Глава 36
Официално беше пропуснал репетицията за сватбата си, но си заслужаваше.
Можеше да мине и без цялата тази почти загубена Емери в нейната тъмна магия, но това бе довело до това тя да бъде увита в ръцете му, така че дори това почти си струваше.
В резултат на това обаче, несъмнено щеше да има с какво да се справи, когато се върнеше в замъка. Не толкова сватбата или Джеси го притесняваха. Не беше така, сякаш наистина щеше да се стигне до сватбата така или иначе. Емери беше единствената жена, която щеше да застане до него като негова кралица. Дори и да не ѝ беше казал това.
Проблемът беше, че все още трябваше да играе играта. Въпреки че това дразнеше Емери. Щеше да я ядосва отново и отново, ако това я предпазваше. Плюс това, когато тя даваше воля на огъня си, това караше члена му да се изправи на крака. Факт, който той се мъчеше да скрие.
По-големият проблем беше, че баща му несъмнено щеше да се възмути от отсъствието му. Вероятно точно в този момент организираше войските си за щурм на шотландската провинция в търсене на Емери. За щастие, благодарение на Бракстън, по-голямата част от войниците бяха лоялни към него, а не към баща му. Именно оттам знаеше, че всички атаки на краля срещу Емери мистериозно ще се провалят.
Това обаче не означаваше, че Емери е в безопасност. Нямаше да бъде, докато баща му представляваше заплаха, а господарката не се спре. Нямаше значение, че зад гърба ѝ имаше армия от съмнително лоялни вещици или че Емери имаше достъп до някаква страховита кръвна магия.
Страшна и невероятно опияняваща.
Той имаше предвид всяка дума, която ѝ беше казал. Огъстин се нуждаеше от нея, за да бъде неговата светлина, но не можеше да отрече очарованието на нейния мрак. Начинът, по който тя се просмукваше през връзката им и се сливаше с неговата собствена. Тя можеше да бъде неговата тъмна кралица. Те можеха да управляват свръхестествения свят заедно и всички щяха да се прекланят пред тях.
Но тя не е такава. И ние не сме такива.
Не. Това е това, което беше той. А това, в което се превръщаше, все още беше твърде голяма загадка, за да може да се разколебае в една или друга посока. Единственото, което знаеше, беше, че се нуждае от Емери до себе си в някаква степен, и щеше да повали всеки, който се опита да ги спре.
Дори ако този някой беше тъмнината, която живееше в малката му вещица.
Емери удари с длани по масата, като го изтръгна от мислите му. Движението ѝ накара картата на замъка да трепне върху импровизираната маса за военна стая, която вещиците бяха издигнали в палатковия си град. В очите ѝ имаше ярост. Ярост, която той копнееше да разпали в страст.
– Защо, по дяволите, не мога да си тръгна? – попита тя.
Очите на Огъстин се спуснаха надолу. Начинът, по който ръцете на Емери притискаха двете страни на гърдите ѝ, притискайки ги една към друга, го разсея. Което не го притесняваше, като се има предвид, че тя нямаше да спечели тази битка, колкото и добре да спореше.
– Малкълм пуска Лили! – оплака се тя, когато той не отговори.
– Ей! – Малкълм вдигна ръце в знак на капитулация и се отдалечи от масата – Остави ме настрана от това. Малкълм също не смята, че тя трябва да тръгне, но той знае, че е по-добре така отколкото да спори с половинката си.
– Поне един от братята Никълсън е умен. – промълви Емери под носа си, докато го гледаше с поглед мятащ кинжали.
– Ха! – Лили се засмя язвително, твърдо в отбора на Емери – Не, той просто знае, че аз съм по-възрастна, по-мъдра и мога да му направя магия, за да изчезне.
– Амин! – добави Бронуин с лека усмивка на лицето.
Огъстин потисна яда си от приятелството, което вече се бе зародило между трите вещици. Никога нямаше да се съгласи на крехкия им съюз, ако знаеше, че те последователно ще застанат на страната на Лили и Емери и ще се нахвърлят върху него.
– Не става дума да те пусне! – възрази Калъм. Беше играл и от двете страни на спора, а Огъстин се канеше да му каже да си избере проклетата страна – Емери, нашият план зависи от теб. Трябва да си в Шотландия, за да отвориш портала към замъка, така че вещиците да могат да ни се притекат на помощ, когато господарката ни нападне.
