Глава 35
Бележката беше подписана от Бронуин и доставена на вятъра. В нея се казваше, че искат да поговорят и нищо повече.
Оттогава бяха минали тридесет минути и макар че не бяха нападнали, Емери все още не беше сигурна, че им има достатъчно доверие, за да говори за каквото и да било с тях. А може би не вярваше и на себе си, че няма да отмъсти с всички сили, които ѝ се полагаха. Едно нещо знаеше със сигурност – нямаше да позволи на новооткритото си семейство да се изправи само срещу тях. За ужас на Огъстин.
Той бе навлякъл костюма си по-бързо, отколкото тя вярваше, че е възможно, и се отправи през портала към Шотландия, забравяйки за репетицията за предстоящия си годеж. Този, който настояваше да проведе заради кралството си и нейната защита въпреки протестите ѝ. След това я накара да пие от него, за да възстанови магията си, въпреки че тя настояваше, че е добре.
Вярно, че след това се чувстваше по-добре, тъй като магията ѝ беше почти изчерпана, след като толкова дълго държеше портала отворен, но я вбесяваше постоянният камшик, който получаваше от него. В един момент той се отдръпваше и се женеше, а в следващия си фантазираше за нея и се втурваше с главата напред в битката, за да я спаси.
След като събраха всички – включително и много раздразнено изглеждащите Лили и Малкълм – те решиха, че ще е най-добре Дориан да отиде с Теа на второ сигурно място, докато останалите говорят с вещиците. Лили щеше да ги отведе с портал, ако изглеждаше, че вещиците ще нападнат, но в крайна сметка трябваше да знаят какво искат и дали могат да им предоставят някаква полезна информация.
Надеждата на Емери беше голяма, че това няма да завърши с кръвопролитие, но, разбира се, всеки път, когато се нуждаеше от видение от звездите за изхода на бъдещите събития, те мълчаха. Започваше да си мисли, че това е безполезен шибан дар.
Вечерното слънце на Хайленд бе започнало да се спуска под хълма, където Бронуин стоеше пред преградата с още две вещици до себе си, точно както във видението ѝ. Знаеше, че когато групата им достигне гребена му, ще се види останалата част от армията им. Стотици вещици, облечени едва-едва, за да се смятат за опасни, но с достатъчно магия, за да унищожат околността, ако я разгърнат. Освен това Емери нямаше на какво да се опре. Тя не знаеше как ще завърши конфронтацията.
Когато стигнаха до върха на хълма, всички мълчаха цяла минута, като всеки гледаше другия, опитвайки се да определи какво ще се случи по-нататък.
Когато тишината стана прекалено голяма, Емери пристъпи напред, а Огъстин я заобиколи, като топлината на тялото му я облъчваше в гръб. Не се нуждаеше от връзката, за да разбере, че той иска да я защити, но беше изненадана, че ѝ позволи да поеме инициативата.
Бронуин стоеше пред нея, с високо вдигната глава, докато оглеждаше Емери, явно преценявайки в какво се е превърнала. В очите ѝ нямаше никаква злоба, но това не означаваше, че не би сразила Емери направо от проклетия склон на хълма, ако ѝ се прииска. Вещиците не бяха нищо друго, освен егоистични, изпълнени с омраза същества, и Емери нямаше да им позволи повече да диктуват живота ѝ.
Нито Калъм, нито Лили казаха и дума за това, че Емери се е отказала от плана да ги остави да поемат ръководството. Тя не можеше да се подготви за промяната на мнението си, щом се изправи пред вещицата, която я беше изоставила. Която беше изиграла самодоволна роля в смъртта на сина ѝ. Тя не можеше да се оттегли. Това беше нейната битка, която трябваше да бъде спечелена. Калъм имаше своята кауза, а Огъстин – своето кралство. Тя беше предвидената наследница на вещиците – роля, която се молеше Лили да ѝ отнеме, но до този ден имаше намерение да държи фракцията си отговорна за действията им.
– Бронуин! – кимна Емери в знак на поздрав. Магията ѝ вибрираше в гърдите ѝ и от само себе си се спускаше по ръцете ѝ на красиви златни пипала.
– Емери! – Гласът на Бронуин едва ли беше повече от шепот, точно обратното на това, което Емери очакваше от члена на вътрешния кръг. Очите ѝ проследиха ръцете на Емери и устата ѝ се отпусна. – Имаш достъп до магията си.
Лицето на Емери се изкриви от отвращение.
– Не благодарение на теб и твоята жрица.
Раменете на Бронуин увиснаха, а фасадата на смел лидер, която носеше, се разклати.
– Емери, аз не знаех.
– Глупости! – изплю се Емери и направи крачка напред – Ти беше част от вътрешния кръг. Избягваше ме от момента, в който разбра, че нося детето на Огъстин.
– Какво трябваше да направя?
Шибаната наглост.
