Категория: В света на Среднощен ловец

Глава 35

Сградата на „Банк ъф Америка“ се извисяваше императивно над останалите небостъргачи в градския пейзаж на Атланта. Светлините се отразяваха от позлатените стоманени греди, които се пресичаха в отворена решетъчна конструкция, за да образуват, от всичко на всичко, блестяща пирамида на върха. Манчерес стоеше на покрива на близката Симфонична кула и се взираше в хилядаметровия небостъргач. Колко подходящо е, че Радже е избрал това място. Враждата им бе започнала върху пясъците на платото Гиза, но щеше да приключи тук, в блестящата пирамида, построена не от древните фараони, а от човешката индустрия.
Той прелетя останалите няколкостотин метра и се приземи от външната страна на пирамидата, като се плъзна между гредите в куполообразната ѝ вътрешност. Светлините от сградите под него бледнееха на фона на драматичното златисто сияние, което изпълваше тази метална паяжина в пространството. От тази височина вятърът изтръгваше дрехите и косата му, когато Менчерес забеляза стария си враг, застанал на греда на четиридесет метра над него, с гръб към Манчерес, който гледаше към разстлалия се под него град.
– Помниш ли, когато най-високата сграда беше пирамидата на Хуфу? – Каза Радже, без да се обръща. – За построяването ѝ бяха нужни хиляди мъже и десетки вампири. Случвало ми се е да седя на върха и да гледам към хората, удивлявайки се колко по-малки изглеждат от тази голяма височина. А сега виж. Смъртните създават постройки, които се равняват на най-величественото постижение на Хуфу, и ги издигат за по-малко от година. Как се е променил светът.
Менчерес погледна не към десетките впечатляващи сгради, към които Радже правеше жест, а към мъжа, който беше в живота му от самото му раждане. Когато Тенох се самоуби, Раджеф стана последният човек, който познаваше Менчерес отпреди да стане вампир. Двамата с Радже бяха последните все още живи фараони от Четвъртата династия. Жалко, че ненаситната ревност и жаждата за власт на Радже ги бяха довели дотук.
– Светът се е променил, вярно, а миналото е погребано под нещо повече от пясъците на времето – отвърна Менчерес. – Доволен съм да го оставя да почива там.
И той мислеше това. Тежестта, която носеше, докато се фокусираше върху предишните си грехове, не беше постигнала нищо друго, освен да го натовари и да застраши народа му. Тази тежест дори бе пречупила силата му, разрушила виденията му и в крайна сметка волята му за живот.
– Менкаре – каза Раджедеф, като се обърна с лице към него. – Време е да приключим с това.
– Да – отвърна той твърдо, като си спомни за хилядите години на горчивина, кръв и раздори между тях. – Повече от времето.

Менчерес скочи на една греда срещу Радже. Следващият порив на вятъра носеше нотка на гниене и магия, примесена с аромата на Пазителя на закона, вместо само с обичайните миризми от града. Менчерес вдиша, дори когато устата на Радже се сви в дъгообразна усмивка.
– Дошъл си сам, както се бяхме уговорили, но не рискувам, че си се предал толкова лесно.
Менхерес изпусна кратък смях. Радже се бе покрил със заклинание от гробова същност, единственото нещо, което би могло да неутрализира телекинезата на Менчерес срещу него. Радже беше предпазлив докрай, но това нямаше да е достатъчно.
– Твоята загриженост ме ласкае, чичо – каза той леко.
Погледът на Радже го проследи, пресметлив и очакван.
– Ти не си единственият, на когото Тенох е преподавал тъмните изкуства. А сега се съблечи. След това ги хвърли през стената на сградата.
Менчерес издаде насмешлив звук, докато започна да съблича обувките, панталоните и ризата си. Когато се съблече, той хвърли всичко отстрани, след като с поглед се увери, че долу няма никой. Дрехите нямаше да наранят никого от хората, а обувките – от тази височина.
– Мислиш, че ще нося предавател? Това е човешки трик, Радже.
– Обърни се – каза кратко Раджедеф.
Менчерес го направи, показвайки гърба си и потискайки угризенията си, докато усещаше как Раджедеф грубо обработва косата му, търсейки някакви електронни устройства.
– Знаеш, че вампирите не могат да скрият жиците под кожата си. Доволен ли си, че нямам средства да записвам всичко, което се говори между нас?
Раджедеф го разгледа, вятърът развяваше стегнатите плитки на косата му, докато вдишваше, за да улови аромата на Менчерес.
– Миришеш на нетърпелив, Менкаре. Наистина ли толкова много искаш да умреш?
Той срещна погледа му.
– Дай ми моето доказателство, че Кира е жива, и нека приключим с тази работа между нас.
Радже извади мобилния си телефон и набра номера. Менчерес изчака, като си мислеше колко му е било неприятно да отмие всички следи от аромата на Кира, преди да се срещне с Раджеф, но се беше наложило. Всеки намек за нея, Веритас, охраната на Раджеф или лоткаря щеше да предупреди Пазителя на закона за поражението му, а Менчерес не искаше той да знае за това. Не и сега.
Кира. Да, той миришеше на нетърпение. Беше прекарал твърде дълго без нея. Дори преди онази съдбовна сутрин в склада част от него жадуваше за нея. Същата част, която я разпозна, когато се срещнаха, а по-късно измъчваше Менчерес, когато той се опитваше да забрави за нея.
– Шейд, донеси телефона на затворника. Накарай я да говори по него – каза Радже рязко, когато пазачът му отговори.
След няколко секунди Менчерес чу как Шейд каза на Кира да говори, после Радже протегна телефона и прекрасният ѝ глас се разнесе по линията до него дори при вихрещите се ветрове.
– Менчерес?
– Тук съм – каза той и срещна бездушно очакващия поглед на Раджеф.
– Обичам те. А сега върни Радже на телефона.
Веждите на Радже се вдигнаха, но той поднесе телефона по-близо до ухото си.
– Какво?
– Веритас е тук – каза ясно Кира. Очите на Раджеф се разшириха. – Има свободна позиция за принудител, откакто си убил Джоузеф – продължи тя. – Веритас каза, че обучението отнема векове, но аз отивам на него. Светът на вампирите винаги може да се възползва от още едно добро ченге…
Радже пусна телефона и скочи от страната на сградата. Менчерес го последва, телекинезата му не беше в състояние да спре Радже, но скоростта му не беше възпрепятствана от гробищната есенция, която покриваше врага му като невидим щит. Той го настигна точно преди Пазителят на закона да се забие в стената на следващата сграда. Менчерес изблъска и двамата нагоре, но още докато го правеше, Радже се завъртя в хватката му, за да се обърне с лице към него. В следващия миг в корема на Менчерес избухна огън. Този огън се разпространи в брутална дъга нагоре, но той не отпусна хватката си, дори когато усети как Радже изтръгва сребърния си нож по-високо. Беше почти стигнал. Почти…
Менчерес хвърли Радже към златните стоманени греди на фалшивата пирамида. Металът се разкъса, когато тялото на Пазителя на закона се заби в него, разкъсвайки дупка в светещата сложна структура. Менчерес прелетя през нея, изтръгна ножа от стомаха си, за да се взре в Радже точно когато чичо му се канеше да изскочи отново отстрани. Двамата се претърколиха във въздуха във вътрешността на шпила, като с борбата си счупиха още стомана около себе си.
Радже заби безмилостно коляно във все още заздравяващия стомах на Менчерес, като го удвои, но отново не го пусна. Той избута Радже назад към обект, който чичо му не можеше да види – огъната стоманена греда, стърчаща назъбено от дупката, която тялото на Радже беше пробило в конструкцията.
Беше допуснал грешки – да, много, но тези грешки не можеше да промени. Бъдещето му обаче все още не беше написано. Както бе доказала Кира, в него имаше нещо повече от забрава, колкото и отчаянието му да го бе подлъгало да вярва, че го очаква само мрак.
Радже изкрещя, когато лъчът го прониза в гръдната кост. Опита се да се отскубне, но Манчерес го държеше в безмилостна хватка. Очите му се срещнаха с тези на Пазителя на закона за секунда, която сякаш бе застинала във времето, преди Менчерес да откъсне със силата си още няколко позлатени лъча и да ги изпрати да се забият в тялото на Радже.
Обледенената гробна есенция действаше само на носещия я, за да отрече телекинезата му. Радже бе пропуснал да покрие и тази структура в допълнение към тялото си.
Радже нададе още вой, когато тези парцаливи стоманени копия се забиха в земята, притискайки ръцете, краката, гърдите и стомаха му. Манчерес ги усука с друга мисъл, като зави метала около Радже и през него, държейки го в неразрушима сплав от стомана и неговата сила. Нажежените светлини от сградата заблестяха върху лицето на Пазителя на закона, докато кръвта му превърна златолистните греди в червени около него, а още кръв капеше на пода почти петдесет метра по-долу.
Дори с виковете на Радже, брулещия от различни посоки вятър и шума от града около тях Менчерес чуваше гласа на Кира под тях. Тя изкрещя името му от мобилния телефон, който Радже беше изпуснал в опита си да избяга.
Той изпрати нишка от силата си надолу, като я сви около телефона, за да го издигне до ръката си. В същото време откъсна още една стоманена греда, като изпрати тази направо в гърлото на Радже. Гърчовете замениха изпълнените с омраза крясъци на Пазителя на закона, гласът му едва се чуваше над воя на вятъра.
– Тук съм – каза Менчерес в телефона, прекъсвайки неистовите викове на Кира.
– Слава Богу! – Изпъшка тя. – Чувах писъци, но не можех да разбера дали са твои или негови…
– Бяха негови – отвърна той, съжалявайки за болката, която и бше причинил. – Всичко е наред. Раджедеф вече не може да ни навреди.
– Още сега се качвам на самолета – каза тя, а в гласа ѝ все още прозираше тревога, макар че в него прозираше и облекчение. – Този, с който долетяхте, е зареден с гориво и чака. Ще бъда там през следващите няколко часа. Обичам те.
Менчерес се вгледа в очите на Раджедеф, докато отговаряше. – И аз те обичам, обожаема моя. Ще те чакам.
По-късно се чу шумолене и по линията се разнесе гласът на женския пазител на закона.
– Жив ли е? – Попита Веритас.
– Не – отвърна Менчерес, а стоманената греда не позволяваше на Радже да издаде какъвто и да е звук, който Веритас можеше да чуе над вятъра. – Опита се да избяга. Трябваше да го убия.
– Това няма значение. Този телефон беше включен на високоговорител преди това, така че всички Пазители чуха съучастието на Радже в отвличането на Кира и използването ѝ за шантаж срещу теб. Те чуха и допълнителни показания на Пазителите за съучастието на Радже в смъртта на Джоузеф и в излъчването на видеоматериал, който разкрива нашата раса пред хората. Вие сте освободен от всички обвинения, Менчерес.
– Благодаря – отвърна той кратко и заби още един лъч в гърлото на Радже, когато то заздравя достатъчно, за да започне да проклина звучно. – Трябва да си вървя, преди хората да се натъкнат на тази сцена.
Веритас щеше да разбере истинската причина за бързината му. Лодката на лоткаря никога не се връщаше празна, а Менчерес нямаше намерение да бъде този, който ще я напълни.
Той затвори на Веритас, после издърпа гредата от гърлото на Радже, но остави останалите там, където бяха. След няколко секунди зейналата дупка в шията на Пазителя на закона заздравя, докато не остана да личи само кръв.
Погледът на Радже беше зелен от кипяща омраза.
– Всичко това беше трик? Никога ли не си губил виденията си? Никога не си възнамерявал да търсиш смъртта си? Планираше ли всичко това?
Менчерес не можа да се въздържи от ироничния си смях.
– Нищо от това не е било трик, освен тази вечер. Почти беше спечелил, чичо, но някак си съдбата ми върна всичко, което бях изгубил – и дори повече.
– Какво сега? – Изсъска Радже. – Възнамеряваш да ми вземеш главата?
Менчерес хвърли силата си от изтръгнатата решетка около тях надолу към покрива на Симфоничната кула, където бе стоял по-рано, чакайки времето да отмерва полунощ. Сви я около сребърния нож, който беше оставил там, същия от ритуала, който беше извършил по-рано, и го издигна към себе си.
Той хвана този нож с една ръка, като забеляза страха в погледа на Радже, когато го видя.
– Не вземам нищо от теб – каза Менчерес, преряза този нож през гърдите на Радже и го покри от двете страни с кръвта на Пазителя на закона. В един момент ярко осветеният купол около тях изчезна в безкрайната чернота на Дуат, самотна лодка се носеше към тях по обсидианова река. – Той го прави – завърши Менчерес и кимна на лоткаря.
Раджедеф изкрещя, когато се появи рогатата фигура на Акън. Менчерес пусна Радже, за да се отдръпне, като измъкна стоманените греди от Пазителя на закона и ги натрупа на купчина долу. Акън сграбчи Раджедеф с една дълга ръка, когато той се опита да избяга, а тази широка уста се отвори в ужасяваща, беззъба усмивка.
Никой не може да изпревари владетеля на подземния свят – мрачно си помисли Менчерес. Дори той. Един ден той щеше да бъде този, който щеше да се изправи пред Анубис, да премери греховете си на везните срещу Маат, за да разбере дали го очаква Поглъщачът, или спокойствието на вечния му покой в Аару.
Но не и днес.
Раджедеф все още крещеше, когато Акън го постави в лодката. Рогатата глава на лоткаря кимна на Менчерес.
– Приемлив заместител, Менкаре. Кажи ми, намери ли своята тъмнина?
През Менчерес премина хлад.
– Моята тъмнина?
– Кира – каза лоткаря, произнасяйки името ѝ така, както го правели древните келти.
Менчерес започна да се смее. Беше сбъркал символиката. Виденията му показваха тъмнината, която се приближаваше все повече и повече, предназначена да го погълне. Мислеше, че това е смъртта, защото отчаянието му не можеше да предвиди нищо друго, но това не беше смърт. Беше тя.
Кира. На келтски „тъмен“.
– Да, намерих я – каза той на Акън. Споменът за тази безкрайна ивица мрак в погледа му, изпълваща всеки аспект от бъдещето му, изведнъж се оказа най-красивият образ, който Менчерес някога бе виждал.
Той се обърна от лотката. Черната празнота изчезна, заменена от сиянието на повредената пирамида около него и светлините на градския пейзаж отвъд. Бавно изсъхващото тяло на Раджедеф сега лежеше на дъното на постройката, безжизнено, а душата му беше в лодката на лоткаря по пътя им обратно към Дуат.
Менчерес също имаше свое собствено пътуване, но то беше с Кира, към тяхното бъдеще.

