях твърде уплашена, за да напусна това място. Защото тук, с моя портрет, имаше надежда.
Надеждата, че Хъкс може да ме обича.
Звукът на клаксон се разнесе в далечината и ме изкара от ступора ми. Изтръпнах, защото нощният въздух беше все още студен в края на пролетта. От музикалния автомат на Джейн се разнесе музика. Люси щеше да пее с групата на живо по-късно тази седмица. Беше ме помолила да дойда да гледам, преди да замина за Ню Орлиънс.
Но преди да се преместя, трябваше да направя още нещо. Хъкс беше използвал тази картина, за да ме повика за разговор.
Дадох си още един миг с портрета, запечатвайки го в паметта си, след което побягнах по тъмните улици на Каламити, тичайки към къщата, която за кратко време бях нарекла свой дом.
Старите страхове се върнаха към живота, докато се движех сама по тротоарите. Когато бях с Хъкс, нямах причина да се страхувам, че ме наблюдават, преследват или ловуват. Той ме държеше в безопасност.
Но тази вечер страховете ме заплашваха с всяка крачка. Отблъсквах ги стъпка след стъпка. Тук съм в безопасност. Бях в безопасност и в Каламити. А щом стигна до Хъкс, ще бъда в безопасност и там.
Само че когато завих зад ъгъла към неговата улица, светлините в къщата му бяха изгасени. Алеята беше празна. Забързах към алеята, очаквайки да открия ярките светлини на студиото му, пронизващи нощта, но тя беше черна като кадифеното небе над нея.
Къде беше той? В галерията? Потта се стичаше по слепоочията и тила ми. Гръдният ми кош се надигаше от бягането през десетте пресечки. По дяволите. Дори не бях помислила, че няма да си е вкъщи. Без мен да го изкарвам на публични места, нямаше много места, на които да ходи.
Галерията. При Джейн. Може би неговата собственост. Без превозно средство търсенето му не беше опция, затова се обърнах и потеглих по същия път, по който бях поела, оттегляйки се към апартамента си в центъра на града.
Пръстите ми набраха кода на вратата на сградата. Когато ключалката щракна, се втурнах вътре и най-накрая си поех дъх, когато тя се заключи зад мен. Страхът ме беше притиснал по петите по време на връщането и почти спринтирах последните няколко пресечки. С треперещи крака се заизкачвах по стълбите, като настроението ми се понижаваше с всяка стъпка.
Дали Хъкс беше с друга жена? Стомахът ми се сви. Не. Той не би ми направил това. Не и след картината. Не и след закуските. Трябваше да е някъде и утре щях да го потърся. Утре щях да го попитам за портрета и да се сбогувам с него.
Заобиколих ъгъла на стълбището, готова да изчезна в апартамента, да издърпам суитчъра му и да се свия на дивана, когато една тъмна фигура, седнала на най-горното стъпало, се изправи.
Сърцето ми скочи в гърлото. Въздишката ми се отрази от стените.
– Какво правиш тук?
– Чакам те.
Мъжът, когото търсех, беше тук през цялото време.
Захлупих с ръка разтуптяното си сърце и продължих да се изкачвам.
– Ти ме уплаши.
– Съжалявам. – Хъкс ме изчака да изровя ключовете си и да отключа вратата. Но не ме последва отвъд прага. Стоеше в коридора, наведен на същото място, на което стоеше всяка сутрин в продължение на една седмица. – Съжалявам, Ев.
– Затова ли направи картината? Защото съжаляваше?
– Не.
Хвърлих чантата си на пода вътре и се завъртях с лице към него.
– Какво искаш, Хъкс?
– Кажи ми защо.
– Защо, какво?
Дали е чул за преместването ми в Ню Орлиънс? Невъзможно. Единственият човек, на когото бях казала, беше Люси.
Хъкс се намръщи и се приближи. Интензивността на погледа му открадна дъха ми. Нямаше го мрачният мъж от тази сутрин. Тази версия на Хъкс беше тази, която караше сърцето ми да прескача. Човекът, който познаваше всяко потъване и издигане на тялото ми. Мъжът, който искаше нещо и беше решен да го получи.
– Кажи ми защо се омъжи за мен. – Той прекрачи прага, като ме натика по-дълбоко в апартамента.
– Защото ми беше скучно.
Той поклати глава и направи още една крачка напред. После още една. И колкото повече се приближаваше, толкова повече отстъпвах, докато не ме притисна до тухлената стена до леглото ми. Ръцете му стигнаха до ръцете ми, хвана ги здраво и ги вдигна над главата ми.
В носа ми се разнесе аромат на похот, когато миризмата му ме изпълни. Боже, беше трудно да му се устои.
– Евърли. – Името ми в дрезгавия му глас беше ниско, суров. Изискващо. Еротично. – Кажи ми.
– Няма значение. – Поклатих глава и погледнах покрай него.
– Кажи ми. – Той смени хватката си, като държеше ръцете ми с едната си, за да може другата му да стигне до брадичката ми. Закачи пръст под нея, заставяйки вниманието ми да се насочи към него.
– Исках да помогна на Савана – отговорих аз. Не бяхме ли минали през това преди? Нима той не вярваше, че съм била искрена в желанието си да помогна на дъщеря му?
Хъкс поклати глава и лицето му омекна. Ръцете му се отдръпнаха от кожата ми. За миг си помислих, че ще ме остави тук, задъхана срещу тази стена. Но после върховете на пръстите му се вдигнаха към лицето ми.
Той проследи носа ми, от моста до върха, с едно леко докосване. Само едно движение на четката.
Сърцето ми падна.
През цялото това време нежните докосвания на лицето ми. Линиите, които беше чертал в продължение на месеци, безбройните нощи, в които беше проследявал чертите ми. Беше рисувал лицето ми. А сега крайният резултат беше на платно, в рамка на прозореца на студиото му в галерията, за да го види целият свят.
Това платно беше получило последните цветни щрихи. Но аз ги бях направила първа. Очите ми се насълзиха и една сълза се разля по бузата ми.
– Не ме питай защо. – Ако трябваше да призная, ако той научи това за мен, тогава нямаше да ми остане нищо собствено. Защитите ми щяха да се сринат и той щеше да научи това, което се опитвах да скрия твърде дълго.
– Кажи ми, бейби. – Този груб, суров глас се стараеше да бъде нежен. – Кажи ми защо се омъжи за мен.
Защо ми задаваше въпроси, след като вече знаеше отговора?
– Ти вече знаеш – прошепнах аз.
Той кимна.
– Но все пак ми кажи.
– За да можеш да разбиеш сърцето ми? За да можеш да ме отблъскваш отново и отново? – Повдигнах брадичката си. – Не. Излез. Приключихме.
– Мамка му, не сме. – Устните му се стовариха върху моите, заглушавайки всеки протест с мощна целувка.
Аз се борех, натисках твърдите му гърди, опитвах се да се освободя, но Хъкс нямаше нищо против.
Силните му ръце ме обгърнаха и ме придърпаха в прегръдката си.
– Ев – прошепна той срещу устните ми.
Този шепот сломи решимостта ми.
Едно движение на езика му по долната ми устна и аз се отворих, за да се вмъкне вътре. Тогава бях изгубена. Изгубена в мъжа, който беше завладял сърцето ми. Изгубена в мъжа, когото обичах още от първата нощ.
Хъкс ме целуваше, докато не се замаях, а после устните му се отдалечиха от моите, преминавайки по бузата ми до ухото.
– Кажи ми.
– Страх ме е – признах и поклатих глава.
След една емоционална седмица не можех да се преструвам, че ще преживея и тази. Не и с Хъкс. Сълзите ме заляха и се стичаха по лицето ми. Едно хлипане си проправи път на свобода.
– Съжалявам, Ев. – Той ме притисна към себе си, обгръщайки тила ми, а аз се вкопчих във врата му. – Моля те.
– Не мога.
– Можеш. Знаеш, че с мен си в безопасност.
Искреността в думите му ме накара да се отдръпна. А когато погледнах в тези ослепително сини очи, истината се изля навън. Защото те обичам.
От самото начало Хъкс беше специален. Може би се бях влюбила в него още през първата нощ. Може би на втората. Толкова дълго бях отричала чувствата си, че ми беше трудно да определя кога е започнало. Но истинската причина, поради която бях предложила да се омъжа за него, не беше заради Савана.
Беше заради мен.
Хъкс ме караше да се чувствам в безопасност. Той ме накара да се чувствам желана и обожавана. Сърцето му беше огледален образ на моето, липсващото парче.
Как можех да не го обичам?
Хъкс сведе чело към моето.
– Започнах да правя твоя портрет три дни след онази първа нощ.
– Какво? – Но тогава това би означавало…
– Обичам те. – Гласът му беше топла ласка. – Ебаси, но аз те обичам.
Брадичката ми трепна и небрежна усмивка разцепи лицето ми.
– Не ми казвай такива глупости.
Той се засмя и този смях спря целия ми свят. Котвата, която търсех, онова нещо, което щеше да попречи на живота ми да излезе извън контрол, беше точно тук.
– Все още съм ти ядосана – казах аз.
– Разбрах.
– Имам работа в Ню Орлиънс в художествена галерия.
– Ти вече имаш работа.
– Може би не искам да работя в твоята галерия.
Той се облегна назад и ми се усмихна нахално.
– Може би искаш. – И двамата знаехме, че той печели.
– Има неща, които искам.
– Назови ги.
– Ами децата?
Той кимна, оставяйки идеята да потъне в съзнанието му.
– Бих искал да го направя отново. Да бъда там от самото начало.
О, Боже мой. Това се случваше. Как наистина се случваше това? Бях повдигнала въпроса, но дори за мен беше твърде много, за да го проумея.
– Кой си ти и какво си направил с моя мърморещ съпруг?
Той ми се усмихна със спиращата дъха усмивка.
– Жена ми каза да поработя върху тази гримаса.

