Категория: Неприятности в Монтана

Глава 14
НЕЛИ

Щом влязохме в къщата ми, ръцете на Кал стигнаха до раменете ми, докато той риташе вратата. Звукът беше толкова силен, колкото и гръмотевичният ритъм на сърцето ми.
Нощта с Кал беше ужасна идея и за част от секундата почти си бях тръгнала. Защо не можех да си тръгна?
От момента, в който излязох от колата му, тялото ми трепереше от неутолима нужда за още. Тези дни винаги исках повече.
Беше ли мой ред да инициирам секс? За нищо на света не можах да си спомня кой беше направил тази крачка последния път. Имаше ли значение? Единственото, което знаех, беше, че изгарях за неговото докосване.
Отпуснах се на гърдите му, докато ръцете му се плъзгаха нагоре-надолу по ръцете ми, а върховете на пръстите му оставяха тръпки след себе си. Той дръпна деколтето на блузата ми, разкривайки кожата ми. След това устните му бяха там, едва отворени, докато проследяваха линията на челюстта ми.
– Майната му, искам те, Нел.
Очите ми се затвориха, а дъхът му погали ухото ми.
– Тогава ме вземи.
На пода. На дивана. Отново срещу стената. Просто исках той да е в мен. Имах нужда от него, за да задоволя тази болка.
Топлината от гърдите му изчезна, когато се отдръпна.
Стоях замръзнала, със сърце в гърлото, в очакване какво ще направи по-нататък. Да съблече горнището ми. Разхлаби колана на панталоните ми. Пусна косата ми. Кал беше майстор в очакването.
Ръката му се плъзна в моята и когато ме дръпна напред, отворих очи и последвах как ни поведе към стълбите.
– Чакай – прошепнах аз.
Той ме игнорира и направи първото стъпало.
Не. Не исках той да е в спалнята ми. В никоя друга стая, но не и в тази.
Кал вече беше съсипал една от спалните ми. Щом ме чукаше на леглото ми, щях да го виждам там. Винаги. Представях си го гол между чаршафите ми. Търсех аромата на одеколона му по възглавниците ми.
Но когато той се изкачи по стълбището, всяко друго възражение заседна в гърлото ми.
Не исках Кал в леглото си, но не исках и да си тръгва. Истината щеше да доведе до въпроси, а отговорите само щяха да го прогонят. Така че му позволих да ме тегли на буксир нагоре, а когато прекрачихме прага на спалнята ми, осъзнах, че трябваше да настоявам по-силно за качване на дивана.
Кал изглеждаше като сън в приглушената светлина, когато застана до леглото ми. Красив. Секси. Смехът му от вечерята отекна в ушите ми.
Този смях беше вълшебен. Уникален. Тази вечер той се беше засмял с истинския си смях. Звук, който идваше дълбоко от гърдите му, защото беше искрен. И той ми го даде.
– Обърни се – нареди той.
Подчиних се и застанах с лице към него, с гръб към леглото.
Лешниковите очи на Кал потъмняха, докато се отдалечаваше, а очите му не слизаха от моите, докато започна да разкопчава ризата си. Едно по едно болезнени копчета, което сякаш отнемаше часове. Когато всяко от тях се разкопчаваше, ми се отдаваше да зърна кожата му, докато накрая той издърпа подгъва от дънките си и я свали от мускулестите си рамене.
Устата ми пресъхна, когато видях коремните му мускули и ръцете му. Пулсът в сърцевината ми се раздвижи, докато се взирах в силата на гърдите му.
– Съблечи се.
Отново се подчиних. Извън спалнята се борех със зъби и нокти с него за контрол. Но правилата бяха различни, когато дрехите ни започнаха да падат на пода.
Петите ми се приземиха с трясък върху килима, когато разкопчах каишките на глезените си и ги отхвърлих настрани. Прохладният въздух предизвика тръпки по кожата ми, докато горнището ми се свлече на пода. Когато разкопчах панталоните си, те се плъзнаха от краката ми, докато ги спусках по бедрата си, докато гладката материя не се разпиля в краката ми.
Кал стоеше неподвижно, извисявайки се над мен, а очите му се наслаждаваха на всеки сантиметър от плътта ми. Дъхът му се накъса, когато освободих гърдите си от черния дантелен сутиен. Устните му се разтвориха, когато закачих палците си в лентата на бикините и ги спуснах по бедрата си.
– Господи. – Адамовата му ябълка се поклати, преди да дръпне брадичката си към матрака. – По гръб.
Извих вежда.
– Кажи „моля“, Кал.
– Искаш да ти кажа „моля“? – Той прекоси пространството между нас на мига. – Тогава няма да го казвам сам. Искаш ли да те накарам да молиш, захарче?
О, Боже, да.
– Кажи. Моля.
Той се наведе, устните му докоснаха моите, докато ръмжеше:
– Моля.
Наслаждавах се на победата си.
– А сега се качи на леглото. Разтвори широко краката си.
Седнах на ръба на леглото, като бавно навлизах по-дълбоко върху матрака, докато не успях да легна. Докосването на одеялото сякаш засили жуженето под кожата ми.
Ръката на Кал стигна до единия глезен и го разтвори широко. След това направи същото и с другия, докато не се оголих пред него, уязвима и капеща.
– Сърцевината ти е толкова шибано съвършена, Нел.
Много хора ме наричаха Нел. Но с Кал винаги беше различно. Именно това съкращаване на името ми беше моята гибел от самото начало.
Нощта в хотела му в Шарлот, когато и двамата бяхме малко млади, и той зададе един въпрос.
Защо не мога да те изхвърля от главата си, Нел?
– Чукай ме, Кал. – Бях казала същото онази нощ.
– Търпение. – Той постави лактите си на леглото, раменете му обхванаха пространството между коленете ми и без никакво предизвестие се впусна към клитора ми.
Изкрещях, извих гръб, докато той смучеше и облизваше. Той беше мъж, който знаеше как да задоволява, а в момента не исках предварителна игра.
Исках да получа ослепителен оргазъм, който да свива пръстите на краката ми. Резултат.
Кал винаги постигаше резултати.
Езикът му работеше магически през гънките ми, изяждайки ме, сякаш бях последното му ядене. Пръстът му навлезе дълбоко, последван от друг, галещ мястото вътре, което караше крайниците ми да треперят.
Ръцете ми се вплетоха в косата му и я стиснаха здраво, докато накланях бедрата си към устата му, преследвайки това славно освобождаване.
– Кал. – Главата ми се разтресе. Гърдите ми се надигнаха. След това всичко се стегна, когато оргазмът се разрази, разтърсвайки тялото ми, докато сърцето ми се издигаше към звездите.
Стоновете ни изпълниха спалнята. Щях да ги чувам месеци наред, точно както в Денвър. Но тъй като оргазмът ми беше силен и дълъг, не ми пукаше. За това щях да се справя със спомените.
Той се впи във влажността ми, докато вторичните трусове отшумят.
Краката и ръцете ми се отпуснаха отстрани, а главата ми се завъртя. Никой мъж на земята не притежаваше толкова лукав и талантлив език.
Кал целуна вътрешната страна на бедрото ми, после се изправи.
Звукът от разкопчаването на ципа му изпълни стаята. След това се чу разкъсването на опаковката на презерватива, последвано от падането на дънките му, които се присъединиха към безпорядъка на пода. Матракът потъна от тежестта на Кал, преди той да се настани в люлката на бедрата ми.
Ръцете му стигнаха до лицето ми, отмятайки косата, която беше изпаднала от фибите, които бях използвала по-рано.
– Отвори очи.
– Кажи…
– Моля те.
Подчиних се.
Лицето му се намираше на сантиметри от моето, а в изражението му имаше интензивност. Бръчка между веждите му.
– Какво става?
– Красива си.
Успокоих се.
Кал ме беше наричал красива и преди. Обикновено с подтекст на раздразнение, сякаш го болеше да признае, че съм красива. Друг път го е казвал, когато сме се драпали по голите си тела. Тези комплименти бяха продиктувани от нефилтрирана похот. Но това беше различно. Това беше…
Интимно.
Тази дума прозвуча толкова силно в съзнанието ми, че си поех дъх.
Кал прихвана дъха ми с целувка. Вкусът ми останал върху устните му. Езикът му се преплете с моя и страхът изчезна, заменен от всепоглъщащата нужда да го имам в себе си. Обвих крака около неговия, за да се слеем. Ръцете му бяха до главата ми, а пръстите му се впиха в косата ми и я дърпаха.
– Още – промърморих.
Но той не се вмъкна вътре. Измъчваше ме с още една целувка и невероятното си тегло, което ме притискаше по-дълбоко в леглото.
Целувката му беше вяла и бавна. Устните му бяха меки и гъвкави. Дразнеше ме и си играеше, сякаш искаше да запомня този път. Сякаш това беше първата ни целувка.
Може би беше.
Тази вечер беше различна, този път, по който вървяхме, беше непознат, но аз останах с него, изгубена в ръцете му.
Целувахме се като любовници. И вместо да настоявам за още, вместо да го подтиквам, аз му позволих да ме отнесе. Блокирах миналото, караниците и гневните думи и целунах мъжа, който се смееше с мен на вечеря. Който ми беше дал най-добрата среща, която бях имала от много, много време насам.
Пенисът му беше твърд срещу сърцевината ми. Той се търкаше в мен и пулсирането в долната част на корема ми стана невъзможно за пренебрегване. Но аз се държах за него, исках целувката да продължи само още миг. Още една секунда. Просто в случай, че не се повтори.
Първа целувка.
И последна.
Той изстена срещу устата ми, като най-накрая разплете пръстите си от косата ми, за да стигне между нас. После се настани на входа ми, без да срещне съпротива, докато тялото ми се разтягаше около дължината му.
– Отвори очи – каза той, а пенисът му се вмъкна дълбоко в тялото ми, и когато се подчиних, погледът му ме очакваше.
В лешниковите му ириси се вихреха желание и емоции.
Сърцето ми се разтуптя. Отвърни поглед, Нели. Изключи го.
Това беше Кал. Да му се доверя беше колкото глупаво, толкова и опасно.
– Дръж очите си отворени, докато те чукам. – Той говореше така, сякаш можеше да чете мислите ми.
Противопоставих ли се? Не. Исках да гледам. Исках да видя как се развързва.
Удар след удар той ни изтласкваше все по-високо и по-високо, докато ръбът не беше толкова близо за мен, колкото се виждаше по лицето му. Той едва помръдваше. Останахме вцепенени един в друг, докато не свършихме заедно, а телата ни трепереха в едновременен ритъм.
Кал се срина върху мен, телата ни бяха хлъзгави от пот, докато възвръщахме дъха си. Сърцето му се разтуптя срещу моето и преди да съм готова, той се измъкна, избута се от леглото и изчезна в банята.
Очаквах, че след като се справи с презерватива, той ще се облече и ще си тръгне набързо.
Вместо това той се върна при мен, дръпна завивките на леглото и ме накара да се размърдам. После се свлече върху чаршафите, зарови лице във възглавницата, легна по корем и въздъхна. Една ръка се измъкна и се уви около кръста ми, за да ме придърпа по-близо.
– Ти ли си… ти не се гушкаш? – Харесваше ми да се гушкам. Но с Кал? Никога не сме се прегръщали.
– Спя. – Той затвори очи и ме придърпа по-близо. – Уморен съм. Ще си тръгна след малко.
На върха на езика ми имаше едно „не“, но не можех да го освободя. Защото наистина, наистина ми харесваше да се гушкам. А и беше минало много, много време. Какво лошо имаше в една бърза дрямка? Затворих очи и също се отпуснах, сгушвайки се във възглавницата си, докато Кал влачеше одеялото върху голите ни тела.
Петнадесет минути. Щяхме да поспим петнайсет, може би трийсет минути, после аз щях да си взема душ, а той да отиде в кемпера си.
Петнайсет минути.
След това отново щях да се предпазя.
И да изгоня Кал от дома си.

***

Нощта беше настъпила, когато се събудих с трясък. Топлината от тялото на Кал беше превърнала леглото ми в сауна.
Надигнах се на лакът, а завивките паднаха и разкриха гърдите ми.
Кал спеше дълбоко до мен.
Вдигнах ръка, за да докосна рамото му и да го разтърся, но се спрях. Той изглеждаше спокойно, лицето му беше отпуснато, а косата му разрошена. Приличаше на човек, който от десетилетие е имал нужда да спи, но е чакал да намери подходящото място за почивка и най-накрая го е намерил в моето легло.
Изглеждаше така, сякаш мястото му е тук.
Тази представа ме накара да се изплъзна от ръката му, преметната през бедрата ми. Босите ми крака се удариха в пода и на пръсти се запътих към гардероба, без да смея да включа светлината, докато търсех чифт панталони и горнище. След това ги притиснах към голите си гърди, отпуснах вратата на спалнята и пожелах поне веднъж да не скърца.
Тя изскърца. По дяволите.
Затаих дъх, ослушвайки се дали Кал няма да се размърда. Но в стаята цареше тишина и не се чуваше шумолене по леглото. Забързах към кабинета си, без да се притеснявам от светлината, докато обличах дрехите си, след което се промъкнах долу и напълних дробовете си, щом застанах на безопасно място в кухнята.
О, Боже, какво правех? През всичките години на това странно завръщане към Кал не е имало нито една закачка, в която той да е прекарал нощта. Всеки път, когато отивах при него, се уверявах, че си тръгвам в момента, в който мъглата ми от оргазъм се разсее.
Обиколих кухнята, отмятайки косата от лицето си и издърпвайки няколкото фиби, които не се бяха освободили. Те изтракаха, когато ги пуснах на острова.
Часовникът на микровълновата печка светеше в зелено и показваше три и петдесет сутринта. Отвъд прозорците светлините на верандите на къщите в квартала осветяваха градинките, но иначе улицата беше тъмна.
Сънят щеше да е невъзможен с Кал на горния етаж, затова отидох до чайника на печката, напълних го с вода и го поставих да заври. Свалих чайника, преди чучурът да засвири, и напълних една чаша с любимия си зелен чай. После я пренесох на дивана в хола, където се свих в ъгъла и пуснах телевизора.
Със силата на звука, която беше малко над изключената, не чувах много от филма, но светлините ми правеха компания. Приглушеният шум помагаше на тревогите в главата ми да не крещят прекалено силно.
Това не означаваше нищо. Трябваше да е без значение. Кал просто беше уморен. Леглото в „Уиннебаго“ не беше достатъчно голямо за човек с неговите размери. Беше в Бозман и може би не беше спал добре, където и да беше отседнал.
Това не означава нищо.
Повтарях си го отново и отново, и отново, докато изгревът не се процеди в стаята.
Скърцането на най-долното стъпало открадна вниманието ми. Погледнах нагоре и видях как Кал влиза във всекидневната с обувките си в едната ръка. Беше навлякъл ризата си, но не беше затворил копчетата. Коланът на дънките му беше разкопчан и дънките се спускаха по дългите му крака.
Разбира се, че имаше наглостта да изглежда секси. Мръсник.
– Исках да си тръгна. – Прозя се той. – Не осъзнавах колко съм уморен.
– Всичко е наред – излъгах аз.
Той загреба с ръка през косата си и седна на противоположния край на дивана, като се наведе напред, за да си обуе обувките.
– Ти не си ме изгонила от къщата си. И от известно време не си се опитвала да ме изгониш от града. Какво става?
Повдигнах рамене. Планът ми да направя живота на Кал агоничен се беше провалил още в началото.
– Не обичам да правя лоши неща. Не обичам да се чувствам виновна.
– Защото не си задник.
– Ти изтегли тази сламка в гимназията, помниш ли? Ти си задникът. Аз съм умната.
Той се засмя.
– Вярно.
– А ти? – Попитах. – Не си се опитвал да направиш живота ми нещастен. Не искаш ли да напусна Каламити?
Той се взираше в телевизора, раменете му падаха.
– Не знам какво искам, Нел.
Този мъж ме убиваше. Трябваше да се преборя със себе си, за да остана в моя край на дивана и да не прегърна кретена.
Телефонът му иззвъня и той се премести, за да го изкара от джоба си. Погледна екрана, после си пое дъх, преди да отговори.
– Здравей, мамо.
От другата страна на обаждането се чу веселяшки глас, макар че не успях да разбера думите.
– Не, всичко е наред. Бях буден. – В гласа му имаше мекота, тон, който го бях чувала да използва само с Елиас. А сега и с майка му. – Да, подготвях се за тренировка. Какво става?
Той се намръщи, докато тя говореше, и поклати глава.
– Вече му отказах.
На кого? На Уейд? Дали ставаше дума за работата на коментатор в ESPN?
– Да, разбирам, че това е важно за татко. Но както ти казах вчера, Бентън ще трябва да намери някой друг.
Бентън. Какво се случваше в Бентън?
– Виж, мамо. По-добре да те оставям. Ще говорим скоро, добре? Обичам те. – Той приключи разговора и погледна към мен. – В училището организират някакво събиране на средства. Искат някой да говори с дарителите. Не съм говорил с баща ми директно от години, но без да иска, той предложил името ми на декана. Накарал мама да ми каже. Предполагам, че е смятал, че тя ще успее да ме убеди да го направя.
– О. – Аз също не бих искала да говоря с тези задъхани възпитаници, но това беше тълпата на Кал. Поне така беше. Очевидно все още беше на баща му. – Не си говорил с баща си от години?
– Не. – Той поклати глава. – Тази огромна гадина говори за мен. Хвали се пред приятелите си. Но не се свързва с мен, а аз със сигурност не се свързвам с него.
Изчакай. Огромна гадина? В гимназията Кал ми беше разказал за проблемите, които е имал с баща си. Но аз предположих, че те са отминали с възрастта му. Че в крайна сметка са се сближили заради изключителното богатство и арогантност.
– Това ще прозвучи странно – казах аз. – Но аз те харесвам повече, ако не харесваш баща си.
Той се засмя.
– Помислих си, че е така.
– А майка ти? Близки ли сте?
– Толкова близки, колкото можем да бъдем. Обичам я. Ще направя каквото мога за нея. Но тя е избрала него. И докато той не изчезне от картинката, между нас винаги ще има това напрежение.
Не можех да си представя, че няма да имам любящи отношения и с майка си, и с баща си. Не можех да си представя как ще се чувствам, ако взема страна. Ако имах лош ден, татко беше първото ми обаждане. Ако той не отговаряше, се обръщах направо към мама. И колкото повече пораствах, толкова по-близки ставахме.
Те бяха не само моето семейство, но и моите приятели. Искрено се радвах на всяка минута, която прекарвахме заедно.
Какво беше правил Кал по време на пътуванията си до Денвър? Къде отиваше за празниците? Разбира се, по време на футболния сезон той обикновено имаше мачове. Но какво да кажем за сега, когато беше пенсиониран?
– Съжалявам – казах аз. – Сигурно е доста самотно.
– В Каламити не е толкова самотно.
Защото имаше Пиърс, Кериган и децата им. Той беше толкова част от тяхното разширено семейство, колкото и аз.
И в продължение на седмици му бях нареждала да си тръгне.
Само че къде другаде трябваше да отиде?
Онова познато чувство за вина започна да се прокрадва през крайниците ми, карайки ме да се гърча на мястото си. Тук имаше и чувства, освен вината. Освен похотта. И те разтърсваха вътрешностите ми в торнадо.
Ако не внимавах, той щеше да ме унищожи. А аз отдавна се бях зарекла, че никога няма да позволя на Кал Старк да победи.
– По-добре да се махна оттук. – Той се изправи от дивана и тръгна към вратата. – Благодаря за приятното прекарване. Ще се видим скоро.
– Кал – извиках аз, докато той въртеше дръжката на вратата. – Не скоро. Аз, хм… Имам нужда от малко време. Известно разстояние.
Гарда, който беше свалил снощи, се стовари върху лицето му. Челюстта му се стисна.
– Имаш го, блондинке.
Изтръпнах, когато той затръшна вратата след себе си. Нямаше значение дали беше ядосан. Трябваше да е по този начин. Отдавна се бях научила да не се доверявам на Кал.
Това никога нямаше да се промени.

–
Здравей, дневниче,

Кал беше мил с мен днес. За около пет минути той не беше отроче на Сатаната. Вървях към биологията от английския и дъното на раницата ми се скъса. Дори не беше каишката, която бях залепила с тиксо. Сериозно, това нещо е парче боклук. Знаех, че трябваше да си купя нова чанта, вместо да харча излишните си пари за този подплатен сутиен. Но хей, коментарите за зърната не идват толкова често. Победител. (Това е сарказъм, ако не си разбрал.) Така или иначе, чантата ми се скъса и всичките ми книги се разлетяха насред коридора. Никой не спря да ми помогне да ги взема. Шок. (Още сарказъм за теб.) Някой ритна учебника ми по история и го прати да лети по коридора. Гръбнакът вече е счупен. Ако това се беше случило в някоя друга почивка, поне Сарене щеше да е там, за да ми помогне. Опитваме се да се държим повече заедно. Силата е в броя, нали разбираш? Подиграват се с нея, когато е сама, точно както се подиграват с мен. Както и да е, Кал спря. Той наистина спря. Мислех, че ще умра от шок за минута, когато ми подаде биографичната ми книга и не я хвърли в лицето ми или нещо подобно. Той също така ми се усмихна. И аз едва не паднах на задника си. Напълно замръзнах. Просто се взирах в него, докато подреждаше книгите ми. За част от секундата той беше онова момче, което ме беше целунало. И аз, глупавата, глупачка, се хванах на него. Той дори ходеше с мен на английски, сякаш бях истински човек, а не някакъв случаен човек, който седи на първия ред и всъщност чете задачите ни по Шекспир. Можеше просто да влезе и да седне. Можеше просто да ме остави сама да си взема книгите и да продължи да се преструва, че съм никой. Вместо това той влезе през вратата и каза на господин Робинсън, достатъчно силно, за да го чуят всички, че трябва да помогне на стипендиантката, защото тя не може да си позволи прилична раница. Целият клас се разсмя. Защото за тях аз съм само това. Бедна. Споменах ли, че мразя Кал Старк? Да. Все още го мразя. Той е такъв задник.

Н.Р.

