Глава 5
КАЛ
В магазина за железария CALAMITY HARDWARE имаше точно два стола за къмпинг. Червен и зелен. Избрах зеления, защото имаше поставки за чаши във всеки подлакътник. Част от мен се изкушаваше да си поръча стол онлайн и да го изпрати до мотела, но ако щях да живея в Каламити, можех да харча парите си и в местните магазини. Дори ако това означаваше, че трябва да изляза на улицата.
Магазинът за железария не беше огромен, но след като го прегледах набързо, установих, че няма много неща, които да не предлагат. Строителни материали. Оборудване за къмпинг и за разходки на открито. Дрехи и обувки. Дори секция за играчки.
Бях взел меч от пяна за Елиас.
– Това ли е всичко за теб днес, Кал? – Попита продавачът, докато носех стоката си към касата.
– Да. – Не попитах откъде знае името ми. Не попитах дали е бил един от многото, които бях срещнал в понеделник при Джейн. Просто изрових портфейла от джоба си и пъхнах кредитната си карта в четеца.
– Наистина беше щедро от ваша страна да покриете сметката в „Джейн“ онази вечер.
– Да. – Не само че бях затрупан от хора, които искаха да ми стиснат ръката, но и имах удоволствието да платя на Джейн над единайсет хиляди долара плюс двайсет процента бакшиш. Всичко това благодарение на щедрата Нели Ривера.
– Има ли нещо друго за днес? – Попита той.
– Не. – Взех касовата бележка от ръката му, прибрах стола и меча под мишница, след което излязох през вратата. Бях успял да направя сутрешните си спирки, без да видя много хора. С малко късмет щях да се върна в „Уиннебаго“, преди да забележа друга душа.
Марси се беше справила като шампион с кемпера. Беше го снабдила с неща от първа необходимост, включително храна. Беше го почистила отгоре до долу. И се беше погрижила да имам Wi-Fi и стик за стрийминг за малкия телевизор в спалнята.
През последните четири дни бях затворен вътре. Струваше ми се, че е огромна загуба на време да прекарвам дни в гледане на филми, но какво друго, по дяволите, трябваше да правя?
Да се движа навсякъде на обществени места беше риск, но тази сутрин нямах друг избор, освен да отида смело до магазина за хранителни стоки или да умра от глад. Бях отишъл там пръв и се заредих с достатъчно храна, за да ми стигне за цялата седмица. След това отидох в железарията и влязох през вратата минута след като отвориха в седем. Ако пазаруването толкова рано означаваше, че няма да ми се налага да общувам с много хора, с удоволствие щях да се събудя час по-рано от обикновено.
Единственото продуктивно нещо, което бях направил тази седмица, бяха упражненията. Всяка сутрин на разсъмване отивах да тичам, а след това правех каланетика на пода на фургона. В крайна сметка щеше да се наложи да намеря зала с тежести. Вероятно щях да опитам йога в „Рафинерията“ и да се надявам, че тя ще отслаби напрежението в долната част на гърба ми. Но засега щях да пия по няколко хапчета против болка всяка сутрин и да избягвам човешкото общуване, когато е възможно.
Бях се скрил.
Точно както Нели беше предвидила.
Ленд Ровърът ми беше паркиран на улицата, черната боя блестеше в сравнение с прашния пикап Шевролет, паркиран три места по-надолу. Колата ми беше пристигнала вчера от Нешвил и това, че бях зад волана, ми даваше усещането за свобода, което ми липсваше през последната седмица.
Ако Нели ме изгони от града, поне ще имам колела.
Паркингът на мотела беше пълен, когато минах покрай него. Снощи бяха пристигнали гости за първия уикенд на юни и както Марси беше обещала, мястото беше пълно. За щастие, заобиколих всичко това и се спуснах по алеята, за да паркирам до „Уиннебаго“.
Не ми отне много време да вкарам всичко вътре и да разтоваря покупките. Докато варях поредната кана кафе, разопаковах стола си, извадих го от калъфа и откъснах етикета. След това го поставих отвън до вратата на кемпера.
Моята импровизирана тераса.
