Глава 12
НЕЛИ
За десети път, откакто разгънах постелката си за йога в „Рафинерията“, погледнах през прозорците към улицата. Освен инструкторката, която крачеше по тротоара и говореше по телефона си, нямаше и следа от Кал.
От цяла седмица нямаше и следа от Кал.
Не и от миналата събота, когато се беше разхождал в центъра с родителите ми.
Предположих, че просто е избягвал обществените места, докато семейството ми е било на гости в града. Извинението, което беше поднесъл на татко, беше… хубаво? И напълно неприсъщо за Кал. Той рядко признаваше грешките си. Помислих, че отсъствието му е поредната аномалия и че поне веднъж е послушал желанията ми.
Но откакто се беше преместил тук, Кал постоянно ме дразнеше. Да изкараш една седмица, без да го видя, беше обезпокоително. Къде беше той?
Нито мама, нито татко бяха споменали Кал през останалата част от краткия им ваканционен уикенд, макар че татко беше по-тих от обикновено, докато се разхождахме нагоре-надолу по Първа. Може би някой ден ще поговорим за Кал. Вероятно не. След толкова време просто нямаше какво да се каже. Това, което е било направено, е било направено и татко е продължил напред.
Миналата неделя с родителите ми се бяхме сбогували на летището с горчиво-сладки прегръдки за довиждане. Вече бях резервирала пътуване, за да ги видя за Деня на благодарността, а те се надяваха да се върнат в Каламити тази есен.
Освен че ми липсваха малко повече от обикновено, седмицата ми беше доста обикновена. Без Кал, който се появяваше в произволни моменти, животът беше почти скучен.
Бях сигурна, че днес ще дойде на йога, за да ме измъчва.
Вратата се отвори и очите ми се насочиха към стъклото. Мразех това, че се надявах да видя широката му фигура да прекрачва прага.
Но в студиото нахлу Ларк с постелка за йога, прибрана под мишница. Тя ми махна, прибра обувките си, после зае мястото до моето.
– Здравей. Мислех, че със сигурност ще закъснея.
– Стигна точно навреме. – Часът започна след две минути. И все още нямаше и следа от Старк.
Ларк се отпусна на постелката си и седна в лесна поза.
– Била ли си някога на Хаваите?
– Да. – Хаваите винаги ме караха да мисля за Кал. – Защо?
– Мислех да си резервирам бърза ваканция през зимната ваканция в училището. Да избягам от снега. Може би да е женско пътуване, тъй като шансовете да намеря истински мъж, когото да заведа на плаж, намаляват с всеки изминал ден. Искаш ли да дойдеш?
– Определено. – Когато и да беше, щях да го направя.
– Ура. – Тя се усмихна, без да осъзнава колко много означава тази покана.
Никога не бях получавала покана за женско пътуване.
В колежа бях гледала как момичетата тръгват на групи за пролетната ваканция във Флорида. Междувременно аз останах и работих допълнително. Най-вълнуващата ми зимна ваканция беше в младши курс, когато бях отлетяла за Денвър и бях помогнала на мама да почисти и подреди кухненските шкафове на Бъдни вечер. Годините след завършването на UNC бяха също толкова безметежни.
Преди няколко години бях наела малка хижа в планините на Колорадо, за да избягам от града за един уикенд, но бях отишла сама. Всички останали ваканции, които си бях взела, обикновено бяха работни, когато придружавах Пиърс, където и да пътуваше.
Ето защо пътувах до Хаваите.
Пиърс преживяваше много неща в личния си живот. Искаше да се измъкне от Денвър за една седмица и да прочисти главата си, но не искаше да ходи сам, затова ме покани да се видим.
Кал също реши да играе ролята на подкрепящ приятел и за изненада се появи само няколко часа след като пристигнахме.
И до днес се чудя дали шокът му, когато видя, че отварям вратата, беше истински. Познавайки Кал, той се беше появил само за да ме подразни.
