***
Изкашлях се, свих рамене, изправих гръбнак, повдигнах брадичка и… ако отново си помислех за овцете, се страхувах, че мога да се разсмея истерично. Последните няколко дни бяха твърде трудни и имах злощастната възможност да изпитам от първа ръка какво е да ти се скъсат нервите. Е, отпих няколко глътки чай и се принудих да си спомня онази ужасна нощ на пристигането ми в Уестърнадан, измъченото умиращо момиче и неистовия ѝ шепот: „Звярът… Звярът е буден… Звярът… бягай“.
Побиха ме тръпки само от този спомен.
Върнах се на масата, оставих настрана чинийката и чашата, преместих стола си по-близо до масата, взех перо и лист хартия и написах тази фраза: „Звярът се събуди“. В продължение на няколко секунди се взирах в нея в мълчание. Звяр… Звяр може да се нарече по-скоро хищник, защото да наречеш овца звяр е странно, по-близо е до определението „животно“. Но не мога да пренебрегна факта, че лорд Арнел сам се нарече животно.
И сега гледах думата „Звяр“ и виждах основните характеристики на… животните.
И по някаква причина сега се стреснах от заключението, което бях направила миг преди това: „Вероятно сте създадени така, че да сте възможно най-плодовити и управляеми по време на размножителния период.“
– Мис Вайърти? – обади се напрегнато лорд Арнел.
– Не сега! – помолих аз, като обмислях усилено всичко това.
Има едно усещане, усещане на ръба на интуицията, което ми дава да разбера, че разковничето е близо. Много, много близо. Протегни ръка и докосни….
И седях и гледах листа с думата „Звяр“, но виждах линиите. Изскачаха отрязъци от спомени. Пъзел, който умът ми сглобяваше…
Мислите ми: “ Аз бях твърде професионалистка в научните изследвания, за да не сравнявам очевидното – в Града на драконите имаше своеобразен „подбор“ на дракони, които се опитваха или да предотвратят нещо, следвайки повелите на своеобразните драконови предци, или, напротив, да нарушат друга традиция…“
Моите заключения: „Може би, ако не работех с трансформиращи, никога нямаше да обърна внимание, но… традициите са почти същото като заветите или забраните на предците, нали!“
Писмото на лорд Арнел до стария му приятел: „Принуден съм да ви помоля за помощ, професор Наруа. Заветите са нарушени, спиралата на последствията се развърта неумолимо. И предварително ви моля да се погрижите за мис Анабел Вайърти, дори ако по това време аз вече няма да съм нищо повече от дим на магически спомени“.
А също и самите завети на драконовите предци, дешифрирани от професор Стантън.
И наистина, в суровата, неприлична, зловеща истина се появи едно страховито чудовище, наречено „Власт“.
Няколко секунди седях, загледана в пространството пред себе си, и си спомних за проекта на професор Стантън, поръчан от Империята да разработи техника, която да позволи на трансформиращите да се контролират… Беше добра кауза. Добра кауза. Наистина помогнахме на ОрКолин и неговите войници да се научат да контролират природата си, да се владеят, за да могат да съществуват в обществото и да станат негови пълноправни членове.
Но дали Империята спря дотук?
Не. След като е постигнала резултата на етапа на подчиняване на трансформиращите на собствения им звяр, държавата е поискала повече – контрол над трансформиращите. На това професор Стантън отговори с категоричен отказ, той беше дракон, беше силен магьосник, а не просто учен – на практика гений, беше направил научен пробив в социализацията на трансформиращите… Но там, където пробивът вече беше направен, гений вече не беше нужен, обикновени учени можеха да свършат работа… Стантън презрително ги наричаше занаятчии и смяташе, че нямат достатъчно мозък, за да направят нещо добро… Но двама от подчинените на ОрКолин и онези механично-магически неща в тях, които им даваха пълен контрол над съзнанието на трансформиращите, лично на мен ми доказаха обратното.
