ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 24

Глава 24

Същата нощ, лежейки в леглото, разказах на Картър за срещата ми с Аманда. Той ме изслуша и отговори.
― Това е добре. Вие двете се запознахте в колежа, нали?
Погледнах го изненадана, че знае този факт, въпреки че от опит вече знаех, че това не трябва да ме изненадва. Неговите хора са ме следвали през целия ми живот. Той вероятно знаеше повече за мен от мен самата.
― Не съвсем. Нямах много приятели в колежа, никой не се задържаше достатъчно дълго. Познавах Аманда от самото началото на първи курс. Ходехме в един и същ клуб на първокурсниците, беше само за начинаещи, за да им бъде по-лесно да се адаптират. Но аз спрях да ходя на клубните срещи още след първата вечер, когато разбрах, че не бяха задължителни.
Той прокара пръсти по ръката ми, предизвиквайки приятен трепет.
― Значи не сте се сприятели веднага?
― Не, случи се чак, когато ме наеха да работя в Ричмънд. Тя преподаваше, а през лятото работеше в близкото кафене. Там ние подновихме общуването си. А Мелъри срещнах по рано. Тя беше единствената ми приятелка от колежа. Отне ми време да оценя какви добри приятелки бяха. Никога не съм била душата на компанията, но дружах с много момичета. Ходехме по купони с момчета, но беше ужасно. Честно казано, мисля, че проблемът беше в момичета, с които се движих. Бяха от типа за една нощ. Дори не знам, защо общувах с тях.
Ръката му посегна към косата ми. Той отмести няколко кичура от лицето ми. Леките докосвания ми действаха успокояващо и предишната пустота започна да отстъпва. Тогава той възкликна.
― Знаеш ли колко си красива, Ема?
Учудена и леко смутена, вдигнах очи и го погледнах, и тогава разбрах че той беше напълно сериозен. Загубих дар слово, за миг и не знаех какво да отговоря. Видях любовта изписана в неговите очи и от това почувствах опияняващ трепет. Той погали челото ми с палеца си и се придвижи надолу към бузата ми. Накрая хвана брадичката ми и се усмихна.
― Винаги си била красива, Ема. Тревожих се за теб, когато живееше в приемните семейства. И се радвах, когато те уредиха при последното. Джоунс бяха мили с теб.
Виждайки изненадата ми, той се усмихна широко.
― Да, дори тогава те наблюдавах и се опитвах да помагам. Аз помолих съдията да те премести при тях. Той се съгласи с мен, че ще бъде за твое добро. И одобри да бъдеш преместена.
Аз си поех дълбоко дъх. Когато става дума за Картър, нищо вече не може да ме учуди. Промърморих с дрезгав глас.
— Мислиш ли, че съм красива? – Той се усмихна широко.
― Щях да те целуна за първи път много отдавна, ако не се страхувах, че ще ме убие Ей-Джей.
― Наистина, ли?
― Да, така си беше.
Той се наведе към мен и притисна устни към моите. А гладът за него се събуди отново в мен и аз отворих бедрата си и го обгърнах с тях. Тя вече беше готова за да го посрещне. По-късно много по-късно, той продължи да разпитва за моите приятели от колежа. Аз се свих на гърдите му и ни завих. Ръката му ме галеше, правейки малки кръгове. Наслаждавайки се, промърморих.
― От много време не съм говорил с никого, когото познавам от колежа.
Той ме целуна по рамото.
― Вие и Мелъри станахте добри приятелки след дипломирането, нали? – Обърнах се и го погледнах.
― И какво? – Той се засмя. Вдигна ръката си към лицето ми и плъзна палеца си по долната устна.
― Нищо, просто се опитвам да науча за живота ти, Ема. Получих отговори, но те не ми каза как се чувстваш или какво мислиш.
― Аз пък мисля, че твоят живот Картър е бил доста по-интересен. – Той затвори очи.
― Не. Изобщо не… често ме бие старецът, но така и никога не го оставих. Не исках да оставя най-добрия си приятел и малката му сестра. Те станаха моето семейство. И когато ми ги отнеха, аз постъпих както можах. Пребих ги! А когато това не проработи, ги избих всичките до един! А останалото вече го знаеш. Животът ми изобщо не е интересен.
― Аз пък мисля, че подценяваш себе си.
― Просто предпочитам да слушам за теб. – Ръката му се плъзна надолу от врата към вдлъбнатината между гърдите ми. Аз затвори очи. Той хвана едната ми гърда и започна да я гали. Аз прошепнах.
― Срещнах Мелъри на първата си работа след завършването. Чак след това ме взеха на работа в Ричмънд и отново се намерихме с Аманда.
― Разкажи ми повече. – Той се спусна и целуна гърдите ми. Аз се изпълних с вълнение.
― Хм… Говорихме си много за момчета. И трите. Мелъри имаше много гаджета. Бен също беше хукнал след нея, но тя не му се поддаваше. А Аманда… – дъхът ми секна, когато той прокара езика си по гърдите ми. – Хм… Аманда харесваше да скучае. Тя казваше, че безгръбначният й баща я беше обрекъл на това.
Той се спусна още по-ниско, към стомаха ми. Пръстите ми се впиха в неговата коса. Въздъхнах, неспособна да изрека и дума. Жаждата между краката ми растеше с всяко докосване.
— Значи се забавлявахте с нея двете? – Ръката му се придвижи до бедрото ми и той ме обърна настрани. След това застана зад мен. Вдигна единият ми крак и проникна в мен. После ме хвана и ме придърпа към себе си. И започна бавно да се движи в мен. Не можех да говоря. Чувствах се като зашеметена. Целуна ме и прошепна в ухото ми.
― Разкажи ми за приятелството ви. – Аз поех въздух, опитвайки се да се съсредоточа.
― Ние… присмивахме се на нашите момчета… и на Бен. – Той влезе по-дълбоко. Затваряйки очи, наклоних глава. Той забави темпо и прошепна.
― Защо му се присмивахте?
― Защото… беше смешен… – загубих дар слово. Можех единствено да лежа, докато пръстите му блуждаеха по тялото ми, а бедрата му се притискаха към моите.
― Картър…
― Да… Ема?
В гласа му се долавяше забавление. Обърнах глава и го погледнах в очите. Те бяха потъмнели. Обзе ме първичен глад. Отблъсквайки се от бедрата му, аз се измъкнах и се опитах да се обърна, но Картър ме задържа за кръста. Той ме вдигна над него и ме облада рязко в същия момент. Аз изстенах от удоволствие извивайки гърба си, после притиснах гърдите си към него, а бедрата ни затанцуваха с яростно темпо.
По-късно, след като приключихме по едно и също време, аз все още лежах върху него, свита на кълбо. Той решеше косата ми с пръсти, плъзна ръка надолу по тялото ми нежно ласкаейки кожата ми и отново се върна към коса, повтаряйки това движение отново и отново. Почти заспивах от блаженство, когато главата ми изведнъж дойде една мисъл.
― Имаш ли хора, които следят Аманда? – Ръката му завърши движението си и се отпусна.
― Не. Притесняваш ли се за нея?
― Не. – Нямах причина за това. Погледнах го и плахо попитах.
— Мога ли да я поканя в Инфинити някоя нощ? Ще й е забавно.
― Можеш да я поканиш където пожелаеш. – Забелязах в очите му лека тъга. Сърцето ми се сви.
― Какво има, Картър? – Той се усмихна тъжно.
― Радвам се, че имаш добра приятелка. Животът с мен е самотен. И се тревожа за теб, когато ме няма в къщи.
― Никога не трябва да се тревожиш за мен. – Той стисна ръката ми.
― Тревожа се. И винаги ще се тревожа, защото те обичам. Никога няма да започна да те контролирам, Ема. Можеш сама да вземаш решения и да ходиш където искаш, аз няма да ти преча. Но имам нужда да знаеш, че ме е грижа за теб, и че много те обичам. Искам да бъдеш в безопасност. Винаги ще го искам, без значение с кого си или какво правиш.
Затаих дъх под зоркият му погледа. Никой не ме беше гледал така, откакто Ей-Джей ми каза да се скрия, когато дойде Том. Онзи беше последният път, когато бях чувствала такава силна любов, както сега от Картър. Нямах думи просто. Не знаех как да изразя чувствата си, затова просто се наведох към устните му и го целунах. Скоро и двамата отново се отдадохме на страстта. Аз си бях вкъщи. Там където трябвашe да бъда.

* * *

Измина още един месец. Бях щастливa. Картър се опитвашe да ограничи пътуванията си до един ден в седмицата, а когато не се получаваше, знаех че той бърза да се върне при мен. На работа всичко вървеше както обикновено. Все още се наслаждавах на новата си позиция и новооткритите правомощия. Тереза продължаваше да се държи с мен дистанцирано, в случаите когато работехме заедно. Това малко ме разстройваше. След работа започнах все по-често да се отбивам в кафенето. Аманда почти винаги ме чакаше на нашата маса. Тя знаеше кога свършвам работа и приготвяше кафето предварително. Ние двете бяхме се разбрали да престанем да обсъждаме Бен и Мелъри. Споделях най-вече малки неща с нея за мен и Картър, за пoредния ресторант в който ме е завел, или че можем да отидем в Инфинити по всяко време. Тя разказваше истории за себе си, или за нейните колеги.
В последния петък на месеца при едно от моите посещения при Аманда, забелязах, че нещо не беше наред. Тя седеше със скръстени ръце и унила физиономия.
― Какво се е случило? – Тя вдигна глава, а в очите и се четеше ужас.
― Имам среща. – Усмихнах се.
― Изглеждаш ужасена до смърт. Толкова зле ли може да е? – Тя стисна ръце и си пое дълбоко дъх.
― Как можа да се случи? Дълго вече мисля и не мога да разбера. Наистина не разбирам. Той беше там. Атрактивен. Поръча си геврече. Донесох му го, и когато го оставих на масата, ръката му докосна моята. – Тя въздъхна драматично. – И тогава ми го изтърси така изневиделица. Аз направо откачих. Знам, че съм полудяла. Моята най-добра приятелка се среща с гангстер. Какво направих? Аз съм полудяла… не мога да го направя. Трябва да му се обадя и да отменя срещата. – Наведе се и взе да рови нервно в чантата си, търсейки телефона, но аз й го взех.
― За какво говориш, по дяволите? Не си можела да отидеш заради мен? Що за глупости? – Тя замръзна. Аз използвах случая. Хвърлих телефона й отново в чантата и я сложих на масата.
― Можеш да излизаш с когото искаш. Изобщо не смей да отменяш срещата си заради мен. Разбра ли ме? – Тя преглътна и плахо промълви.
― Той е ченге.
― Оуу…
Облегнах се на стола, не знаех какво да кажа. Такъв сценарии дори не бях и сънувала, но сега се замислих сериозно за това. Аз никога не съм й разказвала нищо конкретно. Бях й разказвала за Картър само добри неща, обикновени истории за срещите ни, и за нашите чувства. Та аз не знаех абсолютно нищо за бизнеса му. Той каза, че е извън играта но все пак беше убивал в миналото. Знаех много малко за това, но никога не казах на никого нищо. Отново погледнах нагоре.
― Срещни се с него.
― Да? – Тя отвори уста.
— Да, срещнете се, запознайте се – свих рамене аз. – Защо не? Та ти дори не се познаваш с Картър. Не знаеш почти нищо за него. Така че защо да не можеш да се срещнеш с този мъж? – Тя продължаваше да ме гледа, а след това изпъшка и се престори, че ударя главата си в масата.
― По-добре ще е да се съгласиш с мен. Не мога да се срещам с този човек.
― И защо не?
― Защото…
Аз се усмихнах. – Това си беше старата Аманда. – И се опитах да сменя темата на разговора.
― Чакай малко, Бен и Мелс ще разберат за всичко това. И тогава ти ще чуеш всичко за…
Спрях. – Наистина ли го казах? Забравих че не бива.
― Глупости, Ема. – Тя внезапно се придвижи напред и удари с ръка по масата. – Погледни ме. Аз вече забравих за тях. – Тя отново удари с ръка. – Погледни ме, Ема.
Погледнах нагоре, а сърцето ми се ускори. – Мелъри.
Аманда изсъска към мен.
― И какво?! А? И какво от това. Разбирам какво се случи току-що и това е нормално. Всичко е наред. Добре, Емс? Добре?! Аз знам, мислиш, че си забравила за Мелъри и се обвиняваш за това! Права ли съм?
Гледах я мълчаливо, неспособна да прогоня чувството си за вина.
― Не си права. Не си права, Емс! Това, което се случи, е ужасно, просто ужасно, но ти спаси приятелката си. Да. Спаси я, но когато ти го направи, правилата на играта се промениха. И приятелят ти го знаеше. Той веднага разбра, че ще дойде момент, когато те ще дойдат за теб или за нея. Бен направи подлост, но го направи заради безопасността на Мелс. И факта, че ти забрави за тях, просто означава, че продължаваш напред. Това е разбираемо? И нищо повече. Вървиш напред. Ние всички продължаваме да живеем. Където и да са, те също продължават да живеят. Не е нужно да се чувстваш виновна за това, че тя си тръгна, а аз знам, че го правиш. Бъди доволна, че си привлекателно момиче, и се наслаждавай на това, че си щастлива и си с него.
Аз промърморих.
― Откъде знаеше какво имах нужда да чуя? Наистина ли е толкова просто?
― Знам, защото те обичам, Ема. Ти си моя приятелка и съм благодарна за това, че все още те имам. Яд ме е, че Бен отиде при тях, но също и го разбирам. А твоят приятел беше прав да те вземе. Ако беше останала с нас, щеше да бъдеш лесна плячка. Те щяха да намерят Мелъри и Бен, а те щяха да им кажат какво си направила, за да се спаси тя. – Тя сви рамене. – Трябваше да се случи. Твоя живот или нейния.
Тогава си спомних старите ни шеги и се усмихнах.
— Говориш за Бен като за мъж? – Аманда плесна с ръка по челото си и изпъшка.
― Той беше безнадеждно зависим от Мелс. Винаги тичаше след нея беше от онези момчета… толкова се унижаваше. – Аз се засмях.
― Той ми се обаждаше в апартамента, когато тя беше на срещи. Искаше да му казвам, когато тя се прибере. Аз никога не се съгласявах, даже веднъж ми изпрати пица. Сякаш се опитваше да ме подкуп за информация.
― Мелъри беше толкова глупава… – продължи тя. – Добродушна, но глупава. Как го допускаше до себе си? Той й беше като преследвач, когото тя смяташе за приятел. – Аз изсумтях.
― Или по-скоро като брат. Понякога когато той идваше в нашата квартира тя се криеше в банята. Дори я бяхме екипирали да бяга през прозореца. Бен не ми вярваше, когато му казвах, че тя не е вкъщи. Той настояваше да претърси апартамента, за да види със собствените си очи.
― Той беше като обсебен малко от нея.
― Малко ли? – Вдигнах вежди аз. – Меко казано. Но тя винаги казваше, че Бен е наистина добър. И май се оказва, че в известен смисъл тя беше права? В крайна сметка той остана до нея, до край.
― Да. Той беше като лепкав братовчед, който винаги беше наблизо. – Изкикоти се тя. Аз също се усмихнах. Но в следващият момент усмивката ми избледня.
― По дяволите. Защо говорим за тях, сякаш са мъртви?
― Защото са мъртви. – Изтърси тя. Погледнах рязко към Аманда. Тя сви рамене, въздъхна и извърна очи и каза.
― Поне за мен е така. Те заминаха. Изоставиха ни. Когато ти си тръгна, поне продължи да работиш. Ние си пишехме от време на време. Но те изчезнаха напълно. Ни обаждане, ни съобщения. Нищо! Така че да, това ми идва само на ум. Те са мъртви за мен.
― Не си права, Аманда.
― Поне така боли по-малко. Може би и ти трябва направиш така, Емс.
― Да, може би. – Прехапах устна и погледнах настрани. – След случката Мелъри така и никога не ми написа нещо.
― То е защото тъпанара Бен й разби телефона. Той мислеше, че те може да я намерят по GPSа. Ти не беше там последните седмици, за да го видиш само! Главата не го слушаше. Мислеше, че го следят на всеки ъгъл. Че някой подслушва телефона му и може да са хакнали компютъра му. Страхуваше се да напусне апартамента. Веднъж той грабна касапският нож когато пристигна разносвачът на пици. Странно му беше, че момчето не я бил сложил на прага, а звънял за да я даде на ръка.
Аз наведох глава. – Май е имал право. Те наистина ги следяха. Картър беше изпратил хора за това. За останалото не знам, но мисля, че Бен не беше толкова луд, колкото тя си мисли. – Станах от масата и се усмихнах.
― Мисля, че е време да се прибирам вкъщи, Аманда.
― Ще дойдеш ли утре пак? – Спрях, когато видях истинска надежда на лицето й и кимнах положително.
― Да, ще дойда. Хайде да се позабавляваме. Искаш ли да отидем ли в Инфинити? – Очите й светнаха веднага.
― Сериозно ли говориш?
― Сериозно, дори ще имаме собствена зала. Само за нас.
― Мъжът ти ще бъде ли там? – Аз свих рамене.
― Нямам идея. Ще се опита да дойде предполагам, ако не е зает.
― Искаш да кажеш, че ще бъдем само двете, насаме в частна зала?
― Лошо ли ти се струва?
― Не разбира се. Ще мога да се напия и да не се тревожа, че изглеждам като глупачка.

* КАРТЪР *

Телефонът звънна. Картър въздъхна мислено. Не очакваше нищо добро от разговора. Вдигна телефона.
― Джийн?
― Имаш проблем. – Картър не мигна и не реагира. Разговорът току-що започна точно както очакваше.
― Какъв?
― Обадиха се нашите хора от полицията. Всички казват едно и също нещо, намерили са съквартирантката на гаджето ти преди час. – Той сдържа гримасата. Но вече сякаш знаеше, че новините са лоши.
― Мъртва ли е?
― Да, била е пребита и удушена. Ченгетата смятат, че го е направил нейният приятел, за когото ти казваше, че ще бъде проблем.
― Знаят ли защо го е направил? – Ема ще иска да знае защо. Пак ще се самообвинява.
― В коремът й е намерен забит касапски нож. Смятат, че е била бременна и глупакът не е харесал кой е бащата на бебето.
― Дънван. – Картър въздъхна. – Добре. Благодаря, че ме уведомихте.
― Все още го издирват. Ченгетата претърсват целият квартала, но засега само смятат, че е наркоман. Нямат друга следа. Но нали знаеш какво ще стане ако бъде арестуван.
― Наркоман? – Картър знаеше, че Франко обикновено правеше така. Зарибяваше ги, и те са твои завинаги.
— Да — предпазливо каза Джийн. – Крили са се в изоставен апартамент в района на складовете. Мястото изглежда като обикновено свърталище на наркомани. Сам си представяш. – Картър кимна.
― Намерете го преди полицията.
― Какво мислиш да кажеш на приятелката си? – Картър не се поколеба.
― Ще й кажа, че съквартирантката й е умряла поради спонтанен аборт и загуба на кръв.
― Само това ли?
― Тя не трябва да знае останалото. Достатъчно е, че приятелката която се опита да защити, е умряла.
― Само се чуй, Картър. Размекнал си се. Скоро ще започнеш да изпитваш емоции и други подобни глупости.
― А как би се почувствал ти, Джийн, ако в такава ситуация беше изпаднала твоята жена? – Мъжът от другия край на линията се засмя в слушалката.
― Мамка ти, Картър. Нямам никакви чувства след толкова години в този бизнес. Изненадан съм, че ти все още чувстваш.
Чувствам ли? – Лицето на Ема се появи в главата му и го обзе ярост. – Този шибан изрод може да я нарани. След всичко, което направих, за да я запазя в безопасност, сега това. – Той измърмори в слушалката.
― Изпитвам достатъчно чувства, за да знам какво искам да направя на гаджето на съседката й.
― Добре, разбрах те. Ще ми липсват тези моменти.
― А аз няма… – изсъска Картър в слушалката. Джийн се изкикоти тихо и каза.
― Чао, приятел. – Вместо да каже чао, Картър нареди.
― Намерете приятелят.
Когато той затвори телефона, нямаше никакви съжаления, никакви съмнения и угризения. Картър набра номера на шофьора й и каза да я приберат в къщи възможно най-скоро. След обаждането той стана и излезе от офиса. Той знаеше, че трябва да се подготви колкото е възможно повече за разговора, но за първи път от много време насам се страхуваше. Не беше свикнал да се страхува, но откакто в животът му се върна обратно Ема, той беше започнал да го прави доста често. Бе ужасно уплашен.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 22