Назад към част 20                                                            Напред към част 22

ГЛАВА 20
ХЪКС

При звука от отварянето на входната врата се изстрелях от мястото си на острова и се втурнах в дневната.
– Ев?
– Само аз. – Савана затвори вратата след себе си.
Не че винаги не се радвах да видя дъщеря си, но тази сутрин предпочитах да видя жена си да влиза вътре.
– Здравей, момиченце.
– Здравей, татко. – Тя ме дари с тъжна усмивка.
– Искаш ли закуска? Кафе? – Бях направил няколко проучвания в Гугъл, за да се уверя, че е нормално Савана да приема кофеин. Една чаша. Макс.
– Не, благодаря. Не искам да съм нервна в първия час.
– Какво става? – Беше рано, малко след седем, но беше учебен ден, така че тя сигурно беше на път. – Забрави ли нещо?
Тя поклати глава, отиде до дивана и се настани на ръба му.
– Видях Евърли снощи.
Цялото ми тяло се скова.
– Къде?
– Пицария Палас.
Тя беше отишла в пицарията? Предположих, че е отишла при Луси и Дюк.
– Сама ли беше?
Савана кимна.
– Да. Беше седнала на една маса. Мама и Джулиан искаха да излязат на вечеря и ми позволиха да избера, защото получих петица на теста по алгебра. Не ми се ходеше в кафенето, тъй като…
Откакто се бяхме сблъскали с родителите и брат ми и те се бяха престорили, че не я познават.
– Разбирам – казах аз и заех мястото до нея.
– Какво си ѝ направил? – Тонът на Савана ме накара да се почувствам като чашата с вода в студиото ми след дълъг ден на статива: мръсна и предназначена за изхвърляне.
– Сложно е.
Вчерашният ден беше един от най-дългите в живота ми. Откакто Евърли беше излязла от галерията, в стомаха ми имаше възел. Опитах се да го преодолея. Прибрах се вкъщи и се затворих в студиото, докато не се стъмни. Когато най-накрая влязох вътре, очаквах да я намеря тук, но къщата беше празна. Зловещо. Самотна. Сънят беше невъзможен без нея до мен, без да знам дали е добре. Всички съобщения и телефонни обаждания, които бях изпратил, бяха останали без отговор.
– Сложно – повтори Савана. – Това каза тя. – „Сложни“ беше слабо казано. – Тя изглеждаше толкова тъжна. А после мама се държа като кучка и я нарече злато търсачка.
– Господи. – Челюстта ми се сви. Евърли се беше справяла достатъчно, особено без мен. Не заслужаваше и Ейприл да я преследва.
Савана се разсмя.
– Не се притеснявай. Евърли си го върна веднага. Тя нарече мама кучка.
Задуших се от собствената си слюнка, изкашлях се и прочистих гърлото си. Не само от това, че чух тази дума да излиза от устата на детето ми, но и от факта, че Ев би загубила самообладание по този начин. Обикновено тя се усмихваше фалшиво и убиваше с доброта.
– Беше забавно да видя как мама губи ума и дума. Като че ли вкуси от собственото си лекарство. Обикновено тя е тази, която хвърля сенки.
Все още не правеше правилно това, че Ев трябваше да го направи на първо място.
– Тогава какво?
– Евърли си тръгна. Тръгнах след нея и я попитах защо не се прибира вкъщи. А тя каза, че било сложно.
– Да. – Положих ръка на коляното ѝ. – Така е.
– Не съм глупава. Мога да разбера сложното.
– Знам, че не си глупава, Савана. Аз просто… Не искам да те натоварвам с това.
Раменете ѝ се свиха.
– Тя можеше да каже много повече от това да нарече мама кучка.
– Моля те, спри да казваш „кучка“.
– Съжалявам. – Тя се засмя. – Беше смешно.
Завиждах на Евърли, че е успяла да каже точно това, което аз исках да кажа от години.
– Можеше да направи и по-лошо – каза Савана. – Можеше да каже на тях и на всички, че Джулиан ме е ударил.
Дъхът ми заседна в гърлото. За първи път Савана ми призна, че Джулиан я е ударил.
Щях да убия този кучи син. Щях да счупя всяка кост в тялото му и да го оставя като кървава купчина каша. Винаги съм се чудил какво се е случило в тази къща. Предполагах. Но като чух Савана да признава, в жилите ми се надигна такава ярост, че насилието ми се стори единственият начин да се разбера. Прокарвайки дълъг дъх през носа си, хванах с железен юмрук темперамента си. Сега не беше моментът да избухвам.
– Кога? – Попитах, въпреки че вече знаех отговора. – Кога те удари?
– В деня с фермата. На сутринта се скарахме и той ме удари през лицето. Затова и пропуснах училище. Затова Травис ме намери в плевнята на вдовицата Ашли. Признах си пред Травис, Луси и Ев във фермата, точно преди онзи психопат да се опита да ни убие. Евърли можеше да се развика на мама и Джулиан за това снощи и да го направи публично достояние. Но тя не го направи. Мисля, че защото знаеше, че това само ще усложни живота ми.
Само ако трябваше да живее с Джулиан.
– Ако те е ударил, значи не можеш да бъдеш там.
– Беше само веднъж.
– Няма значение. Никога повече няма да се върнеш в тази къща. След училище днес ще дойдеш тук. След това ще отидем да съберем останалите ти неща.
В момента, в който тя си тръгне, ще се обадя на Ейдън.
– Не. – Тя поклати глава. – Те не могат да знаят, че съм ти казала. Просто ще отрека отново.
– Но…
– Татко, моля те. – Тя хвана предмишницата ми и я стисна, докато молеше. – Моля те. Те не могат да знаят.
– Защо? Обясни ми.
Тя затвори очи – движение, което бях виждал – и сам бях правил – хиляди пъти. Тя ме изключваше.
– Говори с мен.
Минаха мигове, а тя седеше мълчалива. Но аз чаках със сърце в гърлото, докато тя най-накрая проговори.
– Тя каза, че ще се върнеш в затвора.
– Кой? Майка ти?
Тя кимна.
– Мама ми каза, че ако някога кажа на някого за Джулиан, ще се погрижи да си платиш цената. Че всички в града вярват, че си престъпник, и всичко, което трябва да направи, е да им каже, че си я ударил и изнасилил. Тогава щяха да те върнат в затвора.
Кучка.
Следващият път, когато видях Ейприл, щях да ѝ го кажа и в лицето.
– Това са глупости – изригнах аз.
– Тя ще го направи, татко.
И красивата ми дъщеря тийнейджърка вярваше в това до дъното на душата си. Ейприл можеше да разказва на Савана тези глупости от години. Савана беше твърде млада, за да знае нещо повече, затова беше решила да се заеме да ме защитава.
– Обичам те, Савана.
Красивите ѝ сини очи се заляха.
– Аз също те обичам.
– Майка ти не може да ми направи нищо. Без значение какви лъжи ще изрече, това е невъзможно. Няма да има доказателства. И никога няма да се върна в затвора. Прецаках се, когато бях по-млад. Направих най-голямата грешка в живота си. Но това няма да се повтори.
– Сигурен ли си?
Кимнах.
– Положително. Точно както съм сигурен, че никога няма да се върнеш в онази къща, ако не искаш.
– Мога ли наистина да живея тук?
– Ще го направим. Но това означава, че ще трябва да кажеш на хората, че Джулиан те е ударил.
Цветът от лицето ѝ се изчерпа.
– Само веднъж ли беше?
– Да – призна тя.
Сложих ръка на раменете на Савана, придърпвайки я към себе си, след което целунах върха на главата ѝ.
– Ще го разберем. Обещавам.
– Ами Евърли?
– Какво ще стане с нея ли?
– Защо се ожени за нея? – Попита тя.
Отворих уста, за да отвърна, но Савана ми се беше доверила днес. Беше ми дала това доверие. Тя също заслужаваше истината от мен.
– Заради теб. Смятахме, че това може да ми помогне да подобря шансовете си да живееш тук.
– Има смисъл. Щеше да е малко странно да се преместя в ергенска къща. Вероятно е по-добре да запазя това в тайна.
Засмях се. Разбира се, тя нямаше да се стресне.
– Да. Това си остава в тази къща.
– Защо Евърли се омъжи за теб? Какво получи?
Нищо. Тя не беше поискала нищо, по дяволите.
– Тя имаше своите причини.
И в момента не можех да си спомня какви точно бяха тези причини. Да, тя го беше направила, за да помогне на Савана. Заради оставащата вина след фермата. Защото може би е виждала някаква прилика в нейния живот и този на дъщеря ми. Но дали това наистина беше достатъчно?
Какво ми липсваше? Защо се беше омъжила точно за мен? Да живееш с мен не беше никакъв пикник.
Ев не се беше оженил за мен заради парите ми. Тя не искаше да вземе нищо от тях. Дори вчера, когато напусна галерията, не беше взела колата.
Защо? Защо би се омъжила за мен?
Защо да минава през всички тези глупости? Защо да търпи отношението на Савана?
Защо да търпи студеното рамо на Кейти?
Нямах и най-малка представа и докато тя не се прибере, нямаше как да разбера.
– Наистина я харесвам – каза Савана.
Примигнах. Какво беше казала?
– Харесваш я?
Тя сви рамене.
– Тя е готина. Хубава. И никой друг не би нарекъл майка ми кучка в лицето. Ти никога не си го правил.
– Не. – Потърках челюстта си. Бях прекалено уплашен от Ейприл, за да я поставя на мястото ѝ. Но не и Евърли. Жена ми беше безстрашна.
Цялата нощ бях прекарал в размисли за вчерашния ни спор в галерията.
Мислено си пресъздадох думите ѝ.
Никога не съм правила нищо друго, освен да ти помагам. Никога не съм била друга, освен честна. И каквото и да правя, ти не ми имаш доверие.
Майната му на живота. Тя беше права. Никога не е правила нищо друго, освен да ми помага.
Може би това беше причината да бъда подозрителен.
Защото хората не правеха неща само за да помагат на други хора.
Тогава защо Евърли се беше омъжила за мен? Защо се беше обвързала с моята бъркотия?
Докато не науча отговора, не можех да ѝ се доверя. А може би причината, поради която не вярвах на Евърли, нямаше нищо общо с Евърли. Това беше собствената ми несигурност, която прозираше.
От момента, в който Ев се появи в живота ми, тя ме хвърляше в недоумение, като постоянно ме изненадваше – винаги по добър начин. Някак си я смятах за твърде добра, за да е истина, затова я държах на разстояние.
Уверих се, че когато се опита да разбие сърцето ми, няма да успее. Освен че ме болеше. Бях уморен. Болеше ме.
Бях шибано нещастен.
– По-добре да отидеш на училище – казах на Савана. Не че не исках да е тук, но списъкът ми за днес се беше увеличил десетократно.
– Добре. – Тя ме прегърна и се изправи. – Благодаря, татко.
– Обичам те. – Аз също станах и я придружих до вратата. – Ще се видим след училище.
Застанах на прага и я гледах как тича към колата си и маха, докато излизаше от пътя. После се заех.
Ейдън беше първото ми телефонно обаждане. Той беше толкова ядосан, колкото и аз, и обеща да подготви нещо до края на деня. Докато той се занимаваше с предстоящата ми обсада за попечителство, скочих под душа, облякох се и заминах за галерията.
Трябваше да направя проучване.

