* * *
Свещите пукаха тихо, усещаше се мирис на тамян, а колелата на вероятно карета скърцаха. Трудно беше да се разбере през непрестанния шум в ушите ми…
– Сега всичко ще бъде наред, сега всичко ще бъде прекрасно, благодаря на Пресветата – увещаваше някой с тих женски глас.
Топлият компрес беше свален от челото ми, заменен със студен, а после друга сестра на милосърдието каза тихо, но взискателно:
– Време е да се опомните, лейди Уотърби.
Клепачите ми се сториха оловни, но аз с труд отворих очи и погледнах нагоре, за да видя дървения таван над мен, който наистина беше този на карета. Карета, която, ако се съди по люлеенето и скърцането на пружините, ме откарваше от замъка Грейд!
– Добро момиче, добро момиче – каза сестрата – а сега трябва да станете и да изпиете отварата си, лейди Уотърби.
Очите ми се затвориха от само себе си, а през напуканите ми, пресъхнали устни се изтръгна отчаян стон.
– Не, не, повече никакъв сън. – гласът беше мек, сякаш говореше на дете, но в него имаше твърдост, която ми подсказваше, че нито ще заспя, нито ще откажа отварата – Ставайте, лейди Уотърби, трябва да сте силна.
Бях права – твърдо и пренебрегвайки опита ми да изглеждам още по-безсъзнателна, сестрите ме вдигнаха и възползвайки се от приемуществото на силите, ми изляха отварата. Беше освежаваща ментова отвара и още от първата глътка стана ясно, че убийството ми не влиза в плановете на светата църква.
– Това е достатъчно. – каза по-възрастната монахиня и прибра чашата – Сега е по-добре да си легнете отново, лейди Уотърби.
Сестрите ме положиха отново и започнаха да четат Светото писание на светлината на трептящите свещи. Оставиха ме бавно да се опомня, докато осъзнавах ужасната реалност на случилото се. Нямаше съмнение, че съм била отвлечена. Спомних си двора на замъка Грейд, хората, които бяха паднали върху каменните плочи… в очите ми се появиха сълзи. И тогава се сетих за молбата на Дезмънд. Молба, която не изпълних. И ето го трагичният резултат! И някак си дори не се замислих за собствената си съдба, наистина, с цялото си сърце се тревожех за херцога и осъзнавах какъв удар би било за него моето изчезване.
За миг ми хрумна отчаяна мисъл за бягство, но като се заслушах, разбрах, че каретата е придружена от не по-малко от двадесет конници. Така че нямаше никаква надежда. Никаква надежда.
– Молитвата ще премахне ужаса, дете мое. – каза по-възрастната монахиня – Молитва и сън.
За сън и дума не можеше да става – измъчваха ме съжаление, гняв към самата мен, отчаяние и мисли за Дезмънд. И затова посрещнах зората седнала, взирайки се безнадеждно през малкото прозорче на каретата в бавно посивяващото небе. Сестрите също бяха будни, погълнати от молитвите си, но в същото време наблюдавайки ме зорко.
Час по-късно градът се появи в далечината и един от конниците съобщи:
– Приближаваме Джен.
Джен! Като прикрих очите си за момент, изстенах мислено, тъй като ме отвеждаха не в столицата, а в обратна посока, в едно от най-големите речни пристанища на Империята. Добър ход, наистина отличен! Лорд отон Грейд ще ме преследва по пътя на запад, докато мен са ме отвели на изток! И не се знае къде ще завърши пътуването ми – в столицата или в някой от многобройните скални манастири, където може да се скрие всичко!
Най-лошите ми предположения не се оправдаха – в Джен ни чакаше кораб, който след седем дни плаване пристигна в морското пристанище Берн. Под прикритието на нощта ме прехвърлиха на друг кораб и така плаването започна през нощта.
Двайсет дни по-късно, изпълнена с отчаяние и тъжните молитви на сестрите, чух камбанен звън, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго – Етан, столичното пристанище. Корабът се приближи до кея и пусна швартовете си. Седейки до затворения прозорец срещу сестра Дела, слушах отчаяно, учудена, че монахините не направиха никакъв опит да опаковат багажа си.
И тогава ушите ми чуха бързото почукване на малки, остри токчета и сърцето ми се сви. Знаех кой влиза в каютата, преди вратата да се отвори и майка Йоланта да възкликне:
– Ари, момичето ми, колко се притеснявах!
Назад към част 26 Напред към част 28