Глава 19
Махия прибра нещата за чай, след като Джейсън тръгна да се преоблича, и ги занесе долу в малката си лична кухня. Там си наля чаша леденостудена вода.
– Боже мой.
Джейсън беше…
Разколебана, тя обърна студената чаша по врата си. Но въпреки сексуалния огън, който тлееше между тях и заплашваше да превърне костите ѝ в разтопени, тя нямаше розови лещи, които да замъгляват очите и преценката ѝ. Разбираше, че Джейсън е хищник от върха на хранителната верига, който е лоялен към конкурентен архангел. Нещо повече, той беше шпионин с вековен опит в интригите, можеше и да я изиграе по свои собствени причини.
Но… той не ѝ даваше обещания и затова нямаше да ги наруши. Той я изслуша. Отнасяше се с нея като с човек, който има стойност. И ако тази стойност се изразяваше само в информацията, която можеше да му даде, той беше честен и за това. Тя не го прие като обида, защото Джейсън се занимаваше с информация.
А що се отнася до липсата на любовни думи и красиво ухажване? Махия поклати глава. Предпочиташе да бъде с мъж, който е честен в желанието си, отколкото с такъв, който я тормози със сладките лъжи на съблазняването. Джейсън имаше повече чест в една кост от тялото си, отколкото Арав би познал за цял живот.
Върна се на горния етаж и освежи грима си, преди да притисне блестяща сребърна сълза на челото си, като я постави между веждите си.
– Да – прошепна тя на отражението си. – Отговорът е „да“.
Точно тогава се чу единичното почукване, сякаш той я беше чул. Плъзгайки краката си в плоски сребърни сандали, тя си пое дълбоко дъх и излезе от спалнята и прекоси дневната зона, за да отвори вратата – за да разкрие суровата мъжка красота на Джейсън, демонстрирана в безупречно прилепнал черен костюм, носен със стоманеносива риза.
– Изглеждаш чудесно. – Прекрасна, косата му в онази спретната опашка, която тя изпита внезапно желание да развърже. – Нейха ще бъде доволна. – Изражението на Джейсън не се промени и въпреки това тя знаеше – Не те интересува какво мисли Нейха.
– Напротив – каза той и я остави да го последва надолу по стълбите.
Кракът ѝ настръхна, но не от предупреждение, а от съзнанието, че той наблюдава движението на тялото ѝ. Това накара дъха ѝ да застине, а кожата ѝ да се опъне по тялото ѝ.
– Никога не е умна идея да разгневиш архангел – продължи той – но макар че може да го изисква, Нейха никога няма да се възхити на подчинението.
Махия поклати глава, докато излизаха от двореца.
– Мнението ти е оцветено от силата ти. – Сила, която тя знаеше, че той притежава от много ранна възраст. – Можеш да си позволиш да събудиш гнева ѝ, защото тя вижда в теб, ако не равен, то поне човек, който е достатъчно интригуващ, за да не го убие набързо. Ти не знаеш какво е да се страхуваш.
– Не винаги съм бил човекът, който съм сега – каза Джейсън, а в съзнанието му се отключи врата, която разля студена сянка върху душата му.
Тя го погледна от другата страна на стаята, хубавите ѝ тъмнокафяви очи се филмираха с белота, която беше погрешна. Пънчето на врата ѝ беше покрито с кръв там, където седеше на масата в ъгъла, сякаш поставено там точно с тази цел.
Той не изкрещя. Знаеше, че никога не трябва да крещи. Вместо това погледна към парчето месо, което беше блокирало вратата на люка. То носеше копринена обвивка от блестящ аметист.
Аметист. Така майка му винаги наричаше любимия си цвят. Аметист.
Беше му отнело много време да го каже правилно, а тя винаги се смееше от удоволствие, когато използваше тази дума, а блестящата ѝ черна коса танцуваше на слънчевите лъчи.
– Джейсън. – Нежно женствено лице, озарено до сияйна топлина от лампите по пътеката, загриженост във всяка линия. – Ти… не беше тук. Къде отиде?
Блестящо бели пясъци под малките му крачета, изгарящи от горещина. Вятърът, който се провираше през палмите, изпращаше кокосов орех, който падаше на пясъка с тъп тътен. Чайките, които сплетничеха нагоре-надолу по мокрия пясък, оставяйки следи от три нокътя, които морето заличаваше с поредното си разбиване.
