Глава 16
– Кажи ми кой печели от смъртта на Шабнам.
Махия изпита внезапно, неудовлетворено желание да изкрещи, когато Джейсън използва натрапчивата яснота на гласа си, за да изрече тези думи. Тя нарочно го беше примамила със сладникаво отровния си отговор, искаше да подтикне към отговор, да разбие обсидиановия лед, който го обграждаше, докато не се почувства така, сякаш говори на черно огледало.
– Има ли дама, която чака да заеме позицията и? – Уточни той, когато тя остана безмълвна.
– Винаги има такива, които чакат. – Тя овладя странната лудост, защото какво значение имаше за нея, ако Джейсън предпочиташе да живее на крачка разстояние от света? – Но Нейха избира когото пожелае – един претендент може да убие цялата група и да не успее да получи място. – Шалът ѝ се вдигна от вятъра, докато вървяха нагоре по стълбите, за да поемат по пътеката към високата тераса, преметна се през ръката на Джейсън, през гърдите му, преди да падне отново прилежно до нея.
Ревнувам от едно парче плат. Глупаво е, когато той дори не ме вижда.
– Съжалявам. – Снощи на балкона, когато тази смъртоносна сянка на мъж бе положила ясни усилия да не нарани чувствата ѝ, очарованието ѝ от него се бе променило в нещо едновременно нежно и далеч по-опасно. Начинът, по който той я бе погледнал след завръщането си, я караше да се надява… но явно действията му не бяха нищо повече от тиха доброта.
Това осъзнаване накара сърцето ѝ да се свие.
– Не можеш да вържеш вятъра на каишка – каза той, а погледът му имаше непроницаема дълбочина, която тя не можеше да проумее.
– Не, предполагам, че не. – Тя прекъсна зрителния контакт, който беше твърде силен, твърде открит, твърде висцерален. – Щеше да е по-добре, ако Шабнам беше изчезнала, ако тази акция беше политически мотивирана – каза тя, като се насили да се съсредоточи. – Убийството ѝ може да накара Нейха да симпатизира на интимните си приятели и да избере следващата дама от техните редици.
– А може ли да получат допълнително благодеяние? – Крилото на Джейсън беше толкова близо, че тя можеше да види фините черни нишки, които съставляваха всяко среднощно перо.
Пръстите ѝ се свиха в дланите ѝ.
– Не. – Макар да не се съмняваше, че ако имаше такава възможност, „семейството“ на Шабнам можеше и да я пожертва с хладнокръвна пресметливост. – Шабнам струваше повече жива – беше с Нейха от дълго време, имаше нейното доверие и симпатии.
– Крилата ти се влачат.
– Какво? О. – Бузите ѝ се нагорещиха от напомнянето, което може да се направи на дете, и тя повдигна крилата си, така че краищата им вече не се влачеха по червения пясъчник на терасата.
Тогава той заговори отново и смущението ѝ се превърна в най-сладкото от горчивите емоции.
– Трябва да работиш върху укрепването на крилата си във всеки детайл. Ако нравът на Нейха се обърне, може да се стигне до надпревара за безопасно скривалище, докато успея да изработя политическо решение за свободата ти.
– Аз съм на малко повече от триста години, Джейсън – каза тя, като за първи път използва името му по своя воля, а малката интимност изпълни съзнанието ѝ с всички останали крехки моменти, които бе мечтала да изживее с безименния, безличен любовник, когото си бе представяла в най-мрачните си часове. Този, с когото щеше да полети, да види света, да изгради живот, да построи дом, да го изпълни със смях, любов и щастие, каквито никога не беше познавала.
– Дори и да тренирах за издръжливост всеки ден от съществуването си – каза тя, като се придържаше към тази мечта с всички сили пред лицето на суровата реалност – не бих могла да надмина Нейха дори и за най-краткия миг от време. – Нейха беше архангел, живял хилядолетия, силата ѝ беше огромна. Тя щеше да смачка Махия като насекомо и никога нямаше да забележи.
– А скривалище? – Махия поклати глава. – Няма да ѝ позволя да ме погребе отново. По-добре да умра, борейки се за свободата си, отколкото да се превърна в Ерис, мъртва във вериги. – Това беше свирепа клетва. – Няма да ѝ позволя да притисне крилата ми към стената, както Леуан прави с пеперудите, които събира.
