***
Три минути по-късно, увита в карирано одеало, седях във всекидневната на непозната за мен къща, с чаша горещ чай в ръце и пред ярко пламтящата камина.
А ленивите минути на очакване се проточиха. Бавни, изпълнени със страх за херцога, изпълнени с тревога. В един момент госпожа Вонгард ми отне чашата с думите: „Ръцете ви треперят, ще я разлеете“. Не възразих и дори не чух какво беше казано, долавяйки всеки звук зад прозореца.
А когато вратата на тавана се хлопна отгоре, сърцето ми спря. Вече не дишах, бях с наострени уши, проследявайки приближаващите се стъпки.
Вратата се отвори.
Конвулсивно хлипане на неописуемо облекчение се изтръгна от мен, без да съм го искала. Забравих за останалите в стаята, забравих, за вървящия след херцога принц, забравих, че негова светлост е полуразсъблечен и толкова мокър, че по загорялото му тяло се стичаха ручейчета дъждовна вода, скочих, като почти се заплетох в одеалото и се втурнах към него. Дезмънд пристъпи към мен и ме вдигна, прегърна ме, дишайки тежко и изглеждаше готов да ме държи в прегръдките си, цяла вечност.
– Така, а ние навярно трябва да тръгваме! Уотс, казаха, че са ви оставили вечеря? – чух гласа на принц Теодор.
– Да, ваше височество. – каза мъжът, който ми беше помогнал да сляза от покрива.
И скоро вратата се затвори, оставяйки ни съвсем сами, но този факт не ме разстрои ни най-малко.
– Ти си цялата мокра. – каза лорд отон Грейд дрезгаво.
– О, това е дреболия, Дезмънд! – прошепнах аз – Просто дреболия.
Но после ми дойде наум едно малко нещо и все още прегръщайки херцога, попитах с недоумение:
– Откъде имаш коса като тази на Негово височество Хенри?
Лорд отон Грейд се усмихна и каза тихо:
– Това също принадлежи към незначителните дреболии…
Спомних си бежовия костюм, който блестеше на светлината на свещите, капките кръв и…
Погледнах учудено към негова светлост и възкликнах шокирано:
– Дезмънд, вие сте остригали принца?
По устните на последния член на военната династия проблесна момчешка усмивка и негова светлост се смили да направи кратко обяснение:
– Обръснахме, да го подстрижем Хенри отказа и прибягна до опит за съпротива.
– О! – издишах аз.
После си спомних за монашеските одежди, които Негово височество Теодор носеше… Спомних си, погледнах съпруга си и… промених решението си да попитам. Негово височество обаче, проявявайки проницателност, се усмихна и каза:
– Бельото ѝ беше черно, а не онзи кошмар, който се опита да облечеш в сватбената ни нощ. Втората се оказа в малиново, а третата ни изплаши, с това, че изобщо не носеше бельо.
Когато осъзнах какво съм чула, попитах отново:
– Вие сте съблекли три сестри от манастира?
– Ангел мой, Тео не се побираше в нито една от пелерините с качулка и се мъчехме да намерим монахиня с подходящ размер.
О, Пресвета! Разбирах, че не е лесно да влезеш в манастира на Дева Есмера, но не осъзнавах колко е трудно. Сякаш прочел мислите ми, негова светлост тихо обясни:
– Имахме основателни опасения, че ако просто се появим, вие, лейди Грейд, ще бъдете изведена през някой от многото тайни проходи. И нямаше да имаме повече възможност да се уверим дали сте на някое конкретно място.
С трепет погледнах отново херцога и се осмелих да попитам:
– И сега вие бяхте сигурни, че аз…
– Ен-Аури.. – лорд отон Грейд леко се усмихна – не знам какво ѝ е повлияло толкова силно, но дамата потърси Ирек и поиска да ме види преди три дни. Трябва да призная, че в началото Ирек не я разпозна заради…
Осъзнах какво беше и сърцето ми изпита топла вълна на благодарност към магьосницата, която се бе опитала да информира негова светлост за местонахождението ми, преди да настъпи нощта, когато трябваше да изпита свойствата на слеза.
– Какво става с нея? – попитах тихо, като наклоних глава и се вгледах в съвършено сините очи на съпруга си.
– В момента, с група магове подчинени на мен, издига гробище. – дойде отговорът.
Очите ми се разшириха от ужас.