В Монтана имаше много положителни неща – от просторните планини до голямото, синьо небе. В щата имаше много по-малко хора, отколкото където и да било другаде, където бях живял. А мързеливите летни сутрини с чуруликане на птички, греещо слънце и свеж вятър трудно можеха да се преодолеят.
Настаних се на мястото си, с чаша кафе в едната ръка и дневника на Нели в другата. Ако не гледах телевизия през последните четири дни, щях да препрочитам дневника ѝ. Това беше шестото или седмото минаване.
В кутията е имало още дневници. Какво казваха другите години за мен? Жалко, че не се бях сетил да взема и тях.
Четенето на мислите ѝ, на борбите ѝ, се беше превърнало в мания. То беше заело мястото на футбола. Вместо да премислям тренировките или да повтарям грешките, които бях допуснал в мача, се бях фиксирал върху тази малка книга.
Отпивайки от кафето си, я отворих на страницата, която бях прочел снощи. Записът беше от деня на косачката за трева. Отдавна бях забравил за този ден, но след като прочетох този запис, на практика можех да чуя шума от кафенето.
Имаше много неща в този дневник, които ме дразнеха, но този запис ме вбеси направо. Защото не бях направил нищо лошо. Нели ме беше обвинила, сякаш бях направил нещо злонамерено. А аз само бях казал истината.
В класа по испански имаше едно момиче, което разправяше за Нели. Беше се подхилквала, че бащата на Нели е безработен, затова я поправих. Казах ѝ, че бащата на Нели е градинар и че работи при нас.
Просто аз споделих факти. Само че Нели беше предположила, че съм го направил, за да я злепоставя.
Откъде можех да знам, че това ще се превърне в нещо в училището? Може би престъплението ми не беше да казвам на всички да млъкнат.
– Какво четеш?
Изтръпнах от гласа и кафето ми се разпиля по ръба на чашата. Погледът ми полетя към жената до мен, която се взираше през рамото ми в опит да прочете дневника на Нели.
Захлупих книгата и изтръсках мократа си ръка.
– Коя си ти?
– Хари. Съкратено от Хариет. – Тя сложи ръце на бедрата си. Сивата ѝ коса беше подстригана на къса пикси. Очилата ѝ с дебели рамки бяха в същия кафяв цвят като очите ѝ. – Кой си ти?
– Кал Старк. Макар че ти вече знаеше това, нали?
– Най-накрая излезе от пещерата си. – Тя направи знак към кемпера. – Крайно време.
Намръщих се.
– Ти трябва да си майката на Марси.
– Аз съм. – Тя ми кимна, завъртя се на петата на каубойския си ботуш и си тръгна.
Наведох се напред на стола, чакайки да видя дали ще се върне, но тогава вратата се хлопна.
– Добре – изрекох аз и преглътнах остатъка от кафето си. Тъкмо се канех да вляза да си долея, когато Хари се появи, заобикаляйки отстрани на фургона със собствения си къмпинг стол на буксир.
Е, майната му.
Толкова за криенето.
Тя постави стола си до моя, достатъчно близо, че подлакътниците ни се допираха. После се настани на седалката и въздъхна.
Взирах се в профила ѝ в очакване да заговори, но тя седеше, вперила очи в тревистото поле, което се простираше зад мотела.
– Имаш ли нужда от нещо?
– Аз помолих ли те за нещо?
– Не.
– Тогава предполагам, че сам си отговорил на въпроса си.
Примигнах.
– Моят стол е по-добър от твоя – заяви тя. Имаше здрава метална рамка и се сгъваше наполовина, а не се срутваше в колона. Материалът беше плътна, сива мрежа вместо моето зелено платно.
– Така е.
– Хората ми казват, че съм тъпа.
Засмях се.
– Хората ми казват същото.
– Дребните разговори ме дразнят.
– И при мен е така.
– Ако ми кажеш някоя глупост за времето, ще си тръгна.
– Това ли е всичко, което е необходимо? Защото днес е прекрасно. Предполага се, че ще стигне до седемдесетте. Десет процента вероятност за дъжд около пет.
– Умник – промълви тя. – Обичам да си поспивам, така че недей да ставаш прекалено шумен сутрин.
– Аз ли съм бил шумен?
– Все още не. Нека да остане така.
– Достатъчно справедливо.
