Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 20

Глава 19

През Менчерес преминаха толкова много емоции. Удовлетворение, че мъжът, който е малтретирал Кира, е мъртъв. Възхищение от ледената ѝ смелост на такава млада възраст. Благодарност към човека, който се е застъпил за нея. Гняв към полицаите, които бяха отказали работа на Кира от лоялност към тези, които бяха опозорили закона. Над всички емоции обаче стои съпричастността. Знаеше каква мъка е изпитала, когато е станала причина за смъртта на някого, когото някога е обичала, дори и Кира да не е била истинският инструмент. Да, той твърде добре познаваше болката от това да направиш този избор, а после да го осъществиш докрай, до горчивия, кървав край. Малцина щяха да разберат колко тежко е било това.
От всички хора, които се намираха в околностите на този склад преди три седмици, Кира беше тази, която последва гласа му и влезе през тази врата, което трябваше да е повече от съвпадение. Трябваше да е съдба.
Но при този надвиснал мрак, който го чакаше, можеше ли Кира да е съдбата, която да е причина за смъртта му? За толкова кратко време нейната позиция в живота му се бе превърнала в изключително важна. Никой друг през последните две хилядолетия не бе бил отговорен за такава голяма промяна в действията, мисленето и чувствата му. Хладният разум беше това, което го бе държало жив през тези дълги, изпълнени с войни години, но винаги когато беше близо до Кира, разумът го напускаше. Ако искаше да предотврати настъпващата тъмна празнота, най-добрият му шанс беше да откъсне Кира от себе си. Както добре знаеше, хората, които се ръководят от емоции, а не от разум, са много по-лесни за убиване.
И все пак, гледайки Кира, той не се интересуваше нито от разума, нито от смъртта. Нито пък телефонът му, който отново започна да звъни.
Менчерес се плъзна през водата към нея, привлечен от същата неумолима принуда, която караше молците да танцуват с пламъците. Беше имал на разположение няколко живота, изпълнени с разум, хладни машинации и в крайна сметка с празнота. Може би молците знаеха това, което той не знаеше, че радостта от пламъка си струва цената на унищожението.
Той възнамеряваше да разбере това.
Очите на Кира потъмняха до по-наситено зелен нюанс, докато той се приближаваше. Той постави ръцете си от двете ѝ страни и се подпря на перваза на ваната, докато се издигаше на колене. Краката ѝ се допряха до гърдите му, водата, която се стичаше по него, намокри краищата на роклята ѝ, но тя не се отдръпна. Вместо това ароматът ѝ пламна от желание, докато бавно разглеждаше тялото му.
– Почти усещам погледа ти върху мен – промърмори той, а топлината се надигна в слабините му, когато най-накрая изпрати затоплената си във ваната кръв там.
– Ако очакваш да не те погледна, Менчерес, значи се подценяваш.
Гласът ѝ беше дрезгав, като се задържаше върху сричките на името му, сякаш ги галеше. Той се приближи, притискайки тялото си към коленете ѝ, докато тя не трябваше или да се отдръпне от него, или да ги разтвори.
Кира разтвори крака, без да се интересува от водата, която я напояваше, докато той доближаваше тялото си до нейното, наслаждавайки се на стона ѝ, когато кожите им се срещнаха. Тя обгърна с ръце шията му и пръстите ѝ разделиха косата му на няколко гъсти кичура, докато се взираше в очите му.
– Няма ли да решиш отново да спреш по средата на пътя, нали?
Той доближи устата си до ухото ѝ и облиза нежната му обвивка веднъж, преди да отговори.
– Бях разделен от съпругата си за повече от девет века и законът ми забраняваше да лежа с някого другиго. След нейната смърт никой не ме изкушаваше достатъчно… до теб.
Кира се отдръпна, за да го погледне, и издаде учуден звук. – Не си правили секс повече от деветстотин години? – Тя преглътна. – Ако се опитваш да кажеш, че искаш да не бързаме, да изчакаме, докато се опознаем по-добре…
Той се засмя и я дръпна с него във ваната.
– Не. Предупреждавам те, че няма да проявя никаква милост към теб.
Той я целуна с целия си насъбран глад, който бушуваше в него през по-голямата част от хилядолетието. Ръцете на Кира се стегнаха около него, вкусът на устата ѝ беше опияняващ, а ласките на езика ѝ – чувствена екстравагантност. Водата във ваната се разплиска, когато той свали роклята ѝ и я захвърли настрани. Сутиенът и бельото ѝ също бяха захвърлени, докато нищо не прекъсна гладкостта на плътта ѝ покрай неговата.
Тя изстена, докато прокарваше ръце по тялото му. Той измъкна устата си от нейната, целувайки красивата линия на челюстта, преди да се спусне към пълнотата на гърдите ѝ. Той напълни устата си с всяка от тях последователно, смучейки зърната ѝ, докато задъхванията на Кира не се превърнаха във викове, а ноктите ѝ не задраха по гърба му. Докосванията ѝ станаха по-безумни и тя сви крака около кръста му. Усещането да я обгръща беше за него великолепно, всяка сочна извивка на тялото ѝ възпламеняваше, но той не искаше да избързва с този момент. Искаше първо да я изследва по-пълноценно.
Той гали гърдите ѝ, докато главата му се потапя под водата. Стегнатото украшение от къдрици дразнеше устата му, преди езикът му да разтвори дълбините ѝ. Похотта се надигна с непоносима сила при първия му вкус към нея. Хлъзгавата ѝ мекота го пристрастяваше, подтикваше го да плъзга езика си по-бързо, по-дълбоко, докато още повече от меда ѝ не овкуси устата му, а виковете ѝ не придобиха спешен, ритмичен характер. Нейното удоволствие само засили непреодолимата му, болезнена нужда, стягайки всичко в него с жадно желание. Трябваше да бъде в нея. Трябваше да…
Менчерес се изстреля от ваната с ръмжене и само вековното им приятелство му попречи да нанесе смъртоносен удар на вампира, който се натрапи. Горгон стоеше на вратата на банята, а изражението му беше мрачно.
– Ако не беше на живот и смърт, повярвай ми, нямаше да те прекъсвам, но трябва да видиш това. Сега.
Ако Кира все още можеше да се изчервява, бузите ѝ щяха да са огненочервени. Да остане в банята и никога повече да не погледне Горгон ѝ звучеше като добър план, но думите „живот и смърт“ не ѝ позволиха да се погрижи за смущението си. Менчерес беше затворил вратата на банята с промърморено извинение, когато се запъти навън, за да види за какво ги е прекъснал Горгон, така че тя имаше личен момент да събере разбитото си равновесие – и една кърпа – преди да го последва.
– Опитах се да се обадя – казваше Горгон, докато отиваше до компютъра на Менчерес. – Боунс също го направи. Той ми се обади, след като не можа да се свърже с теб. Когато му затворих слушалката, избягах обратно от града толкова бързо, колкото можах.
Менчерес стоеше със скръстени ръце, все още гол, а върху килима под него капеше вода. Кира забеляза, че на гърба си има татуировка на символ, който не разпознаваше, но не намери време да ѝ се възхити, тъй като вниманието ѝ беше приковано към това, което правеше Горгон.
Менчерес изръмжа.
– Оня стриптийз клуб от онази вечер беше подпален – каза Горгон, докато пръстите му се движеха бързо по клавиатурата. – Онези трима вампири са мъртви, както и няколко човека. Но не това е истинският проблем.
– Дженифър беше ли един от убитите хора? Дженифър Джаксън? – Попита Кира, изненадана от това колко хладнокръвно Горгон описа смъртните случаи.
– Щеше да е по-добре, ако беше – промълви Горгон.
Кира се стъписа от отговора му. Менчерес я придърпа в кръга на ръцете си, мократа му коса падаше по раменете ѝ, устата му леко докосваше слепоочието ѝ.
– Тази новина, макар и важна, можеше да почака – каза той на Горгон с твърд тон.
Горгон вдигна поглед след още няколко бързи потупвания на пръстите му.
– Това не може.
Сайтът на чикагския новинарски канал запълни екрана на лаптопа, видео сегмент от новините в единадесет часа в центъра на страницата. Очите на Кира се разшириха при замръзналото изображение със заглавие „ВАМПИРСКА РОЛЯ, ОТГОВОРНА ЗА УЖАС? Не заглавието беше това, което я зашемети. Беше това, че виждаше себе си на изображението, с отпусната назад глава, с устата на Менчерес, вкопчена в гърлото ѝ.
– О, Боже мой – прошепна тя.
Горгон щракна върху „play“ и гласът на водещия на новините се разнесе, говорейки за ужасяващата сцена с обгорели тела, която пожарникарите намерили, когато се отзовали на сигнала. Изненадващо, палежът се беше случил предния ден, а не тази вечер, но това, което беше открито навреме, за да влезе в новините в единайсет часа, бяха записите от охранителните камери. Единственият комплект, намерен на мястото на инцидента, е бил повреден, но все още са останали някои видими сегменти.
– … не разполагам с имената на замесените участници – промълви водещият на новините с професионално мрачен глас. – Полицията все още е в процес на издирване на самоличността им, но както виждате, изглежда, че се извършва странна имитация на вампирски – точно така, казах вампирски – ритуал. Нека да гледаме кадрите, Робърт.
Менчерес затегна хватката си върху Кира, докато тя гледаше безмълвно, докато на екрана се случваше смъртта ѝ. Когато видя как Менчерес сваля огърлицата ѝ и я използва, за да пререже собственото си гърло, ръката ѝ конвулсивно се сключи върху кръста. Сигурно е сменил верижката, помисли си тя, изтръпнала. Никога не беше забелязвала дори момент, в който огърлицата не е била на нея, но през първия ден беше замаяна от жажда за кръв…
– Ще съжаляваш за това – каза Менчерес на екрана на Радже, след като тя приключи с хлътването от врата му и тялото ѝ беше неподвижно.
Пазителят на закона сгъна ръце.
– Ти ме заплашваш?
Екранът сякаш се стегна, за да покаже в близък план лицето на Менчерес.
– Обещавам ти.
Образът избледня, за да покаже отново водещия на новините. Молим всеки, който разполага с информация за самоличността на хората от видеото, да се свърже с полицейското управление в Чикаго Хайтс, Криминална служба или с централата на новините.
Кира все още не успяваше да събере думи. Сестра ми може да е видяла това, помисли си тя застинало и отнесено. Или брат ѝ. Или шефа ѝ, или Лили, или някой от другите хора в офиса ѝ. По дяволите, полицаите, които бяха на процеса срещу Пийт преди години, можеха да я разпознаят. За по-малко от пет минути всичките ѝ шансове да се върне към някакво подобие на предишния си живот бяха подпалени със същата безмилостна ефективност като пожара, унищожил стриптийз клуба.
– Радже – изплю Менчерес. – Това е непростимо престъпление дори за него.
Горгон го погледна уверено.
– Пазителят на закона твърди, че ти си убил тези хора и си опожарил клуба.
Менчерес се взираше в Горгон, попивайки тази информация. Ръцете му останаха около Кира, усещайки финия трепет, който премина през нея.
– Това ли са всички възстановени кадри? – Попита тя с дрезгав глас. – Видеозаписът от онази нощ е на няколко дни. Нямаше ли на разположение по-нов запис, може би такъв, който да показва истинския убиец и подпалвач?
Менчерес нямаше нужда да вижда как Горгон клати глава, за да знае отговора на този въпрос. Беше предположил, че стаите в клуба са заснети с видеокамери. Радже очевидно също го беше направил, а Пазителят на закона щеше да се увери, че на мястото на инцидента няма да остане нищо, което да го уличава. Не, Радже беше оставил само образи, които изглеждаха много осъдителни за Менчерес за всеки в техния свят, който ги видеше.
– Не бяха намерени кадри с по-късна дата от тази, а това, което видяхте, беше съкратена версия. Пълният клип не е на сайта на новинарската станция, но го има в YouTube и на различни други места.
– Покажи ми – каза Кира веднага.
Горгон погледна към Менчерес. Той му кимна едва забележимо. След няколко кликвания версията в YouTube започна да се възпроизвежда. Тя беше значително по-дълга, като започваше от момента, в който Менчерес пристигна за първи път, за да излекува Кира, и завършваше с изнасянето на току-що умрялото ѝ тяло от стаята.
Студената част от него можеше да се възхити на хитростта на Радже. Запазена на лентата, за да я види целият свят, беше прикритата заплаха на Менчерес към тримата вампири, които бяха ранили Кира, ясното му недоволство от присъдата на Пазителя на закона и откритата му заплаха към Радже в края. Блестящо.
– Вижте коментарите. – Гласът на Кира беше кух. – Критикуват смъртта ми.
Той сканира коментарите под видеокамерата. Фрази като „ОМГ, това е толкова фалшиво!“ „Трябваше да има повече кръв“, „Най-лошата актриса в историята“ и „Какво става с тези кухи светещи очи?“ – това беше всичко, което прочете, преди да затвори лаптопа с едно движение на ума си.
Кира го дръпна за ръката и Менчерес я пусна.
– Имам нужда от… Не знам. Трябва да се обадя на Тина. Ако утре се събуди и види това, ще се изплаши, но какво да кажа? – Промълви тя, докато започна да се разхожда.
– Трябва да се облечеш – каза той, като смекчи гласа си, за да премахне гнева и горчивината, които изпитваше към Радже.
– Да. Облечена. – Кира се изниза от стаята, все още явно разтърсена. Менчерес не можеше да я вини. Знаеше, че с тази злополучна постъпка Радже е саботирала не само живота му.
Той срещна синия поглед на Горгон.
– Това е лошо – каза Горгон, заявявайки очевидното. – След като Флейър, Дредлок и Балди са мъртви, а стриптийз клубът е опожарен, повечето вампири, които видят това видео, ще повярват на твърдението на Радже, че си изпълнил заплахите си.
Това не беше истинското притеснение, както знаеше Горгон. Убийството на трима вампири без господар и няколко човека нямаше да събуди интереса на Съвета на пазителите. Да оставиш след себе си доказателства за вампирската раса, които всеки човек може да изтегли от интернет? Това би загрижило всички вампири.
– Разбира се, по-лесно би било да се повярва, че аз съм направил това, отколкото да се повярва, че един Пазител на закона е застрашил тайната на расата по този начин. – Устата на Менчерес се изкриви. – Нито пък разполагам с достатъчно доказателства за моята невинност. Единствените хора, които знаят, че съм бил тук по време на пожара, сте вие и Кира.
Същите, които са замесени в престъплението. Радже беше избрал добре атаката си.
– Трябва да тръгнем веднага – заяви той. – Радже може и да е заложил на това, че аз самият съм се грижил за Кира в ранните ѝ дни, далеч от повечето ми хора и от всяко алиби за пожара, но може и да има шпиони, които да ни наблюдават. Дори и сега може да дойдат Пазители или Принудители.
Горгон го погледна мрачно.
– По-добре е никой от нас да не бъде изправен пред Пазителите, докато не разполагаш със средства, с които да докажеш, че Радже е направил това. Радже иска нещо от теб, но той няма никаква полза от мен или Кира, а ние сме единствените, които биха могли да подкрепят твърденията ти за невинност.
Да, те двамата щяха да бъдат първите мишени на Радже. Менчерес изчисли шансовете им, ако останат заедно. Шансовете не му харесаха. По-добре щеше да е, ако се разделят, докато той събере съюзниците си. В противен случай, ако един от тях бъде хванат, всички ще бъдат хванати, а истината можеше никога да не бъде оповестена.
– Върви – каза той тихо на Горгон. – Не ми казвай къде. Остани скрит, докато този въпрос приключи.
Горгон го стисна за раменете.
– Имаш съюзници, които ще накарат Пазителите да те послушат. Когато дойде денят, в който ще имаш нужда от мен, аз ще бъда там.
Менчерес докосна за кратко ръцете на приятеля си, като жестът обхвана думите, които нямаше време да каже.
– Върви – повтори той.
Горгон си тръгна, без да вземе нищо и без да погледне назад. Мъдър. Времето беше от съществено значение, а онова, което не можеше да се носи в една ръка, не си струваше да се бави с вземането му.
Бързо навлече някакви дрехи, като събра само мобилния си телефон, лаптопа и палтото си. Заедно с Кира това беше всичко, с което възнамеряваше да тръгне.

Назад към част 19

 

 

 

