***
Около главата ѝ летеше жужаща пчела. Тя я чу и започна да я размахва, седнала в леглото, уплашена. После, като се овладя, Кейлин разбра, че няма пчела – беше заспала и се беше объркала.
Беше получила няколко текстови съобщения на мобилния си телефон и именно оттам идваше бръмченето.
Текстовете бяха от непознат номер с код за Бостън.
Първият гласеше:
„Свети ли ти лампата?“
А след минута:
„Вторият прозорец вляво?“
Веждите ѝ се смръщиха, докато четеше текстовете. Беше малко след полунощ, а и двата бяха дошли през последните няколко минути. Кой би написал това? Дали това беше шега – някой, който се опитваше да я сплаши?
Тя не беше сигурна дали да отговори. Вместо това отиде до прозореца и погледна навън. До бордюра пред къщата ѝ беше паркиран пикап. Не можеше да каже кой е вътре и дали са я видели да гледа навън.
Вероятно бяха.
Чудеше се дали това е Джейсън или някой от приятелите му.
Бързо се отдръпна от прозореца и затвори щорите, а сърцето ѝ се разтуптя. Поглеждайки към мобилния си телефон, Кейлин видя, че току-що се е появило още едно текстово съобщение.
„Не можех да остана настрана.“
Тя облиза устни, чудейки се какво да прави. Да събуди ли родителите си, да се обади на полицията, да пише и да каже на човека да я остави на мира?
Пръстите ѝ замръзнаха върху сензорния екран, без да е сигурна какво да прави. Тогава се появи още едно съобщение.
„Излез навън. Искам да поговоря с теб.“
Кейлин преглътна, устата ѝ пресъхна. Нямаше как да излезе навън точно сега. Просто щеше да игнорира когото и да е, докато не си тръгне.
Беше просто. В крайна сметка те щяха да си тръгнат.
Но какво, ако не е Джейсън или някой от приятелите му – какво, ако е Илайджа? Тя се зачуди.
Тя не мислеше така. От една страна, той вероятно беше в затвора. И това не беше неговият джип отвън. Освен тези фактори, Илайджа изглежда имаше намерение да не се свързва с нея повече заради начина, по който се бе отнесла с него по телефона. Последното нещо, което щеше да направи, беше просто да се появи в дома ѝ, особено когато дори не знаеше къде живее тя.
Трябваше да е някой друг, някой, с когото тя не искаше да говори или да се вижда.
Тя зачака, трепереща на леглото си, извън полезрението на прозореца. Ръцете ѝ стискаха телефона ѝ, наблюдавайки дали няма да дойдат още съобщения.
После чу затръшване на врата на кола и разбра, че който и да е той, е излязъл от пикапа.
Кейлин не можа да се въздържи да не зърне човека, затова бавно се промъкна до прозореца и после надникна през щорите.
Той беше дошъл да застане на предната морава, може би на десет метра от стъпалата. Беше тъмно и той се къпеше в сянка, но някак си ѝ беше познат, дори в тъмнината.
Кейлин потисна вик. Осъзна, че това е Илайджа. Въпреки че не можеше да види лицето му, тя просто знаеше. Нещо в начина, по който стоеше и я чакаше. Знаеше, че това трябва да е той.
Кейлин избяга от стаята си, затича се по стълбите, без дори да се интересува дали някой я чува, и след това излезе през входната врата на къщата си.
Ами ако грешиш? Попита един тих глас. Ами ако това е някой друг? Може да си в опасност.
Но този глас беше почти напълно заглушен от нуждата ѝ да го види отново, да чуе гласа му, да усети присъствието му.
Веднага щом излезе от къщата, тя видя, че това е Илайджа, който стоеше на моравата пред къщата. Той знаеше, че тя ще бъде там, знаеше, че ще излезе навън. По някакъв начин просто знаеше.
За миг не беше сигурна дали да стои там и неловко да поздрави, или да му крещи, че я е изплашил, като се е появил така от нищото.
И тогава видя усмивката му, онази усмивка, която си спомняше, погледът, който ѝ даваше сили в цялата тази бъркотия – и не можа да се сдържи.
– Защо не ми каза, че си тук? – Каза тя, хвърли ръце около него и го прегърна, усещайки топлото му тяло до своето.
– Казах – отговори той.
– Но не каза кой си!
– Реших, че ще знаеш. Освен това ми харесва да те карам да гадаеш.
Тя го прегърна силно, а сълзите се стичаха по бузите ѝ.
– Разбира се, че отново плача – засмя се тя през сълзите си.
Той се отдръпна малко и я погледна загрижено.
– Какво не е наред? – Каза той. Постави палеца си върху бузата ѝ и избърса част от сълзите ѝ. – Разкажи ми какво се случи.
– Просто ми олекна, че те виждам – каза му тя.
Той носеше дънки, кожено яке и бейзболна шапка. Изглеждаше някак по-груб по краищата, отколкото когато го беше срещнала преди няколко дни. Може би, помисли си тя, това беше, защото се беше върнал у дома, към старите си порядки.
– И аз се радвам да те видя, момиченце.
Не си направи труда да му се кара, че отново я е нарекъл дете.
– Как намери къде живеят родителите ми?
Той се засмя.
– Това не е точно ракетна наука. Мобилният ти телефон е регистриран на името на баща ти, а след това е съвсем просто да потърсиш в Google адреса на улицата.
– Кога се измъкна? – Попита го тя, докато се отдалечаваше, прокарвайки ръка през косата си. Все още беше зашеметена, че той всъщност е тук, лично.
– Само преди няколко часа. Това е първото място, където дойдох, когато ме пуснаха на свобода. – Той се усмихна.
