Глава 14
УАЙЛДЪР
Звънът от текста на Дани изпълни празната ми класна стая. Пренебрегнах го, както бях пренебрегвал всеки негов текст и обаждане, откакто с Айрис започнахме да спим заедно. Що се отнася до приятелите, аз бях най-лошият от най-лошите. Чувството за вина изгаряше, но аз игнорирах и него и пъхнах в устата си последния сандвич с шунка.
На вратата на класната стая се почука и очаквайки ученик, направих двоен поглед, когато Айрис влезе в стаята.
– Здравей. – Усмихна се тя.
– Здравей. – Излезе приглушено от храната, затова сдъвках по-бързо и преглътнах хапка, като я погълнах с глътка вода. – Здравей.
– Извинявай, че те прекъсвам. – Тя се завъртя в бавен кръг, докато разглеждаше стаята. След това отиде до една от масите, прокара ръка по гладката ѝ повърхност, преди да се качи на една табуретка. – Как минава денят ви, господин Абът?
По дяволите, това не трябваше да е секси. Това беше мястото, където седяха децата. Най-големият ми страх беше някой ученик да се влюби в мен. Когато се намирах в тази сграда, романтиката беше най-далечното нещо, за което мислех. Но присъствието на Айрис там, с перфектното ѝ дупе на седалката, със знойната усмивка и името ми на устните ѝ, накара члена ми да трепне.
– Добре – казах аз, като избърсах ъгълчето на устата си със салфетка. След това опрях лакти на бюрото си, за да разгледам облеклото ѝ.
Тя не спира да ме изненадва с ансамблите си. Всеки ден носеше нещо ново и уникално. Днес беше облякла черен чорапогащник с флорални мотиви и кожени къси панталони, а татуировките ѝ се виждаха през прозрачната материя. Беше съчетала късите панталони с изрязана графична тениска, от която се виждаха няколко сантиметра от средата. Обувките ѝ бяха дъговидни маратонки на платформа, каквито не бях виждал от първия ѝ ден в Каламити.
Двойни гривни се изкачваха по двете ѝ китки. Почти всеки пръст беше украсен с пръстен. А огърлицата с розата-компас галеше пространството над сърцето ѝ. Беше боядисала и устните си в ярко, греховно червено.
Това беше облекло, заради което някой ученик би бил изпратен вкъщи да се преоблече. Нямах търпение да го свалим от нея по-късно. И да размажа това червило.
– Какво става? – Попитах.
– Имах прищявка.
– Добре – изрекох аз, подготвяйки се за нещо, което несъмнено щеше да ме изтласка от зоната ми на комфорт.
– Не изглеждай толкова ужасен. – Тя извъртя очи. – Няма да боли. Е, няма да ти навреди.
– Извинявай? – Какво, по дяволите, правеше тя, че да боли?
– Имах идея за нова татуировка. – Тя потупа бедрото си. – В Каламити няма студия, така че ще пътувам до Бозман. Говорих с един татуист и той работи върху няколко скици, така че можем да започнем още тази вечер.
– Тази вечер? – Нямаше как да чувам правилно.
– Да. Ще си намеря хотел, тъй като сигурно ще е късно, когато той приключи.
Тя ще пътува до Бозман, за да накара един мъж да ѝ намаже бедрото с туш. Тази вечер. Сама. По прищявка.
Отворих уста, за да ѝ кажа „не“, но я затворих, когато ръцете ми се свиха в юмруци.
Айрис не беше моя, за да я контролирам. Нямах право да ѝ кажа, че това ме притеснява. Че ненавиждам идеята ѝ да е на път. Че не ми харесва да спи в хотел или да прекарва нощта далеч от леглото ми. Така че просто си замълчах, оставяйки раздразнението да се разраства в мен.
– Мисля си за планина и дървета. Монтана ме вдъхнови. – Тя извади телефона си и отключи екрана, след което скочи от табуретката си и дойде до бюрото ми, протягайки го.