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 19

Глава 18

Кира се принуди да постави чашата, въпреки че в нея все още беше останала една глътка. Тя я плъзна по масата към Горгон.
– Приключих.
Думите бяха може би най-тежките, които бе изричала, но тя почувства съпътстващ прилив на гордост дори през воя на глада, който изискваше да грабне чашата обратно и да оближе всяка капка от нея.
Горгон ѝ се усмихна.
– Едва пети ден си немъртва. Ти си силна, нали?
Кира позволи на стегната усмивка да се появи на лицето ѝ. – Годините на диети правят много жени силни, когато става въпрос за контролиране на апетита ни. Кой знаеше, че отказването от десертите ще се окаже тренировъчен лагер за превръщането ти във вампир?
Горгон се засмя, взе чашата си и изплакна останалата кръв в мивката. Кира забеляза, че той никога не пиеше от торбичките, които представляваха цялата ѝ храна, но всяка вечер изчезваше по няколко часа. Надяваше се, че разнообразява донорите си или че най-близките им съседи не са анемични.
След това подхвърли на Кира бутилка вода от хладилника. Тя я изпи, като се намръщи на вкуса ѝ, но вече беше предупредена, че пиенето на вода е важно през първите няколко седмици като вампир. Изглеждаше, че новото ѝ тяло изгаряше цялата храна, която получаваше от кръвта, без да остави нищо, което да я предпази от това да прилича на грозде, оставено твърде дълго на слънце. Кира не беше попитала как е възможно да може да пие и да се храни, но вече да няма нужда от тоалетна. Някои вампирски тайни все още не беше готова да и бъдат обяснени.
Плюсът беше, че никога повече нямаше да и се налага да се справя с менструацията, но да ти изтръгнат майчинството изпод краката и беше тежко. Все пак Тина бе преживяла същата невъзможност да забременее заради болестта си. Кира нямаше да си позволи да изпадне в униние заради подобното си ново бездетно състояние, още повече че винаги можеше да осинови, далеч в бъдещето, когато се примири с всичко, което новото ѝ съществуване налагаше.
– Сега. – Горгон се обърна, като държеше в ръка кутия за яйца. – Да опитаме отново.
Кира погледна кутията с яйца със смесица от разочарование и решителност. Простото правило за новите вампири беше, че ако не могат да боравят с кутиите за яйца, без да ги счупят, то тогава не могат да бъдат в близост до хора, без да рискуват да ги смачкат по невнимание с едно случайно докосване. През последните няколко дни Кира беше разрушила повече каси с яйца и ръцете ѝ бяха покрити с повече жълтък, отколкото искаше да си спомни. Все още имаше чувството, че част от лепкавата субстанция е заседнала между ноктите ѝ, независимо как се почистваше, но се подобряваше. Вече не успяваше да изтръгва врати, да оставя дупки вместо отпечатъци по пода, а в последната кутия с яйца, с която се беше справила, имаше само едно счупено яйце, когато приключи.
Кира се приближи до Горгон, като си пееше на ум „нежно, нежно“, докато посягаше към кутията. Когато успя да я измъкне от отворената хватка на Горгон, без по ръцете ѝ да се изсипят яйчени вътрешности, тя се усмихна.
– Ха! – Изглежда, че петдесетият път е бил вълшебен.
Усмивката на Горгон беше горда.
– А сега, ако успееш да я отвориш и да извадиш няколко яйца, без да ги счупиш, почти си готова отново да бъдеш сред хора.
Много бавно Кира отвори контейнера и докосна върха на едно яйце. За нейно облекчение то не се счупи. Сега ѝ оставаше само да го извади.
В периферното си зрение забеляза, че покрай нея минава Менчерес. Напоследък го виждаше предимно така – с крайчеца на окото си. Той не я избягваше напълно, но винаги изглеждаше зает с нещо друго, освен да прекарва време в една стая с нея. Не го правеше грубо. Вместо това почти излизаше, че Менчерес иска да я избягва, но не може да се насили да стои напълно настрана. Мотивацията зад присъствието му там, но не съвсем там, събуди любопитството ѝ. Дали този наистина далеч по-възрастен и изтънчен господар вампир действително се чувстваше неловко заради случилото се между тях?
– Извади яйцето – подкани я Горгон.
Кира обгърна с три пръста хладната овална форма, като натисна колкото се може по-меко, за да я повдигне. Яйцето потрепери, но не се взриви. Помисли за Тина – подкани се тя. Това не беше яйце, това беше ръката на малката ѝ сестра и тя щеше да я стисне, без да я нарани, когато я види отново…
Яйцето се измъкна от леглото си цяло. Горгон изохка. Кира почти скочи от вълнение, но разбиването на пода щеше да развали момента. Тя вдигна поглед, стиснала яйцето в ръката си, и видя, че Менчерес я наблюдава. На лицето му имаше доволно изражение, което бързо стана безстрастно, щом очите ѝ срещнаха неговите.
Все още си играе на „Господин Готин“, а? Помисли си тя и върна вниманието си към кората с яйцата.
– Ще се опитам да взема още едно – каза тя на Горгон.
Той се усмихна.
– Давай.
Докато посягаше към друго яйце със свободната си ръка, мислите ѝ се върнаха към Менчерес. След признанието му в гората Кира се замисли дали наистина е толкова подъл, колкото се беше представил. В края на краищата тя беше последният човек, който си мислеше: „Ооо, секси!“, когато един мъж признаваше, че е контролиращ, безмилостен гадняр. Вече беше преминала през подобен тип отношения, така че знаеше, че в тях няма нищо романтично или секси. Но макар че Менчерес беше нарисувал грозна картина за себе си, като се замисли, действията му бяха в контраст с думите му.
Когато я бе задържал при себе си през първата седмица, в която се бяха запознали, той се бе постарал да ѝ даде колкото се може повече свобода. След това я беше пуснал въпреки риска за тайната на расата му, а освен това беше дал на Кира средства да лекува болестта на сестра си, така че Тина да има средна продължителност на живота. След това, когато Флейър я бе хванал, Менчерес бе дошъл за нея и я бе излекувал без ни най-малко колебание.
Изправен пред ултиматума на Радже, Менчерес направи единственото, което можеше да направи за нея: Той я е върнал от смъртта. Откакто се беше събудила за пръв път в онзи самолет, той не ѝ беше поставил нито едно условие или ограничение, което да не е единствено с цел да ѝ попречи да убива невинни хора. Имаше пълната свобода да прави каквото си поиска, включително да се обажда на когото и да било, да проверява електронната си поща или дори да пазарува онлайн, за да може да има нещо друго, освен дрехи назаем. А Менчерес неведнъж бе заявявал, че щом овладее глада и новата си сила, е свободна да си тръгне. Отново.
– Почти готово – каза окуражително Горгон, когато Кира започна да вади поредното яйце. На бялата му повърхност се появи лека пукнатина. Тя стисна устни, но продължи. След още няколко секунди яйцето лежеше в ръката ѝ. Малка зигзагообразна пукнатина бе набраздила гладката му повърхност, но съдържанието му все още бе на сигурно място.
– Върни ги обратно, без да ги разбиваш, и мисля, че си се справила – каза Горгон, като ѝ намигна.
Кира раздели вниманието си между връщането на тези яйца в кората им и върху всичко, което Менчерес не каза или не направи. Онази вечер тя бе почувствала нуждата му, но въпреки че на практика бе поискала да прави секс с нея, той бе отказал с мотива, че може да е под влиянието на новите си сетива. След това ѝ беше казал ужасни неща за себе си, сякаш искаше да го порицае. Менчерес не се държеше като човек, който не се съобразява с другите. Той притежаваше изключителна власт, но не я изтъкваше. Всъщност тя го беше виждала да я използва само когато това беше от полза за други хора. Ако беше на негово място, щеше да използва тези сили през цялото време. Като например да телепортира кръвта си или водата до нея, докато седи на задника си и се отпуска – и Бог да помага на всички, ако Кира някога има способността да премества предмети, когато някой я препречи в движението.
Не, в Менчерес имаше много повече от начина, по който той така сурово се беше описал. Въпреки увещанието му да го забрави, щом възвърне контрола над новото си състояние, тя нямаше намерение да го направи.
С ъгълчето на окото си Кира наблюдаваше как Менчерес влиза в съседната стая с обичайната си плавна крачка, стойката му беше права и царствена, а дупето му изпълваше задната част на панталона със сексапил, който беше греховен.
Не, той не я отблъскваше толкова лесно. Тя щеше да разруши тази черупка, която той беше издигнал около себе си, когато ставаше дума за нея. И тогава щеше да види дали връзката между тях, същата тази, която Менчерес сякаш толкова упорито се опитваше да избегне, е толкова силна, колкото подозираше.
Кира върна яйцата в картонената им люлка, усмихна се на постижението си и вече планираше следващия си ход.
Играта започва.
Менчерес чу как вратата на спалнята му се отваря, но не отвори очи. Горещата вода във ваната действаше успокояващо. Не му се искаше да нарушава временното спокойствие от потапянето под нея заради нещо толкова тривиално като това Горгон да му занесе прането. Въпреки че беше казал на приятеля си, че може да се погрижи за собствените си дребни задачи, Горгон настояваше да ги върши сам.
И в интерес на истината, на Менчерес можеше да му отнеме няколко минути, за да разбере как се управлява съвременна пералня. Обикновено във всяка къща, в която отсядаше, имаше голям вампирски и човешки персонал, така че други се справяха с подобни задачи вместо него. Може би Горгон смяташе, че усилията му сега ще са по-добре вместо да се наложи по-късно да подменя целия гардероб на Менчерес.
Но тогава почукване отвори очите му. Той погледна през воала на банята и видя Кира в рамката на вратата, а тънките ѝ пръсти барабаняха по рамката.
В следващия миг главата му се отлепи от водата и в него се разнесе тревога.
– Нещо не е наред ли?
– Не – каза тя и влезе в банята, за да се облегне на плота. – Горгон тръгна да се разхожда – което предполагам означава да намери вечерята си – а аз се чувствах малко самотна.
Зелените ѝ очи бяха ясни и безхитростни, но Менчерес по-скоро се съмняваше в истинността на твърдението ѝ. Никога досега Кира не беше влизала дори в спалнята му, камо ли да го изненадва, докато той се къпеше. Тя имаше подбуда за действията си. Каква подбуда, той не знаеше. И все пак.
– Самотна? – Повтори той и повдигна вежди.
Тя сви рамене.
– Всички, които познавам, спят в този час, а човек може да гледа толкова много телевизия, преди да полудее. Тъй като едва се справям с глада и силите си, реших, че е добра идея да поговоря с теб, вместо да се стресирам само с обикаляне по етажите, докато Горгона се върне. Сгреших ли?
Отново онзи безхитростен поглед, но този път с нотка на предизвикателство. Менчерес усети, че устата му трепери. Тя се осмеляваше да му каже да си тръгне с намека, че това ще върне назад възхитителния ѝ напредък. Беше му любопитно да види докъде възнамерява да стигне.
– Моля. Остани.
Той се облегна на ръба на голямата вана и сви пръсти зад главата си. Погледът на Кира се задържа върху гърдите му, преди да се спусне надолу към водата във ваната, спря и след това на лицето ѝ избухна лека усмивка.
– Мехурчета. По скалата от едно до десет, ваната с мехурчета трябва да се класира на нула, що се отнася до нещата, които бих очаквала един по-възрастен от мръсотията, лош вампир да си позволи. Единственото нещо, което би ме изненадало повече, е да извадиш гумено пате“.
Той се пребори с още едно, по-силно помръдване на устните си.
– Играчките за баня са запазени само за най-старите и смъртоносни вампири. Имам цял век да остарея и още хиляда мъже да убия, преди да достигна тази свещена забележителност.
Кира се засмя, женствен, гърлен звук, който накара нещата в него да се стегнат, напомняйки на Менчерес защо през последните няколко дни се опитваше да не се задържа дълго в нейно присъствие. В слабините му се появи силно изтръпване, безмълвно искане на тялото му, което го подтикваше да изпрати кръвта си там. Той не обърна внимание на това, радвайки се, че има контрол над такива неща, вместо слабините му да правят каквото си искат.
– И как се справям? – Попита Кира, подпирайки се на плота му. Той заскърца при първото докосване на ръцете ѝ, но тя не бе упражнила достатъчно сила, за да се счупи. Отново възхитителен напредък.
Той затвори очи. Може би щеше да му е по-лесно да продължи да игнорира поривите на тялото си, ако не продължаваше да я гледа. Достатъчно мъчителен беше ароматът ѝ, който изпълваше стаята и го дразнеше с близостта си.
– Напредваш много добре. След още няколко дни ще ти покажем как да се храниш от хора. Когато успееш да го правиш без чужда помощ, няма да има нужда да оставаш тук.
– Не искам да се храня от хора – каза тя веднага, като предишната лекота изчезна от гласа ѝ. – Ще се придържам към кръвта в торбички. Загрета и в чаша, мога да се преструвам, че е наистина гъсто кафе. Но да захапя нечия кожа… не, не искам да го правя.
Менчерес не отвори очи.
– Трябва, дори и да не е предпочитаният от теб метод за хранене. Ако гладът те обземе, когато си на място, където кръвта в торбички е недостъпна, по-добре да знаеш как да се храниш, без да нараниш човек, отколкото случайно да осакатиш или убиеш някой поради собствената си неопитност.
Почти чуваше как тя дъвче устните си.
– Имаш право – каза тя накрая.
Менчерес не си направи труда да уведоми Кира, че щом веднъж е опитала кръв направо от вената, едва ли ще се върне към алтернативата си с торбички. Нямаше сравнение във вкуса между прясната кръв и торбичките с плазма. Дори енергията, получена от прясната кръв, беше по-силна от заместителя.
– Това криворазбрано ченге Радже, какво има срещу теб? – Попита го Кира, а смяната на темата го изненада достатъчно, за да отвори очи.
Той почти въздъхна. Дори да можеше да обобщи в кратко обяснение антагонизма между него и Раджеф, продължил няколко хиляди години, не искаше да го прави. Тъй като обаче ожесточената им вражда бе довела до това, че Кира бе загубила смъртността си, не беше честно да откаже да отговори.
– Радже произхождаше от владетелски род, в който на всеки наследник се полагаше определен брой години да управлява човешките си поданици. В началото на всяко управление наследникът се превръщал във вампир, което му давало шанс за безсмъртие, но също така гарантирало, че наследникът няма да има живи деца. На съпругата на наследника се осигурявали съпрузи, а от децата, които те раждали, едно се избирало за нов наследник. Тази система се спазвала в продължение на много поколения, докато не се появил Радже. Той бил огорчен, след като се отказал от определеното му време за царуване. Когато наследникът му мистериозно умрял преди края на царуването си, отговорността за избора на нов наследник паднала върху Радже. Той отложил определянето на друг и вместо това се опитал да си върне властта. Наследникът е избран въпреки възраженията на Радже, но след това той отказва да се откаже от управлението, като се позовава на опасения относно способността на новия наследник да управлява. Когато срещу този наследник били предприети опити за убийство, бащата на Радже се намесил и го отстранил от кралството със сила. По-късно дарът на властта, първоначално предназначен за Радже, е даден от неговия баща на новия наследник. Оттогава омразата на Радже пламва.
Кира се вгледа в него, а лицето ѝ отразяваше съчувствие, разбиране и нотка на гняв.
– Ти беше другият наследник, този, когото той се опита да убие.
Менчерес наклони глава.
– Да.
Зеленият поглед не се отдръпна.
– И какъв беше подаръкът, който получи вместо Радже?
– Това би варирало в зависимост от индивида, но това, което получих, беше допълнителна сила, способност да чета човешки мисли, видения за бъдещето и сила да откривам и контролирам хора или предмети само с мисъл.
Тя изпусна нещо като смях.
– О, тези тривиални неща. Вината си е негова, но тъй като е твърде безмилостен, за да си признае това, нищо чудно, че Радже те мрази. Заради по-малки ревности са се водили световни войни.
Да, и ако кажеше на Кира колко от войните, водени между хората през вековете, са произлезли от вражди, избухнали между други майстори вампири, тя щеше да се изуми.
– Значи, преди да станеш вампир, си бил някакъв вожд?
Менчерес и се усмихна леко.
– Нещо такова.
– Нищо чудно, че си свикнал да правиш мисленето на другите хора вместо тях – промърмори тя. – Точно като днешните политици.
Той потисна смеха си от злорадството в тона ѝ. – „Абсолютната власт развращава абсолютно“ – цитира той.
Тя скочи от плота, като изохка, когато подът заскърца при приземяването на краката ѝ, но изглеждаше облекчена, когато плочките под нея останаха цели.
– И вместо това Радже взе горчивината си и се превърна във вампирската версия на ченге. Изглежда странен избор.
Менчерес вдигна едното си повдигнато рамо в полупоклащане. – Пазителите на закона са в позицията на най-висшия началник сред вампирите. На Радже му е била отказана една форма на власт, затова е приел друга.
Кира изглеждаше замислена.
– Аз исках да бъда полицай. Не се получи.
Той беше заинтригуван. Беше се доказала като много решителна жена. Какво е било достатъчно, за да я откаже от тази цел?
– Какво се случи?
Тя го погледна.
– Ако искаш да ти кажа, тогава накисвам краката си във ваната ти. Ще имам нужда от нещо, което да ме отпусне за това пътуване по алеята на спомените.
Сега той беше истински заинтригуван. Менчерес наклони глава отстрани на ваната. Кира събу обувките си, преди внимателно да се настани на плоския перваз. Той премести краката си, за да ѝ осигури повече място, но това не беше необходимо. Умишлено беше избрал голяма вана, за да може да обхване цялото му тяло, когато почиваше под водата.
Кира издаде звук на удоволствие, когато краката ѝ, а след това и прасците ѝ изчезнаха във водата. Менчерес задържа погледа си върху лицето ѝ, а не върху прекрасните бедра, които бяха твърде голи и близки, като се има предвид начинът, по който беше плъзнала ръба на роклята си доста над коленете.
– Казах ти, че изпитвам чувства към нещата. Когато бях на седемнайсет, имах усещане за по-големия брат на моя приятелка и това усещане беше опасност. На пръв поглед нямаше причина за това. Пийт беше атлетичен, популярен, произхождаше от цяло семейство полицаи и самият той беше станал полицай малко след като беше завършил гимназия. Мисля, че единствената причина, поради която Пит ме забеляза, беше, че го избягвах винаги, когато се срещах със сестра му.
Менчерес не можа да сдържи лекото си подсмърчане.
– Разбира се, това нямаше нищо общо с интелигентността или красотата ти.
Тя го погледна косо.
– Пит имаше много момичета след себе си, също толкова умни и красиви. Но той започна да ми придава чар, а аз пренебрегнах това предупредително чувство към него, защото все още не се бях научила да се доверявам на инстинктите си. Започнахме да се срещаме. Отначало нещата бяха добри, но после ревността на Пийт започна да ме тревожи. Той мразеше, когато прекарвах време с приятелите си. Не можеше да понася друг мъж дори да ме погледне. Точно преди дипломирането си скъсах с Пийт. Той започна да ме плаши.
В спалнята мобилният телефон на Менчерес започна да звъни. Тя погледна към него.
– Трябва ли да го вдигнеш?
– Може да почака.
Той си спомни за папката, която беше дал на Боунс. В нея се съдържаше цялата информация за Кира – подробности, които Горгон беше събрал и които Манчерес отказваше да погледне с идеята, че колкото по-малко знае за Кира, толкова по-лесно ще бъде да я изчисти от мислите си. Сега той не позволяваше на нищо, дори на мелодията, която показваше, че му се обажда Боунс, да му попречи да чуе за тази част от миналото на Кира.
– Майка ми се зарази с бактериален менингит малко след като се разделихме. Преди Тина и аз да разберем, тя просто си отиде. Бяхме съсипани. Пийт се намеси и помогна за погребението, погрижи се за нещата – беше невероятен. Извини се за всичко преди това, каза, че е осъзнал грешките си и дори искаше да се ожени за мен. Не бях сигурна, но… Отделът за деца и семейства се беше шмугнал в Тина. Тя беше само на шестнайсет, баща ми не беше неин баща, а истинският ѝ баща не я искаше. Ако се омъжа за Пийт, Тина ще има това, което те смятат за „стабилна домашна среда“, и няма да отиде в приемно семейство. Така че, въпреки че току-що бях навършила 19 години и все още имах съмнения, се омъжих за него.
Тя направи пауза, за да се усмихне сухо на Менчерес.
– Както можеш да си представиш, Пит не се беше променил като по чудо. Притежанието му се задълбочаваше. Скоро нямах приятели, колежът беше отложен, а единственото семейство, което виждах, беше Тина, защото тя живееше с нас. Бях нещастна, но реших да изчакам, докато Тина навърши осемнайсет, преди да го напусна. Мисля, че Пит подозираше какво съм замислила. Пристъпите му на гняв се влошиха и той започна да ме бие.
Менчерес не каза нищо, но в ума си вече нареждаше на Горгон да дублира информацията, която беше събрал за Кира, за да може да намери този Пит и да го убие. Да, той познаваше този тип. Не, те никога не се променяха.
– Опитах се да скрия синините от Тина, защото тя и без това се справяше с достатъчно голям ад от болестта си. После един ден, когато чистех на тавана, намерих няколко пакетчета бял прах и купчина пари, натъпкани в една кутия. Не беше нужно да си гений, за да разбереш какво е правил Пит. Обадих се на партньора му с надеждата, че ще се намеси, но това беше грешка. Пит отрече, каза, че съм луда, партньорът му загърби информацията, а Пит ме преби до безсъзнание. Заплаши ме, че ще ме убие, ако някога промълвя и дума за парите или наркотиците пред някого. След това в къщата започнаха да се появяват странни хора по всяко време. Знаех, че Пийт се занимава с дилърство или нещо по-лошо, и това ме плашеше до смърт заради Тина. Трябваше да се опитам да получа помощ отново, независимо от това, с което ме беше заплашил. Имаше едно старо ченге, Мак Дейвис, с когото се бях запознала на сватбата си. Пит каза, че е от отдел „Вътрешни работи“. Така че отидох при него.
Гласът ѝ се промени от плоския, безчувствен тон, който беше използвала в разказа си, към нещо по-меко и богато. Само това подсказа на Менчерес, че Мак Дейвис не я е подвел.
– Мак ми повярва. Устрои сам акция, за да хване Пийт, защото знаеше, че при дългата линия на ченгета в семейството на Пийт, някой вероятно щеше да даде сигнал за Пийт, ако Мак минеше по нормалните канали. В рамките на един месец Мак имаше всички необходими доказателства от видеозаписи, записи и неща, които му дадох, за да отиде направо при прокурора. Пит и още няколко замесени полицаи бяха арестувани за разпространение на наркотици. Бях един от основните свидетели в процеса срещу Пийт. Съдията го вкара в затвора за трийсет години, но Пийт беше убит вътре в рамките на една година след престоя си в затвора.
Кира направи пауза, за да погледне право в очите на Менчерес.
– Знаех как се отнасят затворниците към бившите полицаи, когато свидетелствах срещу него. Дори знаех, дълбоко в себе си, когато за първи път отидох при Мак, че това ще доведе до смъртта на Пийт. Но въпреки че част от мен все още го обичаше, аз все пак го направих. Семейството на Пит ме нарича убиец, но аз не съм го убила. Той избра действията си и това подпечата съдбата му. Съжалявам за смъртта му, но не съжалявам, че спасих себе си и сестра си.
След това тя погледна настрани със самоунизително свиване на рамене.
– След като видях как едно добро ченге като Мак може да обърне щетите, които толкова много лоши бяха нанесли, отидох в колеж, завърших криминално правосъдие и преминах през полицейската академия. Издържах и нея, но въпреки че получих сертификат за правоприлагане, нито една полицейска агенция не ме нае. Някои от приятелите на Пит и другите полицаи ме изхвърлиха в черния списък. Така че вместо да бъда полицай, Мак ми намери работа, за да се обучавам за частен детектив. Сега това не е много отвъд преследването на изневеряващи съпрузи и тонове документи, но по-късно има потенциал да промени живота на хората. Мак почина преди една година. Неговото кредо беше да спасява по един живот при всеки удобен случай. В крайна сметка той спаси много повече от един и сега моята цел е да направя същото.

