Глава 7
КАЛ
Първият запис в дневника на Нели беше най-трудният за четене. Затова се накарах да го прочета сто пъти.
Дневника лежеше на гърдите ми, докато се взирах в тавана на „Уиннебаго“. Спалнята ми беше обляна в приглушено сиво. Светлините от мотела и от верандата на Хари се процеждаха през прозорците и тънките сенници на фургона.
През последните три дни ми беше адски трудно да спя. Не само от светлината – предпочитах да е тъмно – но и от шума в главата ми. Беше четири сутринта, а аз се събуждах така, сякаш съм спал не пет, а осем часа.
Скуката беше капризен козел. Пенсионирането ми беше дало твърде много свободно време и сега мозъкът ми не искаше да млъкне. Тренировките ми ставаха все по-дълги с всеки изминал ден. През последните три дни бях прекарал повече време в готвене и чистене, отколкото през последните три години. Марси ми беше позволила да пера в сервизното помещение на мотела и от този следобед, освен дрехите на гърба ми, нито един предмет в гардероба не беше мръсен.
Да се отдалечавам от кемпера не беше привлекателно, така че правех всичко възможно да се придържам близо и да съм зает. Само че имаше твърде много празни минути. И когато изкушението беше непреодолимо, посягах към дневника на Нели. Още една седмица и щях да мога да рецитирам записите по памет.
Може би трябваше да открадна още един дневник. Докато тя беше под душа онзи ден, а аз стоях в хола ѝ, с все още твърд член, си мислех да взема още един, може би два.
Но, страхливецът, който бях, вместо това излязох през вратата. Не беше нужно да крада повече дневници, за да знам какво е написала. С напредването на гимназиалните ни години не бях станал по-мил към Нели. С всяка изминала година футболът ставаше все по-голям акцент, но години наред си бях все същият безчувствен гадняр към нея.
Как можеше да издържи да ме остави да я докосвам? Как можеше да ме допусне в тялото си?
Как така аз бях първата ѝ целувка?
Тя заслужаваше нещо по-добро.
Този ден беше кристално ясен в паметта ми като вчера.
Бащата на Нели работеше в двора на родителите ми и тя се присъедини към него този следобед. Беше веднага след началото на учебната година. В началото на септември. Запомних го не заради датата в дневника ѝ, а защото футболният сезон вървеше с пълна сила и беше понеделникът след първия ни домакински мач.
Татко ми се беше карал през целия уикенд, защото бях седял на пейката през по-голямата част от мача. Въпреки че бях по-добър, треньорът беше пуснал старши куотърбека. Това беше последният му сезон и всички знаеха, че той няма да играе в колежа. Но дали татко ме остави на мира? Не. Обвиняваше ме, че не съм бил стартов играч.
Работи по-усилено.
Покажи им, че ти си шибаната звезда.
Накарай ги да видят, че ти си очевидният избор.
Беше ме накарал да хвърля двеста паса през уикенда в мрежата до басейна. Наказанието ми за това, че не съм блестял достатъчно ярко.
Трябваше да направя още петдесет, след като се прибера от тренировка. Мама ме беше взела от училище и когато се прибрахме, аз направо се насочих към една футболна топка, грабвайки я с мрънкане. Рамото ми беше мъртво. Тя ми каза, че ще ме покрие пред татко. Че ще излъже и ще му каже, че съм хвърлял в продължение на един час.
Мама много пъти лъжеше татко от мое име.
Вместо да си пиша домашните или да гледам телевизия, излязох навън и увиснах до басейна.
Знаех коя е Нели. Всички знаехме кои са стипендиантите в „Бентън“. Те се открояваха дори с униформите си. Немаркови обувки. Евтини телефони. И държаха брадичките си спуснати. В повечето случаи бяха на заден план.
Не и Нели.
Беше невъзможно да не я забележиш. В нея нямаше нищо фалшиво. Свежо лице. Дълга, красива руса коса. Зелени очи, които виждаха повече от другите четиринайсетгодишни момичета.
Когато ме намери край басейна, тя имаше книга под мишница. Беше изненадана и смутена, сякаш я бяха хванали да нарушава границата. Вероятно трябваше да я оставя да си тръгне, но вместо това ѝ казах, че може да седне при мен. Тя го направи.
Тя зае шезлонга до моя и разтвори учебника си по биология.