– Какво трябваше да направиш? – гласът на Емери се повиши с гнева ѝ, заедно с всяка частица емоция, която беше потиснала от момента, в който беше загубила сина си. Магията танцуваше в гърдите ѝ, дърпайки се за каишката, на която Емери се опитваше да я държи – Ти трябваше да ме слушаш. Трябваше да бъдеш ученият, за когото претендираш. Най-малкото, трябваше да си прилично шибано човешко същество и да ти пука за мен и децата ми. Най-малкото трябваше да ми бъдеш проклет приятел.
Емери пристъпи напред, докато не застана очи в очи със зелената магия на палатката, и нещо в нея набъбна, нараствайки заедно с гнева ѝ. То приличаше на нейната магия, но това беше нещо ново. Нещо злонамерено и зловещо и Емери го приветстваше с всяка фибра на тялото си.
И тогава тя се пречупи.
Тъмнината замъгли очите ѝ, докато не потъна в нея.
Тези вещици я бяха пречупили по непростим начин. Сляпото им доверие в завета ги правеше също толкова виновни, колкото и Бронуин и вътрешния кръг.
Жестока усмивка изкриви устните на Емери и тя сведе поглед, за да наблюдава как физическото проявление на мрака в нея се завихря по ръцете ѝ, сливайки се със златната ѝ магия в красив масив от тъмнина и светлина. Когато отново вдигна очи към Бронуин, тя знаеше, че те вече не са с кехлибарени ириси.
Беше погълната и дявол да го вземе, ако не беше възбуждащо. Всяко късче от натрупаната тъга се заби в гърдите ѝ, но вместо да я избута обратно и да си каже „просто се справи с нея заради всички останали“, тя ѝ позволи да се разрасне. Да се превърне в ярост, която можеше да отприщи на света.
– Очите ти! – изпъшка Бронуин.
– Знаеш ли какво ми направиха вещиците? – попита Емери, а гласът ѝ вече не беше нейният, заменен от сериозната съблазън на мрака – Почти бих могла да им простя, че ме изоставиха през целия ми живот, но никога няма да им простя, че отнеха живота на детето ми.
Очите на Бронуин се плъзнаха към средата на Емери и се върнаха към очите ѝ. На лицето ѝ се изписа ужас.
– Какво имаш предвид?
В нея се разгоря гняв и по ръцете ѝ затанцуваха пламъци, но не огънят на Емери предприе действия. Тези пламъци трептяха в черно и се стремяха да унищожат.
– Не се дръж, сякаш не знаеш.
От отворените ѝ длани като мълния от облак изхвръкнаха тъмни пипала и се сблъскаха с Бронуин.
От устните на Бронуин и на заобиколилите я вещици се изтръгна писък. Тя направи крачка напред и вдигна ръце нагоре, за да им попречи да се намесят в онова, което очевидно беше между нея и Емери.
Колко много е грешала. Бронуин беше само началото на отмъщението, което най-тъмните части на душата ѝ изискваха.
– Емери, моля те! – Думите на Бронуин прозвучаха гальовно – Ние сме тук. Само…
Емери чу името си, но не го регистрира. Тя не беше уравновесената вещица, която процъфтяваше благодарение на логиката и сърцето. Не, това момиче го нямаше. В лицето на врага си тя бе погълната от мрака, който измъчваше дълбините на ума и душата ѝ, и тази нова версия на самата нея се наслаждаваше на това.
Тъмнината се вливаше във вените ѝ и я хранеше по начин, по който нищо друго не я беше хранило. Омагьосващ хаос, който я освобождаваше от ограниченията на доброто и злото, докато не остана само това, което гореше в най-тъмните части на душата ѝ.
Магията и силата се разбиха около нея като прииждаща буря. Цялото ѝ тяло вибрираше от тежестта им и това подхранваше гнева ѝ. Тя отказваше да се отдръпне от турбуленцията ѝ, не и когато с нея щеше да може да си върне контрола. Над живота си. На болката, която заплашваше да я погълне всеки миг от всеки ден. Да поиска възмездие от вещиците, които са я оставили с оголено гърло пред безпощадния свръхестествен свят.
Лицето на Бронуин се изкриви от болка, а от очите и носа ѝ започна да капе гъста кръв. Тя се изкашля и кръвта бликна от устните ѝ, опръсквайки предната част на Емери, чиито очи се разшириха, докато регистрираше какво се случва.
– Кръв. Магия. – чу в същия момент, в който тихият глас на Лили се опита да я прониже и да я извика обратно.
Но Емери не можеше да се насили да се погрижи за това. Всичко, което виждаше, беше кръв, а всичко, което чувстваше, беше неистов гняв.
– Твоята жрица освободи силите ми, за да наводни системата ми, знаейки, че това ще убие децата ми. Би трябвало да убия всеки един от вас за това, че сте я последвали.
– Но няма да го направиш.