Тя потъна по-дълбоко в стола си, изпъна крака и кръстоса единия си глезен върху другия. Дънките ѝ „Wrangler“ бяха навити в маншет на подгъва.
– Не обичам посетители.
Извих вежда и кимнах към стола ѝ.
– Аз също не обичам.
– Ние сме съседи. Това е различно.
– Дали е така?
– Съвсем. – Тя каза, че е различно, следователно е различно. Това беше жена, с която не се спореше. Хари беше шеф. – Дъщеря ми е заета.
– Марси?
– Да. – Кимна тя. – Тя се грижи сама за много неща. От време на време се занимавам с домакинството, за да ѝ помагам. Лятото е натоварено.
– Тя спомена това онзи ден.
– Плащаш ѝ да чисти?
– Да. – Седнах по-изправен, несигурен накъде отива това, но сигурен, че няма да ми хареса. – Тя ми нае кемпера, като стая в мотела.
– А. – Кимна Хари. – Е, аз доброволно се съгласих да почистя „Уиннебаго“ за нея. Като мотелска стая.
– Ти? – Тази жена трябваше да е на повече от седемдесет години. Нямаше как да седя и да я оставя да ми търка тоалетната или да мие пода.
– Аз.
Майната му. Издишах дълго.
– Забрави за това. Сам ще си чистя.
На устните ѝ се появи усмивка. Предполагам, че е искала да чуе точно това. И това беше причината за посещението ѝ. В един момент тя се излежаваше в превъзходното си кресло, а в следващия беше на крака и си тръгваше, без да каже и дума.
– Приятна беседа, Хари – обадих се аз, когато тя изчезна зад ъгъла на кемпера.
– Ще се виждаме наоколо, Кал – обади се тя в отговор.
Поклатих глава и се изправих, като оставих двата стола на мястото им и влязох вътре за още кафе. В момента, в който прекрачих прага, телефонът ми иззвъня. На екрана се появи името на Пиърс.
– Здравей – отговорих аз.
– Здравей – каза той. – Зает ли си?
– Не. Какво има?
– Нели току-що се обади. Нещо не е наред с колата ѝ. Отивала е към офиса и се е развалила. Обадила се е за теглене, но предполагам, че шофьорът е излязъл по друго повикване. Това ще отнеме известно време.
А в Каламити вероятно нямаше много други гаражи с влекачи.
– Не искам да седи с часове край пътя – каза Пиърс. – Бих я взел сам, но току-що стигнахме до болницата за прегледа на Констанс. Ще се забавя малко. Разбирам, че двамата имате… проблеми. Но можеш ли да ги оставиш настрана и да отидеш да я вземеш?
Бебето плачеше на заден план. Пиърс ми се беше обадил, когато се прибраха от хижата, но не го бях виждал отпреди да си тръгнат. Звучеше изтощен.
– Да. Ще я взема. Няма проблем.
– Благодаря. Ще ти напиша упътване.
– Добре. – Приключих разговора и прокарах ръка през косата си. Проклятие. Все още не бях готова да се изправя срещу Нели, но когато Пиърс поиска помощ, аз помагах.
Затова грабнах ключовете си, забравяйки за кафето. Стрелнах дневника на Нели с поглед, оставяйки го на плота, след което се отправих към колата си.
Телефонът ми иззвъня, когато се качих зад волана. След това следвах указанията в текста на Пиърс по Първа улица и към магистралата, като направих няколко завоя, докато не се насочих към тесен път, ограден с ограда от бодлива тел.
Сребристият седан на Нели блестеше под небето. Самата жена се беше облегнала на шофьорската врата със скръстени на гърдите ръце. Косата ѝ беше почти идеално бяла под слънцето, като недокоснат сняг. Днес тя беше навила копринените кичури и вълните се спускаха спираловидно по раменете и гръбнака ѝ. Устните ѝ бяха боядисани в греховен червен нюанс.
Тя се отдръпна от колата и се изправи, докато аз се отдръпнах от пътя и паркирах зад нея. Устните ѝ се сплескаха, когато излязох навън.
Предполагам, че днес нямаше да ме посрещне с усмивка.
– Здравей. – Вдигнах брадичката си.
