Глава 25
АЙРИС
– Чувствам се като идиот – каза Дани, докато държеше чаша с кафе между дланите си. Очите му бяха кръвясали, а лицето му имаше сиво-зелена бледност.
– Заради това, че снощи пи твърде много? – Попитах.
– Не толкова силно. – Изохка той. – Да, за това, че съм пил твърде много. И за това, че дойдох тук, без първо да се обадя. Видях онова видео и реагирах прекалено остро. Започнах да се замислям върху него. Започнах да мисля за всички съобщения, на които Уайлдър не беше отговорил. Защо ми се е обаждал. И накрая казах на Мери, че трябва да отида в Монтана. Вероятно трябваше просто да се обадя първо.
– Как мислиш? – Побутнах лакътя му с моя, докато седяхме един до друг на острова. Хубаво е да знам, че не съм единствената Монро, който има импулсивни наклонности.
Уайлдър беше до печката и приготвяше закуска. Въздухът се изпълваше с аромата на пържещ се бекон. Две парчета хляб бяха заредени в тостера. И той разбиваше купа с яйца за омлети.
– Съжалявам. – Това беше поредното от поредицата извинения на Дани, откакто пристигна вчера. – Но всъщност се радвам, че дойдох.
– И аз.
Дани и аз никога нямаше да станем най-добри приятели. Уайлдър имаше претенции за тази титла и аз нямаше да се боря с него за нея. Но изминалият ден беше допринесъл за намаляване на разликата между мен и брат ми.
Вчера, след конфронтацията на верандата, той беше влязъл вътре и беше изнесъл на Уайлдър половинчата лекция за пресичането на границата. Но Уайлдър просто го беше отблъснал, отказвайки да се чувства виновен за отношенията ни.
И ми беше омръзнало да търся одобрение от хора, които не са се постарали да ме опознаят.
Но ще отдам дължимото на брат ми. Той беше останал вчера и беше опитал. Отне му около час, за да преодолее първоначалния шок. Може би, за да остави всичко, което си бяхме казали, да потъне в съзнанието му. Но след това започна да задава въпроси.
Часове наред с въпроси. Всички насочени към мен.
Един ден не му беше достатъчен, за да ме опознае. За да преодолеем тази пропаст. Но това беше нещо.
Уискито, което Уайлдър ни беше налял на вечеря, определено беше помогнало. Когато Дани се обади на Мери, вече не можеше да говори добре. След това се препъна в леглото в стаята за гости и припадна все още с дънки и обувки.
– Не се прибираш много често – каза Дани.
– Не, не го правя.
– Заради мен ли?
– Отчасти. – Нямаше въпрос, който да ми е задавал от вчера насам, на който да не съм отговаряла честно, дори когато истината беше жестока. – Мама и татко не ме разбират и не се опитват. Мери прави твърде много подмолни коментари за татуировките ми и кълна се в Бога, че следващия път, когато ме погледне отстрани, ще се изпокараме. Не ми е забавно да се прибирам вкъщи, така че наистина ли е шокиращо, че се държа настрана?
– Не. – Той въздъхна. – Съжалявам за Мери. Ще поговоря с нея.
Нима си мислех, че това ще промени мнението на съпругата му за мен? Не. Но той можеше да се справи с нея.
Докато Уайлдър готвеше, аз слязох от стола си, за да взема чиниите и приборите и да подредя масата за нашето хранене. След това седнахме да се храним заедно, предимно в мълчание, с изключение на периодичните стонове на Дани, който се бореше да задържи закуската си.
– Никога повече няма да пия – каза той.
– Можеш ли да пътуваш до вкъщи? – Попита Уайлдър.
– Страхувам се, че ще повърна по цялата кола. Имаш ли нещо против да пренощувам в спалнята за гости още една нощ?
– Нищо подобно.
Той се смъкна от стола и отнесе чинията си до мивката.
– Мисля, че ще отида да подремна.
– Вероятно след малко ще отида до магазина за хранителни стоки – казах аз. – Искаш ли да ти донеса джинджифилова бира?
– Да, моля. – Дани започна да се измъква от кухнята, но преди да успее да изчезне в стаята си, на вратата се позвъни.
Всички погледи се насочиха към предната част на къщата, тъй като никой от нас не беше чул да се приближава кола.
Уайлдър отиде да отвори, но този, когото видя отвън, накара раменете му да се сковат. После отвори вратата на Сейди. Тя държеше букет жълти рози.
– Здравейте, г-н Абът. – Тя прибра кичур руса коса зад ухото си, докато погледът ѝ се стрелкаше навътре, право към мястото, където все още седях на масата, облечена в една от тениските на Уайлдър и чифт пухкави чорапи.
