Глава 17
– Махия, мила моя. – Арав тръгна сякаш да хване ръката ѝ, готвейки се да я вдигне към устата си, но тя спря това с учтивата постъпка на малък поклон, стиснала ръце за поздрав пред себе си.
– Господине – каза тя и в съзнанието ѝ това беше обида. – Не знаех, че посещавате милейди.
– Разбира се, че посещавам Нейха. – Очарователна усмивка, за която някога беше убеждавал Махия, че е само за нея.
Сега тя не се доверяваше на никоя мъжка усмивка. … и започваше да се доверява на мъж, който изобщо не се усмихваше. Беше невъзможно нещо, но го имаше. Имаше повече доверие на вражеския шпионин, отколкото на който и да е друг човек в този форт – истините на Джейсън можеха да са мрачни и често брутални, но никога не бяха лъжи, обвити в кисела сладост, която можеше да разяде.
– Ние с нея сме приятели на една възраст. – Погледът на Арав се вдигна към мястото, където Нейха стоеше на крепостните стени, а погледът ѝ беше насочен към града. – И, разбира се, не съм те виждал, любимата ми любовница, от много години.
– Аз вече не съм твоя любовница и не съм била от векове. – Чувстваше се осквернена от спомена за това как му бе позволила да отнеме невинността ѝ със задоволство, което после бе приела за грижа. – Пожелавам ти приятно посещение, но трябва да си вървя.
Арав я блокира, когато тя искаше да го заобиколи. Ако настояваше, щеше да предизвика сцена и макар че Махия нямаше нищо против да удари Арав, ако се наложи, да се поддаде на желанието, докато Нейха стоеше толкова близо, можеше да бъде опасно. Защото в едно нещо Арав не лъжеше – между него и Нейха имаше приятелство.
И до днес тя не знаеше дали Арав е действал по заповед, когато е прелъстил, а след това е изхвърлил Махия като боклук, или това е било просто случайност – мъжът пред нея се е възползвал от едно неизкушено момиче, което не се е ползвало с благоволението на архангела си и затова не е имало от кого Арав да се страхува от отмъщение.
– Чух, че делиш стая с човек, който е дал кръвен обет. – Очите на Арав блеснаха. – Любимецът на Рафаел е ням.
Ням? Това беше обида, толкова неразбираема, че нямаше никакво въздействие. Джейсън не бърбореше, но не беше и напълно мълчаливо същество – просто предпочиташе да не говори, докато нямаше какво да каже.
– Нейха – каза тя с ледена вежливост – изглежда, че го уважава.
Устните му се изкривиха в отражение на гнилата му вътрешна същност, която тя не беше видяла, докато не стана твърде късно.
– Тя скърби.
Ах.
– Затова ли сте тук? За да предложите утеха?
– Това е прерогатив на един приятел.
– Приятел, който иска да заеме мястото на Ерис.
– Аз съм по-силен, отколкото той някога е бил. – Надменност, подкрепена с факти; Арав беше един от генералите на Нейха. – Когато стана съпруг – каза той и стисна челюстта ѝ между палеца и показалеца, преди тя да успее да се отдръпне – ще помоля Нейха да ми те даде като специален домашен любимец.
Глупак. Махия се измъкна от хватката му, без да обръща внимание дали това ще привлече вниманието на Нейха. Защото, ако имаше нещо, което архангелът никога не беше правил, то беше да не обръща внимание на лошото отношение към жените в двора си. Всеки мъж, за когото се установи, че е принуждавал, пребивал или изнудвал жена, бе наказван светкавично с ампутация на части от тялото му – колкото по-тежко бе нападението, толкова повече губеше, докато някои не оцеляха, за да се възстановят.
Нямало значение дали жената е била благосклонна или не, богата или бедна, селянка или придворна. Правилото било абсолютно и част от това, което правело Нейха толкова обичана кралица. Но тази Нейха, помисли си внезапно Махия, и по гръбнака ѝ полази студ, може би не беше тази, която управляваше сега… поне не и когато ставаше дума за Махия.
– Някои биха казали, че съм наказан за това, което направих с теб и майка ти.
Потискайки смразяващото съзнание, тя се усмихна на Арав с остра като скалпел усмивка.
– Нейха цени лоялността у мъжа над всичко друго. Ако някога си помисли, че имаш намерение да докоснеш друга, докато си вързан за нея, мъченията и изкормването на Ерис ще изглеждат леко наказание в сравнение с нея.