Глава 22

Не съм сигурна как се измъкнах от „Кашмир“ и как изобщо стигнах до бара на няколко пресечки. Но докато се плъзгам на бар стола, си спомням, че съм дошла тук с определена цел. Дойдох, за да забравя това текстово съобщение. Дойдох, за да забравя Дориан. И Аврора. И Тъмнината, и Светлината. И всичко останало, което е прецакано в живота ми и прави невъзможно просто да дишам спокойно за една секунда от шибания ден.
Пълната табла с шотове пред мен е почти размазана, за да я различа през сълзящите си очи, но все пак я стигам и я изгълтвам, удряйки я на бара. В този момент забелязвам броя на празните чаши пред мен.
Пет. Седяла съм тук и съм изпила пет шота, без дори да се усетя. Без дори да знам защо съм тук.
Сякаш сърцето и умът ми бяха преминали в режим на самосъхранение, след като видях онова видео. Сякаш не искаха да ми позволят да усетя огромната болка, която несъмнено щеше да ми причини. Но сега, докато седя на разнебитения си бар стол, взирайки се в празните чаши, но всъщност не виждайки нищо, чувството на страх и тъга бавно залива организма ми. Като пълзяща болест, която малко по малко разяжда всяка част от теб. И преди да успееш да вдигнеш поглед и да оцениш непоправимите щети, вече е твърде късно. Вече си твърде осакатен и изгнил, за да можеш дори да започнеш да се лекуваш. Няма начин да се върнете от това. Смъртта щеше да е много по-милостива.
– Уау, скъпа. Още едно? – Пита барманът, изведнъж изправил се пред мен. Кимвам в отговор и той се заема да напълни чашата със светлокафяв ликьор. Давам му знак да продължи да ги пълни въпреки нежеланието му.
Изпивам една. След това още една, надявайки се, че изгарящият еликсир ще дезинфекцира и успокои измъченото ми тяло. Топлият ефект от ликьора преминава през вените ми и аз оставям очите си да се затворят, наслаждавайки се на усещането за бутилирано удовлетворение. Искам го. Искам да е навсякъде по мен. Искам да се чувствам добре. А не като въплъщение на ада, който в момента владее сетивата ми.
Времето минава в мъгла от празни чаши за шотове, звучаща рок музика и безлики посетители на бара, които искат да задържат вниманието ми. Не го усещам. Нищо от това. Просто изпадам в собственото си парче забрава и плътските ми сетива ме водят. И докато помещението се върти и размива на фокус около мен, аз се усмихвам лениво в знак на триумф, знаейки, че отново съм го постигнала.
Изтръпването. Нищото. Празнота.
– Момиченце, какво, по дяволите, си направила със себе си? – Гладко като коприна гласче се долепи до ухото ми и отметна кичур коса от лицето ми, докато се подпирах на бара.
– Нико! Ти дойде! – Изкрещявам, хвърляйки се в прегръдките му с всичката сила, която мога да събера. Очите ми са толкова разфокосирани, че дори не мога да го видя. Въпреки това ароматът му ме завладява и възбужда по начин, който кара устата ми да се пълни. Усещането за твърдото му тяло срещу моето кара всяко чувствително място да тръпне от очакване.
– Да, Габс. Дойдох. Но ти не бива да си тук – казва той, като отдръпва тялото ми от своето, за да погледне лицето ми. – Какво правиш тук?
Издърпвам ръцете си от хватката на ръцете му и се обръщам към бара, давайки знак на бармана за още един рунд.
– На какво прилича? Аз пия!
– Питие? Или двадесет? – Той поставя дланите си от двете страни на бара, като заключва тялото ми и кара сърцето ми да се разтупти от контакта. Устните му докосват ушната ми мида. – В момента трябва да си с Дориан. Знаеш ли, че той е обезумял от притеснение.
– Майната му! – Изригвам, привличайки вниманието на близките баровци. – Не искам да бъда с него. Искам да пия! – Взимам първото нещо, което барманът поставя пред мен, и го изпивам, без да мигна, като безнадеждно се опитвам да отблъсна болката, която предизвиква самото споменаване на името му. – И искам ти да пиеш с мен!
Гръдният кош на Нико се удря в гърба ми с кикот, а топлината му ме облива. Начинът, по който тялото му обгръща моето, ме кара да се чувствам в безопасност и обгрижвана. Но дори в изтерзаното си състояние на духа знам, че това не е истинска обич към мен. Всичко е илюзия. И в този момент наистина не ми пука за това.
– Момиченце, няма нищо, което да искам повече. Но не и тук. И тъй като ти си много по-напред от мен, предлагам да пренесем това малко парти обратно при теб.
Завъртам се на стола и принуждавам очите си да се отворят достатъчно, за да мога да го погледна.
– Мммм, сега говориш. Готов ли си да ми подариш най-добрия секс в живота ми? – Измърморвам, като прехапвам устните си внушително.
Нико издава болезнен звук и отвръща поглед, прокарвайки ръка през прибраната си коса.
– По дяволите, нямаш представа колко много бих искал да направя точно това. Но ти знаеш правилата. – Той хваща леко ръката ми и потрива палеца си в малката ми синя котва. – Не мога – мръщи се той.
Издърпвам ръката си и я прибирам зад гърба си.
– Не ме интересува това, а и ти не трябва да се интересуваш. Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че ще бъде невероятно – гукам с нахална, но мързелива усмивка.
Нико се засмя и се наведе към мен, като докосна бузата ми с обратната страна на ръката си. Вглъбявам се в докосването и не спирам да вдишвам опияняващия му аромат.
– Така ли е? Откъде си толкова сигурна? Защо смяташ, че изобщо можеш да се справиш с мен? – Диша съблазнително в ухото ми, предизвиквайки тръпки по гърба ми.
Обръщам глава, като оставям бузата си да го докосне. Чувствайки се окуражена от течната смелост, хващам ризата му и придърпвам тялото му към моето, разтваряйки крака, за да го посрещна.
– Знаеш, че всички имаме свръхспособности, Нико. Моите са да се бия и да се чукам. И съм изключително добра и в двете – изреждам, а устните ми са само на сантиметри от врата му. – Сега изборът е твой. Искаш да се чукаш или да се биеш?
Чувам как Нико си поема рязко дъх и се отдръпва, правейки крачка назад, за да се отдалечи малко от топлите ни тела. Той се мръщи, а сините му очи търсят в лицето ми някаква следа от хумор.
– Ти говориш сериозно. – Ръцете му хващат раменете ми здраво и не по интимен начин.
Измъквам се от хватката му и се обръщам обратно към бара, за да изпия отровата си.
– Да, сериозна съм, Нико – промърморвам, като грабвам чаша с текила. Преди да успея да я поднеса към устните си, Нико я изтръгва и я изпива, преди да успея да го спра.
– Какво ти стана, Габс? Говори с мен. Това не си ти.
Подсмърчам и въртя очи.
– Какво се случи с мен? Може би трябва да попиташ брат си за това.
Нико вдига вежди.
– Какво да го попитам? – Той поклаща глава и вдига ръка, за да спре по-нататъшните обяснения. – Нека просто да те приберем вкъщи. Можем да поговорим, след като изтрезнееш. – Той изважда банкнота и я удря върху бара, преди да ме прегърне, за да ме изведе от бара. Осъзнавайки, че пред мен няма повече шотове, го оставям да издърпа натовареното ми с алкохол тяло от химическото ми убежище.
Нико ме повежда към задната седалка на тъмен джип и се плъзга до мен. След като вдишвам свежия, студен въздух, изведнъж се чувствам напълно замаяна и се свличам към рамката на вратата. Дори не мога да видя кой е на шофьорската седалка и съм твърде далеч, за да ми пука достатъчно, за да попитам. Нико промърморва нещо под носа си и колата започва да се движи, като плуването в главата ми се превръща в пълно цунами.
– Ела тук, момиченце – казва Нико и ме придърпва в скута си, осъзнавайки колко пияна съм всъщност. Той ме люлее любящо и аз облягам глава на рамото му, вдишвайки свежестта му. Усещам устните му върху челото си и ръцете му, които галят косата ми. Чувствам се толкова добре и толкова невероятно успокояващо, че се боря с желанието да сваля гарда и да освободя гноящата се в мен емоция.
След секунди сме в апартамента ми. Нико ми помага да вляза вътре, въпреки че настоявам, че донякъде мога да ходя сама. Това, което ме чака зад вратата на спалнята ми обаче, напълно ме отрезвява.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – Изричам, като се взирам яростно в Дориан с тържествено лице. Нико излиза зад гърба ми и с лекота затваря вратата.
Дориан поглежда към по-малкия си брат и се намръщва.
– Какво стана с нея? – Той пристъпва към мен, но аз се отдръпвам и се запътвам към далечния край на стаята си, мърморейки безкраен поток от проклятия и разярени бълнувания.
Нико поклаща глава.
– Не знам, братче. Намерих я в някакъв бар, вече изпаднала в умопомрачение. Какво си направил?
Дориан ме поглежда, сините му очи са изписани с объркване.
– Нищо. Не знам. Мислех, че… Тя каза, че ще дойде. Имахме планове… Не знам – изсумтява той.
Дори в опиянението ми, дори с ярост и болка, които ме разяждат отвътре, красивото му лице почти ме поставя на колене. Искам просто да се хвърля в прегръдките му и да го оставя да целуне всичко. Дори и след това колко дълбоко ме е наранявал отново и отново, не мога да го изключа. Не мога да накарам сърцето си да спре да го обича, колкото и да ми се иска.
– Габриела – издиша той. – Разкажи ми какво се случи. Кажи ми какво не е наред. Моля те, момиченце.
През стиснатите ми зъби се изтръгва звучно ръмжене.
– Направи. Не. Не се обаждай на мен. Това – изсъсквам. – Няма да ме наричаш така никога повече, лъжлив чувал с лайна.
Дориан поглежда към Нико и се мръщи, преди да обърне по-мекия си поглед към мен.
– Моля те, Габриела. Не знам защо ми се сърдиш. Кажи ми, за да мога да го оправя – моли той.
– Не можеш да го направиш. Не можеш да оправиш това. Ти си направил това! Ти ни унищожи! Ти ме унищожи! – Изкрещях, приближавайки се към него със свити юмруци. Стаята избухва в силни трусове, издавайки тих рев.
Нико застава пред мен, за да се опита да ме успокои. В мига, в който поставя ръцете си върху мен, той изтръпва от болка и се отдръпва.
– О, по дяволите!
Дориан продължава да напредва, но спира на три метра от мен. Той сам е изпитал гнева ми и би било глупаво от негова страна да се приближи повече.
– Какво направих? Не мога да поправя това, ако не ми кажеш какво съм направил.
– Не можеш да поправиш това! – Крещя.
Дориан прави малка крачка напред, като предпазливо вдига длани нагоре.
– Сега, Габриела, кажи ми какво направих. Кажи ми как да поправя това. Каквото и да е, аз мога да го поправя. Позволи ми да го поправя заради теб. За нас – моли той.
– Нас? – Подигравам се. – Няма нас, Дориан. Вече не. Ти ни разби.
– Как? Мислех, че сме… Мислех, че работим – казва той и прави жест между нас.
Нико отстъпва крачка назад, надявайки се да ни даде поне малко уединение, но продължава да ме гледа в очите, в случай че се наложи да се намеси. И двамата изглеждат… колебливи. Може би дори малко нервни. От какво биха могли да се страхуват тези смъртоносни сили? Как биха могли да видят заплаха в мен?
– Ти – изръмжах, като насочвам пръст към него. – Искаш да знаеш как? Искаш ли да знаеш как ме разкъса, крайник по крайник? – Насилствено пъхам ръка в джоба на палтото си, за да извадя мобилния си телефон. След това го хвърлям по главата му, надявайки се, че някак си ще го уцели в красивото му лице. Разбира се, той го хваща, без да мигне.
– Провери неизвестното съобщение, задник – добавям, като правя крачка назад. Не е нужно да го виждам отново. Няма как да преживея да стана свидетел на предателството му още веднъж.
Дориан натиска няколко бутона и поглежда телефона със строго изражение. След това издава болезнен стон, което кара Нико моментално да примигне към страната му, за да види причината за агонията му. След няколко секунди по-малкият брат на Дориан се сгърчва, след което поклаща глава към него. След това ме поглежда със съчувствени очи. Почти ми се иска да зашлевя съвършеното му лице. Не се нуждая от съжалението му.
След като мъчителните звуци на страстта престават, погледът ми се спира върху зашеметеното изражение на Дориан.
– Момиченце… Габриела… не е това, което си мислиш – заеква той с разширени от ужас очи.
– Не е това, което си мисля? – Изкрещях, а в очите ми напират гневни сълзи. – Мислиш ли, че съм глупава? Мога да видя какво, по дяволите, се случва със собствените си проклети очи, Дориан! Не смей да се опитваш да извъртиш това, за да ме накараш да мисля друго! Ти си лъжец, измамник и мърша на шибаната земя! Ти си точно като баща си. Не… ти си още по-лош. Той поне е честен за това, което е.
– Но това не е…
– Замълчи! – Извиквам. Горещи, солени сълзи най-накрая се стичат по бузите ми с избухването. – Замълчи, по дяволите, Дориан! Всичко, което казваш или правиш, е в полза на шибаната ти програма да ме контролираш! Не искам да го чувам повече! Не искам повече да те слушам!
Дориан мига точно пред мен, без да се съобразява със собствената си безопасност по време на тирадата ми. В същия миг Нико се позиционира на моя страна.
– Но това не означава нищо! – Изкрещява Дориан. – Слушай ме! Тя не означава нищо! Аз обичам теб и само теб! Нищо не се е случило!
Самите думи карат ушите ми да горят неистово. Сякаш умът и тялото ми някак си са се разкъсали, ръката ми се размахва пред мен и се свързва с бузата на Дориан с по-голяма сила, отколкото някога съм излъчвала, карайки го да се строполи настрани. Без да мога да открия как и откъде съм предизвикал тази сила, аз се задъхвам, но продължавам да изпитвам нестихващ гняв.
Дориан се успокоява мигновено, въпреки че виждам малка струйка кръв в ъгълчето на устата му. Той засмуква вътрешната страна на устната си, вкусвайки металното вещество, а ноздрите му се разширяват от неизживяна ярост. Гърдите и на двама ни се повдигат бързо, докато се взираме в другия със стъклени очи. Бучащото напрежение в стаята се превръща в грохот, а въздухът около нагорещените ни тела трепти с преливащо течение.
– Габриела… – прошепва той, а гласът му се пречупва от емоции.
Поклащам глава при звука на името ми на езика му. Това е погрешно; всичко е погрешно сега. Всичко е лъжа. Знаех, че той никога не би могъл да се грижи истински за мен. Знаех, че никога няма да може да разбере дълбочината на чувствата ми към него. Дори и сега, приемайки измамата му за истина, не мога да не го обичам, въпреки че всяка шибана част от мен иска да го мрази.
– Мразя те – прошепвам, надявайки се да вдъхна истина на мислите си, като ги изрека на глас. – Мразя те и не искам да те виждам никога повече. Ти си мъртъв за мен, Дориан.
– Но ти не можеш да повярваш в това. Това не е това, което…
– Остави го – казвам, като вдигам ръка пред лицето си. Хващам огърлицата на врата си и дръпвам, като карам верижката да одраска голата кожа на врата ми, преди да се скъса. Събирам скъпоценния диамантен медальон в дланта си, преди да го изстрелям в гърдите му. – Махай се. И не се връщай никога повече.
Все още притискайки огърлицата към гърдите си и гледайки ме с безброй измъчени емоции, Дориан пуска самотна сълза да се плъзне по зачервената му буза. Гледката предизвиква раздвижване на нищожните останки от сърцето ми, но не е достатъчна, за да сломи решимостта ми. Не е достатъчно, за да ме сглоби отново. Ние сме мъртви и ни няма. Това, което имахме с Дориан, не може да бъде възкресено.
Той поглежда към Нико, още една сълза се отронва, но той не прави движение, за да я отмахне.
– Остани с нея… моля те – изревава той.
Нико кимва, след което поставя ръка на рамото на Дориан и изглежда така, сякаш се бори със собствените си сълзи при вида на болката на брат си. Всичко в мен крещи, подтиква ме да отида при него и да го прегърна. Да му дам възможност да обясни и да му простя. Да целуна мъчителните му сълзи и да го държа близо до себе си, докато и двамата не се унесем в сън. Но аз не мога. Не мога да му дам това, защото, честно казано, нямам какво друго да му дам.
Дориан поглежда към мен, а по лицето му се стичат сълзи. Виждайки го толкова съкрушен, желанието да го утеша е още по-силно, но аз се боря с него, затварям очи, за да изтрия от погледа си наранената му красота.
– Обичам те, момиченце – чувам го да шепне с прегракнал глас.
Отново отварям очи само за да видя пред себе си разпръскващи се сиви облаци. Той си е отишъл; всичко е свършило. И окончателността на тази мисъл ме разкъсва на две. Със силен, разтърсващ душата хлип падам на колене и се хващам за гърдите, цялото ми тяло се тресе силно, докато гигантските сълзи бликат от очите ми и капят в устата ми и по цялата ми риза. Кашлям и се задушавам, а гърдите ми болят при всеки болезнен вой. Чувствам се така, сякаш умирам от най-бавната, най-жестоката смърт в историята.
Нико пада на колене и ме взима в прегръдките си. Той гука и шепне съчувствие, като отчаяно се опитва да ме успокои.
– Шшшшш, всичко е наред, момиченце. Всичко ще бъде наред. – Той ме люлее напред-назад в прегръдките си, позволявайки ми да заровя обляното си в сълзи лице в гърдите му.
– Аз… не… мога… той… защо – изреждам между раздиращите ме ридания.
– Знам, знам – прошепва той и целува косата ми. – Знам, че боли.
След като възвръщам контрола над дишането си и преставам да треперя достатъчно, за да се изправя, Нико ме отвежда до леглото ми. Внимателно ми помага да се освободя от дрехите си, като дори не поправя устните си, за да ми направи лигава забележка. Погледът му дори не почива върху тялото ми по похотлив начин. След като се събличам до бельото и сутиена, той ме слага да седна и тръгва да рови из чекмеджетата ми в търсене на тениска. Слага я върху главата ми и дори отпуска ръцете ми през нея, сякаш съм безпомощна. И в този момент се чувствам точно така. Безпомощна, безнадеждна и абсолютно безжизнена.
Нико отпуска главата ми върху възглавницата и безкрайният ми поток от сълзи бързо облива калъфката на възглавницата. Той вкарва тялото ми под завивките и ме прибира нежно, като притиска целомъдрено устни към мократа ми буза.
– Недей – измъквам се аз, подсмърчайки, и го поглеждам с кръвясали очи. – Моля те, не си тръгвай. Не ме оставяй. Моля те.
Нико ме поглежда, лицето му е изпълнено със съчувствие и разбиране. Той кимва, след което се съблича, като се плъзга под завивката по тениска и боксерки. Придърпва тялото ми към себе си и ме обгръща с ръка, притискайки ме до гърдите си. Топлината и утехата му изтласкват нова вълна сълзи, но той не ме пуска и не ме отблъсква. Нико ме държи още по-силно, целувайки произволно челото и косата ми и мърморейки успокояващи думи, докато не изплача всяка капка влага в тялото си и не изпадна в безметежен сън.