***

– Благодаря – казах на клиента по телефона. – Веднага ще се заема с това.
– Няма синьо.
– Няма синьо. – Свих се. – Мога ли да попитам защо?
– Имам тритонна цветна слепота. Рядко се случва, но синьото изглежда зелено. Жълтото също изглежда различно, нещо като лилаво, но синьото ме притеснява най-много. Никога не изглежда правилно в изкуството.
Сега се почувствах като задник. Е, още по-голям задник.
– Никакво синьо. Ще се справя. Хубав ден.
След като приключих разговора, отпуснах лице в ръцете си.
– По дяволите.
Бях прекарал три часа в ровене из новата система за инвентаризация на Евърли. Трябваше да ѝ дам толкова много похвати. Без никакво обучение или инструкции бях открил всичко в счетоводната си програма. Всяка картина беше добавена, каталогизирана по размер и маркирана с описание.
Всичко беше там, ясно като бял ден. И все още не можех да повярвам на това, което виждах.
Пет картини в инвентарната система бяха подчертани с бележка от вчера. Пет картини, които си спомнях, че съм създал. Пет картини, които би трябвало да са в склада, но където и да търсех, ги нямаше.
Само една беше отчетена. Според клиентката, с която току-що бях разговарял, тя висяла на стената на нейна приятелка. Клиентката, мой фанатик на тема „Не-синьо“, искаше една абсолютно същата с някои цветови вариации. Беше ми изпратила снимка на платното на приятелката си, за да няма недоразумения.
Беше ми дала и номера на приятелката си. Следващото ми обаждане беше на приятелката ѝ.
Тридесет минути по-късно вече бях излязъл от кожата си.
Кучи син. Това телефонно обаждане беше едно от най-трудните в живота ми.
Жената беше любезна. Бях обяснил, че съм художник, а не счетоводител, и че сме имали казус с нашите записи. Попитах я дали може да ми изпрати отново снимката на плащането, която беше изпратила на Евърли. При цялото ми търсене това беше единственото нещо, което Евърли беше споменала и което не можах да намеря. Вероятно защото е отишло на личния ѝ имейл.
Разклатих мишката, като опресних собствения си имейл. И това, което чаках, беше точно там.
Онлайн плащане от PayPal, от имейл адреса на клиента до галерия „Рийз Хъксли“.
Само че моята електронна поща в PayPal не беше на галерия „Рийз Хъксли“. Беше „Рийз Хъксли Арт“. Не разполагах с имейл на галерията.
Беше фалшив, създаден от човек, на когото винаги съм имал доверие.
Загледах се в доказателството. То беше точно там. Достатъчно лесно за намиране. Доказателството, което Евърли се беше опитала да ми покаже вчера. Вместо да я изслушам, ѝ бях казал, че греши. Бях предпочел Кейти пред собствената си жена.
Какво, по дяволите, не беше наред с мен?
Отново прокарах ръце по лицето си, ядосан на себе си. Бях ядосан на Кейти. След това се изтласках от стола си и излязох от офиса.
– Хей! Добър момент. – Кейти се усмихна, когато ме видя да вървя по коридора. – Щях да поръчам обяд за нас.
Днес тя беше усмихната, тъй като не бях пристигнал с Евърли. Как можах да бъда толкова шибан и сляп? Как можах да не видя какво се случва тук?
Преглътнах буцата в гърлото си и се запътих към входната врата, като завъртях ключалката и обърнах табелката от „Отворено“ в „Затворено“.
– Хъкс?
Затворих очи, поех си дъх и се обърнах към най-възрастния си приятел.
– Трябва да поговорим, Кейти.
– Добре. За Евърли ли става дума? Вие се скарахте ли?
Вероятно беше чула повишени гласове от офиса, макар да се съмнявах, че е успяла да разбере нещо конкретно. В противен случай щеше да се мъчи да прикрие престъпленията си. Въпреки че можеше да чуе как Евърли иска развод. Това би обяснило веселото ѝ отношение тази сутрин.
Само че за мен това беше като шамар в лицето.
Бях лъгал себе си твърде дълго. Този брак беше толкова истински и важен, колкото и всички останали. Покрай това се бях влюбил в жена си.
Бях влюбен в Евърли Крисчън Хъксли.
И бях позволил на страховете си да я избутат през вратата. Вчера бях направил грешен избор. Сега трябваше да поправя грешката си и да убедя Ев да запази фамилията ми.
– Не, не става въпрос за Евърли – казах на Кейти. – Защо го направи?
– А?
– Картините. Защо ги взе?
– К-какво? – Шокът, който премина през лицето ѝ, беше почти истински. Почти. Но аз я познавах от много, много време. Кейти знаеше какво да каже. Мигаше прекалено бързо, когато криеше нещо. В момента клепачите ѝ трептяха като хванати в капан мухи зад очилата ѝ.
Виновна. По дяволите.
– Просто… ми кажи защо.
– Не знам за какво говориш. – Мигновено мигване.
Изчаках, взирайки се в нея, докато тя избягваше контакт с очите и си играеше с химикалката на бюрото.
– Кейти. След всичко, през което преминахме. Как можа да ми направиш това?
– На теб? – Устата ѝ се отвори. – Винаги става дума за теб, нали? Чейс беше прав. Бях толкова сляпа.
– Чейс? – Чакай, той ли го беше направил? Това той ли беше? След това, което го бях видял да прави с Евърли, можех да видя как се бърка и в моя бизнес. Манипулира Кейти.
– Онзи ден, когато ми се обади, след цялата случка с кухнята и Евърли, ми каза, че съм глупачка, че съм те чакала. Че никога няма да ме видиш. Че си просто егоистичен козел, който ще ме прецака в момента, в който има възможност. Точно както си направил с него. И предполагам, че е бил прав.
– Чакай. – Вдигнах ръце. – Той дойде след жена ми. Не съм го прецакал. Как изобщо си могла да слушаш глупостите му? Какво, по дяволите, се случва?
– Ти се ожени! – Извика тя и сладката, любезна приятелка, която познавах от години, изчезна. Едно хъркане сви горната устна на Кейти. – Знаеш ли колко дълго съм те чакала да си отвориш очите? Да ме видиш като нещо повече от приятелка? Всичко, което някога съм искала, си ти. И тогава ти отиваш и се жениш за тази жена. За онази непозната.
Ебаси. Няма как да стане. Кейти имаше чувства към мен? Евърли е била права. Нейният първи ден в галерията Евърли беше казала, че Кейти изпитва чувства към мен. Копелето, което бях, не беше послушало. Кучи син.
– Кейти, не знаех, че изпитваш такива чувства.
– Защото си разбит. Не си готов за връзка и аз никога нямаше да те насилвам. Все още се лекуваш след това, което Ейприл ти направи.
Счупен. Ейприл беше преди шестнайсет години, но Кейти все още ме виждаше като разбит. Като безпомощния бивш затворник, който се гърчи на дивана ѝ.
Само че аз не се чувствах разбит с Евърли. Тя ме накара да се почувствам цял.
Щастлив. Обичан.
– Разкажи ми за картините. – Нямаше да се подмазвам на Кейти, не и сега. Ако е имала чувства към мен, е трябвало да го каже още преди години. А аз щях да я разочаровам нежно. Вместо това тя ме беше ограбвала. – Кажи ми защо.
Кейти вдигна брадичката си и нагласи очилата си. После сви устни в тънка линия. Това, което не направи, беше да отговори на въпроса ми.
– Отмъщение ли беше? Не съм ли ти платил достатъчно? Имаш ли финансови проблеми?
Мълчание.
Беше ядосана. В погледа ѝ имаше повече омраза, отколкото някога бях виждал. И болка.
Това беше нейното отмъщение, защото бях разбил сърцето ѝ, като се ожених за Евърли. Кражбата не беше начинът.
– Дай ми ключовете си. – Протегнах ръка с длан нагоре. Тя не помръдна.
– Има четири картини, които са открити. Напусни галерията ми незабавно и няма да се обадя на полицията, за да ги намери.
– Твоята галерия? – Тя се изсмя. – Аз построих това място. Без мен то е нищо.
Имаше частица истина в това твърдение. Кейти носеше лъвския пай от задълженията тук и преди година щях да се стресна от идеята да я заменя. Сега вече не.
– Ключове. – Щракнах с пръсти. – Или ще извикам шериф Евънс тук.
Смелостта на лицето ѝ изчезна, а сериозността се настани дълбоко. Колко време беше продължило това? Откога беше взела каквото си мислеше, че ѝ се полага?
Кейти може и да не харесваше Чейс, но тези двамата се заслужаваха един друг.
Преди няколко месеца си мислех, че и аз съм заслужил такива приятели. Докато не срещнах една безкористна жена, която не искаше нищо от мен. Която не очакваше нищо. Дори любов.
Евърли Крисчън беше най-добрият човек в живота ми. А аз я бях отблъснал.
Щракнах пръстите си отново, за последен път, и Кейти се задейства. Тя отвори едно чекмедже и измъкна чантата си. После прерови чантата, докато намери ключовете си. С едно завъртане трите ключа за галерията бяха свалени от халката. После ги блъсна върху бюрото и излезе през задната врата.
Затаих дъх, оставяйки трясъка да отекне в сградата. След това наклоних глава към тавана.
– Мамка му.
Тук имаше бъркотия за почистване. Трябваше да се извика ключар, за да смени ключалките. Кейти отдавна беше запомнила паролите за банковите ми сметки и те трябваше да бъдат сменени. Някой трябваше да е тук днес, за да управлява галерията. Тя щеше да почака.
Първо трябваше да се извиня.
Тръгнах към кабинета си, взех собствените си ключове и се уверих, че галерията е заключена. Избягах през блоковете към апартамента на Евърли. Кодът на задната врата не беше променен и тя се отвори, след като набрах комбинацията. Изкачих стълбите две по две, надявайки се, че тя е вътре.
Ударих по вратата, после затаих дъх и се заслушах. Беше ли тя там?
Нищо друго освен тишина не ме посрещна.
– Хайде. – Почуках отново. И пак.
Докато най-накрая чух тихото шумолене на премятащи се крака и стона, когато тя провери прозорчето.
Евърли отключи ключалките и отвори вратата.
– Какво?
Устата ми пресъхна при вида ѝ. Беше облечена само с черен потник и дънки. Същите джинси, които беше носила вчера. Горнището беше облечено под пуловера ѝ. Косата ѝ беше разрошена, а зад гърба ѝ на дивана беше сложено одеяло.
– Беше права. За Кейти. – Тя скръсти ръце.
– Знам.
– Съжалявам. Мамка му, бейби. Съжалявам. – Направих една крачка по-близо, но тя поклати глава. Краката ми замръзнаха. – Ев, нека поговорим за това.
– Няма за какво да говорим.
– Ти беше права. Всичко, което каза вчера. Доверявам се на грешните хора.
Тя кимна.
– Да, вярваш.
– Съжалявам. Казвам ти, че се прецаках.
– Да, така е.
– И?
– И нищо. Твърде късно е, Хъкс.
Тогава жена ми затръшна вратата пред лицето ми.

