ГЛАВА 16
Имах чувството, че не мога да дишам. Устата му все още беше притисната към кожата ми, карамелената му коса беше като груба коприна на челото ми, дъхът му дразнеше ухото ми с мека топлина. Като прибавим това към откровението му, стената беше единственото нещо, което ме държеше на крака.
– Ейдриън – започнах аз.
– Недей. – Ръката му се стегна в косата ми. – Всичко, което се случи, откакто се запознахме, само доказва колко преплетени сме вече в съдбите си. Юдианците и Давидовците винаги са били привличани един към друг, но тогава юдианците предават и унищожават давидовците. Хиляди години и безброй предателства по-късно ние сме единствените, които са останали.
Ръката му ме погали от рамото към лицето ми, движейки се по него в ласка, която накара кожата ми да изгори.
– Може би това, че сме последните от нашите родове, прави това, което изпитваме един към друг, много по-силно. Аз не съм просто привлечен от теб, Айви. Искам те още от първия път, когато ме докосна. Сякаш стигна до вътрешността ми и поиска нещо, което винаги е било твое. – Той се отдръпна, за да ме погледне, сякаш се опитваше да запомни чертите ми. – Ето защо си помислих, че трябва да си слуга. Нищо друго освен тъмната магия не съм усещал толкова силно, а когато те докосвам, е хиляди пъти по-лошо. Ти си светлината, която никога не мога да имам… а аз съм мракът, на който никога няма да се поддадеш.
Ръката му се отпусна, оставяйки кожата ми да се чувства студена.
– Ето защо между нас никога няма да се получи, така че сега разбираш защо трябва да се махна от теб, Айви. Преди да те предам, както всички останали от моя род са предали Давидовците. Отказвам тази част от съдбата си и вече не е само за да злепоставя Деметриус. То е, защото не мога да понеса мисълта да те нараня.
Преди следващия ми дъх той стоеше на входа на светилището, а нощта го обгръщаше като наметало.
– Така че направи това, което предците ти не са били в състояние да направят – изръмжа той. – Спаси себе си, като никога не повярваш, че можеш да ме спасиш.
След това изчезна, оставяйки ме с въпроси, на които нямах отговори, и емоции, които не можех да контролирам.
* * *
Томас седеше с мен в светилището, а екранът на мобилния му телефон осветяваше малък кръг. Ейдриън и Коста бяха на покрива и внимаваха за нежелани посетители. Дори Ейдриън да не беше единственият, който вижда в тъмното, пак нямаше да остане тук долу. Решението му да ме избягва не вземаше под внимание моите желания по въпроса.
Засега щях да го оставя да се размине с това. Емоциите ми пречеха, когато Ейдриън беше наблизо, така че това ми даваше възможност да отделя фактите от чувствата. За съжаление това не беше помогнало.
Факт:
Ейдриън е живял като демон в продължение на много години.
Чувство:
С начина, по който е бил възпитан, не би могъл да разбере, че това е неправилно.
Факт:
Чувства се обречен да повтори грешките на предците си.
Чувство:
По дяволите с тях, всеки е отговорен за собствения си избор.
Факт:
Не иска да бъде предател.
Чувство:
Ейдриън не би го направил.
Факт:
Не биваше да се влюбвам в граничен психопат с демонични проблеми с таткото.
Чувство:
Между мен и Ейдриън се зараждаше нещо специално и то нямаше нищо общо с това, че Ейдриън е последният Юдианин или аз съм последният Давидовец.
Звукът на кола прекъсна мислите ми. Тръгнах към прозореца, но Томас каза:
– Не се притеснявай, това са моите приятели.
– Откъде знаеш? – Не можех да видя нищо друго освен фаровете.
– Защото те току-що ми изпратиха съобщение: „Не стреляй, ние сме тук“.
Добре, тогава. Томас отиде да каже на Ейдриън и Коста, а аз останах в светилището и гледах през прозорците, които не бяха виждали стъкло от десетилетия. Един износен шевролет влезе в манастира, двама души отпред и един отзад. Те излязоха и заговориха на испански толкова бързо, че долових само имената Туко, Дани и Хорхе. Бяха донесли куп оръжия и това ги правеше добре дошли.
Ейдриън тъкмо проверяваше оптическия прицел на една пушка, когато спря и се загледа в далечината.
