Глава 8
НЕЛИ
Обикновено след сеанс двамата с Кал прекарвахме месеци, без да се виждаме. Оставахме на хиляди километри един от друг. Бяха минали само три дни, откакто той беше в дома ми. А три дни не бяха достатъчни.
Не ми беше останало време да си простя, че съм била слаба. Нямах време да разделя секса. Нямах време да си припомня, че единствените чувства, които изпитвах към Кал Старк, бяха презрение и раздразнение.
Трябваха ми повече от три дни. И наистина имах нужда той да е в друг щат, а не да седи на две маси отсреща, докато аз се опитвам да закусвам.
– Как са палачинките? – Попита ме Зак.
– Добре. – Натъпках още една хапка в устата си. Апетитът, с който бях дошла в „Белия дъб“, беше изчезнал в момента, в който прекрачих прага на кафенето и забелязах Кал. Отне ми цялото усилие да преглътна хапка и да се усмихна. – Още веднъж благодаря, че ми помогна вчера.
– Няма проблем. – Той кимна, отпивайки от кафето си.
Собствената ми чаша изстиваше. Вместо това гълтах ледена вода с надеждата, че ще ми помогне да се охладя. Подмишниците ми бяха лепкави. Челото ми беше потно. Трябваше да положа усилия, за да не разголя лицето си. Всеки път, когато погледът на Кал се насочваше към масата ни, пустинното слънце сякаш се настаняваше директно над рамото ми.
Рискувах да погледна настрани.
Кал ме погледна изпод шапката си.
– Харесва ли ти Каламити досега? – Попита Зак.
Едва регистрирах думите му, твърде съсредоточена върху друг мъж, а не върху моята среща.
Чакай. Това среща ли беше? Изглеждаше като среща. Но може би просто се вглеждах в нея.
Вчера се бях сблъскала със Зак в магазина за хранителни стоки. Влязох там с няколко празни кутии, планирайки да отнеса всичко вкъщи. Той беше зад мен на опашката за плащане и започнахме да си приказваме.
Зак беше по-големият брат на Кериган и Ларк и се бяхме срещали няколко пъти при предишните ми пътувания до Монтана. Когато ми предложи да ме закара до вкъщи, приех с удоволствие, защото в количката ми се бяха събрали повече стоки, отколкото бях планирала да взема.
Той ме закара до вкъщи и ми помогна да вкарам покупките вътре. Когато му разказах за проблемите си с колата, той се съгласи да ме закара до офиса тази сутрин. Това беше моята идея за закуска. Благодарност за неговия превоз.
Само че това приличаше на среща. Дали Зак си мислеше, че това е среща? Беше ме целунал по бузата, когато влязох. Може би това беше просто приятелски поглед? По дяволите. Не съм възнамерявала това да бъде среща.
Среща. Среща. Среща. Тази дума звучеше като аларма за спешни случаи, която се раздаваше в главата ми и ми крещеше да напусна сградата точно сега. Беше ли време да си тръгвам?
Не че Зак не беше мил човек. Той беше точно мъжът, с когото трябваше да се срещам. Умен. Забавен. С работа. Но не можех да мисля за предимствата на това да е истинска среща с Кал, който седеше в същата стая. Защо беше дошъл толкова рано?
Зак и аз бяхме планирали да се срещнем в шест и половина. Това щеше да ни даде време да хапнем, преди той да ме закара до офиса. Това трябваше да е безопасен прозорец. Но това беше проблемът с Каламити. Беше прекалено малък.
– Нели? – Зак остави вилицата си.
Вдясно. Беше ми задал въпрос.
– О, съжалявам. Просто си мислех за колата си – излъгах аз.
– Винаги мога да ти взема кола назаем от автокъщата.
– Благодаря. – Усмихнах се меко. – Моят механик също ми предложи такава. Ако до следобед не поправят колата ми, може би ще се възползвам от предложението ти.
– Просто се обади. Или с удоволствие ще те закарам до вкъщи.
– Благодаря. Но за да отговоря на въпроса ти, да, Каламити е страхотен. Наистина ми харесва тук.
– Радвам се. Това е добър град. – Той вдигна вилицата си, като се гмурна в бърканите яйца и бекон.
Наблюдавах го как се храни, изучавайки огъването на челюстта му и извивката на устните му, докато дъвчеше. Зак имаше хубаво лице. Имаше добри кафяви очи и гъста кестенява коса. Работеше в семейната автокъща на Хейл и беше живял в Каламити през целия си живот. Съмнявах се, че някой е поискал автограф от него, докато е вървял по Първа.
Но нямаше никаква химия. Нула. Нямаше и най-малката искра.
Какво трябваше да направи един симпатичен човек, за да накара пулса ми да се ускори? Защо това винаги беше Кал?