Назад към част 35

Глава 34

Менчерес не се изненада, че беше необходимо да убие само няколко от стражите, преди останалите да се втурнат да разказват всичко, което знаеха за останалите от техния брой, за местонахождението им, за това с кого от тях трябваше да се свърже Радже и за всичко, което ги попита. Радже не беше избрал по-възрастни, опитни наемници, които биха изисквали много повече стимули, защото щяха да осъзнаят, че съдбата им така или иначе е смърт заради участието им в тези престъпления. Беше избрал по-млади, глупави вампири, които сам бе променил тайно. Такива, които щяха да изпълняват заповедите му без много въпроси и можеха лесно да изчезнат, когато Радже вече нямаше нужда от тях.
Кира остана с човешкото момиче, което Менчерес разпозна от клуба, точно встрани от погледа. Беше очевидно, че тя не желае да става свидетел на пламенните разпити, но никога не поставяше под съмнение необходимостта от тях. Искаше да се върне, за да провери какво става с другите хора в храма, където я бяха държали, но Менчерес настояваше за търпение. Трябваше да се уверят, че в другите части на Чичен Ица не са останали стражи, които да предупредят Радже за присъствието им. Сетивата му не долавяха повече от седемнайсетте вампира, които бяха преследвали Кира в джунглата, но той не искаше да рискува.
Едва след като онези, които все още бяха живи, разкриха, че съставляват цялата охрана на Радже при Кира, Менчерес се осмели да се върне с Влад и Кира към руините на храма. Самонадеяност или параноя бе накарала Радже да остави толкова малко от хората си да пазят Кира? Дали се страхуваше, че по-голям брой хора могат да го предадат, ако някой от аклитите му се разприказва и до Пазителите достигне слух за стореното от него? Или пък наистина вярваше, че Менчерес се грижи толкова малко за Кира, че не е очаквал да предприеме всички възможни мерки, за да я спаси, знаейки, че Радже няма да я освободи, както е уговорено?
Радже може би щеше да е прав, ако беше взел някой друг, но не и Кира. Само съзнанието, че животът ѝ виси на косъм, даде на Менчерес сили да завърши ритуала за призоваване на Акън. Местоположението на никоя душа не беше невидимо за пасажера на мъртвите, макар че Радже може би дори не знаеше за ритуала за призоваване на Акън. Малцина в тяхната раса познаваха най-тъмните магии. Единствената причина, поради която Патра знаеше как да владее заклинанията, които използваше, беше, че Менчерес я научи на тях, когато бяха заедно – грешка, за която беше платил скъпо.
Да, някои знания е най-добре да бъдат изгубени за света. Той хвърли поглед нагоре към луната. Трябваше да тръгне през следващия час, за да успее да се срещне с Радже.
Позната вълна от енергия достигна до сетивата му. Само преди два дни имаше само един вампир, когото можеше да почувства по този начин. Но сега, след като бе споделил част от силата си с Кира, тя също бе безвъзвратно свързана със сетивата му.
– Боунс е тук – заяви Менчерес.
Влад повдигна вежди, докато приковаваше със сребърни ножове друг страж към стените на храма.
– Трябва да е бил по-на юг от нас, когато тръгнахме за първи път. Обади му се преди по-малко от два часа.
Кира се появи в арката, изражението ѝ беше тъжно и гневно. – Намерих шест тела тук, но от това, което каза Дженифър, има още повече убити. Охранителите са изхвърляли телата в джунглата на смени през нощта.
Влад заби още един сребърен нож в китката на един пазач. Сега Менчерес ги държеше неподвижни, но след като си тръгнеше, това щеше да им помогне да ги обезопасят.
– Вампири като теб ме вбесяват – промълви Влад. – Оставят следи от тела, за да бъдат хората подозрителни, когато няма нужда да убиват, за да се хранят. Случвало ли ти се е тълпа селяни, въоръжени с факли и вили, да изгори къщата ти, докато крещи „смърт на вампира!“? На мен ми се е случвало и това е дразнещо до неузнаваемост.
– Знаеш ги тези стари румънци. – Гласът на Боунс се носеше откъм входа на храма. – Просто са адски неразумни.
– Обещал си, че няма да започнеш с него…
Гласът на Кат, който говореше много по-меко от този на Боунс. Менчерес пренебрегна коментарите и на двамата в полза на това да плъзне ръце около Кира.
– Трябва да тръгна скоро. Ще бъдеш в безопасност с тримата тук.
Зеленият ѝ поглед се впи в неговия.
– Бих ти казала да не ходиш, защото Радже е твърде опасен, но ти просто ще повториш същия аргумент за нуждата от неоспорими доказателства, който използвах, когато те убедих да позволиш на Радже да ме отвлече от сестра ми, нали?
– Както често съм казвал и преди, ти си мъдра – промърмори Менчерес. Изпълни го странна радост, вълнение, примесено с целеустременост, което не беше изпитвал от… не можеше да си спомни от колко време. Виденията му не го бяха напуснали. Проблясъкът на Кира в джунглата доказваше това, а ако не бяха, значи все пак имаше шанс за бъдеще.
Кое беше различното? Дали това беше завършването на ритуала, който по право трябваше да го убие? Или Кира беше права и стената от мрак, която блокираше зрението му, беше създадена от самия него? Може би докосването на бога, когато Акън му показа къде е Кира, премахна тази преграда. Или пък бе успял да я събори по-рано, но не бе видял плодовете от това веднага. Той не знаеше. Единственото, което знаеше, беше, че сега само една пречка стоеше на пътя му към живот с Кира.
Раджедеф. Менчерес възнамеряваше да премахне това препятствие.
– Усещам Раджедеф тук – заяви глас, който той не очакваше, от стаята пред тяхната. – И нещо друго. Старо и… познато.
– Веритас – каза Менчерес и изненадата оцвети тона му.
– Тя се качи при нас – обяви Кат, а веждите ѝ се вдигнаха, когато влезе в стаята и видя как Влад заковава стражите в стената.
Влад спря, за да ѝ се усмихне косо.
– Бих те посрещнал с нежна прегръдка, Кат, но както виждаш, съм малко зает. Боунс, не се притеснявай да използваш останалите ножове върху онези трима стражи.
– В момент като този сигурно ти липсват дългите ти дървени колове – отбеляза Боунс, докато започна да събира ножовете, хвърляйки студен поглед към стражите, които чакаха в ъгъла.
Влад измърмори.
– Да понякога.
– Донесох нещо за теб – каза Кат на Кира, протягайки пазарска чанта. – Не мислех, че ще се погрижат да те нахранят, докато те държат.
Менчерес погледна благодарно Кат, когато Кира я отвори и откри вътре няколко запечатани торбички с кръв. Тя категорично отказваше да се храни от когото и да било от хората, държани в плен, като казваше, че те са страдали достатъчно. Сега вече не се налагаше да я води в хотела, който граничеше с руините, за да може Кира да утолява изгарящия си глад върху нищо неподозиращи гости.
– Благодаря ти – каза тя на Кат. След това насочи вниманието си към Веритас, който сканираше стаята с мълчалива задълбоченост.
– Миришеш на Радже. Охранителите му могат да потвърдят, че той им е наредил да ме отвлекат. Със сигурност мога да потвърдя, че Радже ме държи тук против волята ми и не е казал на никой от Пазителите за това. Това достатъчно доказателство ли е, че той е станал мошеник? – Попита тя с непоколебим тон.
– За мен е. – Веритас се приближи до стражите, давайки им критична оценка. След това се обърна и отново се озърна, а веждите ѝ се смръщиха. – Но за останалите членове на Съвета, някои от които са близки приятели на Раджедеф, това са само косвени доказателства, подкрепени от съмнителни свидетелски показания.
– Не можеш да говориш сериозно – започна Кира.
– Дори и съветът да е доволен, аз пак ще отида при Раджедеф – прекъсна ядосания ѝ отговор Менчерес. Той я докосна по бузата. – Не само за доказателства. За компенсация.
Носът на Кат се набръчка, докато леко подсмърчаше близо до него.
– Не искам да бъда груб, но каква е тази миризма? Сякаш си се къпал в мъртви тела или нещо подобно.
– Аз също я забелязах – каза Кира. Погледът ѝ се замъгли. – Притесни ме.
Влад продължаваше да подсигурява стражите, а лицето му беше безучастно. Боунс вдигна вежди към Менчерес и зачака. Той не каза нищо, но погледът на Веритас се стесни. Тя се приближи до него, вдиша дълбоко близо до гърдите му, после толкова близо до главата му, колкото можеше да достигне, без да изплува.
– Откъде точно знаеш къде е Кира? – Поиска Веритас.
– От едно видение – отвърна Менчерес. Това беше част от истината. Само че не цялата.
– Знаех, че можеш да преодолееш този блок в съзнанието си – промърмори Кира и стисна кръста му.
Веритас вдиша отново, после отстъпи назад, а морскозеленият ѝ поглед се озъби.
– Миришеш на Акън.
Влад промълви проклятие. Кат и Кира попитаха:
– Кой е този? – Едновременно. Менчерес не каза нищо, задържайки погледа на Веритас.
Тя разпозна аромата на господаря на подземния свят. Имаше само един начин, по който Веритас щеше да е в състояние да го направи – ако преди това беше призовала самия Акън.
Изглежда, че той не беше единственият, с когото Тенох бе споделил тайните на този ритуал. Двамата с Веритас бяха в безизходица. Призоваването на лоткаря беше акт на черна магия и нарушение на вампирския закон. Ако се изправи срещу Менчерес за неговото престъпление, щеше да и се наложи да признае и своето.
– Сега вече знаеш другата причина, поради която трябва да отида при Радже – каза равномерно Менчерес.
Веритас призна, че са в безизходица, като наклони глава. – Знам. Не винаги съм била Пазителка. – После погледът ѝ отново се втвърди. – Трябва да побързаш. Лоткаря не се бави и лодката му никога не тръгва празна.
– За какво си говорите вие двамата? – Попита Кира.
Той я целуна по върха на главата.
– Ще ти кажа, когато се върна.
Кат прочисти гърлото си.
– Знам, че пропускам куп подтекстове тук, но разбирам „бързам“. Тримата дойдохме с един от новите самолети на чичо ми. Знаеш, че правителството има достъп до най-бързите налични самолети, така че ако бързаш, можеш да се качиш при мен. Ще трябва да се натъпчете в зоната за оръжия, така че не е удобно, но е бързо.
Менчерес обмисли предложението ѝ. Предпочиташе да стои настрана от всичко, свързано с човешките правителства, но времето му беше малко.
– Имам самолет, но му трябва гориво.
Кат се усмихна.
– Моят няма нужда – а споменах ли, че е бърз?

Назад към част 34                                                               Напред към част 36

Глава 33

Кира тичаше през джунглата с Дженифър, стиснала я в прегръдката си. Слънцето беше залязло, но това само задълбочи сенчестите петна в погледа на Кира, вместо да го потопи в пълен мрак, както изглеждаше на Дженифър. Тя беше обгърнала с ръце шията на Кира, а гърлото ѝ се намираше само на сантиметри от устата ѝ. Непрекъснатото бумтене на пулса ѝ от притиснатото към нея тяло на Дженифър беше почти достатъчно, за да я накара да бълнува от нужда.
Тази пареща болка в нея беше толкова постоянна, че тя не можеше да си спомни момент, в който да не я е усещала. Кира тичаше по-бързо, опитвайки се да направи нещо повече от това да се измъкне от стражите, които чуваше да я преследват. Опитваше се да изпревари глада си, онова безсмислено, драскащо нещо, което искаше да бъде заситено от човека точно под устата ѝ. Не можеш да си помогнеш – нуждата ѝ почти крещеше. Не е по твоя вина. Ти си нов вампир, никой не би могъл да устои.
Аз мога – каза Кира на този глад. Тя не беше просто нов вампир. Тя беше нов вампир, в чиито вени течеше част от невероятната сила на Менчерес. Ето защо Кира се събуди часове преди стражите да го очакват. Защо можеше да издържи почти два дни, без да се храни, и да не полудее от глад. Защо можеше да разбие всички кости в ръцете и краката си, без да издаде нито звук, и защо сега можеше да се сдържи да не разкъса гърлото на Дженифър.
Менчерес каза, че ще и трябва допълнителна сила, ако Кира се остави да бъде отвлечена от Радже. Той категорично отказа да се съгласи с плана ѝ в противен случай, независимо че Влад и Веритас настояваха, че Кира е права и това е най-добрият начин да предостави неоспоримо доказателство за участието на Радже на останалите членове на Съвета на пазителите. Така че, въпреки че се беше възпротивила, Кира беше позволила на Менчерес да издейства част от властта, за която Радже беше копнял в продължение на хиляди години, макар и в много по-малка доза. След това Кира трябваше само да изчака да я отвлекат, когато отиде да се види с Тина, прикривайки тази нова сила, така че Радже и стражите да бъдат залъгвани с фалшиво чувство за сигурност, без да знаят, че във вените на Кира тече част от наследството на Каин.
Сега тя използваше тази сила, за да пренесе Дженифър през гъсто обраслата мексиканска джунгла, в която кой знае колко вампири ги преследваха. Ако имаше само издръжливостта на нов вампир, тези стражи щяха да я настигнат отдавна, но тя имаше сила и скорост, които те никога не биха могли да очакват. Тя вярваше, че Менчерес ще успее да преодолее тази бариера в съзнанието си и ще я намери, но и за двамата щеше да е по-добре, ако не му се налагаше да се бори през храма, за да стигне до нея. Радже беше оставил заповед да убие нея и останалите хора, ако някой ги нападне. Кира не можеше да остане прикована към стената и просто да очаква, че Менчерес ще бъде достатъчно силен, за да спре всеки пазач да изпълни тази директива, докато тя виси безсилно там, чакайки да бъде спасена.
А ако Менчерес не можеше да я намери чрез силата си, тогава тя трябваше да спаси и двамата. Беше успяла да се измъкне. Сега трябваше да остане далеч достатъчно дълго, за да може Менчерес да ги намери. Или пък стражите да признаят на Радже, че са я изгубили, когато той се обади, за да предложи на Менчерес доказателство, че тя все още е жива. И едното, и другото щеше да е достатъчно неоспоримо доказателство, за да могат останалите пазители да изпържат Радже. Кира използва тази мисъл като допълнителен стимул да ускори движението си, докато продължаваше да се гони през джунглата. Само да ги избегне за още няколко часа. Така Менчерес щеше да има своето доказателство. Тя можеше да го направи.
Тогава Кира чу нещо в джунглата пред себе си. Нещо, което не беше животинско или естествено. Тя забави ход, като откъсна Дженифър от себе си, дори когато я предупреди с пръст на устните си да мълчи. Един от вампирите сигурно я е изпреварил. Бяха се пръснали да я търсят, Кира чуваше от случайните им викове, но повечето от тях бяха по-назад. Някак си този се бе промъкнал покрай нея. Може би можеше да лети. Това би го обяснило.
Тя не можеше да се надява да го изпревари, не и докато носи Дженифър. Ако искаше да го изпревари, трябваше да намери начин да го убие.
Под тях се намираше полуостров Юкатан, а останките на древния град на маите Чичен Ица бяха примамливо близо. Менчерес се изправи и нареди на двамата пилоти да кацнат на първия празен път или подходящо дълъг равен участък земя, на който попаднат. Той не можеше да накара пилотите да кацнат на летище, не и докато Радже можеше да има шпиони там като допълнителна предпазна мярка, които да следят за Менчерес или някой от хората му. Още един миг от погледа му и пилотите започнаха да търсят нестандартна писта. Самолетът беше достатъчно малък, за да се приземи безопасно на нея.
Почти се бе върнал на мястото си, когато съзнанието му бе обхванато от болка, която не бе изпитвал от няколко месеца – и не очакваше да изпита отново. Менчерес замръзна невярващо, твърде зашеметен, за да отговори, дори когато част от него регистрира, че Влад го пита какво не е наред. Образи изпълниха съзнанието му, малко по-тъмни, отколкото беше свикнал, но безпогрешни.
Кира тича през джунглата, хванала в ръце жена. Един вампир чакаше отпред, други бяха по-далеч, но се приближаваха. Кира пусна жената, обърна се и се затича към вампира, като се бореше да му отнеме сребърния нож…
Той се върна при пилотите.
– Спускайте се по-ниско – нареди им той, а погледът му се озари от зеленина. – Полетете над Чичен Ица. Когато сте на североизток от него, спуснете се възможно най-ниско.
– Какво правитш? – Поиска Влад.
Той се завъртя, а в него се завихриха решителност и изумление.
– Кира вече не е в Храма на воините в Чичен Ица. Тя е в джунглата на север от него.
Влад започна да се усмихва.
– Ти видя това?
– Да. – Гласът на Менчерес се сгъсти от емоции. – В едно видение.

Вампирът заби коляното си в стомаха на Кира. Болката я прониза, но тя запази хватката си върху ножа му. След това кътниците му се впиха в рамото ѝ, разкъсвайки плътта, но макар това да изстреля още по-изпепеляваща болка в нея, Кира си напомни, че не може да я убие по този начин. А и тя имаше кътници.
Изви ги, докато не се озова отгоре на вампира. Цялото обучение в полицейската академия плюс няколкото години курсове по защита излязоха на преден план, смесвайки се със свръхестествената ѝ сила, мощта на Менчерес и глада, който все още гореше в нея. Тя удари лакътя си в лицето на вампира, усещайки как костите и на двамата се чупят, но не се поколеба, преди да забие същия лакът в лицето му отново. И отново.
Четвъртият ѝ удар го ослепи. След това коленете ѝ се удариха в ребрата му, преди да се строполи по-ниско, използвайки кътниците си, за да изтръгне ножа от хватката му. Преди да си позволи да помисли, Кира заби острието в гърдите му толкова силно, колкото можеше. Мигновеният му вик бе прекъснат, когато тя разтърси грубо острието, усещайки как цялата му сила внезапно изчезва. Тялото му се размърда, главата му падна назад, а зелената светлина изчезна от очите му.
Кира потисна желанието си да се отдръпне от него от отвращение. Нямаше време да се замисля дали е необходимо да го убие. Тя изтръгна острието от гърдите на вампира и го стисна, докато се обръщаше назад, за да вземе Дженифър. При всички останали звуци в джунглата, включително рева на прелитащ над главата и самолет, Кира не можеше да използва сърдечния ритъм и дишането на Дженифър, за да я проследи. Това обаче беше добре. Това означаваше, че и другите вампири не могат да я проследят.
Нетърпението, гневът и отчаянието неочаквано изпълниха Кира, като почти надвиха дори изгарянето от глада. Тя се затича по-бързо към мястото, където беше оставила Дженифър. Дали друг вампир я беше стигнал? Затова ли инстинктите ѝ изведнъж се бяха разбунили? По дяволите, Дженифър вече беше преживяла твърде много! Ако някой от тези стражи я откриеше, ако я наранеше отново, Кира щеше да го убие следващ.
Стисна ножа, за да се промуши през гъстия подраст. Отчаянието се засилваше, пулсираше в нея заедно с болезнения глад. Звуци тръснаха главата ѝ наляво, после надясно и дори отекнаха пред нея, където трябваше да бъде Дженифър. Ужасът се разнесе по гръбнака ѝ. Охранителите. Бяха успели да я обкръжат.
Кира забави ход. Може и да я подхранваше част от невероятната сила на Манчерес, но не можеше да се справи с всички. Единственият ѝ шанс беше да се справи с един по един, но и този шанс беше малък. Все пак не смяташе да изпуска ножа и да се предава. Завъртя се, насочвайки се към най-близките до нея звуци, като се чувстваше почти погълната от отчаянието в себе си. Там! Подсъзнанието ѝ сякаш крещеше. Точно там!
Тогава усети изблик на електричество, внезапно и непреодолимо като мълния. Кира замръзна толкова рязко, че сякаш се блъсна в невидима циментова стена. За част от секундата се паникьоса и погледна надолу, за да види дали не е прободена с множество оръжия, за да си обясни защо не може да се движи. Но после нещо друго заля подсъзнанието ѝ, заменяйки предишното отчаяние с вълни на облекчение и нетърпение.
Тогава осъзна, че това, което изпитва, не са нейните емоции. Те бяха на Менчерес. Той е тук.
В следващия миг я сграбчиха твърди ръце, които я завъртяха в прегръдка, в която трептеше познатата сила. Парализата на Кира изчезна, което ѝ позволи да се извърне с лице към него. Очите на Менчерес пламнаха в изумруден цвят, изражението му беше свирепо, докато я гледаше. Тя дръпна главата му надолу, преди дори да успее да се замисли, наслаждавайки се на сияещата страст, докато Менчерес я целуваше така, сякаш това беше последният му шанс да го направи.
Твърде бързо той се отдръпна, напомняйки на Кира, че са заобиколени от вражеска охрана и сега не е моментът да му покаже колко много ѝ липсва. Менчерес я погали по лицето, преди да отстъпи назад, след което разпери ръце.
Невидими гръмотевици разтърсиха джунглата. Очите на Кира се разшириха, когато всичко утихна с внезапност, която беше поразителна. Дори звуците на птиците и животните престанаха да се чуват, а само шумоленето на безбройните листа и дървета наруши внезапната страхотна тишина. Изглеждаше, че върху нея се стоварва тежест, а вибрациите от силата му сгъстяваха въздуха до осезаема плътност.
– Ето те – промълви Менчерес.
Тежестта се вдигна и животните се върнаха към нощното си търсене на храна и викове. Гъстото усещане за силата му обаче все още се задържаше във въздуха и на Кира не ѝ убягна, че преследвачите ѝ замлъкнаха в същия момент, в който тя се почувства като ударена от мълния.
– Имаш ли ги всичките? – Попита тя.
По лицето на Менчерес се появи стегната усмивка, която само малко отслаби свирепостта в изражението му.
– Да, имам ги.
Тогава откъм тях се разнесоха бавни шумолящи звуци. Един по един стражите на Радже тръгнаха към тях, образувайки кръг. Стъпките им бяха перфектно синхронизирани, но страхът в израженията им ясно показваше, че не контролират действията си.
На стотина метра пред тях през джунглата се промъкна зловеща синя светлина. Кира погледна към Манчерес, но той не изглеждаше разтревожен, а чертичката емоция, която усети от него, беше ледена решителност и облекчение, а не страх. Затова тя не каза нищо, докато светлината се приближаваше. След няколко мига Влад Тепеш се появи през храсталака, тъмната му коса се люлееше с крачките му, а едната му синьо-пламтяща ръка се увиваше около гърлото на вампира, когото наполовина влачеше след себе си.
– Здравейте, момчета – изрече той, докато влизаше в кръга от вампирски стражи, които сега стояха неподвижно. Пламъците по ръцете му станаха по-ярки, стичайки се по вампира в хватката му, докато тялото на пазача не бе погълнато. Влад го хвърли в центъра на кръга, като дори нишка от собствените му дрехи не изгоря, въпреки че крещящият вампир се гърчеше в море от пламъци.
– И така – каза Влад с приятна жестокост. – Кой иска да говори и кой иска да изгори до смърт?