Назад към част 15                                                                         Напред към част 17

Глава 13
КАЛ

Звъннах на вратата на Нели точно в пет четиридесет и пет. Отговорът ѝ отне четири минути.
Четири минути, в които стоях навън под слънцето, знаейки, че тя вероятно седи на дивана и гледа как секундите на часовника се броят, преди най-накрая да сметне, че наказанието ми е изпълнено.
– Крайно време е – изтърсих, когато тя отвори вратата.
– Можеше да изчакаш в колата. – Тя посрещна намръщената ми физиономия със своята.
Тялото ѝ беше обвито в малка черна рокля. Материята се оформяше по фигурата ѝ, обгръщаше бедрата ѝ и се стесняваше към коленете. Квадратното деколте разкриваше малка част от гърдите ѝ. Беше обула секси обувки с токчета на глезените си, а косата ѝ беше усукана на възел, който показваше сребърните обръчи в ушите ѝ. Зелените ѝ очи бяха очертани с черно, което правеше ирисите ѝ ярки, а устните ѝ бяха с онова проклето червено червило.
Тя беше жива, дишаща фантазия.
– Няма да носиш това.
Тя погледна облеклото си.
– Извинявай?
– Преоблечи се. Сега – наредих, докато членът ми потрепваше.
– Знаеш ли какво? – Тя поклати глава. – Отиди на вечеря сам. Успех.
Ръката ми се изстреля и спря вратата, докато тя се опитваше да я затръшне в лицето ми.
– Просто се преоблечи. Моля те.
Бях достигнал квотата си от молби за деня, но очевидно подейства, защото Нели пусна ръката си.
– Какво не е наред с това, което съм облякла? Мислех, че отиваме на пържоли.
– Изглеждаш… – Невероятно. Съблазнително. Великолепно, както винаги. – Ако дойдеш с тази рокля, агентът ми ще те нападне. И цяла нощ ще се взира в циците ти.
Ако беше някоя друга жена, щях да му позволя да оглежда моята половинка. Но не и Нели. Не обичах Уейд, но и не бях готов да го уволня. Ако преминеше границата с Нели, не само щях да му разкарам задника, но имаше вероятност да го ударя в лицето.
– Добре. – Тя изпъшка и тръгна през дневната, като дупето ѝ се поклащаше при всяка гневна стъпка.
Да, трябваше да се преоблече. Не само заради Уейд. Но и защото трябваше да се справя с тази вечеря, а ако останеше в тази рокля, щях да я съблека още преди да стигнем до ресторанта.
Влязох вътре, затворих вратата и отидох до дивана. На поставката пред мен имаше нов телевизор.
– Толкова за това, че не искаш телевизор, а?
– Промених си мнението – каза тя, когато по стълбите се чуха стъпките ѝ.
– Тази жена – промълвих аз, след което тръгнах из стаята, докато я чаках да се преоблече. Връщането ѝ отне по-малко време, отколкото очаквах, само че тя всъщност не беше решила проблема.
Беше заменила роклята за чифт черни панталони с тясна кройка, които спираха до глезените ѝ. Проклетите обувки с токчета бяха същите. Горнището ѝ беше черен топ без ръкави и да, нямаше деколте, но молеше да се махне от торса ѝ.
– Ти ме убиваш. – Притиснах носа си и пожелах подуването зад ципа ми да спре.
– Или това облекло, или можеш да забравиш за компанията ми. – Тя сложи ръце на бедрата си. – Имаш три секунди.
– Хайде да вървим. – Излязох през вратата, без да си правя труда да я изчакам да заключи.
Нямаше ли си чувал за боклук или палатка, която да облече? Някакъв безформен, скучен костюм, който да прикрива извивките ѝ? Но, по дяволите, това беше Нели. Знаех точно как изглежда под дрехите си, така че можеше да е облечена в чувал за смет и да ми се стори секси.
Бях запалил колата и пуснал климатика, когато тя се плъзна на пътническата седалка. Парфюмът ѝ изпълни копето веднага. С вдигнатата ѝ коса не посмях да сваля прозорците – един от уроците на майка ми за запазване на прическата на всяка цена. Така че бях принуден да вдишвам Нели, докато ни извеждах от града.
Господи, тя миришеше добре.
– Изглеждаш добре. – Подценяването на века.
Тя се засмя.
– Това звучеше болезнено. Наистина ли ти е толкова трудно да ми направиш комплимент?
– Не – промълвих.
Тя нямаше представа колко е красива. Колко много я исках. Жадувах за нея. Тя нямаше представа, че ме е съсипала за други жени.
Преди Нели е имало жени. Случайни флиртове. Случайни връзки. На третата година в лигата се опитах да се сгодя за приятелка, но всичко се провали за няколко седмици благодарение на натоварения ми график за пътувания и тренировки.
След това беше онази нощ в Шарлот и Нели беше прецакала живота ми. Всяка друга жена бледнееше в сравнение с нея.
Никой не беше толкова красив. Никой не притежаваше този огън. Никоя не караше пулса ми да се ускорява, независимо дали се биехме, или се чукахме.
Може би съм сравнявал другите жени с Нели още от гимназията и дори не съм го осъзнавал.
В дневника ѝ имаше запис за това как не съм я поглеждал в коридорите. Да, тогава никога не бях поглеждал към Нели. Направих всичко възможно да се преструвам, че тя не съществува.
Така беше по-лесно. Последното нещо, което исках, беше някое от момчетата да ме хване да я заглеждам, докато тя стоеше до шкафчето си, натоварена с книги. Ако някое от другите момичета ме беше хванало да гледам Нели, щеше да направи живота ѝ нещастен, само защото не бях успял да отклоня погледа си.
Никога не трябваше да я поглеждам. Никога не трябваше да нарушавам фокуса си.
Но след това… Шарлот. Шибаната Шарлот.
Да я поканя на среща тази вечер беше ужасна идея. Няма съмнение.
Бях попитал Хари дали ще дойде с мен, но те бяха планирали някаква глупава семейна вечер. Пиърс щеше да е по-добрият избор и дори с новото бебе щеше да се включи. Това щеше да е по-разумният избор, защото нямаше как да искам да се протегна през колата и да стисна бедрото му.
Пръстите ми се стегнаха върху волана, докато шофирах. Останах тих. Нели мълчеше. Какво имаше да се каже? Не споделяхме лични подробности, а предпочитахме да се измъчваме взаимно. Само че в този момент мълчанието беше… самотно.
Боже, беше ми писнало да съм самотен.
– Липсва ми футболът.
– Тогава приеми работата в спортното предаване.
Поклатих глава.
– Това не е за мен.
– Можеш да играеш.
– Не. Беше време да се махна.
Тя захърка и когато успокояващият звук утихна, тишината се върна.
Преместих се, като опрях лакът на конзолата, докато шофирах с една ръка.
– Кажи ми какво мразиш в мен.
– Караш като старец.
Засмях се.
– Без колебание?
– Не тази вечер. – Тя се усмихна, след което кимна към скоростомера. – Движиш се с пет мили под разрешената скорост.
– Не обичам да карам бързо.
Тя изучаваше профила ми, опирайки и лакътя си на конзолата. Бяхме близо. Твърде близо. Всичко, което трябваше да направя, беше да се наведа и да целуна червеното на устните ѝ. Затова се преместих в обратната посока.
– Защо не обичаш да караш бързо? – Попита тя. – Изглеждаш… Не знам. Срамежлив?
– Не съм срамежлив.
– Точно така.
Въздъхнах, не исках да споделям тази история, но говоренето беше по-добро от мълчанието.
– Когато бях на шестнайсет, дядо ми загина в автомобилна катастрофа.
– О. – Тя се задъха. – Много съжалявам.
– Той беше баща на баща ми. Бяхме близки. – Дядо Старк обичаше футбола и винаги, когато играехме на улов или се заигравахме, това беше игра. Когато играех с баща си, това винаги беше тренировка.
– Беше сблъсък на три коли – казах ѝ аз. – По вина на дядо. Застрахователните компании направиха обширно разследване. Установиха, че той е карал с превишена скорост, поне с двадесет мили в час над ограничението. Сигурно не е внимавал. Може би е завил, за да избегне животно или нещо друго. Но е превишил скоростта и е навлязъл в насрещното платно.
– Кал, нямах представа.
Малко хора знаеха. Това не беше нещо, за което исках да говоря, особено в училище.
– Едната от колите беше разбита, но шофьорът се отърва с няколко драскотини и натъртвания. Но другата кола… човекът беше баща на четири деца. Той загина при удара. Дядо също.
Нели се протегна през копето и ръката ѝ почти се настани на рамото ми, преди да я отдръпне в замяна на тъжна усмивка.
– Съжалявам. Не трябваше да те притеснявам за това.
– Не си първият човек, който ме тормози за шофирането ми. Това не ме притеснява. – Повечето хора, които знаеха историята, също щяха да карат по-бавно, поне когато аз бях в колата.
– Все още съжалявам.
– Благодаря.
Останалата част от пътуването беше тиха, макар че тишината не беше толкова обезпокоителна. Напрежението беше изчезнало. Тъжните истории имаха свойството да отрезвяват настроението. Но с наближаването на ресторанта една друга емоция накара ръцете ми да задушат волана – раздразнението.
Това посещение на Уейд беше безсмислено. Бях му го казал и последния път, когато разговаряхме, но той изглеждаше сигурен, че ако седнем и поговорим, ще променя мнението си. Щеше да се разочарова.
Влязох на паркинга на заведението, като заех последното свободно място. След това и двамата излязохме и се насочихме към вратата. Заедно. Като двойка. Сякаш го бяхме правили стотици пъти.
Странно ли беше това? Не бяха много хората, с които се чувствах комфортно, но Нели беше една от тях. Когато ставаше дума за нея, знаех точно какво да очаквам. Тя нямаше скрити планове. Не си проправяше път през живота. Беше истинска.
Не са много хората, които биха ти казали в очите какво мразят в теб.
Ето защо питах само нея.
– Хей. – Забавих крачките си, докато се приближавахме към вратата. – Благодаря, че правиш това.
Тя кимна.
– Не го правя, за да ти помогна. Правя го, защото ти купуваш вечеря и пържола звучи по-добре от остатъците от пица.
Засмях се.
– С теб винаги е брутална честност, нали?
– Това е моят стил.
– Да, така е. – Държах вратата отворена, за да влезе в тъмното помещение. След това я последвах, като дадох на очите си момент да се адаптират. Когато това стана, първото лице, което забелязах, беше това на Уейд.
– Кал! Това е моят човек. – Той плясна с ръце, а плясъкът беше твърде силен за малкото пространство до станцията за хостеси. Но това беше Уейд. Той беше безпардонен, шумен и груб.
Бях избрал чифт тъмни дънки и бяла риза с копчета. Но Уейд, както винаги, беше облечен в костюм от три части, ушит по мярка. Този беше тъмносин и вероятно от Италия, платен от комисионната, която беше спечелил от договорите ми.
– Уейд. – Стиснах ръката му, без да добавям „Радвам се, че те виждам“ или „Благодаря, че си изминал този път“. Това щеше да е само глупост.
– Изглеждаш добре, приятелю.
Боже, мразех, когато ме наричаше приятел.
– Благодаря.
– И кой е това? – Погледът му се стрелна нагоре-надолу по Нели, сякаш тя беше близалка и той я облизваше от главата до петите.
Стрелнах го с предупредителен поглед и сложих ръка на гърба ѝ.
– Нели Ривера.
Уейд протегна ръка, за да я стисне.
Нели вдигна брадичката си и протегна ръка. Но вместо да я стисне като нормален шибан човек, Уейд се опита да вдигне кокалчетата ѝ към устните си.
Тя изтръгна ръката си.
– Не мисля така, Уейд.
Усмихнах се.
– Огнена. – Изсмя се Уейд. – Това ми харесва.
Идиот. Наистина трябва да го уволня. Но той ми беше осигурил огромен договор, за да играя с „Титаните“. Беше с мен от самото начало, а лоялността е кучка.
– И така, трябва ли да седнем? – Попита той. – Да поговорим за тази невероятна възможност с ESPN?
– Можем да седнем. Но аз няма да приема тази работа. Имал съм достатъчно камери и репортери, за да ми стигнат за два живота.
– Хайде, Кал. Изминах целия този път. Нека поне да го обсъдим.
– Няма какво да обсъждаме. Ще ти кажа точно това, което ти казах по телефона. Не ме интересува.
Репутацията ми беше достатъчно лоша. Последното нещо, от което се нуждаех, беше да разкъсам отбора на парчета по време на доклада на полувремето, само за да бъда осмиван за мнението си по-късно. Каквото и да кажех, то щеше да бъде изопачено, за да ме изкара копеле.
Разбира се, в кариерата ми е имало много моменти, в които съм се държал като гадняр пред камерата. Но медиите го търсеха. Орязваха клиповете и правеха звукови хапки, които да отговарят на техните нужди. За да ме превърнат в Кал Старк, какъвто всички искаха да бъда.
Задникът.
– Кал. – Уейд ме погледна присвито. – Хайде. Това е огромно. Само великите получават такива шансове. Ще печелиш милиони на сезон като цветен коментатор.
– Вече спечелих милиони.
– Тогава изкарвай повече. – Той имаше предвид да му направи повече.
– Това е „не“, Уейд. „Не“.
Усмивката му спадна и челюстта му се сви.
– Сега, след като вече сме се разбрали за това – казах аз. – Искаш ли да седнем и да хапнем? Да наваксаме? Но ако предпочиташ да тръгнеш на път. . .
– Да. – Ноздрите му се разшириха. – Мисля, че ще ускоря полета си. Ще поговорим по-късно.
– Не за това.
– Добре. – Той мина покрай мен, а раздразнението му беше толкова ароматно, колкото ароматите, които се носеха от кухнята.
Уейд щеше да се дуе седмица-две, после щеше да ми се обади, сякаш тази случка никога не се е случвала. Отново щях да му бъда приятел, особено ако откриеше друга възможност да се възползва от кариерата ми, докато все още бях актуален.
Но за тази вечер не ми пукаше дали е ядосан. Можеше да си спести едно пътуване, ако просто ме беше послушал от самото начало.
– Добре мина – промълви Нели, когато вратата се затвори зад него. – Той е праскова.
– Не е ли? – Пуснах ръката си от гърба ѝ. – Е, това не отне много време. Трябва ли да тръгваме?
– О, по дяволите, не. – Тя се намръщи и направи крачка към мястото за хостеси. – Дължиш ми вечеря.
Как можах да забравя? Задържах се зад нея, като държах няколко метра разстояние между нас, докато тя казваше на хостесата името ми. След това хостесата ни поведе през ресторанта към сепаре с висока облегалка срещу засенчен прозорец. Ресторанта беше рустикален и приглушен, атмосферата беше идеална за интимна среща.
Вмъкнах се от моята страна на кабината, а Нели направи същото, взе менюто и прелисти направо на винения лист. Никой от нас не говореше, докато правехме избора си и поръчвахме на сервитьора.
Едва след като виното беше донесено, Нели се облегна с лакти на масата и ме прецени с острия си поглед.
– Значи наистина не искаш повече пари?
– За какво? – Повдигнах рамене.
– Богатите хора обичат да стават все по-богати.
– Аз съм достатъчно богат.
В банковата ми сметка имаше много, която продължаваше да расте благодарение на стабилния поток от доходи от инвестициите ми. Имах си ранчо. Щях да си построя къща. Ако баща ми някога не успееше да издържа майка ми, тя нямаше да иска нищо.
Харесвах парите. Но не бях баща си, който постоянно се нуждаеше от още и още.
Нели вдигна чашата си с вино до устните си и отпи дълга глътка. Погледът ѝ не се откъсваше от моя.
– Не ми вярваш? – Попитах.
Нели постави чашата.
– Вярвам ти. Но ми е трудно да съчетая Кал, който не иска да печели милиони долари годишно, като се появява в няколко телевизионни предавания, с Кал, който ми каза през последната година в гимназията, че ако не мога да си купя кола с приличен шумозаглушител и по-малко ръждиви петна, то трябва да си намеря място за паркиране по-далеч от неговия мерцедес.
Свих се. Не беше най-хубавият ми ден. Дали този ден беше направил дневника ѝ от последната година?
В онези дни тя имаше гадна кола. Нещо, което можеше да си позволи. Сигурно е била на майка ѝ. А аз бях нанесъл нисък удар.
Нямаше никакви оправдания. Просто аз, един разглезен тийнейджър, се държах като разглезен тийнейджър.
– Аз съм и двамата, Нели.
– А така ли?
Въздъхнах.
– Не знам.
Тя ме изучаваше още един дълъг момент и този път нямах смелост да задържа погледа ѝ. Затова издърпах малката книжка, прибрана между солниците и пиперниците, и отворих първата страница.
– История на бедствията – прочетох, като бързо прегледах статията. След това, тъй като не исках да говоря за миналото, за футбола, за ESPN или за каквото и да било друго, което би могло да накара Нели да ме намрази още повече, ѝ предадох кратката версия на историята.
– Първоначално градът Каламити се е наричал Панер Сити.
– Не знаех това – каза тя. – Предположих, че е кръстен на Каламити Джейн.
– Не. Градът е бил селище по време на златната треска в Монтана. Към 1864 г. тук са живели три хиляди миньори.
– Това са много хора. – Повече, отколкото живеят в Каламити днес според статията.
Разгърнах книжката, за да ѝ покажа старата, сепийна снимка на това, което трябваше да е миньорският лагер. Къщичките и палатките бяха натъпкани една до друга. На следващата страница имаше снимка на един мъж, който панира до поток. До нея имаше черно-бяла скица на ръчно изработен шлюз.
– Бил преименуван на Каламити, след като поредица от бедствия го сполетяха в период от само пет месеца – казах аз, продължавайки да чета. – Мината се срутила в Андерс Галч. Загинали десетина мъже. След това имали пролетно наводнение, което отмило по-малките обекти. Последвал пожар, който изпепелил почти всичко до основи. Предполага се, че е започнал в салона.
– Пиянска свада в бара?
– Вероятно. – Превъртях страницата, виждайки още снимки. – Последното бедствие се е случило в края на лятото. Гръмотевична буря предизвикала стадо говеда, което се втурнало през лагерите. Сплескало палатките и хората също.
– ОХ.
Засмях се и ѝ подадох книжката. Докато тя четеше, аз отпивах от виното си, благодарен на този, на когото бе хрумнала идеята да включи историята на бедствията към храната. Това ни спаси от лични разговори.
Всеки разговор с Нели беше опасен, не само заради бруталната ѝ откровеност, но и защото ме познаваше твърде добре. А за тази вечер исках просто да хапна нещо срещу красива жена и да не се задълбочавам в нищо по-дълбоко от тази чаша каберне.
Нели прибра книжката и се облегна на мястото си, като ми се усмихна самодоволно.
– Да поговорим за футбол.
– Футбол? – Защо беше толкова секси това, че тя познаваше футбола?
Тя сви рамене.
– Изглежда безопасна тема.
– Съгласен. – Отразих позата ѝ и се отпуснах в сепарето. – Какво искаш да знаеш?
– Сочните клюки. И имам предвид сочните. Нещата, за които щеше да знаеш само защото си в отбора.
Засмях се. Беше толкова лесен и естествен смях, че ме изненада.
Отдавна не бях се смял.
Може би и Нели беше изненадана, защото ме гледаше със странно изражение на лицето. Като когато ресивърът улови нещо, което не трябваше да прави. Сякаш това беше чудо, което щеше да го вкара в най-интересните филми.
Прекарахме остатъка от вечерта в разговори за футбол. Разказах ѝ за битките в съблекалнята. За скандали, които никога не бяха попадали в пресата. За помощник-треньора, който е бил уволнен, защото е спал с дъщерята на собственика.
Когато излязохме от ресторанта, се смях повече пъти, отколкото от години насам. И когато паркирах до тротоара пред къщата ѝ, си пожелах още няколко минути. За още един смях. За още един поглед към нейната спираща дъха усмивка.
– Благодаря, че дойдое с мен тази вечер – казах аз.
– Всъщност нямаше нужда от мен там.
– Да, имаше. – Уейд щеше да продължи да настоява. И дори да си беше тръгнал, точно както тази вечер, нямаше да остана да се храня сам.
Нели докосна дръжката на вратата, но спря, с пръсти, готови да дръпнат. Тя погледна през копето, а погледът ѝ проследи линията на носа ми до устните ми.
За миг си помислих, че ще се наведе. Че ще запълни тази празнина и ще прекарам нощта в нейното легло, а не в „Уиннебаго“.
Боже, как я исках. Да се насладя на тялото ѝ. Да съблека горнището. Да целувам устните ѝ, докато червеното не се появи върху моята кожа, а не върху нейната.
Само че тя поклати леко глава, после дръпна дръжката и вратата се отвори. Беше изминала три крачки по пътеката си, преди да забави ход. Пътническата врата все още зееше отворена.
– Ще затвориш ли вратата? – Извиках.
Тя се завъртя, като направи крачка назад. После спря. Раменете ѝ паднаха.
– Не.
– Не, няма да я затвориш?
– Влез вътре, Кал.
Затворих вратата на колата по пътя към нейната собствена врата.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

