Глава 17
АЙРИС
тази смела червена уста #животътнаайрисмонро
Последното парти по случай дипломирането ми беше моето собствено.
Дали беше толкова задушно и скучно? Вероятно.
Отпих лимонада седейки на стола, който бях заела в ъгъла на терасата на Сейди. Повечето от гостите бяха в двора, застанали на групички, и също пиеха лимонада или студен чай. Разговорите бяха приглушени и скромни. Смехът беше толкова рядък, колкото и сянката.
Преместих стола си по-дълбоко под надвеса на покрива, извън пряката слънчева светлина. Но преди да се освободи това място, бях прекарала един час, стоейки до парапета на верандата. Раменете ми бяха прекалено горещи. Слънцезащитният крем, с който се бях намазала, преди да излезна от къщата на Уайлдър, не беше достатъчен.
Бащата на Сейди излезе от къщата им, носейки огромен чадър. Чуха се възгласи, когато той се отправи към двора. Това беше най-голямото вълнение, което бях виждала, откакто съм тук.
От другата страна на терасата имаше маса със собствен чадър, но столовете бяха заети от баби и лели – Сейди ме беше представила, когато пристигнах по-рано. Според телефона ми беше едва тридесет градуса. Далеч от изгарящите температури. Но в небето нямаше нито едно облаче и слънцето беше неумолимо в стремежа си да ми причини неприятно изгаряне.
Сейди излезе от къщата, носейки разтреперана усмивка. Тя ме забеляза и веднага се приближи, почти като че ли се криеше от всички останали.
– Благодаря, че дойде днес.
– Разбира се. – Това беше петият път, в който тя ми благодареше, че съм тук.
– Ще се върна веднага. – Тя отново се скри вътре и излезе със стол, който трябваше да е на масата в трапезарията. Постави го точно срещу къщата, както и аз, притихнала в сянката. – Съжалявам, че е малко скучно.
– Съвсем не – излъгах аз, като ѝ се усмихнах любезно.
Беше шибано ужасно.
Нито една душа на това парти, освен Сейди, не беше опитала да проведе някакъв разговор с мен. Разбира се, когато тя представяше другите гости, те се поздравяваха. Но беше невъзможно да пропусна осъдителните погледи и шепнещите коментари за татуировките ми, дрехите ми или грима ми.
Мислех, че днешното ми облекло от бял потник и сив панталон е доста консервативно. Беше по-малко разкриващо от повечето.
И все пак всички мъже тук ми хвърляха странични погледи, спазвайки здравословно разстояние от стола ми. Жените или избягваха да ме поглеждат изцяло, или се взираха прекалено дълго и силно. Беше все едно да се върна у дома, за да посетя родителите си, и да отида в църквата на мама и татко.
Може би трябваше да си сложа розово червило вместо червено. Дали смелият нюанс беше елементът, който изведе ансамбъла ми извън границите на абитуриентското парти в малкия град?
Както и да е. Последователите ми в Instagram и TikTok изглежда оцениха червеното от видео урока, който бях публикувала по-рано. Хората на това парти можеха да си вземат отношението и да се разкарат.
Но в името на Сейди запазих широката си усмивка и спокойната си стойка.
– Как върви? Получи ли някакви добри подаръци днес?
– Твоят беше най-добрият. Благодаря ти още веднъж. Не беше нужно да го правиш.
– Едно момиче винаги трябва да има дизайнерски парфюм. – Бутилката с любимия ми аромат от „Луи Вюитон“ беше пристигнала вчера, точно навреме за нейното парти.
– Сейди. – Майка ѝ махна с ръка към масата.
– Съжалявам. – Тя въздъхна. – Веднага ще се върна.
Докато тя бързаше към масата, аз отпих още една глътка лимонада и се опитах да не си личи, че проверявам часа.
През изминалата седмица Уайлдър беше зает с последните учебни дни за първокурсниците, второкурсниците и третокурсниците. Вчера бяха разпуснали училището по обяд, но той беше останал до късно, за да помогне за подготовката на дипломирането днес. След това изчезна тази сутрин за церемонията.