Отново погледнах към масата му, но този път вниманието му беше насочено към закуската му. По-възрастната жена му се усмихна, сякаш току-що беше отправила обида и чакаше да види как ще реагира. Коя беше тя? Откъде познаваше Кал?
– Това е Хари. – Зак се наведе по-близо, прочел мислите ми. – Дъщеря ѝ, Марси, е собственик на мотела.
– А. – Какво име беше Хари?
– Предполагам, че Кал живее там.
Примигнах.
– В мотела?
– Да. Наел е кемпера на Марси, който тя паркира там.
– Хм. – Не можех да си представя Кал да живее в кемпер. – Откъде знаеш това?
– Малък град. – Сви рамене той.
И Кал беше темата на разговор.
Откъснах очи и изучих палачинките си. Ако Кал си намираше приятели, това не предвещаваше нищо добро за плана ми да го прогоня от Каламити.
– Нели.
Очите ми се насочиха към лицето на Зак.
– Да?
– Попитах дали закуската ти е наред. Не си я докоснала.
– Добре е. Наистина е добра. Просто стомахът ми не е на добро място тази сутрин. А и малко прекалих със сиропа.
– О, съжалявам. Трябва ли да тръгваме?
– Не, добре съм. Приключи с яденето. Моля те. Мисля, че това са предимно нерви. По-късно имам интервю за нов асистент, а тези неща винаги ме карат да се притеснявам. Мразя да отказвам на някого. – Това не беше пълна лъжа. Днес имах интервюта и наистина мразех да отказвам на хората. Но Кал беше причината стомахът ми да се свие на възел.
– Сигурна ли си? – Попита той.
– Напълно. – Отделих му цялото си внимание, докато той довършваше яденето. Когато ми зададеше въпрос, аз го изслушвах и задавах няколко в отговор. Изядох още няколко хапки и направих всичко възможно да блокирам Кал. Колкото и пъти да усещах погледа му върху себе си, гледах Зак и само Зак.
Моята среща. В известен смисъл.
Сервитьорката пусна сметката и Зак се премести, за да извади портфейла си от джоба.
– Дори не си го помисляй, Хейл. – Бръкнах в чантата си. – Това е моето удоволствие днес, тъй като ти действаш като мой шофьор.
Зак се ухили и извади кредитната си карта.
– Майка ми ще получи конвулсия, ако разбере, че не съм купил закуска за моята среща.
Отново тази дума.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Да.
– Това среща ли е?
Той се засмя.
– Щом трябва да питаш, тогава мисля, че отговорът е „не“.
– Съжалявам. – Раменете ми се свиха.
– Недей. – Зак се облегна на лактите си върху масата. – Ако трябва да съм честен, не мислех, че това е среща. Нямам навика да се срещам с приятелките на сестрите си. Става сложно. Научих този урок в гимназията, когато изоставих една от приятелките на Кериган и се прибрах вкъщи, за да открия, че на всяка моя обувка липсват връзките.
Засмях се.
– Това е странно креативно.
– Все още не знам дали ги е откраднала Кериган, или приятелката ѝ.
– Е, обещавам да оставя обувките ти непокътнати. И какво ще кажеш да си поделим сметката?
– Разбира се.
Поставих картата си върху неговата точно преди сервитьорката да мине покрай нас и да ги грабне и двете. Тя се върна светкавично с две касови бележки и две химикалки. Написахме имената си и добавихме бакшиш, след което се измъкнахме от сепарето и тръгнахме към изхода.
Не гледай. Не гледай.
Кал се взираше в мен, в това не се съмнявах. Но аз запазих лицето си напред, докато следвах Зак през вратата и влязох в пикапа му.
По време на цялото пътуване до офиса сърдечният ми ритъм се успокои. Махнах за довиждане на Зак, после влязох вътре, за да започна работния си ден. В сградата цареше страховита тишина, когато спрях в стаята за почивка, за да си приготвя кафе. Капките сякаш отекнаха в пространството.
Тъй като Пиърс беше вкъщи с Кериган и бебето, аз бях единственият служител, докато не наема асистент. Този уикенд бях взела решение да намеря някой местен човек, вместо да заменям позицията в Денвър.
С пареща чаша в ръка се оттеглих в офиса си. Заради това, че бях първата, която се нанесох, избрах ъглов офис със собствена баня. Единственият по-голям офис беше този на Пиърс.
Гледката от прозорците ми беше към долината. Беше като да работя на страниците на списание National Geographic. Когато ми омръзнеше да се взирам в екрана на компютъра, можех да се обърна към стъклото и да се изгубя в люлеещите се треви или да проследя планинските върхове, които изписваха назъбена линия в синьото небе.
Нямаше стържещи таксита. Никакви ревящи сирени. Никакво бучене на трафика.
