Глава 40
Адреналинът я подхранваше, докато летеше през дърветата. Гората ставаше все по-гъста, докато тя се движеше. Емери стискаше полите на роклята си, докато ги вдигаше нагоре и помпаше ръцете си с всяка крачка. Вече не знаеше къде точно се намира, знаеше само, че трябва да продължи да бяга. Бременността не благоприятстваше точно тичането през проклетата гора, но някак си обещанието да бъде хваната беше достатъчно, за да убеди краката ѝ да продължат да помпат – един пред друг.
Ловът я изненада. Очакваше да го намрази – хедонистичния спектакъл. Вместо това тя го намираше за шокиращо… забавен. Това беше празник на живота, на вампиризма и дори на варварството. Знаейки, че повечето от жертвите са доброволци, ѝ беше по-лесно да забрави, че Ловът е започнал като изнасилване, ограбване и обезкървяване на хора от вампири. Но въпреки това тя виждаше всичко, което можеше да бъде, особено от мястото, където стоеше. Би трябвало да се страхува, както и някои от жените. Най-вече онези, които бяха принудени да участват – факт, който щеше да се наложи Огъстин да поправи, когато стане крал – но Емери не се страхуваше. Тя искаше да бъде там по прищявка на своя принц, своята половинка, и да празнува неговата природа.
Докато тичаше, около нея се разнесе смях, а гората сякаш оживя и затанцува край нея. Чувстваше се лека като въздуха, общуваше със света около себе си, докато тичаше, за да спаси живота си. Беше на границата на смешното да си мисли, че е била принудена да отиде в замъка преди всички тези месеци заради смъртта на Слоун. Как от нещо толкова невероятно трагично е намерила новия си живот. Не беше лесно, но се оказа красив хаос, към който не можеше да не се придържа. И щеше да бъде съвършен, след като изкараха сегашния тиранин на трона и Огъстин заемe мястото, което винаги му е било писано да заеме.
Мисълта за нейнaта половинка изпрати искра право в нея.
Ако тръпката от преследването влудяваше Огъстин, то за нейната възбуда това важеше двойно. Имаше нещо, което караше гърдите ѝ да се стягат, а цялата ѝ сърцевина да тръпне. Огъстин я следеше. Само нея. И когато я откриеше, всички залози се прекратяваха. Тя не искаше нищо повече от това да бъде завладяна от него и сега щеше да го направи по най-първичния възможен начин.
Нямаше как да знае, че има склонност към плячка, но по дяволите, ако не искаше да пресъздава тази малка фантазия отново и отново с половинката си.
Гората се изпълни със звуците на ръмжащи ловци и крещяща плячка, но нито един от тях не беше пронизителен. Нито един от виковете не беше от неволни участници, нито от ръмженето на убийци. Един по един звуците от лова отстъпваха място на плячката от улавянето. Освобождаването на стоновете, удоволствието и пляскането на кожата бяха последвани от безпогрешните хвърляния на предизвикания от отровата екстаз.
С всяка крачка бедрата ѝ се стягаха малко по-силно. Изтръпването между краката ѝ само се засилваше от факта, че беше решила да не носи бикини. И благословия, и проклятие, наистина. Нямаше търпение да види реакцията на Огъстин, когато открие отклонението ѝ.
Погледът ѝ бе привлечен от промушването на черна опашка и Дрейвън излезе от храстите във формата си на вълк, защитник по време на лов. Той погледна през рамо и ѝ кимна, преди да тръгне към звуците на други двойки. Само че кимването не беше за нея.
Емери нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Огъстин стои зад нея. Магията ѝ трепна и връзката се стегна. Дори без връзката им тя го усещаше.
Тя се обърна бавно и дъхът ѝ заседна в гърлото. Въпреки че го бе видяла само преди малко, той вече не приличаше на онзи мъж, с когото бе танцувала. Застанал на ръба на малката поляна, където беше спряла, Огъстин приличаше на човек, изгубен във времето. Косата му беше дива, едва удържана от кръга, който украсяваше главата му, а очите му бяха широко отворени от нужда.
Той изръмжа, като проблясваше със зъби.
Нямаше съмнение, че я вижда като плячка. Гръдният му кош вибрираше под ризата, която беше разкопчал до средата на гърдите, разкривайки мускулите, които Емери познаваше отблизо. Тя засмука долната си устна и потисна собствения си стон, докато копнееше да прокара ръце по тях, оставяйки след себе си следи от ноктите си, но за това щеше да има време по-късно.
Очите ѝ се насочиха към тартана му, където пенисът му гордо се издигаше на фона на материята. Веднъж го беше подразнила, че не носи нищо под килта, и беше адски благодарна, че не го е направил.
Изглежда, великите умове мислеха еднакво.
