Глава 15
КАЛ
„Дневникът на Нели“ се беше промъкнал от задната седалка на колата ми в ежедневието ми. Трябваше по някакъв начин да го занеса обратно в дома ѝ. Но като се има предвид, че тя беше поискала дистанция след нощта ни заедно преди две седмици, нямаше възможност да го върна. Освен това отново бях напуснал града.
Бях прекарал последните две седмици в Калифорния, просто за да избегна Нели. Макар че, като се има предвид, че дневникът ѝ беше дошъл заедно с пътуването, нямаше как да избягам от нея.
Записът за раницата ѝ беше отворен в скута ми, докато седях на стола си пред кемпера.
Дали Нели все още говореше със Сарене? Тя беше другото стипендиантско дете в Бентън. Бях забравил за нея, докато не прочетох дневника на Нели.
Сарене беше оформила черната си коса на тези накъсани пластове. Тя висеше в лицето ѝ и винаги съм се чудил как, по дяволите, е виждала, докато е вървяла. А може би нарочно я беше оформила така, за да се скрие.
Тя и Нели се бяха залепили като лепило през последната година, но не знаех, че са били толкова близки като първокурснички. Спомнях си най-вече, че тази година видях Нели сама.
Такава беше и в деня, в който раницата ѝ се беше скъсала. Беше на колене и се мъчеше да събере нещата си. Коридорът беше претъпкан с хора, но тя беше сама.
Това беше причината, поради която се спрях, за да помогна. Защото успях да се свържа с нея. Вероятно трябваше просто да продължа да вървя. Наистина трябваше да си замълча, когато влязохме в клас.
Някои от глупостите, които се изсипваха от устата ми, бяха като на глупак. Приличах много на баща си. И, по дяволите, искаше ми се да мога да кажа, че това е спряло преди десетилетия.
Искаше ми се приликите ни да свършват в огледалото.
Но от години говорех груби глупости и се съмнявах, че това някога ще се промени. Ако нещо ми хрумнеше, то често излизаше от устата ми. Оттук и причината, поради която нямаше да произнеса онази реч за набиране на средства в Бентън. И защо нямаше да коментирам футболни мачове.
Ако някой играч се прецака, щях да кажа, че се е прецакал. Ако треньорът направи лошо решение за игра, аз ще бъда първият, който ще посочи грешката му. Ако съдията направи грешка, ще се опитам да го убия.
Имах достатъчно врагове. Нямаше нужда да добавям други към този списък.
Хрущенето на обувки върху чакъл долови ухото ми и аз захлопнах дневника на Нели, като го напъхах зад гърба си.
Хари зави зад ъгъла на мотела и вместо да се насочи към къщата си, тя промени посоката, когато ме забеляза.
– Е, виж кой излезе от скривалището.
– Не се крия. Просто се върнах в града.
– Още едно пътуване? Чудех се дали си заминал. – Тя се приближи до стола си и седна с лека гримаса.
– Колене или гръб? – Попитах я.
– Колене.
– А мен ме боли гърбът. – Преместих се и изпънах краката си. Тази сутрин се събудих и се облякох с къси панталони и тениска за тренировка, но вместо това се въртях около кемпера, почиствах и разопаковах багажа от пътуването.
А когато най-накрая излязох навън, реших да прочета дневника на Нели, докато има сянка на това място. По-късно щях да тичам в жегата и да се поизпотя.
– Предполага се, че днес ще е горещо – казах аз, като направих жест към закопчаните ѝ Wranglers и тениската с дълъг ръкав.
– Какво ти казах за обсъждането на времето?
Засмях се.
– Извинявай.
– Къде отиде този път? – Попита Хари. – Отново в Бозман?
– Биг Сур. Наех къща и прекарах няколко седмици край океана.
– Калифорния – каза тя. – Отидох в Лос Анджелис веднъж, когато бях на двайсет години. Тогава реших, че няма нужда да се връщам.
– Аз самият не съм много за Лос Анджелис. Твърде много хора. Но пък обичам океана. Сигурно щях да остана още една-две седмици, но утре имам среща с архитекта, за да уточним някои подробности около къщата ми.