Планът ми беше да го избягвам. Къщата, която Пиърс притежаваше на Мауи, беше огромна и лесно можехме да запазим хиляди квадратни метри помежду си. Точно това бяхме направили през първия ден на острова.
Но онази нощ имах проблеми със съня. Кал ме намери в театралната зала. Една целувка доведе до две, а после ме отнесе в спалнята си. След един час секс отидох в кухнята за лека закуска.
Вместо да ми даде пространство, Кал ме последва по боксерки.
Стоях до хладилника, облечена само с халат, и планирах да си направя омлет, когато босите му крака спряха до моите. Но преди да успея да извадя картонената кутия с яйца, той направи ехиден коментар, че готвя и за него, тъй като имам повече практика на печката. Не само защото бях жена, но и защото бях твърде бедна, за да имам личен готвач като Негово Величество крал Старк.
Пиърс прекрати нашия крещящ мач в три часа сутринта.
Кал отлетя на следващия ден, веднага щом пилотът му се събуди и беше готов.
А аз казах на Пиърс, че ако някога отново постави мен и Кал под един покрив, дори и случайно, ще напусна и никога повече няма да му говоря.
Повторното посещение на Хаваите звучеше като магия.
Особено с приятел.
Инструкторката влезе вътре и поздрави класа, преди да заеме мястото си до огледалата. След това в стаята настъпи тишина, докато всички започнахме да се упражняваме.
Предполагам, че Кал нямаше да дойде на йога. Това трябваше да разхлаби възела в стомаха ми. Защо не го направи?
Час по-късно двете с Ларк си помахахме за довиждане, докато тя се отправяше към колата си, а аз започнах ленивата разходка до дома си. Минах покрай Белия дъб и надникнах през прозорците, за да видя дали Кал е вътре. Спрях в кафенето и си поръчах лате, преди да погледна към всяка маса, чудейки се дали ще открия лицето му.
Но той сякаш беше изчезнал и единственият човек, който помнеше отпечатъка му, бях аз.
Кал беше добре, нали? Сигурно просто се беше скрил в кемпера си. Освен ако…
Дали е напуснал града? Дали планът ми да го накарам да изпита агония наистина е проработил? Не. Няма как. Той беше твърде упорит, за да се откаже. Беше твърде конкурентен, за да загуби.
Но какво, ако наистина си беше тръгнал?
Възелът в стомаха ми само се затегна. Излязох от кафенето с ледено лате в ръка и с началото на главоболие, което цъфтеше зад слепоочията ми.
Ако Кал си беше отишъл, значи Каламити беше моя. Само моя.
Тротоарите трябваше да се чувстват различно, докато вървях към дома. Пеша. Всяка стъпка трябваше да е като победа.
Така че защо усещах това странно чувство на вина? Сякаш бях направила мръсно на Кал?
Когато се прибрах вкъщи, стомахът ми се сви. Не бях отпила повече от три глътки от питието си, но кафето беше изхвърлено в канализацията, преди да грабна ключовете от колата и да потегля към мотела.
Заобиколих паркинга и се насочих направо по алеята.
Вътре в „Уиннебаго“ нямаше запалени светлини. Къмпинг столът на Кал не беше отвън, а неговият Land Rover го нямаше.
Отстъпих на заден ход, като погледнах телефона си, докато отново излязох на улицата, дестинация дом. Името на Пиърс беше под пръста ми, готово да бъде набрано, но се спрях.
– Кал не е мой проблем. – Хвърлих телефона на пътническата седалка и той отскочи на пода, на сигурно място извън обсега ми.
Може би, ако Старк го нямаше, щях да мога да се отпусна. Това беше нещо добро. Щях да спра да го търся на Първа улица. Щях да спра да се чудя дали няма да се сблъскаме в „Джейн“. Щях да спра да се притеснявам, че ще накърня чувствата му.
И нямаше да ми се налага да виждам Land Rover-а му, паркиран пред къщата ми.
– По дяволите. – Въздъхнах при вида на джипа му, въпреки че сърцето ми направи предателски скок. – Чудовищен Кал.