Емери облиза пресъхналите си устни и направи крачка назад, като не изпускаше от очи тъмния си принц.
– Ти си моя, малка вещице. – гласът му беше плътен и изпълнен с обсебваща страст.
Емери прокара ръце по извивките на страните си, дразнейки го, докато повдигаше полите на роклята си. Вдигна ги достатъчно високо, за да му даде възможност да вкуси от голата ѝ кожа, но не достатъчно високо, за да разкрие наградата, която търсеше. Устните ѝ се разтвориха в омайна усмивка.
– Още не сте ме хванали, Ваше Височество.
Очите му се присвиха и той пристъпи към нея.
– Не съм ли?
С всяка негова крачка напред тя се връщаше назад.
– Смятам, че терминът „да хванеш“ изисква човек да… притежава.
Огъстин свъси вежди и я удостои с една от пълните си усмивки. Такива, от които ѝ се свиваха коленете. Продължи да се приближава към нея, знаейки много добре какво прави тази усмивка с нея.
– А аз не те ли притежавам, принцесо? Не притежавам ли всеки сантиметър от тази сладка плът?
– Да! – подигравателно се изсмя Емери – Но мисля, че смисълът на лова е да го докажеш?
– О, малка вещице, когато се сдобия с теб… – изхриптя той, гласът му бе напрегнат, сякаш обещанието му го разколебаваше толкова, колкото и нея.
Тя направи последна крачка назад и погледна през рамо, преди да свие устни в стегната усмивка.
– Не смей да се осмеляваш.
Но тя го направи и обичаше всеки миг да се осмелява.
Емери се обърна и тръгна да бяга, кикотейки се като проклета ученичка на всяка крачка.
Както се очакваше, Огъстин я настигна за секунди. Пое я на ръце, придърпа я към гърдите си и заби нос в косата зад ухото ѝ, докато продължаваше да тича. Захапа шията ѝ, като бавно прокарваше кътници по чувствителната ѝ плът.
Тя не си направи труда да потисне стона, който той предизвика с докосването си. Тя се изви срещу него, искайки да се приближи.
– Къде ме водиш? – изпищя задъхано Емери.
– Там, където мога да те имам само за себе си. Там, където никой няма да чуе писъците ти или да види плътта ти, когато те взема на лунна светлина. – той спря да тича и я сложи на ръба на малка поляна, където имаше постлано одеяло със свещи около него.
– Направил си това заради мен?
– О, малка вещице, няма нещо, което не бих направил за теб.
Той я заведе до одеялото и я постави нежно. Това не беше онова, което тя очакваше. Не изглеждаше като нещо, което Огъстин би направил.
Тя погледна в очите му и се засмя.
– Малкълм направи това, нали?
Ръцете на Емери полетяха към бедрата ѝ и тя го погледна остро, заявявайки, че е прозряла глупостите му.
– Добре, добре. Да, той го направи. – засмя се Огъстин – Имах пълното намерение да те взема здраво и бързо срещу което и да е дърво, храст или камък, който се появи.
– Мога ли да ти кажа една тайна? – попита Емери, хапейки устните си.
– За мен ще бъде чест да пазя тайните ти, половинке.
Тя се повдигна на пръсти и го захапа за ухото.
– Очаквах с нетърпение да ме поискаш здраво, бързо и срещу някое дърво.
Веждите му се вдигнаха до линията на косата, докато вдишваше тежко и издишваше с ръмжене.
– Сега ли искаш?
Тя запази разгорещения си поглед върху него, докато се обръщаше и притискаше бедрата си към ерекцията му, и се навеждаше напред, докато се притискаше към него.
– Или наведена над камък.
Огъстин засмука долната си устна и я захапа, извличайки малка капка кръв. Тя почти се нахвърли и я поиска за себе си, но обичаше да го гледа как се разпуска.
– Помислих си, че може би искаш да… те ухажвам.
Начинът, по който каза „ууу“, беше шибано очарователен, но не това искаше тя от него.
– Малкълм ухажва жените. Ти ги чукаш. Претендираш за тях и точно това искам в момента. – тя се изправи и пристъпи напред, докато не се озова до него на пръсти – Ти ме плени, Огъстин. Сега е по-добре да ме поискаш.
Той нямаше нужда от повече насърчение. Устните му се сблъскаха с нейните и езикът му моментално облиза шева на устните ѝ, искайки да влезе и изпращайки електричество право към клитора ѝ. Не, всъщност това направи обгърнатото от стон ръмжене, което се изтръгна от гърлото му. Това беше най-сексапилният звук, който беше чувала през живота си.
И той го беше направил точно за нея.
