Глава 16
УАЙЛДЪР
Беше юни.
Училището приключва през юни. Айрис си тръгваше през юни.
Шибаният юни.
– Курва.
Главата ми се завъртя към коридора.
Курва? Нямаше как да съм го чул правилно.
– Майната ти, Райън!
Това чух, без да се съмнявам. Вик, който ме изправи на крака.
Достатъчно силен, за да се разнесе над шума на децата, които блъскаха вратичките на шкафчетата и си говореха, докато си събираха нещата за деня. Но повечето от шумовете бяха спрели, когато стигнах до коридора. Децата стояха с широко отворени очи и се взираха в Сейди и Райън.
– Не ме наричай курва. – Тя го бутна в раменете, а в очите ѝ се появиха сълзи.
Значи бях чул правилно.
Райън се наведе, заставайки пред лицето ѝ.
– Ти ми изневери, мръснице.
– Не, не съм изневерила! Просто казах, че харесвам някой друг и затова не искам да се съберем отново с теб.
– Кой е този друг човек, а? – Гласът на Райън беше почти като вик. – Дали е някой от моите приятели?
– Това не е твоя работа – изплю тя.
– Кой?
– Хей – изръмжах аз, достатъчно силно, за да привлека вниманието на всички.
Ларк се втурна от класната стая, без съмнение също чула спора.
– Всички, освен Райън и Сейди, да тръгват. – Скръстих ръце на гърдите си и подръпнах брадичка към вратите. – Всеки, който е тук след тридесет секунди, ще бъде задържан за една седмица.
Децата се втурнаха в действие, натъпквайки книги и якета в раниците, преди да потеглят към изхода.
Когато и последният ученик излезе, Ларк застана до Сейди и я прегърна през раменете.
Сейди присви брадичка, докато русата ѝ коса закри лицето ѝ, но това не беше достатъчно, за да скрие сълзите и тихите ридания.
– Моята класна стая. – Щракнах с пръсти към димящия Райън. – Сега.
Той тръгна по моя път.
Ларк ме гледаше с широко отворени очи, докато насочваше и Сейди в тази посока.
Поех си дълго дъх и хвърлих поглед към тавана. Майната му, но мразех подобна драма. Лятната ваканция не можеше да дойде достатъчно бързо.
Сейди яростно избърсваше бузите си, когато се присъединих към всички в стаята.
Двамата с Ларк споделихме още един поглед, а в него – мълчалив разговор.
Дали тя искаше да посредничи в този случай? Или аз поемах инициативата?
Тя сви рамене. Моето решение.
Добре. Аз щях да бъда лошият.
– Той мисли, че съм му изневерила – изригна Сейди. – Но аз не съм.
Ноздрите на Райън се разшириха, но преди да успее да проговори, вдигнах ръка.
– Не съм питал какво се е случило. Вие двамата трябва да разрешите това в собственото си време. Да се псувате един друг в коридора на училището не е мястото.
Устата на Сейди се сви в ъгълчетата. Още сълзи.
Боже, мразех сълзите.
– Вие двамата се разделихте, нали? – Подпрях ръце на бедрата си.
Айрис се беше срещала със Сейди няколко пъти, за да отговаря на въпроси за това, че е инфлуенсър, и не беше споменавала за помирение между тийнейджърите.
– Да – подсмръкна Сейди.
– Тогава какво значение има това? – Попитах Райън. – Звучи сякаш е продължила напред. Ти също трябва да го направиш. Остави я да си тръгне.
Той свали намръщената си физиономия. Гадината не искаше да слуша.
– И внимавай с езика си в тези коридори – каза Ларк на Сейди. Това не беше толкова хапливо, колкото тирадата ми за Райън, но поне и двамата получиха порицание.
– Всеки от вас ще бъде задържан – казах аз. – Знам, че днес е последният ден за зрелостниците, но очаквам да ви видя в понеделник следобед. Ако пропуснете, можете да забравите дипломите си.
Челюстта на Райън се сви заедно с юмруците му.
– Сейди, вземи си нещата и се прибери вкъщи.
Тя кимна и хвърли смъртоносен поглед на Райън, докато го подминаваше, за да излезе на вратата.
