Глава 18
Махия гледаше след чернокрилата форма на Джейсън, докато той се издигаше в небето, а мъничките косъмчета по ръцете ѝ все още се изправяха в отговор на погледа, който бе уловила в очите му. Първичната реакция не беше подхранвана от тревога или страх, а от страст, която не беше просто физическо желание. Джейсън я очароваше на много нива. Той беше груба резба, красив мъж, за когото имаше чувството, че никоя жена не се е доближавала до опитомяването му.
Щеше да е жалко, ако това някога се беше случило. Дивотата му беше неразделна част от него – може би другите не биха я сметнали за такава, не и предвид хладната дистанция, с която гледаше на света, но Махия разбираше… че носи същата дивота в себе си. Това, че беше затворена, ограничена и контролирана, не означаваше, че я няма. Джейсън носеше природата си в кожата си, в извитите линии на татуировката, която тя искаше да проследи с върховете на пръстите си… с устните си.
Беше опасно признание, но лъжата пред самата себе си нямаше никаква цел. По-добре да приеме, че е уязвима, когато става дума за неразгадаемия шпионин, за да може да се предпази от слабостта. Единственият проблем беше, че Махия не беше сигурна дали иска да се отвърне от трептящия мрак на зараждащия се пламък между тях.
* * *
Джейсън се приземи зад Лисбет, където тя седеше на мраморна пейка в малка затворена градина с тераса край двореца, в която се помещаваха придворните дами. На мъжете беше строго забранено да влизат в тази зона, освен ако не са изпратени по работа от самата Нейха, а всички охранители – ангелски и вампирски – бяха жени.
Дребната жена скочи на крака с изтръпване.
– Господине, разбирам, че сте гост на миледи, но не можете да сте тук.
– Нейха няма да е недоволна от вас. – Може и да беше с Джейсън, но тъй като не му беше забранила изрично да разговаря с придворните дами в личните им покои, той не нарушаваше никакви правила. – Искам да говоря с теб за Шабнам.
Промяна в лицето ѝ, бърза мисъл.
– Ние сме разстроени. – Очите ѝ се насълзиха, тъмнокафявото се превърна в блестящ топаз, красотата ѝ сияеше. Вдигнала към лицето си деликатна дантелена кърпичка, тя избърса кристалната чистота на сълзите си.
– Съжалявам, че ви причинявам допълнителна скръб. – Тонът му беше успокояващ.
Макар да не можеше да имитира емоции толкова добре, колкото Лисбет, той умееше да използва гласа си като оръжие. Някога го беше използвал в песен, но песните в сърцето му отдавна бяха замлъкнали и той знаеше, че един ден и гласът му щеше да замлъкне. Човек, който няма нищо в себе си, в крайна сметка няма какво да каже.
Крила от среднощно синьо и ярко зелено, усмивка, която виждаше твърде много, раздвижваха неща, които не бяха докосвани от цял еон.
Гласът на Лисбет се преплиташе с неочакваните образи, които шепнеха в съзнанието му.
– Всичко е наред. – Като подсмърчаше с деликатност, която с нищо не помрачаваше красотата ѝ, тя каза: – Искаш помощ, за да потърсиш убиеца на Шабнам?
Той наклони глава.
– Знаете ли за нещо, което може да хвърли светлина по въпроса?
Изчислено колебание, преди тя да поклати глава.
– Сигурна съм, че не бих могла да кажа.
– Тя е мъртва. – Джейсън добави нежни, топли нотки в гласа си. – Това, което казваш, не може да я нарани.
Преглъщайки, Лисбет обви ръце около себе си, сякаш ѝ беше студено.
– Не е редно да се говори лошо за мъртвите, но… Шабнам не е била вярна на любовника си. – Думите бяха оформени с изключителна искреност, но Джейсън знаеше, че са лъжа. Все пак я остави да продължи, искайки да види колко черна ще бъде жертвата. – Беше щедра на услуги… особено когато ставаше дума за стражите – вярвам, че мислеше да си проправи път на места, където не ни е писано да ходим.
