Глава 24
УАЙЛДЪР
На вратата се позвъни.
Айрис беше на острова и приготвяше сандвичи за обяд. Хватката на ножа ѝ се затегна, докато кокалчетата ѝ побеляха, но тя не погледна към вратата. Не откъсваше поглед от хляба и подправките, сложени на плота, защото знаеше точно кой е отвън.
– Ще оворя. – Смъкнах се от стола и тръгнах към вратата.
Сейди ме забеляза през прозореца и сведе поглед към краката си, а до тях имаше кофа с почистващи препарати. Зад нея стоеше баща ѝ, със скръстени ръце и гранитно изражение.
Отворих вратата.
– Готово?
Тя кимна.
– Да.
Бяха минали три дни, откакто Райън и пияната Сейди бяха потрошили „Бронко“. Бях близо до това да се обадя на шериф Евънс безброй пъти. Всеки път, когато си спомнях за начина, по който Айрис плачеше, съжалявах, че съм оставил властите настрана от този въпрос.
Макар че, съдейки по яростния поглед на бащата на Сейди, той щеше да я накаже много повече от полицаите.
– Какво още имаш да кажеш? – Попита той Сейди.
Тя преглътна и вдигна треперещата си брадичка, срещайки погледа ми.
– Съжалявам, г-н Абът.
Това беше едно от многото извинения, които тя поднесе, и дълбоко в себе си знаех, че ще оставя това да мине. В крайна сметка. Но точно сега бях толкова ядосан. Три дни не бяха достатъчни, за да се изтрие мисленият образ на тази дума върху колата на Айрис.
Дори и да бяха прекарали последните три дни в премахване на спрея, не бях сигурен кога ще спра да я виждам.
Райън заобиколи ъгъла на къщата и изглеждаше също толкова мрачен, колкото и Сейди. Макар че тя всъщност беше разстроена от това, което беше направила. Райън просто се ядосваше, че са го хванали.
В крайна сметка именно Айрис беше решила да не издава тийнейджърите на полицията. Тя не искаше да обърка бъдещето на Сейди. Райън, ами… Надявах се това момче да порасне някой ден. Може би колежът щеше да го оправи. А може би не.
– Свършихме, г-н Абът. – Той хвърли предпазлив поглед към бащата на Сейди, докато се приближаваше до нея. В ръката си държеше парцал, който беше използвал, за да полира и ваксира „Бронко“. – Искате ли да погледнете и да се уверите, че всичко е наред?
Дръпнах брадичката си, за да им покажа пътя. Когато излязох навън, погледнах през рамо, за да открия чакащите очи на Айрис.
– Връщам се след секунда.
– Добре. – Тя остана от своята страна на острова.
От всички думи, които Сейди можеше да използва, курвата беше най-лошата. Това беше единствената обида, която сякаш пронизваше увереността на Айрис.
Мразех да я виждам тъжна, но знаех, че няма да може да продължи напред, докато това не приключи. Затова я целунах и затворих вратата след себе си.
Децата стояха около нейното Бронко, а бащата на Сейди слагаше почистващите препарати на задната седалка.
Без да кажа нито дума, заобиколих колата и огледах всеки сантиметър. После отворих задната врата, за да проверя вътрешността.
Айрис не искаше полицаите да се намесват, но съм сигурен, че нямаше да я оставя да оправя това. Така че настоях Сейди и Райън да изтрият боята и им казах, че е по-добре колата на Айрис да е чиста отвътре и отвън в рамките на три дни.
Бяха свършили прилична работа. Интериорът миришеше на цитрусови плодове и препарат за почистване на стъкла с лек намек за парфюма на Айрис.
Захлопнах вратата, след което хвърлих поглед към Райън.
Той се надигна.
Дребният гад все още не се беше извинил. Затова скръстих ръце на гърдите си и зачаках.
– Съжалявам – промълви той.
В нощта, когато ги бяхме хванали, цялата история се беше изляла от пияната уста на Сейди. Беше се разплакала и изпаднала в истерия, но ни разказа как двамата с Райън са били на едно парти, когато тя е направила някакви подмолни коментари за Айрис.
Райън сигурно се е възползвал от шанса да я спечели отново и да ми отмъсти за това, че му се качих на задника в последния учебен ден. Или може би е научил за нейното увлечение по мен. Каквито и да бяха мотивите, двамата бяха измислили план да „украсят“ колата на Айрис.
Той беше трезвият шофьор, който я докарал дотук. Бяха паркирали на около половин миля и под прикритието на тъмнината, въоръжени с фенерчета от телефони и бутилка черен спрей, се бяха промъкнали до колата на Айрис.