Работих, докато го нямаше, като заснех видеоклипа за червилото и направих снимки за Ким. След това заминах за града заради Сейди.
Уайлдър беше поканен на редица партита – доказателство, че не е толкова сърдит с учениците си, колкото се преструваше. Явно те го обичаха достатъчно, за да го канят на партитата си, включително и Сейди. Но той все още не беше стигнал дотук.
Бях планирала да го изчакам, но не бях сигурна, че ще мога да издържа още един час с кисела лимонада и също толкова горчиви усмивки. Тъй като всички тук ме игнорираха, аз просто щях да ги игнорирам обратно. Отворих телефона си и започнах да скролвам.
С повечето от коментарите и съобщенията Ким вече се беше справила. Обичах ефикасността ѝ, но днес имах нужда да се поотпусне малко. Тъй като нямаше много нови дейности, отворих фотоалбума си и докоснах видеото, което бях гледала безброй пъти. Видеото с Уайлдър и мен пред дома му, когато той ме беше снимал и беше държал телефона ми като заложник. Силата на звука не беше включена, но нямах нужда от нея, за да чуя ниския тътен на смеха му. Гледах го два пъти. По средата на третия рунд Сейди се върна.
– Върнах се. Съжалявам. Искаш ли още лимонада? – Попита тя.
– Не, благодаря. Забавляваш ли се?
Тя сви рамене.
– Предполагам. Ще е по-забавно, когато дойдат приятелите ми. Но първо всички те имат свои собствени партита.
– Ще правиш ли нещо забавно, за да празнуваш тази вечер?
– Училището има годишно нощно парти за зрелостниците след завършването. Една група от нас ще отиде. Родителите го планират, вероятно за да не излизаме всички пияни. Би трябвало да е забавно, стига Райън да не се държи като глупак.
Уайлдър ми беше разказал за коментара му за „курвата“ в последния учебен ден.
Определено не харесва много Райън.
– А какво ще кажеш за момчето, което харесваш? Той ще дойде ли днес? – Попитах я.
– Той каза, че ще го направи. – Бузите ѝ пламнаха. – Надявам се. Ще ме погледне. Вероятно ти си единственият човек тук, който…
– Здравей, Сейди. – Баща ѝ се приближи и я прекъсна. До него стоеше друг мъж, облечен в поло на университета в Монтана. – С Рич тъкмо си говорехме за бизнес училището в университета.
– Познавам декана на студентите доста добре от времето, когато бях в Мисула – каза Рич. – Баща ти каза, че скоро ще дойдеш на посещение в кампуса. Бих могъл да ти уредя среща.
– Е, разбира се. – Усмивката на Сейди беше толкова принудителна, колкото и тези, които изпращах през целия ден. – Благодаря.
Баща ѝ кимна и последва Рич обратно към мястото им в двора. Но това кимване накара кожата ми да настръхне. Беше същото кимване, което бях получила от собствения си баща през последната година. Той беше приел съгласието ми да кандидатствам в колежи като приемане на бъдещето, което искаше да преследвам. За пътя, който искаше да следвам.
Сейди изчака, докато си тръгнат, и се намести на стола си. Тя изучаваше ръцете в скута си, сякаш се страхуваше да ме погледне. Сякаш трябваше да се притеснява, че ще я осъдя.
– Имам още един подарък за теб – казах аз, като посегнах зад врата си, за да разкопчая огърлицата от рози и компас.
Беше импулсивно да сваля бижуто. Вратът ми се чувстваше гол без него, но нещо в сърцето ми подсказваше, че сега е моментът да го пусна. Че Сейди се нуждаеше повече от него, отколкото от мен.
– Ето.
– О, не. Това е твърде много. Плюс парфюма.
– Вземи го. – Взех ръката ѝ, разтворих пръстите ѝ и го пуснах в дланта ѝ. – Купих го в едно малко бижутерско магазинче в Прага. Винаги ми е било добро напомняне, че намирам своя собствен път. Че макар другите да смятат, че съм се изгубила, аз съм точно там, където ми е писано да бъда. Може би за теб това е колежът. А може би не. Всичко, което има значение, е, че ти сама определяш своя курс.
