ОРИОН
– Те няма да дойдат – изплюх и нещо се пречупи в погледа на Дарси, когато тя разбра, че съм прав. Дори и да бяха на път, нямаше да успеят да стигнат навреме.
Майната му на Дариус, че ми направи това. Бях дал всичко от себе си на него. Целият ми живот беше обвързан с неговия, но в момента, в който имах нужда от него, той не можа да се появи.
– Можем да се справим и сами – обади се гласът на Дарси и ме извика от тъмното място, в което се спусках.
Погледнах към нея и открих огън в очите ѝ, толкова силен, че знаех, че е права. Тя беше всичко, от което се нуждаех, но поставянето на тежестта на тази задача единствено върху мен и нея накара гърдите ми да се свият.
– Направи го, Ланс – поиска тя.- Нашата магия е достатъчна. Водили сме битки заедно, можем да се справим и със сенките.
За секунда стиснах очи, страхувайки се колко голям натиск ще окаже това върху тялото и душата ѝ.
– Не можем да чакаме повече – поиска тя.- Направи го сега.
Най-накрая се предадох, молейки се да е права, и измърморих в знак на съгласие. Гневът ми към Дариус се промъкна през мен, поглъщайки всичко по пътя си, но аз го принудих да се върне обратно, за да се съсредоточа върху това, което трябваше да се направи.
Приковах я в погледа си, готвейки се да ѝ дам заповед, която щях да я принудя да изпълни.
– Когато навлезем в тъмнината, следвай ме, Блу. И никога не пускай ръката ми.
– Ще го направя – издиша тя, а светлината на огъня затрептя по лицето ѝ.
– Закълни се в това – изръмжах аз.
– Заклевам се.
Смачках сребърното листо заедно със сухите растения на Уидърмор, нажежената от слънцето Нощна теменуга и овъглената Звездна трева, като ги разпръснах на пода на пещерата пред мен и Блу. Сърцето ми гръмна в ушите, докато вдигах изцеждащия се кинжал и се обръщах към момичето, което обичах.
– Не искам да те наранявам – казах нежно. Мразех да практикувам кръвна магия с нея. Всяка тренировка беше мъчение, но тя трябваше да го прави. Това беше най-мощният начин да се научи да се отдръпва от сенките, когато я подканят в прегръдките си.
Заключих пръстите си около нея по-здраво, когато тя изтръгна ножа от ръката ми и без миг колебание проряза линия по средата на дланта си. Тя потрепери, подавайки ми го обратно, докато от кожата ѝ капеше кръв, и накара гръбнака ми да настръхне при тази гледка.
Щом навлезехме в сенките, нямаше да я пусна. И в дълбините на душата си знаех, че ще я опазя преди всичко. Ако можех, щях да се справя сам, но ми трябваше нейната магия, съчетана с моята, за да съм способен на това. А дори и тогава не можех да бъда напълно сигурен, че това ще е достатъчно. Не можех да повярвам, че Дариус ме е разочаровал по този начин, а от Тори очаквах повече. Сърцето ми отново започна да се свива на възел и от устните ми се отрони яростно хъркане.
Изтръгнах кинжала от Блу, разрязах собствената си длан и протегнах ръка над билките, като стисках, за да потече кръвта. Дарси вдигна юмрука си до моя и кръвта се просмука между пръстите ѝ, капейки върху сухата смес. Екстазът се разнесе по крайниците ми, а Блу въздъхна, когато същото удоволствие нахлу във вените ѝ.
Взех щипка от тъмния звезден прах от буркана и го хвърлих върху билките, борейки се да запазя мислите си правилни, докато в съзнанието ми нахлуваше мрак. Парчетата от сребърното листо се запалиха от светлината, по земята лумна черникав огън, който погълна всяко парченце от растенията, а заедно с него и Нощницата и Звездната трева. Оставаше само кръвта ни и сърцето ми заби здраво в гърдите, когато огънят се запали и по нея, ставайки все по-ярък и по-ярък, докато не се превих от светлината му.
Хванах ръката на Блу, когато сенките ни заляха, нахлувайки във вените ми по-яростно от всякога. Държах я близо до себе си, присъствието ѝ ме заземяваше и поддържаше ума ми остър сред сенките. Нейната магия преминаваше през вените ми като природна сила и не позволяваше на сенките да навлязат твърде дълбоко в мен. Притиснах собствената си сила в тялото ѝ, като исках мракът да се отдалечи от нея с всичко, което имах.
Падах, въртях се през бездна, толкова огромна, че усещах как тежи на душата ми.
След един безкраен миг краката ми се сблъскаха с твърдата земя и аз вдишах въздух, който ми се стори прекалено гъст, прекалено тежък, прекалено застоял.