Назад към част 19                                                                     Напред към част 21

ГЛАВА 19
ЕВЪРЛИ

– Искам да се разведа – повторих, когато Хъкс не отговори.
Веждите му се събраха.
– Можеш ли. … можеш ли да изчакаш? Току-що получих Савана. Не искам да изглежда подозрително, да накарам съдията да промени решението си.
Савана. Винаги е ставало дума за Савана. Знаех това. Въпреки това ме болеше толкова силно, че се мъчех да се изправя. Значех ли нещо за него?
Не.
Как можах да си позволя да забравя, че всичко това е било фалшиво? Как можах да бъда толкова глупава, че да се влюбя в този мъж? Защото той не изпитваше същите чувства. Всяка обич между нас беше плод на моето въображение. Пепелта от изгорелите ми надежди сега беше разпръсната по пода.
Колкото и да се стараех, колкото и често да доказвах лоялността си, Хъкс никога нямаше да ме допусне до себе си. Той никога нямаше да ми се довери.
Никога нямаше да ме обикне.
– Добре – прошепнах аз.
Той кимна, а погледът му падна на пода. И в истинския си стил Хъкс не каза нито дума повече.
Стените се затваряха. Въздухът беше толкова тежък и гъст, че напълването на дробовете ми беше почти невъзможно. Ако останех тук, щях да се задуша, затова се хвърлих към куката за дрехи и грабнах чантата си. Ръката ми беше на дръжката на вратата, когато тихият глас на Хъкс ме спря да избягам.
– Ев?
Не се обърнах. Един поглед към него и можех да се срина.
– Да.
– Благодаря ти.
Той продължаваше да благодари. Винаги с благодарности. Но тази разби сърцето ми на хиляди парчета. Не исках да ми се благодари. Не исках неговата благодарност.
Исках неговата любов. Всяко счупено, намръщено, красиво парче.
– Не трябваше да е така – прошепнах аз.
– Да, трябваше. Винаги е щяло да свърши така.
Не плачи. Още не.
– Предполагам, че сме правили страхотен секс, нали? Това е всичко. Просто секс.
Мълчанието му беше твърде тежко за понасяне. Защото в мълчанието му имаше приемане. Потвърждение, че всичко, което някога съм била за него, е било средство за постигане на една цел. Жена, която да топли леглото му.
Вратата почти ме блъсна в лицето, когато я отворих и излязох от галерията. Излязох през задния изход, защото не исках да видя самодоволното лице на Кейти, ако вляза в изложбената зала.
Тя беше спечелила. Беше получила това, което искаше. Щеше да има Хъкс и галерията само за себе си. Можеше да краде точно под носа му и това не беше мой проблем. Вече не.
Изрових ключовете за „Тахо“ от чантата си, но палецът ми замръзна върху бутона за отключване на вратата.
Това не беше мое, а на Хъкс. И къде отивах? В неговия дом? Той също не беше мой. Отдръпнах се от джипа, ужасена. Диамантеният пръстен на ръката ми се впи в кожата ми и аз го смъкнах, прибирайки го в джоба си.
Нямах нищо.
Бях похарчила малкото спестявания, които ми бяха останали, за да платя на Кериган за наема. Не си бях намерила платена работа, която да попълни банковата ми сметка. Нямах нищо.
И всичко това беше по моя вина. Защото си мислех, че привидният брак е моето призвание.
Завъртях се и побягнах от уличката, заобиколих ъгъла на блока и се насочих към Първа. Краката ми автоматично ме насочиха към апартамента ми, но преди да успея да се втурна нагоре и да преживея емоционалния срив, който настъпваше, извиваше се като дим и беше готов да ме удави в пламъци, чух името си.
– Евърли! – Кериган ми махна от вътрешността на залата, докато бързаше към мен.
Беше облечена в гащеризон, изпъстрен с бяла боя. Пръските ми напомниха за Хъкс и сърцето ми се сви. Но както винаги се преструвах, симулирах щастие с усмивка и размахване на пръст.
– Хей! Мястото изглежда страхотно.
– Благодаря. Просто правя някои щрихи и после мисля, стискам палци, че ще сме готови за голямото откриване следващата седмица. – Тя излъчваше. – Искаш ли да направиш първата обиколка?
Не.
– Разбира се!
Последвах я във вътрешността на залата, като изтръгнах спомена за това как е изглеждала преди. Тъмно, празно и мръсно. Кериган беше добавила големи прозорци с изглед към улицата, подобно на апартамента на горния етаж, които пропускаха естествена светлина. Отвъд вратата имаше хубав щанд, където рецепционистката посрещаше членовете на клуба.
Наемете ме. Отворих уста, готова да помоля за работа, но се спрях. Не бях за дълго в Каламити, а и не исках да прецакам Кериган, когато напусна града.
– Какво мислиш? – Попита Кериган, докато минаваше през основното пространство. То беше открито и просторно. Огледалата бяха разположени по една от най-дългите стени. По другата минаваше балетна лента. В ъгъла една клетка се бореше да побере големи топки за упражнения. Върху един рафт бяха навити постелки за йога. Кериган беше намерила инструктори, които да водят занимания по йога, пилатес, баре и Les Mills. Жени и мъже от всички възрасти бяха добре дошли тук, включително клас за бременни веднъж седмично.
– Свършила си невероятна работа – казах на приятелката си.
– Благодаря ти.
Радостта на лицето ѝ беше твърде голяма и очите ми се напълниха. Опитах се да ги избърша, преди тя да ги види, но проклети огледала. Те не скриваха нищо.
– Хей. – Тя се приближи и докосна ръката ми. – Какво става?
– Нищо. Всичко. – Подсмърчах, борейки се да се съвзема. – Аз, хм… Може би ще трябва да остана горе за известно време. Имаш ли нищо против?
– Разбира се, че не. – На лицето ѝ се появи разбиране. – Искаш ли да поговорим за това?
– Не много. – Поех си дълго дъх и се съвзех. – Може би по-късно.
– Аз съм тук, денем или нощем. Просто се обади. – Кериган ме придърпа в прегръдка, която само ме накара да плача още по-силно, така че набързо се сбогувах, побързах да изляза от залата и избягах в апартамента си.
Мястото, където бяхме започнали с Хъкс. Мястото, където щяхме да свършим.