Очите ѝ се наляха, докато държеше огърлицата, взирайки се в нея за дълъг момент.
– Не мога да приема това. То е твърде специално.
– Ето защо трябва да го вземеш. Всички ние се нуждаем от специални подаръци.
Случи се така, че за мен тази огърлица беше подарък, който си бях купила. И всеки път, когато го държах, то ми даваше кураж. Но вече нямах нужда от тази смелост. Носех огърлицата, защото я обичах, а не защото имах нужда от нея.
– Някой ден, когато си готова, я подари на някой друг, който има нужда от нея – казах ѝ аз.
Тя не помръдна. Просто гледаше в отворената си ръка.
Затворих пръстите ѝ върху огърлицата.
– Добре?
– Добре – прошепна тя. После с треперещи пръсти взе огърлицата и я сложи.
– Хубаво. – И точно там, където трябва да бъде.
Сейди посегна към мен, придърпвайки ме в съкрушителна прегръдка.
– Благодаря ти.
– Винаги.
Звънецът на вратата се разнесе и ни накара да се разделим.
– Сейди, ще се сптавиш ли с това? – Обади се майка ѝ.
Тя кимна и преглътна тежко, избърсвайки се под очите си, преди да се вмъкне вътре.
Допих последната лимонадата и се канех да стана и да се измъкна, когато една висока фигура последва Сейди през вратата на вътрешния двор.
– Г-н Абът. Добре дошли. – Майката на Сейди на практика скочи от стола си и побърза да се приближи и да стисне ръката на Уайлдър. – Мога ли да ви донеса лимонада?
– Разбира се. – Той наведе брадичката си, след което огледа лицата. Търси.
В момента, в който ме забеляза в ъгъла, челото му се набръчка.
Но преди да успее да се приближи, група момчета от моравата излязоха на стълбите на верандата, за да му стиснат ръката и да го поздравят.
Той беше залят от светски разговори. И колкото и да ми се искаше да го гледам в пълния режим на мистър Абът, бях твърде разгорещена и много готова да се прибера вкъщи. Така че се измъкнах от стола си и тихо се измъкнах.
Алеята беше претъпкана с коли. Промъкнах се през тесните пролуки към улицата, като погледнах и в двете посоки, преди да отида до Бронко, паркирано на отсрещния тротоар. Изглеждаше, че в този квартал има поне още едно абитуриентско тържество, което се намираше по-надолу.
Бях изровила ключовете от чантата си и се канех да отключа вратите на „Бронко“, когато чух името си.
– Айрис. – Уайлдър ме настигна и обхвана с ръка лакътя ми. – Къде отиваш?
– Връщам се в къщата. Завършвам, че съм се разделила.
– Добре ли си?
– Да – излъгах. Не. Може би. Просто се чувствах… уфф.
Това парти толкова много приличаше на това да съм си у дома. Имах странно, лепкаво чувство. За пръв път, откакто бях в Каламити, усещах такова явно осъждане. А не исках да остана толкова дълго, че да се развали любовта ми към това градче.
– Хей. – Той плъзна ръката си по ръката ми и я доближи до лицето ми.
– Хей. – Наклоних се към докосването му. – Как бяха другите партита?
– Аз също имам нужда от почивка.
– Още не можеш да си тръгнеш. Сейди е най-сладката, така че трябва да останеш още малко.
– Ще остана. – Той въздъхна. – Изглеждаш отнесена.
– Напълно. Но мисля, че малко съм изгоряла от слънцето. Просто трябва да се охладя.
Очите му се свиха.
Някак си за малко повече от месец беше станал твърде добър в четенето ми. Еднакво обичах и мразех това познание, което имахме един към друг. Хората, които правят само случаен секс, не би трябвало да са добри в това да прозират лъжите на другия. Не би трябвало да правят на другия вечеря всяка вечер и кафе всяка сутрин. Не би трябвало да прекарват всяка свободна минута заедно.
Те не би трябвало да се влюбват.