Ако не бяхме още будни, съмнявах се, че щях да ги чуя отвън. Но, по дяволите, се радвах, че ги хванахме. А сега всичко беше свършило.
– Излезте от имота ми – излаях аз.
Райън помръдна, после се запъти към пикапа си.
Сейди направи крачка, но спря и се обърна назад.
– Мога ли да говоря с Айрис?
– Тя не иска да говори с теб.
Някой ден Айрис щеше да прости на Сейди и това. Вероятно по-рано от мен. Но засега тя беше взела решение и искаше да се отдалечи. И двамата искахме дистанция. Но аз бях обещал да надзиравам почистването на „Бронко“ и да дам на Айрис време да излекува нараненото си сърце.
– Просто искам да ѝ кажа, че съжалявам – каза Сейди.
– Тя се опита да ти помогне, Сейди. – По дяволите, тя беше подарила на Сейди любимата си огърлица. – И ето как се отплащаш за тази помощ? Нарани я.
– Знам. – Тя подсмръкна и избърса ъгълчетата на очите си. – Бихте ли ѝ казал, че съжалявам?
Кимнах.
– Сейди, да вървим – отсече баща ѝ.
Пикапът на Райън вече беше навлязъл в алеята и се готвеше да изчезне от погледа.
Сейди се измъкна до пикапа на баща си, докато той се приближи до мен с протегната ръка.
– Съжалявам, Уайлдър. Нищо подобно няма да се повтори.
Повярвах му.
– Оценявам помощта ти – казах, като стиснах ръката му.
Родителите на Райън бяха вбесени, когато дойдоха да го приберат в нощта на вандализма. И макар да бяха ядосани на сина си, изглеждаха по-скоро ядосани, че е изложил на риск спортната си стипендия в колежа, отколкото разстроени заради щетите, които е нанесъл. Те, както и синът им, почти бяха забравили да се извинят. И оттогава не бяха излизали, за да му помогнат да поправи тази грешка.
Родителите на Сейди бяха съсипани и смутени. А баща ѝ беше проучил как точно да почисти спрея с боя, за да е сигурно, че „Бронко“ ще е като ново.
– Не мога да ви благодаря достатъчно, че оставихте шерифа настрана – каза той. – Ще се виждаме наоколо.
Потопих брадичката си.
– Довиждане.
Той се присъедини към Сейди и махна за последен път, преди да се отдалечи от къщата.
Айрис беше на вратата, когато се обърнах да вляза вътре. Ръцете ѝ бяха скръстени, докато ги гледаше как изчезват.
– Готово?
– Готово – казах аз и я последвах вътре. – Добре ли си?
Тя сви рамене и се върна към сандвичите ни.
– Наистина мразя, когато хората ме наричат курва. Предполагат, че понеже изглеждам така, че се обличам по този начин, съм по-малко.
Тя не беше по-малко. Тя беше всичко.
– Трябваше да се обадим на полицията.
– Не. – Тя ме дари с тъжна усмивка. – Сега всичко е приключило. Просто… тя ми напомни за мен самата на тази възраст. Исках да помогна.
– Съжалявам, Айрис. – Майната му, съжалявах. Мразех да виждам как светлината в очите ѝ угасва.
– Бейби – поправи ме тя.
– Бейби. – Заобиколих острова и я придърпах в прегръдките си.
Тя се отпусна в прегръдката ми и потъна в гърдите ми.
– Искам да отидем някъде днес. Просто да се махна оттук. Да карам „Бронко“ и да се преструвам, че нищо от това не се е случило.
– Къде отиваме?
– Навсякъде с теб.
– Да отидем в Прескот. Той е с приблизително същия размер като Каламити. Ще го разгледаме.
– Можем ли да пазаруваме?
– С удоволствие бих пазарувал.
Тя се захили.
– Лъжец.
За да се усмихне, бих пазарувал цял ден.
– Хайде да ядем. – Шляпнах я по дупето и я пуснах. – После ще излезем.
– Добре. – Тя взе горчицата и намаза сандвича си с нея, но не и моя.
Харесвах я достатъчно върху бургери, но не и с пуешко. След това тя сложи кисели краставички върху моята, като ги остави извън своя. Резени домати и маруля и за двамата. Когато сложи парчетата хляб отгоре и поднесе моя сандвич, тя погледна нагоре и ме забеляза да се взирам.
– Какво?
– Нищо. – Махнах с ръка. Само че това не беше нищо.
Ейми никога не беше отделяла време, за да научи как обичам сандвичите си. Правеше два еднакви, предполагайки, че ги харесвам така, както тя. И тъй като не бях придирчив, просто ги изяждах без коментар.
