ЕПИЛОГ
АЙРИС
ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…
Нямаше свободно място при Джейн. Туристи и местни жители се бяха натъпкали в бара, за да гледат как Люси Рос пее с групата.
Люси Рос. Моята приятелка.
Как стана така, че бях приятелка с жена, която някога бях обожавала? Не изглеждаше реално. Но ето че тя стоеше в края на сепарето ни и разговаряше с мен, докато Дюк говореше с Уайлдър.
– Кога тръгвате? – Попита тя, прибирайки кичур руса коса зад ухото си. Тази вечер беше облечена с разкопчан потник и изтъркани джинси – облекло, което бяхме купили заедно.
– Три дни. Наистина трябва да си събера багажа. – Въздъхнах. – В момента се ровя в планина от мръсни дрехи. За такъв малък човек Блейкли създава толкова много пране.
– Искаш ли да те излъжа и да ти кажа, че с напредването на възрастта се облекчава?
Засмях се.
– Да.
Щракването на микрофона открадна вниманието ѝ и тя погледна към сцената. Групата се връщаше на мястото си след почивката на сета.
– Ще трябва да те излъжа по-късно. Това е сигналът ми да се върна там.
– Успех. – Махнах с ръка, докато тя се провираше през тълпата и се усмихваше, докато си проправяше път към сцената.
Дюк стисна ръката на Уайлдър и побърза да настигне Люси на сцената, като я целуна, преди да заеме обичайния си стол на бара.
– Преди да започнат отново, ще изляза навън и ще се обадя в къщата – каза Уайлдър.
– Бейби, тя е добре. И двамата имаме телефоните си. – Почуках по моя, който лежеше на масата до чашата с вода и полупразната кошница с пържени картофи. – Те ще изпратят SMS, ако имат нужда от нещо.
– Не, няма да го направят. Просто ще се опитат да се разберат и няма да ни безпокоят.
– И какво? Нека се опитат да се справят. – Аргументът ми беше безсмислен.
Уайлдър се измъкна от сепарето с телефон в ръка.
– Веднага ще се върна.
Завъртях очи, докато той вървеше към вратата и се измъкваше навън.
Родителите му бяха останали с Блейкли тази вечер и за първи път оставяхме деветмесечната си дъщеря. Преди тази среща бях изнервена. По-рано Уайлдър на практика ме беше натикал в пикапа, за да ме накара да тръгна.
След един час при Джейн се бях отпуснала, защото знаех, че тя е в добри ръце при родителите му. Въпреки това тревогата на Уайлдър само се бе увеличила. Вече два пъти се беше обаждал на майка си.
Това беше пробният ни опит с родителите му като детегледачи. След три дни всички щяхме да заминем за Козумел за лятната ни семейна ваканция. Родителите му искаха да ни дадат възможност да прекараме време сами и щяха да гледат Блейкли, за да можем да отидем на няколко срещи по време на двуседмичното ни пътуване.
Очаквах да бъда родителят, който ще настоява да си тръгнем в момента, в който чийзбургерите ни свършат. Но по начина, по който Уайлдър продължаваше да проверява времето, разбрах, че това предстои.
Обичаше дъщеря ни извънредно много. И нямаше да ми пука, ако съкратим днешната среща, за да може той да бъде там и да я люлее, за да заспи, както е правил всяка нощ от живота ѝ.
Не бяхме планирали да създадем семейство толкова скоро, но зимата, след като се преместих в Каламити, прекарах Коледа, надвесена над тоалетната, изхвърляйки вътрешностите си. Когато гаденето не спря, отидох на лекар, сигурна, че съм хванала вирус. Не, просто бях бременна.
Родителите ми бяха очаквали да се втурнем към съда за бърза сватба. Уайлдър не би имал нищо против, но аз настоявах за повече. Исках да се оженим на плажа. Така че бяхме изчакали до това лято, когато учебната година беше приключила и Блейкли беше достатъчно голяма, за да пътува, за да направим мечтаната сватба.
Може би бяхме подходили малко не по реда си, но редът беше преоценен.
Обикновеният диамантен пръстен на пръста ми блестеше под светлината на масата. Носех този пръстен от близо две години, а след по-малко от седмица на този пръст щеше да има и сватбена халка. Скоро ръката на Уайлдър нямаше да изглежда толкова гола.
Бяхме планирали малка сватба на място. И двете ни семейства щяха да пътуват и да останат за една седмица. След това повечето от гостите щяха да си тръгнат, а родителите му щяха да останат, за да помагат за Блейкли по време на медения ни месец.
