Глава 11
КАЛ
Записът в дневника на Нели за баща ми беше единственият в книгата, който ме разсмя. Защото след като месеци наред бяхме в едно и също училище и неофициално се обявявахме за врагове, неприязънта ѝ към татко беше нещо, с което щяхме да се съгласим напълно.
Аз наистина не харесвам бащата на Кал.
– Ами… – Захлупих дневника ѝ и се ухилих. – Това ни прави двама.
Не бях говорил с баща си от години. Винаги, когато се прибирах в Денвър, прекарвах времето си с мама. Обядвахме в любимото ѝ бистро. Ако тя искаше да пазарува, отивахме да пазаруваме. Веднъж я чаках в салона, докато си боядиса косата. След това избирахме нов ресторант, който да опитаме за вечеря.
Взимах я от къщи и я оставях в къщата. Но никога не влизах вътре.
Последният път, когато бях влизал в къщата на мама и татко, трябваше да е точно преди десет години за рождения ѝ ден. С татко се бяхме скарали, когато той реши, че подходящ разговор за празничната вечеря е критикуването на пасовете ми от предишния сезон.
Задникът беше извадил телефона си и беше изрецитирал колко прекъсвания съм хвърлил. Колко ярда за пас са имали другите куотърбеци от лигата в сравнение с моите. Колко пъти съм бил изхвърлен. Колко мача съм загубил.
Беше разнищил кариерата ми покрай говеждото Уелингтън на техния готвач. Ако не беше специалният ден на мама, щях да си тръгна преди десерта. Но бях издържал и след вечерята се бях зарекъл да избягвам този гад на всяка цена.
Баща ми беше по-критичен от всеки треньор или мениджър. По дяволите, беше по-лош и от Нели. От друга страна, на нея сякаш не ѝ пукаше за реалната футболна статистика, а само за това как се държа, след като часовникът на мача е изтекъл до нула.
Мама просто беше спряла да гледа мачовете ми преди години. Може би затова я обичах толкова много. Или не ѝ пукаше за футбола, или признаваше, че на татко му пука твърде много. Нейната апатия балансираше везните. Тя се интересуваше повече от личния ми живот, като винаги питаше дали съм срещнал някой специален човек или дали на хоризонта се задава бъдеща снаха. Отговорът ми винаги беше „не“.
Така че в известен смисъл от години разочаровах и двамата си родители.
Върнах дневника на Нели в чекмеджето в кухнята, където го бях скрил снощи, когато тя се беше отбила при мен. Съмнявах се, че ще дойде отново, но като живеех в същия град… нещата бяха различни.
Щеше да е адски ядосана, ако разбереше, че съм откраднал дневника ѝ. Щях да се справя с яростта ѝ, ако дойдеше моментът, но най-вече не бях готов да го върна. Още не.
Все още не можех да разбера защо тази книга беше станала толкова важна. Може би защото всеки път, когато отварях корицата и виждах нейния спретнат почерк, не се чувствах толкова самотен. Може би защото връзката с нея, с всеки човек, беше по-дълбока от повърхността.
Може би защото да се измъчвам с действията от миналото си беше по-добре, отколкото да седя и да се чувствам изгубен без футболната си кариера.
След като дневникът изчезна от погледа ми, взех телефона си от плота и извадих името на мама. Тя отговори още на второто позвъняване.
– О, Кал. Получих цветята ти тази сутрин. Зашеметяващи са. Благодаря ти.
– Радвам се, че ти харесват. – Усмихнах се. – Честит рожден ден.
– Благодаря. Иска ми се да беше тук, за да го отпразнуваш с мен.
– Следващия път.
Обмислях да летя до Колорадо за кратко посещение и ако знаех, че Дариус и Кайли Ривера ще бъдат в града, вероятно щях да отида на юг. Само че бях доволен в Каламити и все още не бях готов да си тръгна. Сигурно защото да си тръгна, дори само за един уикенд, ми се струваше много като да загубя от Нели.
– Как минава специалният ти ден? – Попитах мама.