Смеейки се тихо, Дезмънд се наведе, нежно докосна устните ми и каза:
– Ен-Аури е добре, ангел мой. Бях прекалено благодарен за помощта ѝ и по-важното, за информацията, че си била посетена от Хенри, за да не помогна. Но цветовете на слеза дамата от този момент нататък винаги носи на гърдите си.
И без да каже нито дума повече, негова светлост внезапно ме вдигна на ръце и ме отнесе от салона, но аз не оказах никаква съпротива, не познавах друг мъж, който да заслужава доверието ми.
Дезмънд ме поведе по коридор в стар стил с червен домашен килим и в малка, уютна спалня, после към едва забележима врата в стената, където ме спусна на крака, преди да я отвори.
Зад вратата се намираше ваната, която вече беше пълна с вода и от нея се издигаше пара.
– Студено ти е Ари, – каза лорд отон Грейд, като ме избута в банята – а след това, което си преживяла, младото ти тяло лесно ще се простуди. Трябва да се стоплиш. Ще те чакам в спалнята.
Във всеки друг момент щях да съм искрено благодарна на негова светлост за тактичността, благородството и маниерите му. Но не и сега. Обърнах се бързо и хванах ръката на Дезмънд, за да отправя едва доловима молба:
– Не ме оставяйте!
Лицето на херцога изведнъж се изкриви в странна гримаса на абсолютна ярост, но в следващия миг той взе треперещата ми длан, поднесе я към устните си, целуна я нежно и отговори:
– Никога, ангел мой. Никога, чуваш ли? – погледът и гласът му отразяваха студена решителност.
Почувствах се засрамена от собствената си невъздържаност и въздъхвайки конвулсивно, се опитах да се съвзема, изправих рамене, изправих се и поемайки дълбоко дъх, казах възможно най-спокойно:
– Простете ми, трябваше да си спомня за присъствието на негово височество в къщата, преди да ви озадача с такава лишена от скромност молба и…
Лорд отон Грейд изведнъж ме привлече към себе си с бързината на силен порив на вятъра, притисна ме в обятията си и като зарови лице в косата ми, изръмжа с приглушен глас:
– Какъв Тео, Ари? Ти нищо не разбираш! Щях да седя пред вратата като куче, докато не излезеш!
И без да ми позволи да се възстановя от шока на тези изпълнени с емоции думи, лорд отон Грейд бързо ме обърна с гръб към него и с бързи, поривисти движения започна да къса, а не да развързва връзките на роклята ми. Треперех единствено от студа и дори не се смутих подобаващо, когато мокрият плат падна в краката ми.
– Забавно е, че бельото ти е прилично. – каза херцогът.
Неволно се усмихнах, макар че нямаше причина да се забавлявам, но… в момента ми беше трудно да разбера чувствата си, защото срамът беше напълно изчезнал.
– Ще свалиш ли останалата част сама? – попита негова светлост с дрезгав глас.
Кимнах, събух мокрите си обувки, отидох до ваната и се огледах объркано.
Лорд отон Грейд стоеше на вратата и ме гледаше, а аз не знаех как да попитам, как да предложа, как да му кажа, че не искам да съм сама, дори във ваната.
– Ще ги убия всичките! – изведнъж каза Дезмънд.
И аз осъзнах колко жалко изглеждам. Обгърнах раменете си с ръце и отметнах глава назад, опитвайки се да сдържа сълзите:
– Отношението ви към мен се е променило значително.
– Току-що сте дошли от манастира и аз се опитвам да защитя чувствата ви! – обясни лорд отон Грейд.
Спомних си за разговорите си с майка Йоланта, особено при пристигането ми и като свалих презрамката на ризата си, казах тихо:
– Не бива. И щеше да е много по-добре, ако бяхте консумирали брака ни още първата нощ.
Дезмънд отново прояви своята проницателност, като попита:
– Майка Йоланта доволна ли беше от запазването на невинността ти?
– Тя беше безкрайно доволна! – потвърдих аз.
Херцогът се усмихна, като погледна оскъдните ми дрехи, след което каза:
– Ари, ти си била подложена на психическа манипулация. От дълго време, целенасочено. Ти не си се предала и в резултат на това в момента не си съвсем в свои води. Това е нормално и няма от какво да се срамуваш. Повярвай ми, аз съм магьосник, виждам колко активно са нахлули в аурата ти. А гневът ти към Майката настоятелка също е съвсем оправдан, нейното съзнание не е възприело случилото се, подсъзнанието е реагирало агресивно, оттам и гневът. Но, повярвай ми, ангел мой – усмихна се Дезмънд – нито гневът, нито яростта, нито страхът за бъдещето са причина да изпълниш съпружеския си дълг. Студено ти е и си изтощена, влез бързо във водата. Искаш ли аз да остана?
