Глава 10
НЕЛИ
Имаше нещо успокояващо в това да гледам как баща ми коси тревата. Сякаш дори на хоризонта да се задаваше буря, тя щеше да отмине. Слънцето щеше да изгрее отново.
– Не е нужно да го прави – казах на мама.
Тя се присъедини към мен до прозореца на всекидневната, с чаша студен чай в ръка.
– Знаеш какъв е той.
Усмихнах се и облегнах глава на рамото ѝ.
– Да, знам.
Татко разглези мама. И той разглези и мен. Така показваше любовта си.
Бях му казала не по-малко от десет пъти, откакто ги взех от летището в Бозман тази сутрин, че не му е позволено да работи по време на тази ваканция. Никакво окачване на рафтове. Никакво бъркане във вратите, които скърцат в тази стара къща. И абсолютно никаква работа в двора.
Беше се съгласил. Беше обещал да се отпусне и да се наслади на дългия ни уикенд заедно.
Тогава направих грешката да отида да пикая преди двадесет минути. Преди да пусна водата в тоалетната, той се беше измъкнал до гаража. Бръмченето на косачката ме посрещна, когато излязох от банята.
– Липсвахте ми – казах, като се отдаличих от прозореца, за да седна на дивана.
– И на нас ни липсваше. – Мама се присъедини към мен и огледа стаята. – Обичам, обичам, обичам къщата ти.
– Не е ли сладка?
– Най-сладката. Подхожда ти. Много повече от онзи апартамент в Денвър.
Чувствах се по същия начин, но като чух мама да го потвърждава, се убедих, че преместването в Каламити е било правилно решение.
– Щом свърши навън, може би ще се разходим до центъра – каза тя. – Искам да разгледам.
– Разбира се. – Можехме да прекараме няколко часа в разходки нагоре-надолу по Първа. Единственият риск беше Кал.
Не го бях виждала от йогата в „Рафинерията“ миналата събота. Шест дни и ми се искаше да мога да кажа, че той не е бил в съзнанието ми. Може би трябваше да му се обадя и да го помоля да избягва центъра този уикенд. Но познавайки Кал, това само щеше да го подмами.
При късмет щеше да остане затворен в кемпера си, за да пропусне туристите, които всеки уикенд се стичаха на тълпи в града на път да обиколят националния парк Йелоустоун.
Родителите ми и аз щяхме да се присъединим към тях при следващото им посещение. Надявахме се да успеем да посетим Олд Фейтфул по време на това пътуване, но и мама, и татко трябваше да работят в понеделник. Така че това посещение беше само за да се поздравим и да видят новата ми къща. Тази есен, когато те отново ще могат да дойдат, ще излезем от града.
– Изглеждаш прекрасно, скъпа. – Мама протегна ръка през дивана, като издърпа кичур от косата ми. – Моето красиво момиче.
– Благодаря. Ти също изглеждаш добре. Завиждам ти за загара.
– Ще трябва да ни посетиш тази зима и да се попечем на слънце.
– Ще го направя. – Усмихнах се и тя се усмихна. Ако някой беше тук, за да направи снимка, усмивките ни щяха да са еднакви.
Баща ми се подиграваше, че съм миниатюрна Кайли. Русата коса на мама беше с един нюанс по-тъмна само защото не я боядисваше толкова често. Имахме същите зелени очи. Същата брадичка. Същата форма на носовете ни, макар че тя имаше няколко лунички повече по носа си.
Била е само на седемнайсет, когато ме е родила. Биологичният ми баща е момче, с което е била в гимназията. Знаех името му. Имах една стара снимка, която тя беше запазила от годишника. Но иначе той никога не е бил част от живота ми. Нито пък родителите на мама.
Те я отбягвали, след като тя обявила бременността си. Бяха я изгонили от къщи, но за щастие имаше съчувстваща леля, която я приютила. Живеехме в мазето на леля ѝ, докато бях на две години.
Тогава мама се омъжи за татко.
