Глава 14
След като прекара остатъка от деня в невидимо слушане на придворни и войници, смъртни и вампири, млади и стари ангели, Джейсън използва нощното наметало, за да се скрие, докато летеше над крепостта. Беше почти сигурен в самоличността на човека, който бе убил Ерис. Нуждаеше се обаче от още две сведения – в момента Махия се опитваше да събере едно от тях в окопите на двора на Нейха.
Спускайки се надолу, за да се приземи близо до изящната градина на двора, където красивите се бяха събрали тази вечер уж за да споделят скръбта си, той позволи на басейна от мрак, който бе избрал за място на кацане, да се просмуче в него. Независимо от това, което някои шепнеха, Джейсън не можеше да създава сенки от въздуха, но можеше да разширява и усилва и най-малките пипала на мрака, докато той просто не се регистрираше в полезрението на повечето хора, или ако се регистрираше, то беше като призрачен образ, уловен с ъгълчето на окото.
Невинаги се чувстваше толкова добре в сенките.
– Как мога да бъда нощен разузнавач, ако се страхувам от тъмното? – Долната му устна трепереше, докато вървеше до майка си и ѝ помагаше да събира миди от плажа на половин сутрин път от дома им.
– Всеки се страхува от тъмното, когато е млад. – Дърпайки го към един плитък скален басейн, тя му показа раче отшелник, което пълзеше с дома си на гърба. – Понякога ти обичаш тъмнината – като по време на нощния полет, който си предприел с баща си.
– Тогава имаше звезди. – Те му напомниха за искрящите бижута, които майка му носеше, когато идваха посетители. Отдавна никой не ги беше посещавал, вероятно защото баща му винаги беше толкова ядосан. – Не беше наистина тъмно.
Аметистовата рокля на майка му се полюшваше на вятъра.
– Ти вече виждаш по-добре в тъмното от мен – помогна ми да намеря изгубената си обеца преди две вечери, помниш ли?
Джейсън кимна.
– Не беше трудно. – Черната перла с красив син блясък сякаш му намигна в тъмното.
– Не и за теб, моето умно момче. – Смеейки се по онзи начин, който караше и него да се смее, тя каза: – Един ден ще виждаш толкова добре през нощта, че ще е все едно ходиш на дневна светлина. Никога повече няма да се страхуваш от тъмнината.
Майка му беше права. Когато навърши сто и петдесет години, нощното му зрение се беше развило до степен, в която имаше поглед на нощен хищник. Тъмнината беше негов дом и сега той я обгръщаше около себе си, докато стоеше на стража.
Откритото пространство се осветяваше само от трептящата светлина на стотици свещи, много от които бяха поставени в цветни стъклени поставки, които превръщаха мрамора на сградите около двора в сънен пейзаж. Що се отнася до тези, които стояха вътре – смехът беше приглушен, а нюансите – по-малко ярки, отколкото можеше да се очаква в двора на архангел, но това беше единственият поклон към смъртта на Ерис.
Никой нямаше да предположи, че утре ще пламне погребалната му клада.
И все пак, независимо от многото нарисувани пеперуди, които държаха чаши с шампанско и говореха с елегантни жестове, докато едва доловимо се надпреварваха за позиция, той не се затрудни да посочи Махия. Облечена в копринено сари в синьозелено, украсено с тънка златна рамка, тя се движеше през тълпата с лекотата на човек, който е на познат терен.
Точно в този момент тя спря и наклони глава в негова посока, а погледът ѝ беше толкова втренчен, че той си представи, че може да зърне блестящия кафяв цвят дори от това разстояние. Нямаше как да го е усетила, но той беше сигурен, че го е направила. Когато отново се раздвижи, раменете ѝ бяха обсипани с тънък слой напрежение. Загадка беше Махия, с маниери на придворния елит и инстинкти на ловец.