Назад към част 18                                                              Напред към част 20

 

 

 

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 18

Глава 17

Кира задържа погледа му, докато скъсяваше разстоянието помежду им. Беше тръгнала на тази разходка с намерението да се конфронтира с него за това, че я е преследвал. Да разбере дали Менчерес е бил мотивиран от подозрение или от желанието да я види отново, но сега това не беше необходимо. Тя усещаше жаждата му за нея. Тя се просмукваше от стената, с която се ограждаше, на все по-широки струи, докато се превърна в осезаема сила, невидима, но навсякъде.
И това разпали в нея глад, който почти я постави на колене. Искаше да докосне кожата му, да опита вкуса на устата му и да свие ръце в дългата му коса, докато той я взема в обятията си с нещо различно от закрилничество. Пулсиращата енергия в нея се засили, докато тя се приближаваше, почти на една ръка разстояние, нетърпелива да усети как той я обгръща с тялото си, а не само със силата си.
– Кира.
Гласът му беше тих и той вдиша, след като го каза, сякаш вдишваше името ѝ. Тя се протегна, а ръцете ѝ почти изгаряха от желание да се свържат с плътта му. Менчерес ги улови, но я задържа далеч от себе си, а аурата му на нужда се смени с разочарование.
– Ти наистина не искаш това.
Тя почти се разсмя на абсурдността на това твърдение. Не можеше ли да усети как в нея се надига болка, твърде силна, за да бъде наречена желание, твърде дълбока, за да бъде просто похот? Ако тя усещаше емоциите му, които преминаваха през бариерите му, не можеше ли и той да усети нейните?
– Искам това. Теб. Всичко това.
Докато говореше, тя долепи тялото си до неговото, въпреки че той все още държеше ръцете ѝ далеч от себе си. Досегът с тялото му, дори покрито с дрехи, беше достатъчен, за да предизвика шок у Кира. Тя затвори очи, а от гърлото ѝ се изтръгна стон. Силата му се впиваше в нея навсякъде, където се докосваха, а той се чувстваше толкова добре, че почти я болеше.
От него също се изтръгна рязък звук, толкова дълбок и първичен, че още топлина заля слабините ѝ. Кира се опита да освободи ръцете си от хватката му с цялата си неконтролируема сила, но Менчерес я задържа без усилие, дори не промени позицията си. Главата му се наведе, косата му се отърка в лицето и шията ѝ като чувствени копринени къдрици.
– Това не е това, което чувстваш. Това са новите ти сетива – каза той, а гласът му спадна почти до ръмжене. – Те те карат да усещаш неща, които може би не са истински…
– Чувствах това към теб и преди – прекъсна го Кира, а нуждата огруби тона ѝ. – Дори когато ме държа в плен, но особено след като ме пусна. Не ми казвай, че това, което чувствам, не е истинско, и дори не се преструвай, че и ти не ме искаш.
Не я интересуваше колко предизвикателно звучи това. Със същата невъзмутима, еднозначна яснота, която бе усещала преди само в сънищата, единственото, което Кира знаеше, бе, че го иска и че той изпитва същото към нея. Опита се отново да освободи ръцете си. Този път Менчерес я освободи, а очите му се превърнаха от черни в ярко, пламтящо зелени.
После я дръпна към себе си. Нервните ѝ окончания подскочиха в трескав отговор на притискането на тялото му към нейното. Имаше време да вплете пръсти в косата му, преди устата му да се плъзне по нейната.
Тръпката, която усети при този контакт, сякаш стигна до сърцевината ѝ, изпращайки вълна от шок през нея. Езикът му премина покрай устните ѝ, за да изследва устата ѝ с изгаряща страст. Вкусът му беше като на тъмни подправки, богат и опияняващ, екзотичен и опияняващ, изпълващ я с топлина. Еротичният начин, по който прокара езика си по нейния, само се засили, когато кътниците на Кира се освободиха, неволно привличайки кръвта му. Вместо да се отдръпне, Менчерес я целуна по-дълбоко, притисна я по-силно, повдигна я, докато краката ѝ се отлепиха от земята и само ръцете му я държаха изправена.
Първоначалното ѝ желание се оказа само смътен шепот на копнеж. Когато Менчерес я притискаше към себе си, а езикът му се впиваше в устата ѝ, тя изгаряше от желание да го усети. Ръцете ѝ оставиха косата му, за да се плъзнат по гърба му, а ноктите ѝ неспокойно се впиха в него. Твърдите мускули се движеха под дланите ѝ, дразнейки я с триенето на кожата, което беше толкова близо, но ѝ беше отказано от дрехите им.
Кира не искаше да има плат между тях. Искаше да усеща кожата му върху своята. Непрекъснатото пулсиране между краката ѝ се превърна в пулсация, която изискваше да бъде задоволена. Опита се да му го каже, но устата му продължаваше да владее нейната с гладна, чувствена настойчивост. Тя не можеше да говори. Едва ли можеше дори да мисли.
Нещо меко се прокара по гърба и краката ѝ. После някак си пуловерът и дънките ѝ изчезнаха, а Менчерес беше на земята и тя върху него. Тя не спря да се чуди на копчетата, които се откопчаха от ризата му от само себе си, преди платът да се изплъзне от него. Единственото, което я интересуваше, беше невероятната вълна, която усети, когато кожата им се срещна. Колко твърди, гладки и стегнати бяха гърдите му срещу нейните и как и се стори, че изведнъж е имал дузина ръце, защото усещаше как гали всяка част от нея.
Усещанията, които я обстрелваха, бяха също толкова силни, колкото и когато Кира се събуди за първи път като вампир, само че този път не бяха плашещи. Кожата ѝ бе трескава, тялото ѝ трепереше от нужда и се тресеше от екстаз само от усещането за него. Освободи се от силен стон, когато Менчерес плъзна устата си от устните ѝ към гърлото, опипвайки кожата ѝ с видимо удължените си кътници. Вместо да я хапе, той облизваше и засмукваше силно чувствителното място, където кътниците му я бяха пронизали преди две нощи.
Наелектризираното усещане от устата му прокара път на сляпа, болезнена нужда от шията до слабините ѝ, карайки всичко в нея да се стяга.
– Толкова много те искам – изпъшка тя и се притисна към него.
Менчерес се откъсна от гърлото ѝ със стон, който сякаш отекна в цялото му тяло. Тя сграбчи косата му, отчаяно желаейки отново да има устата му върху себе си, а след това усети болезненото блаженство от това, че той я притиска към себе си, преди да я целуне отново.
Желанието ѝ се повиши до болезнено ниво. Кира сви юмруци в косата му, като почти я изтръгна в нетърпението си да приближи устата му. Когато ръката му се плъзна нагоре по бедрото ѝ, тя издаде задушен стон от тръпнещата следа, която остави. След това той обгърна меката и интимност, дланта му чувствено се стовари върху клитора ѝ с твърди, кръгови движения, а пръстите му я опустошиха с умението си дори през бикините ѝ.
Разтопена топлина премина през Кира, когато всичките ѝ нервни окончания се почувстваха като ударени от мълния. Усещането беше толкова интензивно, толкова свирепо, че я завладя. Тя извика от внезапното конвулсивно стягане в себе си, екстазът я обзе на неконтролируеми вълни, които се разляха от сърцевината ѝ и се разпространиха в останалата част от тялото ѝ.
Менчерес се наслаждаваше на усещането за оргазма на Кира. Опияняващата сладост на устата ѝ, мъчителният екстаз на кожата ѝ върху неговата, тялото ѝ, което се тресеше върху него, а хрипливите викове вибрираха в устата му – това беше спомен, който щеше да си възпроизвежда много пъти в бъдеще, колкото и кратко да беше това бъдеще.
Но той вече беше взел повече, отколкото трябваше. Ако беше почтен, щеше да задоволи нуждата на Кира, без да я докосва. В миналото беше използвал силата си за тези цели с други нови вампири, които беше отгледал, но винаги от разстояние, където беше безлично. В началото всички вампирски пориви бяха твърде непреодолими, за да бъдат контролирани, и похотта не правеше изключение. Но когато Кира му каза, че го желае, когато се протегна към него… Менчерес не можеше да се насили просто да я задоволи със силата си. Трябваше да има ръцете и устата си върху нея, да я чувства до себе си, без значение, че това беше колкото болезнено, толкова и великолепно.
С най-голямо нежелание той прекрати целувката им, облизвайки устните си, за да се наслади на вкуса на Кира за последен път. След това изпрати силата си да събере пуловера и панталона, които набързо бе свалил от нея преди това.
Главата ѝ падна на рамото му, тези меки, пълни устни потърсиха плътта му. Изпитваше трепет, когато езикът ѝ се изплези, дразнейки и галейки кожата му от рамото до вдлъбнатината на гърлото му.
Ах, богове, само ако нещата бяха различни.
– Кира. Трябва да спрем.
Менчерес се насили да седне, да я подреди, докато прекрасното ѝ лице не го гледаше объркано, вместо да се притиска към плътта му.
– Какво става?
Всичко в нея го примамваше да забрави принципите си. Гърдите ѝ се напрягаха срещу сутиена, дантеленото ѝ бельо беше по-скоро съблазнително, отколкото прикриващо, а лимоновият ѝ аромат беше едновременно по-сладък и по-мускусен от похотта. Той затвори очи. Ако дори си позволи да си представи, че вкусът ѝ е толкова добър, колкото миризмата ѝ…
– Не можем да го направим. Новите ти сетива те увреждат. По-късно с право ще ми се разсърдиш, че съм използвал състоянието ти, ако те взема.
Кира издаде звук между подигравка и невярващ смях.
– Възнамеряваш да спреш, само защото смяташ, че не знам какво искам?
– Не, не знам.
Опита се да си спомни нещата, които беше казвал на други хора, които беше отглеждал, когато беше в подобен сценарий, но никога не ги беше искал със същата свирепа нужда, която го драпаше сега. Беше трудно да формулира логични думи, когато вниманието му се разсейваше от аромата на Кира върху кожата му, от това колко близо е до него и колко възхитително изглежда в миниатюрното си бельо.
– Това не е онова, което би избрал по своя собствена воля – успя да измъкне той. Ако това беше още по-трудно, щеше да го нарече мъчение.
Кира скочи с един скок, като грабна панталона и пуловера си от близката земя.
– Невероятно. Винаги ли правиш мисленето на другите хора вместо тях? Или това е нещо, което си запазил само за мен?
Киселината в тона ѝ беше неочаквана. Нима тя вярваше, че той ѝ е отказал от липса на желание? Идеята щеше да е смешна, ако в момента не страдаше толкова силно.
– Имам опит с нови вампири. В момента новите ти сетива направляват действията ти вместо волята ти. Да приемем, че имаш предвид това, което казваш при тези обстоятелства, е равносилно на…
– Ти наистина само съставяш мислите на другите хора вместо тях – прекъсна го Кира, като дръпна панталоните си. – Уау, това сигурно ги вбесява. Мен също ме вбесява. Поздравления, спечели. Сега вече не те искам.
– Никога преди това не си ми се предлагала – избухна Менчерес, а контролираната му фасада се пропука под тежестта на разочарованието му. – Когато се запознахме, остана под покрива ми една седмица, но през цялото това време говореше само за желанието си да си тръгнеш. А не за копнеж по моето внимание.
Тя се приближи до него, а дънките ѝ не бяха затворени докрай, защото ги беше скъсала, когато ги обуваше.
– Когато се срещнахме за пръв път, мислех, че ще ме убиеш, а после, когато разбрах, че не е така, все още ме държеше в плен. Не ми се искаше да се отдам на разточителен случай на стокхолмски синдром, като кажа на похитителя си колко ме възбужда – макар че, ако си спомняш, един ден ти казах нещо в този смисъл. После, когато ме пусна, което беше единственото нещо, което ми позволи да действам според чувствата си към теб, ти просто изчезна. Мислех, че не ти пука за мен. Ако не беше това, което направи с шефа ми, никога нямаше дори да те потърся . . .
Кира спря рязко, като се обърна и дръпна следващия си пуловер. Той също се разкъса под силата ѝ, увиснал върху нея като пончо. Менчерес скочи, хвана я за ръката и я завъртя обратно. Нещо се изкриви в гърдите му. Какво беше това?
– Ти тръгна да ме търсиш? Кога?
От нея се изтръгна груб смях.
– Още на следващата вечер, след като хипнотизира шефа ми. Обиколих всички места в старите ми досиета, които можеха да имат паранормална връзка. Знаеш ли защо бях в стриптийз клуба онази вечер? Не бях там, за да разследвам случай на изчезнал човек; намирането на Дженифър беше случайност. Бях там, за да търся връзка с теб, защото исках да те видя отново, без между нас да има това нещо с похитителя и пленника.
В продължение на няколко мига Менчерес не можеше да говори. Тя е била в клуба онази вечер, за да го търси? Прекарала е и други нощи, търсейки го? Възможно ли е Кира наистина да е изпитвала същото необяснимо, настойчиво привличане към него, каквото той е изпитвал към нея? Не можеше да се разсъждава, че тя го е търсила с друга цел. Нейната личност не беше съвместима с хора, които се стичат при немъртвите само за да търсят понякога опасната тръпка от компанията на вампира, а тя не се нуждаеше от него за нищо друго. Беше се уверил в това, когато и даде цялата кръв, която щеше да и е необходима за сестра и, преди да я напусне.
Тя го гледаше, а лунната светлина се отразяваше в зелените ѝ очи.
– Кажи нещо. Дори и да е, за да ми кажеш, че съм била идиотка, че съм те преследвала и съм заслужавала заради това да свърша като вампир. Поне това е по-добре от мълчанието.
Голата ѝ честност беше толкова различна от нормалния му, предпазлив изказ. Разумът го предупреждаваше да каже на Кира, че е права. Че човек, който се впуска във вампирския свят без защитник, обикновено наистина завършва със сериозни последствия, но той не можеше да изрече това твърдение. Не можеше да каже на Кира и другото, в което щеше да е по-добре тя да повярва, въпреки че беше лъжа: че не го е грижа за нея повече, отколкото за която и да е друга негова собственост. Под тежестта на погледа ѝ обаче цялата му хладна логика се разпадна и той се оказа, че отговаря със същата сурова честност, която тя му бе показала.
– Аз съм господар на голям род вампири и хора и да, често мисля вместо хората. Освен това съм предавал почти всички, които съм обичал, включително съм участвал в убийството на съпругата си и съм укривал важна информация от моя съуправител. Другите ми грехове са твърде многобройни, за да ги изброя, а в бъдещето ми се очертава сигурна смърт, така че веднага щом успееш да овладееш състоянието си, Кира, ще е добре да ме забравиш.
Тя продължаваше да го гледа с онзи равен, проницателен поглед, на лицето ѝ нямаше отвращение или шок. Менчерес зачака, очаквайки всеки момент думите му да потънат в съзнанието и реакцията ѝ да се промени, но минутите минаваха, а изражението ѝ все така не се променяше от замисленото съзерцание.
– Огладнях – каза тя накрая, обърна се и тръгна обратно през гората към къщата му.
Той погледна изумен към оттеглящия ѝ се гръб. Къде бяха нейните порицания? Оплакването от характера му, с което толкова много други хора биха му отвърнали, ако той им беше казал същото? Освен това не усещаше предстояща атака на глад от страна на Кира, но може би тя го предпазваше. Или пък се учеше да предусеща апетита си.
Той леко поклати глава и я последва, като остави ризата си на земята. Вече щеше да има твърде много спомени от тази вечер без материален спомен, с който да се измъчва.
Въпреки това той облиза устните си още веднъж, поглъщайки вкуса на Кира и спомняйки си усещането, че тя трепери от удоволствие върху него. Ако знаеше, че тя го е търсила, че желанието ѝ не се основава изцяло на новите ѝ неконтролируеми сетива, дали щеше да има сили да ѝ откаже преди?
Не. Отговорът се отрази в цялото му тяло, последван веднага от друг дразнещ въпрос.
Сега, когато знаеше тези неща, щеше ли да има сили да стои далеч от нея?

Назад към част 17                                                                Напред към част 19

 

