Глава 20
УАЙЛДЪР
Тя не беше любовта на живота ми.
Беше вярно и невярно. Правилно и грешно. Изричането на тези думи беше еднакво освобождаващо и осъждащо.
Ейми не беше любовта на живота ми.
Може би, ако го бях признал преди, тя все още щеше да е жива.
– Какво имаш предвид? – Прошепна Айрис.
Не можех да се обърна. Страхливецът, който бях, не можеше да се изправи пред нея. Не бях готов да видя отвращението на лицето ѝ. Затова продължих да гледам напред, към гледката отвъд прозорците, която беше моето убежище от толкова години.
Но планините, синьото небе, тези златни равнини и километри вечнозелени гори не даваха и капка облекчение от това осакатяващо чувство за вина.
– Обичах Ейми. – Обичах по начина, по който се обичат двама души, прекарали години заедно и сраснали се заедно. Обичах по начина, по който двама души са споделяли спомени и приключения. Обичах по начина, по който някога тя беше моя приятелка.
Не съм я обичал по начина, по който трябваше да я обичам. Не по начина, по който един съпруг трябва да обича жена си.
– Но аз не бях влюбен в нея. – Не и в края на краищата. Толкова много неща бяха избледнели от самото начало.
След години на преиграване на връзката ни – от онези леки, ранни дни в колежа до гневните, трудни дни в брака ни – си спомних обичта. Привързаността. Приятелството.
Беше любов. Само че не такава, каквато тя заслужаваше.
Гърлото ми беше прекалено стегнато, дробовете ми се напрягаха да се разширят. Върху гърдите ми седеше тухла, която се беше стоварила върху тях в продължение на почти десетилетие. Толкова бях свикнал с тежестта ѝ, че сега, когато тя се разместваше, когато истината се измъкваше на свобода, бях забравил колко е тежка.
Може би щеше да е по-лесно да си мълча и да отнеса тези тайни в гроба.
Но да чуя Айрис да казва, че съм обичал Ейми, да чуя убедеността и уязвимостта в гласа ѝ, беше толкова погрешно, че не можех да се спра.
Айрис наистина вярваше, че съм обичал Ейми, нали? Това беше справедливо. Така смяташе и целият свят.
Само че аз не исках тя да бъде поставяна в един кюп с всички останали. Айрис стоеше настрана. Тя беше специална. И каквото и да беше измислила в красивия си ум, то просто не беше правилно.
Ако имаше човек на тази земя, който да знае истината, това трябваше да е Айрис.
Дори и да ме мразеше за това. Дори ако това я отблъснеше.
– Започнахме да се срещаме в колежа – казах аз. – Ти знаеш това.
С ъгъла на окото си забелязах, че тя кимна.
– Да бъда с Ейми никога не е било лесно. Може би това е животът. Може би да си с някого никога не е лесно.
Макар че за времето, през което Айрис беше тук, лесно беше точно това, което бих описал. Разбира се, тя задаваше хиляди и хиляди въпроси. Беше нарушила всяка една от рутинните ми дейности. Но все пак беше лесно. Като дишането. Когато тя беше тук, всичко беше наред.
– Не знам как да го опиша. Предполагам, че беше като на влакче в увеселителен парк. Винаги имаше възход. Винаги имаше и спад. В началото беше вълнуващо. Обясних си го с това, че се опознахме. Мислех, че така отношенията се превръщат в стабилни. Трябваше да изтърпиш бурята, за да стигнеш до спокойните води. Има ли смисъл в това?
– Да. – Гласът на Айрис беше тих, едва чуваем, сякаш се страхуваше да бъде прекалено гръмогласна от страх, че ще спра.
– Мислех, че ако просто издържим, ще се справим. Не беше така, сякаш бяхме нещастни. Просто се борехме. – Твърде често. Твърде шумно. – Смятах, че това е така, защото все още се разбирахме. И знаех, че ще ѝ разбия сърцето, ако го прекратя. Това щеше да нарани и мен. Затова избрах пътя на страхливеца. Вместо да се откажа, предложих ѝ брак.
Когато погледнах назад към връзката ни, грешките ми бяха толкова ясни, че ме озадачи фактът, че тогава не ги бях видял. Че съм бил толкова сляп. Но везните на любовта ни бяха разбалансирани. Поне така изглеждаше сега. Ейми ме беше обичала повече, отколкото аз нея. И в крайна сметка това ѝ струваше всичко.