Като отмести поглед, за да обхване с поглед тълпата, той потвърди, че Нейха е останала при тялото на Ерис. Джейсън имаше потвърждение, че тя е дала разрешение на семейството на Ерис да присъства на погребалната церемония на разсъмване, но не и на никой друг. Някои шепнеха, че архангелът ревнува съпруга си дори в смъртта, но Джейсън вярваше, че Нейха скърби твърде дълбоко, за да сподели мъката си.
Като върна вниманието си към Махия, той видя, че тя се отдалечава от групата. Той прегледа още веднъж останалите гости, преди да се отправи към двореца, който споделяше с Махия, като зърна синьозелената коприна, която шепнеше покрай вратата.
Влезе зад нея, заключи главните врати и се отправи нагоре, за да я намери на общия им балкон, а погледът ѝ беше насочен към двора, осветен само от четири тихи лампи. Тя не се стресна, когато той дойде да застане до нея. Едно-единствено широко, плитко стъпало отделяше неговата площ на балкона от нейната и там, където той имаше колони, придържащи покрива, чийто край беше отворен за лесно летене, тя имаше парапет, за който сега се хвана.
– Тя се е казвала Одри. – Тихи думи, без видими остатъци от предишния ѝ гняв. – Висока, закръглена руса вампирка. Беше част от кръга на Нейха от две десетилетия, но не беше успяла да влезе във вътрешния двор.
– Преди колко време е изчезнала?
– В същия ден, в който беше убит Ерис, макар че никой друг все още не е свързал двете събития. Онези, които са забелязали отсъствието на Одри, смятат, че става дума за обикновен случай на противоречащи си графици. Никой не си е направил труда да се опита да се свърже с нея – тя не беше от любимците, а приятелствата, които създаде, бяха в най-добрия случай повърхностни. – Стиснала ръце на парапета, тя продължи да се взира в нощта. – Вярваш ли, че тя е убила Ерис?
Погледни ме, принцесо.
– Това е едно заключение.
Пръстите ѝ се опънаха на парапета.
– Имам ли значение? – Това беше въпрос с толкова много нюанси, че той знаеше, че е уловил само най-тъпото острие. – В голямата схема на твоето съществуване моят живот има ли значение за теб на някакво ниво?
Беше човек, свикнал да пази тайни, но в този миг знаеше, че трябва да отговори на този въпрос, иначе рискува да загуби нещо, което дори не знаеше, че търси.
– Да. Имаш значение.
Тръпка разтърси тялото на Махия… и най-сетне тя обърна светлите си очи към него.
– Тогава ще спазиш сделката ни?
– Да. – Сделка или не, Джейсън нямаше намерение да я остави на милостта на Нейха, но нямаше да ѝ дава обещания, докато не знаеше, че няма да бъдат нарушени.
Когато пристъпи към ръба на своята страна на балкона, подготвяйки се да излети, Махия каза:
– Тя не е в покоите си. Проверих по-рано.
Джейсън не беше свикнал да се обяснява на никого. Дори Рафаел му даваше свобода на действие, но в изявлението на Махия се долавяше крехка гордост, която говореше, че тази жена, тази оцеляла, е била доведена до ръба.
– Добре. – Той се обърна, задържа погледа ѝ, за да покаже, че не я игнорира. – Имам още една идея, която искам да проуча.
Пауза, после леко кимване, гласът ѝ вече не беше хладен, когато каза:
– Ще изчакам завръщането ти.
Странно какво направиха тези прости думи с него, докато излиташе от балкона и се издигаше в обсипаната с диаманти струя на нощното небе. Там той увисна невидим на фона на звездите и се заслуша. Дарбата му не беше такава, че да може да я извика с команда, но можеше да се постави в оптимално състояние на духа, за да я задейства. Сега той направи точно това, а капризният вятър разпиляваше кичури коса от опашката му и прилепваше тънкото платно на ризата му към тялото.
Минути по-късно в съзнанието му започнаха да се процеждат шепоти, хиляди малки фрагменти, които не означаваха нищо. Той търпеливо се остави на реката от сетивни сигнали да тече около него. Тогава долови един шепот, който не беше толкова дума, колкото усещане. Премествайки се във вятъра, той прелетя над хребетите и долините на планините, следвайки инстинкт, усъвършенстван до острота от близо седемстотин години живот.