Джейсън усети как при страстната декларация на Махия в него оживява тъмна дивотия, но отговорът, който излезе от устата му, беше почти ледено спокоен – думите, които искаше да изрече, бяха скрити дълбоко в тишината, която от толкова време беше неговото съществуване.
– Леуан би искала да ме прибави към колекцията си.
Махия се спъна в една неравна част на терасата, щеше да падне, ако той не беше изстрелял ръка и не беше хванал горната част на ръката и. Пренебрегвайки хватката му, тя се взираше в него.
– Това ли ти каза в лицето?
– Такива уникални крила имаш, Джейсън. Жалко, ако загинеш в битка, тези среднощни криле да бъдат унищожени. Една тиха, премерена смърт в прегръдките на прекрасно момиче, узряло за своята женственост, би била много по-лесна, не мислиш ли?
– Тя ми предложи спокойна смърт. – Той се насили да пусне Махия, а нуждата му от докосване беше като трън в него. – Тя беше много по-гласовита по отношение на Илиум.
– Синьо на върха на среброто, да, крилата му са зашеметяващи – промърмори Махия. – Видях го веднъж, когато придружаваше Рафаел на посещение.
Джейсън погледна надолу в очите, ярки дори в сенките на арката, и внезапно осъзна, че блясъкът е признак на зараждаща се сила. Такава, която никой не беше забелязал, защото промяната, както всеки аспект от силата на Махия, трябваше да е постепенна.
– Твоите собствени крила са също толкова уникални.
– Не, не са. – Тонът на Махия стана равен. – Майка ми имаше същите.
Той не знаеше това, а ако крилата с такава красота бяха забравени, това означаваше, че някой е погребал информацията. Нейха, изглежда, беше изтрила сестра си от съществуването, както и от живота. Сега тя се опитваше да направи същото с детето, което носеше крила с изящните сапфири и изумруденозелени цветове на пауновия спрей.
– Ти ли… Виждал ли си колекцията на Леуан?
Джейсън спря, наблюдавайки как Махия разтрива ръцете си нагоре-надолу, сякаш те не стояха под слънчева светлина, гъста като сироп.
– Да – каза той – виждал съм. – Колекционната стая се намираше в крепостта, където Леуан за пръв път бе създала своите преродени, и се поддържаше постоянно на студено, за да се запазят телата, които висяха по стените, а крилата им бяха разперени във величествена изложба.
Някои от тях, знаеше Джейсън, бяха умрели при обстоятелства, при които крилата им бяха останали непокътнати, но други… други просто бяха изчезнали от света.
– Ако си видяла тази стая – каза той, като се накани да докосне с един пръст бузата на Махия – имаш късмет, че си жива.
Тя не се отдръпна от докосването. Сплесквайки ръка върху корема си, тя каза:
– Мислех, че мога да изтъргувам услугата за убежище. Убеждавах се, че това ще прилича на слугуване, че ще бъда свободна освен от задълженията си. – Тръпка разтърси тялото ѝ. – Мисля, че единствената причина, поради която Леуан ме върна на Нейха, вместо да ме задържи като трофей, беше, че беше дълбоко обидена от факта, че бих дръзнала да избягам от архангела, на когото „дължах дълг“.
– Ако беше котка – промърмори той, а мисълта му беше насочена към масивната хладилна камера зад Залата за събиране, пълна с чекмеджета, достатъчно големи, за да поберат ангелски тела – щях да кажа, че сега си по-бедна поне със седем от деветте си живота.
– Откъде знаеш? – Това беше шепот, който танцуваше по кожата му.
– Много неща не мога да не видя.
* * *
Думите на Джейсън продължаваха да се въртят в съзнанието ѝ, натежали от продължителна тъмнина, която дърпаше уязвимата ѝ сърцевина, въпреки заключението ѝ, че той не изпитва такава нужда в замяна, Махия се раздели с него няколко минути по-късно.
– Трябва да се погрижа за Нейха – каза тя. – В крайна сметка трябва да те шпионирам.
Отговорът на Джейсън беше също толкова неочакван, колкото и мимолетното докосване, което я бе закотвило тук и сега, когато кошмарът на крепостта на Леуан заплашваше да я засмуче.
– Не си достатъчно твърда за такава задача – почти нежни думи – и аз почитам силата, която трябва да ти е била нужна, за да се пребориш с горчивината, да откажеш да позволиш на сърцето ти да се вкамени в безмилостен камък.