Глава 12
НЕЛИ

За десети път, откакто разгънах постелката си за йога в „Рафинерията“, погледнах през прозорците към улицата. Освен инструкторката, която крачеше по тротоара и говореше по телефона си, нямаше и следа от Кал.
От цяла седмица нямаше и следа от Кал.
Не и от миналата събота, когато се беше разхождал в центъра с родителите ми.
Предположих, че просто е избягвал обществените места, докато семейството ми е било на гости в града. Извинението, което беше поднесъл на татко, беше… хубаво? И напълно неприсъщо за Кал. Той рядко признаваше грешките си. Помислих, че отсъствието му е поредната аномалия и че поне веднъж е послушал желанията ми.
Но откакто се беше преместил тук, Кал постоянно ме дразнеше. Да изкараш една седмица, без да го видя, беше обезпокоително. Къде беше той?
Нито мама, нито татко бяха споменали Кал през останалата част от краткия им ваканционен уикенд, макар че татко беше по-тих от обикновено, докато се разхождахме нагоре-надолу по Първа. Може би някой ден ще поговорим за Кал. Вероятно не. След толкова време просто нямаше какво да се каже. Това, което е било направено, е било направено и татко е продължил напред.
Миналата неделя с родителите ми се бяхме сбогували на летището с горчиво-сладки прегръдки за довиждане. Вече бях резервирала пътуване, за да ги видя за Деня на благодарността, а те се надяваха да се върнат в Каламити тази есен.
Освен че ми липсваха малко повече от обикновено, седмицата ми беше доста обикновена. Без Кал, който се появяваше в произволни моменти, животът беше почти скучен.
Бях сигурна, че днес ще дойде на йога, за да ме измъчва.
Вратата се отвори и очите ми се насочиха към стъклото. Мразех това, че се надявах да видя широката му фигура да прекрачва прага.
Но в студиото нахлу Ларк с постелка за йога, прибрана под мишница. Тя ми махна, прибра обувките си, после зае мястото до моето.
– Здравей. Мислех, че със сигурност ще закъснея.
– Стигна точно навреме. – Часът започна след две минути. И все още нямаше и следа от Старк.
Ларк се отпусна на постелката си и седна в лесна поза.
– Била ли си някога на Хаваите?
– Да. – Хаваите винаги ме караха да мисля за Кал. – Защо?
– Мислех да си резервирам бърза ваканция през зимната ваканция в училището. Да избягам от снега. Може би да е женско пътуване, тъй като шансовете да намеря истински мъж, когото да заведа на плаж, намаляват с всеки изминал ден. Искаш ли да дойдеш?
– Определено. – Когато и да беше, щях да го направя.
– Ура. – Тя се усмихна, без да осъзнава колко много означава тази покана.
Никога не бях получавала покана за женско пътуване.
В колежа бях гледала как момичетата тръгват на групи за пролетната ваканция във Флорида. Междувременно аз останах и работих допълнително. Най-вълнуващата ми зимна ваканция беше в младши курс, когато бях отлетяла за Денвър и бях помогнала на мама да почисти и подреди кухненските шкафове на Бъдни вечер. Годините след завършването на UNC бяха също толкова безметежни.
Преди няколко години бях наела малка хижа в планините на Колорадо, за да избягам от града за един уикенд, но бях отишла сама. Всички останали ваканции, които си бях взела, обикновено бяха работни, когато придружавах Пиърс, където и да пътуваше.
Ето защо пътувах до Хаваите.
Пиърс преживяваше много неща в личния си живот. Искаше да се измъкне от Денвър за една седмица и да прочисти главата си, но не искаше да ходи сам, затова ме покани да се видим.
Кал също реши да играе ролята на подкрепящ приятел и за изненада се появи само няколко часа след като пристигнахме.
И до днес се чудя дали шокът му, когато видя, че отварям вратата, беше истински. Познавайки Кал, той се беше появил само за да ме подразни.
Планът ми беше да го избягвам. Къщата, която Пиърс притежаваше на Мауи, беше огромна и лесно можехме да запазим хиляди квадратни метри помежду си. Точно това бяхме направили през първия ден на острова.
Но онази нощ имах проблеми със съня. Кал ме намери в театралната зала. Една целувка доведе до две, а после ме отнесе в спалнята си. След един час секс отидох в кухнята за лека закуска.
Вместо да ми даде пространство, Кал ме последва по боксерки.
Стоях до хладилника, облечена само с халат, и планирах да си направя омлет, когато босите му крака спряха до моите. Но преди да успея да извадя картонената кутия с яйца, той направи ехиден коментар, че готвя и за него, тъй като имам повече практика на печката. Не само защото бях жена, но и защото бях твърде бедна, за да имам личен готвач като Негово Величество крал Старк.
Пиърс прекрати нашия крещящ мач в три часа сутринта.
Кал отлетя на следващия ден, веднага щом пилотът му се събуди и беше готов.
А аз казах на Пиърс, че ако някога отново постави мен и Кал под един покрив, дори и случайно, ще напусна и никога повече няма да му говоря.
Повторното посещение на Хаваите звучеше като магия.
Особено с приятел.
Инструкторката влезе вътре и поздрави класа, преди да заеме мястото си до огледалата. След това в стаята настъпи тишина, докато всички започнахме да се упражняваме.
Предполагам, че Кал нямаше да дойде на йога. Това трябваше да разхлаби възела в стомаха ми. Защо не го направи?
Час по-късно двете с Ларк си помахахме за довиждане, докато тя се отправяше към колата си, а аз започнах ленивата разходка до дома си. Минах покрай Белия дъб и надникнах през прозорците, за да видя дали Кал е вътре. Спрях в кафенето и си поръчах лате, преди да погледна към всяка маса, чудейки се дали ще открия лицето му.
Но той сякаш беше изчезнал и единственият човек, който помнеше отпечатъка му, бях аз.
Кал беше добре, нали? Сигурно просто се беше скрил в кемпера си. Освен ако…
Дали е напуснал града? Дали планът ми да го накарам да изпита агония наистина е проработил? Не. Няма как. Той беше твърде упорит, за да се откаже. Беше твърде конкурентен, за да загуби.
Но какво, ако наистина си беше тръгнал?
Възелът в стомаха ми само се затегна. Излязох от кафенето с ледено лате в ръка и с началото на главоболие, което цъфтеше зад слепоочията ми.
Ако Кал си беше отишъл, значи Каламити беше моя. Само моя.
Тротоарите трябваше да се чувстват различно, докато вървях към дома. Пеша. Всяка стъпка трябваше да е като победа.
Така че защо усещах това странно чувство на вина? Сякаш бях направила мръсно на Кал?
Когато се прибрах вкъщи, стомахът ми се сви. Не бях отпила повече от три глътки от питието си, но кафето беше изхвърлено в канализацията, преди да грабна ключовете от колата и да потегля към мотела.
Заобиколих паркинга и се насочих направо по алеята.
Вътре в „Уиннебаго“ нямаше запалени светлини. Къмпинг столът на Кал не беше отвън, а неговият Land Rover го нямаше.
Отстъпих на заден ход, като погледнах телефона си, докато отново излязох на улицата, дестинация дом. Името на Пиърс беше под пръста ми, готово да бъде набрано, но се спрях.
– Кал не е мой проблем. – Хвърлих телефона на пътническата седалка и той отскочи на пода, на сигурно място извън обсега ми.
Може би, ако Старк го нямаше, щях да мога да се отпусна. Това беше нещо добро. Щях да спра да го търся на Първа улица. Щях да спра да се чудя дали няма да се сблъскаме в „Джейн“. Щях да спра да се притеснявам, че ще накърня чувствата му.
И нямаше да ми се налага да виждам Land Rover-а му, паркиран пред къщата ми.
– По дяволите. – Въздъхнах при вида на джипа му, въпреки че сърцето ми направи предателски скок. – Чудовищен Кал.
Чувството на облекчение, когато влязох в алеята си и паркирах в гаража, беше толкова разочароващо, колкото и мъжът, който ме посрещна на тротоара.
– Здравей. – Той вдигна брадичката си.
Без обичайната си бейзболна шапка и слънчеви очила изглеждаше открит. Уязвим. Кал стоеше на слънчевата светлина, облечен в обикновена тениска и чифт избледнели дънки. Косата му беше прибрана с пръсти, все още твърде дълга и секси. Дайте футболна топка в ръцете на този мъж и яйчниците ми вероятно щяха да експлодират.
Копеле.
– Здравей. – Скръстих ръце на гърдите си. – Къде беше?
Той се усмихна.
– Разбрах, че ще ти липсвам, захарче.
– Какво беше това? – Долепих ръка до ухото си. – Не можах да те чуя през егото ти.
Самодоволната му усмивка се сплеска.
– Помислих, че искаш да се преместя.
– Искам. – Дали исках? Да. Той трябваше да си тръгне. Причината да изпитам облекчение, когато го видях, не беше, че исках той да остане. Беше, защото сега знаех къде е. Сега вече не можеше да се промъкне при мен.
Но да, Кал непременно трябваше да напусне Монтана. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Прекарах седмицата в Бозман – каза той. – Излязох от града.
– Но ти се върна – промълвих аз. – За мой късмет. Какво искаш?
Той си пое дълго дъх, сякаш това, което се канеше да попита, щеше да му отнеме известно усилие. Пръстите му щракнаха три пъти отстрани.
– Имам нужда от услуга.
– Нека отгатна. „Кажи ми какво мразиш в мен“. – Намалих гласа си в опит да имитирам неговия. – Не. Какво ще кажеш просто да оставим конкретиката настрана? Намирам те за отвратителен, край на дискусията.
– Отвратителен?
– Не е ли това твърде голяма дума за теб? – Добре, да. Беше и някак гадна дума.
– Просто… крайно. – Челюстта му се сви. – Можем ли да оставим закачките за друга събота? Както казах, имам нужда от услуга.
– Каква услуга? Чакай. – Вдигнах пръст. – По-добре да не е сексуална.
Той се ухили.
– Не е нужно да те моля за сексуални услуги, нали?
Не, не беше нужно. Бях доброволен участник и подстрекател. Защото, когато ставаше въпрос за Кал, аз бях слаба, слаба жена. Тези лешникови очи и тази изпъстрена с бръчки челюст бяха неустоими.
– Каква е услугата?
– Агентът ми идва в града – каза той. – Иска да отидем на вечеря.
– Добре – изрекох аз. – Имаш ли нужда от препоръки за ресторант? Защото аз току-що ядох в „Пица Палас“. Силно препоръчвам.
– Боже, можеш ли да не бъдеш хаплива? – Той поклати глава. – Имам нужда от среща за вечеря.
И той ме питаше?
– Наистина?
– Да. Ще дойдеш ли с мен?
– Като твоя среща? Нима си загубил ума си? Сигурна съм, че можеш да намериш някой друг. – По дяволите, можеше просто да се разходи по Първа с вида, който имаше днес, и за минути щеше да има няколко кандидатки, от които да избира. Като моята инструкторка по йога.
– Трябва ми среща, която не е среща. Някой, който няма да си мисли, че това е истинска среща.
– За да се срещна с агента ти? Защо? – Не беше ли това среща, на която се ходи на четири очи?
Той потърка тила си.
– Той иска да приема тази работа.
– С екип? С кой? – В съзнанието ми се появи вълнение от идеята Кал отново да играе футбол. Ако Кал поемеше някоя позиция, той щеше да изчезне от Каламити. Щях да знам къде точно се намира по време на сезона.
– Не с отбор. С медийна мрежа. Ще бъда коментатор на НФЛ в ESPN.
– О. – Да го гледаш пред камера нямаше да е толкова вълнуващо, ако той даваше коментари за играта, вместо да я играе. Особено като се има предвид, че екранният му образ обикновено беше толкова… Кал. – Ти? Наистина?
– Повярвай ми, не си единствената изненадана. Предполагам, че им трябва несимпатичен задник, който да разбуни хората. Да предизвикат някаква полемика и да повишат рейтинга.
– Е, намерили са правилния човек.
– Аз няма да го направя.
– Вероятно е умно решение.
– Агентът ми е настойчив. – Вероятно защото не му се плащаше, ако Кал не работеше.
– Просто кажи „не“. На наркотиците и ESPN – подигравам се аз.
– Да. Той все още иска да се срещнем.
– Защо ти е нужно да се преструвам на твоя среща, само за да гледам как казваш „не“ на агента си? – Какво ми липсваше?
– Не се срещам с него насаме.
Примигнах.
– А?
– Не се срещам сам с агента си.
– Сериозно?
– Да. Никога не съм се срещал с него сам. Това е урок, на който ме научи баща ми.
Споменаването на баща му накара тялото ми да се напрегне.
– Той е твоят агент. Не работи ли от твое име?
– Той преговаря от мое име. Така че винаги имам свидетел на разговорите ни.
– Това е… – Тъжно.
Кал наистина не се доверяваше на никого, нали? Дори на тези, които би трябвало да са на негова страна. Или може би им се беше доверил и беше предаден твърде много пъти. Така или иначе, сърцето ми се изкриви.
– Когато живеех в Нешвил, асистентът ми ходеше с мен – каза той. – Но тук нямам асистент. Бих помолил Пиърс, но…
– Не. – Майната му. Кал знаеше, че няма да накарам Пиърс да отиде на вечеря, на която бях напълно способна да присъствам сама.
– Това е една вечеря, Нели.
– Кажи моля.
– Моля. – Той го каза, без да мърмори или да прави гримаси, което означаваше, че е отчаян.
– Добре. – Стрелнах го с поглед, когато той се усмихна. – Кога?
– Тази вечер.
– Тази вечер? Ами ако имам планове?
– Имаш ли?
Искаше ми се да кажа „да“. Исках да му кажа, че имам гореща среща, просто за да видя как ще реагира. Но той щеше да прозре лъжата.
– В колко часа?
– Ще те взема в шест без петнайсет. Срещаме се в една бирария извън града. Ще отнеме петнайсет минути да стигнеш дотам.
– В шест без петнайсет. Още нещо?
Той ме прегледа нагоре-надолу, а погледът му се задържа, докато галеше горнището и клина ми. Гладният му поглед ме погълна цялата.
Пулсът ми заби ниско в корема. Вълна от топлина се разнесе по крайниците ми.
Това усещане и този поглед на лицето му обикновено ме вкарваха в неприятности, затова направих крачка встрани, преди да се обърна и да се запътя към къщата.
– Нели? – Обади се той.
Забавих ход, като се огледах, но не спрях да се движа. Не и докато между нас не се появи заключена врата.
– Какво?
– Благодаря ти.
Беше искрено. Кал рядко беше искрен.
Това ме накара да го искам още повече.
– Отиди си, Старк.

–
Скъпо дневниче,

Не е най-добрият петък. Пропуснах два въпроса на теста по история на САЩ днес. Това е гадно. Трябваше да пробягаме миля във фитнеса и получих най-лошата болка встрани. Това е гадно. След това се разминах с Кал в коридора след седмия час. Тройна гадост. Изкарах цели четири дни, без да го видя, но предполагам, че това е границата. Той дори не ме погледна. Просто минах покрай него с празно лице. Държи се така, сякаш съм много под него. Задник. Толкова се радвам, че е уикенд. Мама каза, че ако получи добри бакшиши, утре можем да излезем на вечеря. Надявам се да получи добри бакшиши, защото наистина, наистина искам китайска храна.

Нели

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

Глава 11
КАЛ

Записът в дневника на Нели за баща ми беше единственият в книгата, който ме разсмя. Защото след като месеци наред бяхме в едно и също училище и неофициално се обявявахме за врагове, неприязънта ѝ към татко беше нещо, с което щяхме да се съгласим напълно.
Аз наистина не харесвам бащата на Кал.
– Ами… – Захлупих дневника ѝ и се ухилих. – Това ни прави двама.
Не бях говорил с баща си от години. Винаги, когато се прибирах в Денвър, прекарвах времето си с мама. Обядвахме в любимото ѝ бистро. Ако тя искаше да пазарува, отивахме да пазаруваме. Веднъж я чаках в салона, докато си боядиса косата. След това избирахме нов ресторант, който да опитаме за вечеря.
Взимах я от къщи и я оставях в къщата. Но никога не влизах вътре.
Последният път, когато бях влизал в къщата на мама и татко, трябваше да е точно преди десет години за рождения ѝ ден. С татко се бяхме скарали, когато той реши, че подходящ разговор за празничната вечеря е критикуването на пасовете ми от предишния сезон.
Задникът беше извадил телефона си и беше изрецитирал колко прекъсвания съм хвърлил. Колко ярда за пас са имали другите куотърбеци от лигата в сравнение с моите. Колко пъти съм бил изхвърлен. Колко мача съм загубил.
Беше разнищил кариерата ми покрай говеждото Уелингтън на техния готвач. Ако не беше специалният ден на мама, щях да си тръгна преди десерта. Но бях издържал и след вечерята се бях зарекъл да избягвам този гад на всяка цена.
Баща ми беше по-критичен от всеки треньор или мениджър. По дяволите, беше по-лош и от Нели. От друга страна, на нея сякаш не ѝ пукаше за реалната футболна статистика, а само за това как се държа, след като часовникът на мача е изтекъл до нула.
Мама просто беше спряла да гледа мачовете ми преди години. Може би затова я обичах толкова много. Или не ѝ пукаше за футбола, или признаваше, че на татко му пука твърде много. Нейната апатия балансираше везните. Тя се интересуваше повече от личния ми живот, като винаги питаше дали съм срещнал някой специален човек или дали на хоризонта се задава бъдеща снаха. Отговорът ми винаги беше „не“.
Така че в известен смисъл от години разочаровах и двамата си родители.
Върнах дневника на Нели в чекмеджето в кухнята, където го бях скрил снощи, когато тя се беше отбила при мен. Съмнявах се, че ще дойде отново, но като живеех в същия град… нещата бяха различни.
Щеше да е адски ядосана, ако разбереше, че съм откраднал дневника ѝ. Щях да се справя с яростта ѝ, ако дойдеше моментът, но най-вече не бях готов да го върна. Още не.
Все още не можех да разбера защо тази книга беше станала толкова важна. Може би защото всеки път, когато отварях корицата и виждах нейния спретнат почерк, не се чувствах толкова самотен. Може би защото връзката с нея, с всеки човек, беше по-дълбока от повърхността.
Може би защото да се измъчвам с действията от миналото си беше по-добре, отколкото да седя и да се чувствам изгубен без футболната си кариера.
След като дневникът изчезна от погледа ми, взех телефона си от плота и извадих името на мама. Тя отговори още на второто позвъняване.
– О, Кал. Получих цветята ти тази сутрин. Зашеметяващи са. Благодаря ти.
– Радвам се, че ти харесват. – Усмихнах се. – Честит рожден ден.
– Благодаря. Иска ми се да беше тук, за да го отпразнуваш с мен.
– Следващия път.
Обмислях да летя до Колорадо за кратко посещение и ако знаех, че Дариус и Кайли Ривера ще бъдат в града, вероятно щях да отида на юг. Само че бях доволен в Каламити и все още не бях готов да си тръгна. Сигурно защото да си тръгна, дори само за един уикенд, ми се струваше много като да загубя от Нели.
– Как минава специалният ти ден? – Попитах мама.
– Добре. – В гласа ѝ имаше усмивка. – Току-що пристигнах в спа центъра. Това беше подаръкът на баща ти.
Челюстта ми се разтрепери.
– Не ти ли подари това и миналата година?
– Да, но… О, недей. Вече ми махат с ръка да вляза. Мога ли да ти се обадя по-късно, Кал? По-късно ще излезем на изискана вечеря, но трябва да имам време да наваксам по пътя към вкъщи. Бих искала да чуя как се чувстваш в Монтана.
– Разбира се. Обади ми се, когато пожелаеш.
– Добре.
– Честит рожден ден, мамо – казах отново. – Обичам те.
– И аз те обичам.
Свърших и се загледах в телефона си, а вината се прокрадваше. Тя беше прекарала деня в спа центъра. По дяволите. Трябваше да отида да я видя. Тогава поне нямаше да е сред непознати в специалния си ден. Макар че според времето, което прекарваше в спа центъра, предполагах, че тези хора едва ли са непознати.
Баща ми изпращаше мама на спа поне един ден в седмицата. Винаги като подарък, за да се чувства тя задължена. Това беше неговият начин да я успокои. Защото според него разглезената съпруга не задаваше въпроси. Тя била по-склонна да не обръща внимание на дискретността му.
Като например факта, че той вероятно е прекарал рождения ѝ ден с последната си любовница.
Дали причината, поради която мама го избягваше толкова охотно, беше, че знаеше за приятелките?
Аз самия знаех за пет. Татко не се срамуваше да ги показва, когато мама беше заета с нещо друго. С първата се бях запознала още в първи курс на гимназията, когато все още ги представяше като свои асистентки. Едната беше негов туристически агент.
Може би е смятал, че съм твърде млад, за да разбера истината. Но той е говорил твърде близо до ушите им. Беше докоснал малките части на гърбовете им. Беше им се усмихнал, сякаш тайната им афера е в безопасност с мен.
Кучият син.
В един от първите ми мачове с „Титаните“ татко беше решил да отлети и да гледа. Беше поискал два билета, като каза, че води приятел.
Този приятел се оказа двайсет и няколко годишна брюнетка с изкуствени цици, къса пола и стегнат задник. Когато след мача го попитах коя, по дяволите, е тя, той се измъкна. Каза ми, че това е просто секс. Каза, че ще разбера, когато съм на неговата възраст.
Щял съм да го разбера.
Връзката ни беше обтегната и преди този ден. След това тя беше приключила.
Всеки път, когато татко ме беше молил да му осигуря билети, аз се обаждах на мама и я канех първа. Не е изненада, че с годините посещенията му бяха намалели. Беше пропуснал изцяло последните ми два сезона.
По това време на годината щях да съм в разгара на пролетната подготовка. Щях да имам нужда от повече занимания в живота си, отколкото да седя в този кемпер.
Господи, липсваше ми футболът. Липсваше ми фокусът, който той открадваше от личния ми живот.
Архитектът ми беше завършил първоначалния проект на плановете на къщата. Беше направил някои корекции въз основа на моята обратна връзка. Надявах се, че ще ги финализираме тази седмица, за да могат да бъдат представени в окръга за одобрение на разрешителното за строеж. Но дори и да трябваше да избирам подови настилки, плочки, шкафове и цветове за боядисване, щях да имам нужда от повече активност.
За днес това беше прането. На пода на кемпера имаше купчина съблечени чаршафи. Трябваше да благодаря на Нели и нейното импровизирано посещение снощи за задачата, която трябваше да свърша днес. Колкото и да ми харесваше нейният аромат върху чаршафите, той трябваше да изчезне.
Нищо добро нямаше да излезе от това, че я държах прекалено близо.
Събрах купчината и излязох навън, като се готвех да се отправя към пералнята на мотела.
– Кал – обади се Хари, отваряйки входната врата.
– Добро утро.
– Твърде рано е за мен.
Беше почти девет, а аз бях станал от сутринта.
– Пералня? – Тя кимна към снопа в ръцете ми.
– Да.
Махна ми с ръка.
– Използвай моята машина. Марси е затрупана днес.
А ако отидех в пералнята, щях да преча.
Смених посоката и минах през градинската врата на Хари. Не се бях замисляла много за дома ѝ. Въз основа на екстериора предполагам, че очаквах да е чист и подреден. Беше чист. Беше подреден. Но, дявол да го вземе, Хари имаше много безпорядък.
Стените бяха толкова заети, че не бях сигурен какво да погледна първо. Върху розовия тапет с флорален принт в антрето бяха окачени поне петдесет снимки в рамки. Повечето от тях бяха пейзажи, а между тях бяха примесени няколко лица. Преди да успея да се наведа, за да разгледам по-отблизо, Хари ми махна да я последвам по тесния коридор.
– Пералното помещение е натам – каза тя.
Преплетохме се през една всекидневна. Пространството би трябвало да е с удобни размери, но с четири дивана, всеки от които тапициран в различен нюанс на горчица, имах чувството, че току-що съм влязла в къща за кукли. Мебелите се съчетаваха прекрасно със зелените раирани тапети, не че можеше да се види много покрай рафтовете за книги, шкафа за телевизор и пианото.
Дреболии. Снимки. Дрънкулки. Хари беше колекционер.
– Не това очаквах – казах, когато минахме през кухнята. Отново щеше да е просторна, ако не беше масата за хранене с шест стола в центъра.
– Какво очакваше? – Попита тя.
– По-малко… неща.
– Ако си живял толкова дълго, колкото аз, и нямаш вещи, които да покажеш, значи не си живял правилно.
Засмях се.
– Може би си права.
Къщата на мама и татко беше открита и просторна. Винаги съм си мислела, че това е минималистичният стил на мама. Но може би тя просто не е имала достатъчно снимки или сувенири, които да изложи.
Хари мина през още една врата към пералното помещение – което беше изненадващо празно, само с пералня, сушилня и метална сушилня.
– Майка ти научи ли те как да ги използваш?
– Майка ми не е прала, откакто се омъжи за баща ми. Но ако се чудиш дали знам как да пера дрехи, да. Няма да съсипя уредите ти или да наводня къщата ти.
Прането беше единственото домакинско задължение, което бях вършил от години. В Нешвил бях наел седмична домашна помощница и градинар, които да се грижат за имота ми. Химическото ми чистене се изпращаше под псевдоним, за да се гарантира, че всичко ще се върне. Но когато ставаше въпрос за пране на тениски, бельо, чорапи и дънки, винаги се притеснявах да го възложа на помощник. Последното нещо, което исках, беше да разбера, че мръсните ми боксерки са били продадени онлайн.
На този свят имаше доста странни хора.
– Ще те оставя да го направиш – каза Хари и потупа сушилнята си. – Днес помагам на Марси със стаите
– Добре. – Кимнах и отворих горната част на пералнята, като поставих чаршафите около бъркалката.
Хари излезе от пералното помещение.
– Не заключвай вратата.
– Добре.
Входната врата се затвори, когато изсипах лъжичка прах за пране в машината. Включих я, след което се върнах по стъпките си в кухнята. Когато стигнах до всекидневната, ме прикова огромното количество вещи. И тъй като Хари не ми беше казала да не шпионирам, аз шпионирах.
Книгите по рафтовете варираха от нехудожествена литература до уютни мистерии и исторически любовни романи с мъже без ризи на кориците. Имаше рафт, посветен на изпокъсани копия на Библията. Пианото беше пиано, чийто плот беше защитен с дантелена салфетка. Снимки в рамки бяха подредени по семейства. Разпознах лицето на Марси от портрета, който трябваше да е от последния и клас. До него имаше снимки на деца и внуци.
Вдигнах снимка на момче, облечено в зелена футболна униформа. Шлемът му висеше от ръката отстрани. Раменните му възглавнички бяха твърде големи, а белите му панталони провисваха на талията. Но усмивката на момчето се простираше от ухо до ухо.
Така трябва да бъде. Децата трябва да се усмихват, когато играят футбол.
Дали някога съм се усмихвал така в младежкия спорт? Може би преди талантът ми да се прояви. Преди забавлението да бъде заменено с напрежение.
Ако имаше моя снимка като тази, тя щеше да е в една вана за съхранение в дома на мама и татко. Те не окачваха рамкирани снимки по стените, защото татко предпочиташе изкуство от местната галерия.
Галерия, в която бях ходил веднъж, и то само веднъж, защото още щом видях уредника – жена с лъскава червена коса и очи като за баща ми – разбрах точно защо татко харесва галерията.
Прилив на завист ме връхлетя, когато върнах рамката на детето на плота на пианото.
Щастливец.
В момента, в който пристъпих през вратата на „Уиннебаго“, ароматът на Нели изпълни носа ми. Спуснах прозорците, оставяйки ги да се проветри миризмата на портокали и орхидеи, докато нахлузвах шапка върху косата си и слагах слънчеви очила.
Колкото и да беше рисковано да се осмелявам да отида в центъра на града в събота сутрин, престоят тук щеше да ме накара да мисля само за секс. Как Нели беше изстенала името ми снощи, докато смучех клитора ѝ. Как вагиината ѝ пулсираше около члена ми, докато се впивах в стегнатото ѝ тяло. Колко красива изглеждаше на лунната светлина, с разрошена коса и разкопчани дрехи, докато вървяхме към колата ѝ.
– Изхвърли я от главата си. – Прокарах ръка през устата си, след което тръгнах по чакълената пътека, която се простираше по дължината на мотела. Бях на пет метра от тротоара, който водеше към Първа, когато мъжкият глас се понесе по пътя ми.
– Може би ще се върнем през септември. Преди да е станало твърде студено.
– Бих искала – каза една жена. – Мога да се оглеждам за оферти за самолетни билети. Или можем да оставим Нели да ги купи, както предложи.
– Няма да стане.
Нели? О, дявол да го вземе. Краката ми се стовариха върху бетона, но беше твърде късно да избягам. Погледнах наляво точно когато родителите на Нели завиха зад ъгъла на мотела.
Дариус Ривера ме забеляза и лицето му се превърна в камък.
Преглътнах тежко, обувките ми бяха като циментови блокове. Отне ми усилие да вдигна краката си и да се приближа с протегната ръка.
– Г-н Ривера.
Очите на Кайли се свиха.
Дариус ме гледа дълго и бях сигурен, че ще ме отхвърли, но после постави дланта си върху моята. Фактът, че ми подаде ръка, доказваше, че е добър човек. По-добрият човек.
– Кал Старк.
– Приятно ми е да ви видя, сър. – Кимнах на Кайли. – Госпожо Ривера.
Тя се загледа и по дяволите, ако това не я правеше да изглежда точно като Нели. Бих я подразнил за това, ако не мислех, че ще ми откъсне топките.
– Тъкмо отивах към града – казах аз. – Ще се махна от пътя ти.
– Ние също отивахме в тази посока – каза Дариус.
Очаквах, че ще направят някакво разстояние между нас. Но когато тръгнах по тротоара, те застанаха в крачка до мен.
Всяка секунда беше мъчение. След една пресечка осъзнах, че не дишам. По слепоочията ми изби пот.
– Е, това е неловко – промълви Кайли.
Аз се разсмях със сух смях.
– Доста.
И все пак, дори след като си го признахме, не говорихме за нищо. Нито една дума. Не че имаше какво да се каже. И така, вървяхме, стъпка след стъпка, докато оживлението в центъра на града не ме принуди да се изместя зад тях.
Погледът ми прелетя над главите им към Нели, която стоеше пред „Белия дъб“.
Погледът ѝ беше насочен към телефона ѝ. Тя се усмихна на екрана, пръстите ѝ летяха, после го прибра в джоба на късите си панталони. Тя ме убиваше с тези къси панталони. Гола, гладка кожа чак до сандалите ѝ. Свободната ѝ тениска се спускаше от едното рамо.
Рамото, което бях целунал снощи.
Тя се обърна в нашата посока, като първо забеляза родителите си. Усмивката ѝ беше спираща дъха. Тя се развали, когато погледна над главата на баща си и откри лицето ми. Очите ѝ се разшириха, когато се втурна по нашия път, сякаш идваше да ги спаси.
– Здравей. Какво е, хм…
– Сблъскахме се с Кал в мотела – каза майка ѝ, като завърза ръката си с тази на Дариус. – Отиваме да вземем маса за закуска.
Преди да успеят да си тръгнат, ги спрях.
– Г-н Ривера.
Дариус се обърна.
– Да?
Свалих очилата си, за да може да види очите ми.
– Съжалявам за всичко, което се случи.
Веждите на Кайли се повдигнаха. Устата на Нели се разтвори.
Всички знаехме защо се извинявам.
Дариус ми кимна само с едно кимване, преди да придружи съпругата си в ресторанта.
Нели изчака, докато родителите ѝ влязат вътре, след което ръцете ѝ се отправиха към бедрата.
– Този град не е достатъчно голям. Трябва да се преместиш.
– Пак това? Няма да се случи. Освен това си помислих, че днес ще излезеш да изследваш района.
– Срещаме се за късна закуска.
– Тогава следващия път, когато дойдеш да те задоволя, спомени за графика си. Ще направя всичко възможно да се съобразя.
Ноздрите ѝ се разшириха. Красиво яростна.
– Моля те, кажи ми, че не си направил подобен коментар пред родителите ми.
– Не. Но е добре да знаеш, че съм твоята малка мръсна тайна.
– О, и предполагам, че разказваш на хората за нас. – Когато не отговорих, тя извъртя очи. – Точно това си мислех. Не искаш светът да знае, че задоволяваш момчето стипендиант, нали?
Не, не това беше причината да не кажа на никого. Не бях говорил за това, защото не бях сигурен какво да кажа.
– Както и да е – промълви тя. – За какво ставаше дума? Извинението пред татко?
Повдигнах рамене и сложих слънчевите си очила.
– Беше закъсняло.
Тя ме погледна отстрани.
– Днес ще се разходим из центъра на града.
– Само ще си взема малко храна. После ще се придържам близо до кемпера.
– Благодаря ти.
– Това ще ти струва скъпо. – Тази забележка ми спечели още едно завъртане на очите.
– Разбира се, че ще струва. – Тя вдигна брадичката си. – Какво искаш?
– Да ми кажеш какво мразиш в мен.
Тя се намръщи и погледна покрай мен към прозорците на кафенето.
Проследих погледа ѝ и видях родителите ѝ в сепаре до стъклото. Дариус ни наблюдаваше, като се преструваше, че чете менюто си.
– Мразя това, че си лъжец – каза тя.
Оуч. Заболя ме, защото беше права.
– Не мога да споря с това.
– Довиждане, Старк.
– Довиждане, Ривера.
Тя побърза да влезе в кафенето, а аз продължих по тротоара. Какъвто и апетит да бях имал, той беше изчезнал, заменен от камъни в червата ми, затова се обърнах и се върнах по пътя си към мотела.
Тя беше права не само за това, че съм лъжец. Този град не беше достатъчно голям.
Наистина ли исках да се сблъскам с нея случайно? Миналата вечер тя беше красива и гола в леглото ми. А тази сутрин се беше върнала към жената, която отдавна се беше научила да се пази, когато става дума за мен.
Може би сексът беше просто част от тази бариера. Може би това беше начин да ме държи в рамка. Случайно. Физически. Плитко.
И един ден, когато ѝ омръзнеше тази кутия, когато искаше повече и срещнеше мъж, който можеше да ѝ го даде, тя щеше да ме разкара. Това беше предопределено да приключи.
Когато пристигнах в „Уиннебаго“, се насочих направо към гардероба.
И докато чаках за прането, напълних куфара си.