Бледнейки, докато загубата на кръв беше очевидна дори под тъмнината на кожата му, Арав направи две бързи крачки настрани от нея. Махия вече си беше тръгнала, като беше използвала моментния му шок, за да заобиколи и да се спусне по пътеката към конюшнята – да погали конете, които толкова обичаше, щеше да я успокои донякъде. Усещаше как очите на Арав се впиват между лопатките ѝ, докато тя не изчезна зад ъгъла, и знаеше, че ако преди е гледал на нея като на играчка, сега вижда в нея нещо, което иска да счупи. Този ден тя си беше създала враг.
* * *
Три часа след откриването на тялото на Шабнам и след като беше приключил с редица други важни разследвания, Джейсън възнамеряваше да разпита дамите в очакване, но установи, че трябва да говори с Нейха.
– Венъм иска разрешение да влезе на ваша територия.
Устните на Нейха се размърдаха, когато тя мина покрай голям стенопис на открито, на който беше изобразена стройна девойка, носеща на главата си съд с вода.
– И така, блудният син се завръща – каза тя, а мъката и гневът в гласа ѝ бяха подквасени от топлина. – На път ли е към Убежището?
– Казва, че не би посмял да мине оттук, без да отдаде почитта си.
Смехът на Нейха отекна в мрамора около тях.
– Макар че се осмели да избяга при Рафаел веднага щом Договорът му беше завършен.
– Мисля, че щеше да бъдеш разочарована, ако не беше проявил достатъчно хъс, за да си проправи собствен път. – Макар че нямаше да ѝ е приятно да узнае колко точно могъщ бе станал вампирът през изминалите години.
Усмивката се задълбочи и Нейха каза:
– Съгласна съм с посещението му, стига да приеме, че обетът, който ви обвързва, включва и него, докато е тук. Да се надяваме, че е донесъл подарък, който ще смекчи гнева ми от неговото бягство.
Онова, което Венъм донесе, не беше нищо очаквано. Нито екзотична змия, нито огърлица във формата на кобра, нито гребен със скъпоценни камъни или рядко вино.
– Обясни това – каза Нейха с хладен тон, когато той разкри механичната маймуна, която биеше барабани и разбиваше чинели с маниакален блясък, докато се разхождаше в кръг по копринения килим с цвят на сапфир пред трона на Нейха.
Венъм изключи играчката.
– Това е усмивка, милейди. – Погледна нагоре от приклекналата си позиция и позволи на слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, да удари шокиращото зелено на очите, които не бяха човешки в никакъв смисъл, а процепите се свиваха срещу яркостта. – Мислех, че имате нужда от нещо повече от скъпоценности. Особено в този ден.
Нейха не каза нищо в продължение на дълга минута, преди да въздъхне и да му направи жест да се изправи.
– Сложете това в личните ми покои – каза тя на слугата, който стоеше дискретно встрани, и Джейсън разбра, че опасността е отминала, че хазартът на Венъм да се позове на погребението на Ерис се е изплатил.
– Разкажи ми – каза тя, след като слугата си тръгна – какво си правил в кулата на Рафаел.
Въпросът беше натоварен и изискваше от Венъм да раздели лоялността си, но вампирът го зададе, без да лъже – и без да издава никакви тайни.
– Уча се да бъда по-силен, по-добър. Сега отивам да работя при Гален.
– Да, този е човек, който разбира от търпение, каквото ти никога не си имал.
– Това е в природата ми. – Венъм сви рамене и Джейсън знаеше, че говори за импулсите, които бяха посяти в него от Кралицата на змиите, на отровите.
Слаба усмивка изкриви устните на Нейха, пресметливият блясък на предишния ѝ въпрос бе заменен от забавна привързаност.
– Кога те очаква този варварски майстор на оръжия?
– Рано съм. Ако мога да ви помоля за снизхождение, бих останал и бих поговорил с приятели, които не съм виждал от много години.
Очите на Нейха се смениха по онзи пъргав начин – ту кафяви, ту назъбени, разсечени зелени, като скоростта беше такава, че Джейсън почти можеше да повярва, че си го е въобразил.
– И така, Рафаел смята да внедри втори шпионин в двора ми?
– Вие обиждате Джейсън, милейди. – Обезоръжаващ чар. – Бих бил голям гърмящ слон за неговата елегантна кобра.