Емери заплете ръце в косата му и го придърпа по-близо, така че всеки сантиметър от телата им да се притисне, но все още не беше достатъчно близо. Тя искаше да е целият той. Колкото той искаше нея, толкова и тя искаше него под луната и звездите горе.
Ръцете на Огъстин работеха върху полите на роклята ѝ, като ги издърпваха до бедрата ѝ. Пръстите му се плъзнаха между бедрата ѝ и той отново издаде вкусния звук на ръмжене срещу устните ѝ.
– Отново без бикини?
– Помислих, че не бива да си единствения, който ходи без гащи.
– Колко внимателно от твоя страна. – пръстите му се вкопчиха в бедрата ѝ и Емери захлипа срещу устните му – Принцесо.. – изсъска той срещу устните ѝ – Опитвам се да бъда нежен. Опитвам се да ти покажа, че ме е грижа за теб, но когато се появиш без нищо под тази красива рокля… ми е трудно да се сдържа.
– От какво да се въздържаш? – попита задъхано Емери.
– Не искам нищо повече от това да разкъсам тази рокля и да те взема като плячка, каквато си.
Той беше там. Там беше нейното чудовище. Тъмнината, която тя жадуваше. Обичаше новооткритата му сладост, готовността му да излъчва търпение и да се съобразява с всяко нейно желание и нужда. Но точно в този момент не искаше романтичната страна на своята половинка, имаше нужда той да я опустошава.
Емери засмука долната му устна между зъбите си и се отдръпна. Когато го пусна, тя вдигна поглед със съблазнителна усмивка.
– Направи го.
Огъстин не губи време, устните му я завладяха и той я положи на одеялото в краката им. Ръцете му не спираха да се движат. Не спираше да докосва и да усеща, а това остави Емери несвързана с нищо друго освен с него и с това, което телата им изискваха от тях.
– Имам нужда от теб, Емери. Няма да бъда нежен от първия път. – изръмжа той, все още показвайки сдържаност, макар тя да не можеше да разбере защо.
Тя искаше това. Искаше го. Пенисът му да я изпълва. Пръстите му да се впиват в плътта ѝ.
– Вземи ме. – помоли тя, като свиваше бедрата си срещу гребена на ерекцията му.
Той заплете едната си ръка в косата ѝ, а другата проследи външната страна на гънките ѝ.
– Влажна ли си за мен?
– Мокра. – прошепна тя.
Огъстин изръмжа и придърпа тартана си, като се вряза във входа ѝ.
– По дяволите. – гласът му беше дрезгав, груб от нуждата, когато се вмъкна в нея, потъвайки, докато не се настани напълно в нея – Ти си създадена за този член. Моят член.
– Огъстин. – извика Емери, докато люлееше бедрата си и се удряше в клитора ѝ. Пълнотата, която създаваше в нея, я тласкаше към желаното удоволствие.
Той не спря. Не забави темпото дори когато тя експлодира около члена му за първи път.
Емери летеше някъде между втори и трети оргазъм, когато Огъстин обърна позицията им. Той лежеше на одеялото, а тя беше над него, забита в члена му.
Воланите на полите ѝ ги заобикаляха и тя се чувстваше като най-мръсната малка принцеса.
Огъстин се протегна и разкъса корсажа на роклята ѝ, като разцепи нежните цветя, които я държаха заедно, и окъпа гърдите ѝ в лунна светлина.
Абсолютно щеше да съжалява за това, когато се върнеха в замъка и тя не можеше да направи почти нищо, за да скрие голата си плът. Тя отвори уста, за да каже това, но тогава ръцете му се вкопчиха в гърдите ѝ. Стисна ги, завъртя зърната ѝ между палците и показалеца си и ги дръпна с такава сила, че единственото, което излезе от устата ѝ, беше проклет стон.
Погледът ѝ се спря на неговия и устните му се усмихнаха.
– Язди ме, малка вещице. Издои пениса ми с тази твоя великолепна вагина и вземи това, което винаги е принадлежало само на теб.
Емери се наслаждаваше на контрола, който ѝ даваше. Това, което трябваше да бъде негов лов, той споделяше с нея по възможно най-интимния начин.
Дишането му се изпускаше на тежки пристъпи, а желанието в очите му, насочени само към нея, я караше да се чувства като на върха на света. Сякаш нищо, дори предстоящата битка или несигурността на техния свят, не можеше да я засегне.
Тя завъртя бедрата си и започна да го язди. Отначало бавно, но не след дълго натрупаната енергия беше твърде голяма и тя чукаше члена му, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да я спаси.
Ръцете на Огъстин се плъзнаха под роклята ѝ и се вкопчиха в бедрата ѝ, поддържайки равномерен ритъм и насочвайки ги към чистото блаженство на освобождението, от което и двамата се нуждаеха.
– Моя! – издишаше той отново и отново, докато се вкопчваше в нея.