Може би тишината не беше толкова лоша.
Бюрото ми беше в безпорядък от кутиите, които бях разопаковала в края на миналата седмица. В единия ъгъл имаше снимки и моята диплома в рамка, които трябваше да бъдат закачени на стените. Повечето от деловите текстове, които все още си бяха у дома в шкафа, щяха да дойдат тук, за да запълнят празната етажерка. Може би до петък, ако наваксам с работата, ще мога да прекарам няколко часа в декориране.
Отпих от кафето си и отговорих на няколко имейла, изчаквайки първото си интервю, насрочено за осем. Току-що бях изпратила бележка на главния ни юрисконсулт, когато входната врата иззвъня десет минути по-рано.
„Запитване. Проверявам.“ Прибрах бележника и купчината автобиографии, които бях разпечатала в петък, и се отправих към фоайето.
Само че под сводестия таван с грубо издялани греди не стоеше моят събеседник. Това беше Кал.
Приливът на топлина накара крайниците ми да се почувстват като желе. Само един поглед и пулсът ми се ускори. Защо той? Защо от всички мъже на света искрата дойде с Кал?
Тъмните му панталони не скриваха много от силата на тялото му. Панталонът се оформяше по обемните му бедра, а суитчера се увиваше около широките му рамене. Дрехите му не би трябвало да са секси, но и преди го бях събличала от подобен чифт панталони. Знаех каква е наградата под тях.
Беше сложил ръка на челюстта си и разтриваше брадичката си. Той се успокои, когато ме забеляза.
– Какво правиш тук? – Гласът ми беше толкова рязък, колкото се надявах. Той трябваше да си тръгне. Офисът. Окръга. Монтана.
Той сложи ръце на хълбоците си, докато пресичах фоайето. Намръщената му физиономия от Белия дъб си стоеше здраво на мястото и вместо да отговори на въпроса ми, зададе свой.
– Това беше братът на Кериган, нали?
– Зак. – Кимнах. – Да.
– Вие двамата срещате ли се?
Скръстих ръце на гърдите си.
– Това не е твоя работа.
– Като че ли не е. Бяхме заедно в петък.
– Имаш ли нещо против? – Изпъшках. – Това е моето работно място. – Да, бях сама. Но какво щеше да стане, ако не бях?
– Отговори на въпроса, Нели. Ти с него ли си?
Лъжа. Кажи „да“.
– Не.
По дяволите. Може би един ден той ще може да ме научи как да бъда лъжкиня.
Напрежението се изпусна от фигурата му.
– Щастлив ли си сега? Моля те, отиди си. Имам работа за вършене. – Обърнах се на пета, но той ме спря на място с шепота на името ми.
– Нели.
Боже, този глас. Магнитът се преобърна. Бутане и дърпане.
– Кажи ми какво мразиш в мен.
– Извинявай? – Завъртях се. Той шегуваше ли се?
– Кажи ми какво мразиш в мен – повтори той.
– Не разполагаме с толкова много време. – Посочих часовника на стената. – Имам среща след десет минути.
Той изръмжа.
– Едно нещо. Кажи ми едно нещо.
– Кал…
– Просто ми кажи. – В гласа му прозвуча отчаяние.
– Какво не е наред с теб днес?
– Нели, моля те.
Кал никога не казваше „моля“. Колко пъти му бях напомняла да се държи възпитано? Да бъде учтив? По дяволите, бях го направила само миналата седмица в „Джейн“, когато си беше поръчал вода.
– Защо?
– Има ли значение? Едно нещо. Кое е нещото, което мразиш в мен? Това би трябвало да е лесен въпрос, така че просто ми отговори.
– Ти си злобен – изтърсих аз.
Кал не помръдна, не се разкрещя и не се дръпна. Той дори не мигна. Но знаех, че съм го наранила. В лешниковите му очи се виждаше ужилването.
Отворих уста, за да се извиня, защото съм възпитана да казвам „съжалявам“, когато си бил нелюбезен.
Но преди да успея да проговоря, Кал скръсти ръце на гърдите си.
– Дай ми пример.
– Гледай SportsCenter. Свърши тази малка игра. Изчезвай.
– Кажи ми ти.
– Аз ти казах. – Подхвърлих ръка към вратата. – Трябва да си върша работата.
– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш пример за момент, в който съм бил груб. И това не може да е от гимназията.
– Добре. – Огледално повторих позицията му, с широко разтворени крака и кръстосани ръце. – След Супербоул, последния ти мач, имаше едно момче, което се приближи до теб, докато те интервюираха. Беше там заради фондацията „Пожелай си“.
Кал преглътна тежко, знаейки точно накъде отивам с това.
– Беше в инвалидна количка. Беше с твоята фланелка и същата шапка, която носиш в момента.