– Добре. – В гласа ѝ имаше усмивка. – Току-що пристигнах в спа центъра. Това беше подаръкът на баща ти.
Челюстта ми се разтрепери.
– Не ти ли подари това и миналата година?
– Да, но… О, недей. Вече ми махат с ръка да вляза. Мога ли да ти се обадя по-късно, Кал? По-късно ще излезем на изискана вечеря, но трябва да имам време да наваксам по пътя към вкъщи. Бих искала да чуя как се чувстваш в Монтана.
– Разбира се. Обади ми се, когато пожелаеш.
– Добре.
– Честит рожден ден, мамо – казах отново. – Обичам те.
– И аз те обичам.
Свърших и се загледах в телефона си, а вината се прокрадваше. Тя беше прекарала деня в спа центъра. По дяволите. Трябваше да отида да я видя. Тогава поне нямаше да е сред непознати в специалния си ден. Макар че според времето, което прекарваше в спа центъра, предполагах, че тези хора едва ли са непознати.
Баща ми изпращаше мама на спа поне един ден в седмицата. Винаги като подарък, за да се чувства тя задължена. Това беше неговият начин да я успокои. Защото според него разглезената съпруга не задаваше въпроси. Тя била по-склонна да не обръща внимание на дискретността му.
Като например факта, че той вероятно е прекарал рождения ѝ ден с последната си любовница.
Дали причината, поради която мама го избягваше толкова охотно, беше, че знаеше за приятелките?
Аз самия знаех за пет. Татко не се срамуваше да ги показва, когато мама беше заета с нещо друго. С първата се бях запознала още в първи курс на гимназията, когато все още ги представяше като свои асистентки. Едната беше негов туристически агент.
Може би е смятал, че съм твърде млад, за да разбера истината. Но той е говорил твърде близо до ушите им. Беше докоснал малките части на гърбовете им. Беше им се усмихнал, сякаш тайната им афера е в безопасност с мен.
Кучият син.
В един от първите ми мачове с „Титаните“ татко беше решил да отлети и да гледа. Беше поискал два билета, като каза, че води приятел.
Този приятел се оказа двайсет и няколко годишна брюнетка с изкуствени цици, къса пола и стегнат задник. Когато след мача го попитах коя, по дяволите, е тя, той се измъкна. Каза ми, че това е просто секс. Каза, че ще разбера, когато съм на неговата възраст.
Щял съм да го разбера.
Връзката ни беше обтегната и преди този ден. След това тя беше приключила.
Всеки път, когато татко ме беше молил да му осигуря билети, аз се обаждах на мама и я канех първа. Не е изненада, че с годините посещенията му бяха намалели. Беше пропуснал изцяло последните ми два сезона.
По това време на годината щях да съм в разгара на пролетната подготовка. Щях да имам нужда от повече занимания в живота си, отколкото да седя в този кемпер.
Господи, липсваше ми футболът. Липсваше ми фокусът, който той открадваше от личния ми живот.
Архитектът ми беше завършил първоначалния проект на плановете на къщата. Беше направил някои корекции въз основа на моята обратна връзка. Надявах се, че ще ги финализираме тази седмица, за да могат да бъдат представени в окръга за одобрение на разрешителното за строеж. Но дори и да трябваше да избирам подови настилки, плочки, шкафове и цветове за боядисване, щях да имам нужда от повече активност.
За днес това беше прането. На пода на кемпера имаше купчина съблечени чаршафи. Трябваше да благодаря на Нели и нейното импровизирано посещение снощи за задачата, която трябваше да свърша днес. Колкото и да ми харесваше нейният аромат върху чаршафите, той трябваше да изчезне.
Нищо добро нямаше да излезе от това, че я държах прекалено близо.
Събрах купчината и излязох навън, като се готвех да се отправя към пералнята на мотела.
– Кал – обади се Хари, отваряйки входната врата.
– Добро утро.
– Твърде рано е за мен.
Беше почти девет, а аз бях станал от сутринта.
– Пералня? – Тя кимна към снопа в ръцете ми.