***

Събудих се, толкова дезориентирана, че ми трябваше миг, за да си спомня къде се намирам.
Апартаментът. Диванът.
Главата ми пулсираше, докато се надигах, за да разтъркам извивката на врата си. Колко беше часът? Светлината все още се процеждаше от прозорците. Телефонът ми беше забутан между възглавниците и след като го изрових, видях, че е почти шест.
Бях се разплакала до сън и оставих по-голямата част от този гаден ден да се стопи в забрава. Говоренето от улицата се носеше нагоре и аз се изправих на крака, и се запътих към прозорците.
Някога това място беше моето убежище. Беше моето сигурно убежище. Но когато погледнах през стъклото, градът вече не беше толкова жив и очарователен, колкото беше. Планините не бяха толкова високи. Небето не беше толкова синьо.
Бракът ми беше притъпил Каламити. Добре, че щях да замина.
Хъкс ме беше помолил да изчакам и макар да се бях съгласила, нищо не можеше да ме накара да остана. Може би той можеше да каже на всички, че съм отишла на почивка, за да посетя семейството си. Че ваканцията ми щеше да продължи по-дълго от необходимото. Не ме интересуваше каква лъжа щеше да изрече, стига това да означаваше, че мога да избягам от Монтана и да започна отначало.
Отново.
По тротоарите се движеха групи туристи, които спираха в различни магазини. Колкото и да се опитвах да ги спра, очите ми се стрелкаха към галерията.
Кейти несъмнено беше вътре. Оставаше още един час до затварянето ѝ.
Смесица от омраза и копнеж се раздуха. Провалът на брака ми не беше по вина на Кейти. Нейните действия просто бяха катализаторът. Двойникът. Как можеше Хъкс да повярва на нея, а не на мен? Как можеше да има такава сляпа вяра и преданост към жена, за която бях сто процента сигурна, че го е ограбвала?
Майната му.
Как смееше да ме кара да се чувствам виновна? Как смееше да иска нещо от мен? Хъкс и Кейти се заслужаваха един друг.
Стомахът ми се сви и вдигнах брадичката си. Не, нямаше да се скрия тук. Нямаше да се държа така, сякаш съм направила нещо нередно.
Имаше ли представа Хъкс колко време бях вложила в книгите му? Не, не знаеше.
Имаше ли представа колко много съм направила за него? Не, не знаеше.
Имаше ли представа колко гадости съм взела от приятелите и дъщеря му? Не, не знаеше.
Майната му. Свърших.
След като си събрах нещата, Каламити беше в историята. Рийз Хъксли беше в историята. Щях да прекарам няколко скъпоценни дни с Луси, а след това слагах Монтана в огледалото за обратно виждане. Престоят ми тук щеше да е само едно петънце в „Животът и времето на Евърли Крисчън“. Бележка под линия. Не можех да си позволя самолетен билет, но щях да изчерпя кредитната си карта, за да стигна до дестинацията, която смятах за следваща спирка.
Сан Диего звучеше добре. Както и Ню Орлиънс или Шарлот.
Тръгнах надолу по стълбите и когато стигнах до тротоара, се отклоних от галерията в търсене на храна. И вино. Белият дъб беше опетнен благодарение на сблъсъка със семейството на Хъкс. Освен това нямах никакво желание да влизам там сама. Неделните вечери привличаха огромна тълпа за седмичната им вечеря с ребърца. Затова продължих да вървя, дишайки огън с всяка крачка, докато стигнах до Pizza Palace.
Хъкс не обичаше ананас върху пицата си. Е, тази вечер си поръчах собствена пица, покрита с ананас. Двоен, не, троен ананас.
И едно голямо „ебати“ на съпруга ми.
Когато влязох вътре, усмивката на домакинята беше сияйна, но само един поглед към мен и тя се стресна. „Х-хи.“
– Здравей. – Излезе отсечено и раздразнено. – Маса за един. – Винаги за един.
Винаги един.
– Точно тук. – Тя грабна менюто и навития в салфетка комплект прибори, след което ме поведе към масата. Бях влизала тук веднъж с Луси, но никога с Хъкс. Това беше част от привлекателността му. – Ще искам чаша червено вино.
– Разбира се. Ще донеса менюто с вина.
– Нямам нужда от него. Каквото и да е червено. Ако нямате червено, тогава и бялото е добре. Не съм придирчива. Просто трябва да имам алкохол.
– Хм… добре. – Сервитьорката изчезна, надявайки се да ми донесе вино.
Отворих менюто и го прегледах, въпреки че вече знаех, че ще си поръчам ананас, когато познат глас привлече вниманието ми и цялото ми тяло се скова.
– Да, мамо. Изключих си телефона.
Не. Не тази вечер.
Погледнах навреме, за да видя как хостесата придружава Савана до една маса. Ейприл и Джулиан не останаха по-назад.
Всички те ме забелязаха, седнала сама в средата на стаята, като панически се побъркаха.
Трябва ли да си тръгвам? Все още не бях поръчала официално. Можех да избягам оттук още сега. Но тогава те щяха да ме видят да бягам. Щяха да си помислят, че са спечелили. А аз никога, никога нямаше да позволя на Ейприл да ме види слаба.
Затова направих това, което умеех най-добре. Наложих си сладникавата усмивка, която ми беше толкова омръзнало да нося, и вдигнах ръка, за да махна.
– Здравей, Савана.
– Здравей. – Тя ми се усмихна тъжно. За пръв път я виждах да ме съжалява. Или беше чула спора ми с Хъкс, или знаеше, че съм напуснала галерията по-рано заради кавга.
Е, аз не исках нейното шибано съжаление. Исках вино. Много, много вино.
Сервитьорката, чиято усмивка отново беше сияйна, се спря на масата точно до моята.
– Какво ще кажеш за това?
За бога. Мога ли да си почина?
Джулиан не ме погледна, но начинът, по който държеше брадичката си, говореше, че съм нищо за него. Бях по-ниска от мухите, които жужаха около контейнера за боклук отзад.
Савана изглеждаше несигурна накъде да погледне. Поглеждаше към мен само за да остави погледа си да се рее между майка ѝ и доведения ѝ баща, сякаш очакваше експлозия и не беше сигурна кой ще избухне пръв.
След това се появи Ейприл, която седеше на стола точно срещу моя, поради което беше невъзможно да вдигна поглед и да не я видя.
Наистина беше красива, с русата си коса, високите скули и острия си нос. Беше трудно да не завиждам на тази жена. Беше се радвала на обичта на Хъкс. Той я беше обичал. Може би все още я обичаше, нещо, което просто не искаше да си признае.
Сигурно са били красива двойка и са имали прекрасна дъщеря.
Майната им на всички.
Могат да говорят за мен колкото си искат. Аз нямаше да се храня тук. Ейприл можеше да злорадства из града, че е спечелила. Какво ме интересуваше? Аз си тръгвах.
Пуснах десет долара на масата и прибрах чантата си. Когато се изправих, задържах погледа си върху вратата. Заобиколих моята маса и почти бях минала покрай тяхната, когато думи ме застигнаха.
– Злато търсачка.
Краката ми се спряха при промълвената обида на Ейприл. Яростта в мен разцъфна до ярост, толкова силна, толкова гореща, че пламна синя като очите на Савана.
Обърнах се, взирайки се в профила ѝ, докато тя най-накрая се престраши да вдигне поглед.
Тогава стрелях.
– Кучка.
Никога през живота си не бях произнасяла думата толкова ясно. Джулиан вдигна очи от телефона си.
Цветът от лицето на Савана изчезна и сякаш се насочи към зачервените бузи на майка ѝ.
Ейприл изтръпна от възмущение.
– Ти си гадна кучка.
Отворих уста, за да ѝ кажа, че е ужасна майка, защото е позволила на съпруга си да удари дъщеря ѝ. Че е имала лошо влияние върху детето и като цяло е била гадно човешко същество. Отворих уста, за да пусна всички лоши неща, които знаех или бях чувала за Ейприл и Джулиан Тош, но направих пауза, за да погледна Савана.
Един поглед и всяка дума умря на езика ми.
Тя изглеждаше ужасена. Може би знаеше точно какво искам да кажа.
Нямаше да наруша доверието на Савана. Тя беше признала в деня във фермата, че Джулиан я е ударил. По-късно си го беше взела обратно. Имаше причина да не иска никой да знае.
Не бях сигурна каква е тя, но това нямаше значение. Причината на Савана беше важна за Савана.
– Някой ден кармата ще дойде и ще те ухапе по задника, Ейприл – казах с по-голяма увереност, отколкото се чувствах днес. – Няма да съм тук, за да го видя, но знай, че когато това стане, ще ти се смея. Ще аплодирам твоята смърт.
Подигравателно изкриви устни, но аз вече си бях тръгнала, избутвайки се през вратата и навлизайки във вечерната светлина.
Навън беше спокойно. Птичките чуруликаха. Нежен вятър шумолеше листата на дърветата.
Във въздуха се носеше аромат на люляк.
Дори тази спокойна вечер в Монтана не можа да охлади темперамента ми, когато наклоних глава към небето и изкрещях.
Беше силно. Беше дълго. Беше закъсняло.
От другата страна на улицата един баща разхождаше детето си по тротоара. И двамата ме погледнаха, сякаш ми бяха пораснали опашка и рога.
– Извинете – извиках им. Бащата вече дърпаше детето си, за да върви по-бързо.
Уф. Трябваше този ден да свърши. Но първо трябваше да направя няколко покупки. Най-близката бензиностанция се намираше наблизо и там щяха да имат четка и паста за зъби. Щеше да има и вино.
Само че вселената все още работеше срещу мен. Преди да успея да изчезна, за да си купя неща от първа необходимост, Савана излезна през вратата на ресторанта, а обувките ѝ за тенис заслизаха, когато ръцете ѝ се сблъскаха с гърба ми.
– Евърли – издиша тя.
– Влез вътре, Савана. Изяж малко пица. – Тази вечер нямах сили да бъда търпеливата, любяща мащеха.
Челото ѝ се набръчка, докато ме възприемаше.
– Добре ли си?
– Не, скъпа. Не съм добре.
– Ти и татко ли…?
Въздъхнах. Нямаше аз и татко. Не и за дълго.
– Сложно е.
– Не съм глупава.
– Не. – Раменете ми увиснаха. – Не, не си. Но няма да ти разказвам за това, което се случва с мен и баща ти. Това не е моя работа, така че ще трябва да попиташ него.
Отстъпка? Абсолютно. Но аз не бях дългосрочна част от живота на това момиче.
– Иди. – Дръпнах брадичката си към вратата. – Приятна вечеря.
Тя кимна, обърна се към вратата, но спря и се завъртя отново.
– Защо направи това? Защо нарече мама…
– Не го казвай. – Вдигнах ръка. Боже, наистина бях нарекла Ейприл кучка. Пред дъщеря ѝ. Какво, по дяволите, се случваше с мен? Това можеше да затрудни Хъкс и част от мен искаше да върна времето назад и да започна всичко отначало. Но друга част от мен беше горда.
Хъкс не би го казал, но се страхуваше от Ейприл и Джулиан. Имаше пълното право да се страхува от отмъщението им. Винаги можеха да се опитат да му отнемат Савана.
Но аз нямах този страх. Ако Нелсън се разгневеше заради грубия ми език, това нямаше да има значение. Щях да се махна от живота на Савана преди седемнадесетия ѝ рожден ден.
– Защо направи това? – Попита Савана отново.
Вдигнах ръце, като ми се искаше да крещя и да плача едновременно.
– Не знам. Вероятно защото майка ти е… знаеш каква. И бих искала някой да се е погрижил за мен достатъчно, за да нарече майка ми „ти-знаеш-каква“, защото понякога тя е „ти-знаеш-каква“. Но аз нямам такъв човек. Когато пораснеш, хората вече не крещят, не викат и не се борят за теб. Не и ако нямаш истински късмет.
Прекъсването идваше. Емоцията се сгромоляса върху раменете ми и ако не помръдна краката си, ще се разпадне в локва сълзи, заклещена завинаги пред Пица Палас. Но преди да си тръгна, тя трябваше да знае.
– Той те обича – прошепнах аз. – Баща ти те обича толкова много. Достатъчно, за да се бори. Ти си щастливо момиче, Савана. Надявам се, че знаеш това.
Тя ме гледаше с шок на лицето и сълзи в очите.
Обърнах се, преди тя да ме види как плача, насочвайки краката си към апартамента ми – бензиностанцията беше забравена.
– Къде отиваш? – Обади се тя.
– Към вкъщи.
– Но вкъщи е в другата посока. – Тя посочи от другата страна на улицата, към къщата на Хъкс.
Погледнах през рамо и ѝ се усмихнах тъжно.
– Сбогом, Савана.

Назад към част 18                                                                        Напред към част 20