– Виждам, че Пиърс не ме е послушал, когато му казах, че няма да е лошо просто да изчакам влекача.
– Значи мога да си тръгна? – Прехвърлих палец през рамото си.
– Не – промълви тя. – Можеш ли да ме закараш до офиса?
– Ето защо съм тук. Но трябва да кажеш „моля“.
Тя постоянно ми казваше да казвам „моля“. Да внимавам за маниерите си. Беше освежаващо да хвърля това в нейна посока за разнообразие.
– Моля.
– По-добре.
Тя извъртя очи и се обърна, като отвори вратата си, преди да се наведе вътре. Панталонът ѝ се прилепваше към извивката на дупето ѝ. Блузата ѝ се издигаше нагоре, разкривайки вдлъбнатините в долната част на гърба ѝ.
Пенисът ми потрепна. Ръцете ми се приближиха, за да го докоснат. Мислех само за едно. Да хвана бедрата и да докосна дупето. Това не беше безопасна посока за мислите ми, затова се отдръпнах и ритнах едно камъче по паважа.
– Какво става с колата ти?
– Нямам представа. – Тя извади от колата чанта и затръшна вратата. Ключовете прибра до капачката на резервоара. – Светна лампичката за проверка на двигателя и след това двигателят изръмжа, преди да се появи тази неприятна миризма на изгоряло. Не знаех какво друго да направя, затова просто спрях.
– Вероятно е трансмисията ти.
– Страхотно. – Тя стисна носа си. – Това звучи така, сякаш днес няма да имам работеща кола.
– Съмнявам се.
– Чудесно – изрече тя, докато минаваше покрай мен за колата ми.
Позволих си да погледна само веднъж дупето ѝ в тези панталони и поклащането на бедрата ѝ. След това седнах зад волана и нахлузих очилата върху очите си.
– В коя посока?
– Направо за около две мили. После пътят завива. Просто го следвай.
Ароматът на нейния парфюм изпълни купето, когато излязох на пътя. Това беше мирис на красота и изкушение. Натиснах бутона, за да сваля прозореца.
Нели направи същото със своя.
Пътувахме мълчаливо, въздухът преминаваше през копето, докато не се появи сграда. Беше едноетажна, с блестящи прозорци и дървена облицовка в рустикален стил. Явно беше нова. Явно скъпа. Но тя допълваше естествения пейзаж и планинските подножия на фона.
Нели претърси чантата си и грабна различен комплект ключове, докато аз се придвижвах към празния паркинг.
– Има ли някой тук?
– Не, сега съм само аз, докато другите се преместят. Благодаря за пътуването.
– Добре дошла. – Как щеше да се прибере у дома?
Тя се пресегна да отвори вратата, но спря, когато пръстите ѝ докоснаха дръжката.
– За онази вечер, при Джейн. Съжалявам.
– За какво? Че ме накара да похарча куп пари?
– Не. – Тя поклати глава. – Когато казах, че те мразя.
– А не го ли правиш?
Извинението беше ясно изразено на лицето ѝ. Но отговорът на въпроса ми не беше такъв. Тя повдигна рамо. Не каза „да“. Но неказа и „не“.
Дали ме мразеше? Според дневника ѝ ме е мразила на четиринайсет години. Вероятно ме е мразила и след това. И може би се е извинила, че го е изразила в понеделник. Но това не означаваше непременно, че не е вярно.
– Още веднъж благодаря. – Тя отвори вратата и излезе навън.
– Ще те взема в пет. – Изречението излетя от устата ми, преди да успея да го спра.
– Не се притеснявай за това. Ще намеря кола. Може би дотогава дори ще поправят колата ми.
И двамата знаехме, че вероятността за това е малка.
– Това е само пътуване, Нели. И нямам какво друго да правя.
– Добре. – Раменете ѝ увиснаха. – Пет.
– Хей, Нел? – Спрях я, преди да успее да затвори вратата.
– Да?
– А ти? Мразиш ли ме?
Нямаше как да сбъркам уязвимостта в гласа си. Това беше нейният шанс да забие кинжала дълбоко. Да ме разкъса на парчета. Да се заеме с убийството.
Ъгълчето на устата ѝ се изкриви.
– Не и днес.
Назад към част 6 Напред към част 8