На екрана имаше снимка на татуировка с черен контур и акварелни нюанси.
– Искам този стил, но да използвам снимката, която направих от Каламити.
– Чудесно. – Не е шибано страхотно.
Усмивката ѝ помръкна при тона ми.
– Какво?
– Нищо. – Махнах ѝ с ръка, свих салфетката си на топка и я хвърлих в кошчето за боклук до бюрото си. След това се изправих и отидох до бялата дъска зад гърба ми, като взех гъбата за да изтрия бележките, които бях написал по време на последния час.
Изтривах с ярост, като исках това стягане в гърдите ми да изчезне. Ето защо беше по-лесно, ако нямаш никого в живота си. Ако бях сам, не ми се налагаше да се притеснявам за женските импулси или татуировките.
– Уайлдър – каза тя.
– Да. – Не погледнах през рамо.
– Какво става?
– Нищо – излъгах отново.
Не беше ли крайно време да свикна с мисълта, че тя си тръгва? Това можеше да е добър тест, нали? Може и да не беше краят на двата ѝ месеца в Монтана, но това щеше да се случи, по-скоро рано, отколкото късно. Така че тя можеше да си направи татуировка.
Защо внезапно бързаше да го направи сега? Оставаха ни ограничен брой нощувки. Не можеше ли татуировката да се направи по-късно?
– Ти си луд – каза тя.
Да.
– Защо?
– Не е ли това, което искаше? Да се отчета при теб, преди да отида някъде?
Да. Беше точно това, което бях поискал.
Прибрах гъбата, като ми се искаше да мога да изразя това разочарование. На Айрис. На себе си. Не би трябвало да ме притеснява толкова много. Но ето че бях на път да избухна.
– Всичко е наред.
– Не изглеждаш добре.
– Всичко е наред – отсякох аз.
– Добре, тогава предполагам…
Друго почукване на вратата прекъсна Айрис.
– Здравей, Абът. Искаш ли… – Ларк Тачър влезе в стаята с чиния бисквити. – О, съжалявам. Мислех, че обядваш сам.
– Всичко е наред – казах аз. Всичко беше шибано добре.
– Един ученик донесе тези бисквити. Искаш ли една?
– Какъв ученик? – Попитах. – Всъщност. Няма значение. Не.
Не исках бисквитка. Исках и двете жени да напуснат стаята, защото присъствието на Ларк тук с Айрис беше прекалено.
Ларк сведе поглед.
– Мрънкаш днес. Това е ново за теб – каза тя.
Аз се намръщих.
Айрис стисна устни, за да скрие усмивката си.
Ларк погледна между нас двамата в очакване да я представя. Тя беше живяла в Каламити през целия си живот и познаваше всички, които посещаваха залите на училището.
– Ларк, това е Айрис – казах аз. – Тя е по-малката сестра на най-добрият ми приятел.
Айрис се напрегна. Беше толкова едва доловимо, че се съмнявах Ларк да го долови. Но аз успях.
– Да. Това съм аз. Сестрата на най-добрия му приятел.
– Приятно ми е да се запознаем. – Ларк протегна свободната си ръка. – Отскоро ли си в Каламити?
– Не, просто съм на гости. Отседнах при Уайлдър за кратко.
– А. – Ларк протегна чинията. – Бисквитки? И не се притеснявай, те са безопасни. Момичето, което ги е направило, планира да учи в кулинарно училище. Знае, че през бременността желанието ми винаги е за сладкиши, затова ми носи лакомства. Тя не е от тези, които плюят в храната на учителя.
Айрис взе една бисквитка.
– Добре е да се знае. Благодаря ти.
– Няма за какво. – Тя взе още една бисквитка и я постави на ръба на бюрото ми. – Изяж една бисквитка, Абът. Може би това ще оправи настроението ти.
– Едва ли – промълвих аз.
– Добре. – Ларк поклати глава, явно раздразнена. Кестенявата ѝ коса, с точния нюанс на тази на Ейми, се развяваше по раменете ѝ.