– Но чия е тази кола?
– Имаш много въпроси, нали? – Той се ухили. – Хайде – каза той и я хвана за ръка. – Нека поговорим в колата.
Докато вървяха към пикапа му, тя се наслаждаваше на усещането за ръката на Илайджа, обвита около нейната. Цялото нещастие, което изпитваше, тежестта на света върху раменете ѝ – всичко това беше изчезнало.
Чувстваше се лека като перце, лека като въздух, а усмивката, която се появи на лицето ѝ, беше напълно неудържима. Приличаше на сън, а ако беше сън, тя беше твърдо решена да не се събужда от него.
Кейлин се качи от страната на пътника, а след това Илайджа заобиколи от страната на шофьора. Когато се качи, Кейлин усети миризма на ментова дъвка, намек за цигарен дим и стара кожа. Пикапът беше чист, но не толкова, колкото беше джипът. На пода в краката ѝ имаше хартии и пликове, няколко торбички от „Макдоналдс“.
Илайджа влезе вътре и се обърна, за да я погледне. Искаше ѝ се да докосне лицето му, просто да усети кожата му, да знае, че той наистина е истински. Тъмните му очи търсеха нейните, сякаш се питаха за същото.
И тогава той и се усмихна в отговор.
– Знам, че се държах като луд, когато за последен път говорихме по телефона. Бях затворен твърде дълго и това ме натоварваше, като си представях следващите пет години от живота си затворен. Далеч от всичко. Далеч от…
Тя си помисли, че той иска да каже: „далеч от теб“. Но ако беше така, той не си позволи да довърши изречението.
– Разбирам – каза тя. – И аз щях да се изплаша.
Той погледна надолу за миг.
– Не мислех, че ще изляза скоро. Да напуснеш щата е едно, но да ти повдигнат обвинение в нападение е съвсем друга кутия с червеи. Това до голяма степен гарантираше, че ще се върна в затвора. Но днес, от нищото, дойдоха и ми казаха, че съм свободен да си тръгна.
– Просто така? – Каза тя.
Той сви рамене и очите му отново се спряха на нейните.
– Очевидно онзи задник е оттеглил обвиненията срещу мен. А щатът Флорида няма да преследва нищо, така че ме пуснаха.
Тя кимна, чудейки се дали е подходящ момент да му каже какво е направила. Но не ѝ се искаше да го каже, затова вместо това каза:
– Много се радвам за теб, Илайджа.
– Все още обаче не е свършило – каза той и изражението му стана по-сериозно. – Все още ми предстои изслушване за нарушаването на предсрочното ми освобождаване заради напускането на шата. Ако решат, че напускането на щата и заминаването за Флорида е достатъчно лошо, ще ме затворят така или иначе. Това просто ми дава шанс.
– Е, това е нещо – каза тя, а сърцето ѝ малко потъна. – Кога е изслушването ти?
– След една седмица. – Той въздъхна и поклати глава. – Но аз не искам да говоря за изслушването си. – Той все още я гледаше. – Искам да говорим за теб, Кейлин.
Тя усети как дъхът ѝ секва в гърдите. Да седи толкова близо до него беше невероятно. Цялото ѝ тяло беше топло, изгаряше и тя усети, че енергията между тях само се е засилила, въпреки че бяха далеч един от друг.
– Какво има да се каже за мен? – Засмя се нервно тя. – Животът ми е гаден.
– Недей да говориш така.
– Страх ме е – призна тя. Да го изрече на глас беше трудно, но веднага усети как от гърдите ѝ се сваля тежест. – Изглежда, че в момента всички ме мразят.
– Кой те мрази? – Поиска той.
– Семейството ми. Съквартирантката ми в Кеймбридж. – Тя се замисли за Джейсън, но не си направи труда да каже името му, особено след като сега Джейсън беше останал с впечатлението, че може би ще успеят да възобновят романтиката си.
Впечатление, което тя нарочно му беше помогнала да създаде.
Усмивката на Илайджа се сви и той стисна зъби.
– Не ми харесва да чувам да казваш, че хората те мразят. Тези хора причиняват ли ти трудности?
– Сестра ми Дина да.
– Аз имам брат и сестра – каза Илайджа – така че знам какво имаш предвид. – Той сложи ръка на ръката ѝ. – Но защо ги оставяш да те притесняват?
Кейлин сви рамене.
– Бях объркана, откакто… това, което ми се случи в апартамента на Джейсън. Сякаш цялата ми увереност е изчезнала.
– Тя ще се върне. Дай си време.
Тя го погледна учудено.
– Понякога говориш мъдро, като старец.
– По дяволите, много ти благодаря – каза той саркастично, но все пак някак доволен от всичко това.
– Аз говоря сериозно. Звучиш така, сякаш си бил там, където съм аз. И това е успокояващо. – Тя си позволи да усети топлината на ръката му, която покриваше нейната. Това беше още по-успокояващо. Да го има до себе си, реално и лично, сякаш правеше всичко мигновено по-добро.
– Ще се оправиш, Кейлин.
– Откъде знаеш?
Той нагласи бейзболната си шапка със свободната си ръка.
– Просто знам. Мога да разбера много неща, като погледна някого – как се държи, как се носи, дали има гръбнак. Ти имаш гръбнак в излишък, момиченце.
– Добре, трябва да спреш да ме наричаш момиченце.
– Това е термин за обич.
– Това е странно.
Двамата се гледаха дълго време и Кейлин усещаше как енергията между тях се засилва, а заедно с нея се ускорява и сърцето ѝ. Изведнъж тя беше нервна и неспокойна. Тя отдръпна ръката си от неговата, без дори да знае защо.
Назад към част 11 Напред към част 13