– От какво имаш нужда? – Попита я той, а гласът му беше достатъчно рязък, за да отрони поглед.
– Просто се надявах да поговоря с Айрис. Моля.
Молбата в гласа ѝ ме накара да стана от мястото си. Отидох да застана до Уайлдър, като се вгледах в изпръхналите бузи на Сейди.
Беше плакала от дни, нали?
– Здравей, Сейди. – Гласът ми притежаваше нежността, която липсваше на Уайлдър.
– Това е за теб. – Тя протегна розите. – Съжалявам. Много, много съжалявам.
Взех цветята, докато ръката на Уайлдър се намести на гърба ми. Само леко докосване, за да покаже, че е там.
Вчера той беше толкова готов да се бие с Дани заради мен. Но тази битка се беше проточила дълго. Отстояване на позиция, която трябваше да направя сама.
Със Сейди нямаше борба. Тя се наказваше достатъчно и за двете ни.
– Благодаря ти – казах аз.
– И това. – Тя се пресегна да разкопчае огърлицата с розата-компас от тила си, но аз вдигнах ръка.
– Недей.
– Трябва да си го вземеш обратно. Ти беше толкова мила с мен, а това, което направих, беше непростимо. Аз съм най-лошият тип човек. Не заслужавам тази огърлица.
– Ти не си лош човек – казах ѝ аз.
– Наистина? Защото се чувствам като мръсница.
Угризенията щяха да избледнеят с времето.
– Аз просто… Искам да бъда като теб. Ти имаш всичко, което искам. – Погледът ѝ се насочи към Уайлдър, после се отклони. – Казах на родителите си, че не искам да ходя в колеж. Казах им, че искам да направя нещо различно, дори и да не знам какво означава различно в момента.
– Добре за теб.
– Както и да е, ще те оставя на мира. Просто исках да се извиня. Наистина съжалявам. А и ти вероятно скоро ще си тръгнеш, така че не исках да пропусна шанса си.
За света двата ми месеца в Монтана бяха почти приключили. Но Сейди можеше да разбере заедно с останалите, че няма да си тръгна.
Може би приятелството ми с нея не беше продължило дълго, но аз не се отказвах. Щях да намеря приятели тук, в Каламити. Добри приятели. Чувствах го до мозъка на костите си.
– Сигурна ли си за огърлицата?
– Сигурна съм. – Усмихнах се меко. – Успех, Сейди.
– Довиждане, Айрис.
Уайлдър ме въведе вътре и затвори вратата. След това взе лицето ми в ръцете си.
– Добре ли си?
– Да. – Паднах на гърдите му, вдишвайки пикантния му аромат.
Устните му стигнаха до косата ми.
– Гордея се с теб.
– По-добре да ги сложа във вода. – Отдръпнах се и се обърнах, само за да спра. Дани беше само на няколко метра от мен и слушаше всяка дума.
На лицето му имаше странно изражение, почти объркано.
– Какво? – Попитах го.
Той се взираше в мен още един дълъг момент.
– Тя каза, че иска да бъде като теб.
– Да – изрекох аз.
– Дори собствените ми деца не са ми казвали това досега. – Дани поклати глава. – Аз съм идиот, нали?
Уайлдър се ухили.
– Да.
– Аз също се гордея с теб. – Дани не ме изчака да отговоря. Обърна се и се запъти към спалнята за гости, като затвори вратата след себе си.
Уайлдър изтръгна букета от ръцете ми и го отнесе до мивката, като подряза цветята и ги постави във ваза.
Взех телефона си от мястото, където го бях оставила на крайната масичка, и го занесох до прозорците.
Бяха минали почти два месеца, откакто бях дошла в Монтана. Два месеца след първата ми снимка, направена точно на това място.
Отворих фотоапарата и направих още една снимка. Тревата беше малко по-зелена. Небето беше също толкова блестящо синьо. Но толкова много неща се бяха променили за тези два месеца. За първи път от много време насам, с крака, здраво стъпили на пода, не ми се искаше да мърдам. Нито сантиметър.
– Хей. – Уайлдър се приближи зад мен и обгърна кръста ми с ръце.
– Хей. – Облегнах се на гърдите му и завъртях камерата на телефона на друга позиция. След това го вдигнах нагоре, усмихвайки се на екрана, докато той гушеше лице във врата ми.
На снимката очите му бяха затворени, но нямаше как да сбъркам обичта на лицето му. Любовта в моето.
Така че, докато той ме държеше здраво, аз оставих пръстите си да летят по екрана. И публикувах снимката, която щях да сложа в рамка за тази къща.
Моята къща.
два месеца в монтана не са достатъчни
Назад към част 25 Напред към част 27