Първоначалните планове бяха изготвени и изпратени в окръга за разрешение за строеж. При късмет скоро щяха да бъдат одобрени и моят изпълнител щеше да може да постави началото на строителството на ранчото.
Ако реша да остана.
Бях престанал да се заблуждавам, че животът толкова близо до Нели не е опасен за здравето ми.
Пиърс и Кериган ме бяха поканили у тях за Деня на независимостта миналата седмица. Бяха се върнали към по-нормален режим, след като Констанс беше излязла от фазата на новороденото – каквото и да означаваше това. Искаха да направят барбекю и да поканят няколко приятели.
Вместо да се появя и да рискувам да се скарам с Нели, аз излъгах и удължих плановете си за почивка.
Преди месец, преди година, щях да отида заради Нели. Щях да се скарам с нея, за да я развълнувам, преди да се измъкнем набързо. Но Боже, бях уморен да се карам с нея. Може би защото след онази вечеря преди две седмици разбрах какво е да се смееш с нея вместо това.
Бях пропуснал.
– Посети ли приятели в Биг Сур? – Попита Хари.
– Не.
– Значи си отишъл сам?
Повдигнах рамене.
– Да.
– Това е депресиращо.
Тя не грешеше. Все пак я стрелнах с намръщена физиономия.
– В момента преминавам през преход. Трябваше да избягам.
– Преход. – Подигра се тя. – Към какво?
– Към пенсиониране.
Хари примигна, после отметна глава назад и се засмя към безоблачното синьо небе.
– Хей, скърбя за загубата на кариерата си.
– Като ходиш на почивки сам и се усамотяваш в Уиннебагото на дъщеря ми?
– Не съм отшелник – промълвих аз. – Вчера, след като се върнах, отидох до магазина за хранителни стоки.
– И предполагам, че си бил последният клиент, пазарувал си минута преди да затворят, само за да избегнеш други хора.
Не ѝ беше отнело много време да ме разчете, нали?
– Има ли смисъл от този тормоз?
– Да.
Очаквах да ми каже какво точно има предвид, но тя просто ме гледаше. Наблюдението на Хари продължи толкова дълго, че започнах да се гърча, като накрая се отказах и сведох поглед към тенис обувките си. Този неин изпепеляващ поглед много ми напомняше за Нели.
Нели, за която си мислех непрекъснато от две седмици. Нели, която ми правеше компания с този стар дневник. Нели, която нямаше представа колко много ме беше наранила, когато ме беше помолила да стоя настрана.
– Кой си ти, Кал?
– Добър въпрос, Хари.
– Какво казват хората за теб?
Лесен отговор.
– Че съм задник.
– А ти?
– В някои дни. – Имах дневника, за да го докажа.
– Защо си задник?
Изпъшках.
– Нямаме време да се занимаваме с този въпрос. Слънцето изгрява. Както казах, ще бъде горещо. – А това не беше разговор, който исках да водя.
Хари се изправи и ми направи знак да я последвам.
– Хайде.
Обмислях дали да ѝ откажа, но подозирах, че това няма да е опция. Затова я оставих да направи няколко крачки, за да се намира, достатъчно далеч, за да не забележи дневника, когато стана. След това тръгнах зад нея, докато тя водеше към дома си.
Беше хладно, когато влязохме в помещението. Щорите бяха спуснати и тя сигурно беше отворила прозорците снощи, за да влезе въздух. Аз бях направил същото в кемпера.
Тя включи осветлението, когато влезе в дневната. Макар да бях видял безпорядъка, той все пак ме изненада. Изглеждаше по-затрупано, отколкото първия път. Дали беше купила повече неща?
Наведе се до стените и се приближи, за да огледа окачените рамки. Сякаш беше забравила кои снимки е поставила на различните места. Честно казано, можеше да минава покрай тях всеки ден и също да ги забрави.
Лицата, някои от които цветни, а други черно-бели, се сливаха едно с друго.
Тя мина покрай един ред и се канеше да премине към следващия, когато се поколеба назад и докосна една със златна рамка. Беше по-скоро на нивото на очите ми, отколкото на нейното, но тя се протегна и я откачи от пирона. После ми я подаде.