Шапката на момчето беше покрила глава без никаква коса. Кал държеше топката за мача, когато момчето се бе приближило. За всички – репортера, феновете на стадиона и зрителите, които гледаха от домовете си – беше ясно, че момчето наистина искаше тази топка. Но Кал я държеше здраво прибрана под мишницата си.
– Трябваше да му дадеш топката – казах аз.
Той сведе поглед, без да каже и дума.
– Поиска пример. Сега имаш такъв. Искаш ли още един? Имам сто примера за интервюта след мача. – Обикновено след загуба се държеше като пълен кретен.
– Не. – Той поклати глава, като премести тежестта си между краката си. Когато вдигна поглед, очаквах да изглежда виновен. Но веждите му бяха събрани, челото му беше набръчкано. – Гледала си мачовете ми?
Примигнах. О. По дяволите.
– Колко?
– Не знам. – Завъртях китката си. – Някои. – Всички.
През годините бях гледал всеки един от професионалните мачове на Кал. Бях гледала повечето и в колежа, когато играеха по телевизията.
Знаех следващия му въпрос, преди да се появи на устните му.
– Защо, Нел?
Защо? Защото Кал беше магия с футболна топка в ръка. Той притежаваше суров талант, който беше изключително красив за гледане. А когато играеше, винаги виждах онова момче, което ми беше дало първата целувка.
Той беше някъде там. Онова хубаво момче, което ми се доверяваше с тайните си. Може би беше глупаво от моя страна да вярвам, че под пластовете арогантност и наглост се криеше една добра, честна версия на Кал.
– Защо? – Попита той отново.
Нямаше как да му кажа истината. Отворих уста, знаейки, че този път лъжата ще дойде лесно, когато вратата се отвори зад него и звън изпълни фоайето. Първото ми интервю.
– Здравей. – Брюнетката се усмихна, когато ме забеляза.
– Здравей, Кери?
– Това съм аз. – Тя махна с ръка, а после погледът ѝ се насочи към Кал. Тя направи втори поглед. – О, Боже мой. Ти си Кал Старк.
Той се изправи. Маската, която бях виждала безброй пъти, се намести здраво на мястото си. Задникът се беше върнал.
Кери отскочи повече, когато тръгна към него, като хвана ръката, която той не беше предложил.
– Чух слух, че си се преместил тук, но не повярвах. Аз съм Кери.
Той издърпа ръката си на свобода.
– Толкова ми е приятно да се запознаем. Голяма фенка съм ти. – Тя беше напълно невъзмутима от това, че той не беше казал нито дума. Тя прибра косата си зад ухото. Изглади страните на полата си. Облиза устните си.
Веждите ми се сляха, докато я гледах как се преструва. Това интервю беше безсмислено.
– Кари – изръмжах аз.
Усмивката ѝ се разсея при вида на лицето ми.
– Може да седнеш в конферентната зала. – Кимнах към лявата си страна.
– О, добре. – Краката ѝ се раздвижиха, но лицето ѝ остана залепено за Кал. Тя почти се сблъска с проклетата стена.
Изчаках я да седне, преди да направя крачка по-близо до Кал.
Той не проговори.
Аз също не го направих.
Стените, които бяхме изградили като щитове, бяха толкова дебели, че беше трудно да се види къде свършва моята и къде започва неговата.
Без да каже и дума, той се обърна и се измъкна през вратата.
Гледах как си тръгва през паркинга, после поклатих глава и се присъединих към Кери в конферентната зала.
Тя бърбореше и бърбореше по време на интервюто си, докато умът ми се луташе.
Кажи ми какво мразиш в мен.
Защо той искаше да знае? И защо точно при мен ще дойде за отговор?
–
Дневниче,
Днес беше лош ден. Кал каза на мажоретките, че съм девствена, и те ми се подиграваха във фитнеса. Това не би трябвало да ме притеснява. Не трябваше да им позволявам да ме виждат как плача. Трябваше да ги нарека курви или нещо подобно. Искам да кажа, защо бих искала да съм боклукчийска курва като тях? Всички те чукат момчетата от футболните и баскетболните отбори. Поне няма да се окажа бременна от някой кретен с изтънял мозък, който няма да направи нищо от живота си. Тези богати, ужасни момичета с техния фалшив тен и фалшив живот. Нима си мислят, че не ги чувам как повръщат обяда си в банята? Онзи ден чух една от тях да разказва как родителите ѝ са застраховали краката ѝ за милион долара, защото иска да стане модел. Кой прави това? Имам чувството, че ходя на училище в паралелна вселена или нещо подобно. Поне не съм разглезена кучка. Мразя ги. Всички. Но най-много мразя Кал Старк. Винаги и завинаги.
Н.
Назад към част 9 Напред към част 11