Предполагаше се, че изучавам същото, затова се наведех по-близо. От това движение рамото ми адски много ме заболя и сигурно съм се сгърчил, изохкал или нещо подобно.
Нели ме попита какво се е случило.
И до ден днешен не знам защо ѝ казах. Но разказах всичко. Как баща ми беше гадняр. Как е очаквал съвършенство. Как не е успял да се наложи като куотърбек, затова е очаквал от мен да компенсирам недостатъците му. Как натискът ме караше да се разболявам нощем.
Разказах ѝ как съм искал да го разочаровам, за да ме остави на мира.
Признах, че нямах смелост да спра.
Признах, че причината, поради която съм работила докрай, не е била, защото той го е искал, а защото съм бил по-добър. Защото щях да покажа на този кучи син.
Никой не знаеше моите истини. Нито мама. Нито Пиърс. Нито другите ми приятели. Но аз ги дадох на Нели.
Свалих охраната си и я пуснах да влезе.
И до ден днешен не бях сигурен защо.
Разговаряхме, докато на заден план бръмчеше косачката на баща ѝ. Не можеше да е повече от трийсет минути, но това беше най-важният разговор, който бях водил от много, много време насам.
Тя слушаше, без да ме съди. Имах пари, талант и положение. Бях богато дете, което имаше светло бъдеще. Тя от всички хора можеше да ми го хвърли в лицето. Вместо това тя докосна ръката ми и каза, че съжалява.
В този момент я целунах.
Беше бързо. Чисто. Сладко. Целунах я по начина, по който трябва да се целува едно хубаво момиче. Само с едно докосване на устните ми до нейните.
Нейната първа целувка.
По дяволите.
Никога не казах на никого за тази целувка, дори на Пиърс. Той знаеше всичко останало, разбитите ми отношения с баща ми и причините, поради които се насилвах до крайност. Но това се случи по-късно в гимназията, когато двамата се напихме на едно домашно парти и си изляхме душата. Може би имах смелостта да кажа на Пиърс, защото вече бях казал на Нели.
Защото тя първа беше видяла истинската ми същност.
След целувката тя се изчерви и се усмихна. Спомням си, че си мислех, че искам да го направя отново. Отново и отново, само заради тази усмивка. Но тогава косачката спря, тя взе книгата си и потегли.
Какво щеше да стане, ако беше останала на стола си?
Може би щях да я поканя на среща в училище на следващия ден. Може би щях да я направя своя приятелка. Може би щях да я съсипя.
Може би омразата ѝ винаги е била предопределена да бъде резултатът.
И все пак ми се искаше да беше останала на стола си до басейна.
Тъкмо се канех да заобиколя ъгъла на къщата, когато чух баща ѝ да говори. Той ѝ изнасяше лекция.
Стой далеч от Кал. Той е проблем, скъпа. Тези хора не са като нас. Могат да бъдат жестоки, а ти си твърде добра за такова дете.
Никога не се бях срещал официално с Дариус Ривера, само го бях виждал мимоходом. Предполагам, че това нямаше значение. Той си беше изградил мнение. Не можех точно да го виня. В края на краищата Дариус познаваше баща ми.
Най-лошото ли? Той беше прав. Беше толкова дяволски прав.
Но не думите му бяха това, което ме проряза дълбоко. Бяха тези на Нели.
Не се притеснявай, татко. Той е просто един глупав спортист. Мразя го точно както всички останали богати деца.
Беше ми трудно да я гледам и да не чувам тези думи. Десетилетия по-късно и аз можех да си ги представя как излизат от устните ѝ. Усещах как острието се забива в гръбнака ми. Бях ѝ се доверил, а тя виждаше само един глупав спортист. Някой, когото да мрази.
Според този дневник тя е излъгала Дариус.
Дали е лъгала? Исках тези думи да са лъжа.
Трябваше да са лъжа, дори ако щетите бяха нанесени.
На следващия ден направих това, което другите тийнейджъри правят с момичетата, които са накърнили егото им – изравних се. С Фийби бяхме в библиотеката за часа по английски език. Гледах как Нели минава през вратата и изчезва в стелажите. В момента, в който тя си взимаше книгите, хванах ръката на Фийби и я измъкнах в коридора.
После я целунах. Знаех, че Нели ни е видяла. Уверих се, че тя ни е видяла.