Назад към част 33                                                            Напред към част 35

Глава 32

Менхерес седеше в кръга, ножът все още беше в гърдите му, символите бяха завършени около него, а чашата – в ръката му. Всичко това си беше същото, но той знаеше, че вече не е на същото ниво на съществуване. Липсата на болка беше първият индикатор за него. Следващият показател беше пълната празнота около кръга, в която нямаше нищо друго освен пронизваща тъмнина.
След това кръгът бе пробит, когато през него премина тънка лодка. На кормилото стоеше висока фигура с тяло и лице на човек, но от главата ѝ се извиваха рога на овен. Менчерес се поклони толкова, колкото позволяваше стърчащият от гърдите му нож.
– Превозвач – каза той. – Господар на Дуат.
Когато Менчерес се изправи, Акън протегна ръка и изтръгна ножа от гърдите му, сякаш беше цвете от земята. Огромните рога се доближиха до главата на Менчерес, когато Акън след това се наведе да оближе острието. През цялото време жълтите очи на Акън се впиваха в неговите.
– Ти си платил кръвната си монета, за да ме призовеш, кайненит. Какво търсиш?
Бяха минали хиляди години, откакто Менчерес бе наричан Кайненит, но богът на подземния свят вероятно не бе запознат с това как тази дума бе заменена с по-съвременната: „вампир“. В края на краищата хилядите години бяха нищожно малко време за боговете.
Менчерес отново се поклони.
– Търся друг кайненит на име Кира. Тя се възроди от моята кръв и същността ѝ все още е в мен. Използвай кръвта ми, за да я намериш, и ми кажи къде е тя.
– Кажи ми името си – заповяда лоткаря.
Имената имаха сила. Акън щеше да обвърже споразумението им с неговото.
– Менкаре – отвърна той, използвайки това, с което е роден.
Лоткарят го дари с беззъба усмивка, която приличаше повече на отворената паст на гроба. Отново облиза ножа, по който все още имаше част от кръвта на Менкаре.
– Тя е далеч оттук – заяви Акън. Усмивката му се разшири. – Ще отнеме време да стигнеш до нея.
Слънцето беше високо в небето, когато започна този ритуал, но все още можеше да не разполага с достатъчно време. Ако Радже и Кира се намираха на противоположните краища на света, нямаше да има време да стигне и до двамата. Менчерес не вярваше и на никой друг да освободи Кира. Без съмнение Радже бе оставил инструкции на стражите да я убият веднага, ако има нападение.
– Кажи ми къде е тя – каза той.
Лоткарят докосна челото на Менчерес. В съзнанието на Менчерес избухнаха картини на обширен, западнал град, състоящ се от рушащи се храмове и паметници, граничещ с огромна джунгла, съчетани с проблясъци на Кира, прикована към стената, и стражи, които се разпиляват в и около голям храм, обграден от колони. Челюстта му се стегна. Той разпозна тези руини. Кира беше в Юкатан, Мексико, някъде в Храма на воините в древния градски комплекс на маите Чичен Ица. А той се намираше в Чикаго, на повече от хиляда мили оттук, с уговорка да се срещне с Радже в Атланта в полунощ, иначе щеше да нареди смъртта на Кира.
Акън пусна пръстите си от главата на Менчерес и постави сребърния нож пред него.
– Веднъж призован, лотката ми не се връща в Дуат празна. Или ще пролееш кръвта на достоен сурогат върху това острие преди зазоряване, или ще дойда за теб.
– Съгласен съм – изръмжа Менчерес.
След това лоткаря насочи лодката си извън кръга и изчезна в чернотата на Реката на мъртвите. Щом изчезна, кръгът се разтвори и върна Менчерес в собственото му време. Удивеното изражение на Влад беше първото нещо, което той забеляза, лицето на приятеля му, наведено близо до неговото.
– Не вярвам, ти не си мъртъв.
Влад сграбчи ръцете на Менчерес и го издърпа на крака. За миг Менчерес действително се почувства замаян, тъй като ефектът от пътуването между два свята го притисна. Но после съзнанието му се проясни достатъчно, за да забележи, че слънцето не е толкова болезнено ярко, колкото преди.
– Колко време ме нямаше? – Попита той.
– След като онези твари изтръгнаха половината ти плът от теб, ти лежа като мъртъв повече от час. – Каза Влад и промълви: – Ако никога повече не видя същества, възкресени от черна магия, ще е твърде рано.
Менчерес хвана Влад за ръцете.
– Трябва ми самолет. Сега.

Кира тъкмо приключваше да освобождава последния си крак от скобата на глезена, когато чу, че някой идва. Ако вампирите можеха да се потят, тя щеше да е покрита с пот. Ръцете ѝ може и да я боляха, когато ги освобождаваше, но смазването на краката ѝ беше почти повече, отколкото можеше да понесе. Отне ѝ цялата си воля да не се мята и да не крещи с пълно гърло от болка. Освобождаването на краката ѝ също отне много повече време. Особено като прибавим и моментите, в които пазачите влизаха, а тя трябваше рязко да се преструва на заспала, докато стискаше белезниците на китките и се надяваше пазачите да не ги погледнат отблизо.
Тя се напрегна в момент на нерешителност, а болката все още се излъчваше нагоре по крака ѝ, докато кракът ѝ заздравяваше. Трябваше ли да се преструва, че все още е окована, и да се надява, че пазачът няма да погледне оковите ѝ отблизо – или изобщо? Но после Кира чу сърдечния ритъм, който придружаваше стъпките. Който и да влизаше в стаята, беше човек.
Тя се приготви да пусне цялата сила, която имаше в погледа си, за да затвори човека, ако Радже имаше тук както човешки, така и вампирски пазачи, но после челюстта ѝ падна, когато видя кой е този, който се вмъкна вътре. Само съзнанието, че ще се издаде, попречи на Кира да изтръгне името ѝ.
Дженифър Джаксън, младото момиче, което Флеър беше принудил да се съблича. Същото момиче, което беше изчезнало от клуба, след като Радже го подпали и уби онези хора.
Очите на Дженифър бяха широко отворени, когато тя се промъкна в стаята. Нямаше осветление, вероятно не можеше да види много. Кира беше разкъсана. Ако охраната дойдеше да търси Дженифър, щеше да открие, че Кира е измъкнала железата си. Ако кажеше нещо, за да накара Дженифър да си тръгне, щяха да чуят и това. А тя имаше и друг проблем. Пулсът на Дженифър беше толкова примамливо близо, а сърцебиенето ѝ не звучеше като камбана, не като звънец за вечеря. Още по-голяма болка се изви в червата ѝ и кътниците ѝ изскочиха от венците. Само няколко метра деляха Кира от повече кръв, отколкото можеше да изпие.
Дженифър се задъха, а лицето ѝ се озари от бледозелено сияние. Кира скочи безшумно през стаята и покри устата на Дженифър. Досегът с топлата ѝ пулсираща плът почти я погуби. Лавина от нужда я връхлетя, покривайки Кира като горящ катран. Тя трябваше да пие от Дженифър, но само малко. Щеше да спре, преди да е приела твърде много…
Ще я убиеш.
Изкрещяха инстинктите ѝ ясно предупреждение, което дори обзетият ѝ от глад ум не можеше да отрече. Тя се взираше в Дженифър, като принуждаваше вниманието си да се откъсне от опияняващо пулсиращия пулс само на няколко сантиметра от устата ѝ, опитвайки се да се вслуша в охранителите над звука на биещото сърце на Дженифър. Беше твърде далеч, за да се довери на поемането дори на капка. Ако започнеше да се храни, нямаше да спре, докато Дженифър не умре.
Трябва ти сила, за да се измъкнеш – изкуши я гладът. Отнемането на един живот си струва всички останали, които ще спасиш по-късно, ако успееш да се върнеш при Менчерес. Стражите вероятно така или иначе ще убият Дженифър…
Кира поклати глава, принуждавайки този глад да се примири със сила, каквато никой нормален нов вампир не би имал. Тя нямаше да убие невинно момиче, дори това да означаваше по-добър шанс да се измъкне. Радже се отнасяше толкова пренебрежително към живота. Тя не би го направила. Дженифър можеше да умре така или иначе, но нямаше да е от нейната ръка. Не и докато все още имаше и грам контрол в себе си.
Кира сложи пръст на устните си в знак на мълчание, после бавно махна ръката си от устата на Дженифър. Колкото по-скоро не я докосваше, толкова по-лесно щеше да и бъде да не впие зъбите си в най-близката вена на Дженифър.
Дженифър не проговори, но от сълзите очите ѝ заблестяха. Тя хвана ръката ѝ, когато Кира се опита да я отдръпне, държейки се с хватка, която беше изненадващо силна.
Вземи ме със себе си – промълви Дженифър.
Кира поклати глава. Да намери начин да се промъкне покрай стражите щеше да е достатъчно трудно и сама. Да се опиташ да го направиш с по-бавен, по-гласовит и по-слаб човек? Никога няма да се справи.
Дженифър погледна към отворената врата, която водеше към стаята, където бяха пазачите, после отново погледна към Кира.
Знам един изход – промълви Дженифър.
Тя се поколеба. Дженифър можеше да казва истината. Ако беше тук от нощта на пожара в клуба, можеше да е много добре запозната с разположението на храма или с обширните руини отвъд него. Кира бе успяла само за кратко да разгледа внушителния храм със стотиците му колони, каменни воини и стръмни стъпала, преди стражите на Радже да я натикат в една пирамида, скрита във вътрешността на рушащата се пирамида. Това беше лабиринт от коридори, вътрешни сводове и частично смачкани помещения, в които щеше да е много трудно да се ориентира, без да предупреди стражите за бягството си.
Но Дженифър можеше да лъже и от страх да не бъде изоставена. Кира не можеше да я вини за това, но и не можеше да рискува да отведе Дженифър. Дори Дженифър да казваше истината, сама щеше да има много по-голям шанс.
Тя отново поклати глава с „не“, но по-категорично.
Сълзите, които се бяха появили в очите на Дженифър, се разляха по бузите ѝ. Моля те – промълви тя, а отчаянието и безсилието се появиха на лицето ѝ.
Гласът на Мак прозвуча в съзнанието на Кира, също толкова силен и ясен, колкото и когато беше жив. Спаси един живот. Не можеше да направи нищо, за да помогне на хората в другата стая с пазачите, но тук имаше един човек, когото можеше да спаси, ако се опита.
Кира сграбчи Дженифър. Нямаше да успеят, ако се ограничеше до човешката скорост на Дженифър; щеше да се наложи да я носи. Мълчаливо се молеше за сили да го направи, без да се поддаде на онова непреодолимо желание да се нахрани. Единственото, което гладът ѝ виждаше, беше сноп сочни артерии в ръцете ѝ, дори ако умът ѝ разпознаваше ужасено, травмирано момиче, което се нуждае от помощ.
Покажи ми – измърмори Кира.
Дженифър посочи и Кира се стрелна към противоположната страна на стаята, откъдето Дженифър се беше промъкнала.

Менчерес барабанеше с един пръст по подлакътника в самолета „Фалкон 20“. Това беше единственият видим признак на напрежението, което кипеше в него. Бяха минали четири часа, откакто Акън съобщи за местоположението на Кира, и по-малко от три от тези часове бяха прекарани в полет. Само един час бе необходим, за да стигне до най-близката компания за чартърни полети с частни самолети в Чикаго и да принуди хората да вземат Влад и Менчерес на непланиран полет незабавно, но след това се нижеха още ценни минути, докато зареждаше гориво и подготвяше самолета.
След това не можеше да принуди пилотите да ускорят самолета до максималната му скорост, защото самолетът можеше да измине само петнайсетстотин мили, преди да зареди с гориво – почти точното разстояние от Чикаго до северния център на полуостров Юкатан, където се намираха руините на Чичен Ица. Ако самолетът изгори повече гориво, движейки се с по-висока скорост от крайцерската – почти петстотин мили в час, горивото щеше да свърши, преди да достигнат дестинацията си.
Но сега беше време да уведоми другите къде е Кира, в случай че не успее да я прибере навреме.
– Нужен ми е телефонът ти – каза Менчерес на Влад.
Той му го подаде. Менчерес първо набра номера на Боунс, като погледна през малкото прозорче към тъмната водна шир далеч под тях. Мексиканският залив. Намираха се на по-малко от час път от Чичен Ица.
– Цепеш – отговори Боунс на телефона си, без да си прави труда да поздрави. – Знаеш ли къде е Менчерес?
– Тук съм – отвърна Менчерес спокойно, макар да се чувстваше всичко друго, но не и спокоен.
– По дяволите – издиша Боунс. – Когато за последен път говорих с теб, си помислих…
– И аз така си мислех – прекъсна го той с нотка на язвителност. – Но изглежда, че не ми е писано да имам такава съдба. – Тъмнината му можеше все още да го намери, но не под формата на капан като един от ахите на Поглъщача, защото не беше успял да завърши ритуала.
– Къде си?
– В самолет на път за Чичен Ица на полуостров Юкатан. Там Радже държи Кира. Имам нужда да дойдеш тук. Ако успея да я освободя, все пак някой ще трябва да принуди един от нейните пазачи да потвърди пред Радже, че всичко е наред, когато се срещна с него по-късно.
– Той ти е нужен за това? – Изглеждаше леко угрижен Влад. – Аз съм два пъти по-възрастен и два пъти по-способен.
– Обади се на Веритас и ѝ кажи къде е Кира – продължи Менчерес, без да обръща внимание на коментара на Влад. Двамата с Боунс винаги са били в противоречие помежду си, несъмнено поради сходните им характери.
– Кажи и да дойде, но да не съобщава на други Пазители. Не мога да рискувам слухът да стигне до Радже.
– Ти все още се опитваш да ме държиш на добрата страна на Пазителите, в случай че не се върнеш от това – каза Боунс с дрезгав тон.
– Да – отвърна кратко Менчерес. – Нашата линия трябва да бъде защитена, независимо от всичко.
– Велики господарю, аз…- Боунс спря, гласът му се прекъсна.
Менчерес се усмихна леко. Боунс може и да го нарича дядо, защото той е създал вампира, който по-късно превърна Боунс, но Менчерес знаеше, че не е единственият, който чувства, че отношенията им са по-скоро баща и син.
– Не е нужно да се казва. Знам.
После затвори слушалката, срещайки саркастичния меднозелен поглед на Влад.
– Защо ти и Кат толкова много се интересувате от този уличен селянин, никога няма да разбера.
– Защото виждаме по-дълбоко в него, отколкото ти си правиш труда да погледнеш – отвърна Менчерес. – На неговата възраст ти беше по-зле. Спомням си, бил съм там.
– Ако си имал намерение да изпратиш за Веритас и Боунс, защо не им се обади навреме, за да пристигнат с нас? – Попита Влад, като смени темата.
Менчерес отново погледна през прозореца.
– Веритас ще бъде по-заинтересован да осигури доказателства срещу Радже, отколкото да спаси живота на Кира. А сега Боунс и Кат ще имат възможност да поправят отношенията си с нея, като ѝ предадат това лично. Веритас е ценен съюзник, но те имат да преодоляват известна история с нея.
– Ще трябва да поддържаш няколко охранители живи. Не знаеш на кой от тях трябва да се обади Радже по-късно.
Менчерес го погледна премерено.
– Ето защо ми трябваха повече от теб тук, след като тръгна да се срещам с Радже – защото не мога да взема Кира със себе си.

Назад към част 32                                                                Напред към част 34

Глава 31

Мeнчерес лежеше на дъното на ваната. Водата отдавна беше изстинала, но той не добави повече, за да затопли температурата. Не искаше да се движи, за да не наруши концентрацията си. През последните няколко часа се взираше в надвисналата стена от мрак в съзнанието си, опитвайки се да я събори тухла по тухла. Местонахождението на Кира се намираше отвъд нея, стига да можеше да намери начин да пробие неукротимата ѝ защита.
Но всичко, което се случваше, беше тъмнината да се приближава все повече, докато не го погълна. Той възпроизвеждаше думите на Кира в съзнанието си, сякаш те бяха талисмани, които можеха да го насочат. „Чувал ли си някога за самоизпълняващо се пророчество? . . . Кога изгуби способността да виждате отвъд мрака? . . . Вината на оцелелия… Може би не виждаш бъдеще за себе си, защото не вярваш, че го заслужаваш.“
Нищо от това не бива да има значение сега. Той може и да не вярваше, че заслужава бъдеще, но знаеше, че Кира го заслужава. Това би трябвало да е достатъчно, за да го накара да се откаже от всяка частица вина, която може би го е блокирала преди. Кира го обичаше и вярваше в него по начин, по който никой друг не го беше правил преди, никога. Само това би трябвало да му е достатъчно, за да събори стената на мрака в себе си.
И все пак, въпреки че насочи всяка фибра на съществото си към разрушаването на тази стена, за да научи местоположението на Кира, преди да е станало твърде късно да я спаси и да замине при Радже, мракът не се поколеба. Вместо това плътността му сякаш нарастваше и когато таймерът на часовника, който Менчерес беше настроил, се задейства, той с голяма мъка разбра, че Кира греши. Това не беше бариера, която той беше предизвикал в себе си, независимо колко силно гореше вярата ѝ за него. Това не беше вина на оцелял, самоизпълняващо се пророчество или погрешно тълкуване на видяното от него.
Това беше Дуат, тъмният подземен свят, лишен от небе или земя, и никой не побеждаваше смъртта, щом нейният паром се насочеше към него.
Менчерес стана от ваната, като дори не си направи труда да се избърше с кърпа, преди да навлече дрехите си. Над него се възцари спокойствие. Може би го очакваше вечен мрак, но преди да влезе в Дуат, той първо щеше да подчини този мрак на своите цели. Все още имаше начин да спаси Кира.
Изражението на Влад беше мрачно, докато го чакаше пред банята. Не задаваше въпроси, но щеше да знае, че Менчерес не е успял да пробие онази стена в него. В противен случай щеше да ги подканя да тръгнат, за да могат да приберат Кира.
– Може би можем… – Започна Влад.
– Знам друг начин – прекъсна го Менчерес. Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. – Макар че може би няма да искаш да останеш, за да го видиш.

Изгаряне я нападна отвътре навън още преди Кира да отвори очи. Устата ѝ пресъхна, крайниците я боляха и някак си стомахът ѝ беше пълен с огън. За няколко объркани мига тя не можа да си спомни къде се намира и защо е прикована към стената. После всичко се върна в съзнанието ѝ. Тримата вампири, които я нападнаха в засада в сградата на Тина. Радже я доведе тук. Менчерес, който трябваше да се срещне с Радже тази вечер, за да размени живота си за нейния.
Тя не помръдна и не направи нищо друго, което да разтърси металните скоби и да предупреди пазачите, че е будна. За неин ужас те не я бяха оставили сама нито веднъж през изминалата нощ. Разбира се, Радже беше тук, така че може би пазачите се бяха постарали да го предпазят. Тя ги чу в другите стаи. С тях имаше хора и тези удари на сърцата накараха глада на Кира да се разрасне. Макар че тази сграда изглеждаше затворена за посетители, руините бяха туристическа атракция и даваха на стражите лесен достъп до храна.
Но сега в стаята нямаше пазачи. Радже също можеше да не е тук. Може би е на път за Атланта, за да се срещне с Менчерес. Колко беше часът? Колко време я беше държала в сън зората?
Кира се огледа наоколо, опитвайки се да види дали някой отблясък на слънчева светлина не прониква в стаята покрай нейната. Не можеше да извие врат достатъчно, за да види такива, или пък ги нямаше, но все още не се чувстваше тъмно. Все още имаше време. Бързото биене на тези сърдечни удари я привличаше с хипнотична примамка, това парене в стомаха ѝ напомняше, че и тя няма много време. Ако не успееше да овладее глада си, той можеше отново да я вкара в безсмислено затъмнение от жажда за кръв.
Менчерес разчита на теб – напомни си Кира. Тя може да се справи. Нямаше да го разочарова.
Колкото можеше по-тихо, тя дръпна желязната примка около китката си. Тя заскърца тревожно силно и накара очите ѝ да се стрелнат нервно към отворената арка, но никой не дойде. Кира стисна зъби и опита отново. Желязото все още скърцаше по начин, който ѝ звучеше като алармена камбана, но според звуците в другата стая стражите бяха заети с хората. Кой знаеше колко дълго ще продължи това? Трябваше да побърза.
Кира усети, че желязото започва да се отдръпва от стената. Заля я въодушевление, но в същото време чу как един от стражите промълви:
– Чухте ли това?
Тя затвори очи и увисна в белезниците си точно навреме. Стражът влезе, а вълните от аурата му се засилваха с приближаването му. Голямата му ръка обхвана лицето ѝ, задържайки се твърде дълго за нейно удобство. След това същата ръка стисна грубо гърдите ѝ, но Кира се насили да не реагира.
– Все още е навън – промълви той. Облекчението я изпълни, когато го чу да се присъединява към останалите в съседната стая. Тя отвори очи, предпазлива за всеки случай, ако той се престори, че излиза, но в стаята нямаше никой.
Може би щеше да успее да издърпа железата от стената, но те бяха твърде шумни, за да може да ги измъкне, без да предупреди стражите. Кира погледна безмилостно аналитично окованите си ръце и крака. Счупените кости щяха да вдигат много по-малко шум от дрънчащите железа. Всичко, което трябваше да направи, беше да се сдържа да не изкрещи. Спомни си агонията, която бе изпитала, когато Флейър бе смачкал ръката ѝ.
По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, но тя нямаше избор.
Кира стисна челюстта си и се овладя. После бавно, безмилостно дръпна ръката си надолу, като принуди не желязото от стената, а ръката си да премине през твърде тесен кръг, за да се побере.
Пламъци от пулсираща болка се стрелнаха в ръката ѝ, а костите ѝ изхрущяха заедно, като че някой мели кафе на зърна за сутрешната си напитка. Тя изтръпна и се опита да не издаде нито звук. Когато ръката ѝ се измъкна от желязната скоба, за няколко секунди тя се изкриви в неправилна форма; докато заздравееше, я болеше още по-силно. После, въпреки че паренето в ръката ѝ отшумя, това в стомаха ѝ сякаш се засили.
Беше на изпарения, когато ставаше дума за кръв. Беше изчерпала още от ограничените си ресурси, като се бе наранила и излекувала, а все още и оставаха още една ръка и два крака.
Кира хвърли мрачен поглед към помещението, където се намираха стражите. Ти можеш да се справиш – изпя си тя. Радже я смяташе за обикновен нов вампир, безпомощен срещу тези ограничения и охраната му. Тя щеше да му покаже колко много я е подценил – и Менчерес.
Тя погледна другата си ръка. След това със стиснати зъби Кира започна да дърпа.