Всички стояхме мълчаливо наоколо и слушахме как тя отваря шкафчето си и събира нещата си. След като вратата на шкафчето се хлопна и външната врата се затвори, въздъхнах.
– Райън, един съвет, който вероятно няма да чуеш, но аз все пак ще ти го дам.
Той не вдигна поглед от пода.
– Някой ден ще съжаляваш за нещата, които казваш на жена в разгара на деня. Бъди предпазлив с думите си. В крайна сметка те ще те наранят повече, отколкото някога ще наранят нея.
Усетих погледа на Ларк, но не откъснах очи от Райън.
Той се замисли за дълъг миг, след което вдигна брадичка.
– Мога ли да си тръгна?
Да, той нямаше да вземе този съвет присърце. В едното ухо влязло, а от другото излязло.
– Върви. – Махнах му с ръка към вратата.
Ларк издиша дълго, след като Райън си тръгна.
– Толкова се радвам, че е петък.
– И аз. – Излязох в коридора точно когато Райън профуча през най-близкия изход.
Ларк се приближи до мен, докато вървяхме към вратата. Надявах се, че Сейди вече се е прибрала вкъщи, но за всеки случай исках да се уверя, че спорът ѝ с Райън няма да се пренесе на паркинга.
Следобедното слънце беше ярко. Смехът и гласовете изпълваха въздуха, докато децата се отправяха към училищните автобуси или автомобилите на родителите си. Средношколците и някои деца от началното училище се затичаха към автобусната линия от своето училище.
– Все още ли ти липсва пети клас? – Попитах Ларк.
– Всеки ден. – Тя се засмя, а ръката ѝ се размърда по бременния ѝ корем. – Макар че гимназията все повече ми харесва.
Един по-малък ученик ѝ махна с ръка, после се втурна да я прегърне. Вероятно някой от бившите ѝ петокласници.
Докато Ларк разпитваше момичето за училището и плановете за уикенда, аз сканирах паркинга за следи от Сейди. Не я видях, но открих, че Райън се втурва към колата си и изтръгва вратата. После се вмъкна на шофьорската седалка и с рев напусна паркинга.
Дали щеше да ми разбие сърцето, ако го спре шерифът? Със сигурност не. Често разполагаха с едина кола в съседния квартал, за да пазят гимназистите от превишена скорост.
Минута по-късно, когато вой на сирена изпълни въздуха, се усмихнах.
– Е, това беше богат на събития край на седмицата – каза Ларк, когато момичето, с което говореше, се отдалечи, за да хване автобуса си. – Толкова съм готова за лятото.
– И аз.
– Имаш някакви планове?
Поклатих глава.
– Не съвсем. Както обикновено. Родителите ми идват на гости от Юта всеки юни. Иначе обикновено имам много работа за вършене по къщата и двора. Ще ходя на риболов и на походи. Може би ще пътувам някъде. Ще видим.
Ларк ме погледна отстрани.
– Какво?
– Мисля, че това може би е най-многото, което си ми казвал досега. Поне за себе си.
Подиграх се, макар че тя беше права. Това може би е най-многото, което някога доброволно съм говорил с Ларк, и то за първи път. Но днес нещо беше различно. Стягането в гърдите ми, когато тя беше наблизо, все още беше налице, но… по-малко. Защо?
Дали защото бях казал на Айрис за приликата между Ларк и Ейми? Дали защото Ларк беше бременна и това леко беше променило чертите ѝ, омекотявайки ги през последните няколко месеца?
Хм. Потърках челюстта си, без да съм сигурен какво да мисля по този въпрос.
– Е, приятен уикенд, Абът.
– И на теб – промълвих, докато тя си тръгваше.
Задържах се навън още известно време, наблюдавайки как децата си тръгват и автобусите се отдалечават. След това влязох вътре, за да приключа. Тъкмо закопчавах раницата си, когато телефонът ми завибрира в джоба.
ИДВАЙ В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА
Засмях се. Айрис обичаше да пише с главни букви.
Дори не написа моля?
Отговорът ѝ беше мигновен.
МОЛЯ
Къде?
НАМЕРИ МЕ
Излязох от училището по-бързо от обикновено, а стъпките ми бяха изпълнени с вълнение. Беше оживено в центъра на града, началото на летния туристически поток. По „Първа“ бяха паркирани повече автомобили с регистрация, различна от тази на Монтана.