Дарси се материализира до мен и аз се вгледах в опустошения свят около нас. Белите ми дробове се задъхваха на това място и с чувство на ужас осъзнах, че вече не се намираме в тъмнината между световете. Стояхме в Царството на сенките.
Пристъпих напред, гледайки безлюдния хоризонт. Този свят беше мрачен и безплоден, небето представляваше пусто сиво нещо, в което нямаше нищо друго освен бледа светлина, проблясваща отвъд мъглата от облаци. Никакъв вятър не разбъркваше косата ми и не галеше кожата ми. Чудех се дали изобщо сме тук. Единственото нещо, което усещах като истинско, беше ръката на Блу, стисната в моята, и имах чувството, че е по-важно от всякога да не я пускам.
Шепот нахлуваше в ушите ми и ми пееше приспивни песни, привличайки ме в прегръдките си. Обърнах се, за да погледна Дарси, и се мъчех да изтласкам сенките, докато те се впиваха с нокти във вените ми и изпълваха гърдите ми с мъчително удоволствие.
Погледът ми се спря на някого отвъд нея и дробовете ми натежаха като олово, когато погледнах лицето на сестра си.
Тя изглеждаше по-различно от последния ден, в който я бях видял в света на феите, тялото ѝ беше стройно и облечено в тъмно наметало от сенки. Кожата ѝ беше бледа и беше отслабнала, но това беше тя. Наистина беше тя.
– Ланс?- Издиша тя, думата беше едновременно близка и далечна. Тя протегна ръка към мен и аз се затичах към нея, като дърпах Блу след себе си в отчаянието си да намаля разстоянието между нас.
Сърцето ми се разтуптя, когато Клара посегна да погали лицето ми, а топлината на кожата ѝ отвори раната в мен, която никога не бе зараснала истински.
– Наистина ли си ти?- Сълзите се плъзнаха по бузите ѝ и аз я придърпах към гърдите си, все още държейки Дарси в желязна хватка.
Ръцете на Клара се увиха около мен, докато падаше върху мен, а сълзите ѝ се плъзгаха по врата ми. Тя беше толкова болезнено истинска, че чак ме заболя. Тя беше тук през всичките години, в които я оплаквах. Но как?
– Как си жива?- Попитах, докато тя ме придърпваше по-близо в отчаяние. Колко самотна трябва да е била тук. Сигурно е жадувала за докосването на друга фея, която да се загуби в сенките. Това беше достатъчно, за да ме разкъса.
Дарси продължаваше да държи ръката ми, но ни остави колкото може повече място, като оглеждаше с широко отворени очи опустошената земя.
– Не знам – издиша Клара.- Не знам колко съм истинска, Ланс. Не знам дали ще оцелея, като се върна в Солария. Но предпочитам да умра при опит, отколкото да остана тук още една секунда.
Стиснах я по-силно, ужас покри вътрешностите ми, докато обмислях възможността да върна сестра си само за да я загубя отново.
– Заклинанието ще проработи – изръмжах, влагайки сърцето си в думите. Защото то трябваше да проработи.
– Ако не стане…- Клара ме погледна и аз изтрих сълзите ѝ с палец, а тялото ми се разболя от това, че я намерих тук. Толкова малка, толкова изгубена. Винаги е била толкова силна, а сега изглеждаше слаба, съкрушена.
– Ще стане – казах през зъби.- Ще се погрижа за това.
– За всеки случай – прошепна тя и се приближи на пръсти, за да притисне устни към бузата ми.- Обичам те с цялото си сърце, скъпи братко. Мислила съм за теб през всичките тези години. Липсваше ми. Но понякога тъмнината трябва да си пробие път, а тя ме притежаваше толкова дълго време…
– Ланс – предпазливо каза Дарси.- Трябва да вървим.- Тя ме погледна притеснено, после се обърна колебливо към Клара.- Ще ти помогна да се върнеш.
– Ще е нужна много магия – казах аз, когато шепотът отново ме повика.
Тримата освободихме тихи въздишки, докато сенките се увиваха около нас и пееха имената ни. Хванах ръката на Клара, като държах двете близо до себе си и се заклех да не ги пускам, докато не застанем в пещерата на Академия „Зодиак“.
– Сега, Блу – насърчих я и тя остави очите си да се затворят. Нейната магия се вля в моята заедно със силата на сенките, които живееха в нея, и тя позволи на всичко това да се влее безформено във вените ми, за да ми даде сила.
Започнах да ни дърпам през тъмнината, като образувах мост с ума си и го визуализирах възможно най-ясно, владеейки сенките около нас.
Звездната светлина танцуваше под клепачите ми, а сенките сякаш се разпиляха по кожата ми, докато призовавах силата на небесата да ни помогне.