Винаги е казвала, че денят, в който е срещнала татко, е бил съдбовен. Една сервитьорка от закусвалнята, в която работила, я помолила да си разменят смените, така че тя имала случаен свободен петъчен следобед. Мама ме била завела в близкия обществен парк да си играем на люлките. Това беше последният работен ден на татко за фирмата за озеленяване, която поддържаше парка. Още един ден и тревата щеше да бъде окосена от някой друг.
Татко обяви, че това е било любов от пръв поглед.
Той ме осинови след сватбата им. Преместихме се в неговата къща, като посещавахме лелята на мама, докато тя почина, когато бях на осем години. Мама напусна закусвалнята и започна работа в кафенето. И имахме щастлив живот, само ние тримата.
Татко беше моят баща, дори и да нямахме обща ДНК. Не си приличахме. Той имаше черна коса и очи с цвят на кафе. В гъстите му мустаци имаше няколко сиви петънца. Беше слаб и строен.
Но в много отношения си приличахме напълно. Мама ни дразнеше, че сме родени като сродни души. Можехме да си довършваме изреченията. Обикновено желаехме едни и същи храни. И въпреки че обичах мама изцяло, когато имах нужда от житейски съвет, татко беше първото ми телефонно обаждане.
Когато реших да се преместя в Каламити, казах първо на него.
Звукът на косачката спря и двете с мама се изстреляхме от дивана, излизайки през входната врата.
Татко избърса потта от челото си.
– Този двор има нужда от помощ.
Засмях се.
– Знам.
– Трябва да се обнови. Няма да е лошо да хвърлиш малко свежи семена, за да запълниш тези неравни участъци. Може би бихме могли да се отбием в онзи магазин за техника.
– Не. – Поклатих глава. – Това е твоята ваканция, татко. Косенето е всичко, което можеш да правиш. Аз мога да се справя с останалото. Ти ме научи как да отглеждам хубава морава, помниш ли?
Той се засмя и вдигна ръце.
– Добре, добре.
– Добре ли си да се занимаваш с проучване? – Попита мама, след което провери часовника си. – Имаме малко време, преди да се настаним в мотела.
– Можеш да отмениш резервацията и да останете тук. – Спалнята за гости беше готова за компания.
– Следващия път. – Поклати глава татко. – Това е и нашата ваканция.
И аз не бих им завидяла за малко уединение.
В деня, в който бях обявила датата на преместването си през изминалата зима, те бяха направили резервацията си в мотела. За щастие се бяха обадили, преди мотелът да бъде напълно резервиран за лятото.
Мама пресуши остатъка от чая си.
– Добре, отиваме.
Тръгнахме с лежерно темпо, без да бързаме, докато се разхождахме по улица „Първа“. Двамата с татко влязохме в кафенето за едно следобедно лате, а мама предпочете да остане на една пейка и да наблюдава хората.
Мама ни вкарваше във всеки магазин, за да разглеждаме, а не да купуваме. Тя рядко харчеше, а това пътуване вероятно беше изчерпало фонда им за забавления.
Предложих да купя самолетните им билети, но мама настояваше. Беше ми казала дори да не питам татко – гордостта му беше красиво и разочароващо качество. Още една обща черта на характера ни.
– Джейн. – Мама кимна към бара, когато застанахме под табелата му. – Това ли е заведението на Пиърс?
– Не, той и Кериган са собственици на пивоварната. – Посочих надолу по пътя. – Искаш ли да отидем там на вечеря и бира?
– Какво ще кажеш да оставим това за утре? – Татко пое инициативата и отвори вратата на „Джейн“ за нас двете. – Нека да опитаме това място тази вечер. Изглежда забавно.
– О, има характер. – Влязох първа, като оставих очите си да се приспособят към по-тъмната светлина, след което сканирах помещението.
Миришеше на бургери и пържени картофи и на добро прекарване. Музиката беше силно пусната. Джейн беше зад бара и бъркаше коктейл. Повечето маси бяха заети, както и столовете на самия бар.
Погледът ми бе привлечен от широко тяло и широки рамене. Щях да позная тази обърната назад шапка навсякъде.
По дяволите. Разбира се, че Кал щеше да е тук точно днес. Кармата беше кучка. Нима не си беше взел поука от последния път, когато посети „Джейн“?