– Уайлдър, ти не си страхливец.
Най-накрая рискувах да погледна към нея.
Очите на Айрис бяха пълни с разбиране и съчувствие. Щеше да е по-лесно да преглътна осъждането.
– Не ме гледай така.
– Не си чудовище, че си се оженил за жена, за която си се грижил и с която си се срещал години наред.
– Сигурна ли си в това?
Айрис вдигна брадичката си.
– Да.
Исках да ѝ повярвам.
– Трябваше да го прекратя. Да я пусна.
– Вие бяхте приятели. Влюбени. Имахте история. Наистина ли това е толкова ужасна основа за един брак?
Да. Не.
– Не знам – промърморих аз. – Предполагам, че сега това няма значение.
Нямаше как да променя миналото. Оставаше само да изтърпим последствията от него.
Айрис можеше да го оправдава, да се аргументира и да го оправдава до посиняване. Това нямаше да накара съжалението да изчезне.
– Знаех, още първата година след като се оженихме, че това беше грешка. И двамата бяхме нещастни, но твърде дълбоко отричахме, за да го признаем.
Айрис се плъзна по-близо. Не ме докосна и не каза нищо, просто се премести с няколко сантиметра. Тя беше тук. Тя слушаше.
– Ние съжителствахме. По-скоро като съквартиранти, отколкото като любовници. – Бяхме спали в едно легло, но не се докосвахме често. Сексът, в редките случаи, когато и двамата бяхме в настроение, беше загубил страстта си.
През тези четири години просто се беше случило преминаването от интензивно към всекидневно. Ейми и аз никога не бяхме говорили за това. И двамата сякаш бяхме приели, че сексуалният ни живот е скучен и няма какво да направим по въпроса. Бяхме се отдалечили един от друг.
Ден след ден. Час по час. Бяхме се разлюбили.
Дори приятелството ни се струваше невъзможно на моменти.
– Започвахме да се караме за глупости – казах аз. – Боже, те бяха глупави. Зареждах неправилно съдомиялната машина, спорехме за това, а после три дни спях в спалнята за гости. Тя закъсваше с колата си за бензин, аз ѝ изнасях лекция да проверява проклетия датчик и тя плачеше цяла седмица.
Четиригодишният ни брак се беше превърнал в нещастие и за двама ни, но бяхме твърде упорити, за да го признаем.
– Харесваше ми да се прибирам вкъщи от забързания, шумен ден в училище в тишина и спокойствие. Ейми беше пуснала музиката толкова силно, че не можех да виждам направо. Всичко, което правех, сякаш я караше да плаче. Всичко. Именно сълзите бяха това, което най-накрая ме изтласка отвъд ръба.
– Какво имаш предвид?
– Един ден осъзнах, че я виждам да плаче повече, отколкото да се усмихва. И просто… не можех повече да го правя. Към нея. Към мен. Не исках да поглеждам назад към живота си и спомените да са свързани със сълзи. Така че накрая ѝ казах, че искам развод.
Нито една душа на този свят не знаеше за това. Нито една.
– О – прошепна Айрис. – Не знаех.
– Никой не знае. – Преглътнах трудно. – Нощта, в която ѝ казах, че всичко е свършило, беше нощта на нейния инцидент.
Нощта, в която Ейми почина.
Айрис изтръпна и ръката ѝ полетя към устата.
Болката в гърдите ми беше толкова силна, че притиснах ръка към гръдната си кост.
– Аз обичах Ейми. Но не бях влюбен в нея. – Гласът ми се пречупи. – И това е причината тя да си отиде.
– Не, Уайлдър. – Ръката на Айрис се уви около предмишницата ми. – Беше инцидента.
Поклатих глава.
– Беше по моя вина. Аз я пречупих онази нощ. Мисля, че тя щеше да продължи да се преструва, че сме щастливи до края на живота си. Но тя беше започнала да говори за деца и аз просто…
Идеята да имам бебе, просто защото така правят женените двойки, ме тормозеше от месеци. Това беше част от причината за всички сълзи на Ейми. Казвах ѝ, че не съм готов, и всеки път тя плачеше и плачеше.
С право. Кой мъж не искаше да има деца със съпругата си?
– Ти не искаш ли деца? – Попита Айрис.
Преглътнах, мразех се за това, което щях да кажа.