– Джейсън! Влез и изяж обяда си, преди да е изстинал.
– Място, което вече не съществува – каза той нежно и махна ръката, която тя беше поставила на гърдите му… за да я премести около горната част на лявата си ръка, където нямаше да му пречи, ако се наложи да посегне към меча си. – За Арав – каза той, докато все още бяха насаме – нямаш причина да се страхуваш от него.
– Той е много силен. – Загрижеността в очите ѝ се задържа, нарасна. – Не го подценявай.
– Знам точно колко е силен. – Въпреки че никога не се бяха срещали, фактът, че мъжът беше един от генералите на Нейха, означаваше, че Джейсън се е постарал да научи нещо за него – и въпреки арогантността и позьорството си Арав не беше равен на Джейсън. – Той е като паун, който разперва пера и кряка силно, за да отвлече вниманието ти от факта, че тялото му е слабо.
Потиснат смях, искрена наслада, която беше вид музика.
– Предлагам по-добра аналогия с петел – прошепна тя – който се надига и кълве всеки, който се изпречи на пътя му. – Освобождавайки ръката му, тя сниши гласа си още повече, докато влизаха в коридори, населени както със слуги, така и с придворни. – Той е само първият. Ще дойдат още много, надявайки се да заемат мястото на Ерис, или поне мястото, което той би заел, ако не беше неспособен да контролира страстите си.
Той видя спекулативните погледи, които привличаха, не направи нищо, за да увеличи разстоянието помежду им, а случайното допиране на крилото ѝ до неговото беше добре дошло.
– Смятала ли си някога Ерис за свой баща в действителност?
– Не и след като разбрах, че иска да ме убие. – Фалшива усмивка в полза на онези, които я наблюдаваха, но жената с пакост в гласа си беше изчезнала, отнесена от вълните на спомена и жестоката реалност на живота. – Бях дете. Разби ми се сърцето, когато разбрах, че красивият мъж, с когото Нейха ме водеше на срещи всяка седмица, мразеше вида ми. Тогава не разбирах, че тя ме използва като оръжие.
Джейсън винаги се беше занимавал с информация, докато събирането ѝ беше част от самата му природа, но му се искаше тази вечер да беше мълчал и да беше позволил на очите на Махия да се смеят още известно време.
– Близък ли си с баща си? – Попита тя, прелиствайки страниците на собствената му памет.
– „Ето, сине. Използвай връвчицата, за да я издърпаш така напред. Виждаш ли?“
– Бях. – Преди баща му да бъде разяден отвътре навън, развитието на това, което Джейсън смяташе за болест, беше толкова бавно и незабележимо, че никой, който го беше виждал, не осъзнаваше истинската дълбочина на демоните, с които се бореше. – Той е мъртъв.
– Съжалявам. – Пръстите ѝ се спряха за миг върху предмишницата му и той усети докосването чак до костите си.
– Беше много отдавна. – Беше се научил да живее с призраците. – Разкажи ми за Анушка – каза той и затвори вратата на спомените. – За връзката ѝ с Ерис.
– Мисля, че може би са били близки, когато е била млада – каза бавно Махия, а ароматът ѝ беше фина смесица от екзотични цветя и някаква ярка подправка, която очароваше. – Но когато я познавах, тя го презираше, смяташе го за слаб и безгръбначен. Никога обаче не съм я виждала да предава това на Нейха.
Не, помисли си Джейсън, Анушка е била твърде умна, за да отчужди майка си по този начин.
– Ние сме тук. – Махия спря пред Двореца на скъпоценностите.
По външната стена, в нишите и на специални стойки, трептяха сякаш хиляди свещи, всеки пламък се пречупваше от диамантите, с които беше обсипан дворецът, докато цялата сграда не пламна – изумително произведение на изкуството.
– Това – каза той с най-голяма честност – е зашеметяващо. – Нищо чудно, че Нейха го предпочиташе пред по-големите, по-богато украсени дворци.
– Да. – Отговорът на Махия беше мек. – Очароваше ме като дете.