Чувството на облекчение, когато влязох в алеята си и паркирах в гаража, беше толкова разочароващо, колкото и мъжът, който ме посрещна на тротоара.
– Здравей. – Той вдигна брадичката си.
Без обичайната си бейзболна шапка и слънчеви очила изглеждаше открит. Уязвим. Кал стоеше на слънчевата светлина, облечен в обикновена тениска и чифт избледнели дънки. Косата му беше прибрана с пръсти, все още твърде дълга и секси. Дайте футболна топка в ръцете на този мъж и яйчниците ми вероятно щяха да експлодират.
Копеле.
– Здравей. – Скръстих ръце на гърдите си. – Къде беше?
Той се усмихна.
– Разбрах, че ще ти липсвам, захарче.
– Какво беше това? – Долепих ръка до ухото си. – Не можах да те чуя през егото ти.
Самодоволната му усмивка се сплеска.
– Помислих, че искаш да се преместя.
– Искам. – Дали исках? Да. Той трябваше да си тръгне. Причината да изпитам облекчение, когато го видях, не беше, че исках той да остане. Беше, защото сега знаех къде е. Сега вече не можеше да се промъкне при мен.
Но да, Кал непременно трябваше да напусне Монтана. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Прекарах седмицата в Бозман – каза той. – Излязох от града.
– Но ти се върна – промълвих аз. – За мой късмет. Какво искаш?
Той си пое дълго дъх, сякаш това, което се канеше да попита, щеше да му отнеме известно усилие. Пръстите му щракнаха три пъти отстрани.
– Имам нужда от услуга.
– Нека отгатна. „Кажи ми какво мразиш в мен“. – Намалих гласа си в опит да имитирам неговия. – Не. Какво ще кажеш просто да оставим конкретиката настрана? Намирам те за отвратителен, край на дискусията.
– Отвратителен?
– Не е ли това твърде голяма дума за теб? – Добре, да. Беше и някак гадна дума.
– Просто… крайно. – Челюстта му се сви. – Можем ли да оставим закачките за друга събота? Както казах, имам нужда от услуга.
– Каква услуга? Чакай. – Вдигнах пръст. – По-добре да не е сексуална.
Той се ухили.
– Не е нужно да те моля за сексуални услуги, нали?
Не, не беше нужно. Бях доброволен участник и подстрекател. Защото, когато ставаше въпрос за Кал, аз бях слаба, слаба жена. Тези лешникови очи и тази изпъстрена с бръчки челюст бяха неустоими.
– Каква е услугата?
– Агентът ми идва в града – каза той. – Иска да отидем на вечеря.
– Добре – изрекох аз. – Имаш ли нужда от препоръки за ресторант? Защото аз току-що ядох в „Пица Палас“. Силно препоръчвам.
– Боже, можеш ли да не бъдеш хаплива? – Той поклати глава. – Имам нужда от среща за вечеря.
И той ме питаше?
– Наистина?
– Да. Ще дойдеш ли с мен?
– Като твоя среща? Нима си загубил ума си? Сигурна съм, че можеш да намериш някой друг. – По дяволите, можеше просто да се разходи по Първа с вида, който имаше днес, и за минути щеше да има няколко кандидатки, от които да избира. Като моята инструкторка по йога.
– Трябва ми среща, която не е среща. Някой, който няма да си мисли, че това е истинска среща.
– За да се срещна с агента ти? Защо? – Не беше ли това среща, на която се ходи на четири очи?
Той потърка тила си.
– Той иска да приема тази работа.
– С екип? С кой? – В съзнанието ми се появи вълнение от идеята Кал отново да играе футбол. Ако Кал поемеше някоя позиция, той щеше да изчезне от Каламити. Щях да знам къде точно се намира по време на сезона.
– Не с отбор. С медийна мрежа. Ще бъда коментатор на НФЛ в ESPN.