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

Глава 10
НЕЛИ

Имаше нещо успокояващо в това да гледам как баща ми коси тревата. Сякаш дори на хоризонта да се задаваше буря, тя щеше да отмине. Слънцето щеше да изгрее отново.
– Не е нужно да го прави – казах на мама.
Тя се присъедини към мен до прозореца на всекидневната, с чаша студен чай в ръка.
– Знаеш какъв е той.
Усмихнах се и облегнах глава на рамото ѝ.
– Да, знам.
Татко разглези мама. И той разглези и мен. Така показваше любовта си.
Бях му казала не по-малко от десет пъти, откакто ги взех от летището в Бозман тази сутрин, че не му е позволено да работи по време на тази ваканция. Никакво окачване на рафтове. Никакво бъркане във вратите, които скърцат в тази стара къща. И абсолютно никаква работа в двора.
Беше се съгласил. Беше обещал да се отпусне и да се наслади на дългия ни уикенд заедно.
Тогава направих грешката да отида да пикая преди двадесет минути. Преди да пусна водата в тоалетната, той се беше измъкнал до гаража. Бръмченето на косачката ме посрещна, когато излязох от банята.
– Липсвахте ми – казах, като се отдаличих от прозореца, за да седна на дивана.
– И на нас ни липсваше. – Мама се присъедини към мен и огледа стаята. – Обичам, обичам, обичам къщата ти.
– Не е ли сладка?
– Най-сладката. Подхожда ти. Много повече от онзи апартамент в Денвър.
Чувствах се по същия начин, но като чух мама да го потвърждава, се убедих, че преместването в Каламити е било правилно решение.
– Щом свърши навън, може би ще се разходим до центъра – каза тя. – Искам да разгледам.
– Разбира се. – Можехме да прекараме няколко часа в разходки нагоре-надолу по Първа. Единственият риск беше Кал.
Не го бях виждала от йогата в „Рафинерията“ миналата събота. Шест дни и ми се искаше да мога да кажа, че той не е бил в съзнанието ми. Може би трябваше да му се обадя и да го помоля да избягва центъра този уикенд. Но познавайки Кал, това само щеше да го подмами.
При късмет щеше да остане затворен в кемпера си, за да пропусне туристите, които всеки уикенд се стичаха на тълпи в града на път да обиколят националния парк Йелоустоун.
Родителите ми и аз щяхме да се присъединим към тях при следващото им посещение. Надявахме се да успеем да посетим Олд Фейтфул по време на това пътуване, но и мама, и татко трябваше да работят в понеделник. Така че това посещение беше само за да се поздравим и да видят новата ми къща. Тази есен, когато те отново ще могат да дойдат, ще излезем от града.
– Изглеждаш прекрасно, скъпа. – Мама протегна ръка през дивана, като издърпа кичур от косата ми. – Моето красиво момиче.
– Благодаря. Ти също изглеждаш добре. Завиждам ти за загара.
– Ще трябва да ни посетиш тази зима и да се попечем на слънце.
– Ще го направя. – Усмихнах се и тя се усмихна. Ако някой беше тук, за да направи снимка, усмивките ни щяха да са еднакви.
Баща ми се подиграваше, че съм миниатюрна Кайли. Русата коса на мама беше с един нюанс по-тъмна само защото не я боядисваше толкова често. Имахме същите зелени очи. Същата брадичка. Същата форма на носовете ни, макар че тя имаше няколко лунички повече по носа си.
Била е само на седемнайсет, когато ме е родила. Биологичният ми баща е момче, с което е била в гимназията. Знаех името му. Имах една стара снимка, която тя беше запазила от годишника. Но иначе той никога не е бил част от живота ми. Нито пък родителите на мама.
Те я отбягвали, след като тя обявила бременността си. Бяха я изгонили от къщи, но за щастие имаше съчувстваща леля, която я приютила. Живеехме в мазето на леля ѝ, докато бях на две години.
Тогава мама се омъжи за татко.
Винаги е казвала, че денят, в който е срещнала татко, е бил съдбовен. Една сервитьорка от закусвалнята, в която работила, я помолила да си разменят смените, така че тя имала случаен свободен петъчен следобед. Мама ме била завела в близкия обществен парк да си играем на люлките. Това беше последният работен ден на татко за фирмата за озеленяване, която поддържаше парка. Още един ден и тревата щеше да бъде окосена от някой друг.
Татко обяви, че това е било любов от пръв поглед.
Той ме осинови след сватбата им. Преместихме се в неговата къща, като посещавахме лелята на мама, докато тя почина, когато бях на осем години. Мама напусна закусвалнята и започна работа в кафенето. И имахме щастлив живот, само ние тримата.
Татко беше моят баща, дори и да нямахме обща ДНК. Не си приличахме. Той имаше черна коса и очи с цвят на кафе. В гъстите му мустаци имаше няколко сиви петънца. Беше слаб и строен.
Но в много отношения си приличахме напълно. Мама ни дразнеше, че сме родени като сродни души. Можехме да си довършваме изреченията. Обикновено желаехме едни и същи храни. И въпреки че обичах мама изцяло, когато имах нужда от житейски съвет, татко беше първото ми телефонно обаждане.
Когато реших да се преместя в Каламити, казах първо на него.
Звукът на косачката спря и двете с мама се изстреляхме от дивана, излизайки през входната врата.
Татко избърса потта от челото си.
– Този двор има нужда от помощ.
Засмях се.
– Знам.
– Трябва да се обнови. Няма да е лошо да хвърлиш малко свежи семена, за да запълниш тези неравни участъци. Може би бихме могли да се отбием в онзи магазин за техника.
– Не. – Поклатих глава. – Това е твоята ваканция, татко. Косенето е всичко, което можеш да правиш. Аз мога да се справя с останалото. Ти ме научи как да отглеждам хубава морава, помниш ли?
Той се засмя и вдигна ръце.
– Добре, добре.
– Добре ли си да се занимаваш с проучване? – Попита мама, след което провери часовника си. – Имаме малко време, преди да се настаним в мотела.
– Можеш да отмениш резервацията и да останете тук. – Спалнята за гости беше готова за компания.
– Следващия път. – Поклати глава татко. – Това е и нашата ваканция.
И аз не бих им завидяла за малко уединение.
В деня, в който бях обявила датата на преместването си през изминалата зима, те бяха направили резервацията си в мотела. За щастие се бяха обадили, преди мотелът да бъде напълно резервиран за лятото.
Мама пресуши остатъка от чая си.
– Добре, отиваме.
Тръгнахме с лежерно темпо, без да бързаме, докато се разхождахме по улица „Първа“. Двамата с татко влязохме в кафенето за едно следобедно лате, а мама предпочете да остане на една пейка и да наблюдава хората.
Мама ни вкарваше във всеки магазин, за да разглеждаме, а не да купуваме. Тя рядко харчеше, а това пътуване вероятно беше изчерпало фонда им за забавления.
Предложих да купя самолетните им билети, но мама настояваше. Беше ми казала дори да не питам татко – гордостта му беше красиво и разочароващо качество. Още една обща черта на характера ни.
– Джейн. – Мама кимна към бара, когато застанахме под табелата му. – Това ли е заведението на Пиърс?
– Не, той и Кериган са собственици на пивоварната. – Посочих надолу по пътя. – Искаш ли да отидем там на вечеря и бира?
– Какво ще кажеш да оставим това за утре? – Татко пое инициативата и отвори вратата на „Джейн“ за нас двете. – Нека да опитаме това място тази вечер. Изглежда забавно.
– О, има характер. – Влязох първа, като оставих очите си да се приспособят към по-тъмната светлина, след което сканирах помещението.
Миришеше на бургери и пържени картофи и на добро прекарване. Музиката беше силно пусната. Джейн беше зад бара и бъркаше коктейл. Повечето маси бяха заети, както и столовете на самия бар.
Погледът ми бе привлечен от широко тяло и широки рамене. Щях да позная тази обърната назад шапка навсякъде.
По дяволите. Разбира се, че Кал щеше да е тук точно днес. Кармата беше кучка. Нима не си беше взел поука от последния път, когато посети „Джейн“?
– Какво става? – Попита ме мама, влизайки зад мен.
– Нищо. – Принудих се да се усмихна и я насочих към една празна маса. Тя не забеляза Кал, когато седнахме, най-вече защото беше с гръб към него. Аз протегнах другия стол, който беше обърнат към бара. – Ето ти го, татко. Можеш да седнеш тук.
– Не, искам да седна срещу прекрасната си съпруга, за да мога да я гледам цяла нощ. – Той се наведе и я целуна по бузата, преди да заеме мястото си. Място, което беше с лице към бара.
Направих гримаса, след което издърпах стола си.
– Не си лъгала. – Баща ми се засмя, докато се оглеждаше наоколо. – Много характер. Харесва ми.
– На мен също – каза мама, когато сервитьорката се появи с менюта и взе поръчката ни за напитки.
– Какво хубаво има тук? – Попита татко, оглеждайки стаята. Усетих го в момента, в който забеляза Кал. Тялото му се скова. Усмивката му спадна. Очите му се стрелнаха към мен за обяснение.
– Съжалявам – прошепнах аз.
Баща ми се намръщи и ме погледна така, че ще поговорим за това по-късно.
– Мисля, че ще опитам един чийзбургер и пържени картофи от сладки картофи. – Менюто на мама се затвори с пляскане. Краката на стола ѝ заскърцаха по пода, докато тя се изправяше. – Ще намеря тоалетната и ще си измия ръцете. Ако сервитьорката се върне, докато ме няма, поръчай за мен.
– Добре. – Затаих дъх, докато тя се отдалечаваше, като се надявах да не види Кал. Тя мина точно покрай него, напълно незабелязвайки, че той е на бара. Свих се, докато издишвах. Пфу.
– Кажи ми, че не е този, на когото прилича – каза татко.
– Не мога. – Въздъхнах. – Съжалявам. Трябваше да ти кажа.
– Какво прави той тук? – Очите на татко бяха залепени за гръбнака на Кал.
– Явно и той живее тук.
– Шегуваш се.
Повдигнах рамене.
– Той също е приятел с Пиърс, помниш ли?
– Сега ми се иска да беше останала в Денвър. Не искам да се доближаваш до този човек.
О, ако само знаеше.
– Всичко е наред, татко. Отдавна се научих да търпя Кал. Избягваме се един друг. – В известен смисъл.
Той изсумтя и се върна към менюто си.
– Все още не ми харесва.
– Знам.
Кал сигурно усети погледа ми върху гърба си, защото се извърна, поглеждайки през рамо. Когато ме забеляза, той се отдръпна от бара. След това замръзна, когато забеляза татко. Той седна по-изправен. Изправи рамене. Единият му крак се плъзна от стъпалото на стола към пода и той се раздвижи, сякаш искаше да дойде.
– Не – изрекох аз и поклатих глава.
Кал не беше добре дошъл близо до баща ми, мое правило, не на татко.
Раменете му паднаха. Брадичката му падна. След това отново се обърна на стола си с лице настрани. Миг по-късно ръката му бръкна в джоба на дънките за портфейла. С пачка пари, оставена на бара, той се смъкна от стола и прекоси стаята, с наведена глава, докато се запътваше към вратата.
Проследих всяка стъпка, наблюдавайки дългите му крака и естествената му самоувереност, докато излезе от вратата. От това стаята трябваше да стане по-лека. Това трябваше да ме направи щастлива.
Но по дяволите тази вина.
Проклет да е този наранен поглед на лицето му.
– Поръча ли? – Мама се плъзна на мястото си с широка усмивка на лицето.
– Още не, скъпа. – Татко сложи ръка на рамото ѝ, а палецът му проследи кръг върху ризата ѝ. Каквото и раздразнение да беше почувствал от Кал, той го беше скрил просто за да се увери, че мама се усмихва.
Той я защитаваше.
Както защитаваше мен.
Изтласках Кал от съзнанието си, за да се насладя на вечерта с родителите си. Разговаряхме за живота им в Аризона. Смеехме се, докато мама се опияняваше от един шот с текила. Поглъщахме мазните бургери и компанията си, докато чиниите ни бяха празни. След това, след като настоях да платя за вечерята, се запътихме по тихите улици към дома ми.
– Беше забавно. – Мама се кикотеше, преплела ръка с тази на татко.
– Сигурно беше. – Татко се прозя. – Но е по-добре да се приберем в мотела. Страхувам се, че ако седна на дивана ти, ще заспя.
Прескочихме къщата, отидохме направо в гаража и се натоварихме в моя седан. Малкото летище на Каламити нямаше връзка с търговските полети, така че мама и татко бяха летели до Бозман тази сутрин, а аз бях шофирала два часа, за да ги взема. Ръчните им чанти оставихме в багажника. Вече се страхувах от неделната сутрин, когато ще ги натоварим отново и ще трябва да ги откарам.
– Това пътуване минава твърде бързо – казах си, когато спрях на паркинга на мотела.
– Ще се върнем. – Мама стисна рамото ми от пътническата седалка, след което излязохме, за да помогнем на татко да разтовари чантите им от багажника.
Аз се отдръпнах, докато се настаняваха в стаята си, изучавайки офиса на мотела и препълнените саксии с цветя отвън. Къде беше кемперът, който Кал беше наел?
Защо умът ми винаги прескача към него?
– Закуска утре? – Попита татко, докато ги водех към стая номер пет.
– Звучи добре. Искате ли да спите?
– Да – отговориха те в един глас. Рядко успяваха да заспят по късно, така че отговорът им не беше изненада.
Засмях се.
– Да се срещнем в „Белия дъб“ около девет.
– Ще бъдем там. – Той ме целуна по бузата, след което вкара багажа им в стаята, а аз прегърнах мама за лека нощ.
В момента, в който вратата им се затвори, тръгнах към колата си, но любопитството ме надви и още веднъж огледах паркинга. Кемперът на Кал трябва да е паркиран до сградата. Минах покрай офиса и заобиколих ъгъла на мотела, като забелязах бяла тухлена къща, закътана отвъд тясната алея.
Обувките ми хрущяха по чакълената пътека, докато вървях към къщата, а до нея – кемпер „Уиннебаго“. Светлините в кемпера светеха в бяло на фона на тъмнината.
Точно пред вратата на фургона Кал седеше на сгъваем стол, а краката му бяха изпънати напред. Ръцете му бяха пъхнати в кенгуру джоба на суитчера му, а главата му беше наведена към нощното небе.
Изглеждаше красив. Изглеждаше спокоен.
Изглеждаше самотен.
И в този момент единственото, което исках да направя, беше да седна в скута му и да го прегърна.
– Кажи ми какво мразиш в мен. – Той говореше, без да помръдва, а очите му все още бяха залепени за звездите.
– Откъде знаеш, че това съм аз? – Попитах, като заех празния стол до неговия. Той беше в различен стил и много по-хубав.
– Ами ако не знаех?
– Значи питаш всички в Каламити какво мразят в теб?
– Не, само теб. – Гласът му, нисък и тих, беше примамка, която ме привличаше по-близо. Той обърна бузата си, очите му бяха тъмни езерца в приглушената светлина. – Захвърли родителите си тук ли?
– Да.
– Колко време са в града?
– Само за уикенда.
Той кимна, след което отново се обърна към небето.
– За това, което се случи в бара… – Не можах да се накарам да се извиня. Защото не съжалявах за това, че съм го скрила от родителите ми.
– Всичко е наред, Нели.
– Наистина ли?
– Да – промълви той. – Кажи ми.
– Не. – Огледално повторих позата му, като изпънах краката си, за да гледам как на фона на полунощ се появяват нови звезди.
– Моля те.
– Моля? – Той трябва да е отчаян. – Защо има значение какво мисля?
– Забавлявай се с мен.
Може би, ако беше дошъл тази вечер при Джейн въпреки мълчаливото ми предупреждение, щях да скоча на искането му. Щях да изброя нещата, които мразя в него. Но тази вечер ми се стори… нередно. Затова си замълчах.
Минутите минаваха в мълчание, докато се взирахме в галактиката. След това Кал се изправи и се оттегли по металните стълби към кемпера. Едно чекмедже се отвори и затвори. Една от лампите угасна.
Беше късно. Домът ми примамваше. Изтласках се от стола си, но трябваше ли да си тръгна? Не. Когато широкото тяло на Кал изпълни вратата на фургона, аз стоях в основата на стълбите.
Той ми подаде ръка.
Ако я поемех, щях да вляза вътре. Щеше да ме целуне и дрехите ни щяха да направят локви на пода.
– Мразя това, че си най-красивият мъж, който някога съм виждала. – Мразех, че признанието се изплъзна от устните ми. Мразех, че не можех да му устоя.
– Влизаш ли?
– Не трябва.
– Нел.
Боже, този глас.
Ръката ми падна в неговата.
Кал се протегна покрай мен в момента, в който се качих по стълбите, и хвана вратата, за да я затвори. Тогава бяхме само двамата, а светът навън беше погълнат от нощта. Той се сгуши близо до мен. Пръстите му се плъзнаха по челото ми, отмятайки косата от слепоочието ми, преди да се наведе, а устата му да надвисне над моята.
Изчаках целувката му, а очите ни се втренчиха. Само че той ме накара да отида при него. Така беше винаги, нали? Последния път беше негов ред. Този път беше мой.
Така че запечатах устните си върху неговите и засмуках езика му в устата си.
Колебливостта изчезна. Линиите се размиха. Омразата беше оставена настрана.
Потопихме се в забравата.
Той ме прегърна и ме отнесе през целия кемпер до спалнята си. Една силна ръка ме притискаше към тялото му, а устата ни се сливаше, докато другата изгасяше останалите светлини и ни хвърляше в тъмнина.
Кал направи така, че пътуването ми до неговото „Уиннебаго“ да си заслужава. Три оргазма по-късно той ме беше задоволил напълно с пръсти, език и пенис. С разрошена коса и подути устни той ме заведе до колата ми, като никой от нас не каза и дума.
Нямаше целувка за лека нощ.

–
Скъпо дневниче,

Днес се случи нещо наистина странно. Трябваше да отида с татко на работа след училище. Колата на мама се развали. Отново. За трети път тази пролет. Тя е щастлива, че е изкарала зимата. Тъй като тя не можеше да ме вземе, татко дойде и ме взе между работата си. Трябваше да отидем до къщата на Старк. Това беше последният му клиент за деня. Кал не беше там, слава Богу. Сигурно правеше секс с Фийби с кучешко лице МакАдамс. Мога да кажа, че татко беше уморен. Тази пролет е взел седем нови клиенти и е ставал супер рано и е работил през уикендите. Каза ми, че ако успее да продължи така, ще може да подари на мама нова кола за рождения ѝ ден, а след това аз ще мога да взема старата, след като си взема шофьорската книжка. Дори да е боклукчава и да се разваля постоянно, това е по-добре от нищо. Всички в училище ще ми се подиграват за това. Тъпаци. Могат да си имат своите Ауди и БМВ-та. Това е просто една кола. Предполагам, че пръскачките в къщата на Старк не са били настроени правилно и на татко не му е харесало как поливат. Така че, докато той се занимаваше с тях и подравняваше, аз предложих да кося. Бях в предния им двор. Бях си сложила слушалките, за да не чувам, но се обърнах и бащата на Кал ме гледаше. Дори не го чух да шофира. Той просто стоеше до колата си на алеята и ме гледаше. Побиха ме тръпки. Бях облечена с късите си панталони и горнището от фитнеса. Татко спря на една бензиностанция, за да мога да се преоблека. Съжалявам, че не бях взела дънки. Бащата на Кал продължаваше да гледа гърдите ми. Не бях сигурна какво да правя, затова просто продължих да кося. При следващото ми минаване го нямаше. Може би не му харесваше, че едно дете коси тревата му? Не знам. Прилича на Кал. Имат еднаква коса и лице. Може би затова ме притесняваше. Напомняше ми за задника Кал. Все пак беше странно, че ме гледаше, нали? Както и да е. Наистина не харесвам бащата на Кал.