ГЛАВА 18
ХЪКС

Почуках на вратата на собствения си проклет офис, като се поколебах на прага.
– Здравей.
Евърли вдигна поглед от компютъра.
– Здравей.
– Нямаме крафт хартия. Имаш ли някакви допълнителни ролки?
– Провери ли горе? – Попита тя, стана и заобиколи бюрото.
– Не. Ако ми кажеш къде, ще потърся.
– Няма страшно. Аз ще отида.
Дадох ѝ място, като я оставих да се промъкне покрай мен и да се спусне по коридора към стълбите.
След това тя изчезна, докато аз се наведох. В очакване.
– Извинете ме – изхвръкна Савана отзад.
Дръпнах се, завъртях се и се отместих настрани.
– Съжалявам.
– Както и да е – промълви тя, пренасяйки един кашон покрай мен и влизайки в складовото помещение.
Излезе, този път с подходящия размер кутия, точно когато Ев слезе по стълбите с нова ролка хартия в ръце.
Видях сблъсъка, преди да се случи. Савана не се тъпчеше наоколо, както беше цяла сутрин. Ев бързаше, за да може да изчезне в офиса и да ме избегне.
– Уф. – Рамото на Евърли се удари в стената, когато Савана излезе от склада.
– Господи. – Савана погледна Ев. – Имаш ли нещо против?
Евърли отвори уста и огънят в очите ѝ подсказваше, че вече е на път да отвърне, но се спря, преди да е излязло нещо. Наложи си фалшивата усмивка и се отдръпна.
– Съжалявам.
– Савана. – Извих вежди.
– Съжалявам. – Тя извъртя очи. – Както и да е.
Две „както и да е“ за по-малко от две минути. Днешният ден щеше да е забавен.
Когато дъщеря ми занесе кутията си в шоурума, Евърли протегна ролката с хартия.
– Ето.
– Благодаря.
Тя кимна, избягваше контакт с очи и в момента, в който се отдръпнах достатъчно, се втурна в офиса.
През последните две седмици той се беше превърнал в нейно убежище. Жена ми прекарваше повече време в кабинета ми, отколкото в леглото ми.
Но не знаех какво да кажа, затова се обърнах и занесох хартията в изложбената зала, където Кейти помагаше на Савана да опакова една картина.
– Харесва ли ти това? – Попита Савана.
Кейти кимна от мястото, където беше коленичила до дъщеря ми.
– Перфектно.
– Добре. – Савана приключи с пласта фолио с балончета, след което погледна към рулото в ръката ми. – А сега хартията?
– Да. – Откъснах едно дълго парче и го подадох, само за да я накарам да го изтръгне от ръката ми. Леденото настроение, в което беше изпаднала след пристигането си, се размразяваше за известно време.
Сутринта бяхме прекарали в опаковане на три различни продажби, за да може Савана да научи всички стъпки. Фолио с балончета, крафт хартия, предпазители за ъгли и кутията. Неделните сутрини, дори и в туристическия сезон, започваха бавно, така че в шоурума имахме бъркотия от урока. Но бяхме отворили от един час и наближаваше единадесет часа. Скоро щеше да има постоянен поток от хора, които да влизат и излизат, докато не затворим в седем.
Опаковането на пратките беше една от задачите, с които Савана щеше да се занимава, когато работеше тук. Засега Кейти щеше да продължи да бъде лицето на галерията. Савана щеше да идва и да върши някои лесни работи, като транспортиране и почистване, докато се почувства по-удобно. След това с Кейти бяхме решили, че Савана ще покрива вечерните задачи.
В крайна сметка.
Засега стъпвахме леко. Засега Савана щеше да работи тук само в неделя. Това беше начин да я виждам всяка седмица, а не само през двете, когато е у дома.
Бяха минали две седмици, откакто ѝ бях купил „Маздата“, и тя се беше върнала при Ейприл. Успях да я убедя да вземе и нейната кола. Мотоциклетът все още не беше в историята, но имах надежда.
Ейприл, разбира се, се беше разсърдила, че Савана работи. Не и към мен. От съда насам не бях виждал или чувал директно бившата си съпруга. Не, новата ѝ тактика за мъчение беше да хвърля яростна истерия вкъщи пред Савана. Ейприл щеше да вкара дъщеря ни в гадно настроение и да я изпрати по моя път.
Както беше направила тази сутрин.
– Има още една картина за опаковане – каза Кейти и се изправи. – Ще отида да я взема.
Изчаках я да тръгне, после си поех дъх и се обърнах към
Савана.
– Добре. Какво става?
– Нищо – промълви тя, отказвайки да погледне в очите ми.
– Опитай отново. Какво става?
– Нищо!
– Савана. – Запазих гласа си хладен и спокоен. Бавно научавах, че Савана има нужда от малък тласък, за да се отвори. Още едно сходство между баща и дъщеря. Докато не се ядосвах и докато не се отказвах, в крайна сметка тя щеше да изпусне каквото и да е, което я притесняваше.
Савана се изправи и се отдалечи към стената, като спря пред портрета си. Рамката ѝ се смъкна, докато я разглеждаше. За възрастта си носеше твърде много.
Пристъпих и сложих ръце на раменете ѝ.
– Какво стана?
– Мама – прошепна тя. – Тази сутрин се скарахме.
Точно както преди последните няколко посещения на Савана. Ейприл я гонеше от къщата, уверявайки се, че собственото ѝ дете е ядосано, дудне или наранено – понякога и трите. От момента, в който Савана влезе през вратата на галерията тази сутрин, знаех, че днес няма да е по-различно.
– Те не искат да работя – призна тя.
– Защо?
– Джулиан казва, че оценките ми не са достатъчно добри. Че вместо това трябва да се занимавам с училище.
– Училището е важно. Но какво не е наред с оценките ти?
– Имам двойка по правителство и двойка с минус по химия.
– Е… какъв е проблемът?
Тя се обърна и ме погледна, сякаш съм луд.
– Не мога да изкарам тройка.
– Но ти нямаш тройка.
– Но мога.
– И светът ще продължи да се върти.
Родителите ми не бяха разбрали защо брат ми можеше да поддържа среден успех от четири точки, а аз прекрасно си живеех с две петици. Но техният натиск да получавам перфектни оценки само ме бе озлобил към училището и бе унищожил идеята за колеж.
– Ти не разбираш – измърмори тя и се обърна, за да се отдалечи, но аз я хванах за лакътя и я върнах обратно.
– Това са оценките. Ако те притесняват, ще работим по-усилено за повишаването им. Но щом ти си добре с двойките и минусите, значи и аз съм добре.
Веждите ѝ се събраха, докато мислеше за това, после въздъхна.
– Не искам тройка.
– Добре, донеси химията си тук в неделя и след като приключим с работата, може да седнеш в кабинета и да учиш.
Тя кимна, а брадичката ѝ падна.
– Мама каза, че се опитваш да ме купиш.
Шибаната Ейприл.
– Да те купя?
– С колата, а сега и с работата. Че искаш да излизам с теб, защото се опитваш да ѝ отмъстиш. Че всъщност не ме обичаш, но аз съм единственият начин да продължиш да се опитваш да съсипеш живота ѝ.
Това. Кучка. Поех си дълго дъх, борейки се да запазя спокойствие. Ако се издънех, щеше да стане дума за Ейприл, а не за Савана.
– Противно на това, което майка ти си мисли, моят свят не се върти около нея.
Савана не вдигна поглед.
Подпъхнах пръст под брадичката ѝ, накланяйки я нагоре, и едва когато имах тези сини очи, ѝ казах истината.
– Моят свят се върти около теб.
Очите ѝ станаха стъклени.
– Но ти не ме обичаш.
– Какво?
– Никога не го казваш – извика тя, обгърнала с ръце тялото си, сякаш току-що не беше забила кинжал в сърцето ми.
Никога не бях казвал на дъщеря си, че я обичам. Осъзнаването едва не ме запрати по задник.
– Савана, аз… – Гласът ми се пречупи, докато думите се задушаваха.
Никога в живота ми три думи не са били по-важни. Какво ще стане, ако ги проваля? Ами ако ги изрека, а тя си помисли, че това е само защото е повдигнала въпроса?
Защо, по дяволите, не го бях казал досега?
Всеки човек, който ми го беше казал, ме беше предал. Бяха ме изоставили. Родителите ми. Брат ми. Ейприл. Всички хора, които твърдяха, че ме обичат, но всъщност не знаеха какво, по дяволите, означава любов.
Но не и Савана.
Обичах я с всеки удар на разбитото си, нещастно сърце.
– Съжалявам – казах, като посегнах към сълзата, която се стичаше по бузата ѝ. Извинението ми се стори почти толкова важно, колкото и следващите думи. – Съжалявам, че не го казах на глас, но Савана, няма човек на този свят, когото да обичам повече от теб.
След това тя рухна, падайки в гърдите ми, докато цялото ѝ тяло се тресеше от хлиповете в гърлото ѝ. Те отекнаха в галерията и по коридора.
Притиснах се до нея и я държах здраво, докато тя плачеше в ръцете ми. Притиснах бузата си към косата ѝ и прошепнах:
– Обичам те, Савана.
Това само я накара да плаче още по-силно.
– Хъкс, всичко… – Евърли се втурна от кабинета ми, но когато ни забеляза, измърмори: – Добре ли е?
Кимнах.
И с това тя се отдръпна, оставяйки ме да държа дъщеря си, докато тя плаче. Прошепнах „Обичам те“ отново и отново, знаейки, че имам да наваксвам шестнадесет години. Но щях да го направя. Ако ще и да ми отнеме остатъка от живота, щях да бъда бащата, който тя заслужаваше.
На Савана ѝ трябваше известно време, за да спре да плаче, но тя се съвзе и вдигна поглед.
– Аз също те обичам, татко.
Това беше всичко, от което се нуждаех в този живот. Любов от това красиво момиче.
Вратата зад гърба ми иззвъня и аз се обърнах, кимвайки на влизащия вътре клиент. Беше жена на средна възраст със сламена шапка, облечена в тениска с надпис „Национален парк Йелоустоун“. Туристка.
– Добро утро.
– Добро утро – каза тя и вече се движеше към стената с картини.
– Добре ли си? – Попитах Савана тихо.
Тя кимна.
– Да.
– Добре. Нека да почистим това място.
Докато Савана и аз се занимавахме с опаковъчните материали, Кейти влезе, за да поздрави клиентката и да отговори на въпросите ѝ за стила и художника. Това беше нещо, което винаги съм мразела да правя – да говоря за себе си.
Имаше художници, които се забавляваха да се представят пред клиентите и да ги засипват с подробности за процеса и вдъхновението. Но аз не исках да обяснявам изкуството си. Защото, въпреки че се беше превърнало в източник на доходи, рисуването успокояваше душата ми. То ме съсредоточаваше.
Ако не ми плащаха да рисувам, щях да го правя така или иначе. Не се нуждаех и не се радвах на похвалите, така че след като накарах Савана да се настани на горния етаж с някои почистващи материали, се измъкнах в офиса.
– Здравей. – Чукането преди да вляза беше омръзнало, но през последните месеци този офис вече не го чувствах много като мой.
– Здравей. – Тя вдигна поглед от екрана на компютъра. Усмивката ѝ беше стегната. Очите ѝ бяха предпазливи.
През последните две седмици нещата между нас бяха… несполучливи. Всичко започна в кафенето, когато се сблъскахме с родителите ми. След това Евърли се беше отдръпнала.
Оттогава двамата не се бяхме докосвали един друг. Всяка вечер, когато се качвах горе да спя, тя лежеше на дивана и четеше. Обещаваше, че скоро ще стане, но това обикновено продължаваше, докато заспя. А в нощите, когато закъснявах в студиото, тя заспиваше, преди да вляза вътре.
– Савана добре ли е? – Попита тя.
– Да. – Кимнах. – Просто се е скарала с Ейприл.
– Има смисъл. – Тя върна вниманието си към екрана, като ме отхвърли.
– Може да отскоча до магазина. Имаш ли нужда от нещо? – Ев дори не вдигна поглед.
– Не.
– Искаш ли нещо конкретно за вечеря?
– Тази вечер ще вечерям с Люси.
– Добре. – Още един ден и още една вечер разделени. Въздъхнах, благодарен за това.
През последните две седмици нарастващото напрежение правеше почти невъзможно дишането, когато бяхме в една стая.
Как да поправя това? Бих го направил, ако имах и най-малката представа. Първият ми инстинкт беше секс, но всеки път, когато се приближавах достатъчно, за да я докосна, тя се отдалечаваше.
Каквото и да бях направил в деня, в който се сблъскахме със семейството ми, я беше вбесило. Силно. Може би чакаше да обясня реакцията си на родителите и брат ми, но на мен ми трябваше известно време, за да се справя сам.
Виждайки ги, се върнаха много емоции. Много неуспехи или предполагаеми неуспехи. И истински провали.
Имах нужда от пространство, за да преработя нещата, затова прекарах дълги часове в студиото. Предполагам, че съм си взел твърде много пространство, защото сега съпругата ми ме третираше с мълчание.
Това не можеше да продължи вечно, нали?
Ще се справим с това. Имахме много дни пред себе си и аз нямаше да ги пропилея. Така че щях да ѝ дам днешния ден. А утре щях да ни затворя в спалнята и да работим по въпроса.
– Утре можем ли… – започнах аз.
– Трябва да поговоря с теб за нещо.
Заговорихме в един глас и аз си поех дълбоко дъх. Може би тя си мислеше същото, което и аз. Трябваше да изчистим този въздух и да продължим напред.
– Заповядай – казах аз.
Челюстта ѝ беше стегната, докато щракаше нещо, търсейки. Беше преработила счетоводната система, но аз останах в блажено неведение за подробностите. Беше ми обяснила една вечер, а аз го бях пуснал през едното си ухо и през другото. Управление на инвентара. Оборотен капитал. Баланс. Отчет за приходите и разходите. Моят счетоводител щеше да падне в краката ѝ през януари.
Евърли продължи да клика, докато накрая пусна мишката и вдигна поглед.
– Би ли затворил вратата?
– Разбира се. – Направих каквото ме помоли, след което седнах на дивана, наведена напред с лакти върху коленете си.
– Това не е лесно. – Пръстите ѝ се полюшваха върху плота на бюрото, а очите ѝ все се стрелкаха към екрана. Какво гледаше? – Аз, хм… Трябва да ти кажа нещо. За Кейти.
Кейти? Примигнах. Мислех, че говорим за нас и за това неловко напрежение в стаята.
– Добре – изрекох аз.
Ако това беше още една от същите глупости за това, че не се разбират, щях да ги затворя и двете тук за една седмица, докато или се убият, или разберат как да се разбират.
– Хъкс, мисля, че… – Евърли преглътна трудно. – Мисля, че тя те краде.
Всеки мускул в тялото ми се стегна. Не. Никога. Кейти беше един от единствените хора на този свят, на които имах доверие, и тя не би крала.
– Не.
Тя вдигна ръка.
– Ще ме оставиш ли да ти обясня?
– Добре – измърморих аз. Имаше обяснение, но каквото и да си мислеше Евърли, че е намерила, то беше погрешно. Кейти нямаше да ме открадне.
– Вчера ми се обади един клиент. Това беше дамата, за която си направил паното, онова без синьото.
Устните ми се свиха.
– О, тя.
– Обикновено Кейти отговаря на телефона, но в шоурума беше заето и звънна отпред, така че отговорих аз.
– Трябваше да го оставиш на гласовата поща, както винаги правя.
– Ама не го направих. – Тя си пое дълго дъх, сякаш се бореше да запази спокойствие.
Това ни правеше двама.
Ръцете ми бяха свити в юмруци, защото цялото това недоразумение беше загуба на време.
– Жената искаше да поръча още едно произведение – каза тя. – Искаше да направиш същия размер и стил като този, който си направил за нейната приятелка. Лос в гората.
– Добре? – Как, по дяволите, нещо от това се равняваше на кражба?
– Е, не знаех за коя приятелка става дума, затова попитах за името на приятелката, за да мога да проследя коя е картината. Само че не можах да открия никакъв запис на приятелката ѝ в системата.
– Попита ли Кейти?
– Не. – Тя се намръщи. – Не, не попитах. Защото работих повече от месец, за да не се налага да питам Кейти за всяко дребно нещо. Ето защо всички твои парчета се вписват в инвентарните записи. Защо всеки депозит се свързва с някоя картина. Трябваше да успея да намеря тази покупка.
– Това, че не можеш да я откриеш, не означава, че тя краде. Христе. – Прокарах ръка през косата си. – Как можеш да я обвиняваш в това?
Очите на Евърли проблеснаха, но тя сплеска длани върху бюрото – моето бюро -и продължи да говори.
– Има несъответствия в депозити. Открих ги през последните четири години. Картини, които е трябвало да бъдат продадени за повече, отколкото показват депозитите.
– И аз ти казах, че Кейти води преговори. Тя има правомощията да го прави. – Евърли изсумтя.
– А аз нямам.
– Не, нямаш. – Суровата истина беше, че тя работеше тук от един месец. Кейти беше с мен от години.
– Приятелката платила онлайн. Чрез PayPal – продължи Евърли. – И тя току-що ми изпрати по електронната поща скрийншот, на който се вижда транзакцията.
– Какво искаш да кажеш?
– Тя не е в сметката ти в PayPal. Не е и в банката. Защо?
– Откъде, по дяволите, да знам? Трябва да попиташ Кейти.
– Няма да питам Кейти! – Евърли се изстреля от стола. – Има липсващи картини. Такива, за които се кълна, че съм имала в склада, ги няма.
– Значи това означава, че тя ги е взела? За бога, Ев, не мислиш ли, че това е доста голямо обвинение? Дори не си я попитала. Просто предположи, че тя прави нещо, за да ме прецака. Тя не е такава. Кейти не би постъпила така с мен.
– Нещата не се връзват. – Тя вдигна ръце във въздуха. – Ами ако е взела една картина и я е продала настрани? Системата не лъже. Те трябва да са там. Нека ти покажа как работи. Мога ли да ти покажа?
– Не. – Изправих се и поклатих глава. – Не, няма да го направя.
– Но…
– Не! – Изръмжах. – Това са глупости, Ев. Това са пълни глупости. Идваш тук, разнищваш куп номера и вместо да дадеш на Кейти възможност да ти помогне да ги подредиш, решаваш, че е шибан крадец.
Цветът от лицето ѝ изчезна и тези карамелени очи ме гледаха, сякаш бях непознат.
– Ти не ми вярваш.
– Не, не ти вярвам.
Тя се дръпна и каквато и да беше болката в очите ѝ, се превърна в ярост.
– Никога не съм правила нищо друго, освен да ти помагам. Никога не съм била друга, освен честна. И каквото и да правя, ти не ми вярваш.
– Ние едва се познаваме.
Още едно помръдване. Друг проблясък в очите. А после емоцията… изчезна. Раменете ѝ увиснаха. Изражението ѝ стана безнадеждно.
И в този миг разбрах, че няма да има дискусия. Няма да ни поправя.
Това нещо между нас беше приключило.
– Искам да се разведа – прошепна тя.