– Какво става? – Попита ме мама, влизайки зад мен.
– Нищо. – Принудих се да се усмихна и я насочих към една празна маса. Тя не забеляза Кал, когато седнахме, най-вече защото беше с гръб към него. Аз протегнах другия стол, който беше обърнат към бара. – Ето ти го, татко. Можеш да седнеш тук.
– Не, искам да седна срещу прекрасната си съпруга, за да мога да я гледам цяла нощ. – Той се наведе и я целуна по бузата, преди да заеме мястото си. Място, което беше с лице към бара.
Направих гримаса, след което издърпах стола си.
– Не си лъгала. – Баща ми се засмя, докато се оглеждаше наоколо. – Много характер. Харесва ми.
– На мен също – каза мама, когато сервитьорката се появи с менюта и взе поръчката ни за напитки.
– Какво хубаво има тук? – Попита татко, оглеждайки стаята. Усетих го в момента, в който забеляза Кал. Тялото му се скова. Усмивката му спадна. Очите му се стрелнаха към мен за обяснение.
– Съжалявам – прошепнах аз.
Баща ми се намръщи и ме погледна така, че ще поговорим за това по-късно.
– Мисля, че ще опитам един чийзбургер и пържени картофи от сладки картофи. – Менюто на мама се затвори с пляскане. Краката на стола ѝ заскърцаха по пода, докато тя се изправяше. – Ще намеря тоалетната и ще си измия ръцете. Ако сервитьорката се върне, докато ме няма, поръчай за мен.
– Добре. – Затаих дъх, докато тя се отдалечаваше, като се надявах да не види Кал. Тя мина точно покрай него, напълно незабелязвайки, че той е на бара. Свих се, докато издишвах. Пфу.
– Кажи ми, че не е този, на когото прилича – каза татко.
– Не мога. – Въздъхнах. – Съжалявам. Трябваше да ти кажа.
– Какво прави той тук? – Очите на татко бяха залепени за гръбнака на Кал.
– Явно и той живее тук.
– Шегуваш се.
Повдигнах рамене.
– Той също е приятел с Пиърс, помниш ли?
– Сега ми се иска да беше останала в Денвър. Не искам да се доближаваш до този човек.
О, ако само знаеше.
– Всичко е наред, татко. Отдавна се научих да търпя Кал. Избягваме се един друг. – В известен смисъл.
Той изсумтя и се върна към менюто си.
– Все още не ми харесва.
– Знам.
Кал сигурно усети погледа ми върху гърба си, защото се извърна, поглеждайки през рамо. Когато ме забеляза, той се отдръпна от бара. След това замръзна, когато забеляза татко. Той седна по-изправен. Изправи рамене. Единият му крак се плъзна от стъпалото на стола към пода и той се раздвижи, сякаш искаше да дойде.
– Не – изрекох аз и поклатих глава.
Кал не беше добре дошъл близо до баща ми, мое правило, не на татко.
Раменете му паднаха. Брадичката му падна. След това отново се обърна на стола си с лице настрани. Миг по-късно ръката му бръкна в джоба на дънките за портфейла. С пачка пари, оставена на бара, той се смъкна от стола и прекоси стаята, с наведена глава, докато се запътваше към вратата.
Проследих всяка стъпка, наблюдавайки дългите му крака и естествената му самоувереност, докато излезе от вратата. От това стаята трябваше да стане по-лека. Това трябваше да ме направи щастлива.
Но по дяволите тази вина.
Проклет да е този наранен поглед на лицето му.
– Поръча ли? – Мама се плъзна на мястото си с широка усмивка на лицето.
– Още не, скъпа. – Татко сложи ръка на рамото ѝ, а палецът му проследи кръг върху ризата ѝ. Каквото и раздразнение да беше почувствал от Кал, той го беше скрил просто за да се увери, че мама се усмихва.
Той я защитаваше.
Както защитаваше мен.
Изтласках Кал от съзнанието си, за да се насладя на вечерта с родителите си. Разговаряхме за живота им в Аризона. Смеехме се, докато мама се опияняваше от един шот с текила. Поглъщахме мазните бургери и компанията си, докато чиниите ни бяха празни. След това, след като настоях да платя за вечерята, се запътихме по тихите улици към дома ми.