***

Събудих се, притисната към топла, твърда гръд, а тънката бяла тениска беше единственото нещо, което възпрепятстваше контакта кожа в кожа. Силни ръце ме обгръщат плътно, а кракът ми е преметнат през голо, мускулесто бедро. Отварям очи и ярката слънчева светлина атакува възпалените ми очи, карайки ме да изстена.
– Добре ли си? – Пита дрезгав, но секси глас. Изправям тялото си, за да погледна към Нико. Той позволява движението, но не сваля ръцете си от мен. – Как се чувстваш днес? – Той ме дарява с обнадеждаваща полуусмивка и прокарва ръка през дивата ми коса. От друга страна, той изглежда абсолютно съвършен.
Вдигам рамене и слагам глава на гърдите му, като отказвам да го погледна в лицето с лъжа.
– Добре съм.
– Мммм – промърморва той. – Е, аз съм тук. От каквото и да се нуждаеш, аз съм тук за теб.
Кимвам срещу него и оставям очите си да се затворят.
– Благодаря ти, Нико. Наистина. Благодаря ти. – Вдишвам аромата му и леко въздъхвам. – Засега просто продължавай да ме държиш. Просто не ме пускай. Защото точно сега ти си единственото нещо, което ме държи цяла. – След това се унасям в сън, все още не готова да се изправя пред света.
Когато най-накрая се събуждам за втори път, виждам, че е следобед. Все още съм до тялото на Нико, краката ни са преплетени под чаршафите. Макар че това може да се изтълкува като неподходящо, усещането за тялото му до моето е само успокояващо и невинно. Освен това той не разпъва палатка, слава Богу.
– Здравей, чувстваш ли се отпочинала? – Промърморва той.
Макар че тялото ми е сковано и ме боли, а главата ми се блъска от плача и изпития „Джак Даниелс“, сядам и кимам.
– Да. Благодаря за всичко. – Опитвам се да събера поне малка усмивка, но просто нямам сили. Все още ме боли прекалено много, за да се преструвам.
Нико се усмихва и ме гали нежно по бузата.
– Добре. Гладна ли си?
Поклащам глава, неспособна да понеса дори мисълта за храна.
– Не, добре съм. Просто искам да си взема душ и да се опитам да разбера какво да правя по-нататък.
– Какво имаш предвид? – Пита той, като се изправя.
– Трябва да си взема нещата оттук и да се върна вкъщи. – Поглеждам надолу към ръцете си и прехапвам треперещата си устна, като отчаяно се опитвам да отблъсна болката.
– Габс, не можеш да го направиш. Това не е безопасно. Трябва да останеш тук до рождения си ден.
Очите ми се насочват към неговите.
– Защо?
Нико изпъшка и се примири.
– Защото си твърде близо до възнесението си и можеш да нараниш човешките си родители. Освен това си по-лесна за откриване. Можеш да заведеш някого право при тях. Особено сега, когато не искаш Дор…
– Не го казвай! Просто… не го казвай! – Заповядвам, като клатя глава. – Добре, разбирам. Но защо си мислиш, че съм в безопасност тук? Че някой е в безопасност около мен?
– Апартаментът е изписан. Много малко сили могат да проникнат през защитите. А Морган вероятно е най-безопасният човек, когото познаваш. Тя е защитена по начин, който никой от нас не може да разбере или промени. – Той протяга ръка, за да вземе ръцете ми в своите. – И точно сега това просто не е добра идея. Знам, че си разстроена и наранена. С право. Но трябва да бъдеш умна. Имаш само още няколко месеца. Издръж. И ако чувстваш, че все още не искаш да си тук, тогава можеш да отидеш, където пожелаеш.
– Боли ме? – Подигравам се. – Разстроена? Нико, разбираш ли какво… направи той? Осъзнаваш ли колко пъти ме е разкъсвал? Преди бях добре. Не се нуждаех от това той да се появи в живота ми. Бях доволна. Но той просто не искаше да ме остави на мира. И дори след първото предателство, когато най-накрая разбрах кой и какъв е той, той пак не ме остави на мира. Той просто продължава да ме наранява, само за да може да ме изтупа от праха и да оправи всичко. – Примигвам яростно и се опитвам да преглътна възела от емоции в гърлото си. – И аз като глупачка продължавам да му позволявам.
Нико кимва тържествено, без да може да каже нищо в защита на брат си.
– Разбирам. Наистина разбирам. Но помисли кой друг може да пострада от всичко това. Колко по-тежко ще ти бъде, ако семейството ти пострада. Просто те моля да помислиш за това.
Поглеждам надолу към ръцете си, към синята котва, прогорена в кожата ми. Постоянното напомняне за мъжа, когото обичах и загубих. Все още обичам. Може би всичко това е било в главата ми. Може би бях единствената, която изпитваше този порив, която се чувстваше принудена да бъде с него на всяка цена. Това никога не е било истинско за него, знам го сега.
– Бил ли си някога влюбен, Нико? – Питам, а очите ми все още са вперени в ръката ми, прокълната да носи завинаги това напомняне.
Той се намества неудобно на леглото и кимва.
– Да.
– Наистина ли си бил влюбен? Влюбен дотолкова, че само мисълта да я загубиш те разкъсва? Че ти се е искало да умреш, само за да спре болката?
Той отново кимва.
– Да.
Поглеждам го с любопитство.
– Какво се случи?
Нико отвръща поглед и преглъща, гримасничейки, сякаш в гърлото му има болезнен възел.
– Тя беше човек.
– Тя умря? – Питам, въпреки че знам отговора.
– Да.
Обхваща ме състрадание и аз хващам ръката му.
– Остаря ли и почина ли?
Нико връща стъклените си очи към мен, а лицето му е зачервено от внезапна емоция.
– Не.
Виждам, че споменът все още е пресен в съзнанието на Нико, затова не настоявам за повече. Той е наранен и ако съдя по напрегнатия израз на лицето му, може би го боли също толкова силно, колкото и мен. Загубил е любовта си, както и аз. Разбитите ни сърца са само още един елемент от нашата солидарност.
– Може би никога няма да спреш да го обичаш – внезапно прошепва Нико, прочитайки мъката ми. – Но бавно болката от любовта става по-лесна за преодоляване. В крайна сметка тя преминава от изтощително изгаряне в тъпа болка. Понякога ще си спомняш за тази любов и тя ще те пронизва по начин, който те кара да вярваш, че отново умираш. Но с течение на времето тези напомняния стават все по-редки и по-редки. Ще можеш да намериш радост в нещата, които си правила, преди любовта да се появи в живота ти. Ще можеш да потиснеш надигащата се паника всеки път, когато чуеш името им. Ще можеш да живееш отново. И въпреки че споменът за тази любов може никога да не си отиде, той ще си остане само спомен. Спомен, който един ден ще можеш да изживееш с усмивка, когато си го припомниш.
Оставям думите на Нико да потънат в мен и ги прибирам, за да ги нося със себе си. Дориан, безумната ми любов към него, всепоглъщащата ми нужда от докосването му накрая ще се превърнат в спомен. Призрак от времето, когато се чувствах в безопасност и обожавана. Време, в което се чувствах жива. Знам, че ще преживея това; ще го преживея. Но никога повече няма да се почувствам жива. И точно както Дориан ще се превърне в призрак на моето минало, знам, че ще се окажа избледнял призрак на самата себе си.

Назад към част 21                                                                   Напред към част 23

Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 9

Глава 9

Тими продължаваше да ме гледа със смесица от радост и недоверие. Усмихнах се в отговор, щастлива да видя наченки на момчето, с което бях приятелка, сред различията в мъжа пред мен. Когато Тейт ми каза, че Тими е проблемният репортер, когото трябва да намерим тази вечер, бях зашеметена, но доволна от мисълта да го видя отново.
– Не мога да повярвам – учуди се Тими. – Изглеждаш абсолютно по същия начин, само че, хм, преди не си се обличала така – добави той, докато разглеждаше облеклото ми. След това се направи, сякаш искаше да ме прегърне, но спря, когато забеляза мъжа, който пристъпваше към мен.
– Ти! – Тими избухна, губейки усмивката си, докато почервеняваше. – Боже, Кейти, ти все още си с него?
Задуших смеха си от недоверието в тона му.
– Да. И се омъжих за него. – Боунс погледна Тими с усмивка, която успяваше да бъде хищническа, въпреки че не показваше зъби.
– Наистина изглежда много привлекателна, но ако продължиш да мислиш в тази насока, този път ще те кастрирам истински.
Бузите на Тими почервеняха.
– Аз… аз не… Искам да кажа, че не бих … – После очите му се свиха. – Чакай малко. Ти също не изглеждаш различно, освен че косата ти вече е тъмна. Нито един от вас не изглежда с ден по-стар от последния път, когато ви видях. Страхът се разнесе от него, докато гледаше напред-назад между мен и Боунс, свързвайки всичко с това, което беше научил за този клуб. Наблюдавах го внимателно, докато чаках. Тими, когото познавах, беше отворен и любезен, макар и да не знаеше нищо за немъртвите като всички останали.
Колко от това, което е бил, все още беше останало в човека пред мен? Дали годините бяха променили не само външния му вид, но и толерантността му?
– Прав съм за всичко това, нали? – Попита той най-накрая, много тихо. – Някои от тези хора. … не са хора.
– Не, не са – отвърнах с твърд тон.
Лицето му пребледня още повече, когато се огледа в хората край най-близкия бар. На пръв поглед нищо в тях не изглеждаше по-различно от посетителите, събрани около всеки друг бар, особено след като Тими не можеше да види шепата призраци, кръжащи над последната седалка вляво.
Но от време на време от погледа на някой човек проблясваше изумруд. Или пък някой се движеше с бързина, която подсъзнанието на Тими регистрираше, дори ако очите му не можеха да го проследят.
Накрая раменете му се изправиха, когато погледна към мен и Боунс.
– Вие двамата също не сте хора. – Твърдение, а не въпрос.
– Не – казах нежно. – Не сме.
Той поклати глава, сякаш се опитваше да я прочисти.
– Онези момчета, онези, които ме хванаха. … те щяха да ме изядат?
Нямаше смисъл да лъжа и за това.
– О, да. Определено. – Той погледна към Боунс.
– Но ти няма да го направиш.
Боунс изви вежди, сякаш оспорваше това. Бутнах го с лакът, докато казвах:
– Не, Тими, няма да го направи. Никой от нас няма да те нарани.
– Тим – отвърна той, след което ме дари с крива усмивка. – От години никой не ме е наричал Тими. – Усмихнах се в отговор.
– Разбира се. И между другото, казвам се Кат.
– Кат. – Кривата усмивка остана. – Предполагам, че ти подхожда повече от Кейти.
– Не – каза Боунс.
Усмивката на Тими – на Тим – избледня. Погледнах към Боунс объркано.
– Не какво? Смяташ, че приличам на Кейти?
– Не на това, което ще те попита – отвърна Боунс. – Вече и дължиш това, че те е спасила от онези другите момчета. Не и се отблагодарявай, като я молиш за още една голяма услуга. – Тим плесна с ръце по главата си.
– Боже мой, ти наистина чуваш… ? Е, престани! – Боунс направо се разсмя. Трябваше да призная, че Тими наистина изглеждаше смешно, стиснал главата си, но не се присъединих към смеха на Боунс.
– Следващия път опитай да увиеш фолио около главата си, да видим дали ще се получи по-добре – предложи той дяволито.
Погледнах остро Боунс, съжалявам, че вече не можеше да чете мислите ми, за да чуе мисленото ми порицание.
– Престани. Може би и аз самата съм се изкушавала да направя същото, когато знаех, че определени хора могат да подслушват в главата ми.
Тим отпусна ръцете си надолу.
– Не ме интересува какво ще кажеш, трябва да ми помогне – измъкна се той набързо.
Боунс извъртя очи, а после хвърли към Тим поглед, който би накарал повечето хора да онемеят от ужас.
– Направо си нагъл, нали? Да видим дали няма да мога да обясня по-добре позицията си навън. Извън помещенията, където насилието е позволено?
– Дори не си и помисляй за това – измърках предупредително.
– Не и за това – отвърна той, макар че устата му потрепна по начин, който подсказваше, че мисълта му е минала през главата. – Повярвай ми, Котенце, ще си си изгубила времето да го спасяваш преди това, ако другите чуят какво ще те попита.
Това не звучеше обещаващо. Но аз имах нужда от Тими – по дяволите, Тим! – за нещо, така че щях да изслушам и неговата молба. Не гарантираше, че ще се съглася с каквото иска, но щях да го изслушам.
– Добре. Да излезем навън и да поговорим.
Тими погледна Боунс и мен с недоумение.
– Преди да тръгнем, трябва да знам: Ако способностите за четене на мисли са реални, има още нещо, за което се чудех дали фантастиката има право за вампирите …
– Попитай ме дали искря и ще те убия на място – прекъсна го Боунс с изключителна сериозност. – Не и това. – Устата на Тими се изкриви, преди изражението му да стане сериозно и, странно, изпълнено с надежда.
– Когато се върна в апартамента си, вярно ли е, че такива като теб не могат да влизат вътре? – Мразех да разрушавам чувството му за сигурност, но да повярваш в това щеше да бъде само опасно за него.
– Съжалявам, но това е мит. Вампирите нямат нужда да бъдат канени, за да отидат където си поискат. – Не добавих, че вече бяхме в апартамента му по-рано, като разбрахме от съквартиранта му къде ще бъде Тими тази вечер. Не че младият мъж си спомняше как Боунс и аз го разпитвахме, след като му бяхме дали няколко мига от погледа си, но смятах, че това е повече информация, отколкото Тими може да понесе в момента.
Той мълчеше.
– По дяволите – каза накрая Тими с прочувствено подчертаване.
Кимнах. Понякога тази дума обобщаваше нещата по-добре, отколкото аз бих могла.
– Да вървим, преди хората да са започнали да се чудят за какво си говорим – каза Боунс, като наклони глава към вратата.
Минахме покрай претъпкания паркинг към празния пред нас. Беше достатъчно далеч от истинския вход на „Хапчето“, за да не може никой да ни подслуша, освен Тайни и Лепенката, които все още бдяха в колата си. Не можех да чуя мислите му, но ароматът на Тими беше смесица от вълнение, страх и решителност. Каквото и да искаше да попита, за него имаше огромно значение.
– Слушай, ако приятелката ти е изчезнала, след като си се спуснал да търсиш доказателства за вампири, има вероятност да е мъртва – заяви Боунс, щом стигнахме до верижната порта.
Помръкнах от прямотата му. Тими също изглеждаше потресен, но после вдигна брадичка.
– Надя не ми е приятелка и не вярвам, че е мъртва. Ти не я познаваш. Тя е най-добрият ми репортер на свободна практика, защото може да омагьоса всеки, да направи това, което иска. – Боунс изхъмка.
– Не ме интересува дали е Елена от Троя и Шехерезада взети заедно, явно някой я е хванал и не е бил доволен от нейното шпиониране. Фактът, че след това не я е изпратил обратно при вас с изтрита памет и ново желание да се откаже от разследването, не вещае нищо добро за нея.
Отново изохках, но Боунс вероятно беше прав. Имаше причина светът да не знае за немъртвите и тя беше, че вампирите и гулите ревностно пазеха съществуването си в тайна. Някои от тях бяха прекалено ревностни, като вампирите, които се готвеха да превърнат Тими в нощна закуска.
– Можем да проверим наоколо – казах аз и леко поклатих глава на Боунс, когато той изглеждаше, че ще възрази. Да, имахме много неотложни задачи, но умолителното изражение на Тими ме накара да не мога да откажа.
– Дискретно, разбира се – добавих аз. – Ще започнем, като попитаме Версес дали си спомня да я е виждал, после ще покажем снимката ѝ на твоите хора, на Менчерес, на някои от съюзниците ти… може би някой от тях ще знае къде е.
Не хранех особена надежда, че Надя ще се окаже жива, но поне така Тими можеше да се почувства, че не изоставя някого, на когото държи. От изражението на лицето му личеше, че фактът, че Надя не беше негова приятелка, не се дължеше на липса на интерес от страна на Тими.
– Наистина ли? – Каза той. След това Тими ме сграбчи в прегръдка. – Благодаря ти, Кейти! – Никога нямаше да успеем да си оправим имената един към друг.
– Не обещавам, че ще успеем да я намерим, но ще потърсим – казах аз и му отвърнах с лека прегръдка.
Тими ме пусна, хвърляйки крива усмивка към Боунс.
– Да не би да ме заплашиш, че ще ми откъснеш главата за това?
Една тъмна вежда се изви.
– Не в момента.
– Кейти, какво се случи преди седем години? – Попита Тими. – Защо федералните твърдяха, че си била застреляна при опит за бягство, след като са те арестували за убийството на губернатора и цялото му семейство? Знаех, че това са глупости. Никога не си могла да убиеш никого.
Нещо средно между смях и подсмърчане се изтръгна от Боунс. Преместих се неудобно. Надявах се никога да не ми се налага да обяснявам на Тими причината за прякора ми Червената жътварка.
– Е, частта за убийството на губернатора… това беше вярно, но той напълно си го беше заслужил. Беше замесен в някои много лоши неща и баба ми и дядо ми бяха убити заради него. След това това тайно звено на правителството ме вербува да работя за тях…
– Мъже в черно! – Прекъсна ме триумфално Тими. – Знаех, че съществуват. Тези гадове от години саботират историите ми за паранормални явления! – Спрях се, преди да извъртя очи. – Е, да, но защо се изненадваш от това? Те не можеха просто да си седят на мястото, докато ти плашеше хората, разказвайки им неща, които не са готови да чуят.
Тими се нацупи.
– Не мога да повярвам, че ще кажеш това. Обществеността има право да знае…
– Глупости – прекъсна го рязко Боунс. – Правителствата може и да лъжат народа си по егоистични причини през повечето време, но в този случай са наясно. Мислиш ли, че нямаше да има световна истерия, ако масите знаеха, че делят тази планета със съществата от приказките им за лека нощ? Една ядрена бомба би причинила по-малко разрушения.
– Бихме могли да се справим – каза Тими и брадичката му се изпъна още повече.
Боунс издаде насмешлив звук.
– В деня, в който вашият вид престане да се убива заради цвета на кожата или на кой бог се моли някой, може и да повярвам.
Прочистих гърлото си, а в мен се надигна защитна реакция към бившия ми вид.
– Като се има предвид какво се случва с вампирите и гулите в момента, бих казал, че хората нямат монопол върху смъртоносния фанатизъм.
– Да, но са минали шестстотин години, откакто нашият вид за последен път се е сблъсквал по такива въпроси – промълви Боунс.
– Наистина? Какво се е случило преди шестстотин години? – Попита Тими, повтаряйки същия въпрос, който изникна в съзнанието ми.
Изражението на Боунс се проясни и стана неразгадаемо. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че подобна реакция означава, че току-що е изпуснал нещо, което не е искал да каже, макар че не знаех какво е голямото нещо. Шестстотин години бяха много време. Каквото и да се е случило тогава, то не би трябвало да има никакво отношение към потенциалните проблеми, които възникват между вампири и гули днес…
Предчувствието прокара студена пътека по гръбнака ми. През последните няколко дни, слушайки майка ми и чичо ми да повтарят същите необосновани аргументи, които някога бях използвала, ми напомняха отново и отново за момента, в който за първи път срещнах Боунс. Нещо дразнеше ръба на съзнанието ми от онова време. Отдавна забравен спомен за това, което Боунс каза през втората нощ, когато се срещнахме, когато си помисли, че друг вампир ме е изпратил след него, защото не можел да повярва, че съм полукръвна.
Да предположим, че аз вярвам, че си потомък на човек и вампир. Почти нечувано, но ще се върнем на това…
– Боунс, какво стана с другия полукръвен? Каза, че полукръвните са почти нечувани, а Грегор спомена поне един преди мен, нали? – Той изпусна бавно съскане, нещо, което не правеше, освен ако не беше разстроен или възбуден, а това не бяха възбуждащи обстоятелства.
– Котенце, сега наистина не е моментът…
– Майната му – прекъснах го аз, гласът ми се втвърди, когато подозренията ми се потвърдиха. – Говори.
Тими хвърли заинтересован поглед между двама ни, но не каза нищо. Боунс прокара разочаровано ръка през косата си, преди да срещне погледа ми.
– Да се повозим. Трябва да заведа приятеля ти у дома така или иначе. – Така че той беше много предпазлив, за да не бъде подслушан. В никакъв случай нямаше да караме направо до апартамента на Тими и да го оставим, преди да обясним как се нуждаем от помощта му с гулите. Кимнах кратко, преди да направя жест към Тими.
– Хайде, колата ни е натам.
– Дойдох със собствената – започна той, но спря при погледа, който Боунс му хвърли. – Но винаги мога да се върна и да си я взема по-късно – довърши Тими.
– Мъдър избор – коментира Боунс. – След теб, приятелю.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 3