Нели

Назад към част 11                                                           Напред към част 13

Глава 9
КАЛ

В долния десен ъгъл на страницата на дневника имаше дефект. Слънчеви лъчи се процеждаха през предното стъкло на джипа ми, докато седях на паркинга пред Рафинерията. То правеше екрю страниците на дневника на Нели да изглеждат безупречни. Но ако прокарах пръст по хартията, текстурата в този ъгъл беше повдигната, сякаш някога е била мокра. Сякаш там е паднала сълзата на Нели.
Искаше ми се да кажа, че това е било недоразумение. Че съм направил коментар и той е бил разбран погрешно. Или че съм се опитал да помогна, както при инцидента с водата. Но нямаше оправдание.
Просто се държах като тийнейджър.
Макар че, за да бъда точен, не я бях нарекъл девствена. Бях я нарекъл грубиянка. Кое е по-лошо в очите на едно четиринайсетгодишно момиче?
Ако не беше дневникът, този ден щеше да бъде забравен заедно с хиляди други. Но тази книга имаше свойството да ме запраща в миналото с ужасяваща яснота. Човек би си помислил, че човек, който е прекарал кариерата си в това да бъде блъскан и главата му да се удря в калта – с каска или без каска – би могъл поне да бъде благословен с проблеми с паметта.
Денят, в който я бях нарекъл грубиянка, беше през пролетта, близо до края на първи курс. Бях на футболното игрище, разтягах се с няколко момчета преди тренировките с тежести след училище.
Мажоретките се стекоха, както винаги, когато имаше двама или повече футболисти накуп. Дори и като първокурсник, момичетата ми обръщаха много внимание. Бях добре изглеждащ. Набит. Уверен в себе си. Акнето и неловкостта, които измъчваха много от момчетата на моята възраст, никога не бяха проблем. А от предишната зима, благодарение на Фийби МакАдамс на едно домашно парти, не бях девствен.
Докато се разтягах, Нели мина покрай игрището, минавайки покрай крайната зона отвъд верижната ограда, която обгръщаше района. Вървеше с наведена глава, а очите ѝ бяха вперени в бетонния тротоар.
Фийби беше тази, която направи първия хаплив коментар. Тя нарече Нели мозъчен инвалид. След това я нарекох грубиянка.
Един-единствен коментар. Тя е грубиянка.
Тогава треньорът ни изсвири и ни махна да влезем в съблекалнята. Нели изчезна зад ъгъла на трибуните, изгуби се от поглед и беше забравена.
Записът в дневника беше от следващия ден.
А моят коментар в крайна сметка не беше толкова забравен.
Вероятно трябваше да знам по-добре. Да постъпя по-добре. Да бъда по-добър. Всеки, който имаше две очи, можеше да погледне лицето на Фийби и да види завистта, зелена като очите на Нели. Разбира се, че тя беше взела коментара ми и го беше използвала.
Нели имаше всичко, което парите на Фийби не можеха да купят. Интелигентност. Ум. Красота.
Красота, която се излъчваше от чистото ѝ сърце.
Затворих дневника и се протегнах зад седалката си, като го поставих на пода на Land Rover-а. Колкото и да е жалко, тази книга се беше превърнала в мой постоянен спътник. През последните пет дни я четях отново и отново.
Юношеските мисли на Нели ме бяха погълнали. Пенсионирането на толкова млад човек явно беше прецакало главата ми. Не бях сигурен защо не можех просто да оставя проклетата книга на мира. Точно както не бях сигурен какво ме беше обхванало на Грейс Пийк миналата седмица. Сигурен бях, че не съм сигурен защо исках от нея да изкаже вербално защо ме мрази.
Може би се опитвах да се скарам. Или може би се надявах, че ако я попитам какво мрази в мен, ще излезе без отговор.
Разбира се, че ме мразеше. Имах доказателствата в книга с кожена подвързия. Така че защо не можех просто да приема омразата ѝ и да продължа напред? Защо не можех да спра да мисля за нея?
Защо ми пукаше за нейното мнение?
Господи, бях се побъркал.
– Наистина трябва да спра да чета този дневник – промълвих аз.
Една блондинка мина по улицата. Взех постелката си за йога от пътническата седалка, излязох от колата и затръшнах вратата. Звукът привлече вниманието на Нели. Стъпките ѝ заекваха по тротоара.
Усмихнах се и тръгнах към вратата на „Рафинерията“, като се задържах отвън, докато тя вървеше в моята посока.
– Добро утро, блондинко. Корените ти се виждат. Време е за нова бутилка пероксид.
Тя се размърда.
Аз потиснах една своя усмивка. Да, добре. Бях гадняр, защото постоянно се подигравах с косата ѝ. Особено като се има предвид, че цветът ѝ ми харесваше.
– Махни се, Кал.
Дръпнах вратата на фитнес студиото, преди тя да успее да докосне дръжката.
– След теб.
– Какво? – Тя ме изгледа нагоре-надолу, като се вгледа в спортните шорти и тениската без ръкави. – Какво правиш?
– Йога.
– Не. – Тя стисна по-силно килимчето, навито под мишницата ѝ. – Това е моят клас по йога.
– И моят. Аз съм най-новият член на „Рафинерията“.
Нели затвори очи, а ръцете ѝ се свиха в юмруци.
– Ти не се занимаваш с йога.
– Да, правя го. Треньорът ми смята, че ще е добре за гърба ми. Оказа се, че е бил прав.
– Не можеш ли да си позволиш частен инструктор?
– И да не подкрепя бизнеса на Кериган? Какъв приятел ще ме направи това?
– От рода на Кал Старк.
От гадния тип. Направих ѝ жест да влезе първа вътре.
– Ще влезем ли?
Тя мина покрай мен, като отметна конската си опашка толкова високо и силно, че ме удари в лицето.
Всеки от нас се регистрира на рецепцията и събу обувките си, прибирайки ги в един шкаф заедно с ключовете и телефоните си. След това влязохме в студиото, като аз не изоставах от Нели, докато тя прекосяваше постелките в далечния край на помещението.
С бързо поклащане тя разгъна постелката си и я хвърли на пода.
Аз направих същото, като се приближих до нея. Ръцете ни вероятно щяха да се докоснат по време на Шавасана.
– Кал. – Тя изсъска през зъби и падна на колене.
– Изглеждаш стресирана, Ривера. Работата ти беше тежка тази седмица?
Тя си пое дъх, след което се наведе напред в детската поза.
Горнището на потника ѝ се прилепваше към тялото. Клинът ѝ не оставяше много на въображението. И Боже, какво не бих дал, за да съблека всичко това. За да забравя йогата и да отработя напрежението в тялото си и в нейното със секс.
Пенисът ми се размърда, докато гледах дупето ѝ. Принудих се да застана на постелката, като адски много ми се искаше да съм обмислил всичко това.
Йогата беше причината да дойда в центъра тази сутрин. Гърбът ми ме измъчваше цяла седмица. Измъчването на Нели беше бонус. Бях избрал този клас, защото Кериган беше споменала, че е любимият на Нели.
Снощи бях отишъл при Пиърс и Кериган, които имаха пица. Няколко часа си играх с Елиас. Държах бебето за минута, докато то не започна да плаче. След това поговорих с приятелите си, след като настоях да измия чиниите.
Когато попитах Кериган за състава на йогата, тя ми каза, че това е класът на Нели, вероятно мислейки, че ще го избегна. Напротив. . . Класът на Нели сега беше и мой клас.
Отпуснах се в подобна поза, усещайки разтягане в бедрата, бедрата и глезените си. Обърнах глава с лице към Нели.
– Кажи ми още една.
– Моля те, махни се – промърмори тя.
– Не.
Тя удължи ръцете си още повече, очите ѝ бяха затворени, докато челото ѝ се притискаше в постелката.
– Тогава млъкни.
– Побързай. Преди да започне часът. Кажи ми още една.
– Какво още?
– Друго нещо, което мразиш в мен.
Тя поклати глава, а ребрата ѝ се разшириха от дълбокия дъх.
– Това е една много странна, много досадна игра.
– Това не е игра. – Намалих гласа си. Не бях сигурен какво е това. Може би за изкупление? Аз просто… Имах нужда да го чуя. Исках актуални примери, а не тези от стария ѝ дневник. – Кажи ми какво мразиш в мен.
– Мразя това, че все още си в Каламити. Щастлив ли си сега?
Намръщих се.
– Това е заявяване на очевидното. Опитай отново.
Тя вдиша още един дъх, издухвайки го в целенасочена, равномерна струя. След това повтори успокояващата техника, още четири пъти, докато изучавах профила ѝ и начина, по който саждите на миглите ѝ образуваха полумесеци на бузите ѝ.
Днес Нели не беше много гримирана, само с лек слой спирала. На върха на носа ѝ имаше четири лунички, толкова слаби, че обикновено бяха покрити с какви ли не глупости, които жените използваха, за да прикрият несъвършенствата си.
За пръв път бях видял луничките на Нели в Шарлот. Вторият път – под душа в апартамента ѝ в Денвър, когато бях долетял до града извън сезона, за да посетя мама и Пиърс.
Нели живееше в сградата на Пиърс и аз се сблъсках с нея, докато чаках асансьора. Когато тя слезе на своя етаж, аз също. И до днес Пиърс смяташе, че причината да не се появя в пентхауса му навреме е, че съм бил навън по спешен разговор с агента си. Не, ние с Нели просто се бяхме сношавали на дивана ѝ.
– Живееш в кемпер. – Гласът ѝ беше не повече от шепот. – Струваш милиони долари, а живееш в чужд кемпер.
Или тя беше попитала за мен, или клюките се бяха разпространили. Вероятно и двете.
Това беше само временно жилище. Архитектът ми почти беше завършил проекта. Строежът вече беше включен в календара на моя изпълнител.
– Какво искаш да кажеш?
– Държиш се странно – каза тя. – Мислех, че ще се държиш твърде претенциозно за мотел, камо ли за Уиннебаго.
– Очевидно не. – Не е изненадващо, че тя ме смяташе за сноб. Бях склонен да имам скъпи вкусове. – Така и не отговори на въпроса ми онзи ден. Защо гледаш мачовете ми?
– За да те видя как губиш. – Носът ѝ потрепна.
Това бяха глупости.
– Лъжкиня.
Тя ме стрелна с поглед.
– След това наблюдавах неизбежната експлозия, когато нещо не вървеше по твоя път или някой те вбесяваше.
И сигурно ме беше издебнала заедно с целия свят, когато тази експлозия беше заснета от камера.
Темпераментът ми ме беше побеждавал неведнъж. Годината след като бяхме спечелили първата ми Суперкупа, отборът ни беше преминал през преустройство. Рекордът ни беше скапан, тъй като бяхме загубили няколко ветерани, които се пенсионираха.
След един особено брутален ритник от „Колтс“, мач, в който нищо не вървеше както трябва, се сринах на излизане от терена. Един пиян фен ми се подиграваше. Ти си отживелица, Старк. Ебати гадната ти работа. Трябваше да се откажеш, докато си напред.
Беше ми хвърлил в лицето всяка моя несигурност. Затова му бях хвърлил среден пръст и поредица от цветисти псувни. Репортерът беше по петите ми. Несъмнено Нели беше завъртяла очи, когато по-късно вечерта излъчиха репортажа и целият звуков файл беше поредица от писъци.
В един мач бях толкова ядосан от една глупава дузпа, че изритах масата с охладителите за вода. Друг път бях свалил каската си и я бях изпратил към страничната линия след прехващане.
Глобите в лигата не ми бяха чужди. Всеки път, когато някой треньор ми беше крещял в лицето отстрани, камерата беше готова.
Може би трябваше да ме притеснява фактът, че Нели беше видяла моите изблици. Но не беше така. Тя ме беше видяла в най-лошото ми състояние много преди камерите да се появят.
Вратата на студиото се отвори и вътре влязоха още три жени. Усмивките им помръкнаха, когато ме забелязаха.
Надигнах се до коленете си.
– Дами. Не възразявате, ако присъствам на урока ви?
Две се намръщиха. Една се изчерви.
Това бяха шансовете, с които можех да работя.
От задната стая излезе жена, облечена в спортен сутиен и панталони с волани. Тъмната ѝ коса беше покрита с кърпа на главата, докато се приближаваше.
– Здравей, Нели.
– Добро утро. – Нели ѝ се усмихна.
Инструкторката се обърна към мен и кимна.
– Ти трябва да си Кал. Кериган спомена, че ще се присъединиш към един от нашите класове. Макар че не мислеше, че това ще е този.
Повдигнах рамене.
– Какъв по-добър начин да започна събота от малко упражнения?
– Не мога да не се съглася. – Усмивката на инструкторката се разшири, преди да махне на другите жени да влязат в помещението. – Радвам се, че всички успяхте да дойдете днес.
Дамите си размениха поздрави и разговори, докато разстилаха постелките и блоковете за позициониране. Нели не се помръдна от постелката си, за да се смеси с другите. Може би все още не ги познаваше?
– Да започнем. – Инструкторката зае мястото си в предната част на стаята, а огледалата бяха фон.
Това беше първият истински урок по йога, на който бях ходил, не че щях да го призная на Нели. Инструкторката премина през въведение, гласът ѝ беше стабилен и монотонен, докато започвахме първите пози.
Мускулите ми се напрягаха при всяко разтягане, опитвайки се да вляза в потока. Беше минало известно време и не се бях справял добре с разтягането след ежедневните си тренировки. Бедрата ми горяха. Раменете ме боляха. Но след първата серия от движения кръвта започна да тече и тялото ми се затопли.
– Добре, Кал. – Инструкторката обиколи стаята и ръцете ѝ намериха долната част на гърба ми, притискайки леко бедрата ми, докато се навеждах в „Куче надолу“. – Ти си правил това и преди. Формата ти е отлична.
Наистина? Предишният ми инструктор ми беше казал, че формата ми е слаба. Имах твърде голяма маса, за да маневрирам и да се контурирам правилно. Бях прекарал твърде много години в изграждането на футболни мускули, предназначени да ме държат на крака и да изпращат топката надолу по терена.
Погледнах към Нели, докато инструкторката се отдалечаваше, тъкмо навреме, за да видя как тя завърта очи. Добре, може би учителката просто ми целуваше задника.
Нели, напротив, имаше прекрасна форма с перфектно разположен във въздуха задник. Последния път, когато я бях видял така, нямаше клин и аз бях зад нея, а ръцете ми я стискаха за бедрата, докато се забивах в това стегнато тяло.
Кръвта нахлу в слабините ми. Майната му. Тази идея за йога се беше обърнала в обратна посока.
Промъкнах се да наглася пениса си, докато се местехме в нова позиция. След това прекарах следващите двайсет минути, отказвайки да погледна Нели през огледалото. Фокусирах се върху инструкторката, наблюдавах движенията ѝ и правех всичко възможно да имитирам позите ѝ.
Тя продължаваше да ми се усмихва, идваше при всяка възможност, за да ми помогне да заема правилната поза.
– Имаш страхотен баланс – каза тя, докато си почивах в поза „Воин II“.
– Благодаря. – Вдишах малко въздух, оставяйки краката си да се забият в постелката.
Ръцете ѝ се прокараха по раменете ми, притискайки ме по-дълбоко в изпадането.
Погледът на Нели срещна моя в огледалото, когато погледнах напред. Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да убие някого. Обикновено този поглед беше запазен за мен, но днес той беше насочен към инструкторката. Ревнуваше ли?
Бавна усмивка се разтегли по устата ми. Да, ревнуваше.
Сменихме посоката, за да практикуваме позата от другата страна. И отново ръцете на инструктора се озоваха върху тялото ми. Тя ставаше все по-смела, плъзгайки пръсти по раменете и бицепсите ми, като стигаше чак до пръстите ми.
Не обичах непознати хора да ме докосват и можех да я спра. Но когато тя се върна в предната част на класа и започна да ме гледа от килимчето, раздразнението на лицето на Нели си заслужаваше усилието.
– Свий се в коляното. – Инструкторката заговори, докато всички се сгъвахме напред.
И тогава… Браап.
Цялата стая замря от шума.
Докато Нели не наруши тишината.
– Аууу, Кал! Отвратително. Това смърди.
Нямаше никаква шибана миризма, защото не бях пръднал. Тя беше издала този звук с устата си.
Погледнах я и открих главата ѝ, прибрана отпред на бедрата ѝ. Ръцете ѝ бяха притиснати към пода, с разперени пръсти. Но тя се усмихваше с онази самодоволна усмивка, която изяждаше всичко. Същата, която ми беше дала, след като изсипа кафето в панталоните ми.
Една жена изохка.
Друга направи звучно подсмърчане във въздуха.
– Хм… – Инструкторката посочи към коридора. – Тоалетната е…
– Добре съм – отсекох аз.
Усмивката на Нели остана твърдо на мястото си до края на часа. Инструкторката не направи нито една крачка по моя път – не че ми пукаше. Никога не е ставало дума за нея. Не, ставаше дума за вниманието на Нели.
Винаги ставаше дума за Нели.
В момента, в който ни освободиха, тя нави килимчето си и се запъти към изхода, дърпайки обувките си и вземайки телефона си.
Забързах се, за да не изоставам от нея, като се държах близо до нея, докато тя се измъкваше през вратата и навлизаше в утринното слънце. Опита се да потегли по тротоара, но аз хванах лакътя ѝ, преди да успее да избяга.
– Кажи ми какво мразиш в мен.
– Не. – Тя издърпа ръката си на свобода. – Спри да ме питаш. Намери си някой друг, който да ти посочи недостатъците, например асистентката или мениджъра ти, или някой случаен човек, когото срещнеш на улицата.
– Не питам случайни хора, а и нямам асистент. Бизнес мениджърът ми никога не би бил честен. – Той би си помислил, че ще го уволня, както съм уволнил асистента си. За да бъда честен, бях уволнил много асистенти. Седем през последните пет години. Всички, с изключение на един, бяха заради нарушаване на конфиденциалността. Последният – защото е бил крадец. – Ти си единствената, която ще ми каже истината.
– Пиърс би го направил.
– Пиърс ме харесва. Ти не ме харесваш.
Устата ѝ се сви в тънка линия, докато останалите жени от йога се изнизваха от „Рафинерията“. Изчакахме ги да отминат, Нели се усмихна леко, но когато отново останахме сами, намръщената ѝ физиономия се върна.
– Кажи ми – наредих аз. – Хайде. Това трябва да е забавно за теб.
– Прав си. – Тя потупа брадичката си. – Това е забавно. Добре. Ненавиждам как се правиш на глупак.
– А? Какво означава това?
– Помниш ли онова благотворително събитие, на което отидохме миналата година? В Музея на изкуствата в Денвър?
Кимнах.
– Да.
Пиърс ме беше попитал дали ще отида вместо него, защото този уикенд си бях вкъщи – пътувах да видя мама за рождения ѝ ден. Беше купил маса за „Грейс Пийк“ и планираше да долети от Монтана, за да присъства, но Елиас се разболя, така че остана в Каламити.
Нели не беше много развълнувана, когато влязох на тържеството, облечен в смокинг, и седнах на стола до нейния. Боже, тя изглеждаше прекрасно тази вечер, облечена в тънка златиста рокля с подходящи токчета. Надявах се да сваля роклята от нея по-късно, но още преди да сервират десерта, тя се извини с дамската тоалетна и не се върна.
– Как съм се „подиграл“? – Попитах. Тя беше единственият човек на света, който можеше да ме разочарова дотолкова, че да използвам кавички.
– През цялата вечер разговорът беше за бизнес. Кой инвестира в това и онова. Беше като състезание за измерване на портфейла.
– И аз трябваше да извадя дебелия си портфейл и да го ударя на масата?
– Не. Всъщност бях впечатлена, че не го направи.
– Добре – изрекох аз.
– Вечеряхме и човекът до мен се наведе напред, за да те попита дали си инвестирал в нещо забележително в Нешвил. Спомняш ли си какво му каза? Каза, че си похарчил парите си за проститутки и свирки.
– Това беше шега, Нели. – Цялата маса се беше разсмяла. Знаеха, че това е шега.
– Да, това беше шега. И ти се държеше като глупав спортист.
Майната му, мразех тези две думи. Мразех да ги чувам от устата ѝ на четиринайсет годишна и мразех да ги чувам и на трийсет и три. Те все още бяха нейната обида по подразбиране и, по дяволите, ако не бяха попаднали точно в целта.
– Имаш поне десет мълчаливи партньорства в цялата страна – каза тя. – Ресторанти. Хотели. Малки предприятия. И това са само инвестициите, които си направил чрез „Грейс Пийк“. Подозирам, че имаш още.
Подозренията ѝ бяха верни. Въпреки че по-голямата част от портфейла ми беше в „Грейс Пийк“. Всеки път, когато Пиърс откриваше нова възможност, от която смяташе, че бих могъл да се заинтересувам, той ми изпращаше подробностите. Почти винаги завършваше с това, че пишех чек.
Бизнес мениджърът, когото наех, отговаряше за надзора на моето участие. И той контролираше милионите, които давах на различни благотворителни организации всяка година. Нели нямаше да знае за тези дарения. Давах всичко анонимно, защото нямах нужда да бъда канен на мероприятия и събирания на средства. Не исках благодарствени картички и плакети с моето име.
– Не искам хора в моя бизнес. – Особено богати хора, които нямаха никакви угризения да ми искат пари. В началото беше по-лесно да ги отблъсна. – Това престъпление ли е?
– Нямаше да се налага да навлизаш в подробности на онази вечеря. Можеше да бъдеш неясен и пак да покажеш, че на тази маса не си просто добър в играта. Че разполагаш с повече от две мозъчни клетки, които да търкаш заедно.
– Шегуваш ли се? – Подиграх се. – Значи ме мразиш, защото се пошегувах, а след това запазих личния си бизнес в тайна?
– Не. – Тя вдигна брадичката си. – Мразя те за това, че се преструваш. За това, че поддържаш този идиотски образ на плейбой.
Пристъпих по-близо.
– Сигурна ли си, че това е образ? Може би това е точно това, което съм. – Глупавият спортист.
– Тогава предполагам, че имам още една причина да те мразя. – Тя направи крачка встрани, после изчезна и се втурна по тротоара, който щеше да я отведе към дома и.
Майната му. Какво не беше наред с мен? Почистих лицето си с ръка, наблюдавайки я как тича по Първа. След това раздвижих крака и се качих в колата си, оттегляйки се в безопасността на моето Уиннебаго.
Дневникът – този шибан дневник – беше оставен в колата.

