Глава 33
Потта полепна по всеки сантиметър от кожата им, докато Огъстин и Ансел чакаха сигнала от Дрейвън да влязат в склада. Те бяха там само като подкрепление – техническа подробност, която той ненавиждаше. Презираше чакането, особено когато ставаше дума за господарката, но това беше мисията на вълка и той беше повикан само от учтивост.
И той я оцени.
Огъстин броеше минутите, за да не се отклони от мисълта си за всичко, което Октавиан бе споделил с тях. Ако вече не се беше усъмнил в способността си да стои далеч от Емери, след като усети малките сладки ритници на дъщеря им, описанието на Октавиан за партньорките можеше да свърши работа. Както и да е, храненето от Емери бе накарало тялото му да моли за още. Жаждата му за кръв не се беше върнала, но нейната същност, която течеше във вените му, беше като да те удари мълния, само че мълнията може би беше по-благосклонна. Всеки път, когато консумираше повече от нея, тя се задържаше по-дълго като електрически ток, протичащ през вените му, създавайки най-приятното мъчение, познато на човека. Успяваше да си проправи път във всеки момент на бодърстване, до момента, в който единственото, за което можеше да мисли, беше да се върне при нея.
– Ей, престани да мечтаеш. – Ансел прокара ръка по бицепса на Огъстин, задържайки се само за миг твърде дълго.
– Престани да се тревожиш. – изсумтя той, благодарен, че вампирите не са стадни същества. Беше ясно, че Ансел усеща оттеглянето си от живота в глутницата, но това не означаваше, че Огъстин иска да бъде негов личен утешител, докато е на мисия.
– Съжалявам, не мога да ти помогна. Ти на практика вече си от глутницата. Вълкът ми просто иска да има връзка.
Огъстин го погледна обидено. Той на практика не беше глутницата. Нямаше нищо в този живот, което да го привлича. Само от идеята да бъде в личното пространство на някой друг, освен на Емери, му се искаше да повърне. Той изсумтя и се обърна обратно към вратата, която чакаха екипът на Дрейвън да пробие.
– Ами иди да намериш някой друг, с когото да се гушкаш.
– Просто ще попитам Емери, когато се върна в Шотландия. – промълви Ансел. Огъстин на практика можеше да чуе самодоволната усмивка, която го придружаваше.
Огъстин изръмжа и поднесе предмишницата си към гърлото на Ансел, притискайки го към стената на склада.
– Кълна се в боговете, вълче, че ако я докоснеш…
Ансел вдигна ръце, за да се предаде.
– Това вече сме го обсъждали, Дракула, не ме интересува Емери по този начин. Тя е най-близкото нещо, което някога съм имал до най-добър приятел, откакто Себастиан умря. Тя е почти най-далечното нещо от моя тип, но ме разбира и аз я разбирам. Освен това ти ясно показа, че не се интересуваш от нищо повече от повърхностна връзка с екстри. Не мислиш ли, че е малко гадно от твоя страна да имаш нещо против нея, ако тя иска да се гушка с големия си плюшен приятел вълк?
– Тя е моя! – успя да изтръгне той през яростта, която го поглъщаше. Този вълк желаеше да умре, ако си мислеше, че Огъстин ще позволи на някого да гушне Емери, независимо дали е платонично или не.
Ансел повдигна вежди и сви устни, сякаш искаше да каже, че не е сигурен в това.
– Е, по-добре се увери, че тя знае това. Знаеш, че големите ми силни ръце не са единствените в тази вила.
Огъстин не каза нищо в продължение на няколко дълги секунди, опитвайки се да разшифрова думите на Ансел. Което не го доведе до никъде, освен до още по-голямо разстройство
– Случи ли се нещо, за което трябва да знам?
– В никакъв случай, това момиче има очи само за теб… в момента. Но всички сме я чували да плаче, когато си мисли, че е сама. Понякога е заради сина, който е загубила, друг път е заради половинката, в която не е сигурна. Първото мога да разбера, но второто е, защото ти си пълен глупак.
Огъстин отново изръмжа, което предизвика ръцете на Ансел веднага да се предадат.