Глава 2
ОЛИВ
334 СЗ

Може би за първи път в живота си думите не стигнаха до Лийша. Тя гледаше с отворена уста, а съзнанието ѝ се разбързваше, докато писъците на детето огласяха стаята.
Бебе, родено с двете си части, не беше нещо нечувано. В книгите ѝ за науката на стария свят имаше документирани случаи, но друго си беше да го откриеш при живо дете.
Нейното дете.
Тариса надникна през рамото на Уонда и се задъха, като се обърна.
Лийша протегна ръка.
– Нека да видя.
Дарси хвана ръката ѝ и я дръпна обратно към масата.
– Лийша Пейпър, не мърдай пак, преди да сме приключили и да те пристягам.
Откъм вратата се чу вик и Лийша погледна към кошмара: един от стражите на Уонда се препъваше назад, за да не попадне на пътя на много ядосаната Илона Пейпър.
– Ай, Бека! – Извика Уонда. – Каза, че никой не трябва да влиза!
– Извинявай, Уон! – Бека извика. – Тя ме щипна по папийонката и се измъкна!
– Ще те щипна повече от това, ако се опиташ да ме държиш далеч от дъщеря ми – предупреди Илона. – Защо не бях…
Думите заседнаха в гърлото ѝ, когато Уонда се обърна и Илона съзря детето в ръцете ѝ. Тя се затича към нея, протягайки ръце, но Уонда ловко се отклони встрани. Погледът, който Илона ѝ хвърли, би изплашил и един ядрон, но Уонда оголи зъби в отговор.
– Всичко е наред – каза Лийша и Уонда се смили, като неохотно позволи на Илона да вземе детето.
В очите на майка ѝ имаше сълзи.
– Кожата е като на бащата, но тези очи са твои. – Илона отдръпна одеялото. – Момче ли е, или…
Тя замръзна, осветена от светлината на брадата, когато Аманвах активира лечебната си магия.
Приливът на сила беше като въздух за давещ се човек. Тя премина през торса на Лийша, поправи щетите и я изпълни с нови сили. Когато светлината угасна, тя започна да се изправя.
– Сега не си тръгвай… – започна Дарси.
Лийша я игнорира.
– Уонда, помогни ми да се кача на леглото, моля те.
Уонда я вдигна с усилие и я отнесе до голямото легло. Лийша протегна ръка и Илона плъзна бебето в ръцете ѝ. То я погледна с яркосините си очи и Лийша се влюби толкова силно, че това я разтърси.
Уонда Катър не е единствената, която би умряла за теб, скъпа. Съжалявам и за хората, и за демоните, ако се опитат да застанат между нас.
Тя целуна красивото, съвършено личице и освободи детето от пелената, като го положи кожа до кожа на гърдите си, споделяйки топлината ѝ. Детето започна да се ококорва, а Лийша масажираше гърдите си, подготвяйки ги, когато бебето достигна зърното. Малката уста се отвори широко и тя я придърпа бързо, за да осигури здраво засукване.
Колко майки беше водила през този етап? Колко новородени беше довела до пелените? Нищо не можеше да се сравни с това да го изпита от първа ръка, да види как съвършеното ѝ дете започва да суче. Тя изтръпна от силата на придърпването му.
– Всичко наред ли е? – Попита Дарси.
Лийша кимна.
– Толкова е силен. – Усещаше как се изражда и знаеше, че може да понесе всякаква болка, за да нахрани детето си. Толкова много пъти през последните месеци се беше страхувала отчаяно за живота на детето, но сега то беше тук. Живо. В безопасност. Тя се разплака от радост.
Тариса се появи с влажна кърпа, за да избърше сълзите и потта.
– Всяка майка плаче при първото засукване, милейди.
Риданията ѝ бяха необходимо облекчение, но имаше твърде много въпроси без отговор, за да може Лийша да се предаде за дълго. Когато дишането ѝ се успокои, тя позволи на Тариса да изчисти очите си за последен път и прибра пелената.
Уонда не беше сгрешила. На пръв поглед детето беше здраво момче, с напълно оформени пенис и тестиси. Едва когато Лийша повдигна скротума, тя видя перфектно оформената вагина под него.
Тя въздъхна, отдръпна се и започна пълен преглед. Бебето беше голямо, твърде голямо, за да премине през родовия й канал без увреждане на нея и риск за детето. Аманвах е била права. Операцията е спасила живота и на двамата.
То също беше силно и гладно. По всичко личеше, че бебето е напълно здраво, без други отличителни белези, които да го определят като момче или момиче.
Тя нахлузи защитните си очила и се вгледа по-дълбоко. Аурата на детето беше ярка – по-ярка от тази на всички, които Лийша беше виждала, освен на Арлен и Рена Бейлс. Беше силна и… радостна. Детето изпитваше същото емоционално удоволствие от грижите, както и тя. В очите на Лийша отново се появиха сълзи и тя трябваше да ги отмие, преди да продължи изследването си.
Един поглед надолу потвърди първоначалната ѝ диагноза. Мъжки и женски органи, и двата здрави и функционални.
Тя кимна на Уонда.
– И двете.
– Как, по дяволите, това изобщо е възможно? – Попита Илона.
– Чела съм за това – каза Лийша – макар че никога не съм била свидетел на това. Това означава, че при оплождането е имало две яйцеклетки, но едната се е абсорбирала… – Думите се задушиха, тъй като гърлото на Лийша се стегна.
– Това е моя вина – изпъшка тя.
– Как така? – Попита Дарси.
– Магията. – Лийша имаше чувството, че стените на голямата зала се затварят върху нея. – Използвала съм толкова много. Като се започне от времето, когато с Иневера се борихме с демона на ума през първата нощ, след като с Ахман… – Лицето ѝ се изпъна, когато я обзе пълният ужас. – Слях ги.
– Демонична работа – каза Илона. – Няма как да знаеш това. Самата ти каза, че си го виждала в книгите.
– Не всеки ден съм съгласен с Илона, госпожо – каза Дарси – но майка ти има право на това. Няма причина да мисля, че магията има нещо общо с това.
– Имаше – настоя Лийша. – Усетих, че се е случило.
– Ами ако е така? – Попита Уонда. – Трябваше ли вместо това да се оставиш да бъдеш убита от демон?
– Разбира се, че не – каза Лийша.
– „Няма смисъл да хвърляш вини, когато имаш треска за борба, казваше Бруна“ – каза Дарси. – „Всеки има перфектно зрение…“
– „…когато гледат назад“ – довърши Лийша.
– Чела съм същите книги като теб – продължи Дарси. – Там има бележки как да се отнасяме към това.
– Как да го лекуваш? – Попита Илона.
– Разбира се, че не. – Дарси сви рамене, като се взираше в детето. – Ние просто… избираме една. Едно толкова красиво момиче лесно може да мине за момче.
– И едно момче, което е толкова красиво, може да мине за момиче – възрази Илона. – Това не лекува нищо.
– Да – Дарси кимна към операционната маса, на която все още работеше Аманвах – но това, съчетано с няколко подстригвания и шевове…
– Уонда – каза Лийша.
– Ай, госпожо? – Каза Уонда.
– Ако някой друг освен мен някога се опита да оперира това дете, ще го застреляте – каза Лийша.
Уонда скръсти ръце.
– Ай, госпожо.
Дарси вдигна ръце.
– Аз само…!
Лийша размаха пръсти.
– Знам, че не искаш нищо лошо, Дарси, но тази практика беше варварска. Няма да използваме повече възможностите за хирургическа намеса, освен ако здравето на детето не е в опасност. Ясна ли съм?
– Да, госпожо – каза Дарси. – Но хората ще питат дали е момче или момиче. Какво да им кажем?
Лийша погледна към Илона.
– Не ме гледай – каза майка ѝ. – Знам по-добре от всички, че нямаме право на глас в тези неща. Създателят иска това, което Създателя иска.
– Добре казано, съпруго на Ърни – каза Аманвах. Тя беше станала последна от операционната маса, ръцете ѝ все още бяха зачервени от родилната кръв. Тя ги вдигна към Лийша. – Сега е моментът, госпожо. Няма по-силно хвърляне от момента на раждането.
Лийша се замисли. Ако позволи на Аманвах да хвърли своята алагай хора в смесената кръв и течност от раждането, това ще отвори зрението ѝ за бъдещето и на Лийша, и на детето. Дори и да беше напълно откровена – нещо, с което дама’тинг не се славеше – щеше да има твърде много неща, които да предаде с думи. Тя винаги щеше да има тайни, тайни, от които Лийша можеше отчаяно да се нуждае.
Но загрижеността на Аманвах за детето, нейното полубратче и сестриче, беше изписана със злато в аурата ѝ. Тя отчаяно искаше да се хвърли за защитата на детето.
– Има условия – каза Лийша. – И те не подлежат на обсъждане.
Аманвах се поклони.
– Всичко.
Лийша повдигна вежда.
– Ще произнасяш молитвите си на тесански.
– Разбира се – каза Аманвах.
– Ще споделяш всичко, което виждаш, с мен и само с мен – продължи Лийша.
– и аз, искам да видя! – Вузкликна Илона, но Лийша не откъсваше очи от Аманвах.
– Да, госпожо – каза Аманвах.
– Завинаги – каза Лийша. – Ако след двадесет години имам въпрос за това, което си видяла, ще отговориш изчерпателно и без колебание.
– Кълна се в Еверам – каза Аманвах.
– Ще оставиш заровете на мястото им, докато не направим копие на хвърлянето, което да запазя.
Аманвах направи пауза. На никой външен човек не беше позволено да изучава дама’тинската алагай хора, за да не се опита да издълбае своя собствена. Иневера щеше да получи главата на Аманвах, ако се съгласеше с това искане.
Но след миг жрицата кимна.
– Имам глинени кубчета, които можем да залепим на мястото им.
– А ти ще ме научиш да ги разчитам – каза Лийша.
В стаята настъпи тишина. Дори другите жени, които не бяха запознати с красийските обичаи, усетиха дързостта на искането.
Очите на Аманвах се присвиха.
– Да.
– Какво видя, когато хвърли костите за детето в Анжие? – Попита Лийша.
– Първото нещо, което майка ми ме научи да търся – каза Аманвах.

***

Лийша постави защитени висулки около старинната кралска реликва, която беше използвана като операционна маса. Защитите се активираха и забраниха звука от двете посоки, докато тя и Аманвах се навеждаха над операционната маса, изучавайки светещите зарове.
Аманва посочи с един от дългите си лакирани нокти един видим символ. „Ка“. Красианската дума за „един“ или „първи“.
Тя посочи друг. „Дама.“ Жрец.
Трети. „Шарум.“ Воин.
– Първи… свещеник… воин… – Лийша примигна, докато дъхът ѝ спираше. – Шар’Дама Ка?
Аманвах кимна.
– „Дама“ означава „жрец“ – каза Лийша. – Това означава ли, че детето е от мъжки пол?“
Аманвах поклати глава.
– Не е задължително. „Първи воински клирик“ е по-добър превод. Думите са неутрални, така могат да нарекат всеки от двата пола в Хану Паш.
– Значи моето дете е Избавителя? – Попита недоверчиво Лийша.
– Не е толкова просто – каза Аманвах. – Трябва да разберете това, госпожо. Заровете ни показват нашите потенциали, но повечето от тях никога не се достигат. – Тя посочи друг символ. – Ираджеш.
– Смърт – каза Лийша.
Аманвах кимна.
– Вижте как върхът на кокалчето сочи на североизток. Ранната смърт е най-често срещаното бъдеще на детето.
Челюстта на Лийша се стегна.
– Не и ако имам думата.
– Или аз – съгласи се Аманвах. – От Еверам и надеждата ми за Рая. Не би могло да има по-голямо престъпление в цяла Ала от това да навредиш на този, който може да спаси всички ни.
– Ала. – Тя посочи друга матрица, наклонена под диагонал към лицето с ираде. – Дори и да рискуваме тя да обрече света вместо нас.
Лийша се опита да усвои думите, но те бяха твърде много. Тя ги остави настрана.
– Какво ще направи народът ти, ако научи, че детето е без пол?
Аманвах се наведе по-близо, изучавайки не само големите символи в центъра на заровете, но и десетките по-малки по краищата.
– Новината ще ги разкъса. Твърде опасно е да обявим съдбата на детето сега, но и без това мнозина ще приемат това като знак за недоволството на Еверам от Кухото племе.
– Да им дадеш повод да нарушат мира, който Ахман и аз изковахме – каза Лийша.
– Малцината, които все още се нуждаят от оправдание, след като синът на Джеф хвърли Избавителя от скалата. – Аманвах се наведе, за да погледне отблизо заровете.
– Вижте тук – отбеляза тя, посочвайки един символ, обърнат навътре в клъстера. – Тинг. – Жена. Тя плъзна пръст по ръба на заровете, продължавайки да показва как линията пресича ираеш. – Сходството е по-малко, ако обявите детето за женско.

***

Детето беше изкъпано и преоблечено, докато Лийша и Аманвах приключат. Илона задряма на един стол със спящото бебе в ръце. Уонда стоеше покровителствено над нея, а Дарси обикаляше нервно стаята. Тариса беше съблякла окървавеното легло и сложила свежо спално бельо, а сега се занимаваше с подготовката на ваната.
– Тя – каза Лийша шумно, излизайки отвъд границите на тишината.
Дарси спря на място. Илона се събуди.
– Ай, какво?
Лийша примижа в защитените си очила, търсейки аурите на жените, които се бяха събрали пред нея.
– Що се отнася до всички извън тази стая, току-що родих здраво момиченце.
– Да, госпожо – каза Уонда. – Но сама казахте, че бебето се нуждае от денонощна охрана. Рано или късно някой ще се нагледа, докато сменяме пелените. – Аурата ѝ се оцвети в тревога. – Като говорим за това…
Лийша се засмя.
– По заповед на графинята си освободена от задълженията по пелените, Уонда Катър. Талантът ти ще бъде пропилян в избърсване на задници.
Уонда си пое дъх.
– Благодаря на Създателя.
– Лично ще прочета аурата на всеки член на домашния персонал и охраната, които имат достъп до дъщеря ми. – Лийша погледна Тариса. – Всеки, на когото не може да се има доверие, ще трябва да си намери работа другаде.
Аурата на прислужницата ѝ проблясна от страх и Лийша въздъхна. Знаеше, че това ще се случи, но от това нещата не ставаха по-лесни.
– Ще кажем и на Вика и Джизел – каза Лийша. – Всички ще трябва да наблюдаваме как се развива, в случай че състоянието ѝ причини непредвидени здравословни проблеми.
– Разбира се – съгласи се Дарси.
– Ако кажеш на Джизел, ще кажеш и на мама – предупреди Уонда. Джизел сега беше кралски билкар на херцог Петър и докладваше директно на херцогиня Арейн.
Лийша срещна очите на Тариса.
– Очаквам, че тя ще разбере, независимо от това. По-добре да дойде от мен.
– Това важи и за нея? – Дарси посочи с пръст Аманвах.
– Така е. – Аурата на Аманвах остана хладна и равна. Това беше справедлив въпрос. – Няма да лъжа или да укривам информация от майка ми, но интересите ни съвпадат. Дамаджа ще се погрижи за безопасността на детето и ще бъде от съществено значение, за да попречи на брат ми да се опита да я поиска или убие.
Илона отвори уста, но Лийша прекъсна дебата.
– Имам й доверие. – Тя погледна към Аманвах. – Ти и Сиквах ще останете ли тук с нас?
Аманвах поклати глава.
– Благодаря ви, госпожо, но в имението на почетния ми съпруг са завършени достатъчно стаи, за да се преместим там. След толкова дълго време в плен искам да бъда под собствения си покрив, със собствените си хора…
– Разбира се. – Лийша сложи ръка на корема на Аманвах. Шокирана, жената замълча. – Но моля те, разбери, че сега ние също сме твои хора. Три пъти свързани с кръв.
– Три пъти обвързани – съгласи се Аманвах и постави собствената си ръка върху тази на Лийша в един толкова интимен акт, че само преди няколко месеца щеше да е немислимо. Беше странно как споделянето на болката понякога можеше да направи това, което хубавите моменти не можеха.
– Какво трябва да означава това? – Попита Дарси, когато Аманвах излезе от стаята.
– Означава, че Аманвах и Сиквах носят децата на Роджър – каза Лийша.- Всеки, който не скача, когато някоя от тях иска нещо, по-добре да има основателна причина, свързана със съжителството.
Веждите на Дарси се впиха в косата ѝ, но тя кимна.
– Да, госпожо.
– А сега, ако всички ме извинят – каза Лийша – бих искала да сложа дъщеря си в креватчето и да се изкъпя.
Дарси и Уонда се отправиха към вратата, но Илона се задържа, а аурата ѝ показваше нежеланието ѝ да пусне бебето.
– Лека нощ, майко – каза Лийша, – за един час ти си оставила повече отпечатък върху това дете, отколкото през целия ми живот.
– Този е в устата ти още. – Илона погледна към спящото бебе. – Щастливец. Можех да управлява този град, ако се бях родила с петел.
– От теб щеше да излезе прекрасен мъж – съгласи се Лийша.
– Не мъж – каза Илона. – Никога не съм искала това. Просто исках да имам и петел. Веднъж Стийв ми направи дървен. Изглади го до блясък и каза, че ще се ползва, когато вкъщи няма дърво.
– О, Създателю – каза Лийша, но Илона я игнорира.
– Искаше да го направи за мен, но на баща ти не му хареса, когато…
– Замълчи, майко! – Изстена Лийша. – Ти правиш това нарочно.
Илона се разкрещя.
– Разбира се, че го правя, момиче. Да държиш пръчката от задника си изисква постоянна поддръжка.
Лийша прибра лицето си в ръката си.
Илона най-накрая се смили и подаде на Лийша детето.
– Просто казвам, че хартиените жени са свирепи дори без кълки.
Лийша се усмихна на това.
– Честна дума.
– Как ще я наречеш? – Попита Илона.
– Олив – каза Лийша.
– Винаги съм се чудила защо това е момичешко име – каза Илона. – Маслините имат костилки.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Осмели се да обичаш-Книга 1-Истина или предизвикателство-част1

Мира Лин Кели

„Осмели се да обичаш“

Истина или предизвикателство – Книга 1

 

 

 

След като единственият ѝ опит за обвързване завършва с най-лошото предателство, Маги Лоусън се заклева, че единствените хора, които ще обича, докато смъртта ги раздели, ще бъдат нейните приятели. За съжаление, Маги позволява на най-добрата си приятелка да я въвлече в едногодишно предизвикателство за запознанства: всеки месец трябва да има нова среща или да плати неустойка. Изглежда изпълнимо – докато партньора на Маги не се отказва от нея, оставяйки само една възможност: сексапилния жребец, който току-що се е преместил на горния етаж. Проблемът? Двамата с Маги не могат да спрат да се карат – и това е само началото.

Името му е Тайлър Уелс и последното нещо, от което се нуждае, е съседката му да го разсейва с усмивката си на момиче и острия си език. Тайлър е в Чикаго по една единствена причина: да ухажва егоистичната си бивша, за да си върне детето, което някога е смятал за свое – а това означава да държи Маги далеч от леглото си. Това е много трудно, тъй като Маги се е превърнала в по-голямо изкушение, отколкото той някога е очаквал да срещне. Но преди дори да помислят да оставят миналото зад гърба си, Маги и Тайлър трябва да приемат съвсем ново предизвикателство: истинска, вечна любов.