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 17

Глава 16

Кира седеше в креслото до камината и чуваше пращенето на пламъците толкова остро, сякаш ставаше дума за отсичане на дървета. Все пак тя искаше огъня. Топлината му беше нежен пашкул и се отразяваше по-меко на очите ѝ, отколкото отблясъците от осветлението на високите полюлеи или настолните лампи. Сега можеше да вижда и в пълен мрак, но не искаше всички светлини да угаснат, за да и напомнят за това. Достатъчно трудно се справяше с периодичните студени тръпки, кътниците, които я бодяха в устните без предупреждение, шумотевицата навън от гората и, о, да, силните и припадъци, при които идваше с кръв, стичаща се по лицето ѝ, и изгарящо желание за още от нея.
Имаше само думата на Менчерес, че не е наранила никого по време на тези затъмнения. Е, това, както и хладилника с бързо намаляващи торбички с кръв. Менчерес каза да не се притеснява, че Горгон ще се върне с още до зори. Мисълта едновременно отврати и облекчи Кира. Никой нямаше нужда да ѝ казва, че точно сега е заплаха за всеки – или за каквото и да било – с пулсиращо сърце, но макар че тялото ѝ жадуваше за червената течност с безгранична свирепост, умът на Кира все още не можеше да се примири с факта, че пие кръв. Човешка кръв. Би го сметнала за форма на канибализъм, само че самата тя вече не беше човек.
Тя се облегна назад – и столът се сгромоляса под нея, като я стресна. Още по-изненадващо беше, че в момента не се беше проснала на дървения под, а гледаше надолу към счупения стол с шала, който все още беше около раменете ѝ. Дали беше скочила, преди столът да падне? Боже, наистина ли беше толкова бърза сега?
Изтръпване по кожата ѝ съобщи, че Менчерес е влязъл в стаята. Движенията му бяха почти безшумни; само ароматът му и слабото шумолене на дрехите му щяха да издадат присъствието му, ако Кира не го усещаше. Дори не ѝ беше нужно да се обръща, за да разбере колко разстояние ги дели. Колкото по-силна ставаше тази вибрация по кожата ѝ, толкова по-близо беше Менчерес.
Дали всички хора щяха да се чувстват така, сякаш имат около себе си собствена форма на наелектризирано силово поле? Или това се отнасяше само за вампирите? Кира не искаше да пита. Не беше сигурна, че ще може да се справи с повече информация точно сега.
– Не знам какво стана, столът просто се счупи – каза тя. Толкова за това, че щеше да получи малко време за себе си. Не беше останала сама и десет минути, преди столът да се саморазруши под нея.
– Остави го. Аз ще се погрижа за него.
Дори гласът му звучеше по-различно, отколкото преди да се събуди като немъртва. Беше по-дълбок, нюансите от акцента му бяха по-богати – и сякаш се стелеше около нея като гъста, приканваща мъгла.
– Мога да го изчистя.
Кира тръгна да вдига най-голямото парче от стола, когато дървото се разцепи в ръката ѝ. Тя примигна и опита отново, но се случи същото. Сякаш столът се разпадна веднага щом го докосна.
– Какво? – Започна тя.
Менчерес се премести до нея, близо, но без да я докосва. Всеки път, когато имаше продължителен пристъп на осъзнаване, като този, той се съобразяваше със заповедта ѝ да не я докосва. Знаеше, че това не е така по време на кръвопролитните ѝ затъмнения, но не можеше да го обвинява за това.
Разбира се, с неговия аромат и тръпнеща аура, която се лееше над нея, Менчерес можеше и да я докосва. Като прибавим и гласа му, Кира се чувстваше погълната само от присъствието му.
– Не си свикнала с новата си сила. – Той се спусна надолу и хвана парче от дървения подлакътник. То не се разпадна на парчета, както беше станало с нея. Той го протегна към Кира.
– Опитай се да вземеш това, но много внимателно.
Тя хвана дървото – и то се разпадна в ръката ѝ. Разочарована, Кира се завъртя, но само за да усети как нещо я боде в глезена. Тя погледна надолу. Десният ѝ крак беше преминал през дървения под.
– Какво, по дяволите? – Възкликна тя и издърпа крака си навън. Още част от пода се издигна заедно с него, оставяйки парцалива дупка.
– Както казах, не си свикнала със силите си – отбеляза Менчерес, без порицание да оцвети тона му, въпреки че тя току-що беше съсипала стола и пода му. – Това е още една причина, поради която не можеш да бъдеш сред хора, докато не се аклиматизираш към новите си способности.
Тя не можеше дори да се люлее на стола или да тропа с крак, без да причини огромни щети? Като прибавим това към безумните кръвоизливи на всеки час, тя се беше превърнала в ходеща машина за смърт!
Очите на Кира горяха, сякаш ги бяха напръскали с лимон, а твърде острото ѝ зрение стана розово и размазано. Дали някога щеше да може да прегърне сестра си отново? Или щеше да смаже Тина така лесно, както беше съсипала този стол, ако я докоснеше?
– Проклет да си за това – задави се тя и се обърна от погледа на Менчерес. И веднага след това и се прииска да не го беше казвала. Не беше честно да го обвинява. Беше направил всичко възможно да ѝ помогне, както преди пристигането на Радже, така и след това, когато кривокракото ченге направи онази смъртоносна присъда срещу нея.
С ъгълчето на окото ѝ изглеждаше, че думите ѝ нямат никакъв ефект върху Менчерес, но вълна от тъга заля съзнанието ѝ. Кира се успокои. Тя не беше тъжна. Беше ядосана, объркана и вече започваше отново да огладнява, но не и тъжна.
Дали тази тъга беше от него? Можеше ли сега наистина да усеща емоциите му, както усещаше силата му и докосването на гласа му?
Кира си спомни последните думи, които бе чула като човек: Независимо какво казваш – аз те връщам обратно. Дали Менчерес беше тъжен, че е принуден да я убие, или съжаляваше за решението си да я върне като вампир? Кои бяха истинските му чувства: предишното му, пренебрежително отношение към нея пред Радже вчера? Или колко грижовен беше, когато за пръв път дойде в клуба и я излекува? Не беше положил никакви усилия да я види, след като я пусна, но тогава Радже, след като нареди смъртта ѝ, намекна, че може да каже, че Менчерес се грижи за нея.
Преди чуденето какво мисли за нея мистериозният вампир беше източник на мрачните, тайни представи на Кира, но сега беше наложително да знае. Менчерес беше променил самото ѝ съществуване и се беше превърнал в ключова фигура в новия ѝ живот, но тя нямаше представа дали той я смята за нищо повече от временен дразнител.
Тя го погледна и забеляза, че обичайното му безстрастно изражение си остава на мястото. Нямаше значение. Искаше да получи някакви отговори, преди да изгуби ума си в поредното затъмнение или съзнанието си в настъпващата зора.
– Защо хипнотизира шефа ми, за да ми даде кола и повишение на заплатата? – Попита тя, като почти се напрегна в концентрацията си, за да види дали може да усети някакви емоции от него.
В подсъзнанието ѝ се появи слаб оттенък на изненада, който после изчезна. Кира почти изохка. Това не можеше да е от нея; тя не би се изненадала от собствения си въпрос!
– Това си ти, нали? – Попита тя, без да даде време на Менчерес да отговори на другия ѝ въпрос. – Невероятно, вече те усещам.
Също толкова внезапно около него сякаш се захлопна стена, която отряза всичко от Кира, дори тръпнещата вълна на аурата му.
– По-добре би било да се концентрираш върху управлението на силата си и консумацията на кръв – каза Менчерес с хладна дистанцираност в тона си.
Тя пристъпи към него, без да се интересува, че усеща как подовете скърцат и се огъват под краката ѝ.
– Не, не е така – избухна тя. – Нямаш право да се ограждаш от единствения индикатор, който имам за това какво мислиш. Ти ме уби вчера и ме върна в съществуване, в което всичко е различно, особено аз. Но това, което е почти толкова плашещо, е, че не знам дали това означава нещо за теб, освен едно голямо, скучно неудобство. Така че дай ми нещо. Може да са думи, нескрито изражение, проблясък на емоциите ти, каквото и да е, но го направи сега, защото имам нужда от намек за това къде се намирам с теб.
Ако Кира все още можеше да диша, щеше да се задъха от емоциите, които се въртяха в нея, но тя беше неподвижна като вампира отсреща, докато чакаше отговора му. Менчерес не изгуби неразгадаемата си маска, нито пък се срути онази невидима стена около него, но най-сетне наклони глава.
– Работиш до късно през нощта и както беше повече от доказано в деня, в който се запознахме, не беше безопасно за теб да ходиш до и от работното си място.
За секунда Кира не разбра за какво говори. После си спомни за първоначалния си въпрос към него и през нея премина разочарование. Цялото това време, което беше прекарала в търсене на Менчерес, се основаваше на предположението ѝ, че действията му с шефа ѝ означават, че той иска да я види отново. Колко много е грешала. Всъщност грешеше жестоко. Това не беше нищо повече от небрежен жест, направен от съжаление. Внимавай какво си пожелаваш – помисли си мрачно тя. Беше успяла в стремежа си да види отново Менчерес, но това струваше живота на Кира.
– Благодаря – каза тя тихо. – А сега ми кажи защо не ме остави да остана мъртва?
Менчерес погледна настрани, а лицето му стана още по-нечетливо, ако това беше възможно.
– Решението на Радже беше злоупотреба с властта му. Единствената причина, поради която те осъди толкова сурово, беше враждебността му към мен, така че най-малкото, което можех да направя, беше да се погрижа да не останеш мъртъв.
Поредният жест на съжаление, помисли си Кира и поклати глава с недоверие. Колко блестящо жалко е да знаеш, че сегашното ѝ съществуване се дължи само на злобата на един вампир и на угризенията на съвестта на друг. Ако само се беше държала настрана от Менчерес, след като той я пусна, щеше да има нова кола, повишение на заплатата, сестра, чийто живот не беше трагично прекъснат, няколко приятели, безотговорен, но донякъде любящ брат и случаен социален живот. Но не, тя бе захвърлила всичко това, преследвайки вампир, който вероятно не ѝ бе отделил нито една мисъл, откакто я бе захвърлил на онзи покрив. Глупачка – изруга Кира.
– Не е нужно да се страхуваш, че всичко от предишния ти живот е изгубено за теб – продължи той и почти накара Кира да се засмее. – След няколко месеца би трябвало да имаш достатъчно сили след зазоряване, за да се върнеш към работата си. А само след седмица-две би трябвало да имаш достатъчно контрол над глада и способностите си около хората, за да възобновиш срещите със семейството си…
– Ти просто не го разбираш, нали? – Прекъсна го тя, като в нея се надигна безразсъдство. – Всичко това – това, че изведнъж си станал нещо друго, е достатъчно лошо, но да знаеш, че единствената причина, поради която не съм в гроба, е не защото животът ми е значел нещо за теб, а защото си смятал, че това ще балансира някакви въображаеми везни на справедливостта. … ами, това е гадно. И да, осъзнавам иронията на това твърдение.
Нещо мокро се плъзна по бузата на Кира. Тя го забърса и с изненада видя розовата течност по пръстите си. Дали това бяха сълзи? Можеше ли все още да плаче, въпреки че вече беше вампир?
Преди да успее да се замисли върху това, Кира се разкъса от болка, която ѝ стана твърде позната. Тя се наведе, държейки се за стомаха, сякаш можеше някак да натъпче нуждата си от кръв обратно в себе си.
Вятърът, който повдигаше косата ѝ, беше единственият индикатор, който имаше, че Менчерес си е тръгнал и се е върнал в миг на движение. В ръката си държеше две от тези проклети червени торбички и вътрешният скок, който Кира усети, когато ги видя, я накара да се изкриви от зверски пориви. Искаше ѝ се да изхвърли торбите през прозореца от отвращение. Искаше и се да ги изтръгне от ръцете на Менчерес и да ги погълне с бесни глътки.
Той протегна една от торбите към нея, но Кира отвърна поглед. Не искаше да пие повече кръв. Беше грешно, гадно…
Двойни болки в долната устна подсказаха на Кира, че кътниците ѝ са се откъртили от горните зъби, което доведе до дразнещ меден вкус в устата ѝ. Още повече болка се разнесе из тялото ѝ, омразното усещане, че е изгорена отвътре навън, се засили до свирепа степен.
В следващия миг Менчерес я прегърна, притиснал до устата ѝ хлъзгавия пакет.
– Трябва да го направиш.
Тя разбра, че се е впила в нея, едва когато невероятно облекчение запълни предишното мъчение в нея. Кира усети, че започва да плува, че умът ѝ изтръпва от прилива на възбуда и глад, но преди да се изгуби в чернотата, нещо я подразни в подсъзнанието. Нещо, което беше твърде разсеяна, за да долови, когато Менчерес за първи път ѝ каза защо е хипнотизирал шефа ѝ, за да ѝ даде колата и повишението. Работила си до късно през нощта…
Имаше само един начин, по който Менчерес можеше да разбере какви часове е работила Кира през тази седмица. Той я е следил.
Менчерес вървеше до Кира в гората. Въздухът беше приятно хладен в предпразничните часове, но Кира носеше дебел пуловер и панталони, сякаш беше много по-студено. Докато вървеше, тя изглеждаше заета със земята, а очите ѝ от време на време се стрелкаха настрани само когато нощните животни се стреснеха от присъствието им.
Той не каза нищо, оставяйки я да се приспособи към потока от околностите, който заливаше сетивата ѝ. Беше се събудила няколко часа преди здрач на втория си ден като вампир, настоявайки да се изкъпе сама, след като засити глада си с пресните торбички, с които Горгон се върна. Както я предупреди Менчерес, това не доведе до положителни резултати. Кира изтръгна вратата на душа, когато се опита да я отвори, а след това изтръгна кранчето от стената, когато се опита да изключи водата, след като приключи с душа без врата. След това разочарованието ѝ от невъзможността да контролира силата си доведе до нов пристъп на глад, което също не беше изненада. Гневът и желанието да се хранят бяха тясно свързани за новите вампири, а с всички емоции на Кира, изострени до неизследвани досега нива, през следващите няколко дни тя щеше да бъде рояк от изменчивост.
– Не ми се струва правилно да не виждам мрака – каза Кира, като най-накрая наруши мълчанието си. – Знам, че е нощ, но вместо това ми прилича на по-остър, облачен следобед със слънце, от което не ме болят очите. Вече няма сенки. Само петна от сянка. Колко време ти трябваше, за да свикнеш, че няма тъмнина?
Менчерес се опита да си припомни първите си дни като вампир. Беше толкова отдавна, че имаше чувството, че трансформацията се е случила с някой друг. Помнеше глада, когато се събуди за първи път; никой вампир не забравя това. Но не можеше да си спомни как е изглеждала истинската нощ, когато беше човек, затова не можеше да си спомни колко време му е отнело, за да спре да му липсва.
– Голяма част от тези първи дни съм забравил – призна той.
– Защото си по-възрастен от мръсотията, нали? – Кира му хвърли косо поглед. – Така че кажи ми, дали и на теб ти прилича на площадка за разрушаване тук? Или с годините си се научил да настройваш фоновия шум?
Той се съсредоточи за кратко върху звуците, които изпълваха гората. Не, не си беше направил труда да им обърне внимание, освен да прецени дали са естествени, или представляват заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Дали просто се беше научил да ги заглушава, както описа Кира? Или пък беше толкова изморен, че вече не го интересуваше дали щурците пеят, листата танцуват, клоните се търкат, протягайки ръка един към друг, или животните, които ловуват, за да се прехранват или да си намерят компания, намират плячка?
– Научаваш се да избираш върху какво да съсредоточиш вниманието си – отвърна той.
Това беше вярно. Може и да не обръщаше внимание на звуците в гората, но можеше да каже на Кира всеки нюанс от това как се е променил ароматът ѝ, докато вървеше редом с него. Или пък колко пъти очите ѝ бяха пламвали с изумруд, когато зърнеше нещо с туптящо сърце в близост до нея.
Кира спря да върви, обръщайки лице нагоре към дърветата. – Светулки. Не съм ги виждала, откакто бях дете. С Тина ходехме в гората край старата ни къща, за да се опитаме да ги хванем…
Менчерес също спря, следвайки погледа ѝ към светещите насекоми, разпръснати из въздуха. В гласа ѝ се долавяше още една тъжна нотка на спомен, с която той не можеше да се свърже. Дори и да си спомняше детството си, нямаше братя и сестри на неговата възраст, а родината му беше оголена от подобни същества.
Но тези спомени имаха стойност за Кира, свързваха я с нещо изгубено от младостта ѝ. Той погледна профила ѝ. Главата ѝ беше отметната назад, пълните ѝ устни бяха леко разтворени, а бледата линия на шията ѝ беше с ярък, изкусителен релеф на фона на гората. Тя изглеждаше толкова красива. Почти неземна. Въпреки че знаеше, че е по-добре, той не можа да се насили да отвърне поглед.
Може би нямаше да може да сподели спомените ѝ за преследването на светулки като дете, но можеше да ѝ даде нов спомен за гората. Такъв, какъвто никой друг не би могъл да повтори.
Менчерес изпрати струйки от силата си по земята, като ги уви около цветовете на няколко близки диворастящи цветя. Един по един откъсна тези цветове, докато не получи стотици бледолилави, сини, жълти и бели цветя, които се носеха над храстите. Кира не забеляза това. Тя все още се взираше в светулките.
Бавно той върна силата си, докато случайно разпръснатите цветчета започнаха да се събират в един голям облак.
Очите на Кира се разшириха, когато видя как мъглата от цветя се понесе към нея на земята. По тялото ѝ премина тръпка.
– Усещам енергията, която идва от теб. Какво правиш с тях?
Тя не го погледна, докато го питаше. Менчерес не отговори, но изпрати силата си с друга вълна, като групира цветята в комета, която се потапяше и се носеше около върховете на дърветата в сложен балет. Кира издаде звук между въздишка и смях, а лицето ѝ бе изпълнено с удивление вместо с болката и травмата от последните два дни.
Въпреки това тя не го погледна, а продължи да наблюдава танцуващите цветя. Менчерес разшири предишната си кометна форма в един дълъг пояс. Изпрати това нежно ароматно знаме през серия от възходящи вихри, преди да събере цветовете в кръг на няколко метра над главата на Кира. След това постепенно разшири кръга и го спусна около нея, като я обгърна в обвивка от цветя.
Тя се вгледа в пръстените от диви цветя, които я обграждаха, протегна ръце, но не ги докосна. После най-сетне погледна към Менчерес, а зелените ѝ очи светнаха със сянка, не по-различна от тази на светулките, на които се беше възхищавала преди.
– Остави ги.
Гласът ѝ беше по-нисък, мелодичното му шумолене се увиваше около него със собствена невидима притегателна сила. Менчерес отпусна силата си, освобождавайки цветята да се понесат леко към земята около нея. После нещо в него се сви, когато Кира бавно тръгна към него.

Назад към част 16                                                          Напред към част 18

 

 