Кимнах.
Без повече думи Дезмънд затвори вратата, после събу ботушите си, но не захвърли панталоните си. Приближи се бързо, приклекна, смъкна сивите манастирски чорапи от краката ми, после, без да се опитва да свали ризата ми, ме вдигна на ръце и ме спусна във водата. Седна на ръба на ваната и ме хвана за ръка.
Известно време мълчахме, аз се греех в топлата вода, а негова светлост продължаваше да ме разглежда. После дойде време за въпроси.
– Хенри имаше годежен пръстен в джоба си. Съответно беше сигурен в съгласието ви. Защо?
Стиснах дланта му, после, макар да осъзнавах колко нелепо и глупаво изглежда, я хванах с другата си ръка, въздъхнах конвулсивно и се опитах да говоря възможно най-спокойно:
– Годежът ни трябваше да се състои утре в храма на Трите девици, придружен от такива великолепно изработени постановки като камъка на чистотата, който блести при приближаването ми и сиянието от небето, което осветява нашата двойка. След такова очевидно „благоволение от небето“ старецът Ириней трябваше да благослови брака ни.
– Брак, сключен публично, с одобрението на Пресветата, законен, осветен от чудодейни явления… – замислено каза Дезмънд.
Едно мълчаливо кимване потвърди заключенията му.
Лорд отон Грейд помълча известно време, после попита хрипливо:
– Кога ви е бил свален камъкът?
Инстинктивно сграбчих с ръка мястото, където трябваше да бъде вторият сватбен подарък на херцога и… не открих нищо. Невероятно, но едва сега си спомних за медальона!
– Вие бяхте единствената, която можеше да го свали – каза негова светлост – така че сестрите веднага са започнали умствената работа. Имахте ли главоболие, когато дойдохте в съзнание?
Трудно си спомних, сякаш беше преди години, собственото си събуждане в каретата, после събитията, които го предхождаха… думите на Торий Анелски, излизането ми на двора против заповедта на херцога… моментът, в който ме хванаха… И сега вече знаех, че черните ръкавици са принадлежали на лорд Аури…
– Дезмънд – думите бяха трудни за постигане – а господин Анелски, той…?
– Погребан е зад градското гробище – отвърна доста рязко лорд отон Грейд – и нека не говорим повече за това.
„Зад градското гробище…“ – означава сред скитниците и самоубийците, като недостоен да почива с почтените граждани на града. О, Пресвета! Значи на гроба му няма дори надгробна плоча и роднините не могат да дойдат, и…
– Спестете ми манастирския морал. – поиска гневно Дезмънд.
– Не съм казала и дума. – прошепнах в отговор.
– Това е изписано на цялото ви лице. – усмихна се херцогът. След това продължи с разпита – Когато пристигнахте в столицата, през цялото време ли пребивавахте в манастира на Дева Есмера?
– Да! – изненадана от въпроса, аз погледнах съпруга си.
– Вече знам цялото ви пътуване до столичното пристанище. – обясни лорд отон Грейд.
Въпросът дали е знаел за моето неподчинение в замъка все още висеше във въздуха. Със сигурност, ако управителят е бил убит, херцогът е знаел всичко, но не ми беше казал и дума. И не мисля, че щеше да го направи.
– Гледаш ме с големи, уплашени очи, като баща с пръчка. – каза негова светлост с внезапна усмивка.
Спуснах поглед и усетих как бузите ми порозовяват.
– Няма да ти се карам, – продължи лорд отон Грейд – но вече нямаш моето доверие, Ари.
Достатъчно справедливо… но все още боли.
Негова светлост пусна ръката ми, докосна водата, а после, разтривайки една капка влага между пръстите си, каза отдалеч:
– Веднъж ти казах „Мракът ми забранява да ви обичам, лейди отон Грейд“… Мракът не се оказа толкова милостив.
Очаквах продължение, но херцогът се изправи, после отиде до едно шкафче в ъгъла, отвори го, извади няколко кърпи, дойде при мен и ме попита:
– Затопли ли се?
Кимнах и той ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя. Веднага щом се изправих, ме увиха в една кърпа и Дезмънд ми помогна да изляза от банята. След това ме придружи до спалнята, където извади една топла женска вълнена риза, последвана от няколко рокли.
– Преобличай се, предстои ни дълга нощ. – каза той и изчезна в банята.
Назад към част 31 Напред към част 33