Напред към част 2

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 47

ОРИОН

– Те няма да дойдат – изплюх и нещо се пречупи в погледа на Дарси, когато тя разбра, че съм прав. Дори и да бяха на път, нямаше да успеят да стигнат навреме.
Майната му на Дариус, че ми направи това. Бях дал всичко от себе си на него. Целият ми живот беше обвързан с неговия, но в момента, в който имах нужда от него, той не можа да се появи.
– Можем да се справим и сами – обади се гласът на Дарси и ме извика от тъмното място, в което се спусках.
Погледнах към нея и открих огън в очите ѝ, толкова силен, че знаех, че е права. Тя беше всичко, от което се нуждаех, но поставянето на тежестта на тази задача единствено върху мен и нея накара гърдите ми да се свият.
– Направи го, Ланс – поиска тя.- Нашата магия е достатъчна. Водили сме битки заедно, можем да се справим и със сенките.
За секунда стиснах очи, страхувайки се колко голям натиск ще окаже това върху тялото и душата ѝ.
– Не можем да чакаме повече – поиска тя.- Направи го сега.
Най-накрая се предадох, молейки се да е права, и измърморих в знак на съгласие. Гневът ми към Дариус се промъкна през мен, поглъщайки всичко по пътя си, но аз го принудих да се върне обратно, за да се съсредоточа върху това, което трябваше да се направи.
Приковах я в погледа си, готвейки се да ѝ дам заповед, която щях да я принудя да изпълни.
– Когато навлезем в тъмнината, следвай ме, Блу. И никога не пускай ръката ми.
– Ще го направя – издиша тя, а светлината на огъня затрептя по лицето ѝ.
– Закълни се в това – изръмжах аз.
– Заклевам се.
Смачках сребърното листо заедно със сухите растения на Уидърмор, нажежената от слънцето Нощна теменуга и овъглената Звездна трева, като ги разпръснах на пода на пещерата пред мен и Блу. Сърцето ми гръмна в ушите, докато вдигах изцеждащия се кинжал и се обръщах към момичето, което обичах.
– Не искам да те наранявам – казах нежно. Мразех да практикувам кръвна магия с нея. Всяка тренировка беше мъчение, но тя трябваше да го прави. Това беше най-мощният начин да се научи да се отдръпва от сенките, когато я подканят в прегръдките си.
Заключих пръстите си около нея по-здраво, когато тя изтръгна ножа от ръката ми и без миг колебание проряза линия по средата на дланта си. Тя потрепери, подавайки ми го обратно, докато от кожата ѝ капеше кръв, и накара гръбнака ми да настръхне при тази гледка.
Щом навлезехме в сенките, нямаше да я пусна. И в дълбините на душата си знаех, че ще я опазя преди всичко. Ако можех, щях да се справя сам, но ми трябваше нейната магия, съчетана с моята, за да съм способен на това. А дори и тогава не можех да бъда напълно сигурен, че това ще е достатъчно. Не можех да повярвам, че Дариус ме е разочаровал по този начин, а от Тори очаквах повече. Сърцето ми отново започна да се свива на възел и от устните ми се отрони яростно хъркане.
Изтръгнах кинжала от Блу, разрязах собствената си длан и протегнах ръка над билките, като стисках, за да потече кръвта. Дарси вдигна юмрука си до моя и кръвта се просмука между пръстите ѝ, капейки върху сухата смес. Екстазът се разнесе по крайниците ми, а Блу въздъхна, когато същото удоволствие нахлу във вените ѝ.
Взех щипка от тъмния звезден прах от буркана и го хвърлих върху билките, борейки се да запазя мислите си правилни, докато в съзнанието ми нахлуваше мрак. Парчетата от сребърното листо се запалиха от светлината, по земята лумна черникав огън, който погълна всяко парченце от растенията, а заедно с него и Нощницата и Звездната трева. Оставаше само кръвта ни и сърцето ми заби здраво в гърдите, когато огънят се запали и по нея, ставайки все по-ярък и по-ярък, докато не се превих от светлината му.
Хванах ръката на Блу, когато сенките ни заляха, нахлувайки във вените ми по-яростно от всякога. Държах я близо до себе си, присъствието ѝ ме заземяваше и поддържаше ума ми остър сред сенките. Нейната магия преминаваше през вените ми като природна сила и не позволяваше на сенките да навлязат твърде дълбоко в мен. Притиснах собствената си сила в тялото ѝ, като исках мракът да се отдалечи от нея с всичко, което имах.
Падах, въртях се през бездна, толкова огромна, че усещах как тежи на душата ми.
След един безкраен миг краката ми се сблъскаха с твърдата земя и аз вдишах въздух, който ми се стори прекалено гъст, прекалено тежък, прекалено застоял.
Дарси се материализира до мен и аз се вгледах в опустошения свят около нас. Белите ми дробове се задъхваха на това място и с чувство на ужас осъзнах, че вече не се намираме в тъмнината между световете. Стояхме в Царството на сенките.
Пристъпих напред, гледайки безлюдния хоризонт. Този свят беше мрачен и безплоден, небето представляваше пусто сиво нещо, в което нямаше нищо друго освен бледа светлина, проблясваща отвъд мъглата от облаци. Никакъв вятър не разбъркваше косата ми и не галеше кожата ми. Чудех се дали изобщо сме тук. Единственото нещо, което усещах като истинско, беше ръката на Блу, стисната в моята, и имах чувството, че е по-важно от всякога да не я пускам.
Шепот нахлуваше в ушите ми и ми пееше приспивни песни, привличайки ме в прегръдките си. Обърнах се, за да погледна Дарси, и се мъчех да изтласкам сенките, докато те се впиваха с нокти във вените ми и изпълваха гърдите ми с мъчително удоволствие.
Погледът ми се спря на някого отвъд нея и дробовете ми натежаха като олово, когато погледнах лицето на сестра си.
Тя изглеждаше по-различно от последния ден, в който я бях видял в света на феите, тялото ѝ беше стройно и облечено в тъмно наметало от сенки. Кожата ѝ беше бледа и беше отслабнала, но това беше тя. Наистина беше тя.
– Ланс?- Издиша тя, думата беше едновременно близка и далечна. Тя протегна ръка към мен и аз се затичах към нея, като дърпах Блу след себе си в отчаянието си да намаля разстоянието между нас.
Сърцето ми се разтуптя, когато Клара посегна да погали лицето ми, а топлината на кожата ѝ отвори раната в мен, която никога не бе зараснала истински.
– Наистина ли си ти?- Сълзите се плъзнаха по бузите ѝ и аз я придърпах към гърдите си, все още държейки Дарси в желязна хватка.
Ръцете на Клара се увиха около мен, докато падаше върху мен, а сълзите ѝ се плъзгаха по врата ми. Тя беше толкова болезнено истинска, че чак ме заболя. Тя беше тук през всичките години, в които я оплаквах. Но как?
– Как си жива?- Попитах, докато тя ме придърпваше по-близо в отчаяние. Колко самотна трябва да е била тук. Сигурно е жадувала за докосването на друга фея, която да се загуби в сенките. Това беше достатъчно, за да ме разкъса.
Дарси продължаваше да държи ръката ми, но ни остави колкото може повече място, като оглеждаше с широко отворени очи опустошената земя.
– Не знам – издиша Клара.- Не знам колко съм истинска, Ланс. Не знам дали ще оцелея, като се върна в Солария. Но предпочитам да умра при опит, отколкото да остана тук още една секунда.
Стиснах я по-силно, ужас покри вътрешностите ми, докато обмислях възможността да върна сестра си само за да я загубя отново.
– Заклинанието ще проработи – изръмжах, влагайки сърцето си в думите. Защото то трябваше да проработи.
– Ако не стане…- Клара ме погледна и аз изтрих сълзите ѝ с палец, а тялото ми се разболя от това, че я намерих тук. Толкова малка, толкова изгубена. Винаги е била толкова силна, а сега изглеждаше слаба, съкрушена.
– Ще стане – казах през зъби.- Ще се погрижа за това.
– За всеки случай – прошепна тя и се приближи на пръсти, за да притисне устни към бузата ми.- Обичам те с цялото си сърце, скъпи братко. Мислила съм за теб през всичките тези години. Липсваше ми. Но понякога тъмнината трябва да си пробие път, а тя ме притежаваше толкова дълго време…
– Ланс – предпазливо каза Дарси.- Трябва да вървим.- Тя ме погледна притеснено, после се обърна колебливо към Клара.- Ще ти помогна да се върнеш.
– Ще е нужна много магия – казах аз, когато шепотът отново ме повика.
Тримата освободихме тихи въздишки, докато сенките се увиваха около нас и пееха имената ни. Хванах ръката на Клара, като държах двете близо до себе си и се заклех да не ги пускам, докато не застанем в пещерата на Академия „Зодиак“.
– Сега, Блу – насърчих я и тя остави очите си да се затворят. Нейната магия се вля в моята заедно със силата на сенките, които живееха в нея, и тя позволи на всичко това да се влее безформено във вените ми, за да ми даде сила.
Започнах да ни дърпам през тъмнината, като образувах мост с ума си и го визуализирах възможно най-ясно, владеейки сенките около нас.
Звездната светлина танцуваше под клепачите ми, а сенките сякаш се разпиляха по кожата ми, докато призовавах силата на небесата да ни помогне.
Изрекох думите, които бях запомнил от старите текстове, които бях изучавал, като насочих цялата си и на Блу сила към гласа си.
– Nocturnae sidera nobis dirige nos. Quid opus aedificare. Ut quod oportet.(Води ни към звездите на нощта. Изградете това, от което имате нужда. За да получите това, от което се нуждаете.)
Силата на заклинанието бързо изсмука магията ни, като я погълна и изплю под формата на бяла гореща светлина около нас. Сенките я изпиха толкова бързо, колкото и дойде, а аз знаех, че се нуждаем от още гориво.
Дръпнах магията на Клара, но в отговор се появи само пустота. Тя не се беше хранила през всичките тези години, нямаше какво да предложи, силата ѝ отдавна бе намаляла. Магията на Дарси ме заля с още по-голяма сила и аз изтръпнах, осъзнавайки, че тя се е сдържала. Силата ѝ беше опияняваща, преминаваше през вените ми и ме даряваше с всичко необходимо, за да продължа заклинанието.
– Stellae de zodiaci, accipere virtutem meam: da mihi virtutem quoque partum a ponte inter mundos!(Звезди на зодиака, вземете силата ми, дайте ми смелост да създам мост между световете!)- Извиках към небето, звездите ме заслепиха, докато се усукваха според волята ми, прекланяйки се под огромната сила, която се вливаше от Дарси в мен.
В мен се разля безтегловно усещане, а сенките се свиха около ръцете ми, опитвайки се да прекъснат хватката върху сестра ми и Блу. Изревах от усилие, като на практика смазвах пръстите им в хватката си, отказвайки да ги пусна. Мракът не можеше да ми ги открадне, щях да умра, преди да ги пусна в лапите му. Те бяха две от най-ценните за мен феи в целия свят и щях да дам всичко, за да ги върна у дома.
Ноктите им се впиваха в кожата ми, докато ме държаха, а погледът ми плуваше в смесица от тъмнина и светлина, докато се носехме в празнотата между световете.
Не спирах да говоря със звездите, страхувайки се, че ще се отвърнат за миг и ще ни оставят тук, хвърляйки ни във вечната черна бездна.
– Post velamentum autem amo ducere. Tolle eas Solaria, tolle eas in domum suam. Detrahet me in eos!(Отворете завесата отново, за да се уверите в това.Заведете ги в Солария, занесете ги вкъщи. Открий ме в света!)- Гласът ми отекваше отново и отново и под краката ми пламна светлина.
Милиони звезди сякаш се свързаха и аз вървях над галактиката, докато тя ме водеше напред, а огромната сила на моста бръмчеше във въздуха около мен. Не можех да видя Дарси или Клара до себе си, но ги усещах там, докато се придържах към тях, движейки се по моста, построен за нас от звездите.
Краката ми се удариха в твърда земя и бях заслепен, когато светлината изчезна, запечатвайки следа върху ретината ми. Все още държах и двете за ръце, а облекчението ме удари толкова силно, че не можех да дишам. Отблъснах призраците, които плуваха пред очите ми, като погледнах от Дарси към Клара, за да се уверя, че са добре.
Устните на сестра ми образуваха съвършено О, докато възприемаше пещерата, в която стоеше. Плащът от сенки все още се беше увил около нея и предполагах, че се е научила да ги владее през всичките години, които беше прекарала сама в Царството на сенките.
Тя изведнъж падна на колене, а аз пуснах Блу и паднах до нея, докато ужасът се разбиваше в гърдите ми.
– Добре ли си?- Придърпах я в прегръдките си, а тя отметна глава назад, лицето ѝ беше пепеляво, но очите ѝ горяха от радост.
– Свободна съм – изпъшка тя, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха, докато вдишваше дълбоко в дробовете си.- Забравих колко е вкусен въздухът тук.- Сълзите се разляха по кожата ѝ и аз я притиснах към себе си.
Дарси се препъна до нас и аз я погледнах с тревога.
– Добре ли си?
– Добре съм – каза тя неуверено.- Магията ми е изчезнала… дори не мога да стигна до Феникса. Той сякаш спи.
– Ще се върне, трябва да си починеш. Ще запаля огън, за да те заредя – добавих, като погледнах към мястото, където последният ѝ огън беше угаснал, оставяйки почерняла следа под него.- Благодаря ти – казах искрено и Дарси кимна, като примигваше, отпращайки собствените си сълзи, докато гледаше към Клара, която беше притисната до гърдите ми.
Докато сърцето ѝ продължаваше да бие, знаех, че сестра ми ще бъде добре. И докато слушах познатото му туптене в ушите си, близо петгодишната скръб се свлече от раменете ми, връщайки към живот част от мен, която отдавна беше изгубена.

Назад към част 46                                                          Напред към част 48

 

 

 

Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-5

Калона

Не му се наложи да лети дълго, за да намери синовете си. Калона последва нишката, която го свързваше с потомството му. Моите верни деца, помисли си той, докато обикаляше покритите с дървета хълмове на по-слабо населената и гъсто залесена земя, която се намираше само на малко разстояние югозападно от Тулса. В най-горната част на най-високия от хребетите Калона се спусна от небето, като лесно се ориентира между дебелите, голи като зима клони, за да застане в средата на малка поляна. Около него, вградени в самите дървета, имаше три дървени постройки, груби, но здраво направени. Острият поглед на Калона се взираше в прозорците на постройките, където в негова посока светеха алени кълба.
Той разтвори ръце.
– Да, синове мои, завърнах се!- Звукът на крилете беше балсам за душата му. Те изскочиха от издигнатите бараки и коленичиха около него, като се поклониха ниско и почтително. Калона ги преброи – седем.
– Къде са другите?
Всички гарвани се размърдаха неспокойно, но само едно лице се надигна да срещне погледа му и само един съскащ глас отговори.
– Уест се крие. Изгубен в земята.
Калона изучаваше сина си Нисрок, като изброяваше разликите между този гарван и онзи, който беше любимото му дете. Нисрок беше почти толкова развит, колкото Репхайм. Говорът му беше почти човешки. Умът му беше почти остър. Но именно това почти, тази тънката граница между тях, бе превърнала Репхайм в сина, от когото Калона зависеше, а не Нисрок.
Калона стисна и разтвори челюстта си. Беше постъпил глупаво, като отдели такова внимание само на Репхайм. Имаше много синове, от които можеше да избира и да проявява благосклонност. Репхайм беше този, който загуби, когато реши да си тръгне. Репхайм имаше само един баща и той щеше да намери лош заместител в лицето на една отсъстваща богиня и вампир, които никога нямаше да го обичат истински.
– Добре е, че си тук – каза Калона, като прекъсна мислите за отсъстващия си син.- Но бих предпочел всички да останете заедно и да чакате завръщането ми.
– Не можех да ги задържа – каза Нисрок.- Репхаймите са мъртви…
– Репхайм не е мъртъв!- Калона избухна, което накара Нисрок да потрепери и да сведе глава. Крилатият безсмъртен направи пауза и възстанови самообладанието си, преди да продължи.- Макар че за него щеше да е по-добре, ако беше мъртъв.
– Татко?
– Той е избрал да служи на жрицата на червените вампири и на нейната богиня.
Групата на гарвани изсвистя и се сгърчи, сякаш той ги беше ударил.
– Възможно ли е? Как?- Каза Нисрок.
– Възможно е заради женските и техните манипулации – мрачно каза Калона. Той твърде добре знаеше как човек може да стане тяхна жертва. Дори беше паднал под ударите на…
Внезапно осъзнал това, безсмъртният примигна и заговори повече на себе си, отколкото на сина си:
– Но техните манипулации не са трайни!- Той поклати глава и почти се усмихна.- Защо не се замислих за това по-рано? Репхайм ще се умори да бъде любимец на Червената и когато това стане, ще осъзнае каква грешка е допуснал – грешка, която е изцяло негова и само негова. Червената го манипулира, отрови го, настрои го срещу мен. Но това е само временно! Когато тя го отхвърли, защото в крайна сметка ще го направи, той ще напусне Дома на нощта, за да се върне при мен…- Калона прекъсна думите си, решавайки бързо.- Нисрок, вземи със себе си двама от братята си. Върнете се в Дома на нощта. Гледай. Бъди бдителен. Наблюдавай Репхайм и Червената. Когато се появи възможност, говорете с него. Кажете му, че макар да е направил тази ужасна грешка и да се е отвърнал от мен . .- Калона направи пауза, като стискаше и разтваряше челюстта си, крайно неудобна от тъгата и самотата, които го връхлитаха всеки път, когато мислеше твърде дълго за избора на Репхайм. Крилатият безсмъртен нареди мислите си, заповяда на чувствата си и продължи да дава насоки на Нисрок.- Кажи на Репхайм, че въпреки че погрешният му избор беше да ме напусне, все още има място, което го очаква до мен, но това място ще бъде по-добре
обслужено, ако той остане в Къщата на нощта, дори след като поиска да си тръгне.
– Той шпионира!- Каза Нисрок, а другите гарвани отразиха вълнението му с характерните си крясъци.
– Той шпионира, но в момента може и да не знае, че шпионира – каза Калона. После добави: – Разбираш ли, Нисрок? Ти трябва да го наблюдаваш. Да останеш невидим за всички, освен за Репхайм.
– Да не убиваме вампири?
– Не, освен ако не сте заплашени – тогава правете каквото си искате, без да бъдете хващани или убивани от някоя върховна жрица – каза Калона бавно и отчетливо.- Никога не е разумно да се провокира ненужно една богиня, така че Върховните жрици на Никс не бива да бъдат убивани.- Той се намръщи на сина си, спомняйки си за другото си дете, което неотдавна едва не бе убило Зоуи Редбърд – и което бе умряло за това.- Разбираш ли заповедта ми, Нисрок?
– Да. Да му кажа, какво да направи. Репхайм да наблюдава. Репхайм да шпионира.
– Направете го и се върнете преди зората да озари небето. Лети високо. Лети бързо. Лети тихо. Направете се като нощния вятър.
– Да, отче.
Калона се огледа наоколо, кимна с глава за гъстотата на заобикалящата го гора и оцени факта, че децата му са намерили високо, изолирано място, където да свият гнездо.
– Хората, те не идват ли тук?- Попита той.
– Само ловци, но те вече не са – каза Нисрок.
Калона повдигна вежди.
– Вие сте убивали хора?
– Да. Двама.- Нисрок се раздвижи, развълнуван и разтревожен.- Срещу скала ги хвърлихме.- Той посочи малко пред тях и Калона, любопитен, се запъти напред, за да погледне надолу към стръмната страна на хребета, където пред него се простираха масивните електропроводи, които пренасяха електрическа магия за съвременния свят. Хората бяха разчистили района около високите стълбове, така че земята се отдалечаваше от него на широка лента, която се простираше до хоризонта. Разчистването беше оставило открити назъбени изходи от огромни парчета оклахомски пясъчник, чисти и смъртоносни, които стърчаха към небето.
– Отлично – каза Калона и кимна в знак на благодарност.- Направил си така, че да изглежда като инцидент. Това беше добре направено.- След това се обърна обратно към поляната и гарваните, които се бяха скупчили там с цялото си внимание, насочено единствено към него.- Това място е добре избрано. Искам всичките ми синове да са около мен тук. Нисрок, отиди в Дома на нощта в Тулса. Изпълни заповедта ми. Останалите от вас летят на запад. Повикайте братята си – повикайте ги тук при мен. Тук ще ги чакаме. Тук ще наблюдаваме. Тук ще се подготвим.
– Да се подготвим? За какво, отче?- Попита Нисрок, като поклати глава.
Калона се замисли как тялото му е било уловено, а душата му – изтръгната и изпратена в другия свят. Мислеше за това как след като се върна, тя го биеше, бе го поробила и се бе отнасяла с него, сякаш е нейна собственост, която може да командва.
– Подготвяме се за унищожаването на Неферет – каза той.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6