Уверих се, че съм жесток. Уверих се, че съм глупав спортист. И от този ден нататък се държах на разстояние.
До онази нощ в Шарлот.
Тази нощ границите между нас се размиха. Под повърхността постоянно кипеше омраза. Привличането беше неин постоянен спътник. И ебаси, но ни беше горещо заедно.
Бяхме се запалили и нямаше шанс да спрем. Както преди три дни в нейната всекидневна. Обвинявах за това червилото ѝ. Тубичката се търкаляше по пода на колата ми и когато спрях да я взема, червеният цвят ме направи твърд като камък.
Исках това червено върху кожата си.
Усмивка се появи на устата ми. Когато се прибрах вкъщи, устните ми бяха целите в червено. Нели дори беше оставила следа на врата ми. Вече беше почти избледняла, но аз вдигнах ръка, все още представяйки си го.
Сексът с Нели беше изпълнен с отчаяние. Страх, че това може да е последният път. Затова никога не се въздържахме. Никога не се отпускахме.
Представяйки си я гола и притисната до стената, се втвърдих.
– Майната му.
С нейния образ в съзнанието си оставих дневника настрана и отидох до тесния душ в „Уиннебаго“. Освобождаването ми беше повърхностно. Имаше ръб, който само стегнатото тяло на Нели можеше да заличи. Но ще бъда проклет, ако отида отново при нея.
Сега беше неин ред да инициира следващия рунд.
Щеше ли да го направи? Бяхме прекарали години в това да се връщаме и да се връщаме. Това беше игра, която играехме от разстояние. Как щеше да се получи, ако бяхме в един и същи град? Когато нямаше хиляди километри, които да ни разделят?
Щеше ли тя да дойде при мен?
Ами ако не го направи?
Облякох се с чифт панталони с цвят въглен и подходящ суитчър. Кемпера ми се стори твърде тесен, затова се измъкнах навън, седнах на зеления си къмпинг стол и наклоних глава назад, за да изучавам звездите.
– Хубава нощ.
– Каква… – Излетях от стола, а ръката ми се удари в ускоряващото се сърце. – Господи, Хари. Следващия път вдигни шибан шум. Изплаши ме до смърт.
Тя се свлече на стола си.
– Ще се извиниш ли поне? – Попитах, като я гледах надолу.
– Не.
– Хубаво – промълвих аз и се върнах на мястото си. – Какво правиш?
– Първо ти.
Нямаше как да обясня причината за безсънието си.
– Точно това си мислех. – Дори в тъмното можех да видя усмивката на лицето ѝ.
Въздъхнах, като дадох на сърцето си няколко минути да се върне към нормалния си ритъм, след което наклоних поглед обратно към небето.
Хари направи същото, седнала на превъзходния си стол, с кръстосани в глезените крака. Не я бях виждал от деня, в който беше донесла този стол. Всеки път, когато си тръгвах и се връщах, се чудех дали няма да ми го отмъкне. Но той седеше до моя от няколко дни.
Носеше фланелена пижама с различни червени и черни шарки. Горнището съвпадаше с панталоните, а на краката си имаше чифт жълти обувки, такива, каквито оставяш до вратата, ако ти се наложи да изскочиш навън за минута.
– Събудих ли те? – Попитах.
– Не. Сънят не винаги е лесен.
Тя не даде обяснение защо. Не поисках и аз такова. Просто седяхме на столовете си, обгърнати от хладния нощен въздух, и наблюдавахме как завесата на мрака се разсейва.
Когато слънцето се показа на хоризонта, реших, че в Каламити няма друг човек, до когото да искам да живея, освен Хари. Малцина можеха да предложат спокойна компания.
– Предполагам, че е по-добре да закусвам – казах аз, като прекъснах тишината.
– Закуска звучи добре. – Тя се изправи на крака. – Ти плащаш.
– Щях да ям тук.
– Защото си скръндза или… – Ъгълчето на устата ѝ се изкриви, докато изречението ѝ се проточи.
– Не съм скръндза. – Нали бях платил в „Джейн“ онази вечер? – Не обичам обществените места.
– Значи просто ще се криеш тук завинаги.
– Не, строя си къща. След като я завърша, ще се скрия там завинаги.
Тя се засмя – гърлен, богат звук на жена, която не се смееше често.
– Можеш да се скриеш утре. Вземи си портфейла.