Назад към част 10                                                               Напред към част 12

Глава 8
НЕЛИ

Обикновено след сеанс двамата с Кал прекарвахме месеци, без да се виждаме. Оставахме на хиляди километри един от друг. Бяха минали само три дни, откакто той беше в дома ми. А три дни не бяха достатъчни.
Не ми беше останало време да си простя, че съм била слаба. Нямах време да разделя секса. Нямах време да си припомня, че единствените чувства, които изпитвах към Кал Старк, бяха презрение и раздразнение.
Трябваха ми повече от три дни. И наистина имах нужда той да е в друг щат, а не да седи на две маси отсреща, докато аз се опитвам да закусвам.
– Как са палачинките? – Попита ме Зак.
– Добре. – Натъпках още една хапка в устата си. Апетитът, с който бях дошла в „Белия дъб“, беше изчезнал в момента, в който прекрачих прага на кафенето и забелязах Кал. Отне ми цялото усилие да преглътна хапка и да се усмихна. – Още веднъж благодаря, че ми помогна вчера.
– Няма проблем. – Той кимна, отпивайки от кафето си.
Собствената ми чаша изстиваше. Вместо това гълтах ледена вода с надеждата, че ще ми помогне да се охладя. Подмишниците ми бяха лепкави. Челото ми беше потно. Трябваше да положа усилия, за да не разголя лицето си. Всеки път, когато погледът на Кал се насочваше към масата ни, пустинното слънце сякаш се настаняваше директно над рамото ми.
Рискувах да погледна настрани.
Кал ме погледна изпод шапката си.
– Харесва ли ти Каламити досега? – Попита Зак.
Едва регистрирах думите му, твърде съсредоточена върху друг мъж, а не върху моята среща.
Чакай. Това среща ли беше? Изглеждаше като среща. Но може би просто се вглеждах в нея.
Вчера се бях сблъскала със Зак в магазина за хранителни стоки. Влязох там с няколко празни кутии, планирайки да отнеса всичко вкъщи. Той беше зад мен на опашката за плащане и започнахме да си приказваме.
Зак беше по-големият брат на Кериган и Ларк и се бяхме срещали няколко пъти при предишните ми пътувания до Монтана. Когато ми предложи да ме закара до вкъщи, приех с удоволствие, защото в количката ми се бяха събрали повече стоки, отколкото бях планирала да взема.
Той ме закара до вкъщи и ми помогна да вкарам покупките вътре. Когато му разказах за проблемите си с колата, той се съгласи да ме закара до офиса тази сутрин. Това беше моята идея за закуска. Благодарност за неговия превоз.
Само че това приличаше на среща. Дали Зак си мислеше, че това е среща? Беше ме целунал по бузата, когато влязох. Може би това беше просто приятелски поглед? По дяволите. Не съм възнамерявала това да бъде среща.
Среща. Среща. Среща. Тази дума звучеше като аларма за спешни случаи, която се раздаваше в главата ми и ми крещеше да напусна сградата точно сега. Беше ли време да си тръгвам?
Не че Зак не беше мил човек. Той беше точно мъжът, с когото трябваше да се срещам. Умен. Забавен. С работа. Но не можех да мисля за предимствата на това да е истинска среща с Кал, който седеше в същата стая. Защо беше дошъл толкова рано?
Зак и аз бяхме планирали да се срещнем в шест и половина. Това щеше да ни даде време да хапнем, преди той да ме закара до офиса. Това трябваше да е безопасен прозорец. Но това беше проблемът с Каламити. Беше прекалено малък.
– Нели? – Зак остави вилицата си.
Вдясно. Беше ми задал въпрос.
– О, съжалявам. Просто си мислех за колата си – излъгах аз.
– Винаги мога да ти взема кола назаем от автокъщата.
– Благодаря. – Усмихнах се меко. – Моят механик също ми предложи такава. Ако до следобед не поправят колата ми, може би ще се възползвам от предложението ти.
– Просто се обади. Или с удоволствие ще те закарам до вкъщи.
– Благодаря. Но за да отговоря на въпроса ти, да, Каламити е страхотен. Наистина ми харесва тук.
– Радвам се. Това е добър град. – Той вдигна вилицата си, като се гмурна в бърканите яйца и бекон.
Наблюдавах го как се храни, изучавайки огъването на челюстта му и извивката на устните му, докато дъвчеше. Зак имаше хубаво лице. Имаше добри кафяви очи и гъста кестенява коса. Работеше в семейната автокъща на Хейл и беше живял в Каламити през целия си живот. Съмнявах се, че някой е поискал автограф от него, докато е вървял по Първа.
Но нямаше никаква химия. Нула. Нямаше и най-малката искра.
Какво трябваше да направи един симпатичен човек, за да накара пулса ми да се ускори? Защо това винаги беше Кал?
Отново погледнах към масата му, но този път вниманието му беше насочено към закуската му. По-възрастната жена му се усмихна, сякаш току-що беше отправила обида и чакаше да види как ще реагира. Коя беше тя? Откъде познаваше Кал?
– Това е Хари. – Зак се наведе по-близо, прочел мислите ми. – Дъщеря ѝ, Марси, е собственик на мотела.
– А. – Какво име беше Хари?
– Предполагам, че Кал живее там.
Примигнах.
– В мотела?
– Да. Наел е кемпера на Марси, който тя паркира там.
– Хм. – Не можех да си представя Кал да живее в кемпер. – Откъде знаеш това?
– Малък град. – Сви рамене той.
И Кал беше темата на разговор.
Откъснах очи и изучих палачинките си. Ако Кал си намираше приятели, това не предвещаваше нищо добро за плана ми да го прогоня от Каламити.
– Нели.
Очите ми се насочиха към лицето на Зак.
– Да?
– Попитах дали закуската ти е наред. Не си я докоснала.
– Добре е. Наистина е добра. Просто стомахът ми не е на добро място тази сутрин. А и малко прекалих със сиропа.
– О, съжалявам. Трябва ли да тръгваме?
– Не, добре съм. Приключи с яденето. Моля те. Мисля, че това са предимно нерви. По-късно имам интервю за нов асистент, а тези неща винаги ме карат да се притеснявам. Мразя да отказвам на някого. – Това не беше пълна лъжа. Днес имах интервюта и наистина мразех да отказвам на хората. Но Кал беше причината стомахът ми да се свие на възел.
– Сигурна ли си? – Попита той.
– Напълно. – Отделих му цялото си внимание, докато той довършваше яденето. Когато ми зададеше въпрос, аз го изслушвах и задавах няколко в отговор. Изядох още няколко хапки и направих всичко възможно да блокирам Кал. Колкото и пъти да усещах погледа му върху себе си, гледах Зак и само Зак.
Моята среща. В известен смисъл.
Сервитьорката пусна сметката и Зак се премести, за да извади портфейла си от джоба.
– Дори не си го помисляй, Хейл. – Бръкнах в чантата си. – Това е моето удоволствие днес, тъй като ти действаш като мой шофьор.
Зак се ухили и извади кредитната си карта.
– Майка ми ще получи конвулсия, ако разбере, че не съм купил закуска за моята среща.
Отново тази дума.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Да.
– Това среща ли е?
Той се засмя.
– Щом трябва да питаш, тогава мисля, че отговорът е „не“.
– Съжалявам. – Раменете ми се свиха.
– Недей. – Зак се облегна на лактите си върху масата. – Ако трябва да съм честен, не мислех, че това е среща. Нямам навика да се срещам с приятелките на сестрите си. Става сложно. Научих този урок в гимназията, когато изоставих една от приятелките на Кериган и се прибрах вкъщи, за да открия, че на всяка моя обувка липсват връзките.
Засмях се.
– Това е странно креативно.
– Все още не знам дали ги е откраднала Кериган, или приятелката ѝ.
– Е, обещавам да оставя обувките ти непокътнати. И какво ще кажеш да си поделим сметката?
– Разбира се.
Поставих картата си върху неговата точно преди сервитьорката да мине покрай нас и да ги грабне и двете. Тя се върна светкавично с две касови бележки и две химикалки. Написахме имената си и добавихме бакшиш, след което се измъкнахме от сепарето и тръгнахме към изхода.
Не гледай. Не гледай.
Кал се взираше в мен, в това не се съмнявах. Но аз запазих лицето си напред, докато следвах Зак през вратата и влязох в пикапа му.
По време на цялото пътуване до офиса сърдечният ми ритъм се успокои. Махнах за довиждане на Зак, после влязох вътре, за да започна работния си ден. В сградата цареше страховита тишина, когато спрях в стаята за почивка, за да си приготвя кафе. Капките сякаш отекнаха в пространството.
Тъй като Пиърс беше вкъщи с Кериган и бебето, аз бях единственият служител, докато не наема асистент. Този уикенд бях взела решение да намеря някой местен човек, вместо да заменям позицията в Денвър.
С пареща чаша в ръка се оттеглих в офиса си. Заради това, че бях първата, която се нанесох, избрах ъглов офис със собствена баня. Единственият по-голям офис беше този на Пиърс.
Гледката от прозорците ми беше към долината. Беше като да работя на страниците на списание National Geographic. Когато ми омръзнеше да се взирам в екрана на компютъра, можех да се обърна към стъклото и да се изгубя в люлеещите се треви или да проследя планинските върхове, които изписваха назъбена линия в синьото небе.
Нямаше стържещи таксита. Никакви ревящи сирени. Никакво бучене на трафика.
Може би тишината не беше толкова лоша.
Бюрото ми беше в безпорядък от кутиите, които бях разопаковала в края на миналата седмица. В единия ъгъл имаше снимки и моята диплома в рамка, които трябваше да бъдат закачени на стените. Повечето от деловите текстове, които все още си бяха у дома в шкафа, щяха да дойдат тук, за да запълнят празната етажерка. Може би до петък, ако наваксам с работата, ще мога да прекарам няколко часа в декориране.
Отпих от кафето си и отговорих на няколко имейла, изчаквайки първото си интервю, насрочено за осем. Току-що бях изпратила бележка на главния ни юрисконсулт, когато входната врата иззвъня десет минути по-рано.
„Запитване. Проверявам.“ Прибрах бележника и купчината автобиографии, които бях разпечатала в петък, и се отправих към фоайето.
Само че под сводестия таван с грубо издялани греди не стоеше моят събеседник. Това беше Кал.
Приливът на топлина накара крайниците ми да се почувстват като желе. Само един поглед и пулсът ми се ускори. Защо той? Защо от всички мъже на света искрата дойде с Кал?
Тъмните му панталони не скриваха много от силата на тялото му. Панталонът се оформяше по обемните му бедра, а суитчера се увиваше около широките му рамене. Дрехите му не би трябвало да са секси, но и преди го бях събличала от подобен чифт панталони. Знаех каква е наградата под тях.
Беше сложил ръка на челюстта си и разтриваше брадичката си. Той се успокои, когато ме забеляза.
– Какво правиш тук? – Гласът ми беше толкова рязък, колкото се надявах. Той трябваше да си тръгне. Офисът. Окръга. Монтана.
Той сложи ръце на хълбоците си, докато пресичах фоайето. Намръщената му физиономия от Белия дъб си стоеше здраво на мястото и вместо да отговори на въпроса ми, зададе свой.
– Това беше братът на Кериган, нали?
– Зак. – Кимнах. – Да.
– Вие двамата срещате ли се?
Скръстих ръце на гърдите си.
– Това не е твоя работа.
– Като че ли не е. Бяхме заедно в петък.
– Имаш ли нещо против? – Изпъшках. – Това е моето работно място. – Да, бях сама. Но какво щеше да стане, ако не бях?
– Отговори на въпроса, Нели. Ти с него ли си?
Лъжа. Кажи „да“.
– Не.
По дяволите. Може би един ден той ще може да ме научи как да бъда лъжкиня.
Напрежението се изпусна от фигурата му.
– Щастлив ли си сега? Моля те, отиди си. Имам работа за вършене. – Обърнах се на пета, но той ме спря на място с шепота на името ми.
– Нели.
Боже, този глас. Магнитът се преобърна. Бутане и дърпане.
– Кажи ми какво мразиш в мен.
– Извинявай? – Завъртях се. Той шегуваше ли се?
– Кажи ми какво мразиш в мен – повтори той.
– Не разполагаме с толкова много време. – Посочих часовника на стената. – Имам среща след десет минути.
Той изръмжа.
– Едно нещо. Кажи ми едно нещо.
– Кал…
– Просто ми кажи. – В гласа му прозвуча отчаяние.
– Какво не е наред с теб днес?
– Нели, моля те.
Кал никога не казваше „моля“. Колко пъти му бях напомняла да се държи възпитано? Да бъде учтив? По дяволите, бях го направила само миналата седмица в „Джейн“, когато си беше поръчал вода.
– Защо?
– Има ли значение? Едно нещо. Кое е нещото, което мразиш в мен? Това би трябвало да е лесен въпрос, така че просто ми отговори.
– Ти си злобен – изтърсих аз.
Кал не помръдна, не се разкрещя и не се дръпна. Той дори не мигна. Но знаех, че съм го наранила. В лешниковите му очи се виждаше ужилването.
Отворих уста, за да се извиня, защото съм възпитана да казвам „съжалявам“, когато си бил нелюбезен.
Но преди да успея да проговоря, Кал скръсти ръце на гърдите си.
– Дай ми пример.
– Гледай SportsCenter. Свърши тази малка игра. Изчезвай.
– Кажи ми ти.
– Аз ти казах. – Подхвърлих ръка към вратата. – Трябва да си върша работата.
– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш пример за момент, в който съм бил груб. И това не може да е от гимназията.
– Добре. – Огледално повторих позицията му, с широко разтворени крака и кръстосани ръце. – След Супербоул, последния ти мач, имаше едно момче, което се приближи до теб, докато те интервюираха. Беше там заради фондацията „Пожелай си“.
Кал преглътна тежко, знаейки точно накъде отивам с това.
– Беше в инвалидна количка. Беше с твоята фланелка и същата шапка, която носиш в момента.
Шапката на момчето беше покрила глава без никаква коса. Кал държеше топката за мача, когато момчето се бе приближило. За всички – репортера, феновете на стадиона и зрителите, които гледаха от домовете си – беше ясно, че момчето наистина искаше тази топка. Но Кал я държеше здраво прибрана под мишницата си.
– Трябваше да му дадеш топката – казах аз.
Той сведе поглед, без да каже и дума.
– Поиска пример. Сега имаш такъв. Искаш ли още един? Имам сто примера за интервюта след мача. – Обикновено след загуба се държеше като пълен кретен.
– Не. – Той поклати глава, като премести тежестта си между краката си. Когато вдигна поглед, очаквах да изглежда виновен. Но веждите му бяха събрани, челото му беше набръчкано. – Гледала си мачовете ми?
Примигнах. О. По дяволите.
– Колко?
– Не знам. – Завъртях китката си. – Някои. – Всички.
През годините бях гледал всеки един от професионалните мачове на Кал. Бях гледала повечето и в колежа, когато играеха по телевизията.
Знаех следващия му въпрос, преди да се появи на устните му.
– Защо, Нел?
Защо? Защото Кал беше магия с футболна топка в ръка. Той притежаваше суров талант, който беше изключително красив за гледане. А когато играеше, винаги виждах онова момче, което ми беше дало първата целувка.
Той беше някъде там. Онова хубаво момче, което ми се доверяваше с тайните си. Може би беше глупаво от моя страна да вярвам, че под пластовете арогантност и наглост се криеше една добра, честна версия на Кал.
– Защо? – Попита той отново.
Нямаше как да му кажа истината. Отворих уста, знаейки, че този път лъжата ще дойде лесно, когато вратата се отвори зад него и звън изпълни фоайето. Първото ми интервю.
– Здравей. – Брюнетката се усмихна, когато ме забеляза.
– Здравей, Кери?
– Това съм аз. – Тя махна с ръка, а после погледът ѝ се насочи към Кал. Тя направи втори поглед. – О, Боже мой. Ти си Кал Старк.
Той се изправи. Маската, която бях виждала безброй пъти, се намести здраво на мястото си. Задникът се беше върнал.
Кери отскочи повече, когато тръгна към него, като хвана ръката, която той не беше предложил.
– Чух слух, че си се преместил тук, но не повярвах. Аз съм Кери.
Той издърпа ръката си на свобода.
– Толкова ми е приятно да се запознаем. Голяма фенка съм ти. – Тя беше напълно невъзмутима от това, че той не беше казал нито дума. Тя прибра косата си зад ухото. Изглади страните на полата си. Облиза устните си.
Веждите ми се сляха, докато я гледах как се преструва. Това интервю беше безсмислено.
– Кари – изръмжах аз.
Усмивката ѝ се разсея при вида на лицето ми.
– Може да седнеш в конферентната зала. – Кимнах към лявата си страна.
– О, добре. – Краката ѝ се раздвижиха, но лицето ѝ остана залепено за Кал. Тя почти се сблъска с проклетата стена.
Изчаках я да седне, преди да направя крачка по-близо до Кал.
Той не проговори.
Аз също не го направих.
Стените, които бяхме изградили като щитове, бяха толкова дебели, че беше трудно да се види къде свършва моята и къде започва неговата.
Без да каже и дума, той се обърна и се измъкна през вратата.
Гледах как си тръгва през паркинга, после поклатих глава и се присъединих към Кери в конферентната зала.
Тя бърбореше и бърбореше по време на интервюто си, докато умът ми се луташе.
Кажи ми какво мразиш в мен.
Защо той искаше да знае? И защо точно при мен ще дойде за отговор?

–
Дневниче,

Днес беше лош ден. Кал каза на мажоретките, че съм девствена, и те ми се подиграваха във фитнеса. Това не би трябвало да ме притеснява. Не трябваше да им позволявам да ме виждат как плача. Трябваше да ги нарека курви или нещо подобно. Искам да кажа, защо бих искала да съм боклукчийска курва като тях? Всички те чукат момчетата от футболните и баскетболните отбори. Поне няма да се окажа бременна от някой кретен с изтънял мозък, който няма да направи нищо от живота си. Тези богати, ужасни момичета с техния фалшив тен и фалшив живот. Нима си мислят, че не ги чувам как повръщат обяда си в банята? Онзи ден чух една от тях да разказва как родителите ѝ са застраховали краката ѝ за милион долара, защото иска да стане модел. Кой прави това? Имам чувството, че ходя на училище в паралелна вселена или нещо подобно. Поне не съм разглезена кучка. Мразя ги. Всички. Но най-много мразя Кал Старк. Винаги и завинаги.

Н.

Назад към част 9                                                               Напред към част 11