Менчерес седеше с кръстосани крака в кръга, сложил ръце на коленете си, а вниманието му беше насочено към късното следобедно слънце. Той гледаше на запад – посоката, откъдето идваше смъртта. Непосредствено пред него лежаха сребърен нож и празна чаша. Влад стоеше на няколко крачки от периметъра на кръга, челюстта му беше свита, а от него се носеше аромат на дим.
– Това е лудост.
Менчерес вдигна сребърния нож.
– Казах ти да не гледаш. Ти избра да го правиш независимо от това, но не трябва да се намесваш. Ако го направиш, рискуваш повече от живота си.
– Ще отидем при Радже – почти изръмжа Влад. – Ти ще го задържиш със силата си, а аз ще го изгоря, докато не ти каже къде е Кира. Това е жизнеспособен план. А не да се опитваш да призовеш бог от подземния свят със странен ритуал с черна магия, който вероятно ще те убие.
– Радже не е глупак – отвърна Менчерес. – Знае, че ако разкрие къде е Кира, ще го убия веднага щом я взема. Или пък Радже ще откаже да разкрие местонахождението ѝ достатъчно дълго, за да наруши каквото и да е времево ограничение, което е поставил на пазачите си, така че те ще я убият. Той е дръзнал твърде много, за да не доведе това докрай, и дори да му дам това, което иска, пак ще я убие.
– Кира все още може да се измъкне. Тя е по-силна, отколкото който и да е от тях си представя. Не е нужно да го правиш.
Менчерес почти се усмихна.
– Да, длъжен съм. Всъщност сега знам, че това е било предопределено.
Дуат и богът на подземния свят се намираха точно отвъд острието на този сребърен нож. Той го вдигна, като гледаше как острието проблясва на лунната светлина. После вдигна празната чаша с другата си ръка.
– Вписани в имената им, познати по телата им, гравирани по формите им са часовете – започна да рецитира Менчерес от Амдуат на родния си египетски език. – Загадъчни в същността си, без този таен образ на Дуат да е познат на никой човек. Този образ е направен с боя така в тайната на Дуат, на южната страна на Скритата стая. Този, който го познава, ще участва в приношенията в Дуата. Той ще бъде удовлетворен от приношенията на боговете, следващи Озирис. Всичко, което пожелае, ще му бъде предложено в Земята.
Когато Менчерес приключи да говори, той заби острието в гърдите си, директно в сърцето му. Среброто пламна с огнена агония, която сякаш за миг изпълни всяка негова вена. Последния път, когато бе изпълнявал мрачен ритуал, бе използвал стомана вместо сребро. Но за да призове пасажера на подземния свят, Менчерес изискваше повече заплащане от кръвта си и костите на убитите си другари. Изискваше познаване на свещени символи, изписани с кръв, която течеше от ръба на смъртта.
– Акен – изпя той. – Превозвач на мъртвите, владетел на Дуат. Призовавам те.
Той изтръгна по своя воля кръвта си от раната в гърдите си, като държеше чашата под нея. Кръвта му потече в равномерна, болезнена струя, която сякаш се изливаше от него като киселина. Когато чашата се напълни, Менчерес едва се движеше от болка, но трябваше да го направи, въпреки че и най-малкото движение на острието щеше да разкъса сърцето му и да го убие. Не можеше да използва силата си, за да задържи острието неподвижно, нито да направи това, което трябваше да се направи по-нататък. Силата му беше безполезна вътре в кръга.
Той потопи пръста си в чашата, покривайки го с кръвта си. Въпреки опасността, която щеше да донесе тласкането на острието, той се наведе напред и започна да рисува първия от дванадесетте символа, които щяха да призоват Акън.
Щом завърши първия символ, в кръга започнаха да се образуват сенки. Акх, прокълнатите души на подземния свят. Ако не беше достатъчно силен, за да завърши ритуала, като нарисува всичките дванадесет символа, акхите щяха да го погълнат, отнасяйки душата му към Аммут, богинята Поглъщач.
Тъмнината в погледа му сякаш го дразнеше. Дали това беше безкрайната река на мъртвите, по която лодката щеше да пристигне, ако Менчерес успееше? Или това беше безкрайната тъмнина на Дуат, където щеше да бъде осъден като един от вечно неспокойните ахи? Дали неуспехът му е бил предопределен отдавна и той е щял да прекара цялата вечност в капан като сенките, които сега го заобикаляха?
– Менчерес – каза Влад, като пренебрегна предупреждението да не се намесва. – Спри това сега.
– Твърде късно е – изсумтя той и отново потопи пръст в чашата с кръв. Дори това леко движение сякаш забиваше ножа по-дълбоко в сърцето му. Вместо това се опита да се концентрира върху пурпурната течност, докато рисуваше следващия символ, опитвайки се да пренебрегне разяждащата болка и непреодолимото желание да извади ножа веднага. Ако извадеше ножа, ахите около него веднага щяха да станат плътни и да го погълнат. Но колкото повече време му отнемаше да нарисува символите, толкова повече сила придобиваха ахите. Те се хранеха с болка, а със среброто в гърдите си Менчерес беше пиршество за тях. Колкото по-силни ставаха, толкова по-твърди щяха да станат.
Менчерес потопи пръста си обратно в чашата. Кръвта на Кира беше част от него, нейната същност беше смесена с кръвта на другите донори, от които се бе хранил. Това нямаше да е най-близкото до това да бъде отново с нея. Беше му повярвала достатъчно, за да рискува живота си с Радже – човек, който вече веднъж беше отговорен за смъртта ѝ. Може и да я бе подвел онзи първи път, когато бе отнел смъртността ѝ, но този път нямаше да я подведе.
Той нарисува третия символ, докато сенките на ахите започнаха да се въртят по-бързо около него. Менчерес смени позицията си, за да накара символите да го заобиколят, а болката, която предизвика, почти го накара да се свие. Той я принуди да се върне обратно и бавно нарисува четвъртия символ. Всеки от тях трябваше да бъде точен; грешка щеше да провали ритуала и да го осъди. Среброто в сърцето му сякаш започна да разраства пипала, опитвайки се да го унищожи със собствената си ужасна воля. Той стисна зъби и се съсредоточи върху линиите на следващия символ, който нарисува. Оставаха му още седем, преди да приключи.
Болката продължаваше да гори в него на безмилостни вълни. Когато сенките на аха засилиха вихрения си танц около него, те изгубиха изпарения си вид и се оформиха в мъгливи човекоподобни фигури с отворени уста, които изглеждаха като хъркащи. Влад измърмори нещо, но Менчерес не го слушаше. Беше прекалено съсредоточен върху това да държи ръката си стабилна, докато мълнии от болка раздираха тялото му. Колкото по-дълго среброто беше в сърцето му, толкова повече щеше да го сломи, разбивайки или способността му да тегли, или принуждавайки го да приключи рано, като изтръгне острието от гърдите си. Този ритуал не беше създаден, за да може притежателят му да успее. Беше предназначен за провал, затова Патра никога не го използваше срещу него, когато искаше да го убие чрез магия.
Остават още шест символа. За бога, той беше само на половината път. Нямаше да успее да завърши навреме.
Менчерес продължаваше да рисува независимо от това, че зрението му беше почти замъглено от всепоглъщащата болка и вихрите на ахите около него. Те се втвърдяваха с всеки изминал миг, докато продължаваха да се хранят с болката му. Когато се втвърдят, те ще се хранят с плътта му. Нямаше да мине много време.
Припадъкът едва не размаза Менчерес върху внимателно нарисуваните символи пред него. Ръката му се изстреля, спирайки инерцията, но на сантиметри от това да размаже един от тези символи. Той затвори очи, отделяйки ценни секунди, за да се опита да накара болката да се върне в нещо поносимо, но тя само продължи да се разпространява. Очите му се отвориха в нарастващ ужас. Колкото повече се концентрираше върху игнорирането на болката, толкова повече тя се засилваше, както и ахите, които вече ясно приличаха на хора, а не на безформени фигури.
– Кира ще е мъртва до изгрев слънце, ако не свършиш с това – призова Влад, като звучеше почти хрипливо от вълнението си.
Менчерес съсредоточи цялото си внимание върху рисуването на осмия символ, оставяйки болката да преминава свободно през тялото му. Тя го разтърси, шумолеше по острието, изпращаше още агонизиращи тласъци по крайниците му, но единственото, върху което се съсредоточи, беше да държи ръката си стабилна. Цялото му тяло започна да трепери, а страданието се разрастваше до такава степен, че му се искаше да умре, за да престане болката. Трябваше само едно необичайно потрепване, за да разклати острието прекалено силно. Едно размазване на символа, за да свърши всичко. Неизбежно е – прошепна съблазнително мракът. Защо трябва да страда, опитвайки се да предотврати нещо, което не може да бъде преодоляно?
Кира. Мъртва до изгрев слънце.
Той се бореше да запази зрението си и ръката си стабилни. Сега откъм ахите се чуваше ръмжене, което ставаше все по-силно, защото усещаха, че победата им наближава. Менчерес се насили да не ги гледа, а да довърши рисуването на деветия символ. Ръкоплясканията ставаха все по-силни, пръстите им го докосваха, докато кръгът, около който летяха, се стесняваше още повече. Той не погледна нагоре. Продължи да рисува, дори когато болката в него нарасна до степен, в която единственото, което искаше, беше да извие острието в гърдите си, за да се освободи от него.
– Бързай. . .- Влад изсумтя.
Ръката на Менчерес се размърда и погледът му се замъгли, когато започна да рисува десетия символ. Сега ахите го галеха, ръцете им шареха по гърба, ръцете и раменете му, опитвайки се да стигнат до острието. Той се прегърби напред, колкото можеше, а изгарящата болка от това движение накара зрението му да изчезне напълно за миг. Насили се да продължи да рисува, използвайки паметта си, за да оформи линиите, докато съвсем слабо не успя да види отново. Зрението му се беше стеснило до най-малкото пространство, но в това пространство той можеше да нарисува единадесетия символ.
Зъбите се впиха в гърба му, разкъсвайки плътта му. Той нададе дрезгав вик. Ахите бяха достатъчно солидни, за да започнат да пируват.
Той не обърна внимание на зъбите, които се врязваха в него, докато завършваше единадесетия символ. След това, използвайки цялата си сила, за да ги държи далеч от острието в сърцето си, Менчерес започна да рисува последния символ. В него избухна агония, в зрението му нахлу мрак и ръката му се разтресе, докато ахите го разкъсваха, но той продължи да рисува. Лицето на Кира проблесна в съзнанието му, пълната ѝ уста се разтвори в усмивка. Той се съсредоточи върху това с последните си съзнателни мисли.
Остави ахите да го погълнат. Да остави острието да се плъзне твърде дълбоко в гърдите му. Да дойде мракът на Дуат. Той все още нямаше да спре да рисува символа, който водеше към безопасността на Кира.
Страхотен рев изпълни ушите му, когато Менчерес начерта последните линии на символа. После черната тъмнина наистина го прихвана, заглушавайки този рев във вечната завеса на мрака.

Назад към част 31                                                                Напред към част 33