Огъстин потисна триумфална усмивка. Емери не можеше да оспори тази логика. Планът им щеше да живее или да умре от проклетия портал на Емери. Тя беше единственият човек освен Лили, който можеше да го направи, а Лили щеше да е заета да пренася Флора и Дрейвън заедно с армията им от вълци от Тенеси. Щяха да имат нужда от цялата помощ, която можеха да получат, за да гарантират, че господарката няма да завладее замъка, като същевременно защитят кралството му и хората, присъстващи на лова и фалшивата му сватба.
– Всичко това е прекрасно, Калъм, но ако очакваш да остана тук след това и да ви оставя всички да се биете с Господарката, значи ти предстои друго. – каза Емери, сгъвайки ръце на гърдите си.
Огъстин изръмжа за пореден път, откакто избухна спорът.
– Няма да накарам бременната си половинка да се появи, докато ловувам и се женя за жена, която не е тя.
Очите на Емери пламнаха, а от останалите жени в стаята се чу съскане.
Майната му. Огъст беше прав. Той съжали за думите в мига, в който излетяха от устата му, но те попаднаха в целта, която беше замислил.
Емери изсумтя, но не отстъпи. Не, докато мълчеше пред останалите в стаята, тя го нападна чрез връзката с всяка частица ярост и омраза, която притежаваше в красивото си тяло, и той усети мрака, който бе накърнил краищата му.
Той преглътна чувството за вина, което заплашваше да го завладее. Обикновено хвърляше думите си небрежно, особено когато знаеше, че е прав. Емери си мислеше, че се опитва да я постави в клетка, да я нарани. Но тук не ставаше дума за това, не и този път. Огъстин трябваше само да я опази и ако това означаваше, че тя ще го мрази през следващите два дни, докато убият господарката, той с удоволствие щеше да приеме каквото и да реши да му хвърли.
Очите ѝ започнаха да светят в мек златист цвят с черни светлинки по тях и той се приготви за болезнена магическа атака. Но Емери не го удостои с какъвто и да било отговор. Вместо това лицето ѝ се изкриви в насмешка и тя излезе от палатката.
Огъстин се загледа в капака на палатката, който се поклащаше в нощния въздух, носейки следи от лавандула и подправки. Искаше му се да има по-добър начин да я накара да разбере откъде идва всичко това. Не че тя не можеше да се справи в битка. По дяволите, тя имаше повече хъс и огън от много от стражите под негово командване, да не говорим за магията, която можеше да постави всеки мъж на колене. Почти бе успяла да го подчини на заповедите си, а все още не бе обучена. Дори не ставаше дума за това да я контролира, макар да беше сигурен, че тя си мисли, че това му доставя удоволствие.
Всъщност ставаше дума за това, че не можеше да я загуби. Не и след като току-що бе извадил главата си от задника и бе осъзнал колко много се нуждае от нея.
Не че ѝ беше казал всичко това. Беше в списъка с нещата, които щеше да разгледа тази вечер, след като уточниха плановете на армията си за лова… което като цяло не изглеждаше добре за него.
– По-добре я потърси! – Думите на Флора не бяха толкова насърчение, колкото тънко прикрита заплаха.
– Знам! – прошепна Огъстин.
Тя го погледна под вежди от другата страна на масата.
– Знаеш?
Огъстин въздъхна и премести няколко от фигурките, за да отрази промените, които бяха направили.
– Аз съм много неща, Флора. Идиот не е едно от тях.
– Можеше да ме заблудиш! – изхлипа Малкълм и обви ръка около Лили, като на практика изтъкна, че двамата с Лили са в по-добри отношения.
„Трябва да е хубаво. Можеш да поправиш това.“
Той изръмжа и на Малкълм, и на Огъст.
– Доверявам ви се да финализирате позициите на всички и да се уверите, че всички знаят плана.
Малкълм кимна.
– Може и да не съм блестящ стратег като теб, братко, но знам как работи войната.
– Благодаря ти. – Огъстин кимна и заобиколи масата към изхода.
– Не ми благодари. Аз имам лесна задача. Ти трябва да се справиш с една разярена вещица с магия за кръв.
Флора му се усмихна слабо, а Лили и Бронуин кимнаха успокоително.