Цветовете бяха приглушени от възрастта. Снимката изобразяваше мъж, застанал със скръстени на гърдите ръце и намръщено лице.
Носеше чифт прашни дънки и карирана риза с топчета вместо копчета. Джобовете му имаха онова заостряне в западен стил. Каубойските му ботуши бяха изтъркани, а тъмната му коса беше смачкана, сякаш носеше шапка и някой – вероятно Хари – бе настояла да я свали за снимката.
– Това е съпругът ми. Вероятно е бил на твоята възраст, когато е направена снимката. Приличаш ми на него.
– Това е намръщеното лице, нали?
Тя кимна.
– Да, но неговото беше по-добро от твоета. Моят Джейк беше работник в местното ранчо. Предпочиташе добитъка пред хората в девет от десет случая. Мразеше снимките, както можеш да кажеш. В добри дни беше груб и безразличен към почти всичко. Имаше едно такова въртене на очите, от което ми се искаше да го ударя в лицето.
Засмях се.
– А ти? Да го удариш?
– Мислех за това. – Тя се усмихна, а очите ѝ бяха вперени в снимката. В изражението ѝ имаше копнеж, сякаш щеше да премести небето и земята, за да види отново тази гримаса. – Загубихме го преди осем години. Сърдечен удар.
– Съжалявам.
– Той живя пълноценен живот. Това е всичко, което някога е искал.
– Радвам се.
– И аз. – Тя ме дари с тъжна усмивка. – Родителите ми смятаха, че съм луда, че се омъжих за него. Майка ми каза да си намеря приятен млад мъж, който не се страхува да се усмихва. Но това, което тя не осъзнаваше, беше, че Джейк се усмихваше заради мен. Той ме обичаше. Той обичаше нашата Марси. Беше добър човек с пазено сърце. И заради това по принцип беше болка в задника.
– Искаш да кажеш, че аз съм болка в задника?
– Да. И мисля, че повечето хора биха се съгласили. – Тя се обърна с лице към мен и повдигна брадичката си. – Но животът не се състои в това, което мислят повечето хора. Животът се състои в това да намериш правилните хора. Тези, които ще те приемат в най-лошото ти състояние, за да можеш да им дадеш най-доброто от себе си.
Заклатих се на петите си, докато думите ѝ се забиваха право в сърцето ми. Нейната гледна точка не беше тази, която бях обмислял, може би защото баща ми беше болка в задника и нямаше добра страна. Възможно ли беше да имаш и двете?
Хари взе снимката от ръцете ми и я закачи отново на стената. После посочи към входа.
– А сега се махай от къщата ми. Имам среща с фризьор.
Засмях се.
– Може би ще направиш нещо за сивото.
Ъгълчетата на устата ѝ се изкривиха.
– Ти си болка в задника.
– Благодаря, Хари.
– Няма за какво, Кал.
Погледнах през рамо, преди да изляза от всекидневната.
Хари стоеше на пръсти, а погледът ѝ отново беше насочен към снимката.
Затова я оставих сама да сподели един тих момент със съпруга си, докато аз отпуснах вратата и я затворих след себе си.
Слънцето ме заслепяваше, когато се отправих към „Уиннебаго“ и прибрах дневника на Нели в кухненското чекмедже. След това, тъй като отлагах достатъчно дълго, отидох да тичам.
След първите три мили потта се стичаше по гърба ми, но аз продължавах да тичам, като се провирах нагоре-надолу по страничните улици на Каламити, за да избегна суматохата по Първа. Дори под сянката на дърветата въздухът беше гъст и горещ. В небето нямаше и помен от вятър.
Децата играеха в задните дворове, а смехът и писъците им бяха безгрижни и необвързващи. Отвъд оградите на няколко къщи кучетата лаеха диво, когато минавах покрай тях. Във всеки квартал поне един човек беше излязъл да коси тревата си.
Една жена с детска количка пресече пътя ми, докато обикалях общинския парк. Очите ѝ леко се разшириха, докато тичах покрай нея, или защото бях измокрен, или защото ме позна.