Глава 30

Новият мобилен телефон на Менчерес иззвъня. Той се загледа в цифрите, показващи, че се обажда Боунс, в продължение на няколко секунди, преди да отговори. Толкова време му отне да се успокои, така че гласът му да не издаде бушуващите в него емоции.
– Да?
– Току-що се чух с Раджедеф – започна Боунс без предисловия. – Казах му, че нямам представа как да се свържа с теб и всички тези гнилочи, но той ми даде номер, който да ти повторя. Каза, че трябва да се свържеш с него, „преди да е станало твърде късно“. Какво, по дяволите, иска да каже с това?
Силата му се надигна в него, търсейки някого, когото да убие, но единственият човек, върху когото Менчерес искаше да отприщи тази смъртоносна сила, не беше тук.
– Без съмнение, още заплахи за мъртвия принудител – отвърна той хладнокръвно. – Дайте ми номера – и след това изпратете масово електронно писмо наведнъж до всички наши хора, за да го препратят и на собствеността си, като повторите номера и съобщението.
– Ще го направя, но престани да ме лъжеш – каза Боунс с равен тон, преди да повтори номера. – Какво е направил Раджедеф сега? Позволи ми да ти помогна.
– Когато намекна за възможността да са се проявили повече от моите сили през последната година, усещането за местоположението на даден човек беше ли част от тези сили? – Попита Менчерес, като пренебрегна другия въпрос.
Боунс мълча за миг.
– Не – каза той накрая.
– Тогава не можеш да ми помогнеш – въздъхна Менчерес. – Но можеш да помогнеш на нашите хора, като не се изпречваш пред Съвета на пазителите. Изпрати този имейл. Продължавай да не знаеш как да се свържеш с мен. Откажи се от мен, ако е необходимо. Това е, което изисквам от теб.
От другата страна на линията се чу раздразнено подсмърчане.
– Сега знам колко разочарована се чувства жена ми, когато се опитвам да я държа настрана от нещата, за да я предпазя.
– Радвам се, че имаш Кат – каза тихо Менчерес. – Ти вярваш, че съм постъпил така в миналото само за да осигуря силите ѝ за нашия род, но аз видях, че ще я обикнеш. Това, повече от всяка друга причина, беше причината да се намеся.
– Защо имам чувството, че се сбогуваш с мен? – Попита Боунс, а думите му бяха изпълнени с напрежение.
Менчерес затвори очи, като се нуждаеше от още един момент, преди да може да говори отново.
– Накара ме да се гордея с теб – каза той накрая.
След това затвори слушалката, дори когато Боунс започна да изрежда искане да разбере къде се намира. Когато мобилният му телефон иззвъня отново със същия мигащ номер, той не отговори. Щеше да изчака един час, достатъчно време, за да се разпространи електронната поща на Боунс – и Боунс щеше да я изпрати, без значение колко е ядосан. След това Менчерес щеше да се обади на Радже и да изслуша как пазителят на закона поставя условия за освобождаването на Кира, които Радже нямаше намерение да изпълни.
Знаеше без съмнение, че Раджедеф я държи. Ако някой друг Пазител на закона беше отвлякъл Кира, те щяха да се свържат с Боунс, а не Радже. Единственият въпрос беше дали Радже е достатъчно умен, за да запази Кира жива.
През следващите двайсет минути Боунс се обади още пет пъти. Манчерес пренебрегна всеки от тях. Точно шейсет минути след като беше затворил слушалката на Боунс, Менчерес звънна на номера, който Боунс му беше дал за Радже.
– Да – отговори Радже след няколко позвънявания. Звучеше ядосан.
– Аз съм тук – заяви Менчерес.
– Менкаре, разочарован съм от твоя съуправител. Изглежда, че е излъгал един Пазител, когато е казал, че няма как да се свърже с теб – измърмори Радже, губейки враждебния си тон.
Той почти се усмихна.
– Боунс е бил прекалено усърден в опита си да предаде съобщението ви. Изпрати номера ти на всички наши хора и на тяхната собственост, като ги призова да го препратят на всички, които познават, в опит да намерят някой, който да може да се свърже с мен. Можеш да прекараш времето си в претърсване на този списък от хиляди, за да видиш кой е успял, или можем да поговорим.
Радже се засмя за кратко.
– Умно. Това обяснява всички неотдавнашни закани и анонимни заплахи. Твоите хора са много лоялни към теб. А сега трябва да сменя този номер.
– Имаш това, което искам – каза Менчерес, твърде загрижен за Кира, за да се отдаде на обичайните режещи шеги на Радже. – Аз имам това, което искаш ти. Или обсъждаме размяна, или приключвам с това обаждане.
– Не знам за какво говориш – каза Радже с престорена невинност.
– Не е нужно да се преструваш – отвърна той рязко. – Ако отида при Съвета, за да те обвиня, че си отвлякъл Кира, те само ще ме затворят на място, а ти си твърде предпазлив, за да признаеш нещо по телефона, което бих могъл да запиша и да им пусна по-късно. Нямаш друга аудитория освен мен, а аз ставам нетърпелив.
Чу се ниско свистене.
– Защо, Менкаре, звучиш така, сякаш си загубил най-новия си вампир. Бих искал да мога да помогна, но не съм я виждал от нощта, в която я промени.
Радже все още не рискуваше, че разговорът им се следи – лично или чрез електронно устройство. Силата на Менчерес пулсираше в него с кипящи, смъртоносни вълни, които се съчетаваха единствено със страха му за Кира. Ако Радже я беше убил…
– Знаеш, че копнея да си отида от този свят – каза той с леден тон. – Мога да постигна това по два начина. Единият е да отида направо при Съвета на пазителите и да поема отговорност за всички обвинения, отправени отново към мен. Присъдата ми ще бъде смъртна, а правосъдието ще бъде бързо. Или мога да дойда при теб и да се разменя за безопасното освобождаване на Кира. Ще направя едно от тези неща през следващите двадесет и четири часа. Кое ще бъде то?
Радже замълча. Менчерес изчака, докато надигащият се гняв и страх накараха стените около него да потреперят. Радже бе твърдял, че е ирационално влюбен в Кира заради собствените си цели, но той никога не бе вярвал в това. Радже можеше да се досети, че го е грижа за нея, но дали незнанието му за истинските чувства на Менчерес щеше да означава, че Пазителят на закона не е помислил да държи Кира жива, за да го изнудва? Ами ако я беше убил, за да подтикне Менчерес към безразсъдство в опит да настрои още повече Съвета срещу него?
Менчерес знаеше, че не е трябвало да се връщат в Чикаго, както тя настояваше. Можеха да се сдобият с доказателства срещу Радже по друг начин. Ако не се беше съгласил с плана на Кира, тя щеше да е с него и сега…
– Ако трябва да се предадеш, като Пазител и единственото ти живо семейство, бих те призовал да дойдеш при мен – каза най-сетне Радже. – Не бих искал да умреш обсаден, когато мога да ти осигуря спокойствие преди смъртта ти.
Менчерес сви юмруци, докато го обземаше облекчение. Радже все още беше предпазлив в изказа си, но смисълът му беше ясен. Кира беше жива и Радже я предлагаше в замяна на властта на Менчерес – и на смъртта му. Радже дори не се преструваше, че ще остави Менчерес жив след това.
– Тогава смъртта, към която вече се стремях, сега ще бъде похарчена в размяна за един от моите хора. Кажи ми, ако не беше взел Кира, кого още щеше да използваш срещу мен за целите си?
– Като Пазител никога не бих изнудвал някого, но ако търсех лост срещу теб, Менкаре, нямаше да е трудно. Никога не ти липсват хора, за които се грижиш – отвърна Радже с жестоко задоволство.
– А ти никога не си си позволявал да се грижиш за нещо друго освен за властта. Дори и с всичките си многобройни съжаления, не бих разменил живота си за твоя, чичо, без значение дали това ще ми донесе още четири хиляди години.
– Тази размяна ми омръзна – изсумтя Радже. – Ще се видим утре в полунощ на върха на площада на Bank of America в Атланта. Ела невъоръжен и сам.
– Искам доказателства, че няма да действам напразно – отвърна той. – Думата ти не е достатъчна.
Радже се ухили.
– Ако бях взел Кира, нямаше да я доведа близо до теб. Ти просто щеше да убиеш мен и всички стражи с тази своя страховита сила. Поемам огромен риск да се срещна с теб насаме, за да те доведа пред Съвета, но се утешавам със съзнанието, че ако нещо се случи с мен, по-късно ще бъдат предприети действия, които ще гарантират наказанието ти.
Или, ако не се явиш при стражите на Кира в определеното време, те ще я убият – допълни цинично Менчерес. Беше подозирал точно това. Безмилостен може и да беше Радже, но глупав не беше. Не, Кира щеше да е далеч от мястото, където Менчерес ще се срещне с Радже. Единствената причина, поради която Пазителят на закона не се страхуваше, че Менчерес ще я открие предварително, беше, че способността му да открива хора беше изчезнала заедно с виденията му.
Идвай – сякаш му прошепна тъмният подземен свят на Дуат.
Още не – каза му Менчерес.
– Вярвам, че ще намериш друг начин да ми дадеш доказателството, от което се нуждая. Ще се видим на покрива на Кулата утре в полунощ – заяви той и затвори.
Влад премина през стаята, с ръце зад гърба, с твърд поглед.
– Не възнамеряваш наистина да отидеш сам, нали?
– При Радже? – Менчерес му се усмихна мрачно. – О, да.
Кира чуваше как Радже разговаря с Менчерес в една от другите стаи на древния комплекс, в който я беше затворил. В този частично разрушен храм върху бледите каменни стени около нея бяха издълбани образи на опърпани змии, войни и воини, които представляваха идеален зловещ фон за обърканите планове на Пазителя на закона. Кира почти си представяше, че все още чува писъците на неволните жертви, които отекваха в руините на огромния, някогашен велик град на маите.
Железните окови на китките и глезените ѝ бяха заковани към стената зад Кира. Оковите оставяха кожата ѝ да се протрива и заздравява в повтарящ се модел всеки път, когато се движеше, но оковите не бяха отговорни за болката, която я изгаряше отвътре. Това беше гладът ѝ. Не се беше хранила отпреди да отиде при сестра си.
След като триото вампири я отвлякоха от сградата на Тина и докараха Кира със самолет тук, на това огромно място от руини, Радже системно бе изцеждал цялата и кръв с многобройни удари със сребърен нож. Не защото беше жесток – беше обяснил със студена усмивка – а защото по този начин тя щеше да бъде твърде слаба, за да се освободи. Радже дори имаше наглостта да каже на Кира, че няма причина да се страхува, че някой от стражите му ще я унижи, докато е в безпомощното си положение, прикована към стената. В края на краищата той беше пазител на закона, а пазителите не одобряваха някои неуважителни действия.
Кира се зачуди дали надутият козел наистина вярваше на всичко, което излизаше от устата му, или само си мислеше, че тя е достатъчно глупава, за да му повярва. Беше видяла погледите, които и хвърляха някои от наемниците, които Радже държеше в тази древна структура, и никой от тях не беше уважителен. Кира не се нуждаеше от инстинктите си, за да и подскажат, че стражите на Радже просто си губят времето, докато господарят им даде разрешение. Знаеше, че Радже няма намерение да я остави жива и не би му пукало дали тези бездушни мъже ще се забавляват няколко минути, докато я убият, както е заповядано.
– Имаш повод да се радваш – каза Радже и влезе в стаята, където беше Кира. – Менчерес се съгласи да се размени за теб. Сигурно наистина му е омръзнал животът. Или пък възнамерява утре вечер да ми заложи капан заедно с другите Пазители, но те ще видят само мен, който рискува да доведе осъден престъпник.
– Сигурно си помислил за всичко – отвърна Кира с равен глас, надявайки се, че той ще си тръгне, за да не и се налага да слуша повече самохвалството му.
Радже впери поглед в нея, а тъмните му очи станаха зелени. Дългата му черна коса беше сплетена на плитка в стил, който някак си все още успяваше да изглежда мъжествен, и тези плитки се размахваха, когато той се приближаваше към нея.
– Ти си твърде жалко млада, за да разбереш колко дълго съм чакал, но сега най-сетне е време да поискам властта си.
– Нямаш ли предвид да откраднеш силата на Менчерес? – Поправи го тя.
Той раздразнено разпери ръце.
– Тази сила трябваше да бъде моя. Дори боговете са съгласни. Защо иначе Менчерес изведнъж би копнял за смъртта? Защо иначе виденията му и способността му да проследява хората да се провалят? Ако всички тези неща не се бяха случили, не бих могъл да действам срещу него по този начин. Виждате ли? Съдбата се е намесила за моя успех!
Ти, самовлюбено копеле, помисли си Кира, но не подтикна и без това неуравновесения нрав на Радже, като го изрече на глас.
Тя знаеше защо всички тези неща се бяха случили на Менчерес и те нямаха нищо общо със съдбата, подала ръка на Радже в желанието му за власт. Това бяха потискани с векове вина, съжаление и мъка, които настигнаха Менчерес и се сляха в стена от мрак, която той не можеше да види и не мислеше, че има сили да разруши. Ако Радже имаше съвест, щеше да е наясно колко силни могат да бъдат вътрешните демони. Но, разбира се, криворазбраният пазител на закона беше прекалено празен отвътре, за да знае нещо за това.
– И ще ме оставиш да си тръгна, след като получиш това, което искаш от Менчерес? – Попита тя, като успя да сдържи само по-голямата част от насмешката си от въпроса.
Нищо не се промени в изражението на Радже.
– Разбира се. Никой няма да повярва на приказките, които ще разкажеш, а дори и някои да повярват, няма да има доказателства.
С изключение на новата ти сила – мислено добави Кира. Само идиот би повярвал, че Радже няма да я убие, за да предпази тази тайна от разгласяване. По дяволите, тя се обзаложи, че и на наемниците, които охраняваха това място, дните им са преброени. Тя можеше да предположи, че единствената причина, поради която Радже се преструваше, че я пуска, беше Кира да не изкрещи никакво предупреждение на Менчерес, когато той поиска да говори с нея, преди да даде на Радже силата си. Менчерес нямаше да даде на Радже нищо, докато не разбере, че тя е жива. Пазителят на закона щеше да знае това.
– Значи Менкаре те е взел за своя любовница – каза Радже замислено, а погледът му се плъзна по нея по начин, който я накара да копнее за душ дори повече от кръвта. – Усещам го по теб.
– Дай ми малко вода и сапун и ще мога да поправя това – отвърна тя кратко. Не и хареса пресметливият блясък, който започна да се появява в очите на Радже, нито очевидно изричното споменаване на аромата на Менчерес върху нея. Колкото по-скоро Радже я остави на мира, толкова по-добре.
Вместо това той се приближи и спря само на няколко сантиметра от Кира.
– Когато за пръв път поставих наблюдение върху резиденцията на сестра ти, се зачудих дали не е безполезно. Усещах, че Менкаре има афинитет към теб, затова не очаквах да ти позволи да се върнеш от страх от капан. Ако не го интересуваше къде отиваш, тогава може би залавянето ти нямаше да ми донесе никаква полза. И все пак моите стражи те чуха да казваш на сестра си, че трябва да се изплъзнеш от Менкаре, за да я видиш. Ето защо знаех, че ще ми бъдеш полезна жива.
Кира потисна тръпката си, когато тревожният блясък в очите на Радже стана по-ярък.
– Кажи ми – почти промърмори той – колко много Менкаре твърдеше, че се грижи за теб?
Последното нещо, което щеше да направи, беше да каже на Радже, че Менчерес я обича. Той само щеше да ѝ направи още по-ужасни неща, за да я злепостави, но тя не можеше да се преструва, че не означава нищо и за Менчерес. Това би било твърде очевидна лъжа. Въпреки че Радже вярваше, че Менчерес има смъртно желание, той все пак се беше съгласил да се размени за нея.
– Не сме имали много време заедно, но времето, което прекарахме, беше обещаващо – каза Кира с толкова неангажиращ тон, колкото успя да постигне. В нея се съревноваваха гняв и глад. Искаше и се да смаже усмивката от лицето на Радже… и би дала всеки цент, който имаше, за торба кръв точно сега.
– Знаеш ли как гърците са наричали Менкаре? – Попита Радже с притворна непринуденост. – Ерос, по името на бога на похотта. Като фараони и двамата бяхме смятани за богове от народа си. Аз съм пазител на закона от почти три хиляди години, но преди това, когато прекарвах времето си в търсене на собственото си удоволствие, както правеше Менкаре… Нощите ми минаваха в такова море от плът, че никога нямаше да мога да преброя всички жени, които имах.
Този гняв изгаряше все по-силно в Кира, но тя се стремеше да го потисне и да вдигне емоционалния си щит. Не беше достатъчно Радже да натопи Менчерес и да съсипе живота му. Сега трябваше да се опита да унищожи и връзката му с нея, макар че напълно възнамеряваше да убие Менчерес веднага щом го види.
– Добре за теб. С всички тези спомени звучи, сякаш трябва да режисираш порно със заглавие „Диви богове“ – отвърна тя, а гласът ѝ звучеше почти нормално.
– Менкаре е живял по този начин доста повече от две хиляди години, докато не се е оженил – рязко каза Радже, сякаш Кира беше прекалено дебела, за да разбере, че Радже не е единственият, който плува в море от плът.
Кира въздъхна за ефект.
– Има смисъл. Всички неща, които можеше да прави в леглото, направо изпържиха веригите ми – и с тази негова сила имам предвид буквално.
Радже я погледна презрително.
– Не беше само при жените. Менкаре е имал и други мъже.
Тя сви рамене, доколкото позволяваха металните скоби.
– Така че той е експериментирал в дивите си млади вампирски дни. Много хора са го правили. Защо, имаше един случай в колежа с мен и приятелката ми след няколко шота текила…
– Толкова ли си глупава, че не можеш да разбереш нищо от това, което съм казал? – Прекъсна я той.
Кира го погледна твърдо, гневът ѝ най-сетне се изплъзна. – Разбирам много. Като например как си толкова обсебен от това да мразиш Менчерес, че би стигнал дори до това. Продължавай, разказвай ми още, но на мен не ми пука. Какъвто и ад да е вдигнал Менчерес тогава, мисля, че той повече от компенсира това с над деветстотин години безбрачие, така че няма да ме настроиш срещу него с мръсните си анекдоти. В момента единственото, което правиш, е да ме отегчаваш.
Тя видя, че юмрукът му се приближава, но тъй като беше прикована към стената, единственото, което можеше да направи, беше да се подготви за него. Болка прониза лицето ѝ, последвана от счупване на врата, което тя усети и чу. За няколко мъчителни секунди тя не можеше да вижда. После болката отшумя и зрението ѝ се проясни, така че Кира успя да забележи всеки детайл от това как Радже избърсва кръвта от ръката си върху ризата ѝ.
– Ще видим колко ти е скучно, след като взема силата на Менкаре и го убия – каза Радже рязко. – Ако си мислиш, че той ще намери начин да ме победи, няма да го направи. Менкаре знае, че вече е мъртъв. Ако не го знаеше, щеше да се бори срещу мен по-усилено.
Той се измъкна от стаята с кратка дума към един от стражите да се погрижи да яде пред нея, като не ѝ дава нищо. Устните на Кира се стегнаха в мрачна линия, дори когато се бореше да потисне разяждащия я глад вътре в нея. Имаше задача, която трябваше да изпълни, и за да я изпълни, ѝ трябваше ясна глава.
И малко време, без да я наблюдават никакви стражи.

Назад към част 30                                                            Напред към част 32