Огъстин излезе от палатката и тръгна към вилата, само за да спре, когато ароматът на Емери не се задържа в тази посока.
– По дяволите! – прокле той на никого и на всички едновременно. Тя се беше отправила по-навътре в лагера на вещиците, към гората.
„Изсмучи го, кексче, трябва да поправиш това.“
– Ще го направя! – промълви той.
Той си проправи път през редиците от палатки, които изглеждаха по същия начин като тази, от която току-що беше излязъл, въпреки че знаеше, че е по-добре да не предполага, че всички изглеждат по същия начин отвътре. Магията на илюзиите беше нещо невероятно. Вътрешността можеше да бъде всичко, което вещиците сметнат за необходимо, независимо от размера на палатката отвън. И слава богу, че бяха звукоизолирани.
Ансел беше споменал какъв е животът в комплекса по време на седмицата им съвместна работа и макар че през дългия си живот беше видял много неща и беше посетил много публични домове, дори той можеше да мине без постоянния звук от удар на плът в плът, който отекваше в лагера.
Не целият лагер беше лош. Той му напомняше за войните от миналите векове. Живееше на земята, далеч от градовете, разчиташе на огньове и кожени одеяла, за да преживее. В лагера имаше някаква магия – другарството на армията и историите, които можеха да се сътворят само в неговите граници.
Вещиците минаваха от палатка на палатка, смееха се и се забавляваха така, сякаш не бяха изгубени бежанци. Когато минаваше покрай тях, те го гледаха не с омразата, която очакваше, а почти с благоговение. Шепнеха си откровения за партньори и за това как искат да намерят своят, дори ако това означава да общуват с вампир. Личният му фаворит беше задълбоченото описание на железния му задник, от който с удоволствие биха отхапали.
Едно младо момиченце, което трябваше да е на не повече от четири години, изтича от страната на майка си и спря пред него. Имаше непокорна черна коса и зашеметяващи очи с цвета на Карибско море. Когато изви шия и погледна право към него, Огъстин бе възнаграден със зъбчатата му усмивка.
– Ти си вампир?
Той се засмя и коленичи, така че да бъде на нивото ѝ.
– Аз съм. А ти коя си?
– Аз съм Хейвън. – момичето протегна ръка, за да му подаде цвят от пирен – Ето, аз го избрах за теб.
Той взе цветето, поднесе го към носа си и го помириса.
– Благодаря ти, Хейвън.
Хейвън наклони глава настрани и смръщи мъничкото си чело.
– Ще ни спасиш ли?
Огъстин успя да удържи челюстта си да не падне, въпреки че въпросът го зашемети. Това малко момиченце, което несъмнено от раждането си беше научено да мрази него и рода му, искаше той да я спаси. Да спаси народа ѝ. И тя вярваше, че той е способен да го направи.
– Надявам се! – отвърна той и с изненада установи, че го мисли сериозно. Да спаси тези вещици от господарката означаваше да спаси собствения си народ. Това означаваше да спаси хората на Емери. Това означаваше да спаси дъщеря си от бъдеще, в което вероятно щеше да бъде преследвана заради това, което е. Всичките му цели бяха преплетени в едно и за пръв път той почувства, че има всичко необходимо, за да ги постигне.
– И аз. – Хейвън обви ръце около врата му и го прегърна бързо, преди да се обърне и да отскочи до мястото, където майка ѝ седеше и сортираше билките, наблюдавайки общуването им с нервна усмивка на лицето.
Огъстин ѝ се усмихна приятелски и кимна, надявайки се това да облекчи нервите ѝ.
Вещиците, които Бронуин беше довела със себе си, не бяха нищо от това, което очакваше. Последният път, когато се бе сблъскал с вещици, бе преди повече от сто и петдесет години. Бяха разсъдливи и езически настроени, вкопчени в старите порядки на завета.
Не че той е бил по-различен. Беше друго време и различията им изглеждаха много по-големи.
Но тези вещици не бяха като онези, с които се беше сблъскал тогава. Те дори не приличаха на това, което Емери беше описала за завета. Тези мъже и жени приличаха на онези, за които Белъми беше говорил. Те наистина искаха бъдеще, в което всички фракции да живеят в хармония, и бяха готови да се борят за това.