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 16

Глава 15

Кира беше попаднала в капана на ревящ ад. Чуваше бумтящите трясъци на срутващата се около нея жилищна сграда, усещаше агонията на пламъците, които опустошаваха тялото ѝ, и се молеше на смъртта да сложи край на болката. И тогава смъртта дойде, като обля обгореното ѝ, разбито тяло със сладко облекчение, облекчавайки мъчението, което я изгаряше отвътре. Хладно, лениво нищо я обгърна, предпазвайки я от огъня, който все още бушуваше около нея.
Трябваше да е мъртва, защото болката беше изчезнала, но странно, Кира все още чуваше грохота на сградата си и усещаше миризмата на изпаренията от пожара. Колко странно, че чуваше и усещаше толкова силно миризми, въпреки че беше мъртва. Освен това тя усещаше и нещо невероятно на вкус. Нещо толкова богато и сочно, че караше дори звуците и миризмите да избледнеят. Имаше нужда от още от това, каквото и да беше то. Да. Още…
После този невероятен нектар изчезна и светлините се разляха над погледа на Кира. Ревът на срутващата се сграда се върна, заедно със задушаващия дим на газа, който сигурно беше предизвикал пожара, но имаше и нещо друго. Кира изхлипа. Сигурно още не е мъртва. Все още не, така че всеки момент щеше да усети отново ужаса от изгарянето на плътта и от тялото…
– Кира.
Името ѝ беше котва, която теглеше съзнанието ѝ напред към реалността. Изведнъж тя видя лицето на Менчерес точно пред себе си, очите му бяха като черни диаманти, а кожата му – съвършена като цветен кристал. Тя не беше попаднала в капана на пожара в апартамента. Беше се случило нещо друго.
Менчерес. Той я беше убил… и я беше върнал обратно.
Зад гърба ѝ отново се разнесе онова бумтене, а мирисът на газ се издигна над по-тъмната, по-сладка миризма, която беше навсякъде около нея. Кира се опита да избяга от онова, което бе издало такъв ужасен взривен звук, но Менчерес я притисна. Щом ръцете му докоснаха кожата ѝ, през нея премина тласък. Имаше чувството, че цялото му тяло е наелектризирано и изстрелва токове право в нея.
– Това са само двигателите на самолета, Кира. Не си в опасност.
Този взрив се разнесе отново, толкова силен и стържещ, че не можеше да е самолетен двигател. Кира се огледа наоколо, но всичко се сливаше в едно размазано петно, докато Менчерес не я хвана за брадичката и не я принуди да гледа само към него.
– Остани неподвижна. Все още не си се приспособила към новите си сетива. Те ще ти се сторят непреодолими, но скоро ще свикнеш с тях.
Новите ти сетива. Сред изпепеляващото напрежение, което се впиваше в нея от ръцете на Менчерес, тряскащите звуци около нея, онази маслено-силна смесица от аромати и светкавиците, които сякаш изгаряха очите ѝ, съзнанието на Кира бе завладяно от една-единствена, невероятна мисъл: Тя вече не е човек.
– Аз съм… ти… . . Аз не съм …
Тя не можеше да го изрече на глас. Шокът я връхлетя, когато осъзна, че макар да е използвала въздух, за да говори, не диша. Почти сляпо протегна ръка, за да опипа врата си. Нищо, освен гладка неподвижност под пръстите ѝ, където би трябвало да е пулсът ѝ.
Аз съм вампир.
Менчерес не каза нищо, а ръката му все още галеше лицето ѝ. Едва тогава погледът ѝ престана да се плъзга достатъчно, за да забележи останалата част от него. Той все още носеше същата риза от времето, когато го беше видяла за последен път, но сега на предната ѝ част имаше големи червени петна.
Дали това беше нейната кръв? И Радже. … дали злият, усмихнат вампир, който беше поръчал убийството ѝ, също беше тук? Погледът на Кира се завъртя наоколо, но всичко отново започна да се размива.
– Нещо не е наред с очите ми… кой още е тук? – Попита тя и паниката ѝ започна да се засилва.
– Никой освен мен, Горгон и пилота не е на този самолет. Както казах, ти си в безопасност.
В безопасност? Кира се пребори с истеричния си смях. Предполагаше, че е в безопасност, тъй като вече беше мъртва.
Менчерес седеше пред нея, тъмният му поглед беше мрачен, едната му ръка беше на рамото ѝ, а другата галеше лицето ѝ. Тя примигна, забелязвайки, че той изглежда по-жизнен. Поразителните черти на лицето му бяха по-ясно очертани, ръждиви отблясъци правеха косата на Менчерес по-богат нюанс на черното, очите му бяха оцветени с най-слаби сребърни петънца, а кожата му… кожата му беше като пясък на слънце, златисто-кремава смес, която се усещаше наелектризирана от искрящата от него сила.
Повече от красив – великолепен. Менчерес, нейният убиец. Нейният спасител. За Кира това беше твърде много, за да го обработи.
– Не ме докосвай – прошепна тя и отвърна поглед.
Ръцете му се отпуснаха. Чувството на съжаление се плъзна по емоциите ѝ, изчезнало толкова бързо, че Кира не беше сигурна дали го е почувствала, или е било халюцинация, както при адския апартамент.
Този взрив продължаваше да се разнася навсякъде около тях. Тя погледна настрани, този път нещата се люшкаха по-малко в погледа ѝ, за да види, че наистина се намират на малък самолет. Един поглед надолу разкри, че Менчерес не беше единственият с червени пръски отпред. Това не беше костюмът, с който, ах, беше умряла, но все пак беше покрит с нещо лилаво, което миришеше на течен захарен памук.
Кира подсмъркна, без да се замисля, носът ѝ почти се пръсна от наплива на аромати, твърде много, за да ги различи. Над всички беше опияняващият, пристрастяващ аромат, идващ от червените петна по ризата ѝ. Тя я сграбчи и натъпка материала в устата си преди следващата си последователна мисъл, хленчейки от силната болка, която се разрази в гърдите ѝ.
След това нещо прекрасно се изля в гърлото ѝ. Богато, опияняващо, жизнено, необходимо, то охлади онзи мигновен изблик на агония, успокоявайки я отвътре навън. Тя дори не съзнаваше, че е затворила очи, докато размазваща светлина и движение не замениха моментната спокойна празнота на зрението ѝ.
– Какво ми е? – Успя да попита Кира, опитвайки се да спре безумното накланяне, когато се огледа наоколо.
Чертите на Менчерес се размиха, преди да изкристализират в следващия момент. Той беше над нея, а косата му се спускаше около него в тъмна завеса. Ако беше права, твърдата, трепереща плоскост на гърба ѝ беше подът на самолета. Беше ли паднала? Не си спомняше да е правила това. Нещо мокро покри лицето и устата ѝ. Без да може да се спре, Кира го облиза. През нея премина тръпка на удоволствие, почти толкова силна, колкото и при оргазъм. Какво беше това?
– Ти си в разгара на кръвната лудост. – Гласът му погали ушите ѝ, карайки я да потръпне отново. Звуците, гледките, ароматите, вкусовете, текстурите . … всичко това беше твърде много. Имаше чувството, че е на път да се пръсне от кожата си.
– Ще намалее – продължи Менчерес. Кира откри, че се навежда към гласа му, сякаш той можеше да я докосне физически със същия ефект, с който галеше сетивата ѝ. – Дотогава не мога да те пусна на свобода. Ще убиеш, Кира, и ще съжаляваш за това.
– Не… – изстена тя и затвори очи. Това не е реално. Не е реално.
В следващия миг в гърлото ѝ се изля още блаженство, по-тежко от вода, по-сладко от сироп. Тя преглътна, гърбът ѝ отново се изви, стремейки се да се доближи до какъвто и да е източник, въпреки че не можеше да помръдне ръцете си, за да го хване.
– Ще се грижа за теб – обеща коприненият, дълбок глас. – Ще се погрижа да преминеш през това.
Не е реално, не е реално, не е реално – продължи да си пее Кира в ума си. Нищо толкова интензивно не можеше да бъде истинско.
И през взривяващите се звуци на двигателите, вибрациите от пода, този прилив на болка и блаженство, който се разрастваше и се издигаше в нея, течния екстаз, който се стичаше в гърлото ѝ, и шоковете, които усещаше всеки път, когато Менчерес я докосваше, тя отново чу гласа му.
– Прости ми.
Менчерес наблюдаваше лицето на Кира, докато лежеше до нея в леглото. Тя не се беше размърдала от сутринта. Първите слънчеви лъчи я бяха накарали да заспи дълбоко, както се случваше с всички нови вампири. Сънят ѝ улесняваше престоя им в населените с хора места, като например частното летище, на което кацна самолетът му, и колите покрай него по пътя към къщата му в Джаксън Хоул, Уайоминг. Менчерес беше избрал това място внимателно. Най-близките му съседи се намираха на поне една миля разстояние във всички посоки, а Горгон се беше погрижила за незабавното преместване на хората, които бяха отседнали там, щом пристигнаха. По-малко звуци, изкушения и ограничения в близост до Кира беше най-добре, докато тя се справяше с новото си състояние.
Въпреки че все още щеше да ѝ е трудно. Обикновено хората, избрани да станат вампири, преминаваха през продължителен период, в който поглъщаха вампирска кръв във все по-големи количества. Това им даваше представа какво ще бъде усещането за новия глад, сетива и увеличена сила, което правеше окончателната промяна по-малко шокираща. Кира нямаше такава подготовка. Отначало всичко щеше да бъде зашеметяващо за нея.
А и тя не беше избрала този преход по своя воля. Това щеше да е най-голямото препятствие, което трябваше да преодолее. И все пак Менчерес знаеше, че не би могъл да постъпи по друг начин. Ако трябваше да избира между смъртта на Кира и това тя да го презира, той винаги щеше да избере да бъде обект на омразата ѝ, а не инструмент за нейното постоянно унищожение.
Чакълът, който се разпиля по пътя, съобщи, че Горгон се е върнал. Манчерес изпита облекчение. Кира беше изпила почти всички торбички с кръв, които той набързо беше откраднал от болницата по пътя им от стриптийз клуба до самолета му. Животинската кръв би била достатъчна при отчаяни обстоятелства, но той подозираше, че ако Кира се събуди от съня си и се окаже, че се храни от мъртъв елен, щеше да таи още по-голяма неприязън към него.
– Тя вече събуди ли се? – Извика Горгон веднага щом влезе в къщата.
– Още не. – Менчерес погледна към изтичащите слънчеви лъчи, които се напрягаха през пукнатината в завесите. Скоро щеше да стане. Най-късно до настъпването на нощта.
Горгон влезе в спалнята, носейки хладилна чанта от стиропор, която постави на пода. – Това трябва да стигне до зори. Ще се върна навън да донеса още. Тук няма много болници и ще се чувствам зле, ако им взема целия запас.
Както и Менчерес, макар че и в този случай нещата, които щеше да направи, за да защити Кира, изместваха загрижеността му за неприятностите, които можеше да причини на някои непознати смъртни.
– Осигури и прясна кръв. Ако се наложи, пренеси някои от моите хора в близките хотели.
– Ще го направя. – Горгон хвърли поглед към спящата форма на Кира. Менчерес я беше изкъпал и преоблякъл отново, като я покри с дебелото одеяло върху нея. Не беше необичайно за новите вампири да изпитват необясним студ, докато се приспособяват към променената си телесна температура, а дори и през пролетта на тази голяма надморска височина беше по-хладно, отколкото в Чикаго.
– Пазителят беше прав. Чувстваш нещо необичайно към нея. Когато си около нея, ароматът ти се променя, а защитата ти се изплъзва повече, отколкото някога съм виждал да се случва – каза тихо Горгон.
Менчерес върна емоциите си обратно в стената, която прекъсваше способността на другия вампир да ги усеща.
– След това, което и направих, мисля, че няма значение.
– Ти нямаше избор. Щом Кира приеме това и се приспособи към това да бъде вампир, тя ще спре да ти се сърди. – Тогава Горгон се усмихна. – Макар че междувременно може да е забавно да я наблюдаваш. Никога досега не ти се е налагало да се трудиш, за да съблазниш жена, нали?
– Да – каза той.
Всъщност досега на Менчерес не му се беше налагало да привлича жена в леглото си със сладникави думи или страстно преследване.
– Дори и да беше така, като се има предвид дългото ми безбрачие, това би ме направило много непрактичен, ако използвам съвременния израз – отбеляза сухо той.
Горгон се засмя.
– Като карането на колело, някои неща никога не се забравят.
Менчерес си пожела единствената пречка между него и Кира да бъде предизвикателството да я спечели. Ако беше така, щеше да се радва на възможността да спечели доверието, обичта, тялото и – дай Боже – сърцето ѝ. Но за пореден път черната празнота в бъдещето му беше истинското препятствие.
– В момента имам по-големи грижи – беше всичко, което Менчерес каза.
Усмивката на Горгон избледня.
– Раджедеф.
Менчерес въздъхна и затвори очи.
– Знам какво иска и трябва да се уверя, че няма да намери начин да ме принуди да му го дам.
– Трябва да кажеш на Боунс.
Очите му се отвориха.
– Не. И ще ми се закълнеш, че няма да го направиш.
Горгон изглеждаше разтревожен, но кимна.
– Ако настояваш. Той обаче ще чуе за Кира. Обзалагам се, че онези трима вампири в клуба вече са подпалили текстовите съобщения и телефонните линии, говорейки за нея.
Без съмнение Флейър, Дредлок и Балди бяха разказали на други за събитията от миналата вечер, но Менчерес не се притесняваше, че Боунс ще научи за Кира. Той щеше да разбере за нейната важност за него веднага щом отвори плика с наследството, който Менчерес му остави. Сега единствената разлика беше, че Боунс щеше да чуе за Кира преди това, но беше наложително да не научи за нарасналата враждебност на Раджедеф. Самата Кат съвсем наскоро бе избегнала сблъсък със смъртта от един от Пазителите на закона. Нито тя, нито Боунс можеха да рискуват да разгневят друг Пазител за дълго, дълго време, ако искаха да останат живи.
Още повече че борбата с Раджедеф се беше зародила много преди Боунс да се роди. Менчерес нямаше никакво намерение да остави съуправителя си да води тази битка вместо него. Той трябваше да я спечели.
Теченията в стаята се промениха и започнаха да се концентрират над леглото. Менчерес погледна към Горгон, който безмълвно извади от хладилника торбичка с кръв.
Той вдигна Кира с едната си ръка, а с другата взе торбичката с кръв от Горгон и се отправи към банята. Събуждането в напоено с кръв легло едва ли щеше да облекчи стреса на Кира от това, че е нов вампир.
От друга страна, събуждането в напоена с кръв баня вероятно нямаше да я накара да се справи много по-добре, но поне беше по-лесно да се почистят плочките, отколкото килима и чаршафите.
– Искаш да изчакам или да тръгна сега, за да събера още кръв? – Попита Горгон.
Менчерес хвърли още един поглед към Кира, която бе започнала да трепери – предвестник на това да се втурне в съзнание с изгарящ, безсмислен глад.
– Можеш да тръгнеш. Аз ще се погрижа за нея.
И щеше да го направи през времето, което му оставаше.

Назад към част 15                                                               Напред към част 17

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 15

Глава 14

Менчерес слушаше как Кира подпечатва съдбата си, сякаш беше попаднал в ужасен сън. В продължение на няколко застинали мига той почти виждаше как смъртта ѝ се случва пред него; как Радже пречупва врата ѝ с небрежно движение на китката си. Или пък да отвори яремната и врата и да остави Кира да се задушава от собствената си кръв, която се стичаше от гърлото и. Какво ли щеше да е усещането да я гледа как умира? Дали това щеше да му върне антипатията, която изпитваше към живота, преди да я срещне, и да го накара отново да погледне на предстоящия мрак в бъдещето си като на нещо, което трябва да приветства?
Ако Радже беше някой друг, Менчерес можеше да го убие. Можеше да избие всеки вампир в стаята и да скрие всички следи от останките им. Можеше да изравни цялата сграда със земята, така че дори действията му да бъдат записани, те никога да не се върнат, за да навредят на него или на Кира. Всички тези неща можеше да направи, ако не беше усмихнатият пазител на закона отсреща.
– Ах, стари приятелю, вярвам, че най-накрая разчупих непробиваемия ти саркофаг – каза Радже със задоволство. – Тази наистина означаваше нещо за теб, нали? Колко забавно.
Бавно надигащата се ярост започна да се промъква през него, пулсирайки под кожата му, искайки да се освободи, за да се разпилее. Все още можеш да ги убиеш всичките – прошепна той. Подозренията щяха да паднат върху него, но без трупове като доказателство, Менчерес можеше все пак да избегне наказанието на останалите Пазители, което щеше да се стовари върху него и Боунс. Пусни ме на свобода – подкани го яростта с примамлив шепот. Ти ме държиш окован твърде дълго…
– Ей, човече, не исках да се стига дотук – каза Флейър и хвърли нервен поглед между Радже и Менчерес. – Ако каже, че ще държи човека далеч от мен и собствеността ми в бъдеще, това ми е достатъчно…
– Но за мен не е достатъчно – отвърна Радже. – Вие подадохте официално оплакване за опит за кражба на имущество срещу Менчерес, като ме информирахте за това, което неговият човек направи тук тази вечер. Ако не сте имали желание да го направите, тогава трябваше да си мълчите.
– Не знаех, че да ви кажа е като да подам жалба – промълви Флейър.
Радже се усмихна студено.
– Непознаването на закона не е оправдание. Хората и вампирите имат това едно общо нещо. На вампирите обаче не е позволено да крадат един от друг така свободно, както правят хората, и най-вече няма да бъда милостиви към човек за това, че е откраднал от вампир. Смъртта е моята присъда, така че Менкаре, питам те отново, ти ли ще накажеш този смъртен, или аз?
– Той отвлича тийнейджърка и я принуждава да се съблече за него. – Гласът на Кира беше спокоен, въпреки че лицето ѝ беше зловещо бяло. – За теб това не се смята за престъпление, но аз, който се опитвам да освободя същото момиче, заслужава смъртна присъда? Трябва да се срамуваш да се наричаш пазител на какъвто и да е закон.
Раджедеф дори не благоволи да погледне към Кира.
– Отвличането на непотърсен човек не е престъпление. Хората са нашата храна, те нямат същите права като вампирите. Менкаре, времето ти да решиш кой да извърши това наказание се скъсява.
Кира не отговори на това. Не се опита и да избяга, макар че плешивият вампир я хвана за раменете, сякаш очакваше това. Менчерес срещна погледа ѝ, видя ужас и примирение, плуващи в тези бледозелени дълбини, но не и надежда или молба. Тя не очакваше от него да ѝ помогне. Очакваше да умре по прищявка на човек, който изобщо не се интересуваше от нея.
Яростта му започна да се върти по-настойчиво в него, усещайки, че Менчерес е близо до това да я пусне на свобода. Мрачното приемане на съдбата на Кира беше повече, отколкото можеше да понесе. Без значение дали това щеше да свърши с всички тях, той не можеше да позволи на Радже да я обрече на същия мрак, който очакваше него.
Но нямаше да пусне на свобода и зловредната сила в себе си. Веднъж вече беше съсипала живота му. Нямаше да ѝ даде още един шанс да унищожи отново Боунс или народа му.
– Сам ще изпълня смъртната ти присъда, пазителю – каза Менчерес и видя как усмивката на Радже се задълбочи. – Но вярвам, че след това ще я върна от нея.
Усмивката на Радже спадна.
– Присъдата ѝ трябва да бъде наказание, а не награда, която да подобри оскъдното ѝ съществуване – изсъска той.
– Нейната присъда е смърт, която ще бъде изпълнена за нейното престъпление. Но тъй като тя е човек, никъде не е написано, че не мога да я върна като вампир, след като тази присъда бъде изпълнена. Това момиче може и да не познава нашите закони, Пазителю – Усмихна се студено на Манчерес на Радже, като наблегна на думата – но аз съм добре запознат с тях.
– Не си сменял човек от почти сто години – каза Радже, преминавайки на древноегипетския диалект, който беше първият им език.
– Менчерес позволи на недоумяващо изражение да премине през лицето му, преди да отговори на същия език.
– Наистина ли е минал един век? Още по-голяма причина да я сменя. Твърде отдавна не съм обновявал рода си с нова кръв.
– Твоята малка смъртна може да не иска да бъде твоята нова кръв – подигра се Радже.
Той се обърна към Кира. Дишането ѝ беше накъсано, а пулсът ѝ пулсираше достатъчно силно, за да се чува дори при озвучаването на клуба, но въпреки това тя не молеше за живота си. Кира не би разбрала скорошната му размяна на реплики с Раджедеф. Знаеше, че присъдата ѝ е смърт; това, което нямаше да знае, беше дали щеше да бъде върната след това. Зелените ѝ очи изглеждаха още по-бледи с отразяващата се в тях горна светлина, докато се взираше в него, безсилна да контролира каквато и да е съдба, която Менчерес беше избрал за нея.
Плешивият вампир зад гърба ѝ я освободи с лек тласък към Менчерес. Кира едва не се спъна, но възстанови равновесието си и хвърли мрачен поглед към другите лица в стаята, преди отново да срещне погледа му.
Нямаше нужда да чува мислите ѝ, за да знае какви щяха да бъдат те, докато гледаше заобикалящите я вампири. Нямаше надежда, нямаше облекчение, нямаше къде да избяга. И тя беше права.
Онази изпепеляваща ярост отново премина през Менчерес, изисквайки друго решение, освен да наруши смъртността на Кира. Но той знаеше какво е единственото друго решение и то можеше да осъди съуправителя му за престъпление, в което той нямаше никакво участие.
Менчерес хвърли един-единствен поглед към Раджедеф.
– Преди това можеше да спечелиш войната ни, без да се биеш с мен – каза той, отново на техния отдавна мъртъв диалект. – Но сега няма да отида тихо в гроба си. Вместо това, с кръвта на Каин, ще те завлека в твоя.
Раджедеф го погледна изпитателно.
– Никога не съм искал да търсиш собствения си край. Защо мислиш, че те следя? След последния ни разговор се опасявах, че можеш да се самоубиеш, преди да ми дадеш това, което искам. И ти ще ми го дадеш, Менкаре. Скоро.
Менчерес знаеше какво иска Радже от него. Подхлъзването на Пазителя на закона в дома му през миналата седмица беше достатъчно, за да издаде мотивацията му, но Менчерес нямаше намерение да му позволи да постигне целта си. Той си помисли за тъмната празнота пред себе си. Нямаше представа колко време му остава, докато тя го обгърне, но през това оставащо време щеше да открие средствата, с които да довърши Раджеф. Смъртта на Кира щеше да бъде отмъстена. И двамата знаеха, че това не е въпрос на закон. Единствената причина, поради която Раджедеф бе поискал смъртта на Кира, бе, че бе усетил, че това ще го нарани.
Така и беше, а Менчерес възнамеряваше да се увери, че Раджедеф ще усети цялата болка на него и на Кира, преди да свърши. Очите му засияха в зелено и той отблъсна гнева си, но позволи на силата си да се разгърне. Тя изпълни стаята, обгръщайки всеки човек в нея, карайки другите вампири да настръхнат, а Раджедеф да свие поглед. Със силата си, която се разливаше, докато обгърнеше целия клуб, Менчерес му напомняше за единственото нещо, което Пазителят на закона винаги бе искал, но никога не можеше да има.
След това се обърна от погледа на врага си обратно към Кира. Тя не говореше, не молеше, но една-единствена сълза се търкулна по бузата ѝ. Менчерес протегна ръка и я улови, преди да падне от гордата ѝ, силна челюст. Щом я докосна, цялото тяло на Кира започна да трепери.
– Направи го… направи го бързо.
Гласът ѝ беше не повече от шепот и тя не го погледна, но гръбнакът ѝ беше непоклатим. За пореден път смелостта ѝ го порази. Кира имаше дух на воин в елегантната си женствена рамка, защото истинската доблест се проявяваше най-добре, когато поражението беше неизбежно.
Ръката му погали бузата ѝ, усещайки как топлината ѝ се просмуква в пръстите му. После я придърпа в обятията си, чувайки как сърдечният ѝ ритъм се утроява, когато главата му се потапя в гърлото ѝ.
– Менчерес…
– Недей – прошепна той, опирайки пръст в устните ѝ, докато я държеше в неразрушима хватка.
– Не ми казвай, че предпочиташ да останеш в гроба, Кира, защото каквото и да кажеш – аз ще те върна обратно.
След това заби кътниците си в гърлото ѝ, точно в пулсиращата голяма вена, която пулсираше в унисон с пулса на сърцето ѝ. Кира нададе задъхан стон, а ръцете ѝ конвулсивно хванаха раменете му. Менчерес измъкна зъбите си, позволявайки на гореща, сладка кръв да изпълни устата му през тези две пробождания.
Той погълна това богатство, а пръстите му се преместиха от устните на Кира в гъстата ѝ коса. След това отново вкара кътниците си в югуларната и артерия, този път по-дълбоко, като ги потопи до върха. Кира потрепери срещу него, а токсините от кътниците му в комбинация със загубата на кръв я накараха да се люлее на крака. Ръцете му се стегнаха около нея, притискайки тялото ѝ и нежното ѝ гърло към себе си, докато я захапваше за трети път, а трите двойни пробождания изпращаха кръвта на Кира в устата му толкова бързо, колкото той можеше да я погълне.
Цялото му тяло започна да се нагрява, да натежава и да бръмчи от енергията, която поглъщаше с всяко силно глътване. Въпреки че ненавиждаше обстоятелствата, усещането, че кръвта на Кира се влива в него и ги слива по-пълно от всеки сексуален акт, предизвикваше опияняващо вълнение в Менчерес. Никога нямаше да бъде по-близка с никого, отколкото с него в този момент, преливайки го с жизнената сила, която изтичаше от нея, свързвайки ги с връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.
Когато Кира увисна безсилно в ръцете му, а сърдечният ѝ ритъм замлъкна с изключение на няколко упорити, прекъсващи трептения, Менчерес най-сетне се отдръпна от гърлото ѝ. Очите ѝ бяха затворени, устата ѝ леко отворена, тези пълни червени устни сега бяха бледорозови, без да ги вълнува никакъв дъх.
Смъртното и наказание беше платено. Сега да я въведе в нов живот.
Менчерес свали сребърната огърлица на Кира, като уви тънката ѝ верижка около пръстите си. След това заби дългия край на кръстчето във врата си и го разкъса. Придърпа отпуснатата глава на Кира към раната и пожела кръвта му да излезе от него и да влезе в нея. Среброто изгаряше плътта му, заздравявайки по-бавно от рана от друг материал, докато устата на Кира се пълнеше с неговата – тяхната – кръв.
Той усети как тялото ѝ реагира на кръвта, макар че в началото не помръдна нито един мускул. Менчерес наклони главата ѝ назад, изпращайки тази кръв в гърлото ѝ и по-дълбоко в тялото ѝ. Отново впи кръста и в шията му, разкъсвайки още една дупка, желаейки да вкара в нея повече от тяхната съединена кръв заедно със силата си. Този път не му се наложи да помага на Кира да погълне кръвта му; гърлото ѝ работеше дори когато сърцето ѝ замлъкна за последен път.
Менчерес я притисна до шията си и погали косата ѝ, докато усещаше как зъбите на Кира се впиват в същото място, което той бе разкъсал с кръста си. Едно остро убождане по-късно и тя бе разкъсала кожата му, а животът и силата в кръвта му инстинктивно я призоваваха. Тя впи зъбите си по-силно в него и започна да смуче, докато силни, разтърсващи тръпки обгръщаха тялото ѝ.
Той отпусна увитата си с огърлица ръка от гърлото си и я използва, за да подпре Кира, докато спускаше и двамата на пода. Никой от останалите вампири не проговори, докато Менчерес седеше с нея в ръце и искаше да влее още от кръвта си в нея, докато тя разкъсваше и дъвчеше гърлото му с все по-голям глад. Леката болка се усещаше прекрасно, защото при всяко отчаяно преглъщане Кира поглъщаше живот от него, точно както той от нея. Да, това беше по-мрачен начин на живот, но по-силен от смъртността, която се бе изплъзнала с отслабването на сърдечния и ритъм.
Живей, Кира. Живей.
Когато тя погълна повече от кръвта, която Манчерес бе изцедил от нея, той я отдръпна, като впрегна силата си, за да я задържи, когато тя щеше да се бори да се върне в гърлото му. Очите ѝ бяха отворени, но невиждащи, проблясваха ту с по-тъмен, ту с по-ярък нюанс на зеленото, а от досегашните плоски горни зъби на Кира се извиваха два кътника.
– Почини си сега – прошепна Менчерес, като я държеше неподвижно.
Последна тръпка я разкъса, после очите ѝ се извъртяха и тя се свлече до него, човечноста ѝ беше убита, новото ѝ вампирско тяло беше в безсъзнание, но скоро щеше да се надигне.