Най-сетне щяхме да отидем на дългоочаквана почивка.
Бременността ми беше осуетила повечето ни планове за пътуване през последните две години. Бях ужасно болна през първите пет месеца и когато най-накрая се почувствах отново на себе си, лекарят ми ме предупреди да не предприемам продължителни пътувания през последния триместър.
Така че с Уайлдър проучвахме по-близо до дома. Бяхме ходили на безброй пътувания през уикенда. Бяхме прекарали безкрайни часове в Бронко, Уайлдър зад волана, а аз се возех на задната седалка и го засипвах с въпроси. В тези дни имах много приятели в Каламити, но Уайлдър винаги щеше да бъде най-добрият ми приятел.
– Тя е добре. – Уайлдър се плъзна в своята част на кабината. – Току-що са я изкъпали.
– Чувстваш ли се по-добре? – Подразних го.
– Да. – Той се усмихна и открадна един от останалите ми картофки, тъй като кошницата му беше празна.
Докато той дъвчеше, аз взех телефона си и извадих камерата.
– Усмихни се.
Той не се усмихна. Рядко се усмихваше за инсценирани снимки. Не че това имаше значение. Уайлдър се усмихваше толкова често, че успях да го уловя на много откровени снимки. Но все пак направих снимка тази вечер и я публикувах в историите си в Инстаграм.
Всеки път, когато публикувах за Уайлдър, ни заливаха съобщения. Ким очакваше, че без значение каква сватбена снимка ще публикуваме, ще ударим новия си рекорд.
Това беше най-успешната година за бизнеса ми, която можех да си представя. Последователите ми нямаха нищо против, че двумесечните ми престои на различни места бяха спрели. Вместо това те поглъщаха съдържание за Уайлдър и живота ни в Монтана. А бременността ми беше изключително популярна, донесе нови последователи и възможност да разширя обхвата на марката си до семейни продукти.
Съдържанието ми се беше променило заедно с начина ми на живот и макар че все още имаше дни, в които неприятните коментари пробиваха дебелата ми кожа, в повечето случаи бях благодарна, че хората все още се интересуваха от това, което имам да кажа.
Дори семейството ми проявяваше по-голям интерес към кариерата ми. По време на последното им пътуване до Каламити мама и татко бяха прекарали цялата вечеря в задаване на въпроси за това какво правя и как се прави. Всички те бяха спрели да ме притискат да се съобразявам с тяхната представа за нормален живот.
Или това беше дело на Дани – много неща се бяха променили, откакто той беше пътувал до Монтана, за да ми крещи, че съм спала с най-добрия му приятел – или това новоприемане беше заради Уайлдър. Всички го обожаваха и му приписваха заслугата да ме задържи в страната.
Но това, което не разбираха и вероятно никога нямаше да разберат, беше, че той би опаковал всичко в един миг, ако си мислеше, че животът в пътуване ще ме направи щастлива. Щеше да ме последва по цялото земно кълбо, ако поисках.
Не че аз бих искала. Животът ни беше в Каламити и аз не бих го приела по друг начин.
– Обичам те – казах му, просто защото можех.
– Обичам те, бейби. – Той провери часа на телефона си.
– Искаш ли да тръгваме?
– Можем да останем.
Той щеше да остане заради мен. Но да, той искаше да си тръгне.
– Да се приберем вкъщи.
Това беше всичко, което му беше необходимо, за да изрови портфейла си и да остави достатъчно пари на масата, за да покрие сметката ни. Ръката му намери малката част на гърба ми, докато се придвижвахме към вратата.
Той наруши всички ограничения на скоростта по пътя към вкъщи, но стигнахме навреме, за да може той да измъкне Блейкли от ръцете на майка му и да я люлее, за да заспи.
Бяха перфектна двойка. Тя прилягаше към широките му гърди като ключ към ключалка. А с тъмната си коса и тъмните си очи тя беше негова във всяко едно отношение.
И докато се гушкаха, аз се запътих към пералнята и започнах дългата задача да опаковам багажа за Козумел.
Три дни по-късно, с дъщеря ни, закопчана в столчето за кола, се качихме в „Бронко“ в пет сутринта, готови да пътуваме два часа до летището, за да хванем първия си полет.
Ръката на Уайлдър взе моята, а пръстът му докосна годежния ми пръстен.
– Готова ли си, Айрис Монро?
Да стана негова съпруга? Повече от готова.
– Да стана Абът – казах аз. – Да, Айрис Абът.