Никой друг не беше разбрал тази истина, не беше разбрал съзнателната воля, която е била необходима, за да останеш неопетнен и несломен. Разтърсена от начина, по който той можеше да я достигне толкова дълбоко, когато оставаше толкова далечен, тя каза:
– Трябва да вървя – и се обърна, за да си тръгне.
Когато след секунди погледна през рамо, той беше изчезнал, а в небето нямаше и следа от шпионина, който я заплашваше да я съблече до край.
– Кой си ти, Джейсън?
Вятърът не ѝ даде отговор.
Сваляйки поглед от небето, тя си пое дълбоко дъх и замени емоционалната броня, която Джейсън бе разглобил само с едно докосване, с няколко думи. Не можеше да отиде при Нейха уязвима и изложена на риск.
Десет минути по-късно, когато откри архангела, той не беше в хладните предели на частния си дворец, а се разхождаше по крепостните стени, гледайки надолу към града, който беше неин. Държейки крилата си прилежно до гърба, контролирайки твърдо емоциите си, Махия наблюдаваше как архангелът кима на посетителите, които вървяха или яздеха по стръмната, криволичеща пътека към крепостта. Нейха не позволяваше използването на съвременни превозни средства по пътеката или в самия форт, но слоновете, камилите и конете се смятаха за приемливи средства за транспорт.
– Забрави ли с кого си дошла да разговаряш? – Това беше копринен въпрос.
– Извинявам се, ако съм се объркала, милейди. – Някога думите щяха да бъдат остриета от нож в гърлото ѝ. Сега те не бяха нищо друго освен инструменти, които използваше, за да отвлече вниманието на архангела, докато работеше, за да се измъкне от този затвор.
Тишина. Крилата на Нейха – хладно бяло, разпръснато с няколко редки скъпоценни сини нишки, които повтаряха перата на самата Махия. Родствената връзка се проявяваше и по други начини, но само за някой, който знаеше какво търси, а онези, които бяха достатъчно стари, за да разберат истината, знаеха и че никога не трябва да говорят за нея.
За всички останали Махия беше далечен потомък на Нейха, която архангелът бе приютил от доброта след смъртта на неназованите ѝ родители. Фактът, че новороденото дете се бе появило осем месеца след затварянето на Ерис и предполагаемата екзекуция на Ниврити, още повече отдалечаваше всяка връзка, която можеше да бъде направена от повечето хора. Малцина можеха да си представят, че Нейха е била достатъчно жестока, за да държи сестра си окована през месеците на бременността ѝ, но Махия беше чула историята от устата на самата Нейха.
– Подарък за стотния ти рожден ден. – Усмивката на архангела накара Махия да настръхне по гърба си. – Историята на твоето ставане.
Ангелите не умираха лесно, но жената ангел беше най-уязвима след раждане, особено след раждане, при което утробата ѝ е била разрязана с ръждиво острие, бебето ѝ буквално е било изтръгнато от нея от безгрижни ръце, а вътрешните ѝ органи са били оставени да се разпилеят по пода. Като прибавим и липсата на храна и вода, както и разредения въздух на върха на отдалечената планинска крепост, където очевидно е била държана майка ѝ, Ниврити не е имала никакъв шанс.
Дори и тогава, колкото и силна да е била, сигурно са ѝ били нужни години агония, за да умре от глад.
– Ти даваш повод за обида със съществуването си – каза накрая Нейха и това беше почти отсъстващ коментар. – Разкажи ми за Джейсън.
Махия го направи и това беше истината… във всеки случай това, което говореше за него. Както Джейсън беше отбелязал, тя едва ли би могла да обвини Нейха в убийство и да се надява да живее.
– Изглежда, че той спазва обета – заключи тя – и работи, за да разкрие самоличността на убиеца или убийците.
Очите на Нейха се фокусираха върху някакъв далечен аспект, който Махия не можеше да види, коприненото сари, което Нейха носеше сега, беше хладно шампанско, оградено с бронз, гънките бяха прихванати с чиста прецизност на рамото ѝ от старинна брошка. Блузата ѝ беше в бронзов цвят, който повтаряше карето, кройката беше перфектна, а сложната обработка на гърба, необходима за поставянето на крилата, беше направена с такава прецизност, че прилепването остана безупречно.