Емери замръзна.
Този глас. Знойният глас на мъж, който я подканяше да се оттегли.
Нейната половинка.
Погълната от отмъщението си, Емери едва разпозна Огъстин, когато той застана пред нея, закривайки гледката ѝ към Бронуин.
Тя проследи твърдите линии на тялото му през лъскавите му копчета, а в съзнанието ѝ се появи нуждата да прокара ръце по тях. Тя се отърси от тази мисъл и вдигна поглед, докато стигна до среднощните му очи. Те съвпадаха с нейните. Черни езерца, в които почти нямаше светлина. Този мъж, този съвършен образец на страст и възмущение, беше нейният принц на мрака.
Езикът ѝ се изплези и тя облиза устни, готова да се впусне във вихъра на отмъщението с него на своя страна.
– Това не си ти, малка вещице. – думите му говореха за противоречие, но начинът, по който гръдният му кош се издигаше и спускаше със задъхано дишане, ѝ подсказваше, че идеята го вълнува също толкова, колкото и нея.
– Ти не би убила хората ми заради това, че следват баща ми.
– Ако той убие сина ми, може би ще го направя. Но от друга страна – от нея избяга маниакален смях – той уби сестра ми, така че може би ще поискам възмездие.
– Емери! – предупреди той, плъзна ръце около кръста ѝ и я придърпа така, че гърдите му да се притиснат към нея.
– Какво, принце мой? – тя наклони глава настрани и му направи съблазнителна гримаса. – Не ме харесваш, когато съм силна като теб?
– Ти си шибано величествена гледка, но не! – изсумтя той, а безпощадният му поглед я предизвика.
Емери потърси очите му и сви рамене.
– Ами мисля, че може би. Тъмнината е невероятна.
Ако не беше с нея, беше против нея.
Огъстин се протегна и проследи ръката си отстрани на лицето ѝ, докато не го притисна.
– Ти не си създадена за сенките, Емери. – Огъстин прокара палеца си по долната ѝ устна и въпреки че се опита да я възпре, тя потрепери под докосването му – Имам нужда да бъдеш моята светлина, малка вещице. Ти и дъщеря ни сте единственият светъл лъч надежда, който ми е останал. Моля те.
Молбата му почти я погуби. Този мъж. Нейният партньор. Той се нуждаеше от нея. Дъщеря ѝ се нуждаеше от нея. Магията ѝ леко се разколеба, но не се оттегли напълно от Бронуин.
Емери се съсредоточи върху среднощните му дълбини, опитвайки се да различи истината в думите му. Тя ги изтръгна от съзнанието си. Те бяха просто думи. Той не ги имаше предвид. Не би могъл. Не и когато непрекъснато я отблъскваше и даваше да се разбере, че всичко и всички останали имат по-голяма тежест в неговия свят от нея. Всичко, което трябваше да направи, беше да я приеме. Да застане до нея и да се бори с нея, но не го направи. И затова думите му не означаваха нищо.
Тя поклати глава, изтласквайки го от съзнанието си, и насочи магията си към вещиците, които ѝ отнеха всичко.
Мастиленочерна магия избухна от дланите ѝ като мълния по залязващото небе. Тя проникна във всяка от вещиците, които стояха зад Бронуин. Една по една те отвориха уста, за да изкрещят, когато гневът ѝ ги погълна, но от тях излизаха само кървави хрипове.
Огъстин изръмжа и заплете ръката си в косата ѝ, извивайки шията ѝ, докато тя не бе принудена да откъсне поглед от красивото си отмъщение и да се вгледа отново в очите му. Той наведе глава и Емери си пое дъх, наслаждавайки се, че почти усеща вкуса на устните му върху своите.
– Не ме карай да се боря с теб, малка вещице! – помоли той, а гласът му бе изпълнен с вълненията, които се въртяха в очите му.
Сенките мигновено забелязаха заплахата му и пламнаха в нея, отдръпвайки се от Бронуин и вещиците, разпознавайки Огъстин като по-непосредствения враг, който стоеше на пътя ѝ.
Пипалата ѝ се увиха около него, преплитайки се по кожата му така, че тя почти усети вкуса на сандаловото дърво и бор, които бяха толкова уникални за него. Това съживи връзката в гърдите ѝ и зрението на Емери се замъгли, докато в съзнанието ѝ прелитаха образи на Огъст. Той я галеше по бузата и прокарваше палеца си по устните. Ръцете му, които се движеха по нея, докато танцуваха на партито на Скарлет. Начинът, по който я гледаше, докато изричаше обещанието си да я обича завинаги на тържеството. Пенисът му, който я обявява за своя.
Гневът се превърна в похот и отмъщение, подхранвайки нуждата на тъмнината в кръвта ѝ да поиска от Огъстин по същия начин. Да слее тъмнината им и да задоволи връзката. Тя щеше да направи така, че той да не може да си тръгне или да представлява заплаха за нуждата ѝ да сложи край на вещиците.