Срещу парка имаше бейзболен диамант и няколко деца тичаха по базите, а други удряха попфоли на домашната площадка. Момчето, което стоеше на плочата, ме забеляза и замръзна, а бухалката се изпусна от ръката му.
Може би, ако ме виждаха достатъчно, новостта ми щеше да отмине. Може би следващия път просто щяха да ми помахат. По дяволите, може би следващия път щях да спра и да им ударя няколко партерни удара. Но днес тичах, миля след миля.
Обвинявах горещината, че съм се обърнал към улицата на Нели. Тя беше изгубила сдържаността ми. Бях я избегнал, докато правех пътеката си, но когато дробовете ми започнаха да горят и силите в краката ми отслабнаха, решимостта ми отслабна.
Това разстояние беше продължило две седмици.
И, по дяволите, две седмици бяха достатъчно дълго време.
Тухлената ѝ къща се появи, когато пресякох пътя, а обувките ми зашляпаха по паважа. Тогава тя беше там, с коса, прибрана на възел на върха на главата, докато буташе косачка за трева.
Краката ми рязко спряха, когато стигнах до тротоара ѝ. Застанах, с издути от дишане гърди, докато тя прорязваше тревната площ. Беше обърната с гръб към мен, а кройката на горницето ѝ оставяше раменете ѝ голи. Дънковите ѝ къси панталони бяха протрити в подгъва и се оформяха по извивката на дупето ѝ.
Ебаси, но тя беше прекрасна.
Същото си бях помислил и преди години, когато я бях гледал да коси тревата – двора на мама и татко. Нищо не се беше променило. Да я гледам беше по-хубаво от всеки футболен мач по телевизията или от всяко шоу на полувремето.
Просто Нели под слънцето.
На ъгъла тя забави ход, натискайки дръжката, за да завърти косачката. Мина в моята посока и ме погледна. След това направи двоен завой, като пусна щангата. Звукът на двигателя на косачката заглъхна мигновено.
Не че можех да чуя много над ревящия си пулс. Сърцето ми сякаш щеше да избие от гърдите ми.
Тя остави косачката и прекоси моравата, като спря на тротоара пред мен.
– Ти се върна.
– Липсвах ли ти, захарче?
Тя отпусна брадичката си към изцапаните с трева пръсти на обувките си за тенис.
– Пиърс каза, че си заминал за Калифорния.
– Да. Мислех да изляза от града за малко.
– Добре. Ами, хм… По-добре да довърша двора.
– Това е всичко?
Тя срещна погледа ми и повдигна рамо.
– Какво друго има?
– Кажи ми какво мразиш в мен. – Кажи ми всичко, само за да не се налага да си тръгвам.
– Мразя това, че си в съзнанието ми повече, отколкото ми се иска.
– В интерес на истината, аз също мразя това в теб.
Усмивка украси розовите ѝ устни, докато избърсваше потта по челото си с обратната страна на ръката си. Бузите ѝ бяха зачервени. Лицето ѝ блестеше. Можехме да се забавляваме под душа, изплаквайки се взаимно. Но се страхувах, че ако направя и една крачка, тя ще се отдръпне. Щеше да ме остави да стоя тук сам.
– Защо гледаше моите мачове?
– Вече ти казах. – Тя подаде ръка. – С надеждата, че ще те видя да губиш.
– Лъжеш. – Онова предупредително помръдване на носа ѝ го издаде.
Очите ѝ пламнаха, огънят се разгоря зад тези красиви зелени басейни.
– Защо хората се взират в автомобилна катастрофа? Трудно е да откъснеш поглед от катастрофа.
Сложих ръце на хълбоците си.
– Можеш ли просто да бъдеш истинска с мен? За една проклета минута?
– Първо ти.
Е, ебаси. Нямах какво да кажа на това. Как можех да бъда истински с нея, когато не бях истински дори със себе си?
Така че останах мълчалив.
А тя се отдръпна, поклати глава и излезе на тревата.
– Това си мислех. Махай се, Старк.
Не беше нужно да ми казва два пъти.
Назад към част 16 Напред към част 18