„Ние също.“
„Напоследък си много тих. Помислих си, че ще имаш куп дипломатически глупости, които да добавиш с пристигането на вещиците, но вместо това получавам само хленчене и мрънкане.“
„Отне ти достатъчно време, за да забележиш.“
Отговорът му накара Огъстин да спре, нещо не беше наред.
„Добре ли си?“
„Не можеш ли да кажеш?“
По дяволите, нямаше нужда от още едно нещо, с което да се бори. Той поклати глава, сякаш вътрешното му аз можеше да го види.
„Не, нещо не е наред ли?“
„Огъстин, ти се превръщаш в мен и аз се превръщам в теб. Ти откриваш своята светлина, а аз прегръщам своята тъмнина. Не знам кога е започнало, но всеки път, когато избереш светлината, частица от нас се поправя. Ние се преобразяваме.“
– Ние се преобразяваме? – прошепна той, като идеята за поправяне го завладя до дъното на душата му. Би трябвало да е това, което искаше, но поправянето означаваше да загуби себе си. Как изобщо изглеждаха поправените Огъст и Огъстин? Дали все още щеше да е той? Или Огъст щеше да вземе превес?
„Да. И за да отговоря на въпроса ти, нямам представа.“
Страхът премина през него и Огъстин не беше сигурен дали е на Огъст, или негов собствен. Имаше твърде много неща, които трябваше да се свършат, за да може той да избледнее.
Огъст остана безмълвен, докато стигнаха до края на лагера на вещиците и навлязоха в тъмната гора. Огъстин отново се вкопчи в миризмата на Емери и тръгна с пълна скорост в нейна посока. Тя имаше достатъчно време да се дуе, а той трябваше да поправи нещата, които беше счупил.
Всички.
Може и да не бяха идеалните партньори, но тя беше неговата половинка и щеше да бъде завинаги. Те бяха надеждата за толкова много хора и беше време да започнат да се държат като такива.
Той спря пред поляната, където тя седеше, и я гледаше окъпана в лунна светлина. Нямаше как да знае, че мястото, на което седеше, се смяташе за свещена земя. Това беше едно от любимите му места в цяла Шотландия. Нещо, което не беше от това царство. Мястото носеше своя собствена магия.
Не беше ходил там от векове, спокойно можеше да се каже от сто години, но освен там, където гората буйстваше, претендирайки за това, което по право ѝ принадлежеше, уединените басейни не се бяха променили. Водата от близкото езеро все още се разливаше с равномерни падове в чакащите басейни под него. Скалата от основата на планината ги скриваше от погледа и ако човек не знаеше по кой път да поеме, беше невъзможно да открие скрития оазис.
Но, разбира се, Емери знаеше. Огъстин предполагаше, че без да го осъзнава, тя е общувала с магията на това място.
Тя седна на ръба на водата и завъртя пръст в неподвижния басейн, а от мястото, където го докосна, се издигна пара. Огъстин се възхити на невинността на момента. Ако не знаеше нищо повече, щеше да предположи, че тя е момиче, привлечено от магията на басейните, което мечтае за бъдещето си. Знаеше обаче много добре – тя не мечтаеше, по-скоро кроеше план как да го убие в съня му.
– Знам, че стоиш там. – Емери не вдигна поглед от водата, но се протегна към него чрез връзката им – Чувствам те.
Огъстин излезе на поляната, като спря на достатъчно разстояние, за да не чувства, че той навлиза в нейния момент.
– И какво усещаш?
Тя облиза устните си и привлече погледа му там, докато издишваше.
– Нервност. Похот. Спокойствие.
– Усещам се точно така.
Погледът ѝ се насочи към него и тя любопитно наклони глава.
– Изненадващо няма гняв, който очаквах да струи от теб.
Огъстин въздъхна и вдигна крак, за да направи още една крачка към нея, но се спря.
– Не съм тук, за да се карам с теб, малка вещице.
– Но не си тук и за да отстъпваш!
– Гласът ѝ спадна, победен, сякаш вече знаеше отговора. Тя отвърна поглед от него и се върна към водата, която се въртеше под пръстите ѝ.