Тя се наведе към него, като претисна тялото си върху неговото и обви ръце около торса му.
Вкусен стон се изтръгна от Огъстин, когато кътниците му се удължиха и той ги проследи по бузата и до ухото, притискайки чувствителната плът.
– Това е, малката ми вещица. Бъди тук с мен. Ще взема всяка частица от твоята тъмнина. А когато стане твърде много, ще ти дам да се наситиш на моята. Използвай ме, вземи каквото ти трябва, но не бъди като мен.
– Не! – изръмжа тя срещу бузата му, докато кръвта се изливаше от сълзните му канали. Езикът ѝ се изстреля и опита същността му. Тя затанцува по езика ѝ и магията ѝ се издигна, като се вкорени в него. Тя се въртеше срещу него, а мракът я зовеше обратно в дълбините си.
– Да, Емери. Имам нужда от теб. До мен. Да ме водиш към светлината, когато се поколебая. Моля те, принцесо… – той обгърна с ръце двете страни на корема ѝ и гласът му се превърна в нещо повече от дъх на вятъра – Умолявам те да бъдеш моята светлина.
Малкият таралеж в корема ѝ ритна там, където Огъстин го погали, собствената ѝ светлина се изтласка навън от дълбочината на утробата на Емери.
В гърлото на Емери заседна ридание, молбата му и светлината на дъщеря им разбиха властта на нейната тъмна магия.
Емери увисна в ръцете на Огъстин, болката я изпълни, когато всяко изпълнено с тъмнина пипало се отдръпна обратно в нея. Тя вдигна поглед към Огъстин и видя ивици кръв по острите му скули. Тя вдиша рязко въздух и през нея премина паника. Протегна ръка нагоре и с треперещи пръсти отмахна доказателствата за тъмнината си.
– Погледни ме! – заповяда той и очите на Емери се стрелнаха към неговите, а дишането ѝ се изравни, докато се съсредоточаваше върху него – Остани с мен. Само ти и аз, точно сега.
– Аз… Нараних те. Съжалявам. Майната му, Огъстин. Не исках да… Какво, по дяволите, се случи с мен?
– Всичко е наред, Ем, имам те. – той я придърпа в прегръдките си и Емери се стопи върху него, като от нея се изтръгна тих стон.
Въздухът около тях сякаш бръмчеше и жужеше от магията, която беше изхвърлила, и тя пожела да върне всичко обратно. Болката беше твърде силна, изпълваше я всеки миг от всеки ден, откакто беше пристигнала в Шотландия. Пристигането на вещиците наклони везните и нямаше как да я спре.
Бронуин и вещиците заслужаваха да бъдат държани отговорни за действията си, да, но да се предадеш на мрака не беше начинът. Все пак тя разбираше защо Огъстин живее там. Можеше да се изгуби в опияняващата магия завинаги. Тя изпълняваше нещо в желанията ѝ, за което не знаеше, че има, и това я плашеше до смърт.
Чувстваше се непобедима. Сякаш нищо не можеше да я докосне.
Ръцете на Огъстин се спуснаха по гърба ѝ и той изпрати потоци успокояваща енергия по връзката им. Емери се облегна на него, без да си позволява да се съмнява в промяната в поведението му.
Не би трябвало да го е грижа, но ако не го правеше, тя щеше да е изгубена и в краката ѝ щеше да има армия от мъртви вещици.
Вината разкъса гърдите ѝ, не защото се бе докоснала до каквато и да е тъмна магия, която я владееше, а защото би трябвало да изпитва дори грам съжаление, а тя не го правеше.
В какво, по дяволите, съм се превърнала?
– Това е невероятно! – прошепна Бронуин с благоговение в гласа си – Притежаваш кръвна магия и елементарна магия. Тъмна и светла. И той току-що те върна от висините на мрака.
Без значение от факта, че Емери току-що се бе опитала да я убие и граничеше с това, че все още желаеше да успее, разбира се, Бронуин се интересуваше повече от факта, че е чудачка и проявява тъмна магия.
Емери се измъкна от ръцете на Огъстин, за да може да се изправи пред вещиците. Той ѝ позволи да го направи, но я придърпа към себе си, а ръката му бе здраво поставена на бедрото ѝ.
– Тя също е докосната от звездата! – промълви Лили зад гърба ѝ и Емери се извърна, поглеждайки я с кинжали в оците. Не беше нужно врагът им да знае всичките ѝ тайни.
– Три? – Бронуин се задъха – Но никой от Селесте насам не е имал три концентрации.
Лили кимна и пристъпи напред, за да застане до Емери.
Бронуин избърса кръвта от бузите си и вдигна вежди към Лили.
– А ти си?