Но откакто беше тук, Айрис ме разпитваше за избора ми на храна. Всички тези въпроси, които ми задаваше, въпроси, които ми се струваха толкова безсмислени и безкрайни, и сега разбрах защо ги задаваше.
Тя ме познаваше. Може би бяхме заедно от съвсем скоро, но ме познаваше.
– Обичам те.
– Аз също те обичам. – Тя разряза сандвича ми по диагонал, защото някъде по пътя беше споменала, че триъгълниците са по-красиви от правоъгълниците.
Тъкмо бях изял половината от сандвича, когато отвън се чу хрущене на чакъл.
– Какво сега?
Райън или Сейди вероятно бяха забравили нещо. От години не бях имал толкова много посетители. Беше досадно.
Отхапах една хапка, дъвчех бързо и тръгнах към вратата. През прозореца видях как един черен седан паркира до лъскавото „Бронко“.
– Познаваш ли някой, който кара…
Преди да успея да довърша изречението си, шофьорската врата се отвори.
И Дани излезе навън.
Стомахът ми се срина.
– Майната му.
– Какво? – Айрис беше до мен на мига и се изправи на пръсти, за да погледне навън. Когато забеляза брат си, тя изтръпна. – О, Боже мой.
По дяволите. Той не беше отговорил на обаждането ми, а след три дни и двамата с Айрис бяхме предположили, че сме на чисто. Че всеки път, когато той се обади обратно, аз ще съобщя новината.
Днес. Очевидно това беше днес.
Дани се огледа наоколо, тъй като беше идвал тук само преди години, после тръгна към вътрешния двор. Изразът на лицето му подсказваше, че това не е приятелско посещение.
– Той знае – прошепна Айрис. – Видял е видеото или нещо такова.
– Това беше преди няколко дни. Защо, по дяволите, не ми се обади?
– Толкова за пътуването ни до Прескот. – Тя се позиционира пред мен, стабилизирайки гръбнака си, след което отвори вратата. – Здравей.
– Здравей? – Дани се изсмя. Той спря на няколко метра от нас, като сложи ръце на хълбоците си. – Изминах целия път дотук от Юта, а ти ми казваш „Здравей“? Обясни ми.
Тя се напрегна.
– Дани…
Той ме накара да замълча с ръка, която проряза въздуха.
– Сега, Айрис. Обясни ми сега.
Изчакай. Какво?
Беше разгневен, но не на мен. На Айрис. Дори не ме поглеждаше.
Дани винаги е бил по-спокойният, по-събраният от нас двамата. През повечето време той беше човекът, който успяваше да запази спокойствие. Но това? Никога не го бях виждал толкова изнервен.
– Как можа да го направиш? – Лицето му беше червено. Прокара ръка през кафявата си коса, след което разпери ръце встрани. – Помолих те да дойдеш тук, за да правиш компания на Уайлдър. А не да се качваш в леглото му.
Айрис помръдна.
– Това не е честно.
– Значи няма да спиш с най-добрия ми приятел?
– Не съм казала това – промълви тя и раменете ѝ се свиха.
Междувременно главата ми се въртеше.
Той едва бе погледнал в моята посока. Дори не ми беше казал здрасти. Не, той просто беше насочил цялата си ярост и разочарование към Айрис. Можеше и да не съм тук.
А тя изобщо не изглеждаше изненадана. Айрис не беше шокирана, че той е насочил гнева си към нея.
Какво. Не. Ебаси?
– Не ѝ викай. – Обвих ръка около раменете ѝ, придърпвайки я към себе си.
– Уайлдър. – Погледът на Дани полетя към моя и изражението му беше като удар в корема.
Не осъждане. Не обвинение.
А вина.
Изглеждаше толкова виновен, колкото бащата на Сейди преди петнайсет минути.
– Съжалявам – изпъшка той. – Много съжалявам, че тя направи това.
Айрис се скова под ръцете ми.
Примигнах.
– Съжаляваш?
– Изпратих я тук, защото се притеснявах за теб. Не знаех, че тя ще…
– Спри. – Пуснах Айрис, като я отместих от пътя си. Защото не исках тя да е по средата, когато удрям брат ѝ. – Дойде чак до Монтана, за да се скараш на сестра си, че е спала с мен?
Дани се намръщи.
– Не мога да повярвам, че е стигнала толкова далеч. Знаейки за Ейми и за всичко, през което си преминал. От няколко дни ми е зле за нея и просто не можех да го направя по телефона. Толкова съжалявам. Никога не съм…
– Замълчи.
– Уайлдър…
– И двамата млъкнете. – Ноздрите на Айрис се разшириха, докато ме стрелкаше с поглед, след което сложи ръка на рамото ми, избутвайки ме от пътя.