Между тях настъпи мълчание като пропаст, която се разширяваше дълбоко и широко. Той не знаеше как да поправи това. Колкото и да му се искаше да изтича при нея и да я накара да разбере, че няма да се ожени за Джеси, че тя е всичко за него, не можеше. Убиваше го това, че те никога не бяха на едно мнение. По дяволите, той дори не беше сигурен, че вече са в една и съща книга. Още по-лошото беше, че повечето от тези неща бяха по негова вина, защото му отне твърде много време да види това, което беше точно пред него.
Той прокара ръка през косата си и въздъхна.
– Знаеш ли, това е едно от любимите ми места.
– Бил си тук и преди? Открих това място едва миналата седмица, докато търсех онова проклето цвете. – тя не го погледна, така че той не можа да види любопитството в очите ѝ. Жаждата ѝ за знания беше едно от най-ярките ѝ качества и той обичаше да предизвиква интереса ѝ.
– Да, така е. Малкълм и аз идвахме тук през летните месеци, още преди да има пътища и коли, които да те закарат през по-голямата част от пътя дотук. Преди заселниците да поискат земята за своите кланове. Лагерувахме под звездите и ако се чувствахме смели, се къпехме голи в басейните.
Емери вдигна поглед и сбърчи вежди.
– Смели?
Устните му се отдръпнаха в истинска усмивка и той сви рамене.
– Свиване…
Емери отметна глава назад и се засмя, по дяволите, ако това не беше най-красивото нещо, което някога е чувал.
– Това е нещо истинско?
– Нямаш представа. – той направи жест към басейна, където ръцете ѝ все още се движеха – Тази вода е изцяло от сняг.
– Да опитаме ли? – поведението ѝ се бе променило до онази игрива жена, която беше в замъка преди всички тези месеци. Жената, която го предизвикваше и не отстъпваше.
Огъстин се запъти към мястото, където седеше и едва в последната секунда се отклони, за да седне на един камък срещу нея.
– Толкова ли си готова да убиеш всички бъдещи наследници? – закани се той.
Тя сви рамене и прокара ръце по корема си.
– Вече съм събрала средства на този фронт.
– Легендата разказва, че това са басейните на феите.
Тя отдръпна ръката си от водата и го погледна.
– Какво?
Той се ухили.
– Те няма да ти навредят. – сякаш за да ѝ покаже, той се наведе и постави дланта си върху стъклената повърхност на водата – Казват, че басейните лекуват тялото, ума и духа. Хората се къпели в тях, за да се пречистят, когато се принасят в жертва на феите на олтара зад водопада.
– И ти вярваш ли в това?
– Сестра ми е спасена от цвете на феите, което не е от нашето царство, а в нашия свят има вампири и вълци, защо феите да не са живели тук? Не че съм срещал такива.
Не беше сигурен, че иска да го направи. Същите легенди разказваха истории за ужасни същества, които подмамваха хората да им служат и убиваха без милост, оставяйки след себе си само остатъци от смачкани кости.
– Не, искам да кажа, мислиш ли, че водата лекува? – гласът ѝ се понижи до едва доловим шепот и Огъстин не беше сигурен дали искаше да чуе следващите ѝ думи – Може ли да ни излекува?
Той се успокои и вдиша дълбоко, което трябваше да го успокои, но не успя да забави бушуващото му сърце. Въздухът на поляната сякаш висеше на всяка нейна дума, а закачливите шеги, които споделяха, отново бяха заменени от реалността.
Вече бяха на път да се излекуват, но тя все още не знаеше това, а той не знаеше дали ще го приеме. Въпросът ѝ обаче го караше да вярва, че шансовете са в негова полза.
В главата му изникна един наистина ужасен план и преди да успее да го обмисли твърде много, усмивка разцепи лицето му и той се зае с него.
– Има само един начин да разберем! – подигравателно се закани той, преди да се стрелне към мястото, където седеше тя, да я загребе и притисне към гърдите си и да скочи в басейна.
Емери си пое рязко дъх и пусна поредица от проклятия.
Това наистина беше ужасен план.
Когато разчупи повърхността на водата и се изправи, водата падна до кръста му, топките му се прибраха в тялото, а Емери изсмука въздух и се удари в гърдите.
– Какво става, Огъстин? – тя се изви към него, притискайки галещите си зърна към гърдите му и въпреки че беше по-студена от цицина на вещица, членът му намери воля да застане нащрек.
– Опитваме се да видим дали водата работи. – той разтърси косата си и я дари с игрива усмивка.
Емери се изсмя и промърмори под носа си.