Назад към част 17                                                                      Напред към част 19

ГЛАВА 17
ЕВЪРЛИ

Днес беше лош ден.
Със сигурност това не беше първият лош ден. Нямаше да бъде и последният.
Как можеше Хък да мисли това за мен? Как можеше да вярва, че съм мръсна златотърсачка, която иска да го ограби на сляпо? Може би трябваше да се боря повече за колата и пръстена. И двете щяха да му бъдат върнати, когато си тръгна от Каламити, но трябваше да го кажа ясно. Само че и през ум не ми е минавало да подозирам, че Хък е предположил, че съм с него за пари.
След всичко, през което бяхме преминали, как би могъл? По-рано бях бясна, но сега бях изтръпнала.
Днес беше лош ден. Наистина лош ден. Болката в гърдите ми беше по-дълбока от океана. По-голяма от небето.
Извинението на Хъкс не намали болката.
Колкото и лесно да беше да го обвиня за тази болка, проблемът в тази кола не беше в него. Беше в мен.
Макар да ми даваше толкова малко милост, вярата ми в него беше безкрайна.
Съпругите трябва да вярват в съпрузите си. Истинските съпруги трябва да вярват. И по дяволите, исках да е истинско. С всеки изминал ден исках да принадлежа на някой специален човек и този специален човек да принадлежи на мен.
Исках този специален човек да бъде Хъкс.
Невъзможно. Той беше изяснил желанията си кристално ясно. Любовта, бракът и семейството бяха изключени. За щастие, благодарение на провалената си певческа кариера, имах практика да живея с разочарованието.
Ливадата вече беше почти тъмна. Лунните лъчи осветяваха върховете на тревните стръкове и едва разцъфналите цветни листенца. Погледнах разочарованието в лицето и го оставих да проникне през кожата ми.
Този брак беше грешка.
– Ходя по черупки със Савана. – Тихото му признание привлече вниманието ми.
– И двамата ходим.
Той кимна.
– Липсваше ми нейният живот. Липсваше ми нейното раждане. Липсваше ми като бебе. Липсваха ми първите ѝ стъпки и първото ѝ зъбче. Липсваше ми първият ѝ ден в детската градина.
– Нищо от това не беше по твоя вина.
– Да, беше. Попаднах в затвора. Не минава ден, в който да не ми се иска да се върна назад и да вкарам малко разум в по-младото си аз. Да му кажа, че е на път да пропусне най-хубавото нещо в живота си.
Сърцето ми се сви. Никога през времето, което бяхме заедно, Хъкс не беше говорил с такава емоция. А тази вечер за пръв път ми показваше сърцето си. Показваше ми човека, който създаваше картини от душата си.
– Всичко, което някога съм имал, са били проблясъци от нейния живот – каза той. – А сега…
– Сега, когато я имаш, не искаш да я загубиш.
– Да. – Той се пресегна през конзолата и вдигна ръката ми от скута към своя.
– Прецаквам това. Не, не с нея. – Въпреки че на Хъкс не му беше позволено да участва в живота ѝ, никой не можеше да застане между тях двамата и да не усети любовта между баща и дъщеря.
– Съжалявам – прошепна той. Съжалението в гласа му беше моята гибел. – Ще можеш ли да ми простиш? Грижа ме е за теб.
Той се грижеше за мен.
Грижата не беше обещание за бъдещето. Грижата не беше същото като безсмъртна любов. Само че грижата беше нещо, нали? Беше признал, че изпитва повече чувства към мен, отколкото се надявах.
Грижеше се. И аз се надявах.
Беше глупаво да сваля гарда около сърцето си. Беше безразсъдно да погледна в очите му и да се отдам на тази надежда.
Но днес беше лош ден. Утре щях да събера парчетата.
Затова се наведох през конзолата и долепих устни до неговите.
– Простено ти е.
Хъкс не ме остави да водя целувката дълго. Той никога не го правеше. В един момент езикът ми контролираше ситуацията, прокарваше се по устните му, дразнеше ъгълчето на устата му. В следващия момент се появяваше доминиращият, ненаситен любовник, когото бях заобичала, а аз бях само боя върху неговата умела четка.
Конзолата се впи в ребрата ми, докато ме придърпваше по-близо. Не беше достатъчно близо.
Разкопча колана ми, после с ръце под мишниците ми ме издърпа откъм неговата страна на колата, като прекъсна целувката ни само за най-кратко, докато намествах коленете си извън обемистите му бедра.
Докато ме целуваше отново, аз бръкнах в джоба му, търсейки презерватива, който винаги държеше от лявата страна. Но джобът беше празен, затова откъснах устните си от неговите.
– Хъкс, къде е презервативът?
Той се премести по-ниско, а ръката му зае моето място. Тя също излезе празна.
– Мамка му. Те са вкъщи.
Вероятно защото работеше изключително вкъщи и именно там бяхме заедно. Което не ми правеше никаква услуга днес. Хъкс ми дължеше един или два оргазма, по дяволите. Исках да го усетя как се движи в мен и да го оставя да си играе с тялото ми, докато не експлодирам.
Винаги бяхме използвали презерватив, въпреки че бях на противозачатъчни.
– Аз съм на хапчета.
Той се поколеба, а гърдите му се издигаха от тежките му вдишвания. Хъкс не изрази решението си. Просто разкопча копчето на дънките ми и ги смъкна заедно с черните ми бикини по бедрата ми.
Не беше лесно в тясното пространство, но успях да събуя обувките си и след това да изгубя панталоните напълно.
– Рокли. Трябва да носиш повече рокли – промърмори той, докато спускаше собствените си дънки по бедрата.
Усмихнах се, след което сведох поглед. Твърдата дължина на пениса му изскочи на свобода и прилив на топлина ни обгърна, когато отново се настаних в скута му, очаквайки командата му.
Хъкс сложи ръце на бедрата ми, насочвайки ме надолу към члена му. Бавно, сантиметър по сантиметър, ние се свързахме. И когато той беше заровен, разтягайки ме докрай, аз се свих на гърдите му и се насладих на удоволствието.
– Ебаси, чувствам те страхотно, бейби.
Съгласих се, притиснах нос към върха на шията му и си поех дълго дъх. Подправки, сапун и боя. Това беше моят Хъкс. И той беше гол в мен. Нищо не ни разделяше, освен емоционалните стени, които бяхме поставили. Прегради, които може би не трябваше да съществуват в тази кола. Правила, които глупавото ми сърце искаше да наруши.
– Движи се – нареди той, а ръцете му ме водеха.
Нагоре и надолу, аз ни сработвах заедно, като раздвижвах бедрата си всеки път, когато той се вкореняваше дълбоко. Клиторът ми пулсираше срещу твърдостта му. Подпрях ръце на раменете му, а върховете на пръстите ми се впиха в меката му ризата.
– Повдигни коляното си – каза той, като го изтласка от вратата, където се беше заклещило, и мина покрай ребрата му. – По дяволите, ти си гъвкава.
Това беше негово дело. Всяка вечер Хъкс сякаш ме разтягаше по нови начини. Извиваше телата ни заедно, натискаше с тези големи ръце, докато не се оформих в тялото му. Докато не можехме да достигнем нови позиции и нови височини.
Той беше причината сега да мога да потъвам в него, да променям ъгъла, така че върхът на члена му да попадне на мястото, което караше всеки мускул в тялото ми да трепери. Мястото, за което Хъкс се бе погрижил още през първата нощ. Хъкс притежаваше всеки спомен от Каламити, дори тези преди да се срещнем. Защото всички те ме бяха довели до него.
– Ев. – Грапавият му глас ме обгърна като коприна. – Погледни ме. – Очите ми се втренчиха в сините му и… се сринаха.
Обичах го.
Бях безспорно влюбена в Рийз Хъксли.
Сладките му моменти. Мрака му. Начинът, по който обичаше дъщеря си. Начинът, по който ме караше да се чувствам в безопасност.
Емоцията драпаше към гърлото ми, но аз я преглъщах, задържайки онези сини очи, които се взираха право в душата ми. Той ме накара да се почувствам като най-красивата жена на света. Той ме накара да се чувствам специална. Жадувана. Аз бях негова зависимост, а той беше моята.
През погледа му премина светкавица. Интензивността на погледа му се повиши, когато прозорците се замъглиха.
Никога през времето, което бяхме заедно, не беше било така. Връзката между нас не беше само физическа. Вече не беше. Тук, в този момент, бяхме сурови и уязвими. Две наранени сърца. Наранени, изпочупени и счупени, техните парчета се вписваха в едно произведение на изкуството.
Тази вечер бяхме истински.
– Ев. – Шепотът му накара дъха ми да замре. Той спря да ми помага да се движа и вдигна ръце към лицето ми, а дланите му обхванаха бузите ми. Върховете на пръстите му проследиха линиите на скулите ми. Гръбнака на носа ми. Контурите на устните ми.
След това едната му ръка се спусна между нас и с лекото завъртане на палеца му оргазмът, който преследвах, ме връхлетя.
– Хъкс. – Тялото ми се напрегна, когато удоволствието ме завладя.
Когато скочих заедно с Хъкс, и двамата нададохме викове и стонове, яхнали вълната, докато не се сринах на гърдите му и не стиснах очи, за да заключа друг спомен.
Хъкс ми помогна да сляза от скута му, след което ме притисна в силните си ръце, държейки ме здраво, докато дишахме тежко.
Това беше нежен момент. Такъв, какъвто обикновено не споделяхме. Хъкс не обичаше да се гушка и след секс обикновено бяхме толкова изтощени, че се свличахме на възглавниците си и заспивахме.
– Ев, аз… – Стисна го и зарови нос в косата ми.
– Какво?
– Нищо – промърмори той.
После моментът изчезна. Той ме пусна и отвори вратата, а нощният въздух нахлу и прогони парата. Излезе и ми помогна да обуя дънките и обувките си.
Когато и двамата бяхме облечени, той ме хвана за ръка, целуна кокалчетата на пръстите ми и каза:
– Да се приберем вкъщи.
Може би тази вечер беше нощта, от която имахме нужда. Това можеше да е повратната ни точка.
Нищо в този брак не беше фалшиво. Не и за мен. Вече не. Може би тази вечер Хъкс също го беше осъзнал.