Раздразнено поклащане на главата на Нейха, архангелът изглеждаше по-снизходителен, отколкото Джейсън я беше виждал с когото и да било, освен с Ерис и Анушка.
– Остани, играй си игрите, но, Венъм? Не забравяй коя съм аз.
Венъм се поклони над ръката ѝ, притискайки устни към кокалчетата ѝ.
– Милейди, никога няма да забравя коя сте – не сте направили глупак.
* * *
По-късно, когато Венъм и Джейсън се изкачиха на стената над една от великолепните крепостни порти, Джейсън видя как вампирът въздъхна, докато гледаше града долу, къщите, които в по-голямата си част прегръщаха земята, но дори и най-малките бяха с врата, боядисана в ярък нюанс, или с червени капаци, със син покрив.
– Липсва ти това място.
– Понякога – каза Венъм, а косата му се вдигна от вятъра, който подръпна опашката на Джейсън. – Тази земя е мястото, където съм роден, тази крепост е мястото, където съм направен. Тя винаги ще има претенции към сърцето ми, макар че Рафаел е този, който има претенции към моята лоялност.
Джейсън си помисли за палмовите пясъци на Тихия океан, за отдалечения остров, който беше негов собствен, където отиваше, когато искаше да изчезне от света. Макар че не беше мястото, където се беше родил, то беше достатъчно близко, за да го боли сърцето.
– Разбирам.
– Рафаел си помисли, че можеш да оцениш едно познато лице, някой, на когото можеш да се довериш да ти пази гърба.
– Радвам се, че си тук – каза той и си помисли за жената, която живееше във форт, заобиколена от стотици други, но която беше и винаги е била сама, без никого свой.
Дори и той имаше спомени за любов, които да го поддържат. Махия нямаше нищо. И все пак тя имаше надежда в сърцето си, способност за нежност на душата. Силна, тя беше толкова силна, по-силна от него, защото там, където той трябваше да се затвори, за да оцелее, тя бе успяла да го направи непокътната.
– И така – каза Венъм – разкажи ми какво се е случило – няма да предам клетвата ти, а Рафаел няма да очаква това от мен.
Джейсън никога не беше вярвал в обратното.
– Тук има нещо нередно. – Той разказа на Венъм за тройните убийства, за подробностите, които не се вписваха съвсем. – Ти все още познаваш много хора в този съд отблизо. – Приятели, с които вампирът бе поддържал връзка, с някои от истинска привързаност, с други, защото бяха полезни – под чара си Венъм можеше да бъде студено практичен. – Намери връзката, ако можеш.
Убийствата носеха твърде познати емоционални отпечатъци, за да са дело на различни субекти, и все пак Нейха нямаше нужда или очевиден мотив да убие своята придворна дама по такъв жесток начин. Независимо от всичко останало, той просто не можеше да я види как прекъсва бдението си до тялото на Ерис, за да извърши това деяние, не и когато това бяха последните часове, които тя някога щеше да прекара с него.
Венъм кимна замислено и плъзна огледалните си очила обратно върху очите си.
– Ще направя всичко възможно, но ще трябва да си тръгна най-много след три дни. Нейха няма да ми даде снизхождението си след това.
– Ти си по-добър познавач на настроението ѝ от мен – тръгни, когато трябва. – Получавайки кимването на Венъм, той зададе на вампира въпрос, който нямаше нищо общо със задачата му във форта. – Как е Скръб? – Момичето беше оцеляло след нападение от луд архангел, излезе от него заразено с токсин, който я беше превърнал от смъртна в нещо друго, а способностите ѝ бяха непостоянни.
Челюстта на Венъм се напрегна, сухожилията се притиснаха към кожата на врата му.
– Засега Джанвиер е поел вампирското ѝ обучение – каза той, визирайки вампира, който бе работил пряко под ръководството на Димитри в редица операции и чиято лоялност към Кулата бе неоспорима – макар че досега бе по-полезно да го има в света като очевидно свободен агент.
– Знаеш колко добър е Джанвиер – добави Венъм – но ще трябва да се връщам периодично, за да танцувам с нея скоростни танци.
Венъм умееше да се движи със змийска бързина – умение, което Скръб споделяше, макар че нейното идваше от друг източник.
– Може ли да я извика по команда?
– Не. И ако не се научи да го прави, ще умре. – Безпощадни думи. – Но Онър е права – първо трябва да усвои основите, преди да започна да я подтиквам отново, иначе ще прави глупави грешки, които само скоростта не може да излекува.
