„Ако… ако нещата бяха различни“
ГЛАВА 37
АСА
Уест беше единственият човек в апартамента. Беше освободил хората малко след като пристигна. Неш също си беше тръгнал, с някакво неубедително извинение, на което не вярвах. След като си тръгнаха, Уест ме погледна и каза:
– Няма за какво. Вземи си душ. Ебати плачи. Отдели малко време, за да скърбиш, както искаш да скърбиш. Изкарай го навън.
Направих точно това. Осъзнах, че искам да плача. Исках да се разплача. Беше ми омръзнало да се преструвам, че се справям с това, защото не беше така. Празнотата в гърдите ми не се успокояваше. В момента, в който горещата вода попадна върху лицето ми, се отпуснах. Без да се интересувам дали той може да чуе, защото някога е усещал това, което аз чувствах.
Останах там, докато водата изстине, след което не бързах да се обличам. Това, че не трябваше да говоря или да се държа в ръце, ми помогна. Имах нужда да си почина от всичко това. Идеята, че всички ще си тръгнат, ме беше изплашила, преди Уест да пристигне и да ги накара да си тръгнат. Страхувах се да остана сам. Той го направи по-лесно.
Когато приключих с разресването на косата си, чух гласове и се загледах в отражението си в огледалото, без да съм сигурен, че искам да се върна там и да видя някой друг. Можеше да е просто Маги и ако беше така, нямаше да имам нищо против. Тя беше тиха и също беше загубила родителите си. Нямаше да ми се налага да се преструвам, че съм се събрал и се справям пред нея.
Отворих вратата, върнах се в кухненската част и бях почти стигнал до всекидневната, когато разпознах другия глас. Спрях, за да се уверя. Тя заговори отново и аз започнах да се движа. Тя беше тук. Не бях очаквал да дойде.
Завих зад ъгъла и Уест ме погледна през рамо. Беше обърната с гръб към мен. Той кимна.
– Имаш посетител. С любимите ми канелени рулца.
Тогава Езмита се обърна и в ръката си държеше голяма кафява торба. Погледнах към торбата, после към нея. Беше нервна. Мога да кажа. Исках да я успокоя, но не знаех как. Бях емоционално изтощен и не бях добър в такива неща точно сега.
– Мама изпрати канелени рулца и тамале – каза тя и вдигна торбата.
Приближих се до нея и я взех. Трябваше да кажа нещо. Исках да се извиня, но ми се стори слабо. Тя не беше тук за извинение и аз знаех това.
– Благодаря – казах ѝ като взех торбата.
– Позволи ми да я взема от ръцете ти – каза Уест, като взе чантата и тръгна към кухнята. – Ще се погрижа канелените рулца да са вкусни. – Той се опитваше да разведри обстановката, но никой от нас не се усмихна.
– Много съжалявам – каза тя просто.
Аз също.
– Да – успях да кажа.
– Иска ми се да можех да направя нещо… – каза тя, а очите ѝ бяха толкова пълни с тъга, че ми се искаше да има нещо, за което да помоля, но нямах нищо. Никой не можеше да направи нищо.
– Ти донесе храна. Оценявам го – казах аз.
Тя въздъхна.
– Това беше от майка ми. Ако аз го бях направила, никой нямаше да го иска.
Малката ѝ забележка накара ъгълчето на устните ми почти да се изкриви. Тя ми липсваше.
– Щеше да е същото – казах ѝ.
Тогава тя се усмихна.
– Не. Повярвай ми. Не би било.
– Кажи на майка си, че и благодаря. Всичко ще бъде изядено до няколко часа. Ще трябва да отида да скрия малко за себе си, преди другите да се върнат. – Не бях говорил толкова много, откакто ми се обадиха. Езмита ме накара да се почувствам по-добре. Самото виждане с нея ми помагаше.