Трансформиращите могат да бъдат контролирани. Напълно. Те можеха да бъдат превърнати в перфектни войници, които да изпълняват заповеди на всяка цена, независимо от морала или честта. Като стана дума за чест, ОрКолин беше благодарен и напълно лоялен на херцог Карио, но когато разбра към какво се стреми Коршун Карио, се разбунтува именно честта на генерала, защото той беше дал клетва за вярност на императора. Клетвата е същата като обет и не е в традицията на върколаците да нарушават собствените си обети.
И тук стигаме до традицията. Традиции, които по същество са родови завети.
А в драконовите родови завети имаме следното:
1. Обградете жилището си с желязо, то ще ви подскаже за опасност.
2. Пазете се от среброто, то замъглява очите.
3. Никога не се свързвайте с императорското семейство.
4. Унищожавайте ръждивите семена.
– Нещо липсва… – прошепнах аз – още един завет.
– Извинете ме? – намеси се лорд Арнел.
Той мълчеше през цялото време, без да иска да прекъсва мисловния ми процес, но сега сигурно сметна шепота ми за въпрос. Но аз не питах – това беше твърдение.
– Още един завет.. – продължавах да се взирам в празнотата пред себе си – завет, който не се изрича, но се изпълнява стриктно.
Бавно преместих погледа си към грамадата на Уестърнадан, усмихнах се тъжно и попитах:
– Трябваше да има нещо друго там като „Живейте в изолация“, нали?
Арнел замълча, но аз нямах нужда от думи, разполагах с фактите:
– Всеки, който притежава къща в Града на драконите, автоматично става заложник на богатството си.
Беше ми трудно да изрека тези думи. Безкрайно и безумно трудно. Законът на Уестърнадан, който беше заличил целия ми живот. Поставяйки му кръст! Можех да остана в столицата. Можех да живея там, сред хора, а не сред… нечовеци, можех да правя кариера на учен, може би с времето щях да се оженя, да създам семейство, да имам деца… но всичко това ми беше отнето само от един невероятен драконов закон. Закон, за който никога не се говореше, но който драконите прилагаха.
– Мразя драконите! – издишах съвсем искрено.
Наистина ги мразех.
Толкова по-лесно беше да продължа:
– И четвъртата точка – „Унищожи ръждивото семе“ изглежда е уловено неправилно или непълно от професор Стантън, определено е трябвало да има повече „Контролирай семето си“.
Погледнах отново листа, прочетох думата „Звяр“ за пореден път и изказах заключението си:
– Вас действително са ви създали с помощта на селективно развъждане, и императорското семейство знае това. И също така – взех перото си и започнах да рисувам цвете върху хартията – императорското семейство знае, че сте били създадени, за да бъдете възможно най-плодовити и контролируеми.
В кабинета се чуваше отчетливо скърцане със зъби.
– Не се нервирайте. – посъветвах аз, като започнах да рисувам второто листенце.
– Лесно ви е на вас. – каза лорд Арнел.
– На мен? – усмихнах се горчиво – Трудно ми е, много по-трудно ми е, защото съм заложник на ситуацията, създадена от вашите предци, но… – нарисувах третото листенце – като учен не мога да не отбележа следния факт – невъзможно е да се контролира човешкото общество.
И след като поставих перото върху листа, се облегнах на стола, сгънах ръце на гърдите си и погледнах дракона, който едва сдържаше оглушителната ярост.
– В какъв смисъл? – поясни лорд Арнел.
– Директен. – още една горчива насмешка не можа да бъде потисната – Контролирането на хората е трудно, лорд Арнел. Ние се подчиняваме на обстоятелствата, приемаме ситуацията, но после търсим изход и го намираме. Демонстрирах ви го, като използвах заклинание, по-слабо от забраненото „Уиоларе ет франгере морсу“, но в същото време по-ефективно в някои отношения, а цялата човешка общност в Империята го демонстрира на самата Империя, когато станаха известни зверствата на маговете от старата школа.
Лорд Арнел повдигна въпросително вежда.