Изрекох думите, които бях запомнил от старите текстове, които бях изучавал, като насочих цялата си и на Блу сила към гласа си.
– Nocturnae sidera nobis dirige nos. Quid opus aedificare. Ut quod oportet.(Води ни към звездите на нощта. Изградете това, от което имате нужда. За да получите това, от което се нуждаете.)
Силата на заклинанието бързо изсмука магията ни, като я погълна и изплю под формата на бяла гореща светлина около нас. Сенките я изпиха толкова бързо, колкото и дойде, а аз знаех, че се нуждаем от още гориво.
Дръпнах магията на Клара, но в отговор се появи само пустота. Тя не се беше хранила през всичките тези години, нямаше какво да предложи, силата ѝ отдавна бе намаляла. Магията на Дарси ме заля с още по-голяма сила и аз изтръпнах, осъзнавайки, че тя се е сдържала. Силата ѝ беше опияняваща, преминаваше през вените ми и ме даряваше с всичко необходимо, за да продължа заклинанието.
– Stellae de zodiaci, accipere virtutem meam: da mihi virtutem quoque partum a ponte inter mundos!(Звезди на зодиака, вземете силата ми, дайте ми смелост да създам мост между световете!)- Извиках към небето, звездите ме заслепиха, докато се усукваха според волята ми, прекланяйки се под огромната сила, която се вливаше от Дарси в мен.
В мен се разля безтегловно усещане, а сенките се свиха около ръцете ми, опитвайки се да прекъснат хватката върху сестра ми и Блу. Изревах от усилие, като на практика смазвах пръстите им в хватката си, отказвайки да ги пусна. Мракът не можеше да ми ги открадне, щях да умра, преди да ги пусна в лапите му. Те бяха две от най-ценните за мен феи в целия свят и щях да дам всичко, за да ги върна у дома.
Ноктите им се впиваха в кожата ми, докато ме държаха, а погледът ми плуваше в смесица от тъмнина и светлина, докато се носехме в празнотата между световете.
Не спирах да говоря със звездите, страхувайки се, че ще се отвърнат за миг и ще ни оставят тук, хвърляйки ни във вечната черна бездна.
– Post velamentum autem amo ducere. Tolle eas Solaria, tolle eas in domum suam. Detrahet me in eos!(Отворете завесата отново, за да се уверите в това.Заведете ги в Солария, занесете ги вкъщи. Открий ме в света!)- Гласът ми отекваше отново и отново и под краката ми пламна светлина.
Милиони звезди сякаш се свързаха и аз вървях над галактиката, докато тя ме водеше напред, а огромната сила на моста бръмчеше във въздуха около мен. Не можех да видя Дарси или Клара до себе си, но ги усещах там, докато се придържах към тях, движейки се по моста, построен за нас от звездите.
Краката ми се удариха в твърда земя и бях заслепен, когато светлината изчезна, запечатвайки следа върху ретината ми. Все още държах и двете за ръце, а облекчението ме удари толкова силно, че не можех да дишам. Отблъснах призраците, които плуваха пред очите ми, като погледнах от Дарси към Клара, за да се уверя, че са добре.
Устните на сестра ми образуваха съвършено О, докато възприемаше пещерата, в която стоеше. Плащът от сенки все още се беше увил около нея и предполагах, че се е научила да ги владее през всичките години, които беше прекарала сама в Царството на сенките.
Тя изведнъж падна на колене, а аз пуснах Блу и паднах до нея, докато ужасът се разбиваше в гърдите ми.
– Добре ли си?- Придърпах я в прегръдките си, а тя отметна глава назад, лицето ѝ беше пепеляво, но очите ѝ горяха от радост.
– Свободна съм – изпъшка тя, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха, докато вдишваше дълбоко в дробовете си.- Забравих колко е вкусен въздухът тук.- Сълзите се разляха по кожата ѝ и аз я притиснах към себе си.
Дарси се препъна до нас и аз я погледнах с тревога.
– Добре ли си?
– Добре съм – каза тя неуверено.- Магията ми е изчезнала… дори не мога да стигна до Феникса. Той сякаш спи.
– Ще се върне, трябва да си починеш. Ще запаля огън, за да те заредя – добавих, като погледнах към мястото, където последният ѝ огън беше угаснал, оставяйки почерняла следа под него.- Благодаря ти – казах искрено и Дарси кимна, като примигваше, отпращайки собствените си сълзи, докато гледаше към Клара, която беше притисната до гърдите ми.
Докато сърцето ѝ продължаваше да бие, знаех, че сестра ми ще бъде добре. И докато слушах познатото му туптене в ушите си, близо петгодишната скръб се свлече от раменете ми, връщайки към живот част от мен, която отдавна беше изгубена.
Назад към част 46 Напред към част 48