Ловко обвинение в шпионаж, може би дори в измяна.
– Смятате ли, че някой от стражите може да е станал ревнив? – Попита той, като нарочно се държеше глупаво.
Най-слабият намек за нетърпение пробяга по лицето ѝ, нарушавайки безупречната досега илюзия за красива скръб.
– Сигурна съм, че при цялата си припряност Шабнам не е била нищо друго освен отвличане на вниманието им. Но семейството ѝ се гордее с нея. Може би са смятали действията ѝ за срамни. – Скромно спускане на извитите черни мигли. – Не ги обвинявам в нищо и съм сигурна, че те никога не биха… но ти попита. И аз просто исках… О, забрави, че казах нещо.
– Оценявам доверието ти. Благодаря ти.
– Разбира се. – Тя не можа да сдържи самодоволното задоволство в гласа си. – Само се надявам да съм помогнала.
– Да, много. – Като се извини, Джейсън се издигна във въздуха. Не му отне много време да проследи останалите дами в очакване. Те бяха същества, които не обичаха да се отдалечават твърде много от местообитанието си, страхувайки се, че друг ще заеме мястото им или ще получи някаква услуга, от която те са изключени.
Всички, с изключение на приятелката на Шабнам с врабешки крила, Тануджа, се опитаха да злепоставят жертвата. Една от тях дори намекна, че тя е съблазнила Ерис. Тануджа обаче беше категорична, че Шабнам е била вярна любовница и не е била шпионка.
– Тя беше хубав човек – проплака Тануджа, а кожата ѝ с меко кафяв цвят бе на петна от притеснението. – Твърде мила за тази яма от гадини, а фактът, че беше любимка на Нейха, само накара останалите да се държат по-зле с нея. Тя се смееше и казваше, че са завистливи вещици, но сега е мъртва. – Твърд поглед от очите с червени бръчки. – Лисбет може и да не обича да си мърси ръцете, но тя произхожда от семейство, което няма нищо против кръвта.
* * *
Небето беше сочното сиво на една бална вечер, когато той се приземи на балкона пред апартамента си. Пренебрегвайки собствената си врата, той почука на тази на Махия. Тя отвори малко лявата, а предпазливото ѝ изражение се промени в мига, в който го видя.
– О, това си ти! – Усмивка, достигнала до очите ѝ, за да ги освети до бледост, тя дръпна вратите напълно отворени.
В този миг Джейсън усети, че нещо се блъска в него, мощно, аморфно осъзнаване, което се опита да улови, да разгледа, но то беше толкова много дим, който се измъкваше от ръката му, но оставяше отпечатък след себе си.
– Защо се притесняваше? – Попита той, чувствайки се така, сякаш е белязан по някакъв неизменен начин.
– Аз… – Махия поклати глава. – Влезте първо. Храната е гореща.
Влезе вътре, когато тя се обърна, и затвори вратите на гърба си. Тя не се стресна от постъпката, сребърната украса върху бледорозовото на прилепналата ѝ туника и върху маншетите на глезените на белите ѝ панталони в харемски стил улавяше светлината от малкия кристален полилей горе. Гребенът в прилежно вързаната ѝ коса беше сложно обработено сребро, обсипано с диаманти, а марленият бял шал, преметнат през раменете ѝ отпред, беше украсен с нишки от същия метален нюанс в краищата.
– Обличаш се официално.
Заемайки грациозно място на плоската възглавница пред ниската масичка, разперила зад себе си криле в слава на изумрудено и пауново синьо с пръски от струя, тя вдигна каната с вода.
– Ти също ще трябва да се облечеш. Нейха ни е повикала на официална вечеря. Но имаме достатъчно време да хапнем и да пийнем.
Той зае мястото си срещу нея, забелязвайки цвета на устните ѝ, умелото използване на други козметични средства, за да подчертае скулите ѝ, като същевременно приглуши очите ѝ. Това също, помисли си той, беше изтънчена маска.