– Не и с Ейми.
Тук Айрис си тръгва. Когато ми казва, че съм жалък кучи син и не иска да ме вижда повече. Помогнам да занеса куфарите ѝ до „Бронко“.
Но хватката ѝ върху ръката ми не отслабна.
Изчаках, сърцето ми се разтуптя, тя да ме пусне. Всеки момент тя щеше да се втурне от тази къща и да изчезне завинаги.
Но Айрис остана до мен и се държеше здраво.
– Сигурно се е разплакала. Може би иначе щеше да види камиона. – Плачеше заради мен. Изчезна заради мен.
– Какво се е случило? Инцидентът?
– Тя била на магистралата. Някакъв човек, който кара камион, прелита през рампата. Бил е пиян в четири часа следобед и се е блъснал право в нея. Преобърнал е колата ѝ пет пъти. Счупил си е ръката. Според полицията тя е загинала при удара.
– О, Уайлдър. – Подсмръкна Айрис. – Много, много съжалявам.
Аз също. За Ейми винаги щеше да ми е жал. Тя беше напуснала къщата заради мен. Беше умряла заради мен.
Докато съм жив, този ден винаги ще бъде най-лошият в живота ми. Когато от полицията дойдоха да ми кажат, че е претърпяла катастрофа, не повярвах на двамата полицаи. Всъщност бях застанал на вратата на къщата си и им казах, че са сбъркали адреса.
Но докато ми разказваха все повече и повече подробности – колата, името и регистрационния номер – започнах да разбирам. Отричането е силен противник, а аз все още бях скептичен, затова се обаждах на телефона ѝ отново и отново. Всеки път той отиваше на гласова поща.
Този телефон беше в кутия някъде в гардероба. Айрис сигурно не го е намерила днес.
Вместо това беше намерила само снимки на един живот, който си е отишъл твърде рано.
– Ако бях изчакал, ако ѝ бях казал друго, ако изобщо не ѝ бях казал, ако не се бяхме оженили… тя все още щеше да е тук.
– Не можеш да мислиш така – каза Айрис и разтърси ръката ми. – Това не е твоя грешка. Вината е на пияния шофьор.
Не, вината беше моя.
Това не беше нещо, в което тя някога щеше да ме убеди в противното. Тази вина никога нямаше да свърши. Тя беше безкрайна като звездите в нощното небе.
– Хората се разлюбват – каза Айрис.
– Дали? – Или пък в началото не е имало такава? – Родителите ми са лудо влюбени. Ще видиш, когато дойдат тук в петък. Те не могат да се разделят за повече от един ден. Целуват се и се докосват като моите тийнейджъри в гимназията. С това съм израснал.
Идеята за разлюбване беше напълно чужда за мен.
Въпреки че може би не съм създаден за този вид любов, каквато имаха родителите ми. Може би тя беше толкова рядка, че не беше в моите карти. Ейми и аз никога не бяхме изпитвали такова увлечение един към друг.
Но Айрис? Тук имаше потенциал. Възможност, която беше ужасяваща и наелектризираща.
Дали тази постоянна нужда да съм близо до нея щеше да избледнее? Беше безсмислено да се тревожа. Тя заминаваше в края на месеца. Скоро щеше да си тръгне.
И нямаше да ми се налага да се влюбвам в друга жена.
– Разкажи ми за нея. Каква беше тя? – Попита Айрис.
– Защо? – Защо изглеждаше толкова заинтересована от Ейми?
– Защото не мисля, че ще успея да те убедя, че смъртта ѝ не е по твоя вина. Но може би ако говориш за нея, няма да те боли толкова много.
Болеше. Нямаше да го отрека. Беше ме боляло в продължение на девет проклети години.
Беше минало много, много време, откакто бях говорил за Ейми. Беше по-лесно да я държа в себе си. Да я държа заключена заедно със съжалението за всичко, което трябваше да направя по различен начин.
– Не.
– Моля?
– Айрис.
– Моля те, Уайлдър. Просто… опитай.
– Защо?
– За да не се притесняваш толкова от това, че виждаш Ларк Тачър. За да можеш някой ден сам да прегледаш тези кутии. За да можеш да продължиш напред.
С нея?
Затова ли питаше? Защото не мислеше, че ще мога да продължа напред?
Може би Айрис беше права. Може би това трябва да спре.