– Беше забавно. – Мама се кикотеше, преплела ръка с тази на татко.
– Сигурно беше. – Татко се прозя. – Но е по-добре да се приберем в мотела. Страхувам се, че ако седна на дивана ти, ще заспя.
Прескочихме къщата, отидохме направо в гаража и се натоварихме в моя седан. Малкото летище на Каламити нямаше връзка с търговските полети, така че мама и татко бяха летели до Бозман тази сутрин, а аз бях шофирала два часа, за да ги взема. Ръчните им чанти оставихме в багажника. Вече се страхувах от неделната сутрин, когато ще ги натоварим отново и ще трябва да ги откарам.
– Това пътуване минава твърде бързо – казах си, когато спрях на паркинга на мотела.
– Ще се върнем. – Мама стисна рамото ми от пътническата седалка, след което излязохме, за да помогнем на татко да разтовари чантите им от багажника.
Аз се отдръпнах, докато се настаняваха в стаята си, изучавайки офиса на мотела и препълнените саксии с цветя отвън. Къде беше кемперът, който Кал беше наел?
Защо умът ми винаги прескача към него?
– Закуска утре? – Попита татко, докато ги водех към стая номер пет.
– Звучи добре. Искате ли да спите?
– Да – отговориха те в един глас. Рядко успяваха да заспят по късно, така че отговорът им не беше изненада.
Засмях се.
– Да се срещнем в „Белия дъб“ около девет.
– Ще бъдем там. – Той ме целуна по бузата, след което вкара багажа им в стаята, а аз прегърнах мама за лека нощ.
В момента, в който вратата им се затвори, тръгнах към колата си, но любопитството ме надви и още веднъж огледах паркинга. Кемперът на Кал трябва да е паркиран до сградата. Минах покрай офиса и заобиколих ъгъла на мотела, като забелязах бяла тухлена къща, закътана отвъд тясната алея.
Обувките ми хрущяха по чакълената пътека, докато вървях към къщата, а до нея – кемпер „Уиннебаго“. Светлините в кемпера светеха в бяло на фона на тъмнината.
Точно пред вратата на фургона Кал седеше на сгъваем стол, а краката му бяха изпънати напред. Ръцете му бяха пъхнати в кенгуру джоба на суитчера му, а главата му беше наведена към нощното небе.
Изглеждаше красив. Изглеждаше спокоен.
Изглеждаше самотен.
И в този момент единственото, което исках да направя, беше да седна в скута му и да го прегърна.
– Кажи ми какво мразиш в мен. – Той говореше, без да помръдва, а очите му все още бяха залепени за звездите.
– Откъде знаеш, че това съм аз? – Попитах, като заех празния стол до неговия. Той беше в различен стил и много по-хубав.
– Ами ако не знаех?
– Значи питаш всички в Каламити какво мразят в теб?
– Не, само теб. – Гласът му, нисък и тих, беше примамка, която ме привличаше по-близо. Той обърна бузата си, очите му бяха тъмни езерца в приглушената светлина. – Захвърли родителите си тук ли?
– Да.
– Колко време са в града?
– Само за уикенда.
Той кимна, след което отново се обърна към небето.
– За това, което се случи в бара… – Не можах да се накарам да се извиня. Защото не съжалявах за това, че съм го скрила от родителите ми.
– Всичко е наред, Нели.
– Наистина ли?
– Да – промълви той. – Кажи ми.
– Не. – Огледално повторих позата му, като изпънах краката си, за да гледам как на фона на полунощ се появяват нови звезди.
– Моля те.
– Моля? – Той трябва да е отчаян. – Защо има значение какво мисля?
– Забавлявай се с мен.
Може би, ако беше дошъл тази вечер при Джейн въпреки мълчаливото ми предупреждение, щях да скоча на искането му. Щях да изброя нещата, които мразя в него. Но тази вечер ми се стори… нередно. Затова си замълчах.
Минутите минаваха в мълчание, докато се взирахме в галактиката. След това Кал се изправи и се оттегли по металните стълби към кемпера. Едно чекмедже се отвори и затвори. Една от лампите угасна.