Единственото свободно място беше в далечния край на улицата, така че с ключовете и телефона, прибрани в джоба на дънките, тръгнах по тротоарите, провирайки се покрай хората, които пазаруваха и разглеждаха.
Само след три пресечки открих Айрис. Беше обърната с гръб към мен, а русата ѝ коса беше покрита със сламена шапка. Шалът, който днес беше вързала около периферията, беше черен с малки бледорозови цветчета. Шалът се съчетаваше с пурпурната ѝ сатенена рокля. Не за да се съчетае, а за да върви.
Плавните презрамки на роклята се кръстосваха над лопатките ѝ, а подгъвът на полата я удряше високо в бедрата и показваше новата татуировка, която си беше направила в Бозман.
Роклята можеше да мине за бельо. По дяволите, може би беше. Не ми пукаше. Изглеждаше невероятно и имаше нещо пристрастяващо в това да знам, че аз ще бъда човекът, който ще я свали по-късно тази вечер, а роклята ще бъде разхвърляна на пода в спалнята ми.
По дяволите, но аз я желаех. Все повече и повече с всеки изминал ден. Какво щях да правя, когато тя си тръгне?
Предполагам, че щях да разбера след месец.
Айрис беше вдигнала телефона си с високо вдигнати ръце, докато се опитваше да направи снимка, насочена към края на улицата.
Аз се приближих зад нея и изтръгнах телефона от ръцете ѝ.
Тя се обърна, а шокът на лицето ѝ моментално се смени с усмивка, когато видя, че съм аз.
– Ти ме намери.
– Намерих те. – Дръпнах брадичката си напред. – Иди и застани там.
– Защо?
Размахах телефона ѝ.
Тя прескочи напред на около двайсет метра, след което ме заслепи с ослепителна усмивка. Беше сложила кръгли слънчеви очила, които скриваха тези блестящи сини очи. Още една част от ансамбъла ѝ, която щях да махна по-късно, също като обувките ѝ на платформа.
След като направих няколко снимки, ѝ върнах телефона, след което двамата започнахме да вървим.
– Къде отиваме? – Попитах.
– Никъде. Никъде. Просто се скитаме.
Кокалчетата на пръстите ми се допряха до ръката ѝ, но тя не се опита да ме хване за ръка. Не бях държал жена за ръка от, ами… от много време. Може би Айрис е усетила, че не ми харесва. Може би и на нея не ѝ харесваше.
Но колкото по-дълго вървяхме, толкова повече се отпусках.
– Кога за последен път просто се разхождаше нагоре-надолу по Първа? – Попита тя.
– Години. – Когато идвах в центъра, това беше с определена цел. Или за да вечерям в „Белият дъб“, или за да пия в „Джейн“. Дори тези случаи бяха редки.
– Ето защо съм си поставила ограничение за това къде да отсядам. За да мога да оценя всяко място. Когато живееш някъде години наред, е твърде лесно да го приемеш за даденост. Преставаш да го цениш.
Разбира се, може би някои хора са приемали родния си град за даденост. Може би тя е виждала това в собственото си семейство в Маунт Плезънт. Но това не трябваше да е единственият резултат, когато избираш място, където да пуснеш корени.
– Не приемам Каламити за даденост.
Тя вдигна поглед към мен.
– Току-що казах, че никога не си идвал тук, за да се разхождаш.
– Това не означава, че не оценявам града си. Но нямам нужда да го изследвам. Това място вече е част от мен. Не приемам това за даденост.
Айрис кимна, но остана безмълвна. Дали ми вярваше? Или дотолкова беше свикнала да прескача от място на място, да се наслаждава на новостта на града, че вече беше отхвърлила идеята да се установи и да стане част от общност?
– Здравейте, г-н Абът. – Лиъм се затича в нашата посока. Беше с още няколко свои приятели, зрелостници, които празнуваха последния си официален ден в гимназията.
– Лиъм.
Той вдигна ръка за „дай пет“.
– Ще ти липсвам ли?
Всъщност, може би.
– Със сигурност не.