– О. – Да го гледаш пред камера нямаше да е толкова вълнуващо, ако той даваше коментари за играта, вместо да я играе. Особено като се има предвид, че екранният му образ обикновено беше толкова… Кал. – Ти? Наистина?
– Повярвай ми, не си единствената изненадана. Предполагам, че им трябва несимпатичен задник, който да разбуни хората. Да предизвикат някаква полемика и да повишат рейтинга.
– Е, намерили са правилния човек.
– Аз няма да го направя.
– Вероятно е умно решение.
– Агентът ми е настойчив. – Вероятно защото не му се плащаше, ако Кал не работеше.
– Просто кажи „не“. На наркотиците и ESPN – подигравам се аз.
– Да. Той все още иска да се срещнем.
– Защо ти е нужно да се преструвам на твоя среща, само за да гледам как казваш „не“ на агента си? – Какво ми липсваше?
– Не се срещам с него насаме.
Примигнах.
– А?
– Не се срещам сам с агента си.
– Сериозно?
– Да. Никога не съм се срещал с него сам. Това е урок, на който ме научи баща ми.
Споменаването на баща му накара тялото ми да се напрегне.
– Той е твоят агент. Не работи ли от твое име?
– Той преговаря от мое име. Така че винаги имам свидетел на разговорите ни.
– Това е… – Тъжно.
Кал наистина не се доверяваше на никого, нали? Дори на тези, които би трябвало да са на негова страна. Или може би им се беше доверил и беше предаден твърде много пъти. Така или иначе, сърцето ми се изкриви.
– Когато живеех в Нешвил, асистентът ми ходеше с мен – каза той. – Но тук нямам асистент. Бих помолил Пиърс, но…
– Не. – Майната му. Кал знаеше, че няма да накарам Пиърс да отиде на вечеря, на която бях напълно способна да присъствам сама.
– Това е една вечеря, Нели.
– Кажи моля.
– Моля. – Той го каза, без да мърмори или да прави гримаси, което означаваше, че е отчаян.
– Добре. – Стрелнах го с поглед, когато той се усмихна. – Кога?
– Тази вечер.
– Тази вечер? Ами ако имам планове?
– Имаш ли?
Искаше ми се да кажа „да“. Исках да му кажа, че имам гореща среща, просто за да видя как ще реагира. Но той щеше да прозре лъжата.
– В колко часа?
– Ще те взема в шест без петнайсет. Срещаме се в една бирария извън града. Ще отнеме петнайсет минути да стигнеш дотам.
– В шест без петнайсет. Още нещо?
Той ме прегледа нагоре-надолу, а погледът му се задържа, докато галеше горнището и клина ми. Гладният му поглед ме погълна цялата.
Пулсът ми заби ниско в корема. Вълна от топлина се разнесе по крайниците ми.
Това усещане и този поглед на лицето му обикновено ме вкарваха в неприятности, затова направих крачка встрани, преди да се обърна и да се запътя към къщата.
– Нели? – Обади се той.
Забавих ход, като се огледах, но не спрях да се движа. Не и докато между нас не се появи заключена врата.
– Какво?
– Благодаря ти.
Беше искрено. Кал рядко беше искрен.
Това ме накара да го искам още повече.
– Отиди си, Старк.
–
Скъпо дневниче,
Не е най-добрият петък. Пропуснах два въпроса на теста по история на САЩ днес. Това е гадно. Трябваше да пробягаме миля във фитнеса и получих най-лошата болка встрани. Това е гадно. След това се разминах с Кал в коридора след седмия час. Тройна гадост. Изкарах цели четири дни, без да го видя, но предполагам, че това е границата. Той дори не ме погледна. Просто минах покрай него с празно лице. Държи се така, сякаш съм много под него. Задник. Толкова се радвам, че е уикенд. Мама каза, че ако получи добри бакшиши, утре можем да излезем на вечеря. Надявам се да получи добри бакшиши, защото наистина, наистина искам китайска храна.
Нели
Назад към част 13 Напред към част 15