– Да.
Махна ми с ръка.
– Използвай моята машина. Марси е затрупана днес.
А ако отидех в пералнята, щях да преча.
Смених посоката и минах през градинската врата на Хари. Не се бях замисляла много за дома ѝ. Въз основа на екстериора предполагам, че очаквах да е чист и подреден. Беше чист. Беше подреден. Но, дявол да го вземе, Хари имаше много безпорядък.
Стените бяха толкова заети, че не бях сигурен какво да погледна първо. Върху розовия тапет с флорален принт в антрето бяха окачени поне петдесет снимки в рамки. Повечето от тях бяха пейзажи, а между тях бяха примесени няколко лица. Преди да успея да се наведа, за да разгледам по-отблизо, Хари ми махна да я последвам по тесния коридор.
– Пералното помещение е натам – каза тя.
Преплетохме се през една всекидневна. Пространството би трябвало да е с удобни размери, но с четири дивана, всеки от които тапициран в различен нюанс на горчица, имах чувството, че току-що съм влязла в къща за кукли. Мебелите се съчетаваха прекрасно със зелените раирани тапети, не че можеше да се види много покрай рафтовете за книги, шкафа за телевизор и пианото.
Дреболии. Снимки. Дрънкулки. Хари беше колекционер.
– Не това очаквах – казах, когато минахме през кухнята. Отново щеше да е просторна, ако не беше масата за хранене с шест стола в центъра.
– Какво очакваше? – Попита тя.
– По-малко… неща.
– Ако си живял толкова дълго, колкото аз, и нямаш вещи, които да покажеш, значи не си живял правилно.
Засмях се.
– Може би си права.
Къщата на мама и татко беше открита и просторна. Винаги съм си мислела, че това е минималистичният стил на мама. Но може би тя просто не е имала достатъчно снимки или сувенири, които да изложи.
Хари мина през още една врата към пералното помещение – което беше изненадващо празно, само с пералня, сушилня и метална сушилня.
– Майка ти научи ли те как да ги използваш?
– Майка ми не е прала, откакто се омъжи за баща ми. Но ако се чудиш дали знам как да пера дрехи, да. Няма да съсипя уредите ти или да наводня къщата ти.
Прането беше единственото домакинско задължение, което бях вършил от години. В Нешвил бях наел седмична домашна помощница и градинар, които да се грижат за имота ми. Химическото ми чистене се изпращаше под псевдоним, за да се гарантира, че всичко ще се върне. Но когато ставаше въпрос за пране на тениски, бельо, чорапи и дънки, винаги се притеснявах да го възложа на помощник. Последното нещо, което исках, беше да разбера, че мръсните ми боксерки са били продадени онлайн.
На този свят имаше доста странни хора.
– Ще те оставя да го направиш – каза Хари и потупа сушилнята си. – Днес помагам на Марси със стаите
– Добре. – Кимнах и отворих горната част на пералнята, като поставих чаршафите около бъркалката.
Хари излезе от пералното помещение.
– Не заключвай вратата.
– Добре.
Входната врата се затвори, когато изсипах лъжичка прах за пране в машината. Включих я, след което се върнах по стъпките си в кухнята. Когато стигнах до всекидневната, ме прикова огромното количество вещи. И тъй като Хари не ми беше казала да не шпионирам, аз шпионирах.
Книгите по рафтовете варираха от нехудожествена литература до уютни мистерии и исторически любовни романи с мъже без ризи на кориците. Имаше рафт, посветен на изпокъсани копия на Библията. Пианото беше пиано, чийто плот беше защитен с дантелена салфетка. Снимки в рамки бяха подредени по семейства. Разпознах лицето на Марси от портрета, който трябваше да е от последния и клас. До него имаше снимки на деца и внуци.
Вдигнах снимка на момче, облечено в зелена футболна униформа. Шлемът му висеше от ръката отстрани. Раменните му възглавнички бяха твърде големи, а белите му панталони провисваха на талията. Но усмивката на момчето се простираше от ухо до ухо.