Той се ухили и се канеше да се присъедини към приятелите си, които минаваха покрай нас, но после забеляза Айрис. Очите му се стрелнаха по роклята ѝ.
Тя просто се засмя.
– Здравей.
– З-з-здравей. – Той се изчерви в същия нюанс на горещо розово като роклята ѝ.
– Хубав уикенд, Лиъм. Пази се от неприятности. – Сложих ръка на малкия гръб на Айрис, подканяйки я да продължи напред и да се отдалечи от учениците ми.
Изминахме още една пресечка, след което Айрис извади телефона си и направи още снимки, докато кимах на няколкото познати лица, покрай които минахме.
– Къде отиваш след Каламити? – Това беше въпрос, който ме измъчваше цяла седмица.
Може би ако го задавах, ако говорех достатъчно за нейното заминаване, нямаше да ме притеснява толкова много, когато я нямаше. Това щеше да е постоянното ми напомняне, че това е временно. Не можех да свикна с нея в дома си, в живота си.
– Не знам. – Тя прибра телефона си. Трудно беше да се каже как се чувства с притворени очи, но в гласа ѝ имаше промяна в тона. Тъга.
Или може би това бях само аз, надявайки се, че ще ѝ липсва Каламити.
– Напоследък имам едно странно чувство – каза тя.
– Какво имаш предвид?
– Не знам. Трудно е да го опиша. – Тя забави темпото си. – Предполагам, че някои дни се чувствам изгубена и намерена едновременно. Не знам къде е домът ми и това ме притеснява. Но не знам дали имам нужда или искам дом. Просто се чувствам като… Не знам. Има ли смисъл?
– Да. – Допрях кокалчетата си до ръката ѝ.
Тя вдигна поглед и ми се усмихна принудително.
– Бил ли си някога на Хаваите?
– Веднъж. – Меденият ми месец.
– А аз не. Може би това, от което се нуждая, е почивка на плажа, за да си оправя настроението. Последният път, когато бях на плаж, беше преди година в Ибиса.
– Ибиса.
– Ибиса. – Тя въздъхна мечтателно. – Знаеш ли онази зелена тениска, която носех онази вечер, с испанското знаме?
Тениска на друг мъж. Някакъв задник от Ибиса.
Челюстта ми се стисна.
– Шегувам се. – Тя се засмя. – Само се шегувам. Толкова е забавно да те измъчвам.
Засмях се – нещо, което правех повече, откакто тя дойде в Монтана, отколкото бях правил от години насам.
Айрис премести слънчевите си очила, а погледът ѝ се спря на устата ми.
– Какво?
– Усмивката ти. Обичам да я виждам.
Това беше начинът, по който се чувствах към нейната.
– Твоето мъчение може и да ме накара да се усмихна, но мъчението от моите ученици днес? Не чак толкова.
– О-о. Какво стана?
Докато вървяхме, ѝ разказах за кавгата на Сейди и Райън. На веждите ѝ се появи тревожна линия.
Сейди беше поканила Айрис на партито по случай завършването ѝ следващия уикенд и след като се беше уверила, че нямам проблем с това, Айрис беше приела. Надявах се, че дотогава драмата с Райън ще бъде стара новина.
– Вечеря? – Попитах, докато минавахме покрай „Джейн“.
– Да, моля. Обядът беше преди цяла вечност. Умрях от глад. Но ако изпия една бира, ще трябва да ме закараш до вкъщи.
– Ще оставим пикапа ми в центъра тази вечер. Ще дойда да си го взема на сутринта.
Влязохме в бара и намерихме свободно сепаре. Всеки от нас погълна по един бургер с пържени картофи, като наблюдаваше как хората влизат и излизат. А когато най-накрая платихме сметката си и излязохме навън, залезът оцвети хоризонта в златисто.
Може би заради бирата, която бях изпил с вечерята, но докато вървяхме към мястото, където тя беше паркирала Бронко, взех ръката на Айрис в моята, просто за да видя как се вписва.
Перфектно. Твърде перфектно.
Най-доброто, което някога е било.
Това осъзнаване ме накара да пусна ръката ѝ. Но десет секунди без това и дланта ми се почувства твърде празна. Затова я хванах отново.
И я държа през целия път до вкъщи.
Назад към част 16 Напред към част 18