Нещо там, една нота в гласа ѝ. Но той нямаше възможност да го проследи, защото бяха забелязани от охраната. Отваряйки вратите, двамата вампири се поклониха дълбоко, докато минаваха. Джейсън не беше свикнал с подобно подчинение – Кулата на Рафаел функционираше по далеч по-различен начин, но той вече не беше необразованото момче-мъж, което си беше проправило път до Убежището, като беше сянката на други ангели.
Баща му беше избрал остров извън пътя на ангелските небесни пътища по своя идея и затова наистина рядък ангел беше този, който минаваше покрай Джейсън, след като той оставаше сам. Беше се опитал да ги извика, но беше твърде малък и слаб, за да излети достатъчно високо, за да привлече вниманието им, преди да са излезли от обсега. Така че беше оцелял, укрепнал… и след известно време беше спрял опитите си да предупреди другите за съществуването си и просто чакаше – докато разбере, че е достатъчно силен, за да лети цял ден и цяла нощ, без да се провали, ако нямаше острови, където да си почине.
Междувременно живееше в мълчание.
– „Жалко, че момчето е нямо. Инструментите, които изработва, са толкова виртуозни, че човек би си помислил, че се е учил от самия Явиел.“
Джейсън никога не е бил ням. Просто трябваше да си спомни как да говори. И това е станало, като е наблюдавал и слушал. Тези умения щяха да му бъдат от полза тази вечер. Стаята пред него беше затоплена от светлината на свещите, масата от дърво с цвят на мед беше полирана до такъв блясък, че светеше като кехлибар, поставена върху килима, а възглавниците на съответните столове бяха в наситен керемиден цвят. Това контрастираше с бледите цветове, избрани от гостите, а разговорът беше приглушен, защото никой все още не беше готов да танцува на гроба на Ерис.
Освен може би един мъж, когото Джейсън определи като Арав по начина, по който си беше направил място до Нейха, очарователен, елегантен спътник, докато архангелът играеше ролята на любезна домакиня. Джейсън знаеше, че тя крие ужасна тъга зад този образ, но сам по себе си той не беше лъжа.
– Никога не съм бил в толкова любезен двор, какъвто е този на Нейха. – Дмитрий прокара през пръстите си нож, един от трите, които беше донесъл от територията на Нейха. – Тя наистина вярва, че трябва да се оказва чест на посетителите. – Той хвърли ножа към Джейсън.
Той го хвърли обратно, когато Венъм добави:
– Въпреки че може да накара този гост да бъде екзекутиран, докато съдът спи.
Отговорът на Венъм беше толкова точен, колкото и този на Дмитрий – Нейха не беше двуизмерна карикатура. Никой архангел не беше такъв и да вярваш в обратното означаваше да се подготвиш за неприятна изненада. Джейсън нямаше намерение да става жертва на подобна слепота. Някои смъртни можеха да се опитват да видят божественост в архангелите, но Джейсън ги виждаше такива, каквито бяха – същества с жестока сила, които бяха имали хилядолетия, за да усъвършенстват всяко свое смъртоносно предимство.
Точно тогава Кралицата на змиите, на отровите, се обърна и срещна погледа му.
Джейсън наклони глава, но не се приближи до нея, а тя отвърна на поздрава, преди да насочи вниманието си към госта, който стоеше пред нея.
– Вампирът, който върви натам – каза Махия след мълчаливата размяна – е Рис, един от доверения вътрешен съвет на Нейха.
– Срещал съм го в Убежището. – Той обаче не познаваше никого в стаята толкова добре, колкото Махия, възнамеряваше да я попита за мнението ѝ, след като това приключи.
– Джейсън. – Вежливо кимване, преди Рис да насочи вниманието си към Махия. – Изглеждате прекрасно, принцесо.
Отговорът на Махия беше достатъчно топъл, за да разбере, че тя харесва Рис.
– Благодаря ви, сър. Бриджит добре ли е?
– Наистина е, макар че я познаваш. – Усмивка, споделена между двамата. – Страхувам се, че моята любима не е придворно същество – каза той на Джейсън. – Тя обаче е толкова добра в работата си като криптограф, че Нейха ѝ прощава ексцентричността.
– Знам за работата ѝ. – Всички в професията на Джейсън знаеха името ѝ. – Дори съм се опитвал да я примамя един-два пъти.