По дяволите. Устните на Емери се разтвориха, осъзнавайки, че тези двете не се познават. Лили беше прогонена много преди Бронуин да се роди, а тя носеше същото лице, което беше носила в замъка като предпазна мярка.
Лили захвърли илюзията, която носеше и лицето ѝ се превърна в това на нейната близначка, бившата лидерка на завета в Ню Орлиънс.
– Аз съм Лилиана.
Устата на Бронуин се отвори, после се затвори и отново се отвори. Тя примигна няколко пъти, сякаш Лили по някакъв начин се превръщаше в някой друг всеки път, когато ги отваряше, вместо да отразява близначката си, жрицата.
– Ти би трябвало да си мъртва?
Невероятно как за Емери беше толкова лесно да забрави, че са близначки. Тя не видя Вишна, когато погледна към Лили. Те не си приличаха по нищо. Точно както не си приличаха тя и Слоун.
– Сигурна съм, че Вишна е искала да повярваш, че съм мъртва. Но не, аз бях изгонена заради това, че обичах вампир.
Искрица надежда изпълни гласа на Бронуин и предизвика интереса на Емери.
– Твоята половинка?
Емери извъртя очи. Разбира се, това беше единственото нещо, което Бронуин разбра от това изказване.
Огъстин я щипна отстрани.
– Видях това! – прошепна той срещу косата ѝ.
– Добре, че си. – отвърна Емери, а ударите в главата ѝ се разраснаха до ревящ тътен.
Той притисна брадичката ѝ между палеца и показалеца си и откъсна погледа ѝ от Бронуин, за да срещне неговия.
– Добре ли си?
Емери се отдръпна, поклащайки се на краката си, преди той да я хване отново.
– Добре съм. – излъга тя през зъби. Истината беше, че едва се държеше на краката си. Тъмнината не беше пренесла никаква магия от света около нея, а само отвътре. Това остави Емери да се чувства студена и изтощена. Чувстваше се така, сякаш я е блъснал влак.
– Не си добре. – Огъстин я придърпа към себе си, така че гърбът ѝ да е към гърдите му, и захапа китката си. Притисна я до устните ѝ и поиска да пие, без да приема отказ.
Тя не би могла да го отблъсне, дори и да искаше – в нея не беше останала никаква борба. Примири се, че ще седне и ще слуша разговора, който продължаваше, докато тя пиеше единственото нещо, което щеше да я върне към себе си и да отслаби властта на мрака, който дори сега я притискаше от дълбините на душата ѝ.
– Откъде знаеш за половинките? – намеси се Калъм. Досега беше останал необичайно мълчалив.
– По-важното е защо, по дяволите, са тук? – изръмжа Огъстин.
Очите на Бронуин се разшириха, когато попаднаха на Емери, и тя разбра какво прави. Въздъхна и изправи рамене, влизайки отново в ролята на лидер.
– В отговор на въпроса ви, Ваше височество, ние сме тук, за да поискаме прошка и да се предадем на вашата команда. Що се отнася до това откъде знам за половинките, след като Емери си тръгна, бях заинтригувана от нещата, които тя сподели. Не можех да заспя, докато не разбера дали в думите ѝ има някаква истина.
Емери изхърка срещу китката на Огъстин и отново извъртя очи. Бронуин никога не можеше да пренебрегне примамката на информацията. Огъстин леко я щипна по кръста, негласно указание, че знае какво е направила току-що, обещавайки възмездие за малката недискретност.
Емери вдигна поглед, а в очите ѝ се появи топлина, докато го приковаваше с поглед.
– Какво? Този път дори не беше насочено към теб.
– Но толкова обичам да те наказвам. – прошепна той срещу ухото ѝ.
Емери потръпна и стисна бедрата си по-силно. Огъстин я придърпа по-плътно към себе си, като върна китката си до устните ѝ. Тя поклати глава, усещайки как ефектът от връзката им се засилва и прогонва действието на магията ѝ.
Огъстин повдигна една тъмна вежда и се намръщи.
– Имаш нужда от повече.
– Добре съм. Ще взема още, ако имам нужда.
– Защо ще се предадеш? – попита рязко Калъм.
– След като атаките оставиха комплекса в Ню Орлиънс унищожен, вътрешният кръг беше разделен между ковъните, за да се осигури ред. Тази книга се появи там, където бях изпратена. – тя бръкна в чантата си и извади овехтяла кафява книга.
Емери се засмя. Това беше близнакът на книгата, която Калъм беше запазил във вилата. Огъстин, Лили и Емери го погледнаха с очакване, очаквайки да си признае, че я е изпратил.
– Не бях аз! – изръмжа Калъм, макар че очите му не слизаха от книгата в ръката на Бронуин – Подозирам, че нашият луд стар приятел вампир има нещо общо с това, като се има предвид, че именно той получи моето копие. Предполагам, че така си ни открила и ти?