Назад към част 14                                                              Напред към част 16

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 14

Глава 13

Менчерес прекоси стаята и се приближи до Кира, а яростта му избухна, когато се вгледа в разбитото ѝ лице. Едно подсмърчане разкри, че макар да е била тежко малтретирана, не е била изнасилена, което променяше съдбата на похитителите ѝ. От бавна, мъчителна смърт тя се превръщаше само в бърза, болезнена смърт.
Тогава Менчерес видя ръката на Кира – подута, окървавена и деформирана – с парчета кост, пронизващи кожата ѝ. Тогава това беше бавна, мъчителна смърт.
Той не отдели поглед на тримата вампири, докато внимателно я вземаше в ръцете си. По аурите им личеше, че са твърде млади и слаби, за да представляват някаква заплаха за него, дори и да е обърнат с гръб. Устата на Менчерес се стегна, когато усети, че Кира се отдръпна от докосването му. Дали от болката, която изпитваше, или от страх от него?
Той разряза китката си с кътници и поднесе окървавения разрез към устата на Кира. За негово облекчение тя не се опита да отвърне глава, макар че се намръщи, докато преглъщаше. След това тя изтръгна тежък дъх.
– Ръката ти ще те боли, докато оздравее. Това бързо ще премине – каза Менчерес, като продължаваше да притиска китката си към устата ѝ. Въпреки че раната му се затвори за секунди, по китката му все още полепваха капки кръв, които Кира можеше да преглътне.
Нещо ниско се сви в него, когато усети как топлият ѝ език се плъзга по плътта му. Пред погледа му носът на Кира се изправи в нормалния си, прекрасен наклон, подутото ѝ око се изчисти, устната ѝ се заздрави, а ръката ѝ се разтегна, пръстите ѝ загубиха изкривената си, осакатена деформация, докато отново станаха прави и гладки. Макар че не беше необходимо повече кръв, Манчерес задържа китката си до устата ѝ просто защото искаше да усети устните ѝ върху себе си още няколко мига.
– Да… значи ти трябва да си Менчерес – каза гласът зад него. – Аз съм Флейър, а това са Дредлок и Балди.
Той ги пренебрегна, съсредоточавайки се върху очите на Кира, докато болката напускаше погледа ѝ и дишането ѝ губеше своята накъсаност. Тя подсмръкна, после се закашля, когато част от останалата кръв от счупения ѝ преди това нос се върна в носните ѝ канали. Менчерес нямаше носна кърпа, затова избърса лицето на Кира с ръкава си, като най-сетне махна китката си от устата ѝ.
– Болката отмина ли? – Попита той.
– Отмина. – Погледът ѝ се стрелна към него, преди да се отклони. – Съжалявам – прошепна тя. – Опитах се да не им казвам името ти, но…
– Но веднага щом го направи, не я докоснах повече – прекъсна го същият глас зад гърба му. – Ей, ти би постъпил по същия начин с някого, който е разбил жилището ти и се е опитал да отмъкне имуществото ти, нали?
Сега другият вампир бе привлякъл цялото му внимание. Менчерес се обърна и впери поглед в Флейър.
– Бих ли го направил? – Попита той, като изрече думите тихо.
Кира беше жестоко малтретирана от лоялност към него, макар че той само ѝ беше заръчал да не говори за него или за вампирите пред никой човек. Знаеше колко мъка би причинило нараняването на ръката ѝ с изобилието от нервни окончания. Флейър също щеше да знае това, а този глупак очакваше от него да не отмъсти за страданията ѝ?
– Ако бих измъчвал човек за опит за действие, което не би могъл да извърши – продължи Менчерес, като всяка дума бе обляна в лед – тогава какво мислиш, че ще направя с вампир, който ненужно малтретира някого под моя закрила?
Изражението на Флейър стана тревожно. Другите двама вампири започнаха да се отдръпват от Менчерес, но той ги притисна в неподвижност с едно движение на ума си.
– А сега слушай – започна Флейър и протегна ръце. – Тя не искаше да каже на кого принадлежи, а аз не можех да контролирам съзнанието ѝ, за да разбера по друг начин.
Менчерес се замисли дали да не ги зареже, преди още безполезни думи да нахлуят в ушите му, но после се отказа. Кира бе преживяла достатъчно насилие тази вечер. Освен това тези стаи вероятно бяха обхванати от охранителни камери и той нямаше да остави нищо, което би могло да създаде проблем на Кира по-късно.
Щеше да убие тези тримата друг път, на по-особено място.
– Аз само се опитах да помогна на едно младо момиче да се върне при семейството си – каза Кира. Тя посочи към един човек, приседнал в ъгъла. – Той я отвлече и я принуди да се съблече тук.
Флейър сви рамене.
– Тя искаше да се включи в света на вампирите. Желанието ѝ се сбъдна. Не мога да и помогна, ако сега плаче за това.
Още една причина да убиеш глупака. Младите вампири, които се славеха с това да малтретират хора само защото можеха, щяха да причинят още повече неприятности, когато пораснеха и потърсеха по-предизвикателен спорт. Беше откровена лъжа, че не е имал друг изход освен мъченията, за да разбере на кого принадлежи Кира. Те дори не бяха опитали да използват друг начин.
– Тръгваме си – каза Менчерес на Флейър, а гласът му предизвика другият вампир да възрази.
Стъпките се приближиха. Менчерес погледна нагоре, очаквайки да види Горгон, който беше дошъл тук с кола, вместо да лети като Менчерес. Но вампирът, който влезе в стаята, не беше неговият верен приятел. Той беше най-старият му враг.
Раджедеф се усмихна.
– Менкаре, изглеждаш изненадан да ме видиш.
– Радже. – Гласът на Менчерес беше едва сдържано ръмжене. – Сега ме следваш? Колко празни трябва да са дните ти.
– Аз последвах него – каза Радже и кимна на Горгон, който се появи зад него във вратата. – Ти беше малко прекалено прибързан, за да те проследя, но за мой късмет той не беше.
– Извинявам се, господарю – каза Горгон, като звучеше едновременно разочарован и разкаян.
– Кой е той? – Попита плешивият, когото Флейър представи като Дредлок.
Раджедеф се изправи на пълните си шест фута.
– Аз съм Пазител на закона.
– Не ми се вярва, копеле, защото има нужда от такъв – промърмори Флейър.
– Какво имаме тук? – Попита Радже, като се приближи. Менчерес се премести, сякаш отегчен, но с това се постави точно между Кира и Радже. По усмивката на стария му враг личеше, че действието не е останало незабелязано. – Отново същият този човек? Менкаре, откривам ли необичаен интерес от твоя страна?“
– Ако под интерес имаш предвид да дойдеш да прибереш имуществото ми, тогава да, интересувам се – хладнокръвно отвърна Менчерес.
Кира си пое рязко дъх, когато я нарекоха „собственост“, но Менчерес не се обърна да я погледне. Беше по-защитена, ако Раджедеф вярваше, че Кира не струва за него повече от всеки друг човек, когото бе обявил за свой роднина.
Изглежда, че Раджедеф обмисляше искреността на Менчерес. – Ти много защитаваш хората си, дори собствеността си. Но според мен тук има нещо повече. Ти. – Погледът на Радже се насочи към Флейър. – Намекнахте, че се радваш, че тук има Пазител. Защо? Какво се е случило с Менчерес и този човек?
Флейър погледна Менчерес, преди да проговори.
– Е, хванах този човек, когато чух, че казва на момичето ми, че има оръжие със сребърен пълнител, за да я отведе от мен. След това тя не ми каза на кого принадлежи без подкана, но накрая каза, че е с Менчерес. Обадих му се, той дойде, изглеждаше доста ядосан на нас, че сме я блъскали, но не е готино някой да се опитва да ми открадне собствеността, нали?
Менчерес мълчаливо се проклинаше, че не е откъснал главите на Флейър, Пейчъс и Рейф веднага щом е пристигнал. Тогава Раджедеф нямаше да има нищо срещу него. Само господарите на другите вампири щяха да го направят, ако решат да воюват с Менхерес заради смъртта на Флейър, Дредлок и Балди.
Радже се усмихна лукаво, като погледна от Менчерес към Флейър, усещайки как примката се затяга.
– Менчерес заплаши ли те? Не забравяй – аз съм Пазител, така че трябва да ми отговориш честно.
Флейър разбърка краката си.
– Не съвсем. Той тъкмо се канеше да си тръгне с нея, когато ти се появи.
Радже се засмя, толкова силно и весело, че Кира подскочи. – О, ти, бедният глупак. Ако си тръгваше, без да изрече дори една остра дума по твой адрес, значи не е имал намерение да те остави да доживееш до следващия изгрев на луната. Когато старият ми приятел е истински ядосан, той никога не се притеснява от думи. Той само убива.
Менчерес запази безстрастното си изражение, но не си направи труда да го опровергае. Раджедеф го познаваше твърде добре.
– Това са сериозни обвинения срещу теб, Менкаре – продължи Радже, все със същия весел тон. – Как ще пледираш? Признаваш ли, че си изпратил свой човек да открадне имуществото на този вампир?
– Не, не го е направил.
Менчерес се завъртя с лице към Кира. Той се канеше да каже „да“, той ръководеше всичките ѝ действия, но тя се изказа, преди да успее да изрече и дума.
– Не казвай нищо друго – изръмжа Менчерес. Раджедеф можеше само да му наложи жестоки парични санкции и да навреди на авторитета му пред Съвета на пазителите, но Кира беше много по-уязвима за преценките на Пазителя.
– Няма да стоя тук и да позволя да те обвиняват за действията ми – измърмори Кира.
– Не… – започна Менчерес.
– Мълчи! – Изръмжа Радже, а всякаква преструвка на любезност изчезна. – Аз съм Законът и освен ако не решиш обвиненията срещу теб да станат още по-тежки, Менкере, няма да я прекъсваш повече.
През него премина разочарование. Ако принудително накара Кира да онемее със силата си, щеше да е в пряко противоречие със заповедта на Пазителя – със свидетели. Раджедеф бе чакал безброй векове Менчерес да допусне подобна грешка. Ако сега изобщо проговори, съуправителят му и народът му щяха да платят за това, не само той.
– Не съм виждала Менчерес от повече от седмица – продължи Кира, а челюстта ѝ се бе заковала в онази упорита линия. – Той нямаше представа, че ще дойда тук. Аз съм частен детектив и разпознах Дженифър от едно от досиетата на случаите в работата ми. Тя явно не беше тук по своя воля, затова и предложих да и помогна да избяга. И да, казах ѝ, че съм въоръжена. Менчерес се намеси едва когато Флейър ме хвана и му се обади.
– От това, което знам, е точно така – промълви Флейър. Дредлок и Балди също промърмориха съгласието си.
Радже изглеждаше разочарован, но единственото, което Менчерес можеше да направи, бе да не реве от болка. Кира нямаше представа какво бе направила току-що.
– След като е разбрал за действията ти, Менкаре не е направил нищо, за да те смъмри? – Прозвуча скептично Радже. – Това е равносилно на разрешаване на действията ти.
– Не сме стигнали дотам. Сигурна съм, че Менчерес ми е много ядосан. – При тези думи Кира го погледна, сляпа за капана, който сама си беше изкопала. – Но ти се появи точно след като той дойде тук, така че нямаше възможност да направи нищо по въпроса.
Радже издаде разочарован звук.
– Много добре, Менкаре, твоят човек те е оправдал. Ти ли ще я убиеш сега, или аз?

Назад към част 13                                                               Напред към част 15

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 13

Глава 12

Менчерес затвори куфара си и огледа за последен път спалнята. Това беше последният път, в който виждаше това малко пространство с непривлекателен декор. При нормални обстоятелства нямаше да си спести мисълта да си тръгне, но това беше символично за неговото решение. Той нямаше да се върне. Нито в тази стая, нито в тази къща, нито в този град. Вече се бе задържал тук твърде дълго, не искаше да прекъсне последната връзка с човека, който все още преследваше мислите му, въпреки че бе спазил клетвата си да не следва повече Кира.
Горгон влезе в стаята, а сините му очи бяха мрачни. Скандинавският вампир усещаше настроенията на сина си, особено сега, когато нормалната защита, която Менчерес поддържаше, се изплъзваше, докато той отново се оглеждаше. Селин, Кърт и Сам бяха заминали още предишния ден. Беше време той и Горгон да си тръгнат. Той не можеше да отлага повече.
– Самолетът зарежда ли гориво? – ПопитаМенчерес.
– Да.
Менчерес се усмихна сухо на Горгон.
– Не е нужно да вървиш с мен, приятелю. Много пъти съм ти казвал, че трябва да се занимаваш с други неща, освен с домашните ми задължения.
Горгон отвърна на усмивката, като разтегна белега, който се простираше по дължината на бузата му.
– И аз съм ти казвал, че това, което избирам да правя с времето си, е моя грижа.
Лоялността на Горгон се изискваше като член на рода на Менчерес. Приятелството му не беше задължително. Нито пък искрената му обич и загриженост. Някои неща просто не можеха да се командват със страх, уважение или власт.
Менчерес не го каза, но беше благодарен, че Горгон е до него, защото знаеше, че вампирът се грижи за него отвъд границите на задължението. Ако кажеше на Горгон колко голяма утеха му е бил през последните няколко сурови века, това щеше да допринесе за решимостта му да остане – което задържаше Горгон от това, в което трябваше да се превърне.
– Защо отказваш да ме помолиш за свобода от моя род? Знаеш, че бих ти я предоставил. Минало е времето, когато трябва да бъдеш свой собствен господар.
Горгон стисна рамото на Менчерес.
– Когато вече нямаш нужда от мен, ще си тръгна.
Това щеше да стане съвсем скоро. Гробът се очертаваше пред него, независимо дали го търсеше сега, или не. Може би щеше да инсценира смъртта си, за да изглежда така, сякаш това е направил Раджедеф. Тази мисъл предизвика у Менчерес студено удовлетворение. Ти търсиш моя край, Радже, но когато той дойде, ще се погрижа да повали и теб.
Мобилният телефон на Горгон иззвъня.
– Вероятно пилотът – промърмори той и се отдалечи.
Менчерес се насили да не се оглежда повече, докато излизаше от стаята и тръгваше по коридора на третия етаж. Въздухът все още слабо ухаеше на лимон, същността на Кира се задържаше, сякаш беше дух, който го дразнеше.
Менчерес вървеше по-бързо, като вземаше стълбите по две наведнъж. Когато се освободи от тази къща, щеше да се освободи и от напомнянията за Кира, да прекъсне странната, хипнотична власт, която споменът за нея сякаш имаше над него. Нямаше време за този безполезен копнеж по жена, която нямаше да бъде негова.
– Господарю.
Гласът на Горгон прокънтя в празната къща, изпълнен с неотложност, която накара Менчерес да се завърти по средата на крачката. Този път той се изкачи по стълбите, без да ги докосва, и полетя към третия етаж.
Лицето на Горгон беше каменно, докато държеше телефона си. – Трябва да приемеш това.