Бях се уморил да се боря с нея. Беше ми омръзнало да поставям разстояние между нас. Точно сега нямах сили да се притеснявам, че ще я нараня. Просто исках тя да е тук, при мен.
– Можеш ли да останеш? – Попитах я.
Тя се поколеба и аз не я виня. Трябваше да помисли.
– Разбира се – отговори тя.
Уест се върна в стаята с полуизядено канелено руло в ръка.
– Ще отида до къщата на Брейди и ще взема Маги. Ако останеш при него, тоест – каза Уест, като се държеше така, сякаш трябваше да отиде някъде. Знаех какво прави и го оценявах. – Беше ми приятно да се запознаем, Езмита – каза той, след което стисна рамото ми. – Взех си телефона. Обади ми се.
Кимнах и след това той излезе от апартамента.
– Аз ли го изгоних? – Попита тя, след като вратата се затвори.
– Не точно – отговорих и. – Той все пак накара всички останали да си тръгнат по-рано. Харесала си му.
Тя се усмихна и после бързо се намръщи.
– Щях да дойда по-рано, ако знаех.
Да каже на хората беше работа на Неш. Аз не бях много разговорлив.
– Не съм бил най-добрата компания.
Тя се протегна и стисна ръката ми.
– Не би трябвало да бъдеш. Ще остана, но не е нужно да говорим, освен ако не искаш. Мога да седя в мълчание. Това не ме притеснява. Аз съм тук за теб. – След това тя пристъпи напред и ръцете ѝ се увиха около мен. Не бях очаквал прегръдка. Отвърнах на прегръдката и зарових лицето си в косата ѝ. Емоциите отново запушиха гърлото ми.
Имах нужда от нея.
Може би не бях това, от което тя се нуждаеше или заслужаваше, но аз се нуждаех от нея.
Тя ме беше спасила веднъж и ето че отново ми даваше подкрепата, която никой друг не можеше да ми даде. Животът ми беше толкова объркан и несигурен. Съмнявах се, че някога отново ще говоря с баща си. Нямах дом. Майка ми си беше отишла. Единственото, което знаех, беше, че след седмица и половина ще замина за Мисисипи. Не можех да давам никакви обещания на Езмита, но ми се искаше. Исках да и дам обещания и исках да ги изпълня.
Отдръпнах се и я погледнах надолу.
– Ако… ако нещата бяха различни. Ако животът ми беше нормален. Ние… бихме могли да бъдем повече. – Не бях сигурен дали това изобщо има смисъл. Борех се за правилния начин да обясня нещата.
Тя наклони главата си настрани и тъжна усмивка за кратко докосна устните ѝ, но не каза нищо.
– Иска ми се да беше различно – казах ѝ аз.
Тя протегна ръка и стисна ръката ми с малката си ръка.
– Вярвам, че хората идват в живота ни в моменти, когато са най-необходими. На някои им е писано да останат, а на други – не.
Не ми хареса начинът, по който го беше казала.
– Не мисля, че съм престанал да се нуждая от теб – казах ѝ.
– Не говорех за теб. Говорех за себе си – каза тя.
Бях объркан. Какво искаше да каже тя? Как се е нуждаела от мен?
– Ти беше единствената, която беше там за мен.
– Не се подценявай. Аз също имах нужда от теб. – Тя не уточни.
Повече не говорихме за това. Езмита ме победи в Мадън. Ядохме тамалес, после канелени рулца. Разказах на Езмита за майка ми, когато тя ме попита какъв е най-добрият ми спомен за нея. Имах много такива и открих, че говоренето за нея ми помага. Нямаше целувки или натискане. Три часа по-късно майка ѝ изпрати съобщение, че има нужда от нея в магазина.
Прегърнах я и ѝ благодарих, че е дошла. Мразех как се чувствах като за сбогом. Не бях сигурен защо, защото все още не си бях тръгнал. В нейното излизане от вратата имаше тъга. Не можех да я задържа, дори и да беше единственото щастие, което изпитвах вече.