Глава 29

Кира пътуваше по зелената линия на чикагския транзит, сякаш ѝ беше за първи път. Този маршрут ѝ беше толкова познат покрай Loop, но сега всичко в него беше различно. Множеството миризми бяха всепоглъщащи, дори по-доминиращи от рева на транзитния вагон, който се носеше по релсите. Освен по-тежките аромати на алкохол, урина, телесна миризма, парфюми и лош дъх, миризмите, които се задържаха във вагона, бяха и като отпечатъци от емоции.
Разбира се, тя усещаше и следи от кръв, които бяха или по транзитната кола, или по някои от хората, които влизаха и излизаха на път за следващото си място. Наскоро отново се беше нахранила, така че този мирис не предизвикваше у нея толкова глад, колкото признание. Кръвта вече беше част от живота ѝ, не по-голям избор, отколкото решението ѝ да не диша, когато беше човек. В някои отношения Кира не можеше да повярва колко малко време е минало, откакто за първи път се бе събудила като вампир. Струваше ѝ се, че е много по-дълго, подобно на времето от първата ѝ среща с Менчерес. Календарите, датите и часовниците просто не бяха точен начин за измерване на някои неща.
Гласът съобщи, че следващата спирка е на улица „Клинтън“. Кира нарами чантата си и се изправи, без да и се налага да се държи за облегалката на стола или за стълба, за да пази равновесие. Когато вагона спря, тя слезе и се насочи към познатите улици, които водеха към апартамента на Тина.
Толкова много пъти преди Кира беше обикаляла тази част на Уест Лоуп след стъмване, като вниманието ѝ беше насочено към всички алеи, които се отваряха откъм нейната страна, или към разширените участъци от тъмнината, където уличното осветление не проникваше. Или за звука от стъпки, които я следват твърде близо. Сега тя вървеше по улиците, без да гледа никъде, освен право напред, а стъпките ѝ бяха бързи и уверени. Никакви участъци от тъмнината, оръжия, улички или дебнещи непознати вече не можеха да ѝ навредят. Всички по тези улици имаха сърцебиене, което ги правеше уязвими за нея, а не обратното, ако решат да пресекат пътя ѝ със злонамерени намерения.
Тя стигна до сградата на Тина малко по-бързо, отколкото би го направила при нормални обстоятелства. Все пак не можеше да привлече нежелано внимание, като се втурне по улиците със свръхестествена скорост. Използва ключа си, за да влезе вътре, след което избра стълбите вместо асансьора, за да избегне някой от съседите на Тина, който можеше да я разпознае, ако се качи при тях. Кира вече знаеше, че самоличността ѝ е изтекла в новинарските емисии през последните няколко дни. При последното си обаждане до Тина сестра ѝ беше вдигнала слушалката, без да говори. Не мислеше, че Тина ѝ се е разсърдила. Предположи, че телефонната линия на Тина се следи, което означаваше, че и мобилният ѝ телефон вероятно е под наблюдение. Кира не си направи труда да се обади на брат си; той почти никога нямаше работещ номер.
Стълбището беше празно, което позволяваше на Кира да се движи с това, което бързо се превръщаше в по-естествена скорост за нея. Стигна до четиринадесетото ниво само за няколко минути, като рефлекторно отметна косата си зад ухото, преди да влезе на етажа. След като стигна до апартамента на Тина, тя спря.
Вътре имаше не един, а два удара на сърцето. Кира вдиша близо до вратата, но не можа да различи нищо прекалено полезно. Никога не беше долавяла аромата на сестра си като вампир, макар че по-тежкият цитрусов аромат около входа вероятно принадлежеше на Тина. Кой беше вътре със сестра ѝ? И дали този, който и да беше, щеше да представлява проблем?
Не можеше да си позволи да си тръгне сега. Беше рискувала твърде много, за да дойде тук. Кира почука, като отново заглади косата си настрани, докато чакаше. Първо чу стъпки, после сърцебиене от другата страна на вратата, а след това и задъхване, преди вратата да се отвори.
От другата страна стоеше Тина, все така руса и дребна, както винаги, но с по-здравословен блясък на лицето от последния път, когато я беше видяла. Кира се усмихна. Кръвта на Менчерес беше върнала малката ѝ сестра и сега във вените ѝ течеше лечението на болестта на Тина.
– Здравей – каза Кира. – Мога ли да вляза?
Сините очи на Тина бяха широко отворени, а ароматът ѝ – да, това беше онази цитрусова смес, която Кира беше доловила пред вратата, като портокали и карамфил – се нагарчаше толкова леко, дори когато пулсът ѝ се ускоряваше.
– Всичко наред ли е? – Попита Кира, като се напрегна. Полицай ли беше в апартамента с Тина? Боже мой, дали бяха изпратили някого, след като Кира се обади последния път?
– Кира? – Каза несигурно Тина, сякаш не вярваше съвсем на това, което вижда.
– Кой е, Ти? – Обади се гласът на брат ѝ от вътрешността на апартамента.
– Рик е тук? – Попита Кира, като поклати глава. – О, Тина, не си му позволила да се премести, нали?
– Така ли? – Брат ѝ се появи зад рамото на Тина. Очите му бяха зачервени и по бръчката на бузата му изглеждаше, че току-що се е събудил.
– Кира, дявол да го вземе! – Каза той, а очите му изпъкнаха, когато я видя. – Ти си в голяма беда, човече. Като огромна – довърши Рик.
– Здравей, Рик – каза Кира със сух глас. – Джоуи най-накрая те изхвърли?
Тина се отдръпна мълчаливо. Кира влезе вътре, като едно вдишване разкри, че Рик мирише на трева, някакъв друг наркотик, цигари и алкохол. Един поглед показа, че той си е поставил легло на дивана на Тина. Изглеждаше така, сякаш е бил там от няколко дни. Празни кутии от бира, пепелник, препълнен с угарки, и няколко свити пакета с чипс допълваха картината.
Кира искаше да го удари, и то не само за това, че е разхвърлял жилището на Тина, докато се е чувствал като у дома си.
– Ти пушиш около Тина? Тя има муковисцидоза и само преди няколко седмици излезе от болницата, след като едва не умря, но твоят проклет никотинов навик е по-важен от белите ѝ дробове? Дори не можеш да излезеш навън, за да я оставиш да подиша малко чист въздух в собствения си апартамент, Рик?
Лицето му стана пъстро червено.
– Издирват те шибаните ченгета, ФБР, а може би и повече, но ти ще ме псуваш за това, че пуша? Пич, имаш някаква наглост…
– О, млъкни – изсумтя Кира.
За нейна изненада Рик спря да говори. Веднага. Устата му се отвори, но от нея не излезе нищо. След това очите му се присвиха, а ръцете му започнаха да се размахват, сякаш горяха.
Кира се завъртя, очаквайки да види някого зад себе си, но там нямаше никой освен Тина. Тя току-що беше затворила вратата и стоеше загледана в нея.
– Очите ти… – прошепна тя.
Кира изруга. През целия път дотук бе държала емоциите си под контрол, но пет секунди в компанията на брат си я накараха да захвърли обичайната си маскировка и да го загледа с яркозелени свръхестествени кинжали. Сега трябваше да оправи тази бъркотия.
– Рик, седни. Намери си някакво чисто място или нещо подобно – нареди му тя.
Рик седна на пода, трескавите му движения затихнаха, а върху чертите му се настани израз на спокойствие. Кира установи, че е благодарна, че не е била вампир, когато са растяли и е трябвало да го гледа вместо баща си и новата му съпруга. Можеше ужасно да се възползва от уменията си за контрол над съзнанието. Рик беше много труден дори като дете.
После се обърна към Тина, която беше затворила очи, а по бузите ѝ се плъзгаше една-единствена сълза.
– Недей, Кира – каза Тина и поклати глава с все още затворени очи. – Каквото и да си направила с него, не го прави с мен. Аз го знаех. Видях онзи запис в YouTube и макар че не исках да повярвам… все пак ти никога не би се забъркала в нещо подобно, а после просто да изчезнеш. Дори и да си го направила, няма да го свалиш. Нямаше да позволиш на някого да го откъсне от врата ти и да го използва по този начин, ако това беше само игра. Не си сваляла огърлицата ѝ, откакто умря, така че когато видях това, разбрах, че трябва да е истинско…
Ръката на Кира се сключи върху кръстчето на гърлото ѝ. Беше я шокирало знанието, че Менчерес го е използвал, за да пререже собственото си гърло и да я нахрани с кръвта си, но никога не ѝ бе хрумвало, че Тина ще види това и ще може да определи, че не е изкривена ролева игра. Тина обаче беше права. Тя не беше сваляла тази огърлица, откакто я беше откопчала от гърлото на майка си и я беше сложила на своето в деня преди погребението на майка си.
– Тина…
Тя не беше сигурна какво да каже. Не беше очаквала да каже на сестра си толкова скоро. В крайна сметка, да, но не тази вечер. Рик, тя не мислеше, че някога ще може да му каже.
– Полицията намери няколко флакона с кръв в апартамента ти. Попитаха ме дали съм знаела, че се занимаваш с вампирски ролеви игри, дали съм виждала някога преди това онзи човек от видеото или дали знам къде си. – Гласът на Тина се пречупи. – Казах им, че не знам нищо, но разпознах онова момче от болницата в нощта, когато слязох от вентилатора. Медицинските сестри продължаваха да говорят за това, че е чудо, че съм се възстановила така. Напоследък също никога не съм се чувствала по-добре. После, когато видях лентата, него, какво се е случило, а ти си изчезнала… изведнъж разбрах защо съм се почувствал по-добре.
О, Боже, Тина беше обмислила всичко докрай. Кира се замисли какво да направи. Един миг с очите си и Кира можеше да накара Тина да забрави всичко, но макар че с Рик нямаше избор, Тина можеше да се справи с това.
– Срещнах го случайно – каза Кира, опитвайки се да обобщи изминалите невероятни няколко седмици по възможно най-краткия начин. – Видях неща, които ми позволиха да разбера, че не е човек, но той не можа да ме накара да ги забравя, както можеше да направи с повечето хора. Когато ти казах, че имам грип, това не беше вярно. Той ме държеше при себе си с надеждата, че ще попадна под властта му и ще може да изтрие от съзнанието ми видяното, но това така и не се случи. После ме пусна, но аз почувствах нещо толкова силно към него, че го потърсих. Това ме доведе в клуба. Видя какво се случи там.
Тина не каза нищо, но лицето ѝ побледня с един нюанс. Все още малката ѝ фигура беше изправена.
– Той ли подпали заведението? Уби ли онези хора?
– Не – отвърна Кира веднага. – Той беше подставен от онзи гадняр, който нареди смъртта ми. Може би ще отсъствам известно време, но исках да те видя отново и да ти кажа … е, нямах намерение да ти казвам това, но исках да ти кажа, че не е нужно да се тревожиш. Аз съм добре, по-добре от добре, и щом се погрижа за това, ще се върна в живота ти, както преди.
Тина най-накрая срещна погледа на Кира. Още една сълза се плъзна по бузата ѝ.
– Толкова се страхувах. Мислех, че си изчезнала завинаги, защото сега си нещо друго. Не знам какво означава всичко това и дори ми е толкова трудно да повярвам, но когато те чух да псуваш Рик, разбрах, че вътре все още си ти.
Кира усети как собственият ѝ поглед се овлажнява.
– Разбира се, че все още съм аз. Няма нищо общо с митовете, Тина. Аз не убивам хора. Не се крия в крипта през деня. Виждаш, че все още нося кръстчето на мама, така че не се отдръпвам и от религиозни предмети. Всъщност повечето от това, което си чувала, е погрешно.
Тина все още изглеждаше малко замаяна, но Кира си спомни колко смазана се беше почувствала и тя за първи път, а това беше с повече доказателства, отколкото Тина беше видяла.
– Имаш ли кътници? – Попита Тина, като изглеждаше едновременно очарована и колеблива.
– Да. – Усмихна се накриво Кира. – Все още свиквам с тях.
– А момчето… ти и той…
– Той се казва Менчерес и аз го обичам – отвърна Кира тихо. – Той е невероятен. Нямам време да ти кажа колко много, но той наистина е такъв. Скоро ще се запознаеш с него, обещавам ти.
Тина погледна през рамо, сякаш Менчерес магически щеше да се появи зад нея през вратата.
– Това ще бъде, ами малко странно – каза тя с притеснение в гласа. – Искам да кажа, че ти си ми сестра, така че не се чувстваш като нещо друго, дори и да си така. Но той е все едно друг. Дори изглежда като вампир, с това високо, тъмно и горещо нещо, което се случва. Живее ли в една от онези големи страшни къщи?
– Не, и двете му места, на които съм била, бяха съвсем нормални – отговори Кира, докато си мислеше, че освен къщата, която не съм виждала. Огромната триъгълна в платото Гиза.
Погледът на Тина се стрелна зад Кира. – Не можеш да кажеш на Рик. Той те обича, но ми се развика за теб веднага щом полицаите го разпитаха. Разказа им всичко, което си направила, откакто си била на десет години. Ако той знае за това, ще отиде в полицията, в новините, както иска.
– Не, няма да кажа на Рик – въздъхна Кира и проследи погледа на Тина към брат си. Рик си гукаше, докато седеше, и изглеждаше далеч по-спокоен, отколкото тя го беше виждала, без да е силно напушен. – Той дори няма да си спомни, че съм дошла тук. Но ти ще си спомниш. Ако искаш.
Изражението на Тина беше стабилно, въпреки че все още беше бледа.
– Искам. Можеш да ми се довериш.
– Знам, че мога, Тайни-Т“ – каза Кира, наричайки я с прякора, който използваше още от детството им. Отиде при сестра си и усети как Тина леко потрепери, докато я обгръщаше с ръце. След това сестра ѝ се отпусна, когато не се случи нищо повече освен прегръдка, без да знае, че Кира пееше „яйчени черупки“ в ума си, за да не стисне по невнимание прекалено силно.
– Трябва да тръгвам – каза тя най-накрая, като пусна Тина. – Трябваше да се измъкна от Менчерес, когато той беше в командировка, за да дойда да те видя. Той не би ми позволил да го направя по друг начин, така че трябва да се върна скоро. Той ще побеснее, ако се върне, а мен ме няма.
Тина докосна ръката ѝ.
– Той ти забранева да излизаш?
– Той няма нищо общо с Пийт – каза Кира тихо, знаейки откъде идва притеснението на Тина. – Той просто се страхува, че нещо ще ми се случи заради онзи друг вампир, който го преследва. Ето защо не можех да тръгна да те видя, докато той не излезе. Но щом нещата се нормализират, ще мога да отида, където си поискам.
– Надявам се да е така – каза Тина. – Не се обаждай и не пиши имейли. Мисля, че полицията подслушва телефона ми, а може би дори и електронната ми поща или нещо подобно, но бъди внимателна.
– Ще бъда.
Кира отиде при Рик, като се взираше в брат си. Само ако можеше да му помогне с болестта така лесно, както Менчерес беше помогнал на Тина.
– Не си ме виждал тази вечер – каза тя накрая, а от очите ѝ проблясваше зелено. – Ти беше заспал. Когато се събудиш след още няколко часа, ще знаеш, че Тина и аз те обичаме и винаги ще те обичаме. Ще отидеш на сбирка на Анонимните наркомани и ще си намериш работа, защото ще разбереш, че животът има нещо повече от това да се напиеш или напушиш. Ще разбереш, че има нещо повече от твоята зависимост, Рик, и че можеш да победиш това. А и повече няма да пушиш пред Тина – завърши тя.
Кира не можеше да накара брат си да се излекува и да остане чист, но може би, само може би, тази подсъзнателна директива щеше да го насочи по пътя към възстановяването. В крайна сметка само Рик можеше да спаси собствения си живот. Всичко, което Кира можеше да направи, беше да се опита да му даде тласък.
После се обърна, прегърна Тина за последен път и излезе от апартамента. Отново пое по стълбището, за да слезе надолу, като отброяваше етажите и ѝ липсваше Менчерес, въпреки че бяха минали само часове, откакто го беше видяла. Стълбището беше тихо, с изключение на тропота на ботушите ѝ по стъпалата, но след като слезе около половин дузина етажи, тръпките във въздуха се прокараха като невидими паяжини по кожата на Кира.
Тя се поколеба само за миг, преди да възобнови крачката си. Оставаха ѝ още шест етажа, докато стигне до нивото на улицата. Усещането за паяжина се засили, но Кира сви рамене и продължи надолу, игнорирайки знака EXIT вдясно, който щеше да я отведе на шестия етаж на сградата.
Вампирите се блъснаха в Кира, преди да стигне до четвъртия етаж.

Назад към част 29                                                    Напред към част 31