Свалих бисквитката от бюрото си и се канех да я хвърля в кошчето, но вместо това отхапах.
– Доволна ли си?
Ларк ме отрази с едно движение на китката си, а после се усмихна искрено на Айрис.
– Приятно ми е да се запознаем. Наслаждавай се на Каламити.
– Благодаря. – Айрис кимна и изчака Ларк да отиде в класната си стая. След това усмивката ѝ спадна и тя се изправи пред мен с ръце, поставени на хълбоците. – С всичките си колеги ли си груб? Или просто си изкарваш разочарованието си от мен върху нея?
Челюстта ми се сви, но държах устата си здраво затворена.
Нямаше причина да не харесвам Ларк Тачър. Тя беше приятна жена и добра учителка. Но приликата с Ейми не беше лесна за преодоляване. И беше шибано странна.
В главата си знаех, че те са различни хора. Ларк беше хаплива там, където Ейми беше емоционална. Но когато погледнех Ларк, все още виждах проблясъци на Ейми и вината, която ме връхлиташе с това признание, беше осакатяваща.
Това не беше проблем на Ларк. Всичко беше мое.
И нямах никаква представа как да го поправя. Опитвах се от години.
Най-доброто решение, което бях намерил, беше да избягвам Ларк. Беше много по-лесно да го направя, когато тя преподаваше в началното училище. Но миналата година тя се премести в гимназията, за да преподава английски език. И понеже Вселената обичаше да се гаври с мен, я бяха настанили в класната стая срещу моята.
– Отново мълчаливо отношение, а? – Подигра се Айрис.
Какво друго можеше да се каже?
– Гледай за елени по пътя към Бозман.
Устата ѝ се разтвори, после я затвори и излезе през вратата.
Изчаках, докато стъпките ѝ изчезнаха, и прокарах ръка през косата си.
– Майната му.
Звънецът удари и секунди по-късно децата заляха коридорите, прибирайки се от собствената си обедна почивка.
Вдишах остатъка от бисквитата на Ларк, дъвчейки яростно, преди учениците от следващия ми час да се втурнат в стаята. След това аз и гадното ми настроение преподавахме наука до края на деня.
На децата сякаш не им пукаше, че съм раздразнителен. Или бяха забравили, или бяха свикнали с моите настроения.
Толкова често ли бях толкова сърдит, че го очакваха? Дали всички в гимназията „Каламити“ просто ме отхвърляха като онзи намръщен учител по природни науки?
Не винаги бях раздразнителен, нали?
Напоследък настроенията ми сякаш бяха свързани с един красив свободен дух, който в момента пътуваше към Бозман. Сама. Оставяйки ме сам.
Точно както ми харесваше. Само че докато пътувах към дома, всяка миля ме настървяваше все повече и повече, знаейки, че ще стигна до къщата и Бронко-то на Айрис няма да е на пътя.
Това беше сексът. Това беше проблемът. Трябваше да е сексът.
Толкова дълго бях издържал без него, че сега редовното му практикуване ме беше превърнало в пристрастен. Идеята да се върна към юмрука си под душа накара настроението ми да се срине до ново дъно.
Къщата беше тиха, когато влязох през входната врата. Тиха и спокойна. Моята къща. Моята рутина. Не беше самотна, беше просто… нормална.
Не беше самотно.
– Не съм самотен.
Моята тиха, спокойна къща почти ми се изсмя.
– Майната му на това. – Тръгнах към спалнята си, събличайки ризата си, докато вървях. Дръпнах толкова силно, че едно от копчетата се откъсна. Стиснах зъби, навих я на кълбо и я хвърлих в кошчето за боклук. След това смених дънките си с къси панталони.
Ако не правех секс, щях да изгоря тази енергия във фитнеса.
Нахлузих обувките си за бягане и тръгнах по коридора, като застанах зад ъгъла точно когато входната врата се отвори.
Айрис влетя вътре и пусна на пода и чантата, и раницата си.