– Значи всичко е вярно, нали? – Бронуин се задави, като че ли сглобяваше всичко заедно – Историята ни не е такава, каквато са ни я разказвали. Ние трябва да сме едно свръхестествено същество, а не фракции, които воюват.
– Да, момиче! – кимна Калъм – Но това все още не ни казва защо сте тук.
Бронуин погледна през рамо към вещиците, които стояха зад нея и чакаха тя да им даде насока. Когато погледът ѝ се върна върху групата, на лицето ѝ се появи бръчка.
– Нямаме къде другаде да отидем.
Лили и Емери си поеха дъх едновременно. Знаеше, че заветът в Ню Орлиънс е паднал, но имаше толкова много, разпръснати из Съединените щати. Тя си помисли, че ще има много места, където да отидат. Това беше последното място, на което трябваше да бъдат. Особено след като не изпитваше точно някакви топли и приятни чувства и го бе доказала – дори и да беше без никакво планиране от нейна страна – че може да ги прекрати с един изблик на мрак.
– Какво имаш предвид? – намеси се Малкълм от страната на Лили.
– Заветът падна. Вишна е мъртва и една жена на име Господарката се е самоназовала за новата жрица. Тя е убива всеки, който е решил да ѝ се противопостави и изгражда собствена армия.
– Кървав шибан ад! – въздъхна Огъстин.
Емери се опита да се изтръгне от хватката му, тялото ѝ трепереше от ярост, докато звездите изтръгваха от ръцете ѝ мечтите за отмъщение.
Хватката на Огъстин се стегна на кръста ѝ и той я завъртя срещу себе си, така че главата ѝ се зарови в него. Тя вдигна ръце и ги разпери на гърдите му, отблъсквайки се. Най-тъмната част от магията ѝ набъбна в гърдите ѝ, а когато вдигна поглед, нямаше нужда да вижда стегнатата челюст на Огъстин, за да знае, че очите ѝ са черни като нощ.
– Емери.
– Недей, Огъстин. Единственото, което исках, беше да изритам злия ѝ задник от лицето на тази земя. Но сега това ми беше отнето. Няма да мога да я погледна в очите и да гледам как светлината от очите ѝ угасва, отнемайки ѝ живота, както отне живота на сина ни.
Огъстин вдигна вежди и прибра косата и зад ухото.
– Порочна си, малка вещице.
– Нямаш никаква шибана представа.
– Но убийството на Вишна нямаше да ти донесе мир. Нямаше да върне сина ни и нямаше да създаде света, който дъщеря ни заслужава.
Емери въздъхна дълбоко.
– Но щях да се чувствам по-добре.
Ненавиждаше, че той е прав. Магията ѝ мразеше, че той е прав. Убийството ѝ нямаше да промени нищо, освен че щеше да има една зла вещица по-малко, с която да се бори. Но Вишна не беше коренът на проблемите им, а само сегашното им проявление.
Той притисна лицето ѝ и сведе глава, така че устните му се допряха до ухото ѝ, докато шепнеше.
– Така ще бъде и аз лично ще се погрижа да получиш възмездие за всички злини, извършени срещу теб. Все още има война, която трябва да се води.
Тя кимна, наслаждавайки се на начина, по който лицето ѝ се допря до грубата набола брада на челюстта му.
Емери преглътна тежко и се обърна в прегръдките му, мразейки начина, по който всички ги гледаха със съжаление в очите. Нямаше съмнение, че я смятат за нестабилна и може би беше такава. Беше изтласкала скръбта си толкова дълбоко, че тя подхранваше мрака, но сега беше свободна и нямаше да я принуди да се върне обратно в кутията.
Това обаче не означаваше, че ще живее в нея. Емери изправи гръбнака си и погледна отвъд Бронуин, избягвайки погледите на малкото си семейство. Тя потърси някой от познатите си. Това трябваше да е първото нещо, което би направила. Нито едно от лицата, които искаше да види, не се открояваше в тълпата и в стомаха на Емери се образува яма.
– Какво стана с Рен?
Бронуин изсумтя и поклати глава.
– Тя влезе в редицата като трета на господарката.
– Не. – тя поклати глава напред-назад. Толкова за това, че не се сгромоляса в мрака – А Агата? Далия?
Хватката на Огъстин върху нея се затегна, докато той ѝ предлагаше сила чрез връзката, убеждавайки мрака да се подчини. Тя не го искаше. Искаше да почувства отчаянието, да изпадне в него. Толкова по-лесно беше да се живее там, но той не ѝ позволи. Къде, по дяволите, беше този ангажимент, когато тя наистина имаше нужда от него?
Бронуин погледна надолу и продължи да клати глава.
– Не знам.
Гърдите на Емери се стегнаха, докато си мислеше за всички останали вещици в комплекса. Тя се разкъсваше между нуждата сама да ги убие и идеята, че никоя от тях не заслужава да умре, защото не е съгласна с убийствена кучка като господарката.