Никой, мислеше си Махия, не би могъл да каже, че Архангелът на Индия не е най-елегантното същество, но само Махия разбираше отмъстителната дълбочина на омразата, която движеше Нейха от толкова дълго време. Ни най-малко не я изненада, когато Анушка бе призната за виновна за престъпления срещу дете – все пак ангелът бе наблюдавал как собствената ѝ майка отглежда дете с единствената цел да отмъсти. Добротата към хиляди други деца не можеше да заличи злата следа от това единствено отвратително деяние.
– Скърбиш ли за баща си? – Попита Нейха в тишината.
– Скърбя за това, което той можеше да бъде. – В Ерис е имало обещание и може би, ако беше имал по-добри напътствия като младеж, като съпруг, щеше да го изпълни. Това беше толкова много прошка, колкото тя можеше да му даде, защото той също беше възрастен, беше направил своя избор.
– В това сме съгласни, дете на моята кръв.
Махия остана неподвижна – никога не е предвещавало нищо друго освен лошо за нея, когато Нейха споменаваше връзките, които ги свързваха. Днес обаче архангелката просто наклони лице към изгарящата топлина на слънцето, позволявайки ѝ да облее златистокафявата ѝ кожа и да я изпълни с топлина. В този момент Махия можеше да си представи защо народът ѝ я смяташе за благосклонна богиня.
– За първи път го срещнах, когато бях хилядолетен ангел. – Думите бяха меки, погледът ѝ бе насочен към отдавна отминалото минало. – На четиристотин години той едва ли беше възрастен според мен и аз се отнасях към него като към такъв. Безотговорен, мислех си, но красив и с такъв мъжки чар. Пътищата ни не се пресякоха отново, докато аз не станах архангел, а Ерис – елегантен и уверен мъж.
Секунда по-късно горещ пустинен вятър ги връхлетя, прекъсвайки мислите на Нейха.
– Обичала ли си някога, Махия?
Знаейки какво предстои, тя изправи гръбнака си.
– Не.
– Дори Арав?
Ето го и ударът, който ѝ напомняше за унижението, което беше смазало младото ѝ сърце, заплашваше да пречупи младия ѝ дух.
– Тогава бях дете. Какво знаех за любовта? – Тя обаче бе научила, че на красивите думи не може да се вярва – и че притежава сила, която никога преди не бе разбирала.
– Дъщеря ми е мъртва – каза Нейха в очевидна несигурност – както и съпругът ми. Някои биха казали, че съм наказана за това, което направих с теб и майка ти. – Тъмни очи върху лицето на Махия. – Мислиш ли, че съм наказана, Махия?
Ако смяташ така. Защото твоята карма е твоя собствена.
– Не е моя работа да мисля такива неща, милейди. – Махия използва всеки грам от уменията, които бе придобила през годините в съда, за да скрие мислите си, да запази гласа си безизразен. – Благодарна съм ви само за добрината, че ми дадохте дом.
Устните на Нейха се изкривиха, но ледът в погледа ѝ остана леден.
– Хубава реч. Може би все пак ще се окажеш интересна. – Леко движение на тънка ръка и Махия разбра, че е освободена.
Вървейки по широката пътека покрай крепостните стени, докато стигна до стъпалата, които водеха надолу към обширния главен двор – построен по времето, когато сухопътните войски са се качвали на слонове – тя се спусна надолу с бавна грация, макар че не искаше нищо повече от това да разпери криле и да отлети в планините. Този смъртоносен шанс бе оставила за накрая, когато нямаше друга надежда.
– Да. Ти си важна.
Притиснала до сърцето си тихите думи на Джейсън, вярата в неговата почтеност – инстинкт, с който нямаше желание да се бори, Махия прекоси с премерени стъпки каменния двор. Открит, само с няколко миниатюрни дръвчета в големи саксии по краищата, тя усещаше, че стотици очи я гледат – стражи, придворни, слуги.
Тя поздрави тези, които я поздравяваха, но не се спря пред никого… докато на пътя ѝ не се изпречи висок, красив ангел с тъмнокафява кожа и опушено сиви очи, чиито крила бяха с два нюанса по-светли от кожата му. И тя разбра защо Нейха беше говорила за мъжа, който беше дал на Махия първия и най-траен урок за любовта.
Назад към част 16 Напред към част 18