Сърцето ми прескочи. Ебати, че прескочи.
Тя не си беше тръгнала и това беше заради мен. Знаех го без съмнение.
Бях шибан задник. Но облекчението беше съкрушително.
– Това фетиш ли е? – Попита тя в същия момент, в който аз казах:
– Мислех, че отиваш в Бозман.
– Да – отвърна тя. – Сега се връщам. Имах среща с човека, който ще ми направи татуировката. Отидох дотам, срещнах се с него за цели две минути, а после се върнах тук, за да ти крещя.
– Чакай. Ти какво? – Успокоението изчезна. На негово място се появи нова огнена ярост. – Това пътуване е два часа в едната посока. С каква скорост кара?
– Не смей. – Тя вдигна пръст. – Аз мога да крещя. Аз. Не ти. И аз ти зададох въпрос. Това фетиш ли е?
– Какво? – Умът ми се въртеше.
– Фетиш. Това ли е? – Тя размаха ръка между нас. – Да чукаш малката сестра на най-добрия си приятел.
– Какво шегуваш ли се, Айрис? – За какво, по дяволите, говореше тя? Не, това не беше фетиш. Начинът, по който го каза, накара кожата ми да настръхне.
– Така ме представи на Ларк.
Въпреки че не исках да мисля за това, тя беше сестра на Дани.
– Значи си мислиш, че съм те представил по този начин, защото имам фетиш. Какво очакваше да ѝ кажа?
– Всичко друго. – Тя вдигна ръце. – Какво ще кажеш за приятелка?
Пропукването в гласа ѝ ме стрелна право в сърцето. Това, че съм я наранил, защото веднага бях скочил, че тя е сестрата на Дани. А не като човек от моя живот.
– Айрис. – Въздъхнах. – Не искам… – Как да ѝ кажа това? Как да обясня, без да говоря за Ейми?
Невъзможно. Или да ѝ кажа истината. Или тя щеше да си тръгне. А в момента, когато нейният гняв беше нахлул в къщата ми, тя нямаше да се върне.
Не бях готов да я загубя. Още не.
– Не разговарям много с Ларк. Не сме приятели.
– И какво?
– И така… – Преглътнах гъстотата в гърлото си. – Трудно ми е с Ларк.
– Но тя изглежда мила. Защо не я харесваш? – Айрис скръсти ръце на гърдите си.
Разбира се, че щеше да попита защо. Въпросите ѝ никога нямаха край.
Макар че, ако стоях в нейните дъговидни маратонки на платформа, също щях да искам да знам защо.
– Тя прилича на Ейми – изригнах аз. – А сега да се върнем към това, че шофираш до Бозман и обратно. Колко бързо, по дяволите…
– Чакай. – Айрис вдигна ръка. – Тя прилича на Ейми?
Кимнах и обърнах поглед към най-близката стена. Нямаше как Айрис да разбере за Ейми. Никога не се бяха срещали. А и нямах никакви снимки в къщата. Всички те бяха в една кутия в гардероба.
– Не разбирам – каза тя. – Те си приличат? Колко си приличат?
– Достатъчно, за да избягвам Ларк. Ейми имаше кафяви очи, като тези на Ларк. Същият цвят коса. И двете се усмихват много.
– Уайлдър. – Гласът ѝ вече беше нежен, всички следи от гнева бяха изчезнали.
– Какво? – Може ли просто да приключим с това?
– Ще ме погледнеш ли?
Срещнах погледа ѝ. Беше мек. Нежен. Разбираща. Не исках да е мек, нежен и разбиращ. Ако Айрис знаеше истината, нямаше да ме съжалява точно сега. Щеше да ме нарече жалък кучи син.
Този поглед беше прекалено силен. Твърде осакатяващ. И исках да го махна. Незабавно.
Сексът беше безопасна тема. Единствената безопасна тема в момента.
– Нямам шибан фетиш, защото си роднина на Дани. Разбираш ли?
– Разбрах. – Тя кимна.