– Става дума за магове от старата школа на Генверт. – обясних любезно – Виждате ли, маговете от старата школа първоначално са били по-силни от обикновените магове, а ние, виждате ли, имаме по-ниско ниво на магически сили и за да започнеш да изучаваш „старата школа“, се изисква дарба от поне десето деление по скалата на магьосника. Така че първоначално маговете са били разделени на елит, който е преминал през много по-съществено и сложно обучение, и нас – обикновените магове. Това беше естествено положение на нещата, априори – нямаше смисъл да се спори, всеки знаеше, че е по-силен. Както виждате, имаше установен ред и той не срещаше съпротива. Но всичко се промени, когато един от лаборантите на Генверския университет оповести фактите за провежданите там експерименти с хора. И веднага щом в сутрешните вестници се появи ужасяващата истина, всички излязоха на улицата. Абсолютно всички! Човечеството се почувства застрашено, човечеството беше ужасено от безчовечността на случилото се, човечеството се обедини в един-единствен порив – да получи справедливост.
Арнел се приближи до мен, застана едва на крачка от мен и ме попита:
– Защо наблегнахте на думата „справедливост“?
Аз не сдържах усмивката си и отговорих спокойно:
– Защото вие, драконите, както много пъти съм имала възможност да се убедя, не познавате справедливостта. И моля ви, направете крачка назад, иначе всички по-нататъшни заключения ще правите сам и без мое участие!
Лорд Арнел демонстративно направи крачка назад, давайки ми пространство да продължа.
– Благодаря ви.
И все пак се поколебах още миг, преди да изкажа главната точка. И го направих, като погледнах уморено, но уверено в нечовешките очи на един подчертано внимателен… звяр, все пак.
– Драконите са плодовити и контролируеми. – знаех, че тази фраза невероятно ядосва кмета на Уестърнадан, но това беше отговорът, затова повторих строго: – Плодовити и контролируеми. Хората не са. Имаме случаи на плодовитост, но имаме и пандемии, масови болести, които жънат кървава и многобройна реколта, докато драконите са по-силни, по-издръжливи, по-устойчиви и… – спомних си дневника на монахинята майка Изабел – почти никога не се разболяват.
Да, тогава почти не го забелязвах, но сега… В приюта „Сейнт Мартин“ оставяха току-що родени деца, но… дори в книгите на сватовницата мисис Томпсън не видях да се споменава за смърт. Само датата на раждане. Никакви смъртни случаи. Децата са оцелели. Всички. Драконите наистина бяха по-издръжливи, помислете само за мисис МакАвърт, която имаше една шестнадесета част драконова кръв, но икономката на Арнел се отличаваше с отлично здраве и издръжливост… Боже, какъв ужас!
– Знаете ли, – отново взех писалката и се върнах към рисуването на цветето – когато излязоха наяве всички онези ужаси с продажбата на деца, с тайните раждания, с незаконните деца, изнасяни контрабандно от Града на драконите, дори тогава си мислех, че такова нещо е невъзможно без…
Замълчах, потиснах желанието си да зачеркна цветето и продължих:
– Без участието на властта. Просто невъзможно. Престъпление от такъв мащаб не може да съществува, без правителството да е наясно с него. Признавам, тогава бях сигурна, че вие и лорд Давернети помагате на престъпниците, но сега…
Лорд Арнел замълча.
Приключих с рисуването на розата и започнах да рисувам стъблото, като същевременно се върнах към разговора:
– Драконите са плодовити и контролируеми…..
– Ще спрете ли ! – изсъска драконът.
– Истината е сурова, а и ние вече сме говорили за това. – прекъснах възмущението му, твърде разтърсена, за да изпитвам страх.
Нямаше никакъв страх. Изобщо не се страхувах. Имаше осъзнаване.
– Драконите са плодовити и контролируеми – повторих и продължих, въпреки издишването на раздразнението на Арнел – и императорското семейство го знае. Знаете ли, – замислих се за миг – още в сиропиталището сестра Мариса каза: „Мислехме, че драконите са кукувици, които изоставят малките си, а се оказа… че още тогава са се подготвяли за геноцид“. Забавно е, всички си мислехме, че става дума за геноцид над драконите, но в действителност…
Не довърших.