– Идват ли още от вас, Туко?
– Не, por qué(защо)? – Отговори по-ниският мъж.
Ейдриън развъртя пушката.
– Заемете позиции на върха на църквата – каза той рязко. – Имаме компания.
Не видях нищо, но му повярвах. Както и останалите. Те се разбързаха да разтоварят останалите оръжия, след което по команда на Ейдриън паркираха шевролета пред светилището. Сега превозното средство блокираше най-големия вход към мястото, където се намирах, въпреки че прозорците бяха достатъчно големи, за да може някой да мине през тях.
Ейдриън доказа това, когато се вмъкна през един от тях, като наклони голямото си тяло настрани, за да се побере.
– Ето – каза той и натисна в ръката ми малокалибрен пистолет. – Това ще ти е по-лесно да го използваш. Той е зареден и готов. Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш спусъка.
– И да не ми го издърпат – казах мрачно.
Ейдриън ми се усмихна.
– Вторият път е по-добре.
Надявах се да е така.
– Ейдриън, преди да…
– Без значение какво ще се случи, остани тук – каза той, като ме прекъсна. – Те не могат да пресекат свещената земя. Пистолетът е за спешни случаи, но Томас ще бъде с теб. Стой долу, за да не те видят слугите. Ние ще бъдем на покрива и ще пазим да не се приближат твърде много.
– Не – възразих, но той вече беше изчезнал. Томас скочи през прозореца, който Ейдриън току-що беше освободил, тъмният му поглед се стрелна към мен, докато приемаше от Коста снопче автоматични оръжия.
– Искаш да помогнеш, ли? – При енергичното ми кимване Томас направи жест към оръжията. – Ще ти покажа как да сменяш пълнителите. Когато ми свършат, ти ги заменяй.
За краткото време, което ми беше необходимо, за да се науча, три коли започнаха да подскачат по пустинния терен към манастира, а фаровете им бяха единственото осветление в продължение на километри.
– Има ли шанс да са изгубени туристи? – Попитах с фалшива усмивка.
Томас сви рамене.
– Може да са членове на местен наркокартел.
– О, да се надяваме.
Когато се приближиха достатъчно, за да забележат шевролета, който блокираше входа, автомобилите със скърцане спряха. Стрелба от покрива прекъсна мигновеното бъбрене на демоните, отхвърляйки всякаква възможност това да са наркопласьори, които искат да скрият стоката си.
Според инструкциите останах ниско, докато слугите отвръщаха на огъня. От друга страна, тези стени с цвят на охра вече бяха в лошо състояние; съмнявах се, че ще спрат куршумите за дълго. Може би трябваше да се опитаме да се скрием. Веднага щом си го помислих, отхвърлих идеята. Дали слугите, изпратени на мисия за убийство от демони, наистина щяха да се задоволят да светнат с фенерче наоколо и след това да го нарекат оглед?
– Тази е празна – каза Томас, пусна едната пушка и грабна другата. Бързо смених пълнителя, като се опитвах да не се връщам към последната престрелка, когато едва не бях убита. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, когато се чуваше дрън-дрън-дрън-дрън от стрелба. Ако преживеех това, никога нямаше да мога да гледам военен филм, без да рискувам да получа пристъп на посттравматично стресово разстройство.
Точно сега насочих тревогата си към това да заменям боеприпасите на Томас толкова бързо, колкото той се нуждаеше от тях. Купчината с пълнители сякаш намаляваше с тревожна скорост, а стените на светилището започваха да приличат на швейцарско сирене от ударите, които получаваха. Всеки път, когато куршумът проникваше в тях, се издигаше малък облак от каменен прах. Бяха толкова много, че въздухът започваше да става тебеширен.
По-лошото беше, че от покрива сякаш стреляха по-малко оръжия. Опитах се да не мисля какво означава това и да не се побърквам, чудейки се дали Ейдриън е добре. От време на време над другите шумове се издигаше вик, но не можех да определя кой го е издал. Покривът имаше каменни арки, дърворезби и камбанария, зад които да се скрие, но ако те понасяха толкова щети, колкото стените на светилището, нещата ставаха страшни.
А ние бяхме останали само с два пълнителя.
– Колко слуги са все още там? – Попитах Томас, като трябваше да крещя, за да се чува над стрелбата.
– Току-що се появиха още четири пълни коли – изкрещя той в отговор.