Беше късно. Домът ми примамваше. Изтласках се от стола си, но трябваше ли да си тръгна? Не. Когато широкото тяло на Кал изпълни вратата на фургона, аз стоях в основата на стълбите.
Той ми подаде ръка.
Ако я поемех, щях да вляза вътре. Щеше да ме целуне и дрехите ни щяха да направят локви на пода.
– Мразя това, че си най-красивият мъж, който някога съм виждала. – Мразех, че признанието се изплъзна от устните ми. Мразех, че не можех да му устоя.
– Влизаш ли?
– Не трябва.
– Нел.
Боже, този глас.
Ръката ми падна в неговата.
Кал се протегна покрай мен в момента, в който се качих по стълбите, и хвана вратата, за да я затвори. Тогава бяхме само двамата, а светът навън беше погълнат от нощта. Той се сгуши близо до мен. Пръстите му се плъзнаха по челото ми, отмятайки косата от слепоочието ми, преди да се наведе, а устата му да надвисне над моята.
Изчаках целувката му, а очите ни се втренчиха. Само че той ме накара да отида при него. Така беше винаги, нали? Последния път беше негов ред. Този път беше мой.
Така че запечатах устните си върху неговите и засмуках езика му в устата си.
Колебливостта изчезна. Линиите се размиха. Омразата беше оставена настрана.
Потопихме се в забравата.
Той ме прегърна и ме отнесе през целия кемпер до спалнята си. Една силна ръка ме притискаше към тялото му, а устата ни се сливаше, докато другата изгасяше останалите светлини и ни хвърляше в тъмнина.
Кал направи така, че пътуването ми до неговото „Уиннебаго“ да си заслужава. Три оргазма по-късно той ме беше задоволил напълно с пръсти, език и пенис. С разрошена коса и подути устни той ме заведе до колата ми, като никой от нас не каза и дума.
Нямаше целувка за лека нощ.
–
Скъпо дневниче,
Днес се случи нещо наистина странно. Трябваше да отида с татко на работа след училище. Колата на мама се развали. Отново. За трети път тази пролет. Тя е щастлива, че е изкарала зимата. Тъй като тя не можеше да ме вземе, татко дойде и ме взе между работата си. Трябваше да отидем до къщата на Старк. Това беше последният му клиент за деня. Кал не беше там, слава Богу. Сигурно правеше секс с Фийби с кучешко лице МакАдамс. Мога да кажа, че татко беше уморен. Тази пролет е взел седем нови клиенти и е ставал супер рано и е работил през уикендите. Каза ми, че ако успее да продължи така, ще може да подари на мама нова кола за рождения ѝ ден, а след това аз ще мога да взема старата, след като си взема шофьорската книжка. Дори да е боклукчава и да се разваля постоянно, това е по-добре от нищо. Всички в училище ще ми се подиграват за това. Тъпаци. Могат да си имат своите Ауди и БМВ-та. Това е просто една кола. Предполагам, че пръскачките в къщата на Старк не са били настроени правилно и на татко не му е харесало как поливат. Така че, докато той се занимаваше с тях и подравняваше, аз предложих да кося. Бях в предния им двор. Бях си сложила слушалките, за да не чувам, но се обърнах и бащата на Кал ме гледаше. Дори не го чух да шофира. Той просто стоеше до колата си на алеята и ме гледаше. Побиха ме тръпки. Бях облечена с късите си панталони и горнището от фитнеса. Татко спря на една бензиностанция, за да мога да се преоблека. Съжалявам, че не бях взела дънки. Бащата на Кал продължаваше да гледа гърдите ми. Не бях сигурна какво да правя, затова просто продължих да кося. При следващото ми минаване го нямаше. Може би не му харесваше, че едно дете коси тревата му? Не знам. Прилича на Кал. Имат еднаква коса и лице. Може би затова ме притесняваше. Напомняше ми за задника Кал. Все пак беше странно, че ме гледаше, нали? Както и да е. Наистина не харесвам бащата на Кал.
Нели
Назад към част 11 Напред към част 13