– Искам да кажа само следното: момиче като това няма да чака вечно. По-добре реши дали си готов да я гледаш как си тръгва. – Ансел се отблъсна от стената на склада и го заобиколи, за да застане от другата страна на вратата.
Огъстин нямаше време да обработи думите на Ансел, защото точно тогава вратата се плъзна и Флора подаде глава навън.
– Чисто е. Тя не е тук.
– Майната му. – издиша Огъстин в същия момент, в който Ансел изкрещя и ритна ламаринената стена.
– По дяволите, всичко това. – Ансел се премести към вратата – Ще я убия, ако нарани тези кученца.
В гърдите на Огъстин се разнесе ръмжене в знак на съгласие.
– Ще оставя достатъчно от нея, за да може твоят вълк да изгризе костите.
– Предполагаш, че преди това няма да строша костите ѝ на прах. – Флора се усмихна и Огъстин се смая от огъня в очите ѝ.
– По дяволите, малък вълк! – похвали я Ансел, като огледа Флора – Имаш зъби.
Веждите на Огъстин се смръщиха, когато осъзна нещо.
– Какво, по дяволите, правиш тук, Флора?
Тя не отстъпи, задържа вратата отворена и ги въведе вътре.
– Аз не съм разглезената принцеса, която помните, Ваше Височество.
Той определено можеше да види това. Не че щеше да одобри тя да участва в някаква мисия. По дяволите, той дори не искаше Емери да е близо до войната. Огъстин наклони глава, докато влизаше през вратата, и спря пред Флора.
– Освен това вече не съм твой принц, а като партньорка на алфата на глутницата ти скоро ще бъдеш кралска особа сама по себе си, така че аз съм Огъстин.
Флора кимна и отвори вратата докрай, като ги въведе вътре.
В момента, в който Огъстин влезе през вратата, той се задави.
– Съжалявам! – измърмори Флора – Сигурно трябваше да те предупредя, че тук е направо подгизнало.
Кръвта покриваше всяка повърхност. Пръски по кутиите. Локви по средата на пътеките. Дори таванът капеше от нея. Но тя не миришеше на обикновена кръв. Не, почти му напомняше на тази на Емери, но докато нейната беше сладка с нотка на подправки, тази кръв беше остра с мирис на гниеща смърт.
Складът беше подреден точно както всички останали изоставени скривалища на господарката. Кашони, натрупани във всеки ъгъл, скриваха най-централната част, където тя извършваше дейността си. Понякога труповете водеха през лабиринта към центъра, друг път това беше остатъчна магия. Това беше най-лошото от всички.
Огъстин прокара пръсти през лепкавата мараня на най-близката кутия. Тя затрептя по неестествен начин, почти като че ли в нея имаше лилав блясък.
Магия. И то много.
– Вълча кръв ли е? – треперенето в гласа на Ансел издаваше тревогата му.
– Не. – Огъстин разпери пръсти, между които капеше кръв – Тя е човешка и е примесена с много магия.
Искаше му се да беше облякъл костюм и да имаше носна кърпичка под ръка, но Ансел настояваше да престане да бъде претенциозен задник по време на мисиите, така че трябваше да се задоволи да избърше пръстите си в дънките – Къде е Дрейвън?
– Той е в центъра и преглежда това, което е останало.
– Там ли бяха кученцата? – попита предпазливо Ансел, като почти звучеше така, сякаш се страхуваше да узнае отговора.
Ето защо те бяха там. Господарката беше преминала от това да убива само вампири и да ги превръща в своя канибалска армия към отвличането на млади, едва събудили се вълци, много от тях на възраст между единадесет и петнадесет години.
– Не. – Флора се задави с ридание – Няма и следа от тях, която да сме видели.
Тя избърса очите си, рязко се обърна и се запъти през лабиринта от кутии, оставяйки ги да я последват.
Огъстин се обърна към Ансел.
– Пропуснах ли нещо?
– Едно от отвлечените кученца беше младо момче на име Джеймс. Той си хареса Флора по време на престоя ѝ в глутницата. Тя се чувства лично отговорна, тъй като двамата с Дрейвън са прекарвали толкова много време в Шотландия и не са били там, за да ги защитят.
По дяволите.