***

– Татко, можем ли да излезем на закуска? – Попита Савана, влизайки в кухнята на следващата сутрин.
Погледнах часовника. Беше седем и тридесет. Това дете не се беше събуждало през уикенда преди десет през нито една от седмиците, в които беше при нас. Но беше тук, облечена в симпатичен зелен пуловер и дънки.
Тази идея за закуска беше за момче.
– Какво ще кажете за Белия дъб? – Предложих.
Тя вдигна рамене, но устните ѝ леко се свиха.
– Да, предполагам. Просто не искам зърнени храни.
Ами.
Хвърлих поглед към Хъкс, който беше на острова, пиеше кафето си и скролваше нещо на телефона си.
– Добре.
– Дай ми десет минути, за да се облека – казах аз.
За разнообразие Савана нямаше умен коментар. Никаква закачка, че десет минути са твърде много или недостатъчно. Така че се втурнах от кухнята, преди демонът тийнейджър да се върне.
Облечена в чифт клин и една от фланелките на Хъкс с навити ръкави, обух едни дълги до коляното ботуши и ги посрещнах долу.
– Аз ще карам. – Савана разклати ключовете на своята „Мазда“ във въздуха.
Вчера, на връщане от автокъщата, бях гледала как Савана се изнизва от паркинга и оставя следи от гуми по асфалта. Нямаше как да се кача в колата ѝ, ако тя беше зад волана, но си прехапах езика.
За щастие, Хъкс измъкна ключовете от ръката ѝ.
– Това е закуската. Не е последното ни хранене.
– Хей! – Тя се опита да си върне ключовете, но той вдигна ръката си във въздуха и се засмя, когато тя скочи.
Погледът му срещна моя над главата ѝ и блясъкът там беше достатъчен, за да ме разтопи в локва.
Боже, тази усмивка. Изчезна мъжът, който беше обвил сърцето си във вериги. Той стоеше там, отворен и свободен, показвайки игривата и щедра душа, която бе крил зад тази строга външност.
Савана имаше късмет да го има за свой баща. Вероятно никога нямаше да разбере какъв късмет е имала и докъде е стигнал заради нея.
Но аз знаех. Щях да го оценя от нейно име, докато тя не беше достатъчно голяма, за да научи истината.
– Добре. – Савана постави ръце на хълбоците си, като най-накрая се отказа от ключовете. – Ти можеш да караш.
Хъкс се наведе, за да пусне целувка в горната част на косата ѝ, след което повтори жеста с мен.
– Хубава риза, бейби.
Господи, бях в толкова голяма беда.
Какво ще стане, ако…
Ами ако и Хъкс не искаше да се развеждаме?
Можехме да живеем тук заедно. Щастливо. Ако все пак поиска да напусне Каламити, след като Савана завърши, можехме да си изберем нов дом заедно. Може би щяхме да увеличим семейството си.
Надеждата набъбна и аз я пуснах на свобода. Ами ако…
– Идваш ли? – Попита ме Савана, като ме изкара от съня ми.
– О, хм… да. – Принудих се да се усмихна и ги последвах от къщата и в пикапа.
Двамата разговаряха, докато Хъкс ни караше към центъра, а умът ми продължаваше да се върти.
Дали щеше да иска да остане женен? Искам да кажа, че щеше да е лесно. Без развод. Няма да се изнасяме. Не беше като сексът да става нещо друго, освен по-добър. А и нямах нужда от всепоглъщаща любовна история. Родителите ми бяха преживели десетилетия заедно с много, много по-малко.
Защо трябваше да се развеждаме, след като това, което се случваше, беше хубаво нещо?
Стигнахме до „Белия дъб“ твърде рано, паркирахме на едно от малкото свободни места на Първа.
Хъкс излезе пръв и отвори задната врата за Савана. След това дойде при мен, отвори вратата ми, преди да ни въведе вътре.
Кафенето беше оживено, почти всички маси и кабини бяха заети. Определено беше твърде оживено, за да бъде Нелсън тук, макар че аз все пак сканирах помещението за него.
– Добро утро. – Сервитьорът, момче в тийнейджърска възраст, взе три менюта от купчината до вратата. Едва погледна Хъкс или мен. Очите му бяха приковани към Савана.
А, да. Причината да сме тук.
– Здравей, Джордан. – Тя преметна кичур руса коса през рамото си. Джордан се усмихна. – Искаш ли ъгловото сепаре?
– Предполагам. – Тя сви рамене. – Разбира се.
Джордан тръгна, а Савана вървеше в крачка зад него.
– Кой, по дяволите, е този? – Хъкс се намръщи и беше великолепен както винаги.
Бедният Джордан.
– Джордан, очевидно. Мислех, че харесва Травис.
Той измърмори нещо, след което тръгна след децата. Джордан беше достатъчно умен, за да постави менютата и да изчезне, преди Хъкс и аз да успеем да я настигнем.
– Савана… – започна инквизицията той, но после в един момент вниманието му се насочи и устата му се затвори, като се вгледа в сепарето до нашето.
Всичко в поведението на Хъкс се промени. Лекото отношение от тази сутрин изчезна. Смуглата гримаса, която носеше от раздразнение, се превърна в студен, безразличен поглед. Ръцете му се свиваха встрани, докато се взираше в един възрастен мъж, седнал до жена с либерално прошарена сива коса. Срещу тях седеше мъж, който много приличаше на съпруга ми.
Савана проследи погледа на Хъкс към масата, а в нея се забелязваше признание. Семейството на Хъкс. Това трябваше да са родителите и брат му.
По-възрастният мъж се плъзна от мястото си, а очите му се спряха върху Хъкс, докато той се изправяше. Приликата също беше налице, не толкова силна, колкото с брата на Хъкс, но беше налице, скрита зад изветрялото лице и оредяващата коса.
Бащата на Хъкс не каза нищо. Нито дума. Той просто извади портфейла си, извади купчина банкноти и ги постави на масата. После мина покрай мен, без да ме погледне. Жена му, майката на Хъкс, беше близо до него.
Братът застана последен, като всъщност призна присъствието ни.
– Рийз. – Ако преди това Хъкс беше напрегнат, то при първото си име той се скова напълно.
Плъзнах ръката си в неговата, принуждавайки юмрука му да се отпусне. От другата страна Савана направи същото. Може би и двете още не бяхме открили своя коловоз, но в това бяхме единни.
– Кейлъб. – Хъкс дръпна брадичката си.
– Чух, че си се оженил. – Погледът на Кейлъб, матово син, се насочи към мен.
Не можах да се сдържа. Протегнах дясната си ръка.
– Аз съм Евърли. А ти си?
Кейлъб се напрегна. Той имаше същия нос като Хъкс. Същият профил, но този човек беше мек. Тялото му не беше толкова отсечено и стройно. Външността му не беше толкова поразителна и красива.
– Аз съм Кейлъб. Брат на Рийз.
– О. – Ръката ми падна. Усмихнах се по-широко, вливайки в нея малко злоба. – Този Кейлъб.
Той бързо отвърна поглед, погледът му се стрелна към Савана, а после към Хъкс, преди да мине покрай нас, както и родителите му, за да изчезне през вратата.
Ето защо се хранех в странни часове. Белият дъб беше страхотен ресторант, но явно не беше безопасно до след обяд.
– Хубаво е да те поздравят. – Савана извъртя очи и се плъзна в сепарето.
Но Хъкс стоеше твърд и неподвижен, загледан в мястото, където бяха седнали родителите му.
– Изглеждат стари.
Болката в гласа му изкриви сърцето ми.
– Кога за последен път ги видя?
– Преди пет години.
Бяха минали пет години, без да се сблъскат един с друг в този малък град.
– Как… о, точно така. Различни кръгове?
Той отговори, като изтръгна ръката си от моята. Направи го толкова рязко, че се стреснах. След това ме погледна толкова студено и дистанцирано, че изкара въздуха от дробовете ми.
Не. Снощи бяхме стигнали толкова далеч, нали? Имахме този момент в колата. Смехът тази сутрин.
Но докато стоях там, заобиколена от разговорите в ресторанта и звука на вилиците, които се удряха в чиниите, съпругът ми се затвори. Изключи ме. Хъкс издигна стена, три пъти по-дебела от тази, която беше имал там преди.
– Савана, хайде да вървим. – Той направи знак към вратата.
– Но…
– Сега.
Беше мъдро да не спори. Тя се измъкна от сепарето с подсмърчане и тръгна към вратата.
– Хъкс, скъпи…
Той не ме изчака да довърша. Просто си тръгна. Последван от дъщеря си.
И ме остави зад себе си.

Назад към част 16                                                                         Напред към част 18