Така трябва да бъде. Децата трябва да се усмихват, когато играят футбол.
Дали някога съм се усмихвал така в младежкия спорт? Може би преди талантът ми да се прояви. Преди забавлението да бъде заменено с напрежение.
Ако имаше моя снимка като тази, тя щеше да е в една вана за съхранение в дома на мама и татко. Те не окачваха рамкирани снимки по стените, защото татко предпочиташе изкуство от местната галерия.
Галерия, в която бях ходил веднъж, и то само веднъж, защото още щом видях уредника – жена с лъскава червена коса и очи като за баща ми – разбрах точно защо татко харесва галерията.
Прилив на завист ме връхлетя, когато върнах рамката на детето на плота на пианото.
Щастливец.
В момента, в който пристъпих през вратата на „Уиннебаго“, ароматът на Нели изпълни носа ми. Спуснах прозорците, оставяйки ги да се проветри миризмата на портокали и орхидеи, докато нахлузвах шапка върху косата си и слагах слънчеви очила.
Колкото и да беше рисковано да се осмелявам да отида в центъра на града в събота сутрин, престоят тук щеше да ме накара да мисля само за секс. Как Нели беше изстенала името ми снощи, докато смучех клитора ѝ. Как вагиината ѝ пулсираше около члена ми, докато се впивах в стегнатото ѝ тяло. Колко красива изглеждаше на лунната светлина, с разрошена коса и разкопчани дрехи, докато вървяхме към колата ѝ.
– Изхвърли я от главата си. – Прокарах ръка през устата си, след което тръгнах по чакълената пътека, която се простираше по дължината на мотела. Бях на пет метра от тротоара, който водеше към Първа, когато мъжкият глас се понесе по пътя ми.
– Може би ще се върнем през септември. Преди да е станало твърде студено.
– Бих искала – каза една жена. – Мога да се оглеждам за оферти за самолетни билети. Или можем да оставим Нели да ги купи, както предложи.
– Няма да стане.
Нели? О, дявол да го вземе. Краката ми се стовариха върху бетона, но беше твърде късно да избягам. Погледнах наляво точно когато родителите на Нели завиха зад ъгъла на мотела.
Дариус Ривера ме забеляза и лицето му се превърна в камък.
Преглътнах тежко, обувките ми бяха като циментови блокове. Отне ми усилие да вдигна краката си и да се приближа с протегната ръка.
– Г-н Ривера.
Очите на Кайли се свиха.
Дариус ме гледа дълго и бях сигурен, че ще ме отхвърли, но после постави дланта си върху моята. Фактът, че ми подаде ръка, доказваше, че е добър човек. По-добрият човек.
– Кал Старк.
– Приятно ми е да ви видя, сър. – Кимнах на Кайли. – Госпожо Ривера.
Тя се загледа и по дяволите, ако това не я правеше да изглежда точно като Нели. Бих я подразнил за това, ако не мислех, че ще ми откъсне топките.
– Тъкмо отивах към града – казах аз. – Ще се махна от пътя ти.
– Ние също отивахме в тази посока – каза Дариус.
Очаквах, че ще направят някакво разстояние между нас. Но когато тръгнах по тротоара, те застанаха в крачка до мен.
Всяка секунда беше мъчение. След една пресечка осъзнах, че не дишам. По слепоочията ми изби пот.
– Е, това е неловко – промълви Кайли.
Аз се разсмях със сух смях.
– Доста.
И все пак, дори след като си го признахме, не говорихме за нищо. Нито една дума. Не че имаше какво да се каже. И така, вървяхме, стъпка след стъпка, докато оживлението в центъра на града не ме принуди да се изместя зад тях.
Погледът ми прелетя над главите им към Нели, която стоеше пред „Белия дъб“.
Погледът ѝ беше насочен към телефона ѝ. Тя се усмихна на екрана, пръстите ѝ летяха, после го прибра в джоба на късите си панталони. Тя ме убиваше с тези къси панталони. Гола, гладка кожа чак до сандалите ѝ. Свободната ѝ тениска се спускаше от едното рамо.