– Храната на вечерята няма да е приятна?
– Храната ще бъде изискана, но разговорът ще свие стомаха ми. А ти ще бъдеш твърде зает да гледаш и слушаш всички, за да хапнеш повече от една-две хапки.
Той си помисли, че може би странното усещане в гърдите му може да е забавление. От време на време Илиум предизвикваше същата реакция у него, но тази беше някак по-мила, по-нежна.
– В такъв случай ти благодаря за грижовността.
Тя го погледна остро, очите ѝ се свиха.
– Бъди внимателен, иначе ще спра да те храня.
– Наистина голямо наказание. – И щеше да бъде; този крехък ритуал на завръщането у дома беше важен за него по начин, който тя не можеше да разбере. – Мога ли да пия малко вода? – Каза той, като разсеяно забеляза малката торбичка с моркови, поставена на малката масичка, на която имаше незапалена лампа, сякаш Махия беше сложила торбичката, а после забравила за нея.
– Щом така хубаво помолихте. – Устните ѝ потрепнаха и тя му наля, след което махна капаците от подносите, които се намираха между тях. – Бях в настроение да готвя, така че имаш няколко варианта. Искаш ли да опиташ по малко от всеки?
– Да. – Знаеше, че би трябвало да протестира срещу начина, по който му сервира, но тя сякаш изпитваше удоволствие от това… и той също. Така че той остана безмълвен и взе чинията, която тя му приготви. Докато ядяха, в съзнанието му се натрупаха спомени как се е опитвал да готви, след като е останал сам, как е изгарял всичко, как е живял известно време на плодове и суров корен от маниока, докато стомахът му не се е разбунтувал.
По-късно, когато пристигна в Убежището, поиска да го третират като възрастен, независимо от хронологичната му възраст, и никой не му възрази. До Махия не би казал, че е пропуснал такъв тих признак на грижа като това, че някой си е направил труда да забележи дали яде или не.
– А сега – каза той, след като прибраха чиниите и тя наля и на двамата ментов чай, освежаващ и силен – кажи ми дали причината, поради която стомахът ти ще се свие, е същата, която те накара да се страхуваш да отвориш вратата.
Махия го погледна над върха на чашата си, а струйки пара погалиха устните ѝ.
– Винаги ли си толкова настойчив?
Той повдигна вежда и устните ѝ се разтвориха в тих смях.
– Разбира се, че си. Как иначе щеше да станеш най-добрият шпионин за член на Кръга? – Тя обгърна с ръце чая и каза: – Арав… един мъж, с когото имах връзка, когато бях малко повече от момиче – смехът се процеди от очите ѝ – е във форта и също е настойчив, по нежелан начин.
В кръвта му се образува черен огън, студен и смъртоносен.
– Той докосна ли те?
– Само ръката ми. – Поставяйки чашата си, тя потърка тази ръка. – Хвана ме в двора преди час, когато нямаше причина да е на това ниво на крепостта. Знам, че го направи, за да ми напомни за присъствието си, за да ме сплаши – аз си тръгнах от него по-рано, а никой не прави това.
Джейсън слушаше, докато тя му разказваше за сутрешната си среща с ангела, а черният огън в нея се смекчи малко, когато добави:
– Може би не беше най-умният ход да го злепоставям умишлено, но ми донесе удовлетворение и не съжалявам. – Тя подпря челюстта си, сякаш очакваше порицание.
– Когато бях на сто двадесет и три – каза Джейсън, като си направи забележка да посети Арав в най-тъмния час на нощта, за да напомни на другия мъж за острия вкус на страха – поканих Михаела на танц. Не защото се бях опиянил от красотата ѝ – винаги беше виждал истината за егоистичното ѝ сърце, а защото искаше да изпита това опиянение, искаше да почувства нещо повече от далечната дистанция, която беше нормалният му начин на съществуване. – Тогава тя не беше архангел, но все още беше кралица, а властта ѝ беше огромна.