– Единственото нещо, което прави, е да ми докара измръзване.
– Така че поправи го! – осмели се той, докато очите му се движеха по мокрото ѝ тяло и вдишваха сладкия ѝ, опияняващ аромат.
Емери се притисна към него, а очите ѝ светнаха в мига, в който осъзна, че притежава силата да поправи ситуацията.
Богове, тя беше шибано красива.
Колкото и да го болеше, той я плъзна надолу по тялото си, докато краката ѝ не се озоваха на пясъка отдолу. Емери не се отдръпна, докато поставяше ръцете си във водата. От върховете на пръстите ѝ се излъчваше меко златисто сияние, което изпълваше водата около тях и проникваше в дълбините на басейна. То се разля от тях, докато не докосна всеки ъгъл на малката лагуна. Когато стигна до водопадите на отсрещния бряг, тя се разлюля заедно с разбиващите се вълни и златната светлина се отрази от всяка повърхност на малката поляна.
Бавно водата около тях стана по-топла и след минути от всеки сантиметър на стъклената повърхност се издигна пара.
Емери го погледна и усмивката, която носеше, отстъпи място на меко кикотене.
– Не знаех, че това е нещо, което мога да направя.
Дъхът му секна и той онемя. Тя беше зашеметяваща. Лицето ѝ се къпеше в остатъчното сияние на магията ѝ и светлината на луната между дърветата. Тя безспорно беше най-красивото същество, което някога беше виждал, подсилено единствено от пейзажа на любимите му Планини. Тя се почеса по носа, когато Огъстин постави целувка на челото ѝ.
– Ти си невероятна, малка вещице.
– Огъстин, аз…
Той я прекъсна, като притисна пръст към устните ѝ.
– Знам. Но приключих с борбата с теб.
– Способна съм да помогна! – контрира тя, а гласът ѝ го молеше да прояви разум
– Мога да те поваля точно тук с магията си, ако това ще ти помогне да видиш в мен нещо повече от пасив. И не ми се усмихвай така, абсолютно бих могла.
– Силно се съмнявам в това, малка вещице.
Емери се отдръпна и размаха ръце, а вятърът ѝ се изви около тях, предизвиквайки циклон от топла вода, който напредваше към него. Той я наблюдаваше внимателно, страхувайки се, че употребата на магията ѝ, съчетана с гнева ѝ, ще я накара отново да посегне към мрака, но не откри нищо нито във връзката, нито в очите ѝ. Доволен от преценката си, Огъстин се опита да се изстреля от водата към брега, но не беше достатъчно бърз. Стената от циркулираща вода го обгради, като се сгъстяваше, правейки невъзможно преминаването му през нея.
Огъстин сведе очи към Емери, докато тя продължаваше да затваря водата около него.
– Престани с това.
– Не. – тя сви ръце в юмрук и затегна водата около него още повече, до степен, в която той бе вдигнат в циклона. Ако постигнеше това, нямаше как да я спре да го затвори в себе си. А той в никакъв случай нямаше да ѝ позволи да го свали.
Тя се беше забавлявала, сега той щеше да се забавлява.
Огъстин сви колене и използвайки всяка частица сила, която притежаваше, скочи право нагоре и навън от върха на циклона.
Устата на Емери се отвори и той се наслади на факта, че я е изненадал до смърт. Тя се възстанови бързо и насочи вниманието си към падащата му форма, като хвърли към него изстрели от чист въздух и пропусна само защото той изви тялото си от пътя.
Той се приземи зад нея и мигновено я обгърна с ръце, като издърпа ръцете ѝ настрани.
– Много впечатляващо, малка вещице! – издиша той срещу ухото ѝ – Виждам, че си изучавала старите начини на вещиците воини.
– Магове. И да, знам ги.
Огъстин спусна пръстите си по ръцете ѝ и ги преплете с нейните. Тя беше по-впечатляваща от всеки маг, с когото някога се беше сблъсквал. Може би защото беше овладяла толкова много от магията си за толкова кратко време, а може би защото беше адски възбуден от нейната упоритост и решителност. Така или иначе, изгубен в този момент, той беше склонен да ѝ даде всичко, което поиска.