Нямаше смисъл. Тук и сега аз седях, загледана в лист хартия със „Звяр“ в заглавието и роза под него… и на нея ѝ трябваха още няколко листа хартия, както и на мен, още няколко щриха, за да завърши настоящото разследване.
– Смятам, – казах с тих глас – че спусъкът беше случаят с Генверт. Случаят с маговете от старата школа, който обедини хората, показвайки на управляващите кръгове, че силата ни е в единството, абсолютното единство в преследването на справедливостта. Видях го като исторически факт, но… знаете ли, трябваше да обърна повече внимание на разказа на мистър Онър за пиратското му минало… Защото тогава дори пиратите се включиха в битката срещу магьосниците от старата школа. И ние победихме. Ние сме човешко общество. Въпреки факта, че маговете от старата школа не просто бяха облагодетелствани от властите, те имаха лостове за влияние върху императорското семейство.
Забавно, винаги съм си мислела, че хората са по-слаби по природа. Имах с какво да ги сравнявам – с дракони и трансформиращи, бях работила рамо до рамо с тях, ясно виждах превъзходството им както в магическа, така и във физическа сила, но едва сега осъзнах, че ние, човешкото общество, сме по-силни. И да, случаят „Генверт“ ясно показа това.
– Не съм сигурна, но ми се струва, че идеята за смяна на личната гвардия на Империята от човешки войници в такива от трансформиращи се е родила именно тогава. – казах аз, почуквайки с върха на писалката си по хартията – И точно тогава започнаха изследванията върху драконите. Вие сте по-силни. Не се разболявате. За държавата е много по-изгодно да има население, което не трябва да боледува всяка зима от поредната настинка, която приема формата на пандемия с усложнения. Изключително благоприятно от икономическа гледна точка. А драконовата раса започна да се изучава главно чрез използването на самите дракони, защото същият професор Стантън, при цялото си желание да посвети живота си на основния труд „За паметта на кръвта“, беше принуден да провежда изследвания в полза на Империята – държавата щедро плащаше за всеки научен труд. И в някакъв момент правителството научило, че драконите не са резултат от естествения подбор. Те са селективно отглеждани, плодовити, контролируеми. И единственото, което оставаше, беше да измисли как да ви контролира. Метод на управление. Начин на въздействие. И няма да се учудя, ако именно тогава правителството е създало тайна мрежа за трафик на деца в Уестърнадан с две конкретни цели: да се получи материал за изследване и… да се асимилира с човешкото население.
Погледнах към Арнел.
– Да се плодят и размножават? – попита той с лукава усмивка.
– Нещо такова. – страхувам се, че бях толкова шокирана, че дори нямах сили за смущение.
На всичкото отгоре имах още едно ужасно подозрение:
– Някой от предците ви е знаел за това. Знаел е и го е предвидил. Ето откъде идват заповедите. Оттук идват правилата… И затова драконите основатели на Уестърнадан са се погрижили истината никога да не излезе наяве. „Спомените ни са изтрити“ – много пъти казваше професор Стантън. Е, мисля, че вече знам защо.
– Защо? – попита трудно лорд Арнел, едва чуто, сякаш беше далечно ехо.
Не можех да бъда сигурна, но можех да предположа:
– Защото те, основателите на Уестърнадан, са били контролируеми. Крилати, способни да летят, но… контролируеми. Не бих се учудила, ако след като са основали града и са издигнали стени около него, всички тези дракони са прекъснали самоубийствено собствения си живот.
И видях как лицето на лорд Арнел пребледня.
И тогава… изведнъж си спомних за криптата в планината, за тази, в която лейди Арнел ме беше завела, за шестте саркофага и… изведнъж ясно осъзнах, че не искам да знам за нея.
Но драконът ми каза:
– Да. В същия ден. И шестте. Погребали се живи в дълбините на Желязната планина, която, както имахте възможност да се убедите, изобщо не е направена от желязо.
Назад към част 39 Напред към част 41