С.Л. Дженингс – Тъмният принц ЧАСТ 21

Глава 21

Никога не съм разбирала как хората се пристрастяват към наркотиците. Просто ми се струваше доста глупаво. Като например защо би взел нещо, което знаеш, че може да прецака живота ти и да те превърне в нещо, което дори не познаваш? Като съсухрен труп на самия себе си? Сега разбирам. Мога да разкажа. Защото откакто Дориан дойде в стаята ми, където му позволих да ме диша, позволявайки на момента да се превърне в изпепеляваща, безкрайна целувка, знаех, че съм пристрастена. Точно както и той, очевидно, беше пристрастен към мен.
Дориан е моят наркотик. Аз съм ужасна маниачка.
Това беше преди повече от седмица, а аз все още не мога да преглътна вкуса му от устата си. Казах си, че ще бъда силна и няма да го повикам. Но всеки път, когато мобилният ми телефон сигнализираше за обаждане или съобщение, адски много ми се искаше това да е той. Всеки път, когато пристъпвах в стаята си, се молех той да ме чака там. Знаех, че това е опасна игра, която играем, и не ми пукаше. Тялото ми жадуваше за него, както и първия път, когато го видях. И с всеки изминал ден без него имах чувството, че пълзя към смъртта.
– Имаш го лошо, момиченце – каза Нико, като ме разтърси от депресивните ми мисли.
– А? – Питам със стъклени очи. Пускам ръката си от диамантената висулка на врата ми, с която разсеяно си играех, докато бях потънала в мисли.
– Искаш ли да ми кажеш защо си ме докарала тук в петък вечер и не сме голи? – Засмива се той.
Поглеждам назад към опустошително красивия магьосник на дивана ми.
– Ти си този, който се появи на прага на дома ми.
Той свива рамене.
– Просто обикновено не съм напълно облечен в дома на жена. Или пък при мъж, в този смисъл.
Очите ми едва не изхвръкват от главата ми.
– Какво? Опитваш се да кажеш, че си бисексуален? Че играеш и за двата отбора? Че обичаш да се потапяш двойно?
Нико се усмихва, а аз потръпвам от това колко много прилича на Дориан, когато го прави.
– Ние не слагаме етикет на сексуалността, Габриела. Не сме ограничени от човешките табута. Правим това, което чувстваме. Ние, Тъмните, сме свободни да се изразяваме интимно с когото пожелаем. – Той прокарва ръка през русата си, подчертано идеално разрошена коса и ми се усмихва палаво. – Но не, аз не съм бисексуален. Просто гледах дали обръщаш внимание. Експериментирал съм, но това никога не е било моето нещо. Предпочитам стегнатото, топло усещане на жената.
– О – е всичко, което мога да кажа в отговор. Думите му карат лицето ми да пламне и аз отвръщам поглед, за да прикрия неудобството си.
– Боже, момиче, лесно се разстройваш! – Смее се той. – И така, какъв филм ще гледаме? Имаш ли пуканки? – Той протяга ръка през облегалката на дивана и изпъва краката си на масичката за кафе.
– Уф, за какво говориш? Кой е казал нещо за филм?
С махване на ръка телевизорът оживява.
– Ами, аз няма да си тръгна, а ти вече отказа предложението ми за най-добрия секс в живота ти – подхилква се той – така че реших, че един филм би бил подходящ за двама платонични – макар и невероятно сексуално привлечени – приятели. Какви неща харесваш? Мацки, екшън, драма?
Извръщам очи на изказването му и поклащам глава.
– Добре. Всичко, което е забавно. И не се опитвай да си пуснеш някакво порно, за да се опиташ да ме заблудиш! – Казвам, че отивам в кухнята, за да направя пуканки в микровълнова фурна.
– По дяволите! Не си забавна! – Чувам го да възкликва зад мен.
Докато се наслаждаваме на безумните комедийни изкушения на Уил Ферел и хрупаме „Джифи Поп“, се обръщам към Нико, който изглежда прекалено удобно облегнат на дивана в хола.
– Нико, какво те накара да дойдеш тази вечер?
– Какво имаш предвид? – Пита той, без дори да си направи труда да се обърне към мен.
– Искам да кажа, защо се появи току-що? Последният път, когато те видях, беше Хелоуин и Дориан те инструктира да ме наблюдаваш. А сега си тук. Какво става?
Нико издиша и намали звука, преди да се обърне към мен.
– Баща ми е тук.
– Той е тук? – Питам, а в гласа ми се долавят шок и ужас. – Защо?
Той внимателно обмисля думите си, преди да отговори.
– Подготовката. И твоята малка среща със Светлината не му се е отразила добре.
– Наистина ли той ще бъде такъв лицемер? Искам да кажа, че изпрати собствения си син да ме съблазни, а след това се опита да го направи сам. Баща ти е секси и всичко останало, но е истински задник – изпуснах се аз, притискайки устата си с ръка.
– Мислиш, че баща ни е секси? – Отговаря той с отвращение. – И въпреки това ми отказваш? Наистина, Габс? Той е с 600 години по-възрастен от мен!
– Не исках да кажа това. И очевидно не става дума за възрастта. Просто се радвай, че всъщност те харесвам, Нико. Баща ти обаче е кретен.
Нико избухва в луд смях от оценката ми.
– Да, предполагам, че си прав за това. Но той е кралят. Какво можеш да направиш, нали знаеш?
– Значи не си съгласен с начина, по който действа той?
– Не – поклаща глава той. – Мисля, че това, което направи баща ни с Дориан, е непростимо. Направил е много лудости, но всичко, през което е прекарал Д, е просто отвратително. – Той изтръпва при спомена.
Кимвам.
– Затова ли го правиш? Защо бдиш над мен?
– Не. Аз бдя над теб, защото Д. ме помоли за това. Той е мой брат и аз му дължа толкова много. Той ми е спасявал задника достатъчно пъти, за да стигне за цял човешки живот. И го правя, защото те харесвам и не искам да виждам как те нараняват.
Не мога да спра да се усмихвам на новия си, макар и малко вероятен приятел, макар да съм сигурна, че той няма да се поколебае, ако се съглася да спя с него. Но това, че той е тук, всъщност ме успокоява. Точно толкова, колкото Тъмните, заедно с други паранормални същества, изглежда са привлечени от мен, чувствам, че и аз съм също толкова привлечена от тях.
Сгушвам се в рамото му и премествам краката си на дивана. Спокойното усещане, което изпитахме на Хелоуин, се завръща и двамата изпускаме звучна въздишка, докато продължаваме да се смеем на Уил и неговите лудории.
Когато Нико си тръгва за вечерта, вече е след полунощ и аз съм изтощена. Неговата цел беше да се увери, че ще остана вътре за вечерта, и със сигурност успя. Дори не изпитах нужда да пия, за да притъпя болката и самотата. А при положение че Морган имаше планове с Мигел за вечерта, точно това планирах да направя, преди той да се появи.
Когато влязох в спалнята си, подскочих от уплаха при вида на Дориан, седнал на леглото ми. Облечен е в тъмен костюм, ушит по мярка, макар че е забравил вратовръзката и е разкопчал горните няколко копчета. Косата му е в обичайния си тъмен, разрошен и толкова секси стил. Трудно е да се повярва, че красотата му без усилия изобщо съществува.
– Дориан – въздъхвам. – Какво правиш тук? И не знаеш ли какво е входна врата? Ще ми докараш чудовищен инфаркт!
Ъгълчето на устата му се свива в усмивка.
– Извинявай.
Занимавам се с изваждането на потник и боксерки, преди да се измъкна от дънките си, напълно наясно с разгорещения поглед на Дориан.
– И защо си тук?
– Исках да те видя. И сметнах, че ще е най-добре един от нас да е тук. Нямаше как да позволя на Нико да прекара нощта. И не си мисли, че не знам колко сте близки двамата.
Обръщам се, за да оценя отровното му изражение. Ревнив ли е Дориан?
– Значи ти си тук, за да останеш на гости? Няма ли годеницата ти да се притесни и да се зачуди къде си? – Задъхвам се при тази мисъл.
– Габриела, ние не живеем заедно. Тя остава в апартамента си, а аз все още имам своя апартамент. Нищо не се е променило.
Ето това е новина.
– О. Значи вие двамата не сте… – Опитвам се да довърша мисълта си, но просто не мога да се накарам да го направя.
– По дяволите, не. Обичам те. Мислиш ли, че бих могъл да се справя с подобно нещо? – Дориан изглежда почти обиден от намека.
– Не знам. Ти си сгоден. И наистина планираш да… създадеш потомство, така че очевидно трябва да спиш с нея някой ден. Плюс това Нико ми каза, че всички вие не сте толкова стриктни по отношение на неща като секса. Сякаш за Тъмнината това не е голяма работа.
– Ами за мен е голяма работа – отговаря той, като се изправя и се приближава до мен. Хваща голите ми бедра и придърпва тялото ми към своето. – Последната жена, с която правих любов, в момента е полугола и притисната към мен. И когато тя ме погледне с тези големи лешникови очи и прехапе долната си устна в очакване, единственото, за което мога да мисля, е колко силно искам да я почувствам отново. Как бих направил всичко, за да се заровя в нея за часове… часове, докато тя не се изтощи, за да помръдне. Докато не ми каже, че никога няма да ме остави.
Отчаянието в гласа му предизвиква звучно изтръгване на въздух, което ме прави абсолютно безмълвна. Боже, как искам тези неща; няма нищо, което бих могла да си представя, че искам повече. Но и преди съм се водила по желанията си. Изтласквала съм настрана разума и логиката, за да задоволя желанието на тялото си. И вижте докъде ме докара това. Сега единственото, което имам, е разбито сърце, убиец, който (все още) иска да ме хване, предстоящата гибел на моето възнесение и граничещи с алкохола проблеми.
– Искам те, Дориан – измъквам се от хватката му и противореча на думите си. – Но докато не знам, че наистина можем да бъдем заедно, не мога да тръгна по този път с теб. Ще ме заболи твърде много, когато трябва да си кажем отново сбогом.
Дориан въздъхва и свежда глава, преди да кимне.
– Знам, момиченце. И никога не бих те помолил за това. Мога ли просто да остана с теб? За да се уверя, че си в безопасност тази вечер? Няма да те докосна, ако не искаш. Мога просто да седя и да те гледам как спиш, както правя обикновено.
Лицето ми се набръчква.
– Това е малко страшно. Наистина ли идваш тук и ме гледаш как спя? – По гръбнака ми преминава тръпка. Какво друго прави той, за да ме гледа? Стомахът ми се свива при тези възможности.
– Само когато ми се обадиш.
– Обаждам ти се? Какво, по дяволите? Аз не ти се обаждам, Дориан. – Връщам се към най-ниските си точки. Можех ли да набера Дориан в нетрезво състояние?
Дориан се усмихва.
– В съня си го правиш. Аз не ходя да те преследвам, ако се страхуваш от това. Но понякога усещам, че ме викаш през нощта, и аз идвам при теб. Мяташ се насам-натам, заплетена в чаршафите. Сънуваш ме. – Той прокарва ръка през косата си и на челото му се появява бръчка. – И понякога, когато спиш, плачеш. Сърцето ми се разбива на парчета, когато те виждам толкова натъжена, знаейки, че съм причинил мъката ти. Искам само да целуна всяка сълза, която някога си проливала, и да я оправя. Нямаш представа колко силно искам това, Габриела.
– Аз плача насън? – Питам с колеблив глас. Изведнъж ми става жал за самата мен. Колко много наистина ме е наранила загубата на Дориан? Почти не съм си позволявала да плача заради загубата и да знам, че тези сълзи толкова отчаяно са искали да излязат навън, че са успели да избягат, докато съм била в безсъзнание, някак си ме депресира.
– Съжалявам – е всичко, което той казва в отговор. Чувства се отговорен и въпреки че отчасти е виновен, не мога да стоваря всичко това върху него.
Приключвам да се вмъквам в спалните си дрехи под похотливия му поглед и се оттеглям в банята, за да си измия зъбите. След това се плъзгам под завивките на леглото, което е толкова студено и празно, откакто Дориан го е напуснал.
– Е, влизаш ли? – Питам го все още стоящ в средата на стаята, облечен в костюма си.
– Искаш да спя до теб? – Пита той с повдигнато чело.
– Ами, дяволски сигурна съм, че не искам да ме гледаш цяла нощ като някакъв гадняр, докато слюноотделям – засмивам се аз. Той все още изглежда объркан. – Да, Дориан! Искам да спиш с мен. Но само да спиш. Не да „спиш“ – а да спиш до мен.
Лицето на Дориан се озарява от лъчезарна усмивка, докато той си проправя път към леглото. Сваля сакото си и събува обувките си, преди да отдръпне завивките.
– Няма да легнеш така. Или свали задушните дрехи, или си облечи пижама.
– Но ти знаеш, че нямам такива. Никога не сме имали нужда от тях, когато бях тук. – Той повдига вежди внушително, което ме кара да се захиля.
– Добре. Просто си свали ризата и тези панталони. Имаш бельо, нали?
– С удоволствие бих свалил и него – усмихва се той.
– Е… Не! Хм, да, не е толкова добра идея – заеквам, без да мога да откъсна очи от ясно изразената издутина в боксерките му, докато той пуска панталоните си на пода. – Вероятно трябва да ги запазим. Да, определено… гадно.
Дориан се ухилва на развълнуваната ми тирада, а аз покривам лицето си, за да скрия смущаващата си руменина. След като се съблича до долните си гащи, той се качва в леглото до мен, което моментално възвръща топлината и сигурността, които някога излъчваше. Придърпва ме в прегръдките си и без да се замислям, слагам глава на топлите му гърди. Ръката му започва да ме гали по косата и напрежението, което е напрягало всеки мускул, започва да се разплита.
– Мислиш ли, че това може да се получи? Мислиш ли, че един ден наистина можем да бъдем заедно? – Мърморя срещу кожата му. Рефлексно вдишвам и се наслаждавам на аромата му. Ахххх.
– Да. Просто трябва да бъдем внимателни. И трябва да ми се довериш, когато ти казвам някои неща. Неща, които може да са ти трудни за разбиране в началото, но са необходими.
Поемам дълбоко въздух и събирам цялата си смелост, като заглушавам досадния глас в главата си.
– Добре.
– Добре? – Дориан ме повдига леко и повдига брадичката ми, за да срещна погледа му.
– Добре. Ще опитам. Ако кажеш, че всичко това е уловка и нещата ще се оправят към по-добро, ще се опитам да изчакам.
Дориан притиска тялото ми към своето, като обгръща ръцете си плътно около мен.
– Благодаря ти, Габриела – диша той, а гласът му се къса от емоция. – Нямаш представа колко щастлив ме направи току-що.
– Мога да кажа – изпищявам под бицепса му, който е с големината на главата ми. – Не мога да… дишам…
– Упс – промърморва той, разхлабва хватката си, но отказва да отдръпне ръцете си. – Знам, че това не означава, че сме заедно. Но само възможността, че един ден ще бъдем, ми е достатъчна. Толкова дълго съм те чакал. Не мога да те загубя сега. Това ще се получи. Просто ми се довери, момиченце. Ще се получи.
– Само се надявам да си прав – отговарям, усмихвам се и се опитвам да позволя на лъчезарната топлина и любов на Дориан да покрият съмненията, които забулват обърканото ми съзнание.

***

– И така, исках да поговоря с теб за работата, която вършиш тук, Кармен – казвам, като я въвеждам в задушния заден офис.
Кармен смръщва вежди и я обзема ужас.
– О, Боже, Габс. Какво направих? Знам, че закъснях миналата седмица, но сериозно имах големи спазми!
Смея се сърдечно и ѝ махам с ръка.
– Спокойно, Кармен! Справяш се чудесно тук! По-добре от чудесно. Просто искам да видя как ще се почувстваш, ако поемеш допълнителна отговорност.
Тя въздъхва с облекчение, преди да се облегне на затворената врата.
– Ay dios mio! Притеснявах се за теб! Напоследък си толкова нагоре-надолу, че не знаех какво да мисля!
– Не, няма за какво да се тревожиш. Но имам нужда от помощ. Сега, когато технически съм собственик – казвам с кавички, – трябва да започна да делегирам някои отговорности тук. И няма никой друг, който да ми хрумне да запълни тези обувки, освен теб.
Макар че придобиването на Кашмир напълно ме обърка, реших да го запазя, вместо да го продам или да го оставя да се срине до основи. То се беше превърнало в дом не само за мен и знаех, че всички тук са отдадени на работата си. Освен това нямаше как да лиша от работа седем отдадени служители само защото ме изхвърлиха. Оттогава насам се опитвам да превърна „Кашмир“ в свой собствен и дори се заиграх с възможността да променя името.
Откакто преди почти две седмици казах на Дориан, че ще се опитам да го изчакам, той ми помага да разбера тънкостите на бизнеса. Банковата сметка, която водеше за сметките и разходите, все още беше непокътната плюс няколко добавени нули, за които Дориан настояваше. Всъщност това беше негова идея – да делегирам част от отговорностите.
– И какво мислиш, Кармен? – Питам с повдигнати вежди и усмивка. – Мислиш ли, че искаш да станеш управител на магазина ми?
Очите на Кармен изхвръкват от главата ѝ и челюстта ѝ спада.
– Ти бъзикаш ли се с мен, Габс? – Изкрещява тя, преди да затисне устата си с ръка и да промълви извинения.
Смея се от сърце на избухването ѝ.
– Да. Имам нужда от помощ тук, а никой не познава Кашмир и модата като теб. Заплащането е добро, а и ще имаш възможност да сложиш своя печат на това място и да общуваш с някои дизайнери. Как ти звучи?
– Как ми звучи? – Изпищява тя с широко отворени очи.
Преди да успея да задам друг въпрос, Кармен обвива мъничките си ръчички около мен и скача нагоре-надолу, пищейки от радост. След като приема предложението ми и успокоява ликуването си, тя ме прегръща още веднъж, преди да се върне на търговския етаж с огромна усмивка. Усмихвам се на себе си, искрено щастлив, че мога да направя нещо за нея, което потенциално ще ускори кариерата ѝ. Тя го заслужава; през всичките ми глупости през последните няколко месеца тя беше отличен служител и приятел. Дължа и тази възможност. Освен това след моето издигане има голяма вероятност да се наложи да оставя магазина изцяло в нейните квалифицирани ръце.
Точно в този момент мобилният ми телефон зазвъня и ме посрещна текстово съобщение от Дориан, което накара усмивката ми да се разшири до мегаватов статус.

От Дориан, 17:46 ч.
Вечеря при мен тази вечер? Мислех, че можем да опитаме нещо различно.

Умът ми се връща към болезнения спомен за последния път, когато стъпих в апартамента на Дориан. Това безспорно беше най-лошият ден в живота ми, тъй като усетих как сърцето ми се изтръгва от гърдите и се разкъсва на хиляди парчета, когато Дориан призна, че ще трябва да се ожени за Аврора, за да ме защити. Да се върна на мястото на престъплението ми се струва непоносимо. И все пак знам, че в крайна сметка трябва да го направя. Ако ще се опитвам да му се доверя отново, ако ще се опитваме да направим това по някакъв начин, трябва да правя малки стъпки.
Знаех, че решението ми да се опитам да уредя нещата с Дориан по някакъв начин може да ме ухапе по задника. И знаех, че след всичко това би било по-разумно да сме разделени. Но когато се стигна до това, просто не можех. Да бъдеш с него, с цялата тази свръхестествена политика и глупости, е трудно. Да се опитваш да видиш покрай предателството и измамата му… по дяволите, това е още по-трудно. Но да живееш без него, да не усещаш как любовта и топлината му ме обгръщат всеки ден? Това е непоносимо.
Приех думите на Солара онзи ден в кафенето мираж. Единственото ми предназначение беше да не бъда любовница на Дориан. Но нещо дълбоко в мен, нещо, което проникваше направо до костите ми, спираше всеки мой напредък в опит да го забравя. Сякаш той беше поставен в живота ми с някаква цел. Не за да бъде мой убиец. Не за да ме убеждава в избора ми на ориентация. Но нещо друго, което ме караше да се привързвам към него по неосезаем начин. Може би Дориан не е моята съдба. Може би аз съм неговата.