Нищо не се открояваше в долината, където пътеката спираше студена, но въпреки това той се спусна под лунната светлина, като внимаваше да се приземи с прикритост, която беше толкова вродена, колкото и дишането. Покрита със сенки, земята не издаваше тайните си… докато вятърът не се смени.
Прахоляк, но без мирис на гниене.
Улови линията на вятъра и я проследи до една камара сиви камъни, някои от грубите парчета с размерите на малки коли. Отвесната скала над него му подсказваше произхода им, макар че беше минало достатъчно време, за да може издръжливите треви, еволюирали, за да оцелеят в този суров климат, да израснат до над коляното му около скалите.
Помисли си, че е било чист късмет, че тялото е попаднало в пукнатина, когато е било изпуснато. Или във всеки случай останките от него. Дългата пола, обсипана със стотици малки огледалца, иначе щеше да е фар на слънчевата светлина. Така или иначе, тази момичешка пола беше засенчена от скалите, а по-голямата част от тялото беше попаднала в пукнатина, създадена от две съседни каменни късове.
Кръвта бе засъхнала и се бе лющела през времето, когато бе лежала тук сама и забравена, дългата ѝ руса коса бе суха, но парадоксално лъскава, лицето ѝ бе неузнаваемо. Въпреки това сянката между камъните беше запазила достатъчно тъкани по лицето и тялото ѝ, за да може да предположи, че е била сериозно наранена. Скалите можеха да са причина за уврежданията, но Джейсън би се обзаложил, че тя е претърпяла насилие преди смъртта си. Защото това убийство, както и убийството на Ерис, беше предизвикано от ярост, от гняв.
Жестокостта му беше такава, че дори гниенето и храненето на дребни животни и птици не можеха да скрият факта, че е била пробождана отново и отново. На местата, където скелетната структура на тялото ѝ беше изложена на въздействието на природните стихии, той можеше да види вдлъбнатините, които острието беше врязало в костите ѝ. Следи от грозно насилие, които щяха да останат дълго след като червеите почистят остатъците от плътта ѝ.
Одри явно не е била от най-силните вампири, защото макар сърцето ѝ да беше изчезнало – изтръгнато от жестока ръка, ако разцепеният гръден кош беше показателен – главата ѝ все още беше прикрепена към тялото. Главата беше пукната и повредена, кожата на шията ѝ беше изсъхнала до мумийна сухота там, където не липсваше, но от това, което Джейсън можеше да види, щетите бяха причинени от птици и гризачи, които ядяха плътта ѝ, а не от опит за обезглавяване.
Ръцете ѝ вече бяха кости, нямаше как да разбере дали е носила пръстен на определен пръст, но той можеше също толкова лесно да разбере това от снимка, след като вече знаеше името ѝ. Обхождайки района около тялото, той не видя нищо друго забележително. Беше противно на всяко негово убеждение да я остави тук, но засега не можеше да рискува да я заведе във форта. Реакцията на Нейха беше непредсказуема – нещата можеха да станат смъртоносни много бързо, освен ако не направи това точно както трябва.
А Одри отдавна не беше наранена. Сега трябваше да помисли за други животи.
– Каквото и да се случи, ще се погрижа да се прибереш у дома – обеща той, преди да се премести обратно в по-откритата част на долината и да се издигне в нощното небе.
Вратите на балкона на Махия бяха отворени като за покана и когато влезе, я намери седнала на възглавница на пода в дневната. Беше се пременила от сари в туника от ярък аквамарин, съчетана с тънки памучни панталони в чисто черно, а косата ѝ беше събрана на познатия възел на тила на изящната ѝ шия.
Пред нея седеше ниска масичка, издълбана от тъмно дърво и инкрустирана с най-малкия отблясък на фино злато по краищата, върху която стоеше чайник, поднос със смесени соленки и сладкиши и две чаши. Той се спря, а разочарованието прониза тялото му.
– Очакваш някого.