Четири! Надигна се ирационално желание да започна да крещя, но го потиснах с принудителен оптимизъм. Вече бяхме оцелявали при атака на слуги. Ако издържим, ще оцелеем отново…
Томас се завъртя, стиснал гърдите си. Ужасена, видях нова дупка в стената точно на мястото, където беше стоял. Едва успях да го хвана, преди да се сгромоляса, а между пръстите му изтече червено.
Поставих го на земята и се втурнах през стаята, за да взема маната, която Ейдриън беше оставил. Нещо ме пареше в крака, но го пренебрегнах, като се движех на зигзаг, за да избегна още куршуми по пътя си обратно.
– Не – изстена Томас, като се изкашля с кръв при тази дума.
Разкъсах чантата и като издърпах ръцете му, захлупих голямо кълбо мана върху гърдите му. Той изкашля още кръв, после устните му се разтеглиха в ужасяваща имитация на усмивка.
– Не действа… смъртоносни рани.
Очите ми се присвиха, карайки чертите му да се размият.
– Не умираш – настоях аз, като притиснах още една шепа към гърдите му.
– Не може да ме спаси… – Дишането му стана учестено, а кръвта продължи да се стича през пръстите ми, напоявайки маната.
– Не говори – казах аз, като отчаяно се опитвах да спра потока. – Трябва да съхраниш силите си.
Томас ме погледна и за секунда мъчителната мъгла напусна погледа му и очите му се проясниха.
– Трябва да спасиш Ейдриън – каза той отчетливо. След това очите му се извъртяха назад и тялото му се сви, преди да се отпусне.
– Томас! – Изкрещях.
Нямаше отговор. Гръдният му кош не се надигна за нов дъх, а струята кръв между пръстите ми се забави до струйка. Не беше нужно да проверявам за пулс, за да разбера, че си е отишъл. Бавно вдигнах ръцете си от гърдите му и отправих един-единствен поглед нагоре, който не беше насочен към мъжете на покрива.
Защо? Помислих яростно. Той се е сражавал на твоя страна! Нима не Ти пука дори?
Отново никакъв отговор, не че очаквах такъв. Може би Ейдриън беше прав и ние не бяхме нищо повече от съпътстващи щети и за двете страни. Добре. Ако шефът на архонта не искаше да направи нищо, за да помогне, щях да го направя аз.
Вдигнах пушката на Томас, като едва забелязах колко горещ е металът от многократните му изстрели. Всяка част от мен беше погълната от вина и ярост. Бях останала долу, както ми бяха казали, и Томас беше умрял. Не повече. Или щях да се бия и да живея, или щях да се бия и да умра, но и в двата случая се биех.
Подпрях цевта на дупката в стената, както беше направил Томас, и започнах да стрелям. През първите няколко изстрела прицелът ми беше ужасен и вместо тях уцелих колите, зад които се криеха слугите. Камъкът избухна близо до лицето ми, когато те отвърнаха на огъня. Приклекнах ниско, докато не спря, след което започнах да стрелям отново, като се насочих към светкавиците, които бях зърнала от оръжията на слугите.
Не чух вик, но едно от оръжията им внезапно замлъкна. Не почувствах нищо друго освен мрачно удовлетворение, което изненада малката част от мен, която не беше безвъзвратно променена от последните две седмици. Продължих да стрелям, като се придвижвах на страни, когато стената ставаше твърде осеяна с дупки, за да бъде достатъчна защита. Тъкмо бях сменила пълнителя с последния, когато гръмотевичен трясък разтърси светилището.
Пясъкът нахлу като бързо движеща се мъгла. Между това и внезапния блясък на фаровете за миг бях заслепена, но шумът и треперещата земя ме накараха да се движа. Тръгнах към задната част, като се държах ниско, което беше добре. Отвратителните пориви на въздуха над мен трябваше да са изстрели, които едва избегнах.
– Айви! – Чух някой да крещи, преди да се разнесе яростна стрелба, която заглуши звука. После се разнесе друг, по-зловещ шум. Металът изскърца, камъкът изстена, а земята се разтресе, сякаш се намирах по средата на земетресение. Трескаво размърдах пясъка от очите си, като най-накрая успях да видя достатъчно, за да осъзная, че светилището се срутва около мен.
Назад към част 16 Напред към част 18