Рамото, което бях целунал снощи.
Тя се обърна в нашата посока, като първо забеляза родителите си. Усмивката ѝ беше спираща дъха. Тя се развали, когато погледна над главата на баща си и откри лицето ми. Очите ѝ се разшириха, когато се втурна по нашия път, сякаш идваше да ги спаси.
– Здравей. Какво е, хм…
– Сблъскахме се с Кал в мотела – каза майка ѝ, като завърза ръката си с тази на Дариус. – Отиваме да вземем маса за закуска.
Преди да успеят да си тръгнат, ги спрях.
– Г-н Ривера.
Дариус се обърна.
– Да?
Свалих очилата си, за да може да види очите ми.
– Съжалявам за всичко, което се случи.
Веждите на Кайли се повдигнаха. Устата на Нели се разтвори.
Всички знаехме защо се извинявам.
Дариус ми кимна само с едно кимване, преди да придружи съпругата си в ресторанта.
Нели изчака, докато родителите ѝ влязат вътре, след което ръцете ѝ се отправиха към бедрата.
– Този град не е достатъчно голям. Трябва да се преместиш.
– Пак това? Няма да се случи. Освен това си помислих, че днес ще излезеш да изследваш района.
– Срещаме се за късна закуска.
– Тогава следващия път, когато дойдеш да те задоволя, спомени за графика си. Ще направя всичко възможно да се съобразя.
Ноздрите ѝ се разшириха. Красиво яростна.
– Моля те, кажи ми, че не си направил подобен коментар пред родителите ми.
– Не. Но е добре да знаеш, че съм твоята малка мръсна тайна.
– О, и предполагам, че разказваш на хората за нас. – Когато не отговорих, тя извъртя очи. – Точно това си мислех. Не искаш светът да знае, че задоволяваш момчето стипендиант, нали?
Не, не това беше причината да не кажа на никого. Не бях говорил за това, защото не бях сигурен какво да кажа.
– Както и да е – промълви тя. – За какво ставаше дума? Извинението пред татко?
Повдигнах рамене и сложих слънчевите си очила.
– Беше закъсняло.
Тя ме погледна отстрани.
– Днес ще се разходим из центъра на града.
– Само ще си взема малко храна. После ще се придържам близо до кемпера.
– Благодаря ти.
– Това ще ти струва скъпо. – Тази забележка ми спечели още едно завъртане на очите.
– Разбира се, че ще струва. – Тя вдигна брадичката си. – Какво искаш?
– Да ми кажеш какво мразиш в мен.
Тя се намръщи и погледна покрай мен към прозорците на кафенето.
Проследих погледа ѝ и видях родителите ѝ в сепаре до стъклото. Дариус ни наблюдаваше, като се преструваше, че чете менюто си.
– Мразя това, че си лъжец – каза тя.
Оуч. Заболя ме, защото беше права.
– Не мога да споря с това.
– Довиждане, Старк.
– Довиждане, Ривера.
Тя побърза да влезе в кафенето, а аз продължих по тротоара. Какъвто и апетит да бях имал, той беше изчезнал, заменен от камъни в червата ми, затова се обърнах и се върнах по пътя си към мотела.
Тя беше права не само за това, че съм лъжец. Този град не беше достатъчно голям.
Наистина ли исках да се сблъскам с нея случайно? Миналата вечер тя беше красива и гола в леглото ми. А тази сутрин се беше върнала към жената, която отдавна се беше научила да се пази, когато става дума за мен.
Може би сексът беше просто част от тази бариера. Може би това беше начин да ме държи в рамка. Случайно. Физически. Плитко.
И един ден, когато ѝ омръзнеше тази кутия, когато искаше повече и срещнеше мъж, който можеше да ѝ го даде, тя щеше да ме разкара. Това беше предопределено да приключи.
Когато пристигнах в „Уиннебаго“, се насочих направо към гардероба.
И докато чаках за прането, напълних куфара си.
Назад към част 12 Напред към част 14