Гневът беше покрил погледа ми и не осъзнавах, че бледнее в сравнение с този на Айрис. Тя стоеше пред Дани, стъпвайки на верандата с босите си крака.
Той беше достатъчно умен, за да направи крачка назад.
– Как се осмеляваш? – Избухна тя. – Как смееш да се осмеляваш? Това, което се случва между мен и Уайлдър, не е твоя работа. Но тъй като си пропътувал целия път дотук, за да ми се скараш, сякаш съм някакво дете, нека изясним няколко неща. Нямаш право да се държиш с мен, сякаш аз съм девиантът тук, който прелъстява приятеля ти. Който, между другото, е възрастен мъж и е способен да взема собствени решения.
Лицето на Дани пребледня.
– Айрис…
– Не съм свършила. – Тя имитира жеста му отпреди, прокарвайки ръка през въздуха, за да го накара да млъкне. – Обичам този мъж. Обичам го с цялото си сърце така, както никога няма да обичам друг човек. Никога. Но дори и това да е било просто флирт, защо не съм достатъчно добра за него?
– Не това искам да кажа.
– Не е ли така? Майната ти, Дани. Ти и твоите осъдителни глупости може да отидете по дяволите. Няма да се впиша в този калъп, който си решил, че е подходящ. Ще си направя татуировки, защото ми харесват. Ще се обличам с дрехите, които обичам, независимо дали ги смяташ за скандални, или не. Не е нужно да ходя в колеж, нито пък искам. Това няма нищо общо с успеха ми като личност. И ако искам да бъда с Уайлдър, тогава ще бъда с Уайлдър. Независимо дали смятате, че съм достатъчно добра за него, или не.
Начинът, по който тя изрече последното изречение, беше като нож в сърцето.
Нима тя смяташе, че не е достатъчно добра?
– Бейби – промърморих аз, знаейки, че това ще привлече вниманието ѝ.
– Какво? – Тя се обърна, а неизплаканите сълзи в очите ѝ бяха още един нож, който се заби дълбоко.
– Ти си повече, отколкото някога съм си мечтал.
Тя преглътна трудно.
– Кажи го на приятеля си.
Погледнах над главата ѝ към Дани.
През цялото време се притеснявах, че той ще ме преследва заради това, че съм преследвал Айрис. Че ще ми отнесе главата за това, че съм взел сестра му в леглото си. Нито веднъж за милион години не съм очаквала, че той ще се разстрои от нея.
– Ти си задник – отсякох аз. – Ако още веднъж ѝ говориш така, ще ти счупя проклетата челюст.
– Аз просто… – Той поклати глава. – Знам колко много обичаше Ейми. Колко дълго скърбя.
– Ейми и аз бяхме развалина. Щяхме да се разведем. – Ако не беше онази катастрофа, щяхме да сме разведени от близо десет години.
– К-какво?
– Не знаеш за какво говоря. Но знаеш ли кой знае? Айрис. – Сложих ръка на рамото ѝ, за да се уверя, че днес всички знаят точно на чия страна съм. – Тя знае всичко, което трябва да се знае за мен.
– Тя е тук от седмици.
– И какво? Тя е била твоя сестра през целия си живот и ти знаеш всичко за нея. Не че някога си се опитвал.
Дани отвори уста, но я затвори, а погледът му се редуваше между нас двамата.
– Съжалявам, че не ти казахме – каза Айрис. – Предполагам, че си видел видеото. Не така исках да споделя. Дори не мислех, че ме следиш.
Вероятно трябва да гледам това видео.
– Е, да, следя те. Ти си ми сестра.
– Работата е там, Дани. Казваш това и нямам представа дали искаш да го кажеш като повод за гордост, или за срам. Ти не ме познаваш. И не се опитваш. Просто искаш да ме вкараш в кутията, която ти си направил.
Тя можеше и да го удари.
И по начина, по който цветът на лицето му се изгуби, той усети този удар.
– Айрис… – Той прехвърли тежестта си от крак на крак, а погледът му падна. След това разтри двете си ръце по лицето си. – Не знам какво да кажа.
Тя извъртя очи и всякакъв намек за сълзи изчезна.
– Какво ще кажеш за извинение?
– Съжалявам.
– Тогава ни кажи колко си щастлив, че сме заедно.
Той ни гледа дълго, сякаш все още се опитваше да разбере това. След това сигурно му е щракнало. Дани наклони глава настрани и сведе поглед в моята посока.
– Майната ти на това, че спиш със сестра ми.
Ъгълчето на устата на Айрис се сви.
– По-скоро така.
Назад към част 24 Напред към част 26