До Дориан, 17:58 ч.
Сигурен ли си, че можеш да се справиш с това? Не бих искала да те дразня 😉

Усмихвам се на себе си, знаейки точно каква е неговата крайна игра. Въпреки че се съгласих да опитаме, смятах, че ще е най-добре, ако държим секса настрана от уравнението, което беше болезнен подвиг и за двама ни. Преди се бяхме гмуркали толкова бързо с него, че понякога ми се струваше, че това е всичко, което имаме. Сякаш интимността беше нашият любовен език.
Така че забавихме темпото и започнахме да правим неща като нормалните двойки. Гледахме филми, сгушени на дивана, поръчвахме си храна за вкъщи и дори играехме карти или настолни игри. А вечер, когато се качваше в леглото при мен и приплъзваше тялото си до моето, Дориан никога не преминаваше границата на сексуалната територия. И въпреки че можеше да разцепи тухла с това, което се криеше под боксерките му, той все още се опитваше да ме успокои и да се впише в този нормален модел на „гадже“. Опита се да бъде човек за мен.
– За теб мога да се справя с всичко. Достатъчно е само да си тук, в моето пространство и в моето легло. Толкова ми липсваш. И те обичам още повече.
Усмивката ми се умножава в раздиращ ухото лъч при думите му. Той ме обича. Това е всичко, което наистина мога да поискам, и всяка фибра на съществото ми му вярва напълно. Изведнъж желанието да бъда с него по всякакъв осезаем начин ме обзема и щастливо изтръгвам отговор.
– Аз също те обичам. И ще бъда там. Нямам търпение да се върна там, където ми е мястото.
Връщам се към довършването на документите и сметките, пръснати пред мен на бюрото, нямайки търпение да се махна оттук и да се втурна към чакащите ме ръце на Дориан. Отбелязвам си, че трябва да се отбия в апартамента си, за да се преоблека в нещо секси, като се отказвам от всички мисли да не бързам. Когато смъртта сякаш чука на вратата ми на всеки пет минути, защо да чакам?
Точно когато събирам нещата си за тръгване, мобилният ми телефон иззвънява, показвайки съобщение. Вдигам го замаяно, очаквайки поредното любовно съобщение от Дориан. То обаче е от номер, който не разпознавам, и не съдържа думи, а само прикачен файл с медия. Повдигам рамене и го отварям, като разбирам, че това е някакво видео. Какво, по дяволите? Кой би ми изпратил това?
Първото нещо, което забелязвам, е спалня, която никога не съм виждала преди. Цялата е в наситено лилаво и е с елегантен декор, заедно с масивно легло с балдахин, подходящо за принцеса. Щракането на високи токчета става все по-силно, когато някой се приближава до записващото устройство. Следва раздвижване, преди да се появи познато лице. Аврора. Тя позиционира камерата, след което се усмихва заплашително в обектива, сякаш се усмихва точно на мен. Направо през мен. Кръвта ми замръзва във вените.
Аврора се отдръпва от камерата и се отправя към входа на вратата. Чувам я да говори с някого, а високият ѝ певчески глас напада тъпанчетата ми. След това към звъна на скъпите ѝ токчета се присъединява още една група стъпки. И когато той се появява на фокус в кадъра, всеки сантиметър от него изглежда направо годен за ядене в сини дънки и тъмен пуловер с V-образно деколте, леденото чувство във вените ми започва да пресича и изгаря по най-необикновен начин, обездвижвайки ме там, където стоя. Дориан. Любовта на жалкия ми живот, обектът на всяко мое желание, моята собствена ходеща, говореща фантазия е водена до леглото с балдахин от моя заклет враг и неговата настояща годеница.
Какво. Не. Ебаси?
Дориан се настанява на леглото с подсмърчане, явно се чувства неудобно в интимното пространство. Аврора се сгушва между краката му, като поставя ръце на раменете му. Той промърморва нещо, но то е твърде тихо, за да го разбера. Аврора се ухилва, след което започва да разтрива раменете му. Дориан видимо се напряга при контакта, но после се отпуска. Ръцете ѝ преминават от нежно месене към дълбоко стискане на твърдите му мускули и аз твърде добре осъзнавам шепите плат в ръцете ѝ, които издърпват пуловера му нагоре. За нещо, което изглежда като час, но се случва по-бързо, отколкото успявам да откъсна поглед, Аврора издърпва горнището на Дориан точно над главата му, разкривайки стегнатия му, набразден торс.
Дъхът ми секва в гърлото, докато умът ми се опитва да възприеме това, което виждам. Ръцете на Аврора се насочват към собствената ѝ риза, където разкопчава всяко копче, а Дориан гледа безстрастно, без да направи нищо, за да спре действията ѝ. Когато се изправя пред него в тясната си пола, токчетата и дантеления черен сутиен, тя прави крачка по-близо до него, подравнявайки гърдите си с устата му. След това хваща брадичката му, за да се срещне с линията на погледа ѝ, което го кара да изпусне доволна въздишка.
Знам какво е това; била съм там и преди. Дориан ще вдъхне живот от Аврора. И макар че и преди съм била жив зрител на този акт, фактът, че не съм там, за да го спра, не съм там, за да напомням за всички причини, поради които Дориан не бива да го прави, свива сърцето ми в гърдите.
Промяната във въздуха, видимото трептене около тях показва началото на ритуала. Ръце на Аврора стискат голите рамене на Дориан, докато тя му се подчинява. И двамата диво се задъхват, а слабите звуци на екстаз прозвучават в слушалката на телефона ми. Твърде добре осъзнавам горещите сълзи, които се опитват да си проправят път през прага на клепачите ми. Бързо ги отблъсквам и стискам зъби, знаейки, че всеки момент Дориан ще се опомни и ще отблъсне Аврора. Той трябва да го направи. Той ме обича. Нали?
Следващите няколко секунди са повече от жестоки, докато гледам как Аврора избутва Дориан обратно на леглото и го разпъва, разкривайки оскъдните си стринг. Докато тя спуска тялото си върху неговото, без да прекъсва визуалния контакт, сълзите се възстановяват и се плъзгат по лицето ми. Отблъсквам ги, отказвайки да покажа слабост, дори и в изолацията на кабинета си.
С нетърпение Дориан заравя лицето си в деколтето на Аврора и я хваща за голия и гръб, точно както направи преди месеци, когато сама станах свидетел на размяната им. След това успешно разкъсва сутиена ѝ, като деликатната тъкан почти се разпада в ентусиазираните му ръце. И когато изваяните ѝ кичури падат около лицето му, а настръхналата кожа на зърната ѝ докосва съвършените му устни, екранът почернява. Мъчението се прекратява и видеото свършва. А аз оставам сама в унило мълчание, неспособна да приема напълно това, което току-що се е случило. Но знам какво се случи след това. Знам какво току-що видях. И дори афинитетът ми към отричането не може да покрие тази истина.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 8

Глава 8

Връщах се от третото си ходене до тоалетната, мислех си, че носът ми не може да бъде по-малко лъскав, и се радвах, че обществените тоалетни вече не са необходимо зло за мен, когато един вик дръпна главата ми.
– Пусни ме!
Дори над музиката и другите шумове думите бяха отчетливи. Смених посоката и се насочих към източника на този вик, като разбрах, че идва от кабинките в далечния ъгъл, където за първи път срещнах Боунс. Група вампири се бяха събрали в кръг с гръб към мен. В средата им имаше някой и по всичко личеше, че който и да е той, не е щастлив.
– Махни си ръцете от мен! – Чу се друг вик, твърде пронизителен, за да разбера дали разпознавам кой говори.
– Знаеш правилата. Изнесете го от помещението – изръмжа диджеят. Забелязах, че не звучи твърде загрижен за това какво ще се случи след това.
Стигнах до вампирите точно когато те избутаха крещящия мъж от полезрението ми.
По трескавото вътрешно блъскане в гърдите му личеше, че е човек.
– Какво става, момчета? – Гласът ми беше непринуден и държах ръцете си далеч от среброто, прикрепено към горната част на гърба ми. В края на краищата бях обещала на Версес, че този път няма да нарушаваме правилата му.
Един от вампирите ме погледна враждебно.
– Не е твоя работа, червенокоске.
Боунс се появи в района, очевидно чул суматохата и моето участие в нея. Той се усмихна на групата вампири, но не това ги накара да спрат, за да му обърнат цялото си внимание. Това беше силата, която Боунс отприщи, когато свали щитовете си и цялата тежест на аурата му изригна като гейзер, завихряйки въздуха около себе си с невидими течения.
– Струва ми се, че съпругата ми ти зададе въпрос – отбеляза той с измамно лек тон.
Беше много нефеминистично от моя страна, но израженията на предпазливост, които се настаниха по лицата им, ме накараха да прехапя бузи, за да не се разсмея. Току-що разбрахте, че да имате няколко свои приятели наоколо не означава, че имате предимство, а, момчета?
– Човекът е шпионин – каза на Боунс този, който ми се беше заканил, по много по-учтив начин. – Виждал съм го да идва тук и преди, да задава въпроси за нашия вид…, а сега го хванахме да прави снимки. Знаеш, че не можем да си позволим това. – Все още не можех да го видя зад стената от вампири, но се обзалагах, че това е репортерът, когото търсехме. И щом го изведат от помещението, щеше да е в голяма беля.
Вампирите и гулите биха направили всичко, за да се уверят, че всички хора, с изключение на малцина избрани, щастливо не знаят, че споделят планетата със същества, които би трябвало да са мит.
– Дай ми го – казах аз, като мислех бързо. – Ще изтрия съзнанието му и ще унищожа всичките му джаджи. Нищо лошо, нищо гадно.
– Но аз съм гладен – възрази един от тях.
О, да, контролът на щетите, който бяха замислили, беше далеч по-траен.
– Много хора тук биха се радвали да ви помогнат с това, но няма да получите него – казах аз, думите ми бяха меки, но стоманени.
Очевидният лидер на групата ме пренебрегна, като извади цигара и я пъхна между зъбите си.
– Няма нужда да се караме. Искаш го? Аз ще се пазаря – каза той на Боунс.
Бях отминала първоначалното си забавление от това как тези вампири бяха толкова съсредоточени върху Боунс, че аз сякаш бях невидим за тях. Освен това Боунс беше казал, че ще е по-добре, ако ни разпознаят.
Е, нека това ми послужи за представяне.
– Имам една идея. Какво ще кажеш да се борим на канадска? Победителят получава човека. – Това насочи вниманието им към мен. В групата избухна смях и погледът на водача действително стана розов от сълзи на веселие.
– Сигурно се шегуваш – успя да каже той.
Подарих му мила усмивка.
– Съвсем не.
Погледът му се спря на Боунс.
– Няма да я оставиш да направи това, нали? – Боунс изхъмка. – Да и позволя? Приятелю, ако си мислиш, че можеш да контролираш една жена, трябва да си самотен – и хиляда лири казват, че ще ти бие шута.
– Можем да използваме това – продължих аз, като отидох до една висока маса, която беше долепена до половината стена, отделяща зоната с кабините от дансинга. – Хайде. Лунната светлина гори. – Започна да се образува малка тълпа. Не ги погледнах, запазвайки вниманието си за лидера, като свих вежди в знак на покана. Можех да предложа да изнесем това от помещението. Да вдигна залозите до кавга, а не до просто изпитание на силата, но макар че не исках да бъда прехвърляна като кърпа за ръце, не исках и да си създавам нови врагове.
Вампирът подаде цигарата си на един от приятелите си, преди да се приближи. Той запретна десния си ръкав, като уверено погледна много средното ми телосложение. Ако измерваше аурата ми, за да прецени нивото на силата ми, нямаше да намери нищо плашещо и там. Боунс ми каза, че се чувствам като нов вампир, което беше толкова маскировка, колкото и сърдечният ми ритъм, когато бях полувампир.
За сравнение, вампирът беше висок почти колкото Боунс, но с черна коса и набито телосложение, което говореше за дебели мускули под слой здраво натрупани мазнини. Външният му вид обаче не беше това, на което обръщах най-голямо внимание. Това беше аурата му, датираща го на около петдесет години, и той носеше голямата си форма с лесна грация.
Не е непобедим противник, но не е и такъв, с когото да пренебрегвам усилията си. Поставих лакътя си на масата, без да се налага да се подготвям повече, защото горнището ми нямаше ръкави.
Навсякъде около нас се правеха залози. Забавляваше ме да чувам ниските си шансове.
Ръката на вампира се сви около моята, докато поставяше ръката си на масата, като трябваше да се наведе малко заради по-големия си ръст. Хватката му беше твърда, но не и наказателна, което повиши мнението ми за него с една степен. Един глупак би смлял пръстите ми в юмрука си, опитвайки се да изтъкне нещо.
С ъгъла на окото си видях как Версес си проправя път с рамене към предната част на останалите зрители. Сигурно му се искаше все пак да не ни беше пускал вътре.
– Броя до три? – Предложих на вампира.
Сините му очи, оцветени в изумруд, срещнаха моите.
– Защо не?
Призиви „Покажи и от какво си направен, Нитро!“ и „Удари я по хубавия и задник!“ прозвучаха, когато започнах да броя, без да откъсвам поглед от противника си. Щом думата три излезе от устните ми, този доскоро стабилен захват се затегна и Нитро заби ръката си надолу, стремейки се към бърза победа с изблик на нечовешка сила.
Само че ръцете ни останаха в същото вертикално положение. Бицепсите на Нитро изпъкнаха почти толкова, колкото и погледът му, когато усилията му не помръднаха ръката ми и с един сантиметър. Усмихнах му се, докато задържах позицията си, мислено преброявайки до десет, преди да започна да ръчкам ръката му в бавна, стабилна дъга надолу. В края на краищата не исках да го смущавам, като блъскам ръката му на масата, преди още да е осъзнал какво се е случило. Не беше виновен Нитро, че нямаше представа, че съм се родила с необичайна сила или че все още имам част от силата на Боунс в себе си от пиенето на кръвта му.
Горкият запъхтян вампир нямаше никакъв шанс.
От тълпата се надигна мърморене, което заглуши дори музиката, докато ръката на Нитро се приближаваше към масата. На лицето му се образуваха линии и от него се изтръгна грубо хъркане, докато полагаше повече усилия да ме задържи. Оставих го да вдигне ръката си няколко сантиметра нагоре – все пак мъжкото его е толкова крехко нещо – преди да я изпратя на масата с достатъчно силен удар, за да напука мазилката.
Ще трябва да си платим за това, преди да си тръгнем – помислих си аз сред избухването на изненадани възклицания от наблюдателите около нас.
Нитро се взираше невярващо в ръката си. После погледът му се върна към мен, дори когато развързах хватката си и изтръсках временното изтръпване от ръката си. През последните няколко секунди той наистина се беше постарал.
– Как, по дяволите, си станала толкова силна? – Попита той. – Не може да си мъртва повече от година!
– Добро предположение – отбелязах аз. – Всъщност тази есен ще стане една година, но ще ти кажа една тайна – имах вампирска сила много преди това.
Веждите му се сключиха в бръчка. След това се появи разбиране и Нитро се засмя.
– Червенокоса, красива и яка. Ти трябва да си Жътварката. Усмихнах се.
– Наричай ме Кат.
След това той погледна към Боунс, правейки очевидната връзка с това кой трябва да е той. Боунс не забеляза, беше твърде зает да прибере печалбата си. Коментари като
„Ах, това е великолепно“ и „Повече късмет следващия път, момчета“. Когато се запътих към него, в ръцете си държеше дебела пачка банкноти. Повечето вампири бавно възприемаха това, което смятаха за „нова“ тенденция като кредитните карти, и все още носеха пари в брой.
– Оставям на теб да намериш начин да спечелиш от това – отбелязах весело.
Устата му се изкриви.
– Късметът е благосклонен към смелите.
Нитро поклати глава, като ни погледна назад.
– Предполагам, че е време и аз да си платя. – След това отиде до мястото, където стояха приятелите му, и измъкна репортера иззад стената от вампири. Леко го избута, но въпреки това той се приземи в непохватна купчина близо до краката ми.
– Всичко е твое, Жътварке – изрече той.
Отметнах ръка от челото си в шеговит поздрав.
– Приятно ми е да работя с теб, Нитро.
Това ми донесе смях.
– Следващият път ще знам по-добре да не се хващам на невинната ти женска роля.
– Не се чувствай зле, приятелю – отвърна Боунс. – Тя ме заблуди със същото още при първата ни среща, чак докато не я видях да убива вампир, седем пъти по-възрастен от нея. – След това Боунс отиде до най-близкия бар и плесна върху него пачката си с пари. – Питиетата са на моя сметка, докато не свърши това – обяви той под бурни аплодисменти. След това долових намигването му към Версес и кривото поклащане на главата на гула. Вероятно не се доближаваше до компенсиране на щетите, които бяхме нанесли при последното ни идване тук, но беше начало.
С още едно ухилване Нитро и групата му се отдалечиха, за да поръчат напитките си.
Около нас зрителите изчезнаха и хората се върнаха към танците, пиенето или каквото и да е било друго, което бяха правили, преди всичко това да започне. Погледнах надолу към мъжа, който бавно се надигаше от пода, а пясъчно-кафявата му коса беше разрошена от предишните му борби.
Да, това беше човекът, за когото бяхме дошли тук.
– Здравей, Тими – казах аз с тих глас.
Главата му се вдигна, разкривайки лице с петчасова брада върху челюстта и слаби бръчки около очите и устата.
Изглеждаше различно от свитото момче, което ми беше съсед преди седем години, когато бях студентка през деня и ловец на вампири през нощта. Освен че лицето му беше обрасло с брада, бръчки от смях и косата му беше по-дълга, фигурата му беше станала по-едра и по-мускулеста. Остаряването му отива – помислих си аз.
– Как се . . . ? – Започна той. После гласът му заглъхна, а очите му се разшириха.
– Кейти? – Попита той. Изгледа ме отгоре-додолу, като шокираното му изражение се смени с усмивка, която окичи лицето му. – Кейти! Знаех, че не си мъртва!

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9

Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 2

Глава 1
ДВЕТЕ
334 СЗ

Спазмите събудиха Лийша.
Десет дни на път с ескорт от пет хиляди катерачи я бяха накарали да свикне с дискомфорта. Сега можеше да спи само настрани, за което пейката в каретата не беше предназначена. Беше започнала да се свива на пода като Аманвах и Сиквах в тяхната карета, пълна с възглавници.
Вълни от болка я заливаха, докато маточните мускули се стягаха и свиваха, подготвяйки се за предстоящата задача. Лийша трябваше да роди чак след тринайсет седмици, но това беше често срещано явление при жените.
И всяка от тях изпада в паника първия път,казваше Бруна, като си мислеше, че ще роди рано. Дори и аз, макар че бях измъквала на бял свят десетки пищящи бебета, преди да изхвръкне едно от моите.
Лийша започна да диша в бърз равномерен ритъм, за да се успокои и да си помогне да издържи на болката. Болката не беше нещо ново тези дни. Кожата на стомаха ѝ беше почерняла и посиняла от силните удари на плода.
Няколко пъти по време на бременността си Лийша беше принудена да насочва мощна магия на пазител. Всеки път бебето реагираше бурно. Обратната връзка от магията можеше да даде нечовешка сила и издръжливост. Тя правеше старите отново млади и извеждаше младите на първо място преди времето им. Тя засилваше емоциите и намаляваше контрола. Хората в плен на магията могат да бъдат жестоки. Опасни.
Какво би могла да направи тази сила с едно не напълно оформено дете? Дори в седмия месец Лийша не изглеждаше и не се чувстваше пълноценна. Тя очакваше ранно раждане, дори го приветстваше, за да не стане детето твърде голямо за естествено раждане.
Или пък да пробие утробата ми и да изпълзи навън само. Лийша дишаше и дишаше, но не се успокояваше, нито пък болката стихваше.
– Всякакви неща могат да доведат до набор от контракции – научи я Бруна. – Като отрочето, което рита пълен пикочен мехур.
Лийша намери камертона, но облекчаването ѝ не помогна с нищо да облекчи спазмите. Тя погледна към порцелана. Водата ѝ беше мътна и кървава.
Замръзна, а умът ѝ се забърза, докато се взираше в гърнето. Но тогава бебето ритна силно. Тя извика от болка и разбра.
То идваше.

***

Когато Уонда дойде да докладва, Лийша се беше подпряла на пейката. Беше почти на разсъмване.
Уонда предаде юздите си, спускайки се от коня пъргаво като котка. Тя се приземи на ръба на движещата се карета и отвори вратата, като без усилие се качи на пейката срещу Лийша.
– Почти вкъщи, госпожо, ако искате да се поразтъпчете малко – каза Уонда. – Гар пътуваше напред, докато ти спеше. Току-що получих известие.
– Колко е лошо? – Попита Лийша.
– Лошо – каза Уонда. – Целият персонал се е отказал. Гар се опита да го спре, както поискахте. Каза, че е все едно да се опитваш да извадиш пън с голи ръце.
– Анжианците и тяхната церемония по разкъсване. – Лийша се намръщи. Беше започнала да разбира как херцогиня Арейн може да минава покрай облак от кланящи се и правещи реверанси слуги, като се преструва, че изобщо не ги вижда. Понякога това беше единственият начин да стигнеш там, където искаше да отидеш.
– Влизат само прислужници и стражи – каза Уонда. – Появи се половината градски съвет.
– О, Нощи. – Лийша сложи лице в ръцете си.
– Дайте дума и мога да накарам стена от резачи да ви откара право вътре – каза Уонда. – Кажи на всички, че ще ги видиш, когато си починеш.
Лийша поклати глава.
– Това е моето завръщане като графиня. Няма да го започна, като избягвам всички.
– Да, госпожо – каза Уонда.
– Трябва да ти кажа нещо, Уонда – каза Лийша. – Но трябва да запазиш спокойствие, когато го направя.
Уонда погледна объркано, а после очите ѝ се разшириха. Тя започна да се надига.
– Уонда Катър, дръж дупето си на пейката. – Лийша замахна с пръст като с камшик и момичето падна назад.
– Контракциите са на шестнадесет минути една от друга – продължи Лийша. – Може да минат часове, преди бебето да се появи. Днес ще бъда доста зависима от теб, скъпа, така че трябва да слушаш внимателно и да си съсредоточена.
Уонда преглътна тежко, но кимна.
– Ай, госпожо. Кажи ми какво искаш и аз ще го направя.
– Ще изляза от каретата с величествено темпо и ще се насоча към вратата – каза Лийша. – Ще говоря с по един човек, докато вървя. В нито един момент няма да спираме или да забавяме ход.
– Да, госпожо – каза Уонда.
– Открито ще те назнача за началник на домашната ми охрана – каза Лийша. – Ако всички са се събрали в двора, както казваш, това би трябвало да е достатъчно, за да поемеш командването и да изпратиш жените на Катър да охраняват кралското имение. След като обезопасят кралските покои, никой няма да влиза вътре освен теб, мен и Дарси.
– Вика? – Попита Уонда.
Лийша поклати глава.
– Вика ще види съпруга си за първи път от месеци. Няма да им отнема това. Няма нищо, което тя да може да направи, което Дарси да не може.
– Ай, госпожо – каза Уонда.
– Не трябва да казваш на никого какво се случва – каза Лийша. – Нито на стражите, нито на Гаред, на никого.
– Но госпожо… – започна Уонда.
– Никой. – Думите й излязоха като ръмжене, докато Лийша стискаше зъби през поредната контракция. Сякаш змия се увиваше около корема ѝ и я притискаше. – Няма да позволя свободните разговори да превърнат това в шоу за жонгльори. Раждам бебето на Ахман Джардир. Не всички ще му пожелаят добро, а след раждането и двамата ще бъдем… уязвими.
Очите на Уонда се втвърдиха.
– Не и докато съм наблизо, госпожо. Кълна се в слънцето.

