Глава 39
Обикновено прекомерните разходи, влагани в кралските събития, го притесняваха, особено сега, когато знаеше, че хората му страдат, но Огъстин не можеше да се насили да презре усилията, положени за лова. Огъст винаги бе мразил зрелището, но не и той.
Огъстин обичаше лова.
Задната част на замъка се беше превърнала в нещо като от приказка. По терасата бяха разпънати мигащи светлини, които осветяваха входа на лова. От външната страна на замъка висяха гоблени със злато и скъпоценни камъни, на които беше изобразен гербът на семейство Никълсън. Придворните се събираха под тях и си шепнеха последните клюки за това, че престолонаследникът е пропуснал сватбената си репетиция и кой според тях ще бъде почетният ловец в края на нощта.
В края на терасата за краля и кралицата бяха поставени два трона, ръчно изработени с изображения на лова по гърбовете и страните, за да могат да гледат към разширения дансинг, където щеше да започне и да завърши празненството на лова. Факлите, разположени край гората и замъка, добавяха зловещо трептене на светлината, която се отразяваше от дърветата и отделяше ловците и плячката от мястото, където придворните се събираха, за да чакат завръщането на ловците с плячката.
Веднъж на десет години народът му се събираше от цял свят, за да приеме вампиризма си и да отпразнува съществуването си. Огъстин с известна изненада осъзна, че знанието за истинския произход на вампирите не променя любовта му към лова. Това, че вещиците са ги създали, а после са се опитали да ги изкоренят, само за да бъдат спрени от любовта на първата половинка… ако не друго, то подхранваше нуждата му да участва в празника.
Защото в края на краищата той беше намерил своята половинка.
Тази нощ беше възможност да даде воля на най-елементарните си инстинкти, да преследва жертвата си, да я лови, да усеща страха ѝ, докато се приближава, и след това, когато тя си помисли, че му е избягала, да вземе това, което иска. Нейната жизнена сила. Тялото ѝ. И този път той щеше да вземе това, което му се полагаше при създаването му.
Емери Монтгомъри.
Неговата малка вещица.
Неговата половинка.
Членът на Огъстин потрепна срещу тартана му и всяка следваща мисъл за Емери със сигурност щеше да завърши с явно опъване на плата.
Той премести тежестта си и сгъна ръцете си отстрани в опит да успокои възбудата си. Беше разбрал още в мига, в който Емери пристигна преди час, а връзката между тях го предупреди. Тя щеше да заеме мястото си сред плячката, облечена като Джеси и в безопасност от всички, освен от него. Точно както той искаше.
Той така и не попита какво планираха да направят Малкълм и Лили с истинската Джеси, но в крайна сметка не го интересуваше.
Кралят плесна с ръка по рамото на Огъстин, връщайки вниманието му към разговора им с някои от по-изтъкнатите благородници от други кралства по света.
– Синът ми присъстваше на изцепка на господарката на вещиците, поради което отсъстваше от репетицията, но ви уверявам, че е отдаден на намерението си и не се съмнявам, че още тази нощ ще зачене наследник. Не е ли така, Огъстин?
И така, това беше лъжата, която те поддържаха. Той стисна челюст и пресече желанието да каже на баща си къде може да запрати сватбата си с Джеси. Вече неведнъж го бяха наказвали за отсъствието му, а липсата на разкаяние вбесяваше краля. Бяха минали кръг за кръг в словесен спаринг, но Огъстин отказа да съжалява, че е защитил дъщеря си и своята половинка. Баща му продължаваше да не желае да види разум на нито един фронт, което принуждаваше Огъстин да играе играта, която баща му очакваше.
Въпреки че го болеше, той се извини на баща си. Думите се счупиха като шкурка на езика му, но той обеща да бъде доброто куче, което кралят очакваше от него.
Кралят го изпитваше и Огъстин нямаше намерение да се провали. Той кимна уверено и погледна баща си с обожанието, което се очакваше от него.
– Абсолютно, татко.
В повечето случаи знанието беше сила и това не беше по-различно. Огъстин трябваше само да изчака времето си. По-голямата част от армията на краля вече не беше под контрола на баща му, а се подчиняваше на Огъстин чрез най-новия му генерал Бракстън. През последната седмица бяха направили постъпки, за да оценят часовоите и съветниците за лоялност. Съветниците бяха верни предимно на баща му, но часовоите искаха да видят промяна. Те искаха Огъстин да седне на трона.