Не че Уайлдър ме обичаше.
Не че аз обичах Уайлдър. Не съвсем. Още не.
Но, по дяволите, беше толкова близо. Беше неизбежно. Като въртенето на земята или изгряването на луната. Преди да напусна Монтана, щях да бъда влюбена в Уайлдър Абът.
А това беше шибано.
Сърцето му вече беше заето. Бях достатъчно егоистична, за да искам всичко или нищо. Исках цялото му сърце, а суровата истина беше, че никога нямаше да го имам.
– Отивай да се забавляваш. – Усмихнах се, като се надявах да стигне до очите ми. – Тази вечер ми се яде пица. Ще се отбия до Pizza Palace.
– Добре. – Той проследи палеца си по бузата ми, без да ме пусне. После се наведе и запечата устните си върху моите, като несъмнено размаза червилото ми по неговата и моята уста.
Другата му ръка се уви около гърба ми, придърпвайки ме по-близо, докато само пръстите на краката ми докоснаха паважа.
Уайлдър ме придърпа към себе си, а устите ни бяха притисната. Езикът му гъделичкаше долната ми устна, но преди да задълбочи целувката, той разхлаби ръцете си и се отдръпна.
– О-о-о. – Посегнах към устните му, избърсвайки червилото. – Определено не го криеш.
Ъгълчето на устата му се изкриви, преди да поднесе ръка към устата си и да себизбърше с нея.
– Изтрих ли го?
Засмях се.
– Дори не е близо.
Той ме подмина, за да стигне до „Бронко“, навеждайки се, за да огледа устата си в отражението на прозореца. След това се изправи и отново се обърна към мен, като взе лицето ми в ръцете си. Уайлдър ме целуна по челото, след което ме пусна.
– Ще се видим скоро.
И двамата се обърнахме, за да видим Сейди, която стоеше в устието на тясната алея.
Погледът ѝ се стрелна между нас, очите ѝ бяха широко отворени.
Не беше така, сякаш Уайлдър и аз бяхме тайна около Каламити. Всеки, който е бил при Джейн или в центъра на града, е можел да ни види заедно. Но шокът по лицето на Сейди изведнъж ме накара да се почувствам виновна. Сякаш трябваше да ѝ кажа, че съм останала при учителя ѝ.
– Сейди…
– Той? – Тя примигна и поклати глава. – Ти си с г-н Абът?
– Да? – В известен смисъл.
Не бях сигурна какво съм очаквала, но погледът на чисто предателство, на болка, който се изписа на лицето ѝ, определено не беше това.
Тя отново поклати глава, а ръцете ѝ се насочиха към косата. След това се завъртя на пета и потегли, а полата на белия ѝ сарафан се развяваше зад нея, докато изчезваше в къщата.
– Какво, по дяволите, беше това? – Попита Уайлдър.
– Не знам.
Защо ще се разстройва, че съм с Уайлдър? Защото не ѝ бях казала за него на редовните ни срещи на кафе? Няма как. Сейди беше толкова уравновесена. Трябваше да се случва нещо друго.
– Ще отида да поговоря с нея. – Направих крачка, но се спрях.
Застанах почти по средата на улицата и това ме удари като ускорен автобус.
Сади харесваше друг. Ето защо беше скъсала с Райън. Беше ми казала, че няма да прави нищо, докато не се дипломира. Че Райън и всички ще се побъркат. А на верандата преди това тя беше по средата на това да ми каже нещо. За това, че аз ще бъда единственият човек, който ще… нещо.
На какво? Да разбере?
– О, Боже мой. – Притиснах ръка към сърцето си, докато стомахът ми се свиваше. – Не.
– Айрис? – Ръката на Уайлдър стигна до лакътя ми.
– Аз съм такъв идиот.
– Какво става?
Погледнах към него, към тези красиви, тъмни очи и това безумно красиво лице, и разбрах, че предчувствието ми е правилно.
Уайлдър беше съвършен. И през всичките му години на преподаване се съмнявах, че Сейди е единствената ученичка, която е влюбена в него.
Назад към част 17 Напред към част 19