Другият мъж се засмя и очите му заблестяха.
– Ах, трябва да призная, че бях наясно с това. Тя беше много поласкана, но ние сме лоялни.
Макар че шпионинът в него беше разочарован от този факт, Джейсън, който беше един от Седемте, разбираше решението.
– Сега Нейха се опитва да те отвлече. – Тонът на Рис беше топъл, но ледената пресметливост в очите му ясно показваше, че смята Джейсън за заплаха за сигурността на крепостта.
Джейсън не каза нищо на това – мълчанието често беше по-добро оръжие от думите. Вместо това той предпочете да насочи вниманието на Рис към друга заплаха.
– Изглежда, че във форта има посетител, който иска да бъде консул.
Рис не се обърна, за да погледне Арав.
– Винаги има претенденти. – Твърдостта в тона му издаваше кръвожадния генерал под маската на любезност, преди да се извини, за да поговори с жена ангел, за която Джейсън знаеше, че е друга от вътрешния съвет на Нейха.
– Разкажи ми за него – каза Джейсън на Махия.
Отговорът на Махия беше тих, със стоманен подтекст.
– Разбрах колко точно обичаш да даваш заповеди.
Джейсън обмисли думите ѝ, докато наблюдаваше интригуващия поток и взаимодействието на хората в стаята.
– Ти не си ми равна – каза той и това беше изпитание.
Тя сви юмрук, след това сви ръката, която той можеше да види.
– Аз нося информацията, от която се нуждаеш за хората тук. – Усмивката, която му изпрати, беше творение с такава женска сложност, че той знаеше, че вижда и разбира само половината от нея. – Поне в този момент – през очите ѝ премина сянка – аз държа картите.
Джейсън нямаше никаква отправна точка за това как да се държи с жена, която не е негова любовница и все пак вече го познава по-добре, отколкото някоя любовница някога го е познавала. Мислеше си, че такава близост е нещо, което дава и взема и е в постоянно равновесие.
– „Танцувай с мен.“
– „Правя закуска. Яви!“
Баща му с ръце около кръста на майка му, върти я из кухнята, крилата им се размахват, за да изпратят косата на Джейсън назад от лицето му, докато той седи и си играе с блокчетата на пода.
– „Пусни ме!“ – Смехотворна команда. – „Яви! Палачинките горят.“
Навеждайки я над ръката си, баща му я целува с усмивка.
– „Кажи моля.“
– Разкажи ми за него… моля те – каза той на тази жена, с която може би никога нямаше да танцува, но която все пак имаше претенции за неговата лоялност.
Прострелвайки го с още един непроницаем поглед, тя обърна лицето си напред и той си помисли, че е пропуснал нещо, момент, емоция, която се изплъзва през пукнатините, вода през пръстите му… както някога отрязаната глава на майка му се изплъзна от ръцете му, за да падне на пода.
– „Съжалявам, мамо.“
– В по-голямата си част Рис е такъв, какъвто изглежда. – Гласът на Махия пресече тъпия тътен на звука, който го следваше през времето. – Той е с Нейха повече от шест века и не е амбициозен – освен ако някой дръзне да застраши позицията му от нейната страна.
– Ерис като консор по име не представлява такава заплаха – добави тя, докато същата мисъл минаваше през ума му. – Рис знаеше, че когато дойде време да обсъждат политика и война, власт и стратегия, Нейха ще потърси собствения си съвет. Арав обаче сам по себе си е много способен генерал, предвождал е войските на Нейха в битка. Нещо повече, той се справя с ангелската политика също толкова ефикасно, колкото и Рис.
В този момент другият мъж погледна нагоре, както и Нейха. Този път архангелът потегли към Джейсън.
– Никога не съм те виждала така облечен – каза тя, а одобрението ѝ беше патентовано. – Всички от Седемте на Рафаел се справят добре, дори онзи негов варварски генерал.
– Ще кажа на Гален, че си казала това – каза Джейсън, знаейки, че на майстора на оръжия не му пука какво мисли за него всяка жена, освен една.
Преместила поглед към Махия, Нейха каза:
– Ти не поздравяваш Арав – с тон, обагрен от студ.
Назад към част 19 Напред към част 21