Те бяха причината, поради която щяха да успеят, когато господарката ги нападне. Те, и армията от вълци и вещици, които чакаха неговия сигнал.
– А търсенето на господарката? Как върви ловът, Огъстин? – натисна с любопитен блясък в очите най-близкият до Огъстин благородник. Името на мъжа беше Грейвс, най-новата кралска особа, възкачила се на трона в кралството, което управляваше днешна Гърция. От това, което Огъстин си спомняше, Грейвс беше по-млад от него и въпреки че беше престолонаследник, се стремеше да се държи настрана и да избягва светските събития. Това беше първото голямо събитие, на което присъстваше като монарх, и Огъстин се изненада, когато научи, че участва в лова. Обикновено един крал не участваше в лов.
Фактът, че толкова много настояваше за господарката, накара Огъстин да задейства алармите си. Беше предупредил краля да бъде внимателен, когато обсъжда състоянието на кралството си с чужди монарси, но като се има предвид, че на ухото имаше поне още двама, баща му явно не се беше вслушал в предупреждението му.
Огъстин се усмихна като политик.
– Приближаваме се, Ваше Величество. Всеки ден.
Тази нощ. Щяха да приключат тази нощ, но той не можеше да го каже. Не можеше да изиграе ръката си.
Грейвс кимна, изражението му беше недоверчиво. Но изглежда прие думите на Огъстин, защото се обърна, за да разговаря с краля. Огъстин позволи на погледа си да се отклони към мястото, където Дрейвън стоеше от другата страна на терасата и говореше с един от хората си. Вълците бяха там, за да защитават хората от лова – работа, която Дрейвън приемаше сериозно, имайки предвид какво се е случило с майка му.
Благодари на звездите, че шотландският крал беше повикан спешно у дома, защото Огъстин не беше сигурен, че Дрейвън ще успее да запази хладнокръвие около биологичния си баща. Огъстин подозираше, че това е дело на Калъм, за да държи двамата разделени, като се има предвид, че братовчед му удобно отсъстваше от събитието, което обичаше почти толкова, колкото и Огъстин.
„Виж се как благодариш на звездите. Мисля, че нашата принцеса те е изморила.“
Огъстин извърна очи вътрешно. Огъст не грешеше и макар че можеше да благодари на звездите, все повече мразеше проклетите неща за постоянните пречки пред съдбата му.
Едно е да имаш типичните житейски изпитания, но количеството, което се стовари върху него и Емери, трябваше да се смята за истинско мъчение.
Когато Дрейвън забеляза Огъстин, той кимна, което беше сигнал, че всичко е на мястото си. Вълците бяха готови както в замъка, така и в Тенеси. Вещиците очакваха портал от Шотландия. А хората му в замъка бяха нащрек и чакаха господарката да провали сватбата му.
Но първо трябваше да издири една вещица.
Камбаните забиха над тях, известявайки за началото на нощното празненство. През Огъстин премина вълнение, което той предаде чрез връзката, и усмивката му се изкриви, когато неговата половинка отвърна на вълнението, примесено с нервност.
Въодушевлението му се разсея, когато баща му се наведе и прошепна в ухото му.
– Не предизвиквай сцени тази вечер, иначе се кълна, че до сутринта половинката ти ще е мъртва.
Огъстин кимна, но не го удостои с отговор. Думите на краля бяха уловка, за да остане под контрол, и нищо повече. Неговата половинка беше в безопасност точно под носа на враговете си, с легион от армията му, готов да я защити.
Той последва баща си до ръба на гората, но вместо да се присъедини към майка си на подиума с краля, се нареди с останалите ловци от другата страна на дансинга.
Малкълм се появи от противоположната посока и зае мястото си в центъра до Огъстин.
– Готов ли си за това? – промърмори брат му. Същото вълнение, което Огъстин изпитваше, подскачаше в гласа му и той не беше сигурен дали Малкълм говори за това, че ще претендират за своите половинки в лова, или за свалянето на господарката.
– Повече от готов. – за всичко гореизброено – Време е.
Време е да започне живота си с Емери и да премине през изпитанията на последната година. Време е да сложи край на войната между фракциите. Време е да създаде свят, достоен за дъщеря му. Време е да бъде кралят, който винаги е трябвало да бъде.