Кира наблюдаваше Флейър през едно око и мъгла от болка. След като бе завлякъл нея и Дженифър нагоре по стълбите в частта на клуба, в която нямаше никой освен двама други също толкова жестоки вампири, той бе продължил да изисква от Кира да му каже кой вампир я е изпратил тук. Тя отказа. Ударите по лицето ѝ ставаха все по-жестоки, но въпреки това тя не наруши обещанието си към Менчерес. Тогава Флейър бе взел ръката ѝ и бавно я стисна в юмрука си, като през цялото време се усмихваше.
Агонията от разцепването на костите ѝ под тази безмилостна хватка беше по-силна от всичко, което беше изпитвала досега. Флейър държеше ръката си затворена върху раздробената и ръка, продължавайки да я стиска, докато другата му ръка започна да дърпа полата и нагоре.
– Как би ти харесало да те чукам, докато стискам ръката ти все по-силно с всяко помпане, а, скъпа? – Провикна се Флейър.
Кира си помисли, че ще припадне от болка, което щеше да е добре дошло за отдих, но остана в съзнание. Всичко в нея се бунтуваше срещу нарушаването на думата ѝ, но това животно имаше предвид това, което казваше. По изражението му личеше, че и на Флейър ще му хареса.
– Менчерес – измърмори тя. – Той не ме изпрати тук, но… Познавам Менчерес.
Флейър я пусна толкова рязко, че тя падна, а зрението ѝ почерня за няколко мига. Когато Кира отново успя да фокусира, видя как Флейър разменя предпазлив поглед с другите двама вампири.
– Това е шибан проблем – промърмори плешивият.
– Ако казва истината – контрира Флейър. Жизнерадостното изражение, което носеше през последния час, се изплъзна и той започна да крачи. – Сложи я там. Трябва да проверя това.
Плешивият вампир вдигна Кира и я настани на един стол. За няколко мига всичко се разми в погледа ѝ при агонията от разклатената ѝ ръка, но тя направи няколко дълбоки вдишвания и се сдържа да не изкрещи. Дженифър се приближи малко до стола на Кира, без да я докосва, но я гледаше с мълчаливо съчувствие.
Кира мълчеше, докато Флейър започна да прави серия от телефонни обаждания, повтаряйки на няколко души, че спешно трябва да се свърже с Менчерес. Тя нямаше представа какъв отговор получава Фларе, но от време на време той хвърляше пресметлив, изпитателен поглед към нея.
Не беше сигурна кое е по-лошо: болката или срамът, че е нарушила обещанието си към Менчерес. Все пак не можеше да позволи на Флейър да изпълни заплахата си. От това, което знаеше за Менчерес, той щеше да я разбере.
– Най-накрая се справих – каза Флейър, като я погледна остро. – Той вече идва на телефона. Моментът на истината за теб, скъпа.
Кира потисна треперенето си. Не беше нужно Флейър да добавя, че случилото се през следващите няколко секунди определяше дали тя ще умре, или не. Тя вече знаеше това. Въпросът, който изникваше в съзнанието ѝ, беше дали ще може да издържи на онова, което Фларе щеше да направи с нея, преди да я убие.
– Това Менчерес ли е? – Попита Флейър. – Да, съжалявам, че те безпокоя, но при мен има един човек, който настоява, че ти принадлежи.
– Казах, че го познавам – поправи го веднага Кира, като се закашля малко от кръвта в устата си.
Една тежка ръка кацна на рамото ѝ, петте пръста се стегнаха предупредително. Дори това леко движение взриви още повече болка в ръката ѝ.
– Шшшш – изфъфли заплашително плешивият вампир.
– Тя е на около тридесет години, с мръсно руса коса, хубава. Името на шофьорската ѝ книжка е Кира Грейслинг – продължи Флейър.
В следващия миг той се изправи от лекия си наведен вид, а изражението му стана мрачно.
– У-ха. Точно така. Не, в повечето случаи е добре… в един клуб, наречен „Около света“, на Стейт Стрийт, Чикаго Хайтс. Защо да не…
Флейър свали телефона си и го затвори.
– Той затвори и каза, че е на път – каза той на цялата стая.
Ръката на плешивия вампир напусна рамото на Кира.
– По дяволите, братко.
– Не съм знаел, курво! – Измъкна се Флейър. – Искам да кажа, какви са шансовете?
Кира въздъхна от облекчение, когато чу, че Менчерес е на път, но имаше твърде много подтекст, за да знае дали това означава, че е извън опасност, или не. А и ѝ беше трудно да се концентрира, докато умопомрачителната болка продължаваше да я пронизва.
– Може би ще искаш да я оправиш – заяви вампирът с дрейдовете. – Ако Менчерес идва сам да я вземе, значи тя е по-високо в хранителната верига от обикновена кръвна закуска за един от хората му.
– Може би. Сигурно е наблизо, щом каза, че ще е тук след двайсет минути – почти мрачно отвърна Флейър. – А ако си прав, ще бъде още по-ядосан, ако му каже, че съм я прецакал, но той не може да се убеди сам, че не е било лошо.
Не беше лошо? Вярно, че в сравнение с това, което и бяха сторили гулите, Кира беше в звездно състояние, но колко жестоко трябва да е било времето на Дженифър с него, ако това е, което Флейър смята за „нелошо“.
Дженифър. Още повече срам я обзе. Каква спасителка се беше оказала.
– Колко близо си до Менчерес? – Попита я внезапно Флейър. – Чукаш ли го, или само го храниш?
Кира отвърна глава в мълчалив отказ да отговори. Ако разчете правилно настроението в стаята, Флейър нямаше да посмее да я бие повече, освен ако Менчерес не стигнеше дотук, след което да я остави с Флейър от гняв, че Кира е нарушила думата си. Но тя не вярваше, че Менчерес ще направи това, независимо колко е разстроен от нея за това, че е разкрила, че го познава.
Макар че едва ли така се бе надявала да го види отново.
– Няма да ми отговориш, а? – Каза с блясък в очите Флейър. – Умно момиче, знае, че не мога да я докосна, когато голямото куче идва да я вземе. Но мога да докосна Дженифър, защото тя е моя.
Флейър за миг се озова зад Дженифър, а кътниците му прорязаха тънка червена следа по рамото ѝ. Кира се изправи на крака, преди още да е успяла да се размърда от това колко я боли да се движи.
– Не спя с Менчерес – измъкна тя през стиснати зъби.
Флейър пусна Дженифър. Тя се запъти към другия край на стаята, изглеждаше уплашена, но не и наранена, освен тези две червени драскотини. Дребосъците и Плешивият издадоха звуци, които звучаха като облекчено охкане.
– Това е разтоварващо – промълви Флейър.
– О, да – каза Дредлок. После се засмя. – Знаеш ли колко мъртъв щеше да бъдеш, ако работеше над първата жена, с която Менчерес се е захванал от дълго време насам?
– Щеше да ти смели костите, за да си прави шибания хляб – пошегува се Балди и се разсмя още повече.
– За момент се уплаших – призна Флейър, но сега не изглеждаше уплашен.
Кира погледна настрани от тях. Може би, ако се концентрира много, ще успее да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху усмихнатия им смях или върху болката, която се разнасяше по ръката ѝ. Облегна се на стената с добрата си страна, затвори функционалното си око, пое си дълбоко въздух и се опита мислено да се разсее.
За съжаление дори след няколко минути опити никоя медитативна техника, която Кира опита, не можа да издържи на пулсиращата болка в ръката ѝ. Ако Флейър я пуснеше, тя можеше да използва част от кръвта във флаконите в къщата си, за да се излекува. Но можеше ли да вземе част от тези ограничени запаси, като знаеше, че това може да доведе до лишаване на Тина от година или повече живот?
– Чувстваш ли това? – Промълви Флейър.
Кира отвори очи навреме, за да види как двете врати от другата страна на стаята се взривяват навън, изтръгнати от пантите от някаква невидима сила. Те се сгромолясаха на пода с трясък, който сякаш отекна в цялата стая. Флейър, Балди и Дредлок подскочиха и се отдръпнаха.
Тогава в стаята се вмъкна висока фигура с наметало, дългата тъмна коса се развяваше с бързата му крачка, а погледът с цвят на въглен се превърна в пламтящо зелен.
Сърцето на Кира сякаш прескочи един удар. Менчерес.
Очите му сякаш срещнаха нейните, без да се спират над никого другиго в стаята. После Менчерес спря, чертите му се втвърдиха като пясък, превърнат в стъкло. Яростта, която се излъчваше от него, беше осезаема и накара сърцето ѝ отново да прескочи един удар.
Дали нейното пребито състояние беше причината за гнева му? Или Менчерес беше толкова ядосан на нея?

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 12

Глава 11

Кира въздъхна напрегнато, докато стоеше пред клуба с име „Около света“. Това вероятно беше поредната загуба на време. Седем поредни вечери на обикаляне на барове, клубове или дори кафенета, за които се съобщаваше, че са имали необясними или свръхестествени събития, досега не бяха довели до нищо. Е, с изключение на това, че тя спеше също толкова малко, колкото и преди, плащаше високи такси за кавърверсия, беше заглеждана от настойчиви мъже и жени и не откриваше никакви доказателства за някакво вампирско присъствие.
Освен това Кира започваше да се чуди дали не е прочела твърде много в жеста на Менчерес с шефа ѝ. Ако той наистина искаше да я види отново, можеше да остави визитна картичка под вратата ѝ. Да и се обади. Да върне мобилния ѝ телефон с въведен в него негов номер, нещо по-лесно за следене. В нея се прокраднаха съмнения. Менчерес знаеше къде работи и къде живее, но вече цяла седмица нямаше нито вест, нито звук от него, откакто беше хипнотизирал шефа ѝ. Единственото, което я движеше, беше натрапчива упоритост, която казваше, че Менчерес не иска да изчезне от живота ѝ въпреки много ефективното си изчезване.
Или пък инстинктът ѝ грешеше и нещата бяха точно такива, каквито Менчерес искаше да бъдат. Той се беше сбогувал и оттогава не се беше свързвал с нея. Може би беше време тя да приеме намека и да престане да гони опашката си.
Ако това място не открие нищо, тя ще трябва да преразгледа действията си. Може би толкова много искаше да види отново Менчерес, че това замъгляваше преценката ѝ и я караше да мисли, че интуицията ѝ казва нещо, което не е така. Една последна разузнавателна мисия – реши тя и се насочи към вътрешността на клуба. Жалко, че това място беше на последно място в списъка ѝ със заведения, които Менчерес или други вампири биха могли да посещават. Беше стриптийз клуб, а тя някак си не можеше да си представи как изискания Менчерес плаща, за да гледат как жените се събличат. Що се отнася до други вампири. … ами те можеха да хипнотизират жените да се съблекат, ако пожелаеха. Защо да купуваш кравата, когато можеш да получиш сметаната безплатно, както гласеше старата поговорка.
Кира плати входната такса и беше уведомена за минималната сметка в бара от три питиета. След като влезе вътре, тя бавно обходи интериора, който се състоеше от няколко бара, огромна централна сцена с подиум, ВИП зона, оградена с блестящи нишки от пода до тавана, драпирани ниши и малка трапезария, за нейна изненада. Вътрешността на „По света и у нас“ всъщност беше по-елитна, отколкото беше очаквала, но тя не планираше да стане редовен посетител. Аплодисменти сигнализираха, че на сцената току-що е излязъл танцьор. Кира реши да си намери място и да си поръча питие. Все пак това беше последната ѝ разузнавателна вечер. Можеше и да остане, докато не се запознае добре с клиентелата на клуба. Беше едва 21:00 ч. Вероятно все още беше твърде рано за много от редовните посетители.
Час и половина по-късно към Кира се бяха приближили около дузина мъже, които се опитваха да ѝ купят питие, да я свалят или по друг начин да не обръщат внимание на жените, върху които се предполагаше, че са съсредоточени. Кира отвръщаше бързо и по същество, което накара няколко от тях грубо да изкажат предположенията си за сексуалната ѝ ориентация. На нея не ѝ пукаше. Каквото и да ги караше да се чувстват по-добре, когато бяха отхвърлени.
Нов музикален взрив обяви следващия танцьор на сцената. Кира погледна натам, като вниманието ѝ беше насочено повече към това да види дали някой от хората около сцената има онази характерна бледа кожа или прекалено бързи движения, отколкото към танцьорката, когато погледът ѝ се стесни. Тази танцьорка ѝ се стори позната. Ако само беше престанала да размахва косата си така бясно, докато се въртеше до стълба, Кира можеше да огледа по-добре лицето ѝ, за да се увери.
Тя стана от мястото си, приближавайки се към сцената. Танцьорката изпълни няколко много атлетични, еротични маневри, които демонстрираха гъвкавостта ѝ, но все още не даваха на Кира добър изглед към лицето ѝ. Кира извади пари от портфейла си и си подсвирна силно, като пренебрегна коментарите на няколко от мъжете край нея. Ако това момиче беше това, което Кира си мислеше, че е…
Танцьорката се приближи с широка усмивка, наведе се и постави облеченото си бедро съвсем близо до лицето на Кира. Тя не погледна долната половина на момичето, гола и достатъчно близо, за да се почувства Кира неудобно. Тя търсеше силно гримираните черти на момичето, сравнявайки ги със снимките, които току-що беше прегледала в едно от онези досиета на изчезнали лица. По-възрастна, да, и далеч не толкова срамежлива на вид, но това беше Дженифър Джаксън.
– Побързай – изръмжа някой на Кира.
Тя пъхна двайсет долара в колана на жартиера пред себе си. Дженифър намигна на Кира и се отдалечи, продължавайки с останалите си задължения. Кира просто я гледаше, като дори не виждаше ясните движения, а се концентрираше върху паметта си за това, което беше в досието на Дженифър.
Изчезнала преди три години, когато била на седемнайсет. Смяташе се, че е избягала с по-възрастно гадже на име Флейър, истинското име не е известно. Досието на Дженифър като отпаднала от гимназията, която се е занимавала с наркотици, затвърди мнението на полицията, че Дженифър просто е напуснала града, за да избяга от строгото домакинство на родителите си. Родителите на Дженифър не бяха съгласни с това и преди две години наеха Франк, но той не беше постигнал нищо. Изчезването на Дженифър вече беше в „студения случай“ на Франк. То се озова в апартамента на Кира заради интервюто, което Франк проведе с едно от старите гаджета на Дженифър, което разказа на Франк, че Дженифър е дошла при него с молба да ѝ помогне да избяга от Флейър, който „не бил човек“. Дженифър си е уговорила среща със старото си гадже пред „Около света“, но след това уж не се е появила.
В резултат на интервютата на Франк с персонала на „Около света“ всички казаха, че никога не са виждали Дженифър, но ето че тя танцуваше гола под сценичното име Candy Corn, докато все още беше с една година твърде млада, за да бъде допусната законно дори до входа.
Възможно ли е Дженифър наистина да се е криела през цялото време на видно място? Или пък тези, които са я забелязали, не са си спомняли след това, защото Дженифър е била права, а приятелят ѝ Флейър наистина не е бил човек?
Кира си пое дълбоко дъх. Беше дошла тук само за да стъпи на крака в света на вампирите с надеждата, че той ще я отведе до Менчерес. Не за да се забърква в случай, в който едно младо момиче може да е станало неволна стриптизьорка на вампир. Преди две години Дженифър беше помолила приятеля си за помощ. Това не звучеше така, сякаш Дженифър е искала да попадне в тази ситуация, но нещата може би са се променили. Ако не се бяха променили и Дженифър беше държана против волята си от вампир, за Кира щеше да е адски трудно да помогне на Дженифър да направи нещо по въпроса, както знаеше от опит.
Спаси един живот – кредото на Мак отекваше в съзнанието ѝ. Мак не беше избрал лесния път, когато преди повече от десетилетие се беше стигнало до нея. Ако го беше направил, Кира вероятно нямаше да е жива. Да, тази ситуация беше много над главата ѝ, но Кира не можеше просто да си тръгне, без дори да опита да види дали Дженифър има нужда от помощ.
Тя сви рамене и запрати знака към следващата топлес сервитьорка, която минаваше покрай нея.
– С кого да се видя, за да си уговоря частен танц в скута?
Кира седна в една от частните кабини, които бяха отделени от останалата част на помещението. След няколко минути тъмните завеси се разтвориха и се появи Дженифър, която се усмихваше съблазнително, докато се приближаваше.
– Здравей, красавице – провикна се Дженифър и прокара ръце по краката на Кира, която започна да върти бедрата си. – Надявах се, че ти ще си тази, която ще ме чака…
– Дженифър – каза Кира тихо. – Дженифър Джаксън.
Момичето спря, а очите ѝ се стрелнаха наоколо. След това отново започна да прави змийска хапка, като се наведе напред, за да допре гърдите си до краката на Кира.
– Откъде знаеш името ми? – Прошепна тя.
Това беше неудобен начин за водене на разговор. Дженифър беше гола, с изключение на изключително малък стринг, и продължаваше да търка и поклаща тялото си срещу Кира. Кира предположи, че кабинките със завеси се наблюдават, ако Дженифър продължи да танцува в скута, макар че сега се досещаше, че Кира не е тук само за тръпка. Дженифър обаче сякаш не се страхуваше да признае вербално истинското си име, така че може би наблюдението беше само визуално. Кира се опита да придаде признателен вид на лицето си и да не обръща внимание на меките части, които Дженифър притискаше, докато говореше.
– Аз съм дедектив, когото родителите ти са наели – прошепна Кира в отговор.
Лицето на Дженифър се изкриви, въпреки че застиналата ѝ усмивка все още оставаше.
– Те не могат да ми помогнат. Нито пък ти можеш. Излизай, преди да те открият, иначе може да свършиш като мен.
Бедното момиче явно звучеше така, сякаш е тук против волята си. Решителността на Кира се засили. Някой беше принудил Дженифър да изчезне от живота на семейството си на седемнайсет години, за да стане стриптизьорка. Ами ако малката сестра на Кира е била тази, която е отвлечена толкова млада, и някой, който е можел да помогне на Тина, не е опитал, защото може да е било твърде опасно? Тя искаше да стане полицай, за да защитава хората, които имаха нужда от това. Е, тук имаше някой, който наистина се нуждаеше от това, и Кира можеше да е единственият човек, който знаеше достатъчно за това, което държеше Дженифър, за да ѝ помогне да се измъкне.
– Светкавицата караше ли хората да забравят, че са те виждали, когато се опитваше да избягаш преди? – Попита Кира, като се впусна в действие.
Дженифър спря в момента, в който я разпъваше.
– Коя си ти? Откъде знаеш това?
– Продължавай да танцуваш – изсъска Кира. Дженифър отново започна знойното си извиване, въпреки че тренираната ѝ усмивка се беше изплъзнала.
– Аз съм човек, който знае какво същество може да накара хората да забравят неща, които са видели, само с един поглед – каза Кира, увереността ѝ нарасна, когато изражението на Дженифър се промени от подозрително към обнадеждаващо.
Ако се наложеше, тя щеше да окачи на прозореца на апартамента си табелка с прилеп и да блесне с голяма светлина зад нея, за да привлече вниманието на Менчерес. Или пък щеше да пусне обява във вестниците с нейна снимка и молба някой висок, тъмен и мъртъв да се свърже с нея. Всички, освен Менчерес, щяха да си помислят, че е просто една луда, възбудена жена. Да, Менчерес и преди беше държал Кира в плен, но се беше държал безупречно с нея. Кира не можеше да си представи, че той би одобрил друг вампир да отвлече тийнейджърка от семейството ѝ и да я принуди да се съблече.
– А аз съм и някой с пистолет, съдържащ сребърни куршуми, точно тук, в чантата ми – продължи Кира. – Ако дойдеш с мен, Дженифър, ще се опитам да те измъкна от това. Познавам човек, който може да ти помогне.
От това колко безнадеждно звучеше Дженифър преди това, тя вероятно не се беше опитвала да избяга от години. За късмет Флейър не беше тук тази вечер, а всички останали, които трябваше да следят Дженифър, бяха станали небрежни. Ако двете с Дженифър се измъкнат тихо през задния вход, ще могат да се измъкнат, преди някой от откачалките или персонала да забележи…
Завесите се отвориха и се появи строен мъж. И Кира, и Дженифър подскочиха. Обзе я чувство на потиснатост, когато очите на младия мъж се промениха от цвета, който имаха, в яркозелени.
– Здравей – каза вампирът. – И коя си ти?
Ръката на Кира веднага бръкна в чантата и за пистолета, но вампирът хвана китката и още преди да е хванала дръжката. Дженифър изпищя от страх и отскочи назад, притискайки се към завесената стена. Вампирът издърпа Кира нагоре, а китката ѝ все още беше в болезнена хватка.
По дяволите! мина през ума ѝ отново и отново. Трябваше да държи пистолета в ръка, преди да започне да говори с Дженифър. Може би тогава щеше да успее да произнесе изстрел, който да обезсили вампира достатъчно, за да могат тя и Дженифър да се измъкнат.
Вампирът светкавично грабна чантата ѝ и дръпна китката на Кира достатъчно силно, за да почувства, че ръката ѝ ще се изтръгне от гнездото.
– Не мърдай – каза той и очите му блеснаха в зелено.
Тя не го направи, но не защото изпитваше внезапно хипнотизиращо желание да стои неподвижно. Ако вампирът си мислеше, че триковете за контрол на съзнанието действат върху нея, може би щеше да има по-голям шанс да избяга.
Вампирът освободи китката ѝ, като накара една лента на надежда да се промуши през Кира. Той я претърсваше! Сега просто си тръгни и ме остави на мира, докато претърсваш чантата ми…
Той не го направи, но Кира запази лицето си от разочарование, когато той извади пистолета и провери пълнителя.
– Наистина имаш сребърни куршуми в него – замислено каза вампирът. – А ти се опитваше да откраднеш Джени. Кой те подтикна към това?
– Никой – отвърна Кира, опитвайки се да закрепи остъклено изражение на лицето си, въпреки че сърцето ѝ туптеше от страх. Онези гули я бяха изкормили за секунда. Този вампир можеше да направи същото. Всеки момент можеше да погледне към ужасна смъртоносна рана, преди дори да е осъзнала, че вампирът се е раздвижил.
Вампирът се намръщи и хвана брадичката ѝ достатъчно силно, за да накара челюстта ѝ да изскърца.
– Казах, кой те е подтикнал към това? Само друг вампир би знаел да те изпрати тук, опаковайки сребърни куршуми. Чий домашен любимец си, хм? Кажи ми име.
– Никой вампир не ме е изпратил. Аз съм частен детектив. Родителите на Дженифър наеха фирмата ми – отвърна Кира с възможно най-монотонния тон, който успя да постигне. Ако имаше много, много голям късмет, вампирът щеше да проблесне още зелено в очите ѝ, да ѝ каже, че не е видяла нищо, да приеме, че е изтрил паметта ѝ, и да я изпрати по пътя ѝ. Тя можеше да удвои усилията си да намери Менчерес и да се върне по-късно с него, за да помогне на Дженифър…
– Наистина си секси – каза вампирът, като я огледа. Клепачите му проблеснаха, когато се усмихна. – Твърде стара си за работа тук, обаче. Клиентите ми харесват млади, все още мокри зад ушите – и мокри на други места.
Той се засмя на грубата си шега. Кира не мигна. Точно така, твърде стара съм, за да ме принуждават да танцувам гола, така че просто ме изпратете по пътя ми.
– Но ти със сигурност си секси – продължи вампирът. Той отново хвана китката ѝ, този път достатъчно силно, за да накара костите ѝ да се сгърчат. – А ти лъжеш хубавото си малко дупе – прошепна той, докато дърпаше Кира по-близо.
Дъхът му миришеше на алкохолни изпарения, когато го издуха след дълбоко вдишване.
– Няма мирис на вампир по теб, но можеше да го измиеш достатъчно лесно, а и някой със сигурност те е изпратил тук – продължи той. – Някой, който ти е казал за среброто и който те е нахранил с достатъчно от кръвта си, за да те направи имунизирана срещу погледа ми, иначе досега да си разказала кои са. Кой е той, скъпа? И защо този човек искаше да откраднеш собствеността ми от мен? Разкажи всичко на татко Флейър.
Въпреки страха и адреналина, които я обземаха, Кира си помисли за обещанието си към Менчерес да не казва на никого за него. Преглътна тежко, докато инстинктите ѝ я предупреждаваха, че точно сега върви по острието на бръснача между живота и смъртта.
– Дойдох сама…
Болката избухна в лицето ѝ, толкова бързо, че я зашемети. Очите ѝ се насълзиха, главата ѝ звънна, а кръвта напълни устата ѝ. Както подозираше, тя дори не бе видяла как Флейър се движи, преди да усети последиците от удара му по нея.
Флейър се усмихна, когато Кира се прегрупира от удара. Това ѝ напомни за усмивката, която онзи гул ѝ бе подарил преди няколко седмици. Точно преди да разкъса стомаха ѝ.
– Значи имаш нужда от малко убеждаване, преди да ми кажеш кой е той, а? – Попита Флейър . Звучеше почти развълнувано. – Е, тогава ще ни трябва по-уединено място за разговор, нали?