Глава 7
КАЛ

Първият запис в дневника на Нели беше най-трудният за четене. Затова се накарах да го прочета сто пъти.
Дневника лежеше на гърдите ми, докато се взирах в тавана на „Уиннебаго“. Спалнята ми беше обляна в приглушено сиво. Светлините от мотела и от верандата на Хари се процеждаха през прозорците и тънките сенници на фургона.
През последните три дни ми беше адски трудно да спя. Не само от светлината – предпочитах да е тъмно – но и от шума в главата ми. Беше четири сутринта, а аз се събуждах така, сякаш съм спал не пет, а осем часа.
Скуката беше капризен козел. Пенсионирането ми беше дало твърде много свободно време и сега мозъкът ми не искаше да млъкне. Тренировките ми ставаха все по-дълги с всеки изминал ден. През последните три дни бях прекарал повече време в готвене и чистене, отколкото през последните три години. Марси ми беше позволила да пера в сервизното помещение на мотела и от този следобед, освен дрехите на гърба ми, нито един предмет в гардероба не беше мръсен.
Да се отдалечавам от кемпера не беше привлекателно, така че правех всичко възможно да се придържам близо и да съм зает. Само че имаше твърде много празни минути. И когато изкушението беше непреодолимо, посягах към дневника на Нели. Още една седмица и щях да мога да рецитирам записите по памет.
Може би трябваше да открадна още един дневник. Докато тя беше под душа онзи ден, а аз стоях в хола ѝ, с все още твърд член, си мислех да взема още един, може би два.
Но, страхливецът, който бях, вместо това излязох през вратата. Не беше нужно да крада повече дневници, за да знам какво е написала. С напредването на гимназиалните ни години не бях станал по-мил към Нели. С всяка изминала година футболът ставаше все по-голям акцент, но години наред си бях все същият безчувствен гадняр към нея.
Как можеше да издържи да ме остави да я докосвам? Как можеше да ме допусне в тялото си?
Как така аз бях първата ѝ целувка?
Тя заслужаваше нещо по-добро.
Този ден беше кристално ясен в паметта ми като вчера.
Бащата на Нели работеше в двора на родителите ми и тя се присъедини към него този следобед. Беше веднага след началото на учебната година. В началото на септември. Запомних го не заради датата в дневника ѝ, а защото футболният сезон вървеше с пълна сила и беше понеделникът след първия ни домакински мач.
Татко ми се беше карал през целия уикенд, защото бях седял на пейката през по-голямата част от мача. Въпреки че бях по-добър, треньорът беше пуснал старши куотърбека. Това беше последният му сезон и всички знаеха, че той няма да играе в колежа. Но дали татко ме остави на мира? Не. Обвиняваше ме, че не съм бил стартов играч.
Работи по-усилено.
Покажи им, че ти си шибаната звезда.
Накарай ги да видят, че ти си очевидният избор.
Беше ме накарал да хвърля двеста паса през уикенда в мрежата до басейна. Наказанието ми за това, че не съм блестял достатъчно ярко.
Трябваше да направя още петдесет, след като се прибера от тренировка. Мама ме беше взела от училище и когато се прибрахме, аз направо се насочих към една футболна топка, грабвайки я с мрънкане. Рамото ми беше мъртво. Тя ми каза, че ще ме покрие пред татко. Че ще излъже и ще му каже, че съм хвърлял в продължение на един час.
Мама много пъти лъжеше татко от мое име.
Вместо да си пиша домашните или да гледам телевизия, излязох навън и увиснах до басейна.
Знаех коя е Нели. Всички знаехме кои са стипендиантите в „Бентън“. Те се открояваха дори с униформите си. Немаркови обувки. Евтини телефони. И държаха брадичките си спуснати. В повечето случаи бяха на заден план.
Не и Нели.
Беше невъзможно да не я забележиш. В нея нямаше нищо фалшиво. Свежо лице. Дълга, красива руса коса. Зелени очи, които виждаха повече от другите четиринайсетгодишни момичета.
Когато ме намери край басейна, тя имаше книга под мишница. Беше изненадана и смутена, сякаш я бяха хванали да нарушава границата. Вероятно трябваше да я оставя да си тръгне, но вместо това ѝ казах, че може да седне при мен. Тя го направи.
Тя зае шезлонга до моя и разтвори учебника си по биология.
Предполагаше се, че изучавам същото, затова се наведех по-близо. От това движение рамото ми адски много ме заболя и сигурно съм се сгърчил, изохкал или нещо подобно.
Нели ме попита какво се е случило.
И до ден днешен не знам защо ѝ казах. Но разказах всичко. Как баща ми беше гадняр. Как е очаквал съвършенство. Как не е успял да се наложи като куотърбек, затова е очаквал от мен да компенсирам недостатъците му. Как натискът ме караше да се разболявам нощем.
Разказах ѝ как съм искал да го разочаровам, за да ме остави на мира.
Признах, че нямах смелост да спра.
Признах, че причината, поради която съм работила докрай, не е била, защото той го е искал, а защото съм бил по-добър. Защото щях да покажа на този кучи син.
Никой не знаеше моите истини. Нито мама. Нито Пиърс. Нито другите ми приятели. Но аз ги дадох на Нели.
Свалих охраната си и я пуснах да влезе.
И до ден днешен не бях сигурен защо.
Разговаряхме, докато на заден план бръмчеше косачката на баща ѝ. Не можеше да е повече от трийсет минути, но това беше най-важният разговор, който бях водил от много, много време насам.
Тя слушаше, без да ме съди. Имах пари, талант и положение. Бях богато дете, което имаше светло бъдеще. Тя от всички хора можеше да ми го хвърли в лицето. Вместо това тя докосна ръката ми и каза, че съжалява.
В този момент я целунах.
Беше бързо. Чисто. Сладко. Целунах я по начина, по който трябва да се целува едно хубаво момиче. Само с едно докосване на устните ми до нейните.
Нейната първа целувка.
По дяволите.
Никога не казах на никого за тази целувка, дори на Пиърс. Той знаеше всичко останало, разбитите ми отношения с баща ми и причините, поради които се насилвах до крайност. Но това се случи по-късно в гимназията, когато двамата се напихме на едно домашно парти и си изляхме душата. Може би имах смелостта да кажа на Пиърс, защото вече бях казал на Нели.
Защото тя първа беше видяла истинската ми същност.
След целувката тя се изчерви и се усмихна. Спомням си, че си мислех, че искам да го направя отново. Отново и отново, само заради тази усмивка. Но тогава косачката спря, тя взе книгата си и потегли.
Какво щеше да стане, ако беше останала на стола си?
Може би щях да я поканя на среща в училище на следващия ден. Може би щях да я направя своя приятелка. Може би щях да я съсипя.
Може би омразата ѝ винаги е била предопределена да бъде резултатът.
И все пак ми се искаше да беше останала на стола си до басейна.
Тъкмо се канех да заобиколя ъгъла на къщата, когато чух баща ѝ да говори. Той ѝ изнасяше лекция.
Стой далеч от Кал. Той е проблем, скъпа. Тези хора не са като нас. Могат да бъдат жестоки, а ти си твърде добра за такова дете.
Никога не се бях срещал официално с Дариус Ривера, само го бях виждал мимоходом. Предполагам, че това нямаше значение. Той си беше изградил мнение. Не можех точно да го виня. В края на краищата Дариус познаваше баща ми.
Най-лошото ли? Той беше прав. Беше толкова дяволски прав.
Но не думите му бяха това, което ме проряза дълбоко. Бяха тези на Нели.
Не се притеснявай, татко. Той е просто един глупав спортист. Мразя го точно както всички останали богати деца.
Беше ми трудно да я гледам и да не чувам тези думи. Десетилетия по-късно и аз можех да си ги представя как излизат от устните ѝ. Усещах как острието се забива в гръбнака ми. Бях ѝ се доверил, а тя виждаше само един глупав спортист. Някой, когото да мрази.
Според този дневник тя е излъгала Дариус.
Дали е лъгала? Исках тези думи да са лъжа.
Трябваше да са лъжа, дори ако щетите бяха нанесени.
На следващия ден направих това, което другите тийнейджъри правят с момичетата, които са накърнили егото им – изравних се. С Фийби бяхме в библиотеката за часа по английски език. Гледах как Нели минава през вратата и изчезва в стелажите. В момента, в който тя си взимаше книгите, хванах ръката на Фийби и я измъкнах в коридора.
После я целунах. Знаех, че Нели ни е видяла. Уверих се, че тя ни е видяла.
Уверих се, че съм жесток. Уверих се, че съм глупав спортист. И от този ден нататък се държах на разстояние.
До онази нощ в Шарлот.
Тази нощ границите между нас се размиха. Под повърхността постоянно кипеше омраза. Привличането беше неин постоянен спътник. И ебаси, но ни беше горещо заедно.
Бяхме се запалили и нямаше шанс да спрем. Както преди три дни в нейната всекидневна. Обвинявах за това червилото ѝ. Тубичката се търкаляше по пода на колата ми и когато спрях да я взема, червеният цвят ме направи твърд като камък.
Исках това червено върху кожата си.
Усмивка се появи на устата ми. Когато се прибрах вкъщи, устните ми бяха целите в червено. Нели дори беше оставила следа на врата ми. Вече беше почти избледняла, но аз вдигнах ръка, все още представяйки си го.
Сексът с Нели беше изпълнен с отчаяние. Страх, че това може да е последният път. Затова никога не се въздържахме. Никога не се отпускахме.
Представяйки си я гола и притисната до стената, се втвърдих.
– Майната му.
С нейния образ в съзнанието си оставих дневника настрана и отидох до тесния душ в „Уиннебаго“. Освобождаването ми беше повърхностно. Имаше ръб, който само стегнатото тяло на Нели можеше да заличи. Но ще бъда проклет, ако отида отново при нея.
Сега беше неин ред да инициира следващия рунд.
Щеше ли да го направи? Бяхме прекарали години в това да се връщаме и да се връщаме. Това беше игра, която играехме от разстояние. Как щеше да се получи, ако бяхме в един и същи град? Когато нямаше хиляди километри, които да ни разделят?
Щеше ли тя да дойде при мен?
Ами ако не го направи?
Облякох се с чифт панталони с цвят въглен и подходящ суитчър. Кемпера ми се стори твърде тесен, затова се измъкнах навън, седнах на зеления си къмпинг стол и наклоних глава назад, за да изучавам звездите.
– Хубава нощ.
– Каква… – Излетях от стола, а ръката ми се удари в ускоряващото се сърце. – Господи, Хари. Следващия път вдигни шибан шум. Изплаши ме до смърт.
Тя се свлече на стола си.
– Ще се извиниш ли поне? – Попитах, като я гледах надолу.
– Не.
– Хубаво – промълвих аз и се върнах на мястото си. – Какво правиш?
– Първо ти.
Нямаше как да обясня причината за безсънието си.
– Точно това си мислех. – Дори в тъмното можех да видя усмивката на лицето ѝ.
Въздъхнах, като дадох на сърцето си няколко минути да се върне към нормалния си ритъм, след което наклоних поглед обратно към небето.
Хари направи същото, седнала на превъзходния си стол, с кръстосани в глезените крака. Не я бях виждал от деня, в който беше донесла този стол. Всеки път, когато си тръгвах и се връщах, се чудех дали няма да ми го отмъкне. Но той седеше до моя от няколко дни.
Носеше фланелена пижама с различни червени и черни шарки. Горнището съвпадаше с панталоните, а на краката си имаше чифт жълти обувки, такива, каквито оставяш до вратата, ако ти се наложи да изскочиш навън за минута.
– Събудих ли те? – Попитах.
– Не. Сънят не винаги е лесен.
Тя не даде обяснение защо. Не поисках и аз такова. Просто седяхме на столовете си, обгърнати от хладния нощен въздух, и наблюдавахме как завесата на мрака се разсейва.
Когато слънцето се показа на хоризонта, реших, че в Каламити няма друг човек, до когото да искам да живея, освен Хари. Малцина можеха да предложат спокойна компания.
– Предполагам, че е по-добре да закусвам – казах аз, като прекъснах тишината.
– Закуска звучи добре. – Тя се изправи на крака. – Ти плащаш.
– Щях да ям тук.
– Защото си скръндза или… – Ъгълчето на устата ѝ се изкриви, докато изречението ѝ се проточи.
– Не съм скръндза. – Нали бях платил в „Джейн“ онази вечер? – Не обичам обществените места.
– Значи просто ще се криеш тук завинаги.
– Не, строя си къща. След като я завърша, ще се скрия там завинаги.
Тя се засмя – гърлен, богат звук на жена, която не се смееше често.
– Можеш да се скриеш утре. Вземи си портфейла.
Изпъшках, но се изправих и изпълних заповедта, като взех портфейла и шапката си от рафта вътре. След това заедно тръгнахме към центъра на града. Аз по потник. Хари по пижама.
Беше достатъчно рано, така че магазините и офисите бяха затворени. Имаше няколко коли пред кафенето и няколко до него, но иначе по тротоарите беше тихо. Един мъж вървеше по отсрещната страна на Първа. Когато той погледна в нашата посока, аз свалих шапката си.
– Това е Грейсън – каза Хари. – Той е заместник в шерифския отдел. Добро момче.
Повдигнах рамене и продължих да вървя. Бяхме на една пресечка от „Белия дъб“, където ни очакваше закуска и уединение в сепаре.
Хари посочи надолу по квартала, където една жена разхождаше лабрадола си по нашия път.
– Това е Карли. Тя е най-добрата приятелка на Марси от шести клас.
– Добре – изрекох аз и вдигнах качулката си нагоре.
Хари се подигра.
– Какво точно мислиш, че ще се случи, ако се покажеш?
– Сигурно ще ме притеснят.
– Ще го правят. – Кимна тя. – Ако се държиш настрана, винаги ще бъдеш новост. Мислиш ли, че Люси Рос я преследват всеки път, когато дойде в центъра?
– Не знам. Дали?
– Не. Защото тя е една от нас. Това е нейният дом.
– Ами туристите?
– Сигурна съм, че някои от тях я молят за автограф от време на време. Но ако видя Люси с тълпа хора и тя изглежда неудобно, какво мислиш, че ще направя? Какво мислиш, че би направил някой от нас?
– Да ѝ се притечете на помощ.
– Ти си по-умен, отколкото изглеждаш. – Хари потупа по слепоочието си. – Но не знам дали бих те спасила.
– Добре. – Свалих качулката си и вдигнах периферията на шапката си. – По-добре?
Тя отговори със самодоволна усмивка, след което ме изчака да отворя вратата на Белия дъб.
Ароматът на бекон и канелени рулца накара стомаха ми да се свие, когато влязохме вътре. Хари не се спря на мястото на хостесата. Взе две менюта от купчината и тръгна към една маса. Дали избра сепаре, закътано в ъгъла? Не, избра масата, която се намираше точно в средата на ресторанта.
Седнах на стола срещу нейния и зарових лице в менюто.
– Добро утро, Хари. – Сервитьорката се появи с кафеварка и две керамични чаши.
– Добро утро, Марси.
Името ме накара да погледна нагоре.
– Две Марсита в Каламити. Дъщеря ми – обясни Хари. – И Марси Дейвис.
– А.
Хари ме ритна под масата.
– Какво? – Изсъсках, потривайки подбедрицата си.
Тя дръпна брадичката си към Марси.
– О. – Въздъхнах и протегнах ръка. – Приятно ми е да се запозная с теб, Марси. Аз съм Кал.
– Ти си влизал няколко пъти. – Тя стисна ръката ми. – Добре дошъл.
– Благодаря.
– Ще ви дам няколко минути – каза Марси, след което изчезна.
Хари наля кафе и за двама ни.
– Толкова ли беше трудно?
– Да – казах аз и вдигнах чашата си. Беше почти парещо, но въпреки това отпих от него.
Вратата се отвори и вътре влезе жена, облечена в панталон от въглен и черна блуза без ръкави. Косата ѝ беше усукана на възел, който подчертаваше дългата линия на шията ѝ. Шия, която бях целувал преди броени дни.
Нели.
Господи, но тя беше красива. Тялото ми реагира мигновено, както винаги. Удар на сърцето ми. Дъх, който трябваше да си наложа да поема. Прилив на топлина.
Дали някога ще спра да я желая?
Хари проследи погледа ми, като се извърна, за да надникне през рамото си. Когато тя се обърна напред, очите ми вече бяха отново вперени в менюто. Тя ми направи услуга, като прочете и своето.
Рискувах да хвърля още един поглед към вратата и открих, че зелените очи на Нели ме чакат. Те се разшириха, съвсем леко. След това тя сви рамене и тръгна към едно сепаре.
То не беше празно.
Не, срещу нея седеше друг мъж.
Той се изправи и я целуна по бузата, преди тя да успее да седне.
Това беше моята шибана буза.
Само че не беше. Защото Нели беше тук на среща.

Назад към част 8                                                                        Напред към част 10

Глава 6
НЕЛИ

Колкото по-дълго продължаваше този телефонен разговор с моя механик, толкова повече се свиваше сърцето ми.
– Вероятно ще мога да ви го приготвя в понеделник следобед – каза той. – Мисля, че имам частите, за да го поправя. Имахме късмет.
– Добре. – Само че аз не се чувствах късметлийка. Тази кола беше на по-малко от година и имаше съвсем реална възможност да съм купила лимон. Поне беше в гаранция.
– Ще ми се обадиш ли, когато е готова?
– Да. Имаме няколко коли назаем, ако ти трябва кола.
– Не, всичко е наред. – Този уикенд нямаше къде да отида, което да не е на пешеходно разстояние от дома ми. Надявах се, че Ларк ще може да ме закара до офиса в понеделник сутринта. В най-лошия случай щях да извикам такси.
– Благодаря ти.
– Няма проблем. Ще говорим скоро.
Приключих разговора и се свлякох на стола си. Както Кал беше заподозрял, трансмисията ми беше развалена. Но поне лимонът ми ме беше закарал до Монтана. Да заседна на магистралата между Денвър и Каламити щеше да е много по-лошо от няколко дни без автомобил и няколко совалки от Кал.
Беше почти пет, затова затворих лаптопа си и го прибрах в чантата си. Бях прекарала по-голямата част от деня в разочароващи телефонни разговори, като черешката на тортата беше този с механика ми. Заедно с развалената ми кола сега бях без асистентката си Сузи и на практика вършех две работи – нейната и моята, докато успея да наема неин заместник.
Но щях да се справя. Щях да работя по-дълго, за да може Пиърс да се наслаждава на времето си у дома с Кериган и децата.
Години наред работех като асистент на Пиърс. Започнах като временна работа, нещо, което да запълни празнината, докато си търся мечтаната работа. Но около година след като започнах работа в „Грейс Пийк“, осъзнах, че причината да не кандидатствам никъде другаде и да не изпращам автобиографията си на корпоративни рекрутъри е, че имам мечтаната работа.
Звезден шеф. Гъвкав график. Ежедневни предизвикателства. Отлично заплащане. Отговорност и уважение. Единственото, което ми липсваше, беше престижна титла, а егото ми можеше да живее и без нея. Докато един ден Пиърс не влезе в офиса ми с кутия визитни картички за печат.
Вицепрезидент наистина изглеждаше прекрасно под името ми.
Имаше дни, в които все още заплашвах, че ще се откажа. Всеки път, когато Пиърс ме дразнеше, заплашвах, че ще си тръгна. Това го държеше нащрек. Но и двамата знаехме, че няма да отида никъде.
След като завърших бакалавърската си степен в UNC, бях останала в Шарлот. Градът ми беше познат и удобен. Технологичната компания, в която бях стажувала през последната година, ми беше предложила работа на пълен работен ден като бизнес анализатор.
Работата беше хубава, но шефът ми се беше оказал подъл гадняр. Беше си присвоил моите идеи и ги представяше като свои. Омаловажаваше постиженията ми и говореше лошо за мен при закрити врата. Известно време го търпях, но след три години, когато всеки ден исках да напусна, най-накрая … …се отказах.
Мама и татко бяха във възторг, когато им казах, че се прибирам у дома, въпреки че бях безработна. В седмицата, когато се бях върнала в Денвър, готова да кандидатствам навсякъде, се сблъсках с Пиърс в един ресторант. Бяхме изгубили връзка след гимназията, така че разговаряхме известно време и се надвиквахме на питиета.
Той отчаяно си търсеше приличен асистент.
Аз нямах търпение да получа заплата.
Официалната ми титла беше вицепрезидент на главния изпълнителен директор, което на практика ми даваше право да вземам решения вместо него. Знаех кога да се консултирам с него. Знаех кога имам право да одобрявам предложения и да вземам решения за наемане на служители. Той ми беше предоставил голяма свобода на действие, за да му помогна да управлява компанията.
Финансовият ни директор ме чакаше, за да прегледам фискалните прогнози за следващата година, но вместо да си върша работата, днес бях прекарала в покриване на Сузи.
Тя работеше като мой асистент само от няколко месеца. Бях я наела да върши същинските задължения на Пиърс като планиране на пътувания и управление на календара му. Като бонус тя можеше да бъде в Денвър, докато аз съм в Каламити. Тя трябваше да бъде моите очи и уши в централата.
Сюзи трябваше да помага на компанията за преместване, да координира подробностите за служителите, които се местят в Монтана. Вместо това тя ми се обади още преди да съм излязла от къщи тази сутрин и напусна.
След това колата ми беше загинала.
После се появи Кал.
Обикновено срещата с Кал би била най-лошата част от деня ми. Но днес тя всъщност беше… най-добрата. Странно.
Е, той щеше да е тук след минути. И познавайки Кал, той щеше да каже нещо гадно на път за вкъщи, като например да ме нарече секретарката на Пиърс, и светът щеше да се върне към нормалното.
Секретарка. Боже, това ме подразни. Цял живот съм работила, за да се докажа. Съмнявах се, че Кал знаеше колко дълбоко ме засяга омаловажаването на постиженията ми.
В гимназията имах манията да побеждавам богатите деца. Исках да докажа, че може да нямам техните пари, но имам мозък. Когато победих Пиърс в надпреварата за титлата, бях толкова горда. Толкова самодоволна. Но когато застанах на подиума и се готвех да произнеса речта си, цялото ми високомерие се изпари. Защото гледах към тълпа от хора, които никога нямаше да ме приемат.
Изкарах всички тестове. Да получа пълна стипендия за престижен университет. Бъди умна. Бъди добра.
Нищо от това нямаше значение.
За тях винаги щях да бъда по-малко.
Затова произнесох речта си. Подхвърлих шапката си във въздуха. Позволих на мама и татко да направят сто снимки и да организират парти в задния ни двор. А по-късно същата вечер, когато останах сама в стаята си, плаках цял час.
Отне ми много време да осъзная, че не съм по-малко. Че се чувствам добре в кожата си. Че съм просто себе си. Че се харесвам.
Но имаше един човек, който имаше присъщата способност да извади от сянката юношеските ми съмнения.
Кал.
С чантата на рамо изгасих осветлението в кабинета си. Уверих се, че алармата във фоайето е включена. След това излязох през вратата, заключвайки офиса след себе си. Тъкмо завъртях ключа, когато през паркинга се разнесе звукът на мъркащ двигател.
Кал беше със същите слънчеви очила, които носеше тази сутрин, но косата му беше хваната под бейзболна шапка. Тя подчертаваше челюстта му. Подчертаваше наболата брада на заострената му брадичка.
Дъхът ми секна, когато той спря. Да го проклинат, че е толкова красив. Проклето да е това привличане. Независимо дали беше с костюм от три части, с футболна униформа или с дънки и тениска, както днес, винаги ми беше трудно да откъсна очи от Кал.
– Здравей. – Усмихнах му се, като отворих пътническата врата и влязох вътре.
Прозорците вече бяха свалени. Добре. Кал миришеше също толкова добре, колкото и изглеждаше, а този опияняващ аромат на кожа, подправки и мъж беше трудно да се пренебрегне. Тази сутрин, когато се улових, че вдишвам опияняващия му одеколон, на практика бях изкарала главата си през прозореца.
– Здравей. – Гласът му имаше това вкусно, дълбоко ръмжене. Колко жени бяха паднали в леглото му заради този баритонов шепот? Поне една.
Пъхнах чантата си между краката и закопчах колана.
– Благодаря за превоза.
– Разбира се. – Той се отдалечи от сградата и се насочи към града, шофирайки с една ръка, небрежно преметната през волана. Краищата на косата му стърчаха изпод шапката, а кичурите се къдреха.
– Имаш нужда от подстригване. – Всъщност обичах косата му да е малко дълга и разхвърляна. Ето защо имах нужда да я подстриже.
– Звучиш като майка ми. – Засмя е той. – Тя каза същото, когато говорих с нея във FaceTime по-рано.
– Тя все още ли е в Денвър?
– Да. – Той кимна и прехвърли ръката си към волана, стискайки го твърде здраво. – Все още живее в същата къща.
Вероятно с баща му. Последното, което чух, беше, че все още са женени. Не че щях да попитам. Бащата на Кал можеше да се прецака.
– Родителите ти също все още са в Денвър, нали? – Попита той.
– Не, те са в Аризона. – Мама и татко щяха да дойдат на гости след няколко седмици. Трябваше да се уверя, че са далеч, далеч от Кал, защото той не беше човек, когото някой от родителите ми би искал да види.
– О. – Челото му се набръчка. – Не знаех, че са се преместили.
– Ние не споделяме точно лични новини, нали?
– Не, не споделяме. – Той погледна, взирайки се за миг твърде дълго.
Сърцето ми заби по-силно. Желанието се сви в долната част на корема ми. Обвиних за това глупавата му шапка „Тенеси Титанс“. Тя го караше да изглежда отпуснат. Нормален. Секси.
– Гледай пътя, Старк.
Ъгълчето на устата му трепна, но той се подчини.
– Защо в Аризона?
– Времето.
Той запя, а успокояващият звук изпълни купето.
Преместих се, кръстосвайки краката си. Пулсацията в сърцевината ми започваше да разцъфтява, но отказах да позволя на Кал – гласът му, миризмата му, чудовищната му шапка – да ме възбуди. Не и днес.
Чантата ми се обърна настрани при глезените ми, докато се въртях и се преместих по-близо до прозореца, докато въздухът преминаваше покрай лицето ми. Вдишвах летния въздух и изучавах пейзажа – от зелените ливади до индиговите планински върхове, все още покрити с недокоснат сняг.
Центърът на града беше оживен за петък вечер, когато се спуснахме по Първа. Местата за паркиране пред „Джейн“ бяха пълни. По-късно барът щеше да е пълен, ако Люси пееше. Ларк ми беше писала по-рано и ме попита дали искам да се срещнем около осем. Това ми даваше време да приготвя вечеря. Да се отпусна. След това да освежа прическата и грима си.
Кал се ориентира по улиците до дома ми, сякаш е бил там десет пъти, а не веднъж. И когато спря до бордюра, не си направи труда да паркира Land Rover-а.
– Благодаря. – Отворих вратата и взех чантата си.
Той остана мълчалив, докато затварях вратата. След това изчезна, а задните му светлини се скриха в квартала.
– Хах. – Не беше точно приятелски разговор, но от друга страна, никой разговор с Кал не беше приятелски. Но ние не се бяхме карали. Липсата на закачки и пререкания беше… обезпокоителна.
Нещо не беше наред? Дали беше разстроен или ядосан?
– Не е мой проблем – промълвих, докато пресичах тротоара, за да отключа входната си врата.
Поставих чантата си на масичката в антрето, след което свалих токчетата си.
Дневната най-накрая беше освободена от кутии. Бях прекарала вечерите тази седмица в прибиране на последните си вещи. Случайните кухненски джаджи бяха прибрани в чекмеджетата. Дреболиите бяха поставени на различни повърхности. И тъй като шкафът с телевизора ми изглеждаше празен и тъжен във всекидневната, бях поръчала нов плосък екран.
Единствените кашони, които не бях разопаковала, бяха тези, които Кал беше занесъл в офиса на горния етаж. Трябваше да подредя старите си дневници, служебни текстове и романтични романи, но бях решила да оставя тази работа за някой снежен зимен ден. Засега тези кутии бяха подредени в шкафа на офиса.
Малко по малко къщата ставаше моя. Всеки път, когато прекрачвах прага, се чувствах все по-спокойна.
Разкопчах блузата си, като я оставих да виси разкопчана отпред. Еластични дънки, памучна тениска и сутиен без подплънки ме викаха. Но преди да се кача горе, за да се преоблека, на вратата се позвъни.
– По дяволите. – Закопчах копчетата на ризата си, като уцелих всяка втора дупка, после се втурнах към вратата и я отворих, за да видя Кал.
Джипът му беше паркиран на улицата, а той беше оставил слънчевите си очила. Погледът му се стрелна към гърдите ми и копчетата, които бях пропуснала. Лешниковите очи потъмняха, златните петънца се завихриха с шоколад и зелено. Беше обърнал шапката си назад. Защо това беше толкова горещо?
– Забрави ли нещо? – Гласът ми беше задъхан.
Той вдигна тубичка с червило. Моето червило. Сигурно е изпаднало от чантата ми.
– О, благодаря. – Взех я от ръката му и го изчаках да се обърне и да си тръгне. Но той пристъпи напред и ме избута от пътя, докато влизаше вътре. – Кал, какво…
Той притисна устата си към моята.
Задъхах се и се вкопчих в раменете му, докато той ме запращаше навътре в стаята и риташе вратата. Трясъкът разтресе стените. Поривът на езика му разтърси костите ми.
С едната си ръка хванах ризата му, свих я в юмрук, за да го придърпам по-близо. Но с другата ръка отблъснах рамото му.
Това бяхме ние.
Бутане и дърпане. Студено или горещо. Изключено или включено.
Бяхме като магнити, едно обръщане и се отблъсквахме взаимно. Но обърнати в другата посока, нямаше как да се разкъсаме.
Рационалната част от мозъка ми крещеше да го изгоня. Да го накарам да си тръгне. Но онова малко гласче, гласчето, което мразеше разума и жадуваше за страст, шепнеше „да, да, да“.
Откъснах устата си от него, двамата се задъхвахме.
Очите му се втренчиха в моите, търсейки решението ми. В търсене на отговор. Всичко, което би могло да обясни тази химия.
– Не отваряй шибаната врата с разкопчана блуза.
Вдигнах брадичката си, а ръката ми се стегна още по-силно върху ризата му.
– Какво ще направиш по въпроса?
Кал хвана яката на ризата ми и я дръпна. Ух. Копчетата се разлетяха, а звукът от късащи се шевове изпълни стаята.
– Тази риза ми харесваше, задник.
– Изравняване на резултата, помниш ли? Миналата седмица трябваше да изхвърля тениската си. – Той протегна ръка зад главата си и сграбчи тениската си, като я дръпна над главата си. Тя падна на пода, докато аз отърсвах разкъсаните остатъци от ризата си.
Голото туловище на Кал беше дар за човечеството. От широките гърди, през изваяните коремни мускули до изваяните ръце – тялото му беше изпипано до съвършенство. Като прибавим и онова вкусно V в бедрата му, палавото гласче се засмя победоносно. Да. Нямаше да има спиране, не и тази вечер.
Можех да го гледам с часове, но той никога не ми позволяваше. Нямаше такова нещо като бавно, когато дрехите започнаха да се трупат на пода. Тениската му беше изчезнала и устата му отново беше върху моята.
Утре щях да съжалявам за това. Историята щеше да се повтори, а аз щях да прекарам часове в това да се самонаказвам за това, че съм била толкова проклето слаба. Въпреки това го целунах обратно, като го замествах с един удар за друг.
Някои решения си заслужаваха срама.
Устата му беше пристрастяване. Мекотата на устните му. Захапването на зъбите му. Влажната топлина на лукавия му език. Той целуваше така, както играеше футбол. Целуваше по начина, по който чукаше.
Без задръжки.
Ръцете на Кал намериха дупето ми и го стиснаха толкова силно, че изпищях в гърлото му. Но той не се отпусна. Знаеше, че обичам грубо, и винаги ми го даваше.
Плъзнах ръцете си между нас, търсейки копчето и ципа на дънките му. Докато ги освобождавах, той обърна кукичките на сутиена ми, като го издърпа от ръцете ми. С няколко сръчни движения на дългите му пръсти панталонът ми се разкопча и се свлече в босите ми крака.
Ръката ми беше готова да се гмурне в боксерките му, но преди да успея да обхвана члена му, цялото ми тяло се разтресе. Поколебах се за миг, откъснах устни от неговите, за да погледна голите си бедра.
Кал беше скъсал бикините ми.
– Престани да късаш дрехите ми.
Той посрещна погледа ми, после ме издърпа в прегръдките си и ме завъртя, докато гърбът ми не се удари в стената. Тялото му притисна моета. Там, където Кал ме искаше, Кал ме притискаше.
Никога не съм обичала да ме притискат, но Кал беше изключение от всяко правило. Никой не можеше да се сравнява с неговата сила. Никой не можеше да ме вдигне, сякаш не тежах нищо. Ръцете му ме хванаха под бедрата, разтвориха широко коленете ми, докато той избутваше бедрата си напред. Грубостта на дънките му докосна чувствителната ми плът.
– Кога започна да носиш бикини? – Попита той, докато увивах краката си около кръста му.
Вместо да му отговоря, се наведох напред и се вкопчих в шията му, като смучех и хапех толкова силно, че щях да оставя следа.
Той изстена, а вибрациите се насочиха право към клитора ми. Косъмчетата от грубите косми по гърдите му галеше зърната ми, докато възбудата на Кал се засилваше срещу болезнената ми сърцевина.
– Чукай ме – прошепнах срещу устните му. – Сега.
Ръката на Кал остави крака ми и бръкна в джоба на дънките му, изваждайки презерватив.
Не попитах защо има такъв в готовност.
Имаше много въпроси, които не задавах, когато ставаше дума за Кал.
Или е знаел, че това ще се случи. Или го е взел в случай, че това се случи с някоя друга жена.
Блокирах тази мисъл от съзнанието си, докато той смъкваше дънките си надолу, само на няколко сантиметра. Достатъчно, за да освободи дебелия си член и да сложи презерватива. Когато постави върха на входа ми, аз го погледнах предупредително.
– Бавно.
– Забрави ли кой дава заповедите? – Той се втурна напред, силно и бързо, запълвайки ме напълно.
Извиках, наслаждавайки се на разтягането, докато тялото ми се приспособяваше към размера му.
Той отпусна чело към моето.
– Чувствам те толкова добре.
– О, Боже. – Очите ми се затвориха. Никой не се е движил като Кал. Никой не ме е карал да се чувствам като Кал.
Той се отпусна, ръцете му се плъзнаха към дупето ми, като леко разтвори бузите ми с дългите си пръсти. После отново се плъзна вътре, този път сантиметър по сантиметър. Едва когато се настани толкова дълбоко, колкото можеше да стигне, изпуснах дъха, който бях задържала.
Очите му се втренчиха в моите, а адамовата му ябълка се поклащаше.
– Майната му, Нел.
– Още. По-силно. – Вкопчих се в раменете му, жадувайки за освобождаване.
Беше минало твърде много време. Не бяхме били заедно от месеци. Не и от последното му пътуване до Денвър и една от спонтанните ни срещи. Първият път беше в Шарлот. Оттогава насам просто… се беше случило.
Бутане и дърпане. Студено или горещо. От изключено до включено.
Кал започна да се движи в наказателен ритъм, тласък след тласък. С всеки удар се издигах все по-високо. По-горещо. Заедно бяхме като в ад. Сексът с Кал беше вълнуващ и дързък. Той се движеше със същата арогантност, с която го правеше във всеки друг аспект от живота си. Знаеше, че може да ме разбие на парчета. Увери се в това. Изработваше ме, докато не се превърнах в нищо друго освен в треперещи крайници и затаен дъх.
– Свърши… – Той отпусна уста към пулса ми и засмука, като движението на члена му не се забавяше. Валът му се плъзгаше по клитора ми, докато ръцете му опипваха дупето ми.
Всяка клетка в същността ми беше в пламъци. Още един тласък и аз се отпуснах, извиках, а зад очите ми избухнаха звезди. Пулсирах и се стисках, толкова завладяна от усещанията, че бях изгубила представа за всичко друго, освен за оргазма.
Той изръмжа срещу врата ми, после изрева името ми и приключи с рев.
Принудих се да отворя очи навреме, за да видя красивото му лице, изкривено от екстаз. Разтворените устни. Острите ъгли на челюстта му. И тази проклета шапка, обърната назад.
Дори след освобождаването си Кал ме притисна до стената за няколко удара на сърцето, докато вторичните трусове спрат. След това се освободи и ме изправи на несигурните ми крака.
Съжалението заля съзнанието ми, като кофа ледена вода, изсипана върху главата ми. Това се случваше всеки път, точно в момента, в който телата ни вече не бяха свързани. Вината не беше свързана само със секса. Беше и заради това, че нямахме какво да си кажем.
Защото, когато ставаше дума за Кал, аз бях слаба.
Можех да го спра. Този път. Другите. Вероятно трябваше да го спра.
Вместо това се бях поддала на това ненаситно желание. Онова дяволско гласче, което жадуваше за Кал по начин, който никога не бях имала с друг мъж.
Защо той?
Този въпрос щеше да ме вкара в неприятности, затова отметнах косата от лицето си и профучах покрай Кал, вървейки право към стълбите.
– Довиждане, Кал.
Не погледнах назад. Не изчаках да видя дали има да каже нещо. Съмнявах се, че все пак ще искам да го чуя.
Заключена в спалнята си, веднага отидох под душа. Ръцете ми трепереха, докато почиствах аромата на Кал от тялото си. Изпуснах два пъти пръчицата за спирала, докато освежавах грима си. Кожата между краката ми беше нежна, докато си слагах нови бикини.
Облечена в дънки и тениска, слязох на пръсти долу и както очаквах, намерих само съсипаните си дрехи. Кал отдавна го нямаше.
Защото ние правехме точно това. Това беше нашата същност.
Ние се биехме. Чукахме се.
Тръгнахме по различни пътища. До следващия път, когато отстъпих.
До следващия път, когато послушах онова злобно гласче.