Ти беше почти същата кучка-убийца, напомни си тя.
Тя беше. Но дори и да не искаше да ги убие в действителност, това не означаваше, че е готова да посрещне всяка закъсала вещица в своето малко парче рай. Особено вещицата, която стоеше пред нея.
– Какво те накара да мислиш, че ще имаш място при нас? Ти беше също толкова лоша, колкото и останалите, Бронуин. Дори по-лоша, защото знаеше какво правиш.
Огъстин се наведе и изръмжа в ухото ѝ.
– Ти си техен наследник, малка вещице. Дръж се като такава.
Тя се отдръпна от него, силно шокирана от думите му. Не че той не беше прав, беше по-прав, отколкото му се полагаше, но по-скоро защото беше признал коя е тя и все още я беше пленил в ръцете си.
– Ти си нашето бъдеще, Емери. И ти, Лили, след като всички разберат, че си жива. Господарката се стреми да изтрие вампирите от лицето на земята с помощта на своите мерзости. Тя се стреми към власт и не се интересува от онези, чието мнение се различава от нейното. Ние… – тя направи жест към вещиците зад себе си – не искаме повече да се борим. Искаме да намерим своите половинки. Да имаме това, което имате вие. Това, на което току-що станах свидетел между теб и Огъстин, беше невероятно, никога не съм чувала някой да бъде изваден от мрака, когато е в плен на магията. Това е нещо, което отличава тъмнината от светлината. Тъмнината привлича всяка същност от твоето същество в своите хватки, когато се хвърля. Тя краде това, което сте. И ако това, което прочетох, е вярно, за всеки от нас има някой там. Някой, който да бъде нашата светлина в мрака. Искаме да го изследваме. Омръзна ни животът ни да се диктува от вещица, която ни е проклела. Искаме да имаме семейства. Да успокоим ненаситната нужда в нас. Ти си създала идеалното малко семейство, Емери. Искаме да се борим за това. За теб. За нас.
Емери погледна към приятеля си, уплашена от изражението, което очакваше да види на лицето му. Предположи, че той ще се срамува от това, което трябваше да каже, за да я извади от мрака, срамуваше се от всичко, което беше казал след това. Те далеч не бяха съвършени. По-скоро беше епичен провал. Но когато го погледна, откри мекота в среднощните му дълбини, която бе виждала само когато усети как дъщеря им рита за първи път. Този път тя беше насочена към нея. Не беше нужно да казва нищо, тя го усещаше във връзката. Повратна точка. Заля я топлина между тях, която преди това бе съществувала само в откраднати мигове.
Светлина в мрака. Възможно ли беше да бъдат това един за друг?
Огъстин прекъсна транса и се обърна с лице към Бронуин.
– Може би не сме най-добрият пример, но сродните души са съвсем истински и всеки трябва да има късмета да намери своята.
Емери направи всичко възможно да скрие шока си, но нямаше начин Огъстин да не го усети по връзката.
Единственият му отговор беше да я придърпа по-силно към себе си.
Очите на Бронуин блестяха от истински сълзи. Докато падаха, те отмиваха останалата част от кръвта, която бе белязала лицето ѝ. Емери все още не вярваше нито на нея, нито на вещиците, които бе довела със себе си, но не можеше да се отрече искрената надежда в очите на Бронуин при перспективата да намери свой собствен партньор.
– Знаеш ли коя е господарката? – попита Емери, надявайки се, че това е големият пробив, от който се нуждаеха, за да я намерят.
– Не. – Бронуин подсмъркна и избърса лицето си – Тя носи маска и се крие зад армията си от вампири. Единственото, което мога да ти кажа, е, че на нейна страна е могъща кръвна вещица, подобно на теб, Емери. Това е единственият начин, по който би могла да създаде армия от магически вампири.
– Кръвна вещица? Това съм аз сега? – значи мракът си има име.
– Октавиан все пак каза, че имаш трета концентрация! – подхвана Лили – Сега вече знаем каква е тя.
– Какво означава това? – попита любопитно Емери, а остатъците от тъмната ѝ магия пулсираха под кожата ѝ и я призоваваха да ги покани отново да си играят.
– Нямам представа, момиче. – Лили взе ръката на Емери в своята и я стисна – Кръвната магия е тъмна магия, която не е благословена от звездите. Нашата магия черпи от заобикалящия ни свят и се подхранва от нашето същество, от нашето намерение. Кръвната магия е лишена от естествена красота. Тя изсмуква същността и на вещицата, и на поразения. Душата им.
Очите на Емери се стрелнаха към Бронуин.
– Много съжалявам. – в момента можеше да не вярва или дори отдалечено да не харесва Бронуин, но не искаше да изцежда душата ѝ. Не и наистина.
– Всичко е наред. Ти не си знаела.