– Кой се е заел с физическото ѝ обучение с Онър извън града?
– Ашуини. – Лицето на Венъм се размрази, устните му потрепнаха с частица. – Знаеш ли какво направи тя на Джанвиер при последната им среща?
– Онър беше замесена. – Джейсън бе наблюдавал ловците и вампира от първата им среща, като никога не бе разбирал отношенията им – в един момент те бяха противници, решени да се сринат до основи, а в следващия – съюзници. Ашуини беше взела със себе си Джанвиер, когато ѝ се наложи да работи в опасната територия на Назарах, и Джанвиер беше този, чиято сапфирена висулка ловецът носеше на врата си. И все пак, доколкото знаеше, те никога не бяха били партньори в леглото.
– Защо просто не спят един с друг? – Попита той Венъм, чудейки се дали не е пропуснал някой тънък нюанс в отношенията им.
Смехът на Венъм беше тих, очите му бяха зловещи на слънчевата светлина, докато той придърпваше слънчевите си очила към върха на главата си.
– Това е вечна загадка. – Той поклати глава. – Коя е тази много красива жена, която идва тук?
Джейсън нямаше нужда да следи погледа на Венъма – той усещаше присъствието на Махия като нежна топлина върху крилата си.
– Принцеса Махия, и тя е моя. – Нямаше право да твърди това, но Венъм умееше да очарова жените, когато беше в настроение, а Джейсън откри, че не желае Махия да бъде очарована.
– Ах. – Вампирът се обърна и скочи от портата с безгрижна небрежност, която накара Махия да плесне с ръка по сърцето си.
Но Венъм се приземи на пръсти, лигав като котка. Приземил се до него, Джейсън гледаше по-скоро Махия, отколкото Венъм, докато вампирът се надигаше и се навеждаше над ръката ѝ.
– Колкото и невъзможно да изглежда, не вярвам да сме се срещали някога.
Очарованият поглед на Махия се задържа върху очите на Венъм, когато той вдигна глава и пусна ръката ѝ.
– Не… но съм чувала за вампира с очите на змия. Вие сте се намирали в двора на Делхи в основната част.
– Бях – съгласи се Венъм – но съм посещавал тук неведнъж. Сигурно си учила в Убежището.
– Да. Вярвам, че си се заклел във вярност на Рафаел, когато се върнах в крепостта.
Джейсън долови финия трепет, който пробяга по кожата на Махия, докато тя говореше за завръщането у дома, което сигурно е било ужасяващо преживяване за едно младо момиче, и разпери крилото си точно толкова, че то се допря до нейното. Това беше интимност, която тя не беше предложила, която той никога не би инициирал, ако беше спрял да се замисли, но вместо да трепне, тя се отпусна.
– Радвам се, че най-накрая се запознах с теб – каза тя на Венъм с истинска топлина в тона си. – Нейха винаги е казвала, че ти си един от най-големите ѝ гордости.
Усмивката на Венъм беше остра, а следващите му думи бяха насочени към Джейсън.
– Ще се срещнем ли на вечеря?
– Ела в двореца на Махия.
– Дотогава. – Той отново целуна ръката на Махия, преди да си тръгне.
Джейсън проследи с поглед профила на Махия, докато тя гледаше как вампирът си тръгва.
– Не се поколеба да му позволиш да те докосне.
– Мисля, че първо беше шокът – тези очи… – Тя поклати глава. – А после видях, че е твой приятел.
Тънка пукнатина, нещо фундаментално се пречупи в него.
Махия продължи да говори, когато той не отговори.
– Нейха се е опитвала да пресъздаде ефекта, който познаваш, и някои от нейните направени имат и най-малкото усещане за него, но никога не е успявала така, както с Венъм.
– Той ще се радва да знае, че е уникален – каза Джейсън, разглеждайки пукнатината, която тя беше създала в щитовете му, щетите бяха дълбоки, а поправката не беше проста работа.
Светлите очи на Махия му се усмихнаха.
– Отиваш да говориш с дамите в очакване?
Той се забави толкова дълго с отговора, че усмивката ѝ избледня, а изражението ѝ стана замислено. И той знаеше, че ще я докосне отново, ако тя го насърчи, тялото му жадуваше не само за усещане, но и за мистерията и – когато охраната ѝ паднеше – за необяснимата сладост, която представляваше Махия.
Назад към част 17 Напред към част 19