Глава 28

Големият каньон се оцвети в залязващите лъчи на слънцето. Ръждиво, оранжево, вермилион, злато, индиго и сребро сякаш се преплитаха в безкрайна фреска, която будеше възхищение. Ако Кира не беше толкова загрижена за това, което щеше да и донесе следващият час, щеше да продължи да се върти в бавни кръгове, за да се опита да запомни изумителната красота наоколо.
Но, разбира се, това не беше екскурзия за разглеждане на забележителности, въпреки че се намираха в една от най-посещаваните туристически атракции в Америка. Големият каньон също беше добро място, ако им се наложи да бягат, за да спасят живота си. Различните пещери, пукнатини и скривалища се надминаваха само от огромността на каньона. Всички преследващи ги пазители на закона или изпълнители нямаше да знаят дали да ги търсят в небето или под него, или поне така беше обяснил Менчерес.
Кира застана между Влад и Менчерес, а вятърът оцвети естествения букет на въздуха с различните аромати, излъчвани от двамата вампири. Смесицата от сандалово дърво и тъмни подправки на Менчерес се преплиташе с по-необичайния аромат на канела и… дим на Влад.
– Вижте – каза Менчерес и посочи на юг.
Тя насочи поглед в тази посока, но видя само русокос тийнейджър, който се изкачваше по пътеката на около двеста метра под мястото, където се намираха. Сигурно е изпреварила туристическата група, макар че Кира се изненада, че екскурзиите се провеждат през нощта. Може би трябваше да слезе там и да хипнотизира групата да се обърне, за да няма невинни хора, които да пострадат, ако нещата се объркат с Пазителя на закона…
– Менчерес – извика тийнейджърката. – Дойдох сама, както обещах.
– Това е Веритас? – Избърза Кира. Могъщият Пазител на закона, за когото Менчерес и Влад бяха говорили толкова предпазливо? Тя дори не изглеждаше достатъчно възрастна, за да кара кола!
Тогава красивата млада блондинка погледна право към нея и дори в далечината Кира видя проблясък на яркозелено в очите ѝ. Не беше човек, без съмнение.
Влад насочи поглед към Кира.
– Бързо ще научиш, че външният вид е най-ненадеждният начин да съдиш за когото и да било в нашия свят. Вземи например мен.
Той вдигна ръка към Веритас и тя избухна в сини пламъци. Очите на Кира се разшириха. Нито пръстите на Влад, нито дланта му изглеждаха ни най-малко обгорени. Пламъците се покриха около маншета на ризата му, но някак си този материал не се запали. После, когато Влад спусна ръката си, пламъците веднага угаснаха, без да покажат дори искра или изпечена коса.
– Сега вече знам защо постоянно миришеш на дим – промърмори Кира, като добави пирокинезата към умствения си списък със способностите, които някои вампири бяха способни да проявяват.
– Веритас – извика Менчерес. – Благодаря ти, че дойде.
Гласът му беше спокоен и уверен, но Кира усещаше как напрежението на Менчерес се процежда през подсъзнанието ѝ. Беше се подготвил това да бъде атака, готов да я отблъсне при най-малкия намек за засада.
Русокосата Пазителка увеличи темпото си, докато се приближаваше към тях, като сега се движеше с грация и скорост по стръмния склон по начин, който даваше да се разбере, че не е човек. Когато се приближи на петдесетина метра, Кира усети как енергията се разпръсква от нея. Сила, която досега бе усещала в такива размери само от Менчерес.
– Разполагаш с един час, за да защитиш тезата си, Менчерес – каза Веритас с остър тон. – Това е цялата благодат, която споменът за нашия баща и дългогодишната ни връзка ще ти осигурят.
Това не звучи обещаващо, помисли си Кира. Чертите на куклата Барби на Веритас бяха маска от гняв, а енергията, която се въртеше около нея, се усещаше подчертано неприятно.
Менчерес не се уплаши от отношението на пазителката на закона. Той поклони почтително глава и продължи да разказва красноречиво и убедително как е бил в Уайоминг заедно с Кира и Горгон, докато са се случвали пожарът и убийствата в клуба. Каза на Веритас, че може да извади записите на мобилните му телефони, за да установи, че обажданията са били направени от Уайоминг, а не от Чикаго, и че никога няма да остави след себе си доказателства за съществуването на тяхната раса, които хората да открият, както се вижда от унищожаването на камерите в Дисниленд. В заключение той се извини, че е разбил Принудителите, но каза, че е сметнал, че това е единственият начин да предпази по-късно Кира от корупционните цели на Радже. На Кира почти ѝ се искаше да ръкопляска, когато той свърши. Ако това беше предизборна реч, той щеше да спечели всеки избирател.
С изключение на един.
– А извиняваш ли се и за това, че си убил един Принудител? Или това също не е било забелязано в усърдието ти да защитиш новата си любовница? – Веритас почти се изплю на Менчерес.
Изражението му потъмня.
– Какъв Служител на реда? Аз не съм убил нито един от тях.
– Джоузеф те преследваше в небето заедно с още шестима, но по-късно го намериха изсъхнал на земята – отвърна Веритас. Погледът ѝ го прониза. – Обвинен си в убийство на стражеви ефрейтор. Дори многобройните ти съюзници няма да успеят да склонят Съвета към милост, колкото и могъщи да са те.
Когато направи този коментар, тя погледна Влад, но Кира беше твърде възмутена, за да мълчи.
– Менчерес не е направил това! Ние се спуснахме направо от небето в океана, а не някъде на земята. Би трябвало да си спомням, защото това ме изплаши до смърт.
– Кира. . .- Започна Менчерес.
– Вярно е – отвърна тя, повече на Веритас, отколкото на него. Изражението на блондинката не се промени, но Кира не позволи това да я спре. Толкова ѝ беше писнало хората да приемат, че Менчерес върши ужасни неща, без нито веднъж да си направят труда да помислят, че може да е замесен и някой друг.
– Нека отгатна, вярваш на твърдението на Радже, че Менчерес е направил всички тези неща, защото си е загубил ума по мен, нали? А аз съм просто някаква злобна кучка, която обича да го подстрекава към убийства? Може ли някой поне да се запознае с мен, преди да си мисли това? Мислех, че човешката съдебна система понякога е объркана, но вашата вампирска система е още по-лоша. Ние поне сме невинни до доказване на противното. Не виновни и осъдени, преди дори да си направят труда да разгледат всички факти.
– Кира! – Гласът на Менчерес беше по-суров.
– Смееш да обиждаш законите? – Поиска Веритас, протягайки ръка към Менчерес, след като имаше чувството, че току-що е щракнал невидим ключ върху устата на Кира. – Не се намесвай. Оставете я да говори, или аз си тръгвам сега – изръмжа Веритас.
Устните на Кира се освободиха от внезапната си неподвижност. Тя хвърли един-единствен изпепеляващ поглед към Менчерес, който обещаваше тежки последствия, ако той още веднъж направи това, след което се обърна към парещия пазител на закона.
– Аз съм за това вашите закони да търсят справедливост срещу този, който е убил онзи принудител и е пуснал тази лента, но трябва да кажа, че не съм впечатлена от това колко малко работа по разследването е свършена. Радже казва, че Менчерес е подпалил онзи клуб, така че хората просто му вярват, нищо че през първите няколко дни бях полудяла от жажда за кръв, а Менчерес беше зает да се грижи за мен. След това един принудител се оказва мъртъв, след като преследва Менчерес, така че очевидно Менчерес го е убил. Не се обмисля друго обяснение, макар че ако присъдата е толкова тежка за една смърт, защо Менчерес просто да не ги беше убил всичките? Няма смисъл, особено ако вярваш, че изведнъж е станал бич от жена, на която и харесва да убива хора за нея, както продължава да твърди Радже.
Веритас държеше Кира за яката на ризата ѝ, а морскосините ѝ очи се впиваха в нейните.
– Може би Менчерес е действал без твое знание. Може би те е принудил да участваш. Само в този момент ти предлагам възможността да признаеш истината, без да се страхуваш от преследване. Имаш думата на Пазителя, че няма да бъдеш обвинена. Менчерес ли е направил тези неща? Или пък някога е напускал страната ти през вечерта на пожара или след като принудителите са те преследвали, за да може да извърши тези престъпления?
– Не на всички гореизброени въпроси – отговори Кира твърдо. – Това не е бил той.
Погледът на Веритас все още бе прикован към нейния.
– Готова ли си да се закълнеш в кръвта си, че той е невинен? Да се лишиш от собствения си живот, ако той бъде признат за виновен в извършването дори на едно от тези деяния?
– Да – отвърна Кира, дори когато Менчерес избухна – тя не е обвинена в нищо, не можеш да очакваш от нея да се лиши от живота си въз основа на решението на Съвета за мен!
– Мога – каза Веритас и освободи Кира. – И ще повторя клетвата ѝ пред съвета, щом се върна, така че ако имаш вина, която да признаеш, Менчерес, и искаш да я пощадиш, направи го сега.
Менчерес погледна Кира с такъв измъчен поглед, че страхът се плъзна по гърба ѝ. Той не би се признал за нещо, което не е направил, нали? Разбира се, че не. Щеше да се обрече на смърт само заради вероятността останалите Пазители да се произнесат срещу него…
– Недей – изпъшка тя и стисна ръцете му. – Знам, че си мислиш, че така или иначе ще умреш, но виденията ти са погрешни, Менчерес! Те са затормозени и изкривени от вината, която си изпитвал за неща, които дори не са били твоя вина. Това не е единственият начин, по който можеш да ме спасиш. Хайде, ако Веритас по някакъв начин не подозираше, че се случва нещо повече, нямаше да се появи тук. Ти не си направил нищо от това! Не смей да кажеш, че си го направил!
От очите ѝ се изсипаха сълзи, а хватката ѝ се затегна, докато Кира чу как костите в ръцете му се чупят, но страхът не я накара да се отпусне. Менчерес беше на път да ѝ се изплъзне завинаги, тя го усещаше.
– Не вярвай на това, което казват тези проклети видения – прошепна тя. – Повярвай ми. Можем да победим Радже по друг начин, знам го. Позволи ми да ти го докажа.
Очите му, толкова тъмни и безбрежни, се взираха в нейните. Съвсем нежно той улови ръцете ѝ и ги свали от ръцете си с усилие. После ги приближи до устните си.
– Обичам те – издиша той срещу кожата ѝ.
– Недей, моля те – умоляваше тя, паниката се надигаше в нея, докато сълзите продължаваха да се стичат по бузите ѝ.
Менчерес погледна покрай Кира към Веритас.
– Не съм имал нищо общо с подпалването, смъртта на тези хора или смъртта на Принудителя – каза той с ясен тон. – Същият човек, който ме обвинява, е отговорен за това. Раджедеф.
Облекчението заля Кира толкова силно, че и се стори, че коленете и ще се подкосят. Инстинктите ѝ подсказваха, че Менчерес е бил на крачка от това да поеме цялата вина. Част от нея искаше да се хвърли да го прегърне, а другата – да го зашлеви за това, че почти е направил нещо толкова благородно, смъртоносно глупаво.
– Никога повече не ме плаши така – нареди тя с треперещ глас.
Устата му се изкриви в мрачна усмивка.
– Вместо това аз се уплаших.
Кира знаеше какво има предвид, но вярваше на всичко, което казваше, че ще намери начин да победи Раджедеф. Изражението на Веритас, когато я погледна, само го потвърди. Пазителката на закона изглеждаше предпазлива, но замислена, онази първоначална гневна обвинителна светлина бе изчезнала от погледа ѝ.
– Менчерес, ако продължаваш да се опитваш да проваляш живота си, сама ще те убия – промълви Влад. – Може би не си нужен толкова на хората си, след като Боунс споделя управлението ти, но си нужен на приятелите си. Спомни си това следващия път, когато чуеш сиренната песен на гроба.
– Повечето от Пазителите вярват, че ти си убил онези вампири и си подпалил клуба – каза Веритас, като проговори за първи път от няколко минути. – Имаше обаче една обезпокоителна находка с тялото на Джоузеф. Главата му беше откъсната, но по-внимателното изследване показа, че може да е бил прободен и в гърба.
– Няма ли да е очевидно, ако е бил? – Попита Кира, като се намръщи.
– Не – отвърна Менчерес. – Когато един вампир бъде убит, тялото му се разлага до истинската си възраст. Джоузеф е бил на няколкостотин години. От него нямаше да е останало почти нищо освен изсъхнала кожа и кости.
Не беше хубав мисловен образ, но мъртвите тела рядко бяха такива. Кира все още не разбираше значението на раната от ножа като подозрителна, освен ако другите принудители не разкрият, че Менчерес е оставил всичките си ножове в парка. Макар че Джоузеф можеше да е грабнал собственото си острие, преди да ги преследва, и по-късно да е бил убит с това…
– Ето го – каза Влад, като звучеше доволен. – Вампир или принудители, Манчерес не използва ножове, за да убива. Той просто откъсва нечия глава със силата си. На Радже щеше да му е нужен нож срещу Принудител, а и елементът на изненада. Това обяснява защо раната на Джоузеф е в гърба. Беднякът вероятно не е очаквал да дойде.
Миг от онзи ден в склада пробяга през паметта на Кира и тя се намръщи. Менчерес беше обезглавил всички гули само с една мисъл, по-бързо, отколкото щеше да му отнеме да вземе един от ножовете им. Защо Менчерес изобщо щеше да използва ножове, след като телекинезата му беше далеч по-бързо и смъртоносно оръжие?
– Радже сигурно е откъснал главата на Джоузеф, след като е бил мъртъв, за да изглежда така, сякаш аз съм го направил – замисли се Менчерес. – Умно. Сигурно не е мислел, че някой ще търси рана от нож или че ще останат следи от такава. С обвинението за смъртта на принудителя, което ми приписваше, повечето ми съюзници щяха да отпаднат. Той вече знае, че съм търсил смъртта и преди. Това би ме поставило в далеч по-отчаяно положение да му дам това, което иска първи.
– Какво иска той, освен да бъдеш мъртъв? – Измърмори Кира.
– Моята сила. Каин беше бащата на нашата раса, прокълнат от своя бог завинаги да се скита по земята като беглец за наказание, че е убил Авел. Но Каин пледираше, че присъдата му е твърде голяма, и богът му се смили, маркирайки Каин така, че никой да не може да го убие. По този начин Каин става първият вампир, зависим от кръвта, но отвъд смъртта и притежаващ невероятна сила. След това Каин създал своя раса, за да замени семейството, от което бил прогонен, но само на един от потомците си завещал част от невероятната си сила. Енох беше този първи получател и много векове по-късно Енох предаде наследството на Каин на своя наследник Тенох, който след това го предаде на мен.
Русите вежди на Веритас се повдигнаха.
– Как може Раджедеф да получи това от теб сега? Ти си предал това наследство на Боунс, когато си слял линиите си с него.
– Така и направих, а Боунс не може да завещае силата на никой друг, докато не я овладее напълно. Отне ми няколкостотин години, за да го направя. Радже няма намерение да чака толкова дълго. Той иска от мен да завещая цялата сила, останала в мен. Това е единственият начин да бъде сигурен, че най-накрая ще притежава наследството на Каин.
– Но ако изхвърлиш цялата си сила…- Гласът на Кира прекъсна.
Той издаде мрачно подсмърчане.
– Това вероятно ще ме убие. Или Радже ще го направи, като отслабна, след като му я дам. Ако живея, след като съм му предал силата си, аз съм доказателство за двуличие. Ако съм мъртъв, Радже ще може да прикрие новата си допълнителна сила и малцина ще разберат, че я притежава.
Лицето на Веритас беше много тържествено.
– Очакваш Съветът на пазителите да повярва на обвиненията ти срещу друг пазител в заговор, убийство, разобличаване на раса и изнудване. Всичко това се основава на предположения, когато собственото ви придържане към нашите закони е в най-добрия случай неубедително.
– Неубедително? Той не е направил нищо лошо – каза Кира с досада.
– Носят се слухове, че Манчерес е призовал призраци да намерят и убият жена му. Черната магия е изрично забранена от закона, но, разбира се, всички, които са станали свидетели на смъртта на Патра и на смъртта на нейните пазачи, са верни на Менчерес и няма да потвърдят това.
Докато говореше, тя хвърли остър поглед към Влад. Той ѝ намигна, а устата му се изви в лукава усмивка.
– Същите тези слухове споменаваха ли как Патра е призовала армия от гроба, за да устрои засада на мен и хората ми? – Отвърна Манчерес.
– Тя изпрати зомбита след теб? – Попита недоверчиво Кира.
– Да – отвърна кратко Менчерес. – А всичко от гроба не може да бъде убито с нормални средства. Дори телекинезата ми беше безполезна срещу тях, защото магията на гроба не е подвластна на силите на живите, както знаеше Патра.
– Можеше да подадеш официална жалба… – започна Веритас.
– Което щеше да отнеме седмици за разследване – прекъсна я Менчерес. – Оставяйки мен и повечето от моите хора мъртви дотогава, защото Патра щеше да предизвика друга форма на гробна магия, за да ни довърши, след като тази се провали. Само щастливо предположение ни спаси този път, но вече беше твърде късно за десетките посечени.
Челюстта на Пазителя на закона все още беше твърда. Кира почти усещаше напрежението между тримата, а техните борби само щяха да помогнат на Радже.
– Разбирам почитта ти към закона, Веритас – каза Кира. – Ти си добър полицай. Но ако, хипотетично, Менчерес наистина е измайсторил това заклинание срещу жена си, тогава той знае сигурен начин да убие Радже. Знае също, че никой не е готов да свидетелства срещу него – от лоялност или от страх. И все пак Менчерес отказва да използва тази непобедима сила срещу някого, който е извадил всички доказателства, за да го свали.
Кира се наведе по-близо и гласът ѝ спадна.
– Ако той е използвал тази сила преди, то е било само при самозащита, а почти всеки закон допуска свобода на действие при самозащита. Сега не я използва, въпреки че това би бил най-бързият начин да победи, така че не доказва ли тогава, че изключително много уважава закона?
Веритас дълго се взираше във всеки от тях, сините ѝ очи бяха много по-древни от тийнейджърския ѝ вид. Кира остана абсолютно неподвижна. Молеше се Пазителката на закона да прозре къщичката от карти на Радже.
– Може и да съм склонна да ви повярвам, но останалите членове на Съвета на пазителите ще изискват доказателства, а не предположения, колкото и убедителни да са те – каза накрая Веритас.
И за времето, което им беше необходимо, за да съберат тези доказателства, Радже щеше да е зает с подготвянето на още клевети за Менчерес, убивайки кой знае колко невинни хора. Кира стисна зъби. Веднъж беше помогнала на Пит да залови едно измамно ченге. Може би ще успее да го направи отново с Радже.
– Знам начин да заловим Радже – каза тя. Три погледа се завъртяха в нейна посока. – Но първо ще трябва да се върнем в Чикаго, за да уредим някои дела.

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

Глава 27

Менчерес чакаше в спалнята, в която беше оставил Кира да спи преди часове. Макар че скритата в планината къща беше изключително просторна, в нея имаше само един душ, като водата се изпомпваше от вътрешен кладенец, разположен по-назад в жилището. Душът се намираше на по-ниско ниво и звуците бяха по-слаби, но той беше чул Кира да свършва преди десет минути, но тя все още не се беше върнала.
След още десетина минути Кира се появи, облечена отново в същия пуловер и панталон, с които беше и преди, а косата ѝ беше все още влажна. Преди да седне на леглото, тя го погледна продължително и измерително, след което изрече една дума.
– Защо?
Той не си направи труда да се преструва, че не знае какво го пита.
– Предполагам, че поради същите причини, които имаше и моят баща. Родът ми вече не се нуждаеше от мен със съуправителя си, който да се грижи за него, Радже започна да се разпилява за поредната битка, а аз бях уморен. Освен това виденията ми за бъдещето изчезнаха, освен че показваха приближаващ се мрак, така че знаех, че краят ми е близо. Реших да посрещна този край по-скоро рано, отколкото късно, преди Радже да успее да съчини обвинения срещу мен, които да впримчат и моя съуправител.
Кира продължаваше да го гледа.
– Забрави да споменеш, че беше подтиснат от вина за смъртта на съпругата си.
Той се усмихна едва забележимо.
– Всъщност доскоро не го осъзнавах, но да. Това също е вярно.
Тя сведе поглед.
– Аз разруших плановете ти, нали? Разбих склада, а после ти спаси и двама ни, вместо да оставиш гулите да си свършат работата. След онази седмица, в която бяхме заедно, и ти ме пусна… планираше ли отново да позволиш на някого да те убие?
Под тях Менчерес чу как Влад изтърси проклятие, но не обърна внимание на това и запази вниманието си върху Кира. – Да. Все още възнамерявах да го направя, щом се появи друга възможност.
През нея премина трепет, но тя продължи да свежда глава, гледайки частта от одеялото, която мачкаше и разгъваше в ръката си. На пода под тях нещо се блъсна в стената. Никой от тях не реагира на това.
– А сега? – Попита тя, гласът ѝ беше толкова тих, че той едва я чуваше.
Искаше му се да отиде при нея. Да я притисне до себе си и да и обещае, че никога няма да се разделят, но това щеше да е лъжа. Вместо това той щеше да даде на Кира същата нескрита откровеност, която тя му беше показала през цялото време, докато бяха заедно.
– Не, не искам да умра сега, но смъртта идва за мен независимо от всичко. Вече ти казах, че не съм за тази земя, Кира. Това не е по мой избор, но съдбата ми остава същата.
Главата ѝ се вдигна при това, а очите ѝ блеснаха с розови неизплакани сълзи.
– Глупости. Не вярвам, че ти си предопределен да умреш повече от всеки друг.
Беше свикнал виденията му да бъдат подлагани на съмнение. Малцина вярваха в тях, докато не ги видеха да се сбъдват, а дори и тогава някои все още се съмняваха.
– Моите видения никога не грешат. – Колко често му се е искало да е така.
– Чувал ли си някога за самоизпълняващо се пророчество? – Попита тя и скочи от леглото, за да застане пред него. – Това е, когато хората вярват в нещо толкова дълбоко, че правят неща, за да го осъществят. Може би си видял тази тъмнина в бъдещето си, защото някаква част от теб вече е решила да хвърли кърпата, но съзнанието ти все още не е признало това решение. Така че, когато си погледнал, си видели смъртта в бъдещето си, защото подсъзнателно вече си решил да се самоубиеш.
Той поклати глава.
– Погледнах отново, след като поисках да живея. Нищо не се беше променило. Тъмнината все още беше там, този път дори по-близо.
– Но това не означава, че е неизбежно. Добре, променил си решението си да се самоубиеш, но тъй като си виждал смъртта, когато си гледал преди, очакваш да я видиш отново. И тогава я виждаш, така че дори не си правиш труда да се бориш, за да живееш, което прави смъртта много по-лесна да се промъкне при теб, когато Раджедеф дръпне нещо. Това е просто още едно самосбъдващо се пророчество, от което трябва да се отскубнеш, по дяволите!
Менчерес почти се усмихна. Никой друг досега не му беше казвал да се отърси от виденията си.
– Иска ми се да беше толкова просто.
– Така е. – Тя хвана ръцете му. – Доверяваш се безрезервно на виденията си, но кога загуби способността да виждаш отвъд мрака, за който говориш? Възможно е да се случва и нещо друго. Вината на оцелелия. Целият си объркан заради случилото се с жена ти. Обвиняваш се за всяка смърт, която е причинила, плюс за твоята роля в нейната гибел, така че може би не виждаш бъдеще за себе си, защото не вярваш, че го заслужаваш.
– Виденията ми не могат да бъдат променени поради емоционално разстройство – отвърна той.
– Кой го казва? – Отговори рязко Кира. – Това, че никога преди не се е случвало, не го прави невъзможно. След смъртта на Пийт отидох на няколко сесии по групова терапия, за да се справя със случилото се. Един човек, чието семейство загина в автомобилна катастрофа, след като другата кола минала на знак „Стоп“, изведнъж вече не можеше да вижда червения цвят. Просто не можеше да го вижда! И все пак ти си се обвинявал за вероятно десетки убийства, които е извършила жена ти, плюс нейната смърт, но не мислиш, че това може да замрази или промени виденията ти? Умът е изключително могъщо нещо и когато е парализиран от скръб или вина, може да обърка почти всичко.
– Кира. . .- Менчерес не знаеше какво да каже. Беше очаквал от нея някаква форма на отрицание на съдбата му. Тъга също, но това категорично противопоставяне, че видяното няма да се случи, беше донякъде изненадващо.
– Преминал си през ада – продължи тя със същия непримирим тон. – Сигурна съм, че не знам и половината от него, но знам, че то би сломило повечето хора. Почти е сломило и теб, защото си щял да се самоубиеш, но ти казвам, че не си обречен да умреш скоро. Бих го почувствала, ако беше така, точно както направих с Пийт, Тина, майка ми и дори със себе си онази нощ с Радже. И все пак всичките ми инстинкти ми подсказват, че ние с теб сме дългосрочни, което означава, че ще бъдеш наоколо. Без значение каква тъмнина виждаш сега.
Тя почти го бе накарала да онемее отново. Кира беше едва на трийсет години. Как можеше да мисли, че инстинктите ѝ са по-точни от над четири хиляди години негови видения?
– Никога досега не съм грешал – каза той. – Никога.
– Тогава това ще е първият ти път – отвърна тя и докосна лицето му. – Или ще разбереш, че си изтълкувал погрешно това, което си видял. Права съм, Менчерес. Знам го с цялата си душа. Точно както знам, че ме обичаш, дори и да ти е трудно да го кажеш.
В продължение на няколко мига той можеше само да я гледа, уловен от светлозеления ѝ поглед, сякаш беше човек, пленен от хипнотизиращото сияние на вампир. Нещо се освободи в него, освободи се напрежение, което не знаеше, че се е натрупало, и облекчението, което почувства, се съчетаваше само с увереността, която го обзе, че тя е права – за част от това, което каза.
– Обичам те – каза той дрезгаво, а думите му не отразяваха адекватно това, което изпитваше към Кира. Тя беше всичко, което липсваше в живота му, всичко, което го караше да иска да остане в този суров, безмилостен свят, който благодарение на нея отново беше някак си красив.
Тя се усмихна, изумявайки го с радостта, която такъв малък жест можеше да породи в него.
– Виждаш ли? Казах ти, че съм била права.
– Това не означава…
– Млъкни – отвърна тя и сложи пръст на устните му. Той не можеше да не усети как през него преминава забавление. От хиляди години никой не го беше затискал, но Кира го правеше без ни най-малко колебание.
– Не искам отново да гледаш в бъдещето – продължи тя. – Още не. Ти си свръхмощен вампир, но не си бог. Докато не се справиш с нещата, които са те накарали да се чувстваш така, сякаш предпочиташ да си мъртъв, с всички тях, не можеш да се довериш на това, което си мислиш, че виждаш.
Той все още не смяташе, че Кира е права за самоизпълняващите се пророчества, вината на оцелелия или погрешното тълкуване, когато ставаше въпрос за неговото видение за предстояща смърт, но беше готов да се вслуша в съвета ѝ. В края на краищата виденията му спряха рязко едва след смъртта на Патра. Той можеше да е много по-силен от Кира на ниво сила, но в емоционално отношение тя стоеше на по-здрава почва. Събитията от последните няколко години се оказаха твърде тежки за него. Беше потърсил собствената си смърт – нещо, което се бе заклел, че никога няма да направи след болката от разкриването на самоубийството на Тенох, но въпреки това почти бе последвал стъпките на своя баща. Само красивата, невероятна жена пред него предотврати това, когато пътят ѝ се пресече с неговия тази сутрин.
Съдба. Възможно ли беше все пак неговата да не е само мрак?
– Разкажи ми отново какво е било кредото на твоя наставник? – Попита той, макар да помнеше отговора и отпреди.
– Да спасиш един живот – каза тихо Кира.
Менчерес я придърпа в прегръдките си.
– Ти го направи – прошепна той, преди устата му да я завладее. – Ти спаси моя.
Кира плъзна лениво ръка по гърба му, докосването ѝ го разбуди въпреки последните няколко страстни часа.
– Това е толкова интересна татуировка. Каква е тя?
– Шену – отвърна той и се преобърна настрани, за да се обърне към нея. – Съвременната дума е картуш.
Тя все още проследяваше татуировката, въпреки че вече нямаше да може да я види.
– Какво пише на нея?
– Това е рожденото ми име, Менкаре, в древноегипетски писмена.
Лицето ѝ се помрачи.
– Така те нарича Радже.
Той я погали от голия ѝ крак нагоре към долната част на гърба ѝ и изражението ѝ отново се успокои.
– Ти си кръстен на този фараон ли? – Попита тя.
Ръката му се спря.
– Какво знаеш за този фараон?
– Когато те търсих, след като хипнотизира шефа ми, написах в Гугъл „Менчерес“, мислейки, че това може да ме отведе до теб, при положение че имаш страница във Фейсбук или нещо подобно. – Кира направи пауза, за да се засмее. – Разбира се, нямаше. Всичко, което излезе под твоето име, бяха линкове и статии за един фараон от далечни времена, който също се е казвал Менчерес, но през повечето време се е подвизавал под името Менкаре. – Тя го погледна с любопитство. – Ти беше негов потомък ли? Затова ли си приел едно от имената му?
Той се отлепи от леглото и застана пред нея. Беше време тя да научи всичко за него, дори най-старите части от миналото му.
– Менкаре е имал много имена в зависимост от превода. Мицерин, Микерин и Менчерес, наред с други. Получих тази татуировка в първия ден от определеното ми царуване, когато бях на двадесет и две години, само шест месеца преди да стана вампир. Не съм един от онези потомци на фараона, за които си чела. Аз съм този фараон. След като напуснах Египет, просто използвах името Менчерес.
Устата на Кира се отвори и затвори, сякаш изведнъж бе забравила как се говори. Той изчака. След всичко останало, през което бе преминала, той не се страхуваше, че това разкритие ще се окаже твърде тежко за нея.
– Но този фараон е бил от далечни, далечни, далечни древни времена. Той има пирамида в платото Гиза. Това не може да си ти! Каза, че си по-стар от мръсотията, но…
– Роден съм през 2553 г. пр.н.е. – отвърна той и наблюдаваше как изражението ѝ се променя от отрицание през объркване до изумление. – Казах ти, че аз и Радже произхождаме от род владетели, които са определяли определена рамка за своите наследници да управляват човешките им поданици. Такава е била линията на фараоните от първата до тринадесетата династия. Радже и аз бяхме от Четвъртата династия. Както знаеш, Радже е съкращение от Раджедеф, но в египетската история Раджедеф е по-известен като Джедефре. Той беше полубрат на Хафре, моя баща. Баща ми и Раджедеф бяха синове на Хуфу, фараона, който построи Голямата пирамида в Египет.
Кира все още не изглеждаше така, сякаш е възприела адекватно тази информация.
– Радже е твоят чичо? И ви и твоето семейство сте направили пирамидите? Пирамидите?
Той сви рамене.
– Те са били предназначени за пенсионираните фараони, за да живеят в комфорт сред народа си, считани за мъртви, докато се възцари нов фараон. Но те бяха твърде скъпи. По-късните ни наследници направиха Долината на царете като по-ефективно решение. Всички подземни проходи и свързващи ги тунели…
– Нали разбираш, че това е малко много за възприемане – прекъсна го тя и поклати глава.
Менчерес вдигна вежди.
– Преди месец ти не вярваше във вампирите. Сега ти самата си един от тях, плюс любовница на друг, и си в скрития планински дом на най-известния вампир в художествената литература. Имам пълната увереност, че ще се справиш с това последно откровение с минимални трудности.
Тя все още клатеше глава, но недоверието напускаше изражението ѝ.
– По-стар от мръсотията – промълви тя. – Кой е знаел, че не преувеличаваш?
Той отиде в подножието на леглото, бавно изпълзя обратно, докато плъзгаше тялото си по това на Кира от краката до гърдите. Когато лицата им се изравниха, той спря, оставяйки аурата си, както и кожата си, да галят нейната.
– Не ти ли се струва, че сега съм твърде древен? – Промърмори той. – Твърде различен от човека, когото си обичала, преди да разбереш това?
Очите ѝ вече светеха в зелено, а пълните ѝ устни се разтвориха.
– Не, не се чувстваш твърде древен. – Гласът ѝ беше дрезгав. – Или твърде различен. Чувстваш се като мой. Който и да си бил, който и да си… ти си мой.
Менчерес се усмихна, а кътниците му се разтегнаха до пълната си дължина.
– Така си казала, така ще бъде постановено. За цяла вечност.