Но тъмнината знаеше. Искаше да я разкъса на две заради собственото си извратено удоволствие и Емери беше готова да ѝ позволи това отмъщение. Беше ѝ харесало. Беше се почувствала удовлетворена от идеята да я остави да се вреже в Бронуин. Изведнъж Емери се почувства наистина много студена.
Без да знае за вътрешния ѝ дебат, Бронуин продължи:
– Знам, че нямаш причина да ни вярваш, но те уверявам, че ще спечелим доверието ти. И искам да започна с това да ти кажа, че твоят замък не е в безопасност, Огъстин. Господарката има шпиони вътре и планира да атакува след лова, по време на сватбата ти.
Майната му.
Емери премести тежестта си и малкият ѝ таралеж се придвижи към долната част на гърба ѝ. Стрелкаща болка прониза долната част на корема ѝ. Тя извика и се хвана за корема, докато коленете ѝ се клатеха.
– Добре ли си, Ем? – Огъстин я хвана за лакътя и я придърпа към себе си, за да я задържи стабилна.
– Не ме наричай така! – изсумтя тя, мразейки, че той използва прякорите на Огъст за нея – И да, добре съм. Просто се движеше срещу един нерв.
Огъстин я погледна остро, но не ѝ отвърна. Той насочи вниманието си към групата.
– Да пренесем ли този разговор вътре, където Емери може да седне?
– Да. – Лили пристъпи напред и докосна огражденията, отваряйки ги, за да могат Бронуин и вещиците ѝ да преминат.
– Страхувам се обаче, че нямаме места за настаняване за всички вас.
– Не се притеснявайте за това. Ние ще се справим. Просто се нуждаем от място, където да се разположим.
Лили се разсмя.
– Както в старите времена.
Емери си отбеляза да я попита какво означава това.
– Да, но с няколко съвременни обрата. – Бронуин се обърна и даде инструкции на двете вещици, които трябваше да са втората и третата.
– Зад вилата има открито поле, можете да се разположите там. – каза Калъм, като посочи към описаната от него област – Уведомете ни, ако имате нужда от нещо друго.
– Благодаря ви. – Бронуин му кимна дълбоко.
– Не ми благодари още, вещице. Ако направиш едно нещо, което да навреди на семейството ни, аз ще бъда най-малкият ти проблем. Най-вече защото няма да дишаш.
– Разбрах.
– Също така, моля те, кажи на твоите вещици да си обличат дрехите. – очите на Емери обходиха оскъдно облечената армия от вещици – Ако ми се наложи да видя още пишки и цици, може да повърна.
– Договорено. Ще съобщя на всички. – Бронуин се усмихна и кимна в знак на съгласие, преди да се обърне и да делегира задачи.
Емери изпищя, когато изведнъж краката ѝ вече не докосваха земята и тя беше притисната към гърдите на Огъстин.
– Мога да ходя, нали знаеш! – възрази тя и се сви в ръцете му.
– Знам. – той облиза устните си, защото знаеше, че това ще отвлече вниманието на Емери от протестите ѝ.
Лошото е, че тя нямаше намерение да се откаже от това. Вещиците и без това я смятаха за някаква луда аномалия, нямаше нужда те да си мислят, че не може да прави нещата сама.
Тя сложи ръце на гърдите му и се отдръпна.
– Тогава ме пусни.
– Не мисля, че ще го направя.
Тя се размърда срещу него, опитвайки се да разхлаби хватката му, а той в отговор я стисна за бедрото.
– Ау! – изпищя тя – Не знаеш ли, че не е хубаво да нараняваш бременна жена?
Той я придърпа по-високо към себе си и заби нос в пулса на шията ѝ. Издиша тежък дъх.
– Ти ме изплаши там, малка вещице.
Емери се успокои. Това бяха последните думи, които очакваше да каже.
– Аз?
Нищо в поведението му нямаше смисъл. От момента, в който случайно бе отворила портала към стаята му в замъка, той се отнасяше с нея така, сякаш беше нещо специално за него. Нещо, което не можеше да изгуби и все пак последния път, когато разговаряха, той даде да се разбере, че не са нищо повече от звездна двойка, обречени да правят само най-доброто за дъщеря си.
Огъстин кимна, докато поставяше нежни целувки върху челюстта ѝ.
– Мислех… Няма значение какво съм мислил, но имах предвид това, което казах. Имам нужда ти да бъдеш моята светлина.
Емери отвори уста, за да го прекъсне, но спря. Не искаше да спори с него. В рамките на един почти катастрофален следобед те се бяха сближили. Сякаш изграждаха нещо, нещо повече от това, което бяха в миналото… Нещо, към което тя отчаяно искаше да се придържа.
И тя го направи.
Сложила глава на гърдите му, Емери затвори очи и се пренесе в свят, в който това беше началото на щастливото им съществуване, в който звукът на сърцата им, биещи в тандем, беше единственото нещо, което имаше значение.
Назад към част 35 Напред към част 37