Редицата ловци се размести с нервно вълнение от двете им страни. Адреналинът проникваше в нощния въздух толкова гъсто, че той можеше да го усети като лъжа.
Баща му застана пред тях, вдигна ръце към небето и огледа тълпата.
– Добре дошли в Лова.
Събралите се благородници, придворни, поданици и ловци се развикаха около него, вдигайки чаши и гласове в знак на тържество. Огъстин се огледа наоколо, забелязвайки безгрижните усмихнати лица на своя двор. Те нямаха представа какво щеше да се случи след няколко часа. Искаше му се да каже на всички да бягат бързо и далеч от предстоящата битка, но всякаква подготовка можеше да ги издаде на шпионите на господарката в замъка. Молеше се само да успее да спаси колкото се може повече от тях, планът им да проработи и да отблъснат Господарката, преди да успее да атакува напълно.
– Събрахме се, за да…
Огъстин се вслуша в гласа на баща си, тъй като беше чувал една и съща реч, произнасяна от различен монарх на всяко десетилетие, откакто беше успял сам да участва в лова преди повече от сто години.
Да. Тази вечер е различна.
Оценката на Огъстин беше чувството, което той споделяше. Това беше една от причините устните му да се върнат към поразително глупавата усмивка.
„Ти също го забеляза? Чувства се монументално.“
– Защото е. – прошепна той, надявайки се никой от останалите ловци да не си помисли, че е луд, че говори сам на себе си.
По дяволите, дори и да си мислеха, на Огъстин му беше все едно. Щяха да сложат край на Господарката, а Емери щеше да бъде на негова страна.
– …за да отпразнуваме връзката на сина ми Огъстин Робърт Финлай Никълсън с избраницата му Джеси Мари Рейнолдс, която той ще ловува и улови тази нощ, за да я заведе в брачното им ложе.
„Избрана булка ми е задника.“
Огъстин преглътна подсмърчането. Той пристъпи напред и махна на събралите се зрители от двете страни на пода. Когато се върна в редицата с останалите ловци, музиката започна. Беше една и съща песен за всеки Лов: балада, предназначена за влюбени.
Жертвите влязоха. Повечето от тях бяха жени, макар че от време на време се срещаха и мъже. Огъстин вдиша треперещ дъх в очакване на своята половинка. Той разпозна няколко от жените от своето Съревнование, които бяха тук като част от сватбеното тържество. Усмивка се появи на устните му. Каролина, Лусинда и Ел бяха назначени в дом в неговото кралство, но все още не бяха превърнати. Изглежда, бяха предпочели да опитат късмета си с други кралски принцове по време на лов, за да видят дали ще могат да се сдобият с резервен за тях трон.
Добре за тях. Макар че никоя от тях не беше като неговата половинка, те заслужаваха да бъдат щастливи във вечния си живот.
Зелена светкавица привлече вниманието му и Огъстин спря да диша, когато Емери стъпи на пода.
Сърцето му подскочи в гърлото и членът му забеляза това. Тя беше шибано зашеметяваща. Изумрудената рокля, която беше избрал за нея, беше красива на закачалката, но върху нея беше проклето произведение на изкуството. Цветята, които украсяваха корсажа, обгръщаха обилните ѝ извивки и го молеха да прокара ръце по тях. Те очертаваха дълбокото V, което подчертаваше гърдите ѝ, а видението как Огъстин разкъсва роклята, за да има по-лесен достъп до нея, предизвика съблазнителна усмивка на лицето му. Полата се спускаше от талията ѝ, като скриваше най-вече набъбналия ѝ корем, но това нямаше значение. Никой не я виждаше такава, каквато беше, освен него, а той обичаше всеки квадратен сантиметър от утробата, в която се намираше дъщеря му.
Емери вървеше с такава елегантност, гърбът ѝ се изправяше, а шията ѝ се удължаваше. Тя му се усмихна сдържано, но топлината в очите ѝ, когато се спряха върху него, му подсказа, че играе играта, но ако беше по нейному, щеше да носи безсрамно еротична усмивка, предназначена само за него. В този момент той се радваше още повече, че всички останали могат да видят само лицето на Джеси, защото ако не бяха те, всеки вампир на това място щеше да се опита да я открадне само след един поглед.
Всички с изключение на Малкълм, който имаше очи само за Лили, стояща до Емери. За Огъстин тя изглеждаше като безименен човек, но по изражението на страхопочитание в лицето на брат му той знаеше, че Малкълм вижда визията на своята обвързана половинка. Неговата любов. И по дяволите, този човек го заслужаваше.