Тя затегна ръцете му и се сгуши в него, като ги постави върху набъбналия си корем. Огъстин си пое дъх срещу ухото ѝ при суровото напомняне за кого точно се борят. Причината, поради която не можеше да даде на Емери това, което тя искаше.
Емери потрепери срещу него и му бе нужно всичко, за да не притисне нарастващата си ерекция към дупето ѝ.
– Сигурен съм, че ще убиваш на бойното поле, моя свирепа магьоснице, и не бих искал нищо повече от това да се впусна в битката с теб на моя страна, но Емери… – той прехвърли тежестта си и я обърна така, че тя да е с лице към него, а очите ѝ да са втренчени в неговите – Аз може и да не съм точно човек, но не можеш да искаш от мен да рискувам единствените неща на този свят, които наистина обичам.
Думата се изплъзна, без да се замисли, и макар да възнамеряваше да ѝ го каже с някакъв голям жест, както би направил Огъст, това сякаш пасваше по-добре. Изплъзване на езика, по същия начин, по който тя се бе промъкнала в сърцето му против волята му.
Тя примигна към него и прошепна:
– Обичаш ме?
– С цялото си същество! – отговори той, като гласът му леко се пропукваше от тежестта на емоциите. Огъстин се наведе и притисна челото си до нейното, а ръцете му се отпуснаха отстрани на корема ѝ – Емери, ти си всичко, което се предполага, че трябва да мразя. Вбесяваш ме неимоверно и ме караш да поставям под въпрос всичко, което се предполага, че трябва да бъда.
Емери се ухили.
– Не продавам наистина цялото нещо, че те обичам.
Не, наистина не беше. Огъстин се протегна и прибра една хвърчаща коса зад ухото ѝ, като позволи на пръстите си да се спуснат по брадичката ѝ. Улови я между показалеца си и насочи погледа ѝ към себе си.
– Може би през повечето дни ти си проклятието на моето съществуване, малка вещице, но ти си и единственото нещо, което кара сърцето ми да бие. Не мога да те загубя. Ти и дъщеря ни сте не само бъдещето на нашите народи, но сте и единственото бъдеще, което мога да си представя за себе си. Дори ако утре световете ни се разпаднат, ще оцелея, знаейки, че все още имам теб до себе си. Ти си моят дом повече от който и да е замък. Повече от всяко кралство. Ти си моето всичко.
Емери се усмихна и притисна ръцете си към гърдите му, като ги движеше нагоре и ги заключваше около врата му.
– Едно просто „Обичам те повече от победата“ щеше да е достатъчно, но аз ще го приема.
– Ти си по-важна от всяка война, Емери.
Тя се повдигна на пръсти и притисна устни към неговите.
– Аз също те обичам.
– Знам! – усмихна се той срещу устните ѝ, а сърцето му се преобърна в гърдите. Това беше техният момент. Първата им стъпка към поправяне на всичко, което беше разрушил между тях. Тя го обичаше и той щеше да направи всичко по силите си, за да уважи тази любов.
– И откъде сте толкова сигурен, Ваше Височество?
Усмивка се заигра в ъгълчетата на устата му, докато дъхът ѝ се носеше по устните му.
– Казах ти, че не умееш да криеш чувствата си.
– Шибана връзка.
– Шибаната връзка е права. Но аз предпочитам да те чукам. – той прокара ръце по влажните извивки на тялото ѝ, като с всеки от пръстите си докосваше страните на гърдите ѝ.
Побиха я тръпки и той се обзаложи, че не са от хладния нощен въздух.
– Искаш ли това, моя малка вещице? – той докосна с пръсти подгъва на мокрия ѝ пуловер и бавно плъзна ръце под него, прокарвайки върховете на пръстите си по меката ѝ кожа. Проследи с две ръце подуването на корема ѝ, премина през ребрата ѝ и стисна пълните ѝ гърди, преди да прокара палци по зърната ѝ. Хареса му рязкото задъхване, хареса му как тялото ѝ реагира на докосването му и още повече хареса как тя изстена името му.
– Ще ми позволиш ли да те поискам под луната, а после да те чукам на олтара на феите, като поискам да благословят съюза ни?
– Да! – прошепна тя, хвана ризата му отпред и го придърпа по-близо.
Той се отдръпна и разхлаби хватката ѝ.
– Тогава се съблечи за мен. Покажи ми какво ми принадлежи.
Назад към част 36 Напред към част 38