–
Скъпо дневниче,

Днес видях Кал да се целува с Фийби МакАдамс. Беше я притиснал към едно шкафче, докато се целуваха. Излизах от библиотеката. Г-н Едуардс ми даде пропуск от учебната зала, защото исках нови книги. Едва не изпуснах купчината си, когато го видях да се целува с нея. Не мисля, че са ме видели, защото се опитах да се скрия. Фийби беше хванала Кал за дупето. Той беше сложил ръцете си на гърдите ѝ. Бяха като вкопчени един в друг. Сякаш не можеха да се приближат достатъчно. Той не ме целуна така. Колко съм жалка, че вчера позволих на Кал Старк да ме целуне? Да. Той ме целуна вчера. Съжалявам, че не писах за това. Снощи бях на някакво странно място. Като развълнувана, объркана и нервна. Татко ме предупреди да стоя далеч от него. Каза, че Кал не е като нас. Мисля, че може би татко е разбрал, че харесвам Кал, затова излъгах и нарекох Кал тъп спортист. Казах на татко, че мразя Кал. Не знам защо го направих. Не обичам да лъжа. Само че сега това е истината, нали? Кал е тъп спортист. И глупак. Той беше и първата ми целувка. Мислех, че ме харесва. Аз го харесвах. Много. Колко съм глупава, за да мисля, че човек като Кал Старк може наистина да ме иска? Обзалагам се, че всичко, което ми каза вчера за баща си и футбола, е било глупост. Беше някакъв болен трик. Иска ми се да върна тази целувка. Иска ми се да можех да я повторя. Това ли означава да бъдеш използван? Защото никога повече не искам да се чувствам по този начин. Никога повече. Момчетата са гадни. А аз мразя Кал Старк.

Нели

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

Глава 5
КАЛ

В магазина за железария CALAMITY HARDWARE имаше точно два стола за къмпинг. Червен и зелен. Избрах зеления, защото имаше поставки за чаши във всеки подлакътник. Част от мен се изкушаваше да си поръча стол онлайн и да го изпрати до мотела, но ако щях да живея в Каламити, можех да харча парите си и в местните магазини. Дори ако това означаваше, че трябва да изляза на улицата.
Магазинът за железария не беше огромен, но след като го прегледах набързо, установих, че няма много неща, които да не предлагат. Строителни материали. Оборудване за къмпинг и за разходки на открито. Дрехи и обувки. Дори секция за играчки.
Бях взел меч от пяна за Елиас.
– Това ли е всичко за теб днес, Кал? – Попита продавачът, докато носех стоката си към касата.
– Да. – Не попитах откъде знае името ми. Не попитах дали е бил един от многото, които бях срещнал в понеделник при Джейн. Просто изрових портфейла от джоба си и пъхнах кредитната си карта в четеца.
– Наистина беше щедро от ваша страна да покриете сметката в „Джейн“ онази вечер.
– Да. – Не само че бях затрупан от хора, които искаха да ми стиснат ръката, но и имах удоволствието да платя на Джейн над единайсет хиляди долара плюс двайсет процента бакшиш. Всичко това благодарение на щедрата Нели Ривера.
– Има ли нещо друго за днес? – Попита той.
– Не. – Взех касовата бележка от ръката му, прибрах стола и меча под мишница, след което излязох през вратата. Бях успял да направя сутрешните си спирки, без да видя много хора. С малко късмет щях да се върна в „Уиннебаго“, преди да забележа друга душа.
Марси се беше справила като шампион с кемпера. Беше го снабдила с неща от първа необходимост, включително храна. Беше го почистила отгоре до долу. И се беше погрижила да имам Wi-Fi и стик за стрийминг за малкия телевизор в спалнята.
През последните четири дни бях затворен вътре. Струваше ми се, че е огромна загуба на време да прекарвам дни в гледане на филми, но какво друго, по дяволите, трябваше да правя?
Да се движа навсякъде на обществени места беше риск, но тази сутрин нямах друг избор, освен да отида смело до магазина за хранителни стоки или да умра от глад. Бях отишъл там пръв и се заредих с достатъчно храна, за да ми стигне за цялата седмица. След това отидох в железарията и влязох през вратата минута след като отвориха в седем. Ако пазаруването толкова рано означаваше, че няма да ми се налага да общувам с много хора, с удоволствие щях да се събудя час по-рано от обикновено.
Единственото продуктивно нещо, което бях направил тази седмица, бяха упражненията. Всяка сутрин на разсъмване отивах да тичам, а след това правех каланетика на пода на фургона. В крайна сметка щеше да се наложи да намеря зала с тежести. Вероятно щях да опитам йога в „Рафинерията“ и да се надявам, че тя ще отслаби напрежението в долната част на гърба ми. Но засега щях да пия по няколко хапчета против болка всяка сутрин и да избягвам човешкото общуване, когато е възможно.
Бях се скрил.
Точно както Нели беше предвидила.
Ленд Ровърът ми беше паркиран на улицата, черната боя блестеше в сравнение с прашния пикап Шевролет, паркиран три места по-надолу. Колата ми беше пристигнала вчера от Нешвил и това, че бях зад волана, ми даваше усещането за свобода, което ми липсваше през последната седмица.
Ако Нели ме изгони от града, поне ще имам колела.
Паркингът на мотела беше пълен, когато минах покрай него. Снощи бяха пристигнали гости за първия уикенд на юни и както Марси беше обещала, мястото беше пълно. За щастие, заобиколих всичко това и се спуснах по алеята, за да паркирам до „Уиннебаго“.
Не ми отне много време да вкарам всичко вътре и да разтоваря покупките. Докато варях поредната кана кафе, разопаковах стола си, извадих го от калъфа и откъснах етикета. След това го поставих отвън до вратата на кемпера.
Моята импровизирана тераса.
В Монтана имаше много положителни неща – от просторните планини до голямото, синьо небе. В щата имаше много по-малко хора, отколкото където и да било другаде, където бях живял. А мързеливите летни сутрини с чуруликане на птички, греещо слънце и свеж вятър трудно можеха да се преодолеят.
Настаних се на мястото си, с чаша кафе в едната ръка и дневника на Нели в другата. Ако не гледах телевизия през последните четири дни, щях да препрочитам дневника ѝ. Това беше шестото или седмото минаване.
В кутията е имало още дневници. Какво казваха другите години за мен? Жалко, че не се бях сетил да взема и тях.
Четенето на мислите ѝ, на борбите ѝ, се беше превърнало в мания. То беше заело мястото на футбола. Вместо да премислям тренировките или да повтарям грешките, които бях допуснал в мача, се бях фиксирал върху тази малка книга.
Отпивайки от кафето си, я отворих на страницата, която бях прочел снощи. Записът беше от деня на косачката за трева. Отдавна бях забравил за този ден, но след като прочетох този запис, на практика можех да чуя шума от кафенето.
Имаше много неща в този дневник, които ме дразнеха, но този запис ме вбеси направо. Защото не бях направил нищо лошо. Нели ме беше обвинила, сякаш бях направил нещо злонамерено. А аз само бях казал истината.
В класа по испански имаше едно момиче, което разправяше за Нели. Беше се подхилквала, че бащата на Нели е безработен, затова я поправих. Казах ѝ, че бащата на Нели е градинар и че работи при нас.
Просто аз споделих факти. Само че Нели беше предположила, че съм го направил, за да я злепоставя.
Откъде можех да знам, че това ще се превърне в нещо в училището? Може би престъплението ми не беше да казвам на всички да млъкнат.
– Какво четеш?
Изтръпнах от гласа и кафето ми се разпиля по ръба на чашата. Погледът ми полетя към жената до мен, която се взираше през рамото ми в опит да прочете дневника на Нели.
Захлупих книгата и изтръсках мократа си ръка.
– Коя си ти?
– Хари. Съкратено от Хариет. – Тя сложи ръце на бедрата си. Сивата ѝ коса беше подстригана на къса пикси. Очилата ѝ с дебели рамки бяха в същия кафяв цвят като очите ѝ. – Кой си ти?
– Кал Старк. Макар че ти вече знаеше това, нали?
– Най-накрая излезе от пещерата си. – Тя направи знак към кемпера. – Крайно време.
Намръщих се.
– Ти трябва да си майката на Марси.
– Аз съм. – Тя ми кимна, завъртя се на петата на каубойския си ботуш и си тръгна.
Наведох се напред на стола, чакайки да видя дали ще се върне, но тогава вратата се хлопна.
– Добре – изрекох аз и преглътнах остатъка от кафето си. Тъкмо се канех да вляза да си долея, когато Хари се появи, заобикаляйки отстрани на фургона със собствения си къмпинг стол на буксир.
Е, майната му.
Толкова за криенето.
Тя постави стола си до моя, достатъчно близо, че подлакътниците ни се допираха. После се настани на седалката и въздъхна.
Взирах се в профила ѝ в очакване да заговори, но тя седеше, вперила очи в тревистото поле, което се простираше зад мотела.
– Имаш ли нужда от нещо?
– Аз помолих ли те за нещо?
– Не.
– Тогава предполагам, че сам си отговорил на въпроса си.
Примигнах.
– Моят стол е по-добър от твоя – заяви тя. Имаше здрава метална рамка и се сгъваше наполовина, а не се срутваше в колона. Материалът беше плътна, сива мрежа вместо моето зелено платно.
– Така е.
– Хората ми казват, че съм тъпа.
Засмях се.
– Хората ми казват същото.
– Дребните разговори ме дразнят.
– И при мен е така.
– Ако ми кажеш някоя глупост за времето, ще си тръгна.
– Това ли е всичко, което е необходимо? Защото днес е прекрасно. Предполага се, че ще стигне до седемдесетте. Десет процента вероятност за дъжд около пет.
– Умник – промълви тя. – Обичам да си поспивам, така че недей да ставаш прекалено шумен сутрин.
– Аз ли съм бил шумен?
– Все още не. Нека да остане така.
– Достатъчно справедливо.
Тя потъна по-дълбоко в стола си, изпъна крака и кръстоса единия си глезен върху другия. Дънките ѝ „Wrangler“ бяха навити в маншет на подгъва.
– Не обичам посетители.
Извих вежда и кимнах към стола ѝ.
– Аз също не обичам.
– Ние сме съседи. Това е различно.
– Дали е така?
– Съвсем. – Тя каза, че е различно, следователно е различно. Това беше жена, с която не се спореше. Хари беше шеф. – Дъщеря ми е заета.
– Марси?
– Да. – Кимна тя. – Тя се грижи сама за много неща. От време на време се занимавам с домакинството, за да ѝ помагам. Лятото е натоварено.
– Тя спомена това онзи ден.
– Плащаш ѝ да чисти?
– Да. – Седнах по-изправен, несигурен накъде отива това, но сигурен, че няма да ми хареса. – Тя ми нае кемпера, като стая в мотела.
– А. – Кимна Хари. – Е, аз доброволно се съгласих да почистя „Уиннебаго“ за нея. Като мотелска стая.
– Ти? – Тази жена трябваше да е на повече от седемдесет години. Нямаше как да седя и да я оставя да ми търка тоалетната или да мие пода.
– Аз.
Майната му. Издишах дълго.
– Забрави за това. Сам ще си чистя.
На устните ѝ се появи усмивка. Предполагам, че е искала да чуе точно това. И това беше причината за посещението ѝ. В един момент тя се излежаваше в превъзходното си кресло, а в следващия беше на крака и си тръгваше, без да каже и дума.
– Приятна беседа, Хари – обадих се аз, когато тя изчезна зад ъгъла на кемпера.
– Ще се виждаме наоколо, Кал – обади се тя в отговор.
Поклатих глава и се изправих, като оставих двата стола на мястото им и влязох вътре за още кафе. В момента, в който прекрачих прага, телефонът ми иззвъня. На екрана се появи името на Пиърс.
– Здравей – отговорих аз.
– Здравей – каза той. – Зает ли си?
– Не. Какво има?
– Нели току-що се обади. Нещо не е наред с колата ѝ. Отивала е към офиса и се е развалила. Обадила се е за теглене, но предполагам, че шофьорът е излязъл по друго повикване. Това ще отнеме известно време.
А в Каламити вероятно нямаше много други гаражи с влекачи.
– Не искам да седи с часове край пътя – каза Пиърс. – Бих я взел сам, но току-що стигнахме до болницата за прегледа на Констанс. Ще се забавя малко. Разбирам, че двамата имате… проблеми. Но можеш ли да ги оставиш настрана и да отидеш да я вземеш?
Бебето плачеше на заден план. Пиърс ми се беше обадил, когато се прибраха от хижата, но не го бях виждал отпреди да си тръгнат. Звучеше изтощен.
– Да. Ще я взема. Няма проблем.
– Благодаря. Ще ти напиша упътване.
– Добре. – Приключих разговора и прокарах ръка през косата си. Проклятие. Все още не бях готова да се изправя срещу Нели, но когато Пиърс поиска помощ, аз помагах.
Затова грабнах ключовете си, забравяйки за кафето. Стрелнах дневника на Нели с поглед, оставяйки го на плота, след което се отправих към колата си.
Телефонът ми иззвъня, когато се качих зад волана. След това следвах указанията в текста на Пиърс по Първа улица и към магистралата, като направих няколко завоя, докато не се насочих към тесен път, ограден с ограда от бодлива тел.
Сребристият седан на Нели блестеше под небето. Самата жена се беше облегнала на шофьорската врата със скръстени на гърдите ръце. Косата ѝ беше почти идеално бяла под слънцето, като недокоснат сняг. Днес тя беше навила копринените кичури и вълните се спускаха спираловидно по раменете и гръбнака ѝ. Устните ѝ бяха боядисани в греховен червен нюанс.
Тя се отдръпна от колата и се изправи, докато аз се отдръпнах от пътя и паркирах зад нея. Устните ѝ се сплескаха, когато излязох навън.
Предполагам, че днес нямаше да ме посрещне с усмивка.
– Здравей. – Вдигнах брадичката си.
– Виждам, че Пиърс не ме е послушал, когато му казах, че няма да е лошо просто да изчакам влекача.
– Значи мога да си тръгна? – Прехвърлих палец през рамото си.
– Не – промълви тя. – Можеш ли да ме закараш до офиса?
– Ето защо съм тук. Но трябва да кажеш „моля“.
Тя постоянно ми казваше да казвам „моля“. Да внимавам за маниерите си. Беше освежаващо да хвърля това в нейна посока за разнообразие.
– Моля.
– По-добре.
Тя извъртя очи и се обърна, като отвори вратата си, преди да се наведе вътре. Панталонът ѝ се прилепваше към извивката на дупето ѝ. Блузата ѝ се издигаше нагоре, разкривайки вдлъбнатините в долната част на гърба ѝ.
Пенисът ми потрепна. Ръцете ми се приближиха, за да го докоснат. Мислех само за едно. Да хвана бедрата и да докосна дупето. Това не беше безопасна посока за мислите ми, затова се отдръпнах и ритнах едно камъче по паважа.
– Какво става с колата ти?
– Нямам представа. – Тя извади от колата чанта и затръшна вратата. Ключовете прибра до капачката на резервоара. – Светна лампичката за проверка на двигателя и след това двигателят изръмжа, преди да се появи тази неприятна миризма на изгоряло. Не знаех какво друго да направя, затова просто спрях.
– Вероятно е трансмисията ти.
– Страхотно. – Тя стисна носа си. – Това звучи така, сякаш днес няма да имам работеща кола.
– Съмнявам се.
– Чудесно – изрече тя, докато минаваше покрай мен за колата ми.
Позволих си да погледна само веднъж дупето ѝ в тези панталони и поклащането на бедрата ѝ. След това седнах зад волана и нахлузих очилата върху очите си.
– В коя посока?
– Направо за около две мили. После пътят завива. Просто го следвай.
Ароматът на нейния парфюм изпълни купето, когато излязох на пътя. Това беше мирис на красота и изкушение. Натиснах бутона, за да сваля прозореца.
Нели направи същото със своя.
Пътувахме мълчаливо, въздухът преминаваше през копето, докато не се появи сграда. Беше едноетажна, с блестящи прозорци и дървена облицовка в рустикален стил. Явно беше нова. Явно скъпа. Но тя допълваше естествения пейзаж и планинските подножия на фона.
Нели претърси чантата си и грабна различен комплект ключове, докато аз се придвижвах към празния паркинг.
– Има ли някой тук?
– Не, сега съм само аз, докато другите се преместят. Благодаря за пътуването.
– Добре дошла. – Как щеше да се прибере у дома?
Тя се пресегна да отвори вратата, но спря, когато пръстите ѝ докоснаха дръжката.
– За онази вечер, при Джейн. Съжалявам.
– За какво? Че ме накара да похарча куп пари?
– Не. – Тя поклати глава. – Когато казах, че те мразя.
– А не го ли правиш?
Извинението беше ясно изразено на лицето ѝ. Но отговорът на въпроса ми не беше такъв. Тя повдигна рамо. Не каза „да“. Но неказа и „не“.
Дали ме мразеше? Според дневника ѝ ме е мразила на четиринайсет години. Вероятно ме е мразила и след това. И може би се е извинила, че го е изразила в понеделник. Но това не означаваше непременно, че не е вярно.
– Още веднъж благодаря. – Тя отвори вратата и излезе навън.
– Ще те взема в пет. – Изречението излетя от устата ми, преди да успея да го спра.
– Не се притеснявай за това. Ще намеря кола. Може би дотогава дори ще поправят колата ми.
И двамата знаехме, че вероятността за това е малка.
– Това е само пътуване, Нели. И нямам какво друго да правя.
– Добре. – Раменете ѝ увиснаха. – Пет.
– Хей, Нел? – Спрях я, преди да успее да затвори вратата.
– Да?
– А ти? Мразиш ли ме?
Нямаше как да сбъркам уязвимостта в гласа си. Това беше нейният шанс да забие кинжала дълбоко. Да ме разкъса на парчета. Да се заеме с убийството.
Ъгълчето на устата ѝ се изкриви.
– Не и днес.

Назад към част 6                                                                           Напред към част 8