Назад към част 11                                                       Напред към част 13

Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 11

Глава 10

Кира мислено се стъписа, когато чу гласа на Франк да прорязва обичайния каданс от звуци в офиса. До нея Лили погледна Кира със съчувствие.
– Рано му е днес, нали? – Промълви Лили.
– Къде е Грейслинг? – Обади се Франк.
Преди Кира да успее да отговори, Франк влезе през вратата. Тя запечата на лицето си неубедителна версия на усмивка, подготвяйки се за всичко, което го беше накарало да я потърси преди девет сутринта.
– Наваксах с докладите от миналата седмица и до края на днешния ден трябва да приключа с новите – каза Кира, като отклони Франк, преди той да успее да изрече искане за нейния статус.
Франк пусна нещо на бюрото на Кира, което поне веднъж не беше купчина документи. Тя погледна ключовете за колата объркано.
– Аз ли ги оставих тук? Мислех, че са в чантата ми…
– Това са моите ключове за служебния автомобил – каза Франк. Той се зарадва. – Давам ти го. Заслужаваш го.
Устата на Кира се отвори дори когато чу как Лили изпусна нещо, което звучеше като чашата ѝ за кафе.
– Подаряваш ми я? – Повтори тя, като погледна календара. Не, не беше Първи април – освен ако Франк не беше закъснял с няколко седмици с шегата си.
– Освен това ти повишавам заплатата – продължи Франк. – И искам да излизаш от офиса до шест часа всяка вечер, когато не си под наблюдение. Работиш прекалено много.
Една екстравагантно добра постъпка от страна на Франк, която Кира можеше да отдаде на това, че той се опитва да балансира лошата си карма или нещо подобно. Три екстравагантно добри постъпки… или беше напушен, или това беше идеята му за шега.
– Очаквам да се случи това, което ще се случи – предпазливо каза Кира.
Франк се засмя, силно и сърдечно, потвърждавайки предположението ѝ, че се е шегувал. Искаше ѝ се да го удари. Този човек имаше наистина болно чувство за хумор.
Тогава Франк запрати плик на бюрото ѝ.
– Отвори го.
Кира счупи печата и погледна веднъж към Лили за морална подкрепа, преди да извади съдържанието.
Той съдържаше два листа хартия. Единият беше титулът за служебния автомобил, подписан от Франк и написан на нея като нов собственик. Другият документ беше чек за две хиляди долара, също издаден на нейна сметка.
– Повиших ти заплатата със задна дата – каза Франк, все така весело, както го беше чувала само с клиенти. – Добра работа, Грейслинг.
Кира просто гледаше, докато Франк си тръгваше. Беше твърде зашеметена, за да каже дори „благодаря“.
– Какво, по дяволите, се случи? – Прошепна Лили. – Искам да кажа, че ти наистина заслужаваш всичко това, но Франк е толкова стиснат, че не мога да повярвам, че го е направил!
Не можеше да повярва и Кира. Франк сигурно е бил посетен от Духа на коледното бъдеще или нещо подобно. Иначе внезапната му трансформация от скъпернически работодател Скрудж в ликуващ щедър благодетел не беше нищо друго освен чудо.
Чудотворно.
– О, Боже мой – прошепна Кира.
– Какво? – Попита Лили.
– Аз… нищо.
Кира завъртя стола си, като пое няколко дълбоки, неравномерни вдишвания. Франк не беше преживял чудодейна промяна в сърцето си след посещението на Духа на коледното бъдеще. Не, той трябваше да е преживял нещо също толкова необичайно – посещение на вампир, контролиращ съзнанието, някъде между вчера и днес.
Менчерес. Сърцето ѝ започна да тупти. Какво правиш?
Кира сложи още един куп папки в багажника на колата на Франк – вече нейна кола – и спря, за да помаха на Лили от другата страна на паркинга.
– Какво правиш с всички тези, момиче? Не би трябвало да тръгваш в приличен час, само за да можеш да работиш цяла нощ вкъщи – обади се Лили.
– Те са за, хм, един страничен проект – запъна се Кира. Много страничен проект.
– Някои хора наричат и запознанствата страничен проект. Вместо това трябва да опиташ с това – заканва се Лили.
Кира почти се изчерви. Ако Лили само знаеше…
– Лека нощ, ще се видим утре – каза тя с още едно махване.
До West Loop се стигаше за приблизително същото време с кола, както и пеша и със зелената линия, както разбра Кира. И все пак беше безкрайно приятно да не носиш тежката раница и да не се напрягаш при всяко сенчесто петно по улиците, по които минаваше, когато работеше до късно. Отсега нататък просто щеше да се наложи да си купи бягаща пътека или абонамент за фитнес зала, за да се упражнява.
Щом влезе в гаража на жилищната си сграда, Кира не можа да не се огледа. Беше ли наблизо Менчерес? Мисълта я развълнува. Или пък беше хипнотизирал Франк в офиса, без никой да го забележи? Беше възможно. Менчерес се движеше толкова бързо, че можеше да влезе и да излезе, без Кира или някой друг да го види.
И защо го е направил? От прищявка? Скука? Или като намек, че иска тя да го открие? Менчерес знаеше, че тя работи за частен детектив. Знаеше, че е имала случаи, в които клиентите ѝ са разказвали за странни случки, които преди е отхвърляла… но сега е разбрала, че може да са били истина. Ако хипнотизирането на шефа ѝ, за да ѝ даде кола и пари, е било начинът на Менчерес да хвърли трохи, за да види дали Кира ги е проследила, то той е проработил. Шансът да го види отново, но не като негов пленник, а като жена, я накара да се развълнува още повече. Имаше хиляди основателни причини, поради които да се види с него би било грешка, но инстинктът надделяваше всеки път, когато мислеше за него. Добре, Менчерес. Хващам се на въдицата.
Две пътувания от колата до апартамента ѝ по-късно и всички кутии с досиета бяха разпределени в дневната ѝ. Всеки случай съдържаше някакво явление, което можеше да има паранормален характер, било то скандални свидетелски показания, странни улики, оставени на мястото на инцидента, или слухове за участие в нещо по-причудливо от окултизма. Кира възнамеряваше да премине през всички тях, докато не открие общ знаменател. Менчерес може и да е останал в дома си през повечето време, в което тя е била с него, но тя имаше чувството, че да се прибира вкъщи не е неговият обичаен модел – или моделът на повечето вампири.
Време беше да последва тези инстинктивни усещания. Ако имаше късмет, някъде в тези файлове щеше да намери нещо, което да я отведе до Менчерес. Ако и това не помогне, щеше да потърси в интернет.
Или винаги можеше да залепи изображение на прилеп на прозореца на апартамента си точно над надписа „Добре дошли“, но Кира си помисли, че това може би е прекалено.
Вдигна първата папка. Следвай трохите.

Горгон се появи във вратата на спалнята, но Манчерес не си направи труда да отвори очи. Знаеше за кого е дошъл да съобщи Горгон. Беше го чул да пристига.
– Кажи му, че ще сляза след малко – каза Менчерес.
– Да, господарю – отвърна Горгон.
Менчерес отвори очи, щом Горгон затвори вратата. В продължение на няколко дълги секунди той се взираше в тавана, без да вижда бледите му шарки, но се опитваше да прозре бъдещето, надявайки се, че нещо се е променило. Може би новата жизнена енергия, която Кира по някакъв начин бе пробудила у него, щеше да промени визията на бъдещето, която бе видял преди.
Силата му се протегна, пронизвайки завесата, която отделяше сега от по-късно, но вместо образи на хора, места или случки, единственото, което Менчерес видя, беше абаносово одеяло, огромно и безбрежно като Вселената.
Подземният свят на Дуат, който го очакваше. Както и преди.
Менчерес стана от леглото. Съдбата му все още беше смърт, но вместо приемането, което бе почувствал, когато за пръв път видя надвисналата безкрайна пустота, сега тя го разгневи. Смъртта се бе превърнала в горчиво поражение, вместо в хладнокръвен логичен начин да попречи на Раджедеф, като същевременно се освободи от бремето, което отдавна носеше, и всичко това се дължеше на Кира.
Той стисна челюстта си. Колко жестоки са били боговете, че са я изпратили в живота му. Тя го накара да иска да живее, когато вече не му оставаше време.
И още по-малко време да се оплаква от съдбата си, напомни си Менчерес. Преди да се измъкне от стаята, той взе манилния плик от нощното шкафче. Някои неща все още можеше да контролира, дори и бъдещето му да не беше едно от тях.
Менчерес слезе по стълбите в преддверието. До вратата стоеше вампир, тъмната му къдрава коса беше подстригана на късо, а слабата му фигура беше облечена в ежедневни черни панталони и вталена риза. За миг Менчерес се вгледа в него. Моят съуправител. Моят наследник.
И убиецът на жена му.
– Боунс – каза той за поздрав. – Благодаря ти, че дойде.
Тъмнокафявите му очи срещнаха хладнокръвие, което все още бодеше, макар Манчерес да знаеше, че го е заслужил.
– Каза, че е спешно – отвърна Боунс, а британският акцент оцвети думите му дори след векове.
– Не вярвам това да бъде предадено дори през членове на нашия род – каза Менчерес, без да си прави труда да се занимава с официални любезности. Боунс винаги бе предпочитал да премине направо към работата. Той протегна манилската папка, която съдържаше цялата лична информация за Кира. – Сложи я при другите ми документи за наследство.
Боунс изви вежди, докато вземаше папката, която трябваше да бъде отворена само в случай на смърт на Менчерес. Не знаеше, но вземайки я, Боунс току-що бе поел отговорността за Кира, след като Менчерес си бе отишъл.
– Все още си мислиш, че скоро ще изсъхнеш, дядо? – Попита Боунс с нотка на насмешка. – Видимото безсилие не означава непременно предстояща смърт. Може да е само временна загуба.
Боунс знаеше, че виденията на Менчерес за бъдещето са изчезнали, но Менчерес не беше казал на съуправителя си, че единственото, което вижда пред себе си, е мрак. Той също така не беше казал на Боунс, че студената му война с Раджедеф се разгаря. Боунс щеше да се почувства задължен да действа и по двете информации, а Менчерес не искаше това. Той щеше да уреди собствените си дела във времето, което му оставаше.
– Глупаво е да не се подготвяш за всякакви случаи – каза Менчерес с вдигане на рамене.
– Наистина. Като говорим за подготовка за всеки случай, може да имаме проблем с някои гули. Чух съобщения, че през последните седмици са изчезнали вампири без майстори, като основните заподозрени са банди от гули.
Менчерес скри мрачна усмивка, докато си мислеше за сутринта в склада.
– И аз съм чувал същото.
– Възможно е да не е нищо повече от няколко гадняри, на които трябва да се даде урок – продължи Боунс. – Но също така може да е Аполон, който да разбърква нещата с още от гнилите си изказвания за това, че съпругата ми е заплаха за нацията на гулите. Ще проверя това. Помислих, че ще искаш да знаеш.
Още една причина, поради която Менчерес беше разочарован от предстоящата си смърт. Боунс щеше да бъде оставен да се справи с тази заплаха без него, ако беше прав и Аполон беше замесен. Смъртта му означаваше, че ще напусне съуправителя си, когато Боунс има най-голяма нужда от него. За пореден път Менчерес прокле надвисналия мрак във виденията си.
– Как се справя Кат? – Попита той, принуждавайки се да отдръпне гнева към съдбата си.
– Доста добре – отвърна Боунс. Устните му се свиха. – Каза да ти предам извинения, че не е дошла днес.
Менчерес се усмихна сухо на Боунс.
– Да, сигурен съм, че тя дълбоко съжалява, че не ме е видяла.
– Изтрил си и спомена за вампира, който я е отвлякъл и принудил да се омъжи, когато е била само на шестнайсет години – каза тихо Боунс. Очите му блестяха в зелено. – А след това не си си направил труда да кажеш на никого от нас за това, докато този вампир не я потърси отново десетина години по-късно, нито да ни кажеш причината, поради която я е искал толкова силно. Подобно предателство има склонност да се задържа.
– Върви с мен – отвърна Менчерес, без да обръща внимание на това. Той излезе в градината, спря се до малкия басейн с отразяващи се води и изчака Боунс да бъде до него, преди да заговори отново.
– Бъдещето е като водата. Всички наши действия се размиват в нея и променят отражението ѝ. Ако бях казал на теб или на Кат какво щеше да се случи, щяхте да промените действията си, превръщайки отраженията на това, което сте, в различни от тези, които трябваше да бъдете. Всички ние бихме искали да променим бъдещето си по най-простия път, по най-пряката линия, по пътя на най-малкото съпротивление – Манчерес направи пауза, за да се усмихне тъжно – но тогава крайният резултат нямаше да е същият.
– Лесно е да се каже, когато ти си човекът, който може да види този краен резултат предварително – отвърна Боунс с острота в тона си. – Останалите трябваше да се чудят дали тези, които обичат, ще страдат или ще умрат заради нашите действия.
– Всички се чудим – каза тихо Менчерес. – Дори и да знаем, пак се чудим.
Боунс не каза нищо. После взе малко камъче и разсеяно го хвърли в отразяващия се басейн.
– Исках да те попитам нещо, дядо. Каза, че още преди да се родя, си видял, че аз ще бъда този, с когото ще споделиш силата си. Защо тогава сам не ме превърна във вампир? Ти беше там онази нощ. Но вместо това позволи на Иън да ме превърне.
– За да те предпазя. Патра претърсваше хората ми в търсене на този, за когото бях предсказал, че ще я убие. Жена ми смяташе, че това ще е някой, когото сам съм породил. Ти беше необичайно силен, Боунс, дори като млад вампир. Ако те бях преобразил, щеше да бъдеш още по-силен – прекалено силен, за да останеш незабелязан от Патра толкова дълго, колкото се случи. Затова позволих на Иън да те промени. Така ти все още беше от моята кръвна линия, тъй като аз създадох Иън; но това ти даде възможност да израснеш, без да събуждаш смъртоносния интерес на Патра, докато не станеш готов да я победиш. Както казах – Менчерес направи жест към водата в отразяващия се басейн, която все още вибрираше от камъчето, което Боунс беше хвърлил в нея – най-малката вълна може да промени всичко.
Боунс погледна Менчерес с поглед, който той не можа да разчете.
– Силата, която сподели с мен, увеличи силата ми и ми даде способността да чета мислите на хората, и то още през първата нощ. Оттогава е минала почти година и половина. Не си ли се замислял дали междувременно не се е появило нещо друго?
Менчерес се взираше в Боунс, без да мигне.
– Бих си помислил, че ако проявиш повече от моите сили, ще ми кажеш.
По устните на Боунс се появи усмивка.
– Може би. Освен ако, разбира се, това може да предизвика проблемни вълни в бъдещите събития.
Беше ли започнал Боунс да проявява силата на виденията? Така беше започнало с Менчерес, когато той не беше много по-възрастен от Боунс; беше доловил малки, неясни проблясъци, които първо беше отхвърлил като въображение и едва по-късно разбра, че са частици от бъдещето.
От друга страна, съществуваше и вероятност Боунс просто да се е пошегувал с него. Боунс знаеше, че загубата на видения от страна на Менчерес го тревожи, и студената част от Боунс можеше да сметне, че е подходящо отмъщение да накара Менчерес да повярва, че Боунс знае нещо за бъдещето, но няма да го разкрие на Менчерес.
Точно както Менчерес не му беше казал какво знае за Боунс и Кат.
Но ако Боунс не се опитваше просто да се подиграе с него…
– Тогава мога да се доверя единствено на кръвния обет, който дадохме, когато сливахме родовете си – каза Менчерес и тонът му се втвърди. – Въпреки случилото се в миналото, аз спазих обета си да направя всичко, което е най-добро за теб и за нашия род.
Боунс кимна веднъж към отразяващия се басейн, преди да се обърне.
– Не възнамерявам да предам обета, който дадох, когато сключихме съюза си. Но внимавай за тези вълни, приятелю. Те могат да те изненадат с това, което ще ти донесат.

Назад към част 10                                                      Напред към част 12

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!