Назад към част 27                                                        Напред към част 29

Глава 26

– Изглеждаше доста разстроена.
Манчерес вдигна поглед от току-що заспалата Кира, за да срещне равния поглед на Влад. – Имам да обяснявам, щом се събуди – отвърна той сухо.
– Ти да се обясняваш на вампир, който още не е навършил две седмици. – Влад поклати глава. – От мястото, на което седя, Раджедеф е прав в твърденията си, че си се влюбил безразсъдно.
– Това кара ли те да се замислиш дали и другите му твърдения за мен са верни? – Отправи предизвикателство Менчерес.
Усмивката на Влад беше зимна.
– Не. но се чудя защо изведнъж Радже реши да те преследва толкова безмилостно? Неприязънта ви един към друг съществува отдавна, но никой от вас не е действал открито по нея. Той дори не подкрепи Патра по време на войната ѝ срещу теб. Това се чудят и другите ви съюзници. Защо един Пазител изведнъж би рискувал всичко заради една вековна вражда?
– Радже не подкрепи Патра, защото тя искаше да ме убие, а той иска да съм жив – отвърна Менчерес, като премести Кира по-удобно в прегръдките си. – Защо сега, защото се страхува, че ако се забави, може завинаги да се изплъзна от ръцете му, отнасяйки със себе си единственото нещо, което никой друг не може да му даде в продължение на хиляда години.
Влад вдигна вежди.
– И това е?
– Моето наследство от власт. – Менчерес изпусна тихо мърморене. – Много вампири побесняха, когато го предадох на Боунс, но никой от тях не беше повече от Радже. Той смята, че това е неговата сила, която несправедливо съм откраднал, но ако не бях аз, Тенох щеше да я даде на някой друг. Тенох знаеше, че на Радже не може да се повери такава невероятна власт над вампирите. Разбира се, Радже не признава тази гледна точка.
Влад изпусна хриптене.
– Признавам си, че бях един от онези вампири, които си мислеха, че може да съм получател на това наследство. В края на краищата ние с теб бяхме близки и аз бях последният вампир, създаден от Тенох, макар че той те остави да се грижиш за мен заедно с останалите зависими членове на рода му, когато се самоуби само няколко седмици след като ме роди.
– Гордеех се, че мога да те нарека един от моите, докато не дойде време да станеш свой собствен господар – каза Менчерес с удебелен от спомените глас. – Знаеш, че все още ме е грижа за теб. Съдбата избра Боунс за мой наследник. Аз просто се подчиних на нейния избор.
Устата на Влад се присви.
– Да, съдбата има причудливо чувство за хумор, нали?
След това на лицето на Влад отново се настани обичайното му, изнервено забавно изражение. – Нямам оплаквания. Ти спаси разсъдъка ми неведнъж в ранните ми години, когато загубих жена си, а после и сина си. Винаги си имал моята лоялност и благодарност за това. Да, ще бъда ваш свидетел на срещата ви с Веритас, ако се наложи, ще повторя всичко, което се случи. Ти обаче ще имаш най-трудната работа. Ще трябва да я накараш да дойде.
Менчерес облегна глава на салона на лимузината. Да убедиш най-верния член на Съвета на пазителите да се срещне с него тайно, за да може Менчерес да обвини друг пазител на закона в лъжа и предателство към тяхната раса? И после да се увери, че Веритас се е съгласила просто да го остави да си тръгне след срещата им? Да, тази част щеше да е предизвикателство.

Кира се събуди с остри спазми в стомаха. Тя се огледа, но, разбира се, вече не беше в лимузината с Менчерес и другия прословут вампир. Всъщност тя беше сама.
Стаята нямаше прозорци, но явно беше спалня, за което свидетелстваше това, върху което лежеше. Остатъчните звуци около нея имаха любопитно ехо, а стените не приличаха на мазилка или бетон. Всъщност приличаха на силно полирана скала, а въздухът имаше странна миризма. Не неприятна, а просто непозната.
Друг удар в стомаха отвлече любопитството на Кира от заобикалящата я среда. Не беше яла, откакто се беше нахранила от онзи младеж по време на разходката в „Призрачното имение“. Преди почти един ден – стомахът ѝ напомняше с нарастваща настойчивост.
Тя се надигна от леглото, като забеляза, че сега вместо препасания чаршаф е облечена в нощницата от сатен с цвят бордо. Менчерес сигурно беше сменил дрехите ѝ, но сега не го виждаше никъде. Кира направи бърз оглед на спалнята, в която за щастие имаше старинна армореза в ъгъла, съдържаща мъжки и женски дрехи. Тя се вмъкна в жилетка и панталон с мислено извинение към онзи, на когото принадлежаха дрехите, но това ръмжене в стомаха ѝ започваше да става зловещо.
След като се облече, тя излезе от спалнята в търсене на Менчерес. За нейна изненада коридорът, в който влезе, беше много висок, а около него имаше още от онези странни стени. По пътя си към върха на нещо, което приличаше на тясно стълбище, тя подмина още три врати. Когато тръгна надолу, Кира се загледа. Стълбището беше от полиран камък, нарязан на стъпала, и водеше към невъзможно голяма жилищна площ с огромен куполообразен таван. Все пак не се виждаше нито един прозорец, а онези сивкаво-лъскави стени бяха навсякъде наоколо.
– Ах, събуди се – каза леко акцентиран глас откъм мястото, където я виждаше.
Кира отиде по-далеч в стаята, разочарована, че гласът не принадлежи на Менчерес. Влад седеше на един от трите комплекта дивани в огромната стая, пред себе си имаше отворен лаптоп, а ръката му безучастно галеше наболата му брадичка.
– Тук ли е Менчерес? – Попита Кира този въпрос, който беше по-належащ за нея дори от болезнените гърчове, които започнаха да се натрупват в стомаха ѝ.
– Не, но скоро трябва да се върне. Ти си станала по-рано, отколкото очаквахме. Слънцето няма да залезе още два часа. – Гладна ли си?
Изблик на болка премина през нея, дори когато успя да каже:
– Малко – с тон, който не трепереше.
– Няма проблем, ще изпратя някой за теб – отговори той.
Някой?
– Хм, ако имате някаква кръв в торбички, ще е по-добре.
Влад изпусна кратък смях.
– Пакетирана кръв? Все още не си минала тези колела за обучение? Разбира се, когато се преобразих, нямаше никаква пакетирана кръв. През първите няколко дни престъпниците или вражеските войници бяха хвърляни заедно с новите вампири.
Това само показваше колко е гладна, че подобен мисловен образ не съсипа апетита ѝ.
– Ако мога да избегна да се отнасям с хората като с храна, това е моят избор – отвърна тя, като малко се поизмъчи от коментара за „колелата за обучение“.
Хладният поглед на Влад я разгледа.
– Мислиш, че почиташ хората, като не се храниш от тях, но всъщност им вредиш. Животинската кръв няма да е достатъчна в дългосрочен план, а запасите от кръв са хронично ниски, защото няма достатъчно хора, които да даряват. Тези торбички, от които пиеш, могат да означават разликата между живота и смъртта за някои хора в спешното отделение, а ако ти ги имаш, те нямат.
Той наблегна на последните две думи с предизвикателно свиване на вежди. Кира се спря на мисълта, че всички актьори, които са играли Дракула във филмите, са сбъркали. Влад не беше пастообразен денди с евродръжавен акцент, нито пък застаряващ аристократ с извити нокти вместо пръсти и чудовищен вид. Не, Влад беше трийсетгодишен, поразителен мъж със завладяващо присъствие, който имаше брутално честен поглед върху нещата. Изглежда, че не се притесняваше да го споделя.
И имаше право. Нейните хранителни предпочитания не биваше да застрашават никого, а ако се ограничаваше до плазмени торбички, те щяха да го направят.
– Прав си – каза тя. – Тогава ще ви бъда благодарна, ако изпратите за който и да е донор. Достатъчно съм гладна, за да започна да се притеснявам.
Той се усмихна, което направи тези строги черти изведнъж очарователни.
– Разбира се. – След това проговори по мобилния си телефон, като помоли някой си Мордред да „изпрати Люис“.
Кира остана на мястото си, несигурна. Трябваше ли да седне? Или имаше специална стая, в която трябваше да се храни? Кухнята изглеждаше очевиден избор, но в това странно вампирско скривалище без прозорци, с каменни стени, подове и отекваща акустика, кой знаеше дали има кухня?
– Под земята ли сме? – Попита тя.
– Не съвсем. Намираме се в склона на една планина. Някога това е била стара минна станция, но отдавна е изоставена. Преди няколко десетилетия я ремонтирах за по-удобна, но и по-уединена среда.
Ако под тях все още имаше изоставени минни тунели, това би обяснило ехото.
– Къде е отишъл Манчерес?
– За да направи важно обаждане. Не мога да го накарам да използва мобилния ми телефон, след което местоположението ни може да бъде проследено толкова лесно, като се има впредвид на кого се обажда.
Точно така, Менчерес искаше да се срещне с другия Пазител на закона, този с латинското име за истина: Veritas. Да се надяваме, че Веритас ще оправдае съименничката си и няма да се опита да устрои засада на Менчерес, ако се съгласи на среща.
Кира се зачуди дали другата причина, поради която Менчерес все още не беше дошъл, не беше, че се опитва да се самоубие. Тя нямаше намерение просто да забрави за факта, че той се е опитал да извърши самоубийство чрез гули.
Един русокос млад мъж влезе в стаята от противоположната страна, от която бе влязла Кира. Той се поклони на Влад, което ѝ се стори странно, след което коленичи.
– Не съм аз, Люис. Тя – каза Влад, като небрежно махна с ръка към Кира. – Правила ли сте това преди?
Тя предположи, че въпросът е към нея, тъй като Люис изглеждаше като професионалист.
– Веднъж.
– Тогава използвай ръката. По-малко шансове за грешка.
Същото нещо ми каза и Менчерес, помисли си язвително Кира. Всичко това беше „Вампир 101“ ли? Ако е така, какво имаше в курсовете за напреднали по вампирство?
Люис ѝ се усмихна, докато се приближаваше, протягайки ръка. Кира се огледа наоколо. Подът беше каменен, така че нямаше да развали нищо, ако разлееше няколко капки.
– Нека, хм, да седнем – каза тя.
Влад само гледаше от мястото си на дивана, а забавлението украсяваше изсечените му черти. Кира сви рамене. Можеше да се справи сама. Не се притеснява.
– Искаш ли първо да ти сложа инжекция? – Попита тя Люис, когато седнаха.
– А? – Отговори той объркано.
От Влад се изтръгна нещо като кашлица, която дръпна главата ѝ нагоре. Вампирите нямаха нужда да кашлят. Дали това беше приглушен смях?
– Знаеш ли. – Очите на Кира блеснаха в зелено на Люис, а кътниците ѝ сякаш изскочиха от венците. – Облегни се, за да не чувстваш и да не си спомняш това.
Люис изглеждаше още по-объркан.
– Ако това искаш.
Няма да искам напътствия от Дракула, закле се тя пред себе си. Няма да го направя.
– Да, ще се чувствам по-добре от това. Така че, ах… погледни ме в очите.
Откъм Влад се чу още един задушен звук. Сега Кира беше сигурна, че това е смях. Тя реши да го игнорира.
Люис послушно я гледаше, а Кира се опита гласът ѝ да звучи уверено.
– Ти не усещаш нищо. Не се страхуваш.
– Страхувам се – дойде незабавният отговор на Влад. – Ако следващия път му кажеш, че вълците са децата на нощта, може да се нараня от смях.
– Опитвам се да се съсредоточа – изсумтя тя, а онези болки вътре в нея се засилваха. След това, колкото можеше по-деликатно, вдигна ръката на Люис към устата си, търсейки същата пулсираща вена между палеца и китката, която беше захапала вчера. Кътниците ѝ почти боляха от нужда, докато бавно ги вкарваше, а когато първият горещ вкус се срещна с езика ѝ, от нея се изтръгна лек стон.
След това Кира забрави за Влад. Забрави за всичко, освен за контролираното блаженство да се храни, без да наранява крехката ръка в хватката си. Когато гладът ѝ отмина, тя осъзна, че очите ѝ са се затворили от удоволствие . … а когато ги отвори, в стаята беше Менчерес.

Менчерес влезе безшумно, знаейки какво се случва, преди да види Кира. Макар че входът на къщата беше почти невъзможно да се види от външната страна на планината, щом влезеше в нея, гласовете се носеха. Тогава той бе наблюдавал как тя се храни от човека със смесица от гордост и възбуда. Изражението ѝ беше толкова чувствено, докато се хранеше – и изглежда, пътуването му до болницата, за да осигури трите торбички с кръв, не беше необходимо.
После очите ѝ се отвориха и се втренчиха право в неговите. За миг той се почувства така, сякаш всички останали в стаята бяха изчезнали. Ако наистина бяха сами, той щеше да се хвърли върху нея и да я целува, докато ноктите ѝ не издълбаят апетитно дълбоки бразди в гърба му. Силата му се завихри в него, искаше да докосне и нея. Всичко в Кира го караше да оживее. Беше отсъствал от нея само няколко часа, но това време се влачеше и изгаряше в подсъзнанието му, докато стана почти болезнено.
Тя отдръпна устата си от ръката на мъжа, затваряйки дупките, както той ѝ беше показал, преди на пода да паднат повече от няколко капки. После се изправи, приближавайки се към него с все още ослепително зелен поглед.
– Преди двамата да сте стигнали твърде далеч, какво каза Веритас? – Попита Влад.
Менчерес поклати глава, за да прочисти образите на всички различни начини, по които щеше да вземе Кира, щом я върнеше в спалнята.
– Тя ще дойде – отвърна той кратко. – Утре.
– Следобед или вечер, нали? – Попита Кира, а знойното ѝ изражение бе заменено от упоритост. – А не сутрин?
Той се усмихна едва забележимо.
– Не, не сутрин. – Сякаш не беше предвидил този аргумент.
– Добре. – Изражението ѝ обаче не се промени. – Ще си взема душ. А след това, Менчерес, трябва да поговорим.
От тона, аромата и езика на тялото ѝ ставаше ясно, че този път той не е поканен да се присъедини към къпането ѝ. Той не беше изненадан. Знаеше, че тя ще се изправи срещу него заради гулите. Само се надяваше Влад да не е наблизо, когато го направи.
Предполагаше, че това няма значение. Каквито и да бяха плановете му преди да сложи край на живота си, те се бяха променили. Сега трябваше да бъде принуден да влезе в гроба, вместо да го прегърне, както възнамеряваше преди. Смъртта означаваше раздяла с Кира, нещо достойно за съжаление за него. Тя можеше да дойде скоро, независимо от всичко, но вече не с негово съдействие.
Кира излезе от стаята, след като промълви благодарности на младия мъж, който се поклони на Влад, преди да си тръгне. Менчерес размени дълъг поглед с Влад. Устните на приятеля му се извиха многозначително.
– По всичко личи, че си в беда – изрече Влад.
Той сви рамене.
– Заслужавам си го.

Назад към част 26                                                        Напред към част 28