– Децата не са ли били отвлечени, когато са били на нощно бягане?
Челюстта на Ансел се стегна заедно с юмруците му, докато кимаше.
– Бяха, но това беше нещо, което Флора обичаше да прави с тях. Тя тъкмо намира своя вълк, както и много от тези кученца. Чувствала е връзка с тях.
Проклятие. Огъстин прокара ръка през косата си. Не можеше да си представи Теа да бъде отвлечена. Поне когато вещиците се опитаха да я вземат, бяха успели само да я омагьосат. Щеше да премести небето и ада за това малко момиче. Изглежда, че Флора изпитваше същите чувства към тези млади кученца.
Той последва Ансел през кутиите, докато през ума му минаваха образи на собственото му малко момиченце. Тя също щеше да бъде мишена, докато господарката оставаше на свобода, а може би и след това, ако свръхестественият свят не приемаше хибриди. Вълците бяха приели заедно с Дрейвън и Флора, но това щеше да е голяма заявка за вампирите. Огъстин нямаше как да знае накъде ще тръгне всичко, знаеше само, че ще защити детето си на всяка цена.
Това означаваше, че трябва да бъде там и за Емери.
Когато стигнаха до центъра, Дрейвън ръководеше екип от три вълка, които обработваха района. В центъра имаше маса, повдигната на палети. Цялата беше обляна в кръв, която блестеше по същия начин, както тази, която намери на входа. Около нея имаше пет стратегически поставени стола, като между всеки от тях на земята имаше боя, образуваща звезда. Солен кръг свързваше всеки от столовете отвън. Изглеждаше като нещо от филм на ужасите, но Огъстин знаеше, че си имат работа със съвсем истинско чудовище.
– Виждали ли сте това преди? – попита го Дрейвън, като застана до него.
– Не. Нищо подобно. Почти ми се струва, че тук е имало някакъв ритуал. Направи снимки и ги изпрати на Лили. Попитай я дали го разпознава.
– Кейд. – Дрейвън извика по-високия от тримата вълци и му подаде телефона си. С пясъчнорусата си коса, вързана ниско на тила, той изобщо не приличаше на войник. Дрейвън очевидно беше небрежен към външния вид на войниците си.
– Направете снимки на мястото на инцидента и ги изпратете на Лили, като я попитате дали е виждала нещо подобно.
– Готово, шефе.
Дрейвън изсумтя през усмивка и подаде телефона на Кейд. Той поклати глава и последва Огъстин около кръга, като по този начин даваше инструкции на другите си войници. Единият от тъмнокосите войници изчезна в съседния коридор, а другият помогна на Кейд със снимките и каталогизирането на сцената.
Огъстин обхождаше с очи всяка повърхност, като каталогизираше това, което виждаше.
– В повечето от складовете, които нахлухме досега, се намираха телата на вампири, които господарката се беше опитала да превърне. Работихме с предположението, че тя има някаква тъмна магия, която използва, за да ги превръща, но Лили никога не е виждала подобно нещо, така че наистина летим на сляпо.
– Намерихме нещо. – извика от далечината човек, който беше един от вълците.
Огъстин, Дрейвън, Флора и Ансел тръгнаха към вълка. Флора водеше и Огъстин едва успя да различи тихата молитва, която тя отправи, за да не намерят тялото на едно от кученцата. Когато тя зави зад последния ъгъл преди останалите и изпусна силен дъх, Огъстин се уплаши от най-лошото.
За щастие това не беше едно от кученцата.
Беше вещица. Главата ѝ беше клюмнала под невъзможен ъгъл, а очите ѝ бяха напълно лишени от живот. Кръвта се стичаше от очите, ушите, носа и устата ѝ и се трупаше около главата ѝ.
– Какво, по дяволите, се е случило с нея, Матео? – Ансел се приближи до тялото и коленичи до главата.
– Откъде да знам, аз просто намирам телата? – Матео сви рамене и закри носа си, за да намали отвратителната миризма – Ти си този, който се закача с вещици.
– Не я докосвай! – изръмжа Огъстин и Ансел вдигна ръце – Не искаш да докосваш остатъците от магия по тялото.
– Но да помиришеш блестящата кръв е нормално? – отвърна Ансел с повдигнато чело.