Изпъшках, но се изправих и изпълних заповедта, като взех портфейла и шапката си от рафта вътре. След това заедно тръгнахме към центъра на града. Аз по потник. Хари по пижама.
Беше достатъчно рано, така че магазините и офисите бяха затворени. Имаше няколко коли пред кафенето и няколко до него, но иначе по тротоарите беше тихо. Един мъж вървеше по отсрещната страна на Първа. Когато той погледна в нашата посока, аз свалих шапката си.
– Това е Грейсън – каза Хари. – Той е заместник в шерифския отдел. Добро момче.
Повдигнах рамене и продължих да вървя. Бяхме на една пресечка от „Белия дъб“, където ни очакваше закуска и уединение в сепаре.
Хари посочи надолу по квартала, където една жена разхождаше лабрадола си по нашия път.
– Това е Карли. Тя е най-добрата приятелка на Марси от шести клас.
– Добре – изрекох аз и вдигнах качулката си нагоре.
Хари се подигра.
– Какво точно мислиш, че ще се случи, ако се покажеш?
– Сигурно ще ме притеснят.
– Ще го правят. – Кимна тя. – Ако се държиш настрана, винаги ще бъдеш новост. Мислиш ли, че Люси Рос я преследват всеки път, когато дойде в центъра?
– Не знам. Дали?
– Не. Защото тя е една от нас. Това е нейният дом.
– Ами туристите?
– Сигурна съм, че някои от тях я молят за автограф от време на време. Но ако видя Люси с тълпа хора и тя изглежда неудобно, какво мислиш, че ще направя? Какво мислиш, че би направил някой от нас?
– Да ѝ се притечете на помощ.
– Ти си по-умен, отколкото изглеждаш. – Хари потупа по слепоочието си. – Но не знам дали бих те спасила.
– Добре. – Свалих качулката си и вдигнах периферията на шапката си. – По-добре?
Тя отговори със самодоволна усмивка, след което ме изчака да отворя вратата на Белия дъб.
Ароматът на бекон и канелени рулца накара стомаха ми да се свие, когато влязохме вътре. Хари не се спря на мястото на хостесата. Взе две менюта от купчината и тръгна към една маса. Дали избра сепаре, закътано в ъгъла? Не, избра масата, която се намираше точно в средата на ресторанта.
Седнах на стола срещу нейния и зарових лице в менюто.
– Добро утро, Хари. – Сервитьорката се появи с кафеварка и две керамични чаши.
– Добро утро, Марси.
Името ме накара да погледна нагоре.
– Две Марсита в Каламити. Дъщеря ми – обясни Хари. – И Марси Дейвис.
– А.
Хари ме ритна под масата.
– Какво? – Изсъсках, потривайки подбедрицата си.
Тя дръпна брадичката си към Марси.
– О. – Въздъхнах и протегнах ръка. – Приятно ми е да се запозная с теб, Марси. Аз съм Кал.
– Ти си влизал няколко пъти. – Тя стисна ръката ми. – Добре дошъл.
– Благодаря.
– Ще ви дам няколко минути – каза Марси, след което изчезна.
Хари наля кафе и за двама ни.
– Толкова ли беше трудно?
– Да – казах аз и вдигнах чашата си. Беше почти парещо, но въпреки това отпих от него.
Вратата се отвори и вътре влезе жена, облечена в панталон от въглен и черна блуза без ръкави. Косата ѝ беше усукана на възел, който подчертаваше дългата линия на шията ѝ. Шия, която бях целувал преди броени дни.
Нели.
Господи, но тя беше красива. Тялото ми реагира мигновено, както винаги. Удар на сърцето ми. Дъх, който трябваше да си наложа да поема. Прилив на топлина.
Дали някога ще спра да я желая?
Хари проследи погледа ми, като се извърна, за да надникне през рамото си. Когато тя се обърна напред, очите ми вече бяха отново вперени в менюто. Тя ми направи услуга, като прочете и своето.
Рискувах да хвърля още един поглед към вратата и открих, че зелените очи на Нели ме чакат. Те се разшириха, съвсем леко. След това тя сви рамене и тръгна към едно сепаре.
То не беше празно.
Не, срещу нея седеше друг мъж.
Той се изправи и я целуна по бузата, преди тя да успее да седне.
Това беше моята шибана буза.
Само че не беше. Защото Нели беше тук на среща.
Назад към част 8 Напред към част 10