– С теб съм, защото обичам начина, по който крещиш, когато свършваш. Спя с теб, защото си толкова стегната. А ти ми позволяваш да правя каквото си поискам, когато сме заедно.
– Добре. – Тя направи несигурна крачка по-близо, но все още носеше онова меко изражение.
– Ядосан съм, че си решила да отидеш в Бозман по прищявка. Не мога да ти се наситя, а явно нямаш проблем да си тръгнеш. Когато можеше да ми кажеш за това и да изчакаш, за да мога да дойда с теб този уикенд.
Усмивка се закачи в ъгълчето на устата ѝ.
– Не ми се усмихвай. – Посочих носа ѝ.
Тя се усмихна.
– Трябваше да те поканя. Но не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен.
– Защо?
– Изглежда, че не си почитател на публичните излизания. – Тя повдигна рамо. – И не става дума за това, че не мисля за теб. Но от дълго време обслужвам капризите си. Идвам и си отивам, когато си поискам. В края на краищата затова съм тук.
Изпъшках.
– Да.
– Не искам да се тревожиш за мен. Точно затова дойдох в училището, за да ти кажа, че отивам в Бозман.
Обикновено тя просто щеше да тръгне.
Е, по дяволите. Тя се опитваше. А аз вместо това и се бях ядосал.
– Искаш ли да дойдеш с мен в Бозман в събота, за да си направя нова татуировка? – Попита тя.
– Да. – Без колебание.
Айрис скъси дистанцията, а ръцете ѝ стигнаха до голите ми гърди.
– Ще влезеш ли в студиото?
– Да.
– Искаш ли да тренираш или…
Притиснах устата си върху червените ѝ устни, размазвайки това червило, точно както исках да направя по-рано.
В момента, в който езикът ми се преплете с нейния, напрежението напусна тялото ми. Стягането в гърдите ми се отпусна и светът се превърна в мъглявина.
Вдигнах Айрис и я занесох в стаята си.
Краката ѝ се увиха около кръста ми, а ръцете ѝ се облегнаха на раменете ми. Тя изля всички емоции от днешния ден в тази целувка, давайки толкова, колкото взема, докато и двамата не останахме без дъх. Докато късите ми панталони не се озоваха на пода заедно с нейните дрехи.
Сложих я на матрака и в момента, в който тя се облегна на леглото, се изправих на входа ѝ и се вмъкнах.
– Ебаси, но се чувстваш добре.
И аз имах нужда от това. От нея.
Не се бях нуждаел от жена от много, много време.
Това ме плашеше до смърт.
– Уайлдър – мъркаше тя.
Страхът беше изтласкан на заден план, докато се фокусирах върху Айрис. Работихме заедно, тласък след тласък, докато тя се гърчеше и молеше за освобождаване.
Достатъчно беше само едно натискане на пръста ми върху клитора ѝ. Когато тя свърши, това беше вик, който отекна в къщата, последван от моя собствен рев, докато се изливах в тялото ѝ.
Паднахме на матрака, преплетени от потни крайници и учестено дишане. Вместо да взема кърпа, за да я почистя, потопих пръст в цепнатината ѝ и разтрих спермата си в нежната плът на бедрата ѝ.
Тя се засмя в свивката на врата ми, като се извиваше срещу мен.
– Това гъделичка.
– Разкажи ми за тази татуировка – казах аз.
– Вече го направих.
– Разкажи ми отново. Не те слушах преди.
– Разбира се, че не слушаше. – Тя извъртя очи и се измъкна от леглото, като взе късите си панталони, за да извади лист хартия от джоба им. След това се присъедини към мен срещу таблата, разгръщайки страницата, за да мога да видя скицата на художника.
Беше красива. Женствена, но смела. Беше Айрис.
А два дни по-късно заминахме за Бозман. Седях с нея в студиото за татуировки и държах ръката ѝ, докато се изписваше творбата с мастило върху кожата ѝ.
Назад към част 14 Напред към част 16