Огъстин не искаше да му даде удовлетворение, че има право, а направи жест на Ансел да продължи да души тялото.
Флора се поклати до него, скръстила ръце пред себе си и вперила поглед в тялото.
– Ебаси, мразя господарката. Те едва ли са достатъчно големи, за да се сменят, Дрейвън.
Дрейвън направи крачка към половинката си и се пресегна да я прегърне, но Флора го отблъсна.
– Не. Не се опитвай да ме успокояваш, Дрейвън. Аз не съм съкрушена. Аз съм шибано ядосана. Мога да убия брат ти за това, че въвлече вълците в тази война. Тя е взела децата ни. Бих заложила пари, че тя стои зад нападението над Теа и убива хората на Огъстин. Те може и да не са вече мои, но аз съм израснала в замъка, посрещнаха ме като жена от Съревнованието. Бях член на двора на Калъм. Те са толкова мои, колкото и аз съм тяхна.
– Брат? – Огъстин помисли, че е чул Флора погрешно, но начинът, по който очите им се разшириха, му подсказа, че не е така. Погледът му се стрелна между тях и веждите му се вдигнаха в очакване на отговора им.
Гърлото на Дрейвън се размърда и той леко се поколеба.
– Калъм и Емери не са ти казали?
– Какво не са ми казали? – изглежда, че Калъм обичаше да го оставя да открива нещата по трудния начин – тема, която той непременно щеше да повдигне пред братовчед си следващия път, когато бъде удостоен с присъствието му.
– Е, това е неловко! – каза Флора, избърсвайки сълзите си.
Дрейвън целуна Флора по челото и се усмихна.
– Калъм е мой полубрат. Баща му изнасилил майка ми, като я объркал с човек по време на лова. Така аз съм едновременно вампир и вълк.
„По дяволите. Не очаквах това да се случи!“ – промърмори Огъст вътре в тялото му.
Нито пък Огъстин. Имаше толкова много въпроси, много от тях неподходящи да бъдат зададени в този момент, но може би след чаша уиски. Или три.
– Значи ти си ми братовчед.
Дрейвън сви рамене, но след това отдръпна рамене и се усмихна.
– Технически погледнато, да. Не че очаквам нещо от семейството ти или от това на Калъм. Имам всичко, от което се нуждая, с вълците.
– Хах! – изпъшка Огъстин и това бавно премина в бавен маниакален смях. Той протегна ръка към най-новия си братовчед. – Добре дошъл в семейството, Дрейвън. Ние сме малко като в клъстер.
Дрейвън се ухили и хвана ръката му, като я разтърси.
– Така се събираме.
Огъстин погледна към всички останали в стаята.
– Някой друг иска ли да ми подхвърли някоя случайна семейна тайна? Може би да разкрият, че са другата ми отдавна изгубена половинка, която не би трябвало да съществува? Или може би те са богове и всичко това е било един гигантски експеримент върху свръхестествения свят, от който вече можем да се откажем? – беше достигнал точката на пречупване. Не би трябвало да е толкова смешно, колкото му се стори, но не можа да спре смеха, който бълбукаше в гърлото му. Нямаше как да предположи, че това, че Дрейвън е негов отдавна изгубен братовчед, ще го накара да се разсмее, но това се случи.
Той вдигна ръце и отново зададе въпрос.
– Никой? – още един смях му се изплъзна. Целият му живот беше една голяма шега. Нямаше негов план, който да не е бил обърнат с главата надолу пред него и му беше шибано гадно да бъде заслепяван. От Калъм. От господарката. От баща му. Но най-вече от Емери.
Тази проклета малка вещица беше влязла под кожата му и всеки път, когато се обърнеше, се увиваше около него и го шибаше отстрани, и то не по добрия начин. Прецакваше го всеки път, когато отваряше хубавата си малка уста и говореше право в проклетото му сърце, където ги свързваше връзката. А после Октавиан я бе попитал направо дали го обича и оттогава той не бе дишал дълбоко.
Флора се отдръпна от Огъстин и след като кимна успокоително на приятеля си, го обгърна с ръце.
– Ти не си сам в това, Огъстин. Ние сме с теб. Имаме се.