***

Уонда не даде никакъв знак, че нещо не е наред, когато излезе от каретата, стъпвайки лесно в стремето на движещия се кон.
Светлината в каретата притъмня в ранната утринна светлина, но се проясни, когато вратата се затвори с щракване. С това се активираха и защитите на тишината, а Лийша изпусна болезнен стон.
Тя сложи едната си ръка на гърба, а другата под тежкия си корем, докато се изправяше. Топлинните предпазители нагорещиха чайника за секунди. Лийша изля горещата вода върху кърпа и я притисна към лицето си.
Отражението в огледалото беше бледо и вдлъбнато, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Лийша искаше да бръкне в торбичката си за хора и да извади малко магия, която да ѝ даде сили да преодолее предстоящото изпитание, но това беше твърде опасно. Магията беше известна с това, че предизвикваше у детето диви пристъпи. Това беше последното нещо, което искаше сега.
Погледна комплекта с пудрата, но никога не бе имала умението да рисува лицето си така, както рисуваше защитите. Това беше талантът на майка ѝ. Тя се постара да се справи, както можеше, като среса косата си и оправи роклята си.
Пътищата на външните квартали на Хралупата се извиваха и завиваха, следвайки криволичещата форма на защитите, които тя и Арлен Бейлс проектираха. Сега в Хралупата имаше повече от дузина квартали, все по-разширяваща се мрежа от свързани помежду си валове, които всяка нощ изтласкваха демоните все по-назад. Лийша познаваше очертанията им толкова отблизо, колкото и любовник, без да е нужно да поглежда през прозореца, за да разбере, че минават през Нюхейвън.
Скоро щяха да влязат в Кутърс Холоу, столицата на окръг Хралупата и център на великите сили. Само допреди две години Хралупата беше градче с по-малко от триста души – едва достатъчно голямо за точка на картата. Сега той се равняваше на всеки от свободните градове.
Още една контракция я завладя. Бяха все по-близо – вече само на шест минути една от друга. Тя се разширяваше и усещаше, че детето седи по-ниско. Тя дишаше. Имаше билки, които можеха да облекчат болката ѝ, но тя не посмя да ги вземе, докато не се настани на сигурно място в покоите си.
Лийша надникна откъм завесата и веднага съжали, защото в отговор се разнесе радостна възгласа. Надяваше се да запази завръщането си тихо, като пристигне преди зазоряване, но нямаше как да успокои ескорт с такива размери. Дори в ранния час хората се тълпяха по улиците и наблюдаваха от прозорците как процесията се прибира вкъщи.
Беше странно да мислиш за имението на Тамос като за свой дом, но сега то ѝ принадлежеше като графиня на Хралупата. В нейно отсъствие Дарси беше превърнала къщата на Лийша в Гората на билкарите в седалище на Академията на билкарите, която се надяваше да бъде първото от многото учебни заведения в Хралупата. Лийша би предпочела да обучава чираци там, но можеше да постигне много повече, ако се настани в крепостта.
Тя смръщи нос, когато крепостта се появи пред погледа ѝ. Тя представляваше блокче, оградено със стени, построено по-скоро за защита, отколкото за естетика – поне отвън. Вътрешността беше по-лоша в някои отношения, разкошна като дворец в страна, която се бори за възстановяване. И двата проблема трябваше да бъдат решени сега, когато мястото беше нейно.
Големите порти на крепостта бяха отворени, а пътят бе застлан от двете страни с останките на дървените копия, кавалерията на Тамос. Сега те бяха едва петдесетина, останалите бяха загубени заедно със самия граф в битката. Бяха в блясък на огромните си анжиерски мустанги, човекът и конят бяха с еднакво каменни лица нащрек. Всички бяха въоръжени и бронирани, сякаш очакваха Лийша да им заповяда да влязат в битка всеки момент.
Дворът също изглеждаше подготвен както за война, така и за завръщане у дома. Вляво капитан Гамон се бе качил заедно с лейтенантите си пред стотици оръженосци с изправен гръб и поглед напред, с тежки оръжия, забити в земята, с остриета под един и същи ъгъл.
Вдясно от двора целият персонал на крепостта – армия сама по себе си – беше подреден не по-малко рязко от пехотата, с чисти и изгладени униформи.
Ще бъде интересно да видя какво ще се случи с тези съвършени редици, ако родя в двора. Мисълта беше язвителна, но после детето ритна и тя престана да се забавлява.
Докато Уонда предупреждаваше, в подножието на стъпалата към крепостта се бяха струпали няколко души. Лорд Артър беше пред тях, строг в униформата си и с копие. До него беше Тариса, медицинската сестра от детството на графа, която беше станала прислужница на Лийша. Гаред чакаше с Розал, обещаната му и майката на Розал. Заедно с него бяха инквизиторът Хейс, билкарките Дарси и Вика, баща ѝ Ърни и… нощно време, дори майката на Лийша, Илона, която се взираше с кинжали в гърба на Росал. Лийша се молеше ранният час да я избави поне от този демон, но както обикновено остана без отговор.
Уонда пъхна глава във вратата.
– Готова ли сте, госпожо?
Нова контракция я разкъса. Беше ѝ горещо, потеше се дори в студения зимен въздух.
Лийша се усмихна, без да показва нищо от това. Краката ѝ се разтрепериха, докато се изправяше на тях, и тя усети как детето се спуска надолу.
– Да, скъпа. Сега бързо.
Гамон слезе от коня, когато каретата пристигна. Той, Артър и Гаред едва не се спънаха един в друг в схватката, за да й подадат ръце, когато тя слезе. Лийша не обърна внимание на всички, като стисна ръката на Уонда, докато тя внимателно слизаше по стъпалата. Не биваше да пада пред цялото събрание.
– Добре дошла обратно в Хралупата, графиньо Пейпър – каза Артър с учтив поклон. – Голямо облекчение е да ви видя добре. Когато чухме за нападението над Анжие, се опасявахме от най-лошото.
– Благодаря – каза Лийша, докато се успокояваше. Навсякъде из двора се чуваха поклони и реверанси. Лийша държеше гърба си изправен, потвърждавайки всичко това с достойно кимване, с което херцогиня Арейн би се гордяла.
После започна да върви. Уонда се наведе да поеме водачеството, макар че я подкрепяше. Близо до нея се движеха две мускулести жени от Хралупата.
Хванати неподготвени, мъжете се махнаха от пътя им, но бързо се съвзеха и се втурнаха след тях. Гамон пръв се изравни с нейното темпо.
– Милейди, подготвил съм списък на охраната на къщата…
– Благодаря ви, капитан Гамон. – Вътрешностите на Лийша се разтрепериха. Тя стискаше бедрата си, ужасена, че водата ѝ може да изтече, преди да стигне до къщата. – Бъди любезен и го предай на капитан Уонда, моля.
Очите на Гамон се разшириха и той спря на място.
– Капитан Уонда?
– С настоящото назначавам Уонда Катър за капитан на охраната на къщата ми – каза Лийша гръмко и продължи да върви. – Дългоочаквано повишение.
Гамон побърза да се върне назад.
– Ако командването ми е било по някакъв начин незадоволително…
Лийша се усмихна и се зачуди дали няма да повърне.
– Съвсем не. Службата ти беше образцова, а доблестта ти в името на Хралупата е безспорна. Ще запазиш командването на Дървените войници, но охраната на дома ми ще се отчита само на капитан Уонда. Заповядайте на мъжете да се разотидат и да се върнат към задълженията си. Не очакваме нападение.
Гамон изглеждаше така, сякаш се опитваше да преглътне камък, но след месеци в Анжие, в които не знаеше дали е пленник, или гост, на Лийша ѝ беше омръзнало да вижда навсякъде Дървени войници. Уонда вече беше подбрала ръчно резачи, които да поемат охраната на къщата, и им даде знак да обезопасят входа и да претърсят имението.
Артър се премести бързо, за да заеме празното място, докато Гамон остана назад, зашеметен.
– Персоналът на къщата…
– …изглежда свеж и готов да започне деня – прекъсна го Лийша. – Нека не ги задържаме. – Тя махна с ръка, разпускайки сбирката.
– Разбира се, милейди. – Артър даде знак и тълпата започна да се разпръсква. Изглеждаше готов да каже още нещо, но майката на Лийша си проправи път напред, а Ърни я последва. Илона беше бременна в шестия месец, макар да го прикриваше добре с рокли с дълбоко деколте, които прикриваха корема ѝ и привличаха погледите другаде. Мъжете се отдръпнаха, сякаш тя беше яребица.
– Дъщеря ми, графиня на Хралупата! – Илона разпери ръце, а лицето ѝ сияеше от… така ли изглеждаше гордостта върху нея? Ако беше така, беше ужасяващо.
– Майко, татко. – Лийша прегърна всеки от тях за кратко, като се опитваше да не се разтрепери.
Илона го усети, но имаше благоприличието да сниши гласа си.
– Изглеждаш ужасно. Какво става?
– Просто трябва да вляза вътре и да си почина. – Лийша стисна ръката на Уонда и те отново започнаха да се движат. Другите можеха да се страхуват да попречат на Илона, но Уонда беше неумолима като падащо дърво. Илона се пресегна да я последва, но се дръпна, тъй като Ърни я задържа. Тя го погледна, но подобно на Уонда Катър, бащата на Лийша винаги беше на нейна страна.
– Добре дошла у дома, графиньо. – Розал направи трениран реверанс, а майка ѝ я последва.
– Емелия – каза Лийша, като внимаваше да използва правилното име на жената. – Госпожа Лакер. Изненадана съм да ви открия тук в толкова ранен час.
Гаред се втренчи в нея и тримата последваха Лийша по стъпалата.
– Графът беше наредил дамите да останат тук, в неговата стража, поради благоприличие. Можем да намерим друго място…
– Глупости. – Лийша намигна на Розал. – Имаме достатъчно място. Как би изглеждало една почтена млада жена като теб да се премести в дома на барона преди сватбата? Скандал!
Гаред се изчерви.
– Благодаря. Имам няколко документа, които да разгледаш, когато имаш време…
– Изпрати ги на сутринта. – Лийша вече беше почти до стъпалата.
След него се появи инквизитор Хейс и се поклони дълбоко. Неговият чирак Чайлд Франк, който обикновено е неотлъчно до своя учител, видимо отсъстваше.
– Графиня. Хвала на Създателя, че сте добре.
Следващата карета в редицата спря и отвори вратата си. Очите на Хейс се разшириха, когато от нея излезе нежният Джона. Вика нададе вик, откъсвайки се от приемната редица, за да забърза надолу по стъпалата към съпруга си.
Хейс я погледна шокирано, но дори да се тресеше от болка, усмивката на Лийша беше искрена.
– Ще ви бъде приятно да знаете, инквизиторе, че временното ви назначение в Хралупата приключи. Джона ще възобнови воденето на службите в окръг Хралупата.
– Абсурдно – изплю инквизиторът. – Няма просто да предам катедралата си…
Лийша повдигна вежда.
– Вашата катедрала, инквизиторе? Тази в моя окръг? – Тя все още се движеше. Вратите на манастира бяха по-близо, но все още толкова далеч.
Хейс беше принуден да жертва достойнството си, вдигайки одеждите си, за да се втурне след нея.
– Само херцогът може да ме освободи…
Лийша го прекъсна, като извади писмо с кралския печат.
– Инквизицията ви приключи.
– Инквизицията се отнасяше за повече от един еретик Тендър – възрази Хейс. – Въпросът за Арлен Бейлс…
– …е въпрос, който вие и Съветът на Тендерите можете да обсъждате колкото си искате обратно в Анжие – каза Лийша. – Пастир Джона ще служи на стадото на Хралупата.
Погледът на Хейс беше по-голям дори от този на Гамон.
– Пастир?!
– Негова милост се отказа от тази титла, когато стана херцог – каза Лийша – а в Хралупата така или иначе има повече хора, отколкото в Анжие. Пактът на свободните градове дава на нашите Тендери правото да създадат нов орден.
Без да знае как да отговори, инквизиторът взе писмото и отстъпи назад от решителния марш на Лийша. Указът на херцога ѝ даваше право да избира духовния водач на Графство Хралупата, но тя изпробваше границите, като повиши Джона в пастир. Това беше декларация за независимост, която нямаше да се хареса на трона, но те не можеха да направят почти нищо, за да я спрат сега, когато Лийша отново се беше настанила в Хралупата.
Дарси се приближи бързо по сигнал на Лийша, като масата на жената на практика отхвърли инквизитора, докато се движеше между тях.
– Създателя да бъде похвален, радвам се да ви видя, госпожо.
– Нямаш и представа. – Лийша я придърпа в прегръдка, като сниши гласа си. – Контракциите идват на всеки две минути. Ако скоро не съм вътре, ще родя на тези стъпала. Уонда е изпратила жени да обезопасят кралските покои.
Дарси кимна, без да пропуска нито един момент.
– Искаш ли да вървя напред, или да те придружа?
Лийша почувства прилив на облекчение.
– Моля те, разходи ме.
Дарси хвана другата ѝ ръка и заедно с Уонда поведоха Лийша, докато следващата карета спря и Аманвах, Сиквах и Кендал тържествено излязоха. Дарси ги наблюдаваше с любопитство.
– Госпожо – каза Дарси. – Къде е Роджър?
Лийша задържа дъха си в дълбок, равномерен ритъм, докато посочваше ковчега, който група катерици изтегляха от каретата.
Дарси нададе задушен вик и се дръпна настрани. Лийша щеше да се преметне и да се спъне, ако не беше Уонда.
– Бутилката, Дарси – изръмжа Уонда. – Ентусиастът има време точно сега. – Дарси кимна, възстанови се и ги накара отново да се движат.
Аманвах се плъзна бързо нагоре по стъпалата, като пренебрегна погледите на Уонда и Дарси. Един поглед в очите ѝ беше всичко, от което се нуждаеше Лийша.
Тя знае.
– Графиня Лийша – започна дама’тингата.
– Не сега, Аманвах – издъхна Лийша.
Аманвах я пренебрегна, приближавайки се към нея. Уонда протегна ръка, за да ѝ препречи пътя, но Аманвах заби кокалче в ръката и тя отпадна достатъчно дълго, за да може да мине.
– Трябва да помогна на раждането – каза тя без предисловия.
– Ядрото ще бъде – изръмжа Дарси.
– Хвърлих заровете, госпожо – каза тихо Аманвах. – Ако не съм с теб през следващите часове, ще умреш.
– Това някаква заплаха ли е? – Гласът на Уонда беше нисък и опасен.
– Престанете, всички – каза Лийша. – Тя идва.
– Аз мога да направя всичко… – започна Дарси.
Лийша изстена, усещайки нуждата да се стегне.
– Няма време. – Тя постави крак върху стъпалата. Толкова кратко изкачване, но се чувстваше като планина.
Тариса я чакаше на върха. Лийша се справи с изкачването без чужда помощ, но все пак на жената ѝ трябваше само един поглед, за да види какво се случва.
– Натам – каза тя, завъртя се на пета и отвори вратите, като щракна с пръсти на група прислужници. Те се втурнаха към нея, докато тя вървеше, и като генерал Тариса ги изпрати да тичат с инструкции.
Лийша знаеше, че сега мълвата ще се разпространи бързо, но нямаше какво да се направи за това. Тя се съсредоточи върху дишането и поставянето на единия крак пред другия.
В момента, в който излязоха от голямата зала, Уонда даде знак на стражите. Те затвориха вратите, а голямата жена взе Лийша в ръцете си като дете и я понесе през останалата част от пътя.

***

– Напъни – каза Дарси.
Това беше безсмислено искане. Лийша усети как бебето се движи в момента, в който я подпряха на ръба на леглото. То щеше да се появи, независимо дали е напъвала, или не. Беше се разширила напълно, водите ѝ бяха избили по цялата фина дървена броня на Уонда. Щеше да свърши за миг.
Но тогава детето се размърда и Лийша извика от болка. Дарси също нададе вик, като видя как стомахът на Лийша се раздува, докато мъничките ръчички и крачета се забиват в лигавицата. Чувстваше се като демон, който се опитва да си пробие път на свобода. Върху избледнелите синини по целия й корем се образуваха нови.
– Виждаш ли го? – Поиска да узнае Лийша.
Дарси си пое дъх и се премести обратно между импровизираните стремена.
– Не, госпожо.
Кореспанира го. Тя беше толкова близо.
– Помогни ми да се изправя – каза тя и хвана ръката на Уонда. – Ще ми е по-лесно, ако клекна. – Тя се втренчи надолу, опитвайки се да изтръгне детето на свобода.
Детето отново се удари, като я блъсна като с конски ритник. Лийша изкрещя и се спъна, но Уонда я хвана и я отпусна обратно на възглавниците.
– Както се опасявах – каза Аманвах. – Госпожо, трябва да освободя детето.
Уонда веднага се намеси.
– Няма шанс.
Дарси се изправи, голямата жена се извиси над малката Аманвах.
– Не и ако ти си последният Билкар на света.
– Лийша вах Ърни ам’Пейпър ам’Хралупата – каза Аманвах. – При Еверам и моята надежда на Небето, кълна се в теб, че единственият шанс да оцелееш тази нощ е да те прекърша.
Уонда вече държеше ножа си в ръка и Лийша знаеше колко бързо жената може да го използва.
Но тогава Аманвах направи нещо, което Лийша не би могла да си представи и за хиляда години. Тя падна на колене, сложи ръце на пода и притисна челото си между тях.
– С кръвта, която споделяме, госпожо. Моля те. Ала се нуждае от теб. Шарак Ка се нуждае от теб. Трябва да ми повярваш.
– Кръвта, която споделяме? – Попита Дарси. – Какво в името на Ядрото…?
– Направи го – изръмжа Лийша, докато тръшкането продължаваше.
– Не можеш да искаш да… – започна Дарси.
– Мога и искам, Дарси Катър – избухна Лийша. – Тя борави по-добре с ножа от теб и ти го знаеш. Преглътни гордостта си и асистирай.
Дарси се намръщи, но кимна, когато Аманвах извади камъни от торбичката си с хора.
– Ще ви приспя и двамата…
Лийша поклати глава.
– Успокой детето, но аз ще остана будна.
– Няма време да вземаме билки за болката – каза Аманвах.
– Тогава ми донеси нещо, което да захапя – каза Лийша.
Очите на Аманвах помръкнаха, когато тя се усмихна зад воала си. Тя кимна.
– Честта ти е безгранична, дъщеря на Ърни. Болката е само вятър. Извий се като длан и го остави да те обгърне.

***

Виковете на детето изпълниха стаята, бебето беше увито в пелени и пъхнато в ръцете на Уонда, докато Аманвах и Дарси довършваха работата си. Дарси зашиваше раната, докато Аманвах подготвяше магията „Хора“, за да ускори заздравяването.
Уонда стоеше сковано като всеки нов баща, уплашена, че може да стисне детето прекалено силно и да го смачка. Тя погледна надолу към мъничкото маслинено личице и Лийша знаеше, че младата жена би умряла, за да запази бебето в безопасност.
Ръцете на Лийша потрепнаха, искаха да се протегнат, но тя трябваше да остане неподвижна, докато работата не приключи. За момента беше почти достатъчно да знае, че детето е здраво и в безопасност.
Почти.
– Какво е? – Попита Лийша.
Уонда вдигна глава като чирак, хванат да мечтае.
– Да, Госпожо?
– Детето ми – помоли Лийша. – Момче или момиче е? – Толкова много зависеше от този въпрос. Мъжки зеленоземен наследник на Ахман Джардир можеше да предизвика открита война с Красия, но дъщерята щеше да бъде не по-малка мишена. Това, че красийците ще дойдат за детето, никога не е било под съмнение, без значение в какво се кълнеше Аманвах. Но кога ще дойдат – сега или след повече от десетилетие – зависеше от следващите думи на Уонда.
Уонда люлееше бебето в едната си ръка, докато разтваряше пелените.
– Това е б… – Тя се намръщи и се вгледа по-отблизо.
Накрая вдигна поглед, лицето ѝ беше изкривено.
– О, Ядро , ако знам, госпожо. Не съм билкарка.
Лийша я изгледа недоверчиво.
– Не е нужно да си Билкарка, Уонда, за да знаеш какви части има едно момче и какви – едно момиче.
– Точно това е, госпожо. – Уонда изглеждаше ужасена. – Бебето има и двете.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!