Беше твърдо, грубо и брутално. Но с Огъстин тя не би го приела по друг начин.
– Твоя! – Емери се наведе напред и притисна устни към неговите, шепнейки срещу тях – Толкова съм близо, Огъстин.
Той изръмжа и тътенът на гърдите му срещу нейните накара Емери да се преобърне.
Огъстин прехапа устните си, а после улови нейните, правейки същото. Преплитането на същността им и страстта на целувката им го подтикнаха да я последва и само за този миг те изпаднаха в споделената връзка. Те се заяждаха взаимно с всеки тласък, всяко засмукване, всяко изпълнено със стонове движение.
По средата на замъгленото ѝ, насилено състояние Огъстин се отдръпна, носът му се допря до нейния.
– Обичам те, дяволе.
Емери заплете ръцете си в косата му и постави целомъдрена целувка на устните му, изсмуквайки остатъка от кръвта му от тях.
– Аз също те обичам.
Той вдигна вежди и ѝ се усмихна съблазнително.
– Ще продължим ли?
Емери поклати глава и се свлече от него. Поглеждайки надолу към себе си, тя осъзна колко много се е разголила. Роклята ѝ беше изкривена и скъсана, а само като пипна косата си, разбра, че има голям проблем със секс възлите.
– Колкото и да ми се иска да приема това предложение, не можем да го направим отново. Имаме фалшива сватба, на която трябва да присъстваме, и битка, която трябва да спечелим.
Огъстин се подпря на лактите си и увереният поглед на лицето му ѝ подсказа, че ще я обучи.
– Номер едно, аз съм престолонаследникът. Светът ще ме чака, ако реша, че искам да чукам половинката си още двайсет пъти, преди да се оженя фалшиво за нея. И номер две, ако мислиш, че няма да яздя в битка с теб, подскачаща върху члена ми, не ме познаваш много добре, малка вещице.
Емери се усмихна, но преди да успее да изрече остроумна реплика, ударна вълна разтърси гората, последвана от огромно топлинно одеяло. Ароматът на дим изпълни въздуха, а пронизителни писъци огласиха гората. И двамата отвърнаха глава към замъка и времето спря. Писъците и воят продължаваха да отекват, а Огъстин наведе глава, сякаш се опитваше да чуе какво се случва.
– Нападат! – изръмжа той.
Емери преглътна трудно. Не беше нужно да пита, но все пак го направи.
– Кой?
– Вещиците. – той се изправи на крака и ѝ подаде ръка – Ставай, ще се върнеш в Шотландия.
– Не. – тя поклати предизвикателно глава и затвърди позицията си – Ако ти оставаш, и аз оставам.
– Моля те, Емери! – Огъстин прокара ръка през косата си и поклати глава. Когато вдигна поглед към нея, той я помоли, използвайки не само думите си, но и връзката помежду им. – Не мога да те загубя. Не мога да загубя дъщеря ни. Моля те, не искай от мен да избирам между теб и моето кралство.
– Не се опитвам да направя това. Просто не мога да седя и да не правя нищо.
Мълчанието увисна между тях, като нито един от двамата не желаеше да отстъпи, макар че Емери имаше чувството, че Огъстин няма да ѝ даде голям избор. С всяка изминала секунда погледът му се втвърдяваше и тя не се съмняваше, че той би я завързал за някое проклето дърво, ако смяташе, че така ще я предпази. Молеше се да направи правилния избор.
– Емери? – тих глас от противоположната страна на поляната прекъсна безизходицата им.
С проклятие Емери грабна одеялото от земята и го придърпа около раменете си, скривайки разкъсаната предна част на роклята си. Когато се покри, тя се обърна към гласа, който бе извикал името ѝ.
В очите ѝ моментално се появиха сълзи. Тя си пое дъх и примигна три-четири пъти, опитвайки се да разбере дали образът пред нея изобщо е реален.
Не можеше да бъде.
В гърлото ѝ се появи ридание, тя се отдръпна от половинката си и тръгна към последния човек, когото очакваше да види отново.
Беше слаба, облечена в дълга черна дреха, която не скриваше особено изпъкналите и ключици и ребра. Бузите ѝ бяха вдлъбнати, а брадичката ѝ подчертаваше повече от самата нея, но нямаше как да отрече очите ѝ. Бяха със същия меден цвят на уиски като тези на Емери.
Емери прекоси поляната, като спря точно до фигурата, която копнееше да придърпа в прегръдките си и никога да не пусне. Вече я беше проваляла твърде много пъти, но ако това бяха звездите, които ѝ даваха втори шанс, тя с готовност щеше да го приеме.
– Слоун?
– Здравей, сестро моя.
Назад към част 40 Напред към част 42