Огъстин се скова, когато думите ѝ потънаха в съзнанието му. Инстинктите за борба или бягство затанцуваха в краищата на съзнанието му.
– Ти си нейната най-добра приятелка. – прошепна той, чувствайки, че това е погрешно. Флора не би могла да иска да бъде до него. Не и когато лоялността ѝ лежеше към неговата половинка.
„Знам, че искаш да правиш всичко сам, Огъстин, но ние не сме създадени да живеем този живот като самотни същества. Ние се нуждаем от тях точно толкова, колкото и те от нас. Нормално е да се отпуснеш. Те са семейство.“
– Тя може да е най-добрата ми приятелка, но и ние сме приятели, нещо повече от приятели. Ние сме семейство. – Флора повтори думите на Огъст – Измъкни си главата от задника и ни позволи да помогнем и на теб.
Гърдите на Огъстин се размърдаха, но след това той се отпусна в докосването ѝ, като за първи път оцени връзката може би толкова, колкото и Ансел. Но това беше различно. Това не беше висцерална нужда или всепоглъщаща похот като връзката му с Емери. Не беше физическа или изцяло емоционална, но беше нещо, от което не беше осъзнавал, че се нуждае.
През целия си живот бе живял в пределите на замъка. Никога не бе разчитал на никого, предпочитайки да бъде този, на когото всички останали се опират. Малкълм. Рекс. Неговите хора. Всички те разчитаха на него, но когато се стигнеше дотам, готовността на Огъстин да позволи на всеки да бъде до него стигаше само дотам.
Огъст беше този, който се доверяваше. Той беше този, който играеше дипломатическата игра и създаваше отношения с някакъв смисъл. Огъстин винаги го беше осъждал за това, но може би гадината имаше правилна идея.
„Крайно време беше да ми отдадеш заслуженото.“
Ансел пристъпи до тях и обгърна с ръце Огъстин и Флора. Дрейвън пристъпи напред и стисна здраво рамото му. Колкото и да мразеше мисълта за това, той намери утеха в прегръдката им. Те не бяха негова кръв – е, с изключение на Дрейвън – но някак си бяха точно това, от което се нуждаеше в този момент.
Емери беше бъдещето му, а дъщеря му – сърцето му, но Дрейвън, Флора и дори Ансел бяха избраното му семейство и те го бяха приели въпреки всичките му недостатъци. Знаеше, че Лили и Дориан също попадат в тази категория, дори и да не бяха там.
– Благодаря! – прошепна той, докато се отвързваше от тях – Аз…
– Не се задушавай сега, кръвопиецо. Това, че сме семейство, не означава, че те харесвам. – Ансел го удари по ръката и Огъстин не можа да се сдържи да не се засмее.
Чувствата са взаимни, куче пазач. – очите му се срещнаха с техните – Благодаря ви, че ми напомнихте да си извадя главата от задника. Оценявам, че сте на моя страна.
– По-добре да не го забравяш. – заплаши Флора, макар че усмивката на лицето ѝ не допринесе за налагане на заплашителните ѝ думи.
– Отивам да се обадя по телефона, ще се срещнем на асфалта, Ансел?
– Разбира се. – кимна вълкът.
Огъстин напусна склада и потегли през пустия промишлен район, като спря едва когато достигна границите на града. Насили се да продължи да върви, вятърът, напомнящ магията на Емери, го освободи от последните задръжки, които имаше.
През последните шест месеца целият му свят се беше променил. Беше се борил с нея на всяка крачка. Работата беше там, че колкото повече се бореше срещу това, което звездите очевидно бяха определили като негова съдба, толкова повече го искаше. С всеки изминал ден той се съмняваше във всичко, което някога е знаел и му беше омръзнало да живее по този начин. Не и когато имаше твърде много неща, които можеше да има. Можеше да ги загуби в тази война, но както гласеше старата поговорка, предпочиташе да е обичал и да е загубил, отколкото никога да не е обичал.
Беше намерил своето избрано семейство.
Заяви, че е готов да се бие за своето кралство.
А сега беше готов да се бие за жената, която принадлежеше на него.
Назад към част 33 Напред към част 35