Смехът на Махия беше топъл.
– Очаквам теб.
От много, много отдавна не бяха го хващали неподготвен.
– Откъде знаеше кога ще се върна? – От финия черен чай, който беше започнала да налива, се издигнаха вихри от пара.
– Добрият домакин познава ритъма на госта си. – Тя махна с тънка ръка, оголена от пръстени, но заобиколена от две стъклени гривни в същия нюанс като туниката, към плоската възглавница от другата страна на масата:
– Моля, седни.
Той се зачуди дали не се опитва да го съблазни, но реши, че е малко вероятно – туниката ѝ беше твърде скромна, мандариновата яка – висока, ръкавите – дълги до лактите, а лицето ѝ – изчистено. Изведен малко от равновесие от факта, че си е направила труда, той отблъсна възглавницата и седна направо на пода, а крилата му се преметнаха през по-малките възглавници с камъни, разхвърляни наоколо, и тъканта беше мека срещу долната част на крилата му.
– Трябва да имаш някаква сензорна дарба, за да предвидиш пристигането ми с такава точност.
– Какво? Не. – С втората дума изненаданият ѝ поглед се превърна в толкова съкрушителна честност, че той знаеше, че тя би предпочела да твърди, че има дарба. – Наблюдавах небето за теб. Така че виждаш, че в крайна сметка няма никаква мистерия.
С изключение на това, че го беше видяла. Никой не виждаше Джейсън, когато той не искаше да бъде видян, а той не искаше да бъде забелязан, когато влизаше във форта. Което означаваше, че Махия наистина има дарба.
– Кога ме забеляза? – Попита той с непринуден тон, като искаше да прецени степента на способностите ѝ. – Когато паднах от облаците?
– Предполагам, че е така – видях те на хоризонта малко след Стражата.
В този момент той беше високо, високо в небето, черна точка на фона на черното. Фактът, че Махия бе развила това, което изглеждаше като остро зрително чувство на толкова млада възраст, му подсказваше, че тя има потенциала да се превърне в сила сред ангелския род. Беше сгрешил, призна си той, подлъган от нежността на нейната сила, подобна на тихо, но упорито падане на вода върху камък, а не на силен трус, забравяйки факта, че е родена от двама могъщи безсмъртни.
– Вашият чай.
– Благодаря – каза той на същия език, на който говореше тя, и получи усмивка в отговор.
Когато тя побутна чинията със сладкиши, той изяде повече от половината от тях, преди да спре – беше пропуснал вечерята, беше по-гладен, отколкото предполагаше. През цялото време Махия го наблюдаваше с котешките си очи и той търсеше отровната омраза, която би трябвало да я е заразила… само за да открие проницателна интелигентност и сладост на духа, които не можеше да скрие, колкото и да беше добра в придворните маски.
Очарованието се преплете с гордост, която никога не бе очаквал да изпитва към принцеса Махия, защото тя трябваше да има волята на лъвица, за да успее да задържи тази отрова настрана, макар че тя капеше върху нея всеки ден.
– Намери ли Одри?
Джейсън обмисли въпроса, реши да ѝ се довери и да измери отговора ѝ.
– Да.
– Тя е мъртва, нали? И най-вероятно тя е била жената, която е топлила леглото на баща ми.
Бързината и точността на заключението ѝ накараха Джейсън да замълчи.
– Ти знаеш кой е убил Ерис – каза той бавно, осъзнавайки, че е сгрешил по повече от един начин. – Винаги си знаела. – Тя беше прекалено умна, прекалено добра в слушането на неизказаното, за да не е сглобила парчетата.
В процеса на поставяне на чашата си на масата тя се дръпна, трябваше да действа бързо, за да спре финия порцелан да се преобърне.
– Какво?
Поставяйки собствената си чаша на масата, той посегна към чайника и ѝ наля още чай.
– Пий.
Треперещите ѝ пръсти не оспориха заповедта. Докато постави чашата обратно, изражението ѝ беше изострено от решителност.
– Първо ти.
Назад към част 14 Напред към част 16