Очите ѝ бяха огромни, Махия се наведе напред.
– Е? – Поиска тя с нескрито нетърпение. – Какво се случи?
– Тя беше толкова учудена от моята галантност, че каза „да“. – И той получи отговор на въпроса си; каквото и да беше счупеното в него, дори близостта на най-красивата жена на света не можеше да го поправи. – След това Рафаел ми каза, че е можела също толкова добре да се обиди и да ме убие на място… но и аз не съжалявах.
Махия отново се засмя, а в живата чистота на очите ѝ искряха златни отблясъци, които го плениха, защото никога досега не беше зървал тези трептения на блестящия метал. И той си помисли, че може би младежът, който беше, може би е грешал, че може би дори едно замръзнало сърце може да се събуди един ден.
– Сигурно – каза тя, когато си пое дъх – си бил легенда сред връстниците си.
Тогава Джейсън не беше имал много приятели, но имаше Дмитрий и Рафаел.
– Рафаел ми наля чаша хилядолетен скоч, след което заедно с Дмитрий вдигнаха тост за топките ми. – Това беше още едно звено от връзката му с двамата мъже, връзка, която се бе засилила още повече през годините, като всеки от останалите в Седемте бе добавил своите части, за да създаде веригата, която го държеше в света, в живота.
– Не мисля, че Нейха някога е била толкова неофициална с някой от придворните си – каза Махия. – Макар че аз не я познавах, когато е била толкова млада, колкото Рафаел сигурно е бил при първата ви среща.
– Ще попитам Леуан следващия път, когато пътищата ни се пресекат.
Очите на Махия се присвиха, разшириха се, после отново заблестяха.
– Ти наистина знаеш как да се смееш! – Тя вдигна един пръст към изкривените си в пакост устни. – Обещавам, че няма да кажа на никого.
– Никой няма да ти повярва така или иначе.
Махия остави чашата си, а чаят почти се разля.
– Не мога да повярвам, че ме накара да се кикотя – обвини се тя между глътките въздух.
Той не можеше да откъсне очи от сияйната ѝ радост, пръстите го сърбяха да я хване за брадичката, да я дръпне през масата, за да може да опита устните ѝ, лъскави и влажни от последната глътка чай.
– Кой друг ще бъде на тази вечеря? – Попита той, когато усмивката ѝ избледня, за да бъде заменена от трескава руменина по скулите ѝ.
Преглъщайки, тя наведе глава под предлог, че налива още чай, но той видя как пръстите ѝ треперят и всеки негов ловен инстинкт изплува на повърхността.
– Мисля, че ще бъде малка група. – Тя премина през кратък списък на възможните гости, докато той се мъчеше да сдържи първичното желание да бутне масата настрани и да утоли жаждата, която изпитваше към тази принцеса с нейната упорита надежда, с нейното неопетнено от отровата сърце и с нейния начин на гледане, който подсказваше, че тя може би просто ще се съгласи с всяко негово искане.
– Независимо дали носи траурно бяло или не – добави Махия, без да срещне погледа му – Нейха скърби за Ерис – дори и да продължава да го мрази. Така че това ще бъде тържествено събитие.
– Много съжалявам. Простете ми.
Вековното ехо беше смразяващо напомняне, че любовта и омразата често са тясно преплетени – по начин, който може да е непонятен за едно дете, но който мъжът разбираше твърде добре. Тъй като този мъж разбираше, че въглените на нуждата в червата му нямаше да изстинат, докато не се нагълта с меката кожа и изпълнените с удоволствие викове на принцеса Махия.
– Махия.
Пръстите му прибраха назад кичур коса.
– Да?
– Мисля, че – каза той, посегна към брадичката ѝ и прокара палец по долната ѝ устна – трябва да решиш нещо тази вечер.
Назад към част 18 Напред към част 20