Музикалната интерлюдия се смени със стакато и всеки от ловците направи крачка към жертвата си в такт с ритъма. Беше целенасочено. Изчислено. Водени от желанието да ги поискат.
Огъстин попиваше всеки сантиметър от откритата плът на Емери, докато се приближаваше към нея и обикаляше около оформеното ѝ тяло, както повеляваше традицията.
– Добре дошла на лова, любов моя. – прошепна той до ухото ѝ, докато я заобикаляше.
– Благодаря. – отвърна тя задъхано и изпъна шия, за да може да го проследи с поглед, като изложи шията си и пулсиращата си вена на болезнените му кътници – Но ще видим кой кого ловува, когато нощта свърши! – издекламира тя, толкова ниско, че знаеше, че само той ще я чуе.
Владетелско ръмжене изпълни пространството между тях, когато той застана пред нея. Ароматът на Емери се носеше из въздуха, див и неукротим. Огъстин преглътна бушуващата в него нужда. Венците го боляха, сърцето му се разтуптяваше, а пенисът му… пенисът му беше толкова твърд, че направо го болеше.
Той повдигна вежди, като направи крачка напред, скривайки следите от възбудата си в полите на роклята ѝ.
– Така ли?
Той подаде ръката си и Емери деликатно му подаде своята.
Емери го погледна през закритите си очи и той трябваше да сдъвче стона си, когато си представи как би изглеждала със същото изражение, докато е коленичила пред него с члена му в уста. Мисълта заплашваше да го накара да свърши точно тогава и там.
– Така е, принце. – прошепна тя, все така скромна принцеса.
Тази жена щеше да бъде проклетата му смърт.
Тя беше спираща дъха. Досущ като достолепната кралица, която трябваше да бъде. Безстрастна към света около тях и предизвикателна до неузнаваемост. Само още повече го вълнуваше фактът, че знаеше, че въпреки красивата обвивка, тя крие в себе си и мрак, който съперничи на неговия собствен.
Сякаш за да докаже правотата си, възбуда и похот преминаха през връзката и той почти можеше да си представи в ума си всяка мръсна мисъл, която тя разиграваше в красивата си малка главичка.
Огъстин едва успя да потисне стона си зад стиснати зъби.
– Ще си платиш за това. – изръмжа той.
Емери му повдигна съвсем леко рамо и пристъпи напред в ръцете му, обвивайки едната около врата му, докато другата образуваше идеалното огледало на неговата.
По дяволите с поддържането на подходящата дистанция, която обществото диктуваше за танца, той я придърпа толкова близо, че на практика се сляха в едно цяло. Дворът му може и да не знаеше, че това е Емери, но той се надяваше да видят колко влюбен е в годеницата си. Дори и с нарастващия ѝ корем между тях, тя се вписваше идеално, сякаш това беше мястото, където винаги е трябвало да бъде. И той щеше да се бори, за да я задържи там.
Те се въртяха по дансинга, играейки играта на срамежливи любовници с останалите ловци и жертви. Когато започна да звучи последната строфа на валса, Огъстин придърпа Емери към себе си и заплете едната си ръка в косата ѝ, изисквайки да го погледне.
– Знаеш ли правилата, малка вещице?
Тя се размърда срещу него, но успя да кимне.
– Бягам толкова бързо, колкото мога, и да не ме хваща никой освен теб.
Огъстин се напрегна и не си направи труда да потисне прилива на свръхпротекция или ръмженето, което го придружаваше.
– Никой няма да си помисли да те докосне. Но да, и се пази от северните гори.
– Северните гори, разбрах.
Музиката спря със силен трясък и Огъстин притисна устата си към тази на Емери, притисна езика си към устните ѝ и поиска да влезе. Той нахлу в устата ѝ и тя му позволи да вземе това, което беше негово, заявявайки я за света.
Когато прекъсна целувката, Емери се вкопчи в него, задъхвайки се на клатещи се крака.
– Огъстин. – промърмори тя, а нуждата ѝ висеше във въздуха, толкова осезаема, колкото и възбудата между краката ѝ.
Устните му се изкривиха в зловеща усмивка, той я докосна по бузата и се наведе, като леко притисна ухото ѝ.
– Бягай, малка вещице.
Назад към част 39 Напред към част 41