– Тя щеше да намрази тази къща. – Оставих погледа си да обхожда стените и прозорците, докато говорех. – Щеше да е твърде тихо за нея и твърде далеч от града. Каламити също нямаше да ѝ хареса. Той е твърде малък. Но и тя не би се оплакала от него. Тя не се оплакваше. Винаги е казвала, че не иска да бъде онзи негативен човек, който сваля хората около себе си.
Ейми беше захарта на киселото ми.
– Тя винаги трябваше да прави нещо. Пазаруваше. Да се среща с приятели. Опитваше нов ресторант. Не можеше да седи спокойно. Гледахме филм заедно, а тя ставаше десет пъти за закуска, вода или да смени прането. Уморяваше ме само да я гледам.
Канех я да седне с мен на дивана и просто да се отпуснем. Подобно на начина, по който Айрис сядаше с мен, докато четях. Ейми никога не издържаше повече от три минути, преди да се отегчи и да ми се разсърди, че не искам да правя нещо.
Но енергията ѝ понякога беше заразителна. Бяхме ходили на концерти, които бих пропуснал, но се радвах, че не съм го направил. Експериментирахме с ресторанти, които никога не бих избрал за себе си.
– Бяхме противоположности – казах на Айрис. – Мисля, че това работи за някои двойки. При нас не беше така.
С годините различията ни ставаха все по-забележими. Докато не се превърнаха в клин, който ни разделяше.
Тя се възмущаваше, че винаги трябва да ме избутва през вратата. Уморих се да се боря с нея, за да си остана вкъщи.
– Направихме добро представяне пред света. Един на друг. Никой не знае това. Не мисля, че Ейми дори е казала на семейството си, че се борим. Аз със сигурност не казах на моето. Просто беше по-лесно да се преструваме.
И след като тя почина, бях погълнат от скръбта и вината. Бях дошъл в Монтана, отчаян да избягам от къщата, в която се бяхме преместили след сватбата ни. Имах нужда от място, където ехото от нейния плач да не ме посреща всяка сутрин и да не ме преследва всяка нощ.
Трябваше да избягам от хората, които ни смятаха за идеалната двойка.
– Дани никога не е знаел? – Поита Айрис.
Поклатих глава.
– Веднъж му казах, че много се караме. Той ми каза, че това е просто труден период. Че след като имаме деца, ще се справим с това. Когато му казах, че не съм сигурен, че ще имаме деца, той ми каза просто да изчакам още една година.
Айрис изпъшка.
– Това е Дани. Всякакъв друг начин на живот извън неговия не е съвсем в реда на нещата.
Помълчах. Преди месец нямаше да сметна, че това е причината за съвета на Дани. Но сега, когато познавах Айрис, сега, когато чух нейното мнение за семейството ѝ, ами… тя беше права.
– Благодаря. – Тя се облегна на рамото ми, опирайки главата си на ръката ми.
– За какво?
– За това, че ми каза.
Преместих се и я придърпах към себе си.
– Съжалявам и, че се рових.
– Аз не съжалявам.
Беше права да го направи. Беше права да настоява. Беше права да задава всички тези въпроси през последния месец.
Най-тъмното кътче на сърцето ми, мястото, където живееха Ейми и тези спомени, днес не беше толкова черно. Сякаш вратата беше открехната и пропускаше само мъждукаща светлина.
– Не съм преглеждал вещите ѝ – казах на Айрис. – Просто опаковах всичко в кашони. Продадох къщата обзаведена, включително празните рамки за снимки.
Твърде много спомени. Твърде много съжаление.
Във всяка стая е имало караница. Така че просто бях напъхал този живот, моя брак, в картон и го бях скрил в гардероба.
Не беше честно спрямо Ейми. Това беше нещо, друго нещо, което щеше да я разплаче.
– Трябва да прегледам нещата ѝ – казах повече на себе си, отколкото на Айрис.
– Добре. – Тя обгърна ръцете си около средата ми. – Искаш ли да ти помогна?
Преди месец щях да ѝ откажа. Щях да кажа, че ще го направя, след като тя си тръгне. Само че и двамата знаехме, че няма да го направя. Щях да намеря причина да отложа и да избегна болката.
Но Айрис все още не си беше тръгнала. А аз бях достатъчно мъж, за да призная, че имах нужда от нея.
– Моля те.
Назад към част 20 Напред към част 22
