Категория: Седемте грешника

Глава 20

Оттам нататък всичко е хаотично размазано.
Луцифер нахлува в стаята ми, гол до кръста, с разширени от недоверие очи.
– Ти я видя – казва той и се приближава до леглото ми. – Ти видя Габриела.
Кимвам яростно.
– Ти също я видя?
– Да. На гробището. Мръсна, окървавена. Тя бягаше, опитваше се да избяга.
– Бягство от Легиона.
– Да. Той беше там.
Отдръпвам се малко назад, объркана.
– Как го видя? Искаш да кажеш, че и на двамата ни е дал един и същи сън?
– Не съм сънувал – отговаря той и поклаща глава. – В един момент чета, а след това всичко се разиграваше точно пред мен. Сякаш бях там.
– Аз също. Сякаш… бях до нея, тичах с нея.
Почиваме в зашеметено мълчание, преди и двамата почти да изскочим от кожата си, когато от хола се чува непознат звън.
– Какво за…
Не съм сигурна дали е аларма или какво, но се втурваме към произхода му, за да открием, че идва от якето, което нещастно съм наметнала върху любезното кресло. Претърсвам джобовете и изваждам мобилния телефон, който Тойол пъхна в ръцете ми точно преди да изскоча от колата.
– Ало?
– Току-що видяхте ли това?
Кимвам, въпреки че знам, че Тойол не ме вижда.
– Това беше Габриела на гробището. Ти също я видя, нали?
– Всички видяхме. Трябва да стигнем дотам възможно най-скоро. Ще бъдем там след 10 минути.
Той затваря, а аз се втурвам обратно в стаята си и навличам панталоните си от снощи. В рамките на следващата секунда съм в банята, мия си набързо зъбите и замятам косата си на небрежна конска опашка. Луцифер ме гледа със строг, но замислен поглед.
– Трябва да се облечеш. Те ще дойдат скоро.
– Не съм сигурен, че това е добра идея. Може да е капан.
– Или пък това може да е единственият ни шанс да спасим Габриела, така че трябва да се възползваме от него. Сам видя – тя е там. Или е била там. Така или иначе, няма да седя и да чакам.
– И видя кой беше с нея. Което означава, че Легионът е тук. В Ню Орлиънс. Не си подготвена за това.
– Не ми казвай за какво съм подготвена.
– Идън, просто спри и помисли върху това за момент.
Удрям четката си за коса в знак на неудовлетвореност.
– Спираме и мислим от няколко дни. Това е нашият шанс, Луцифер. Аз се възползвам от него.
Той издиша раздразнено.
– Добре. Ако това е, което искаш.
Кимвам.
– Трябва да извикаш Нико. Той и Дориан трябва да са там.
– Не бива да ги въвличаме, докато не разберем срещу какво се изправяме.
Спирам това, което правя, и най-накрая се обръщам с лице към него. Той изглежда очевидно разтърсен – кой не би бил? Това е моментът, на който сме се надявали, но и от който сме се страхували. Предстои ни да се изправим лице в лице с Легиона. И дори в тази секунда не съм сигурна дали ще потеглим, за да го убием, или ще го спасим.
И все пак тук на карта е заложено нещо повече от разбитите ни сърца и съдби. Габриела, Тъмната кралица, не само е в опасност да бъде убита от Многото, но и да бъде активирана като Война, Червения ездач. А като се има предвид опустошението, което неволно е нанесено на Европа, Ню Орлиънс със сигурност ще бъде изтрит от картата, без съмнение отнасяйки със себе си и околните градове. Милиони хора ще загинат, а те дори няма да видят, че това се случва.
– Ако това беше жената, която си обичал – започвам аз, надявайки се да го вразумя. – Ако това беше жена ти и нероденото ти дете, нямаше ли да искаш да си там? Нямаше ли да направиш всичко по силите си, за да я спасиш, да я насърчиш да остане силна и да продължи да се бори? Когато всичко изглежда безнадеждно, ние се нуждаем от семейството си. Габриела има нужда от семейството си. А те се нуждаят от нея. Не им отнемайте това.
Той примигва и аз дори не мога да съм сигурна, че ме е чул, докато не отговаря:
– Дай ми две минути.
Той излиза от стаята ми, оставяйки ме да довърша подготовката си за битката. И в рамките на това време нервите ми се засилиха.
Ще го видим. Ще се изправя лице в лице с демона, на когото бях предала сърцето и тялото си, само за да ми го откраднат посред нощ. Мислех, че съм подготвена за това, но дали наистина съм? Мога ли аз да бъда тази, която да забие кинжал в сърцето му? Мога ли да пожертвам себе си, за да може той да живее?
Както беше обещал, Луцифер се връща минути по-късно с Нико по петите, като и двамата са напълно облечени и готови.
– Седемте са долу – заявява той.
– Дориан е там долу с Александър и Ларс – заявява Нико. Очите му са диви и бледи от очакване. – Ще ги заведем на гробището. Нямаме време за губене в колата. – После, преди още да успея да го поздравя, той се разпада на кълба тъмносив дим.
– Готова ли си? – Луцифер ме пита, като протяга длан.
Поглеждам надолу към ръката му, като за кратко се чудя дали наистина съм. После преплитам пръстите си с неговите.
– Да го направим.
Да не се подчиняваш на пространството и времето и да пътуваш през джобовете на мрака с Луцифер е различно, от това което беше с Нико или дори с Габриела. В силата му има топлина, която е почти позната, и откривам, че не толкова той ме дърпа, колкото ние се движим през невидимите тунели на магията заедно, като равни.
Когато пристигаме пред портите на гробището, четирима от Седемте – Дориан, Нико, Александър и заклинателят на светлината Ларс – вече са там и всеки от тях носи различно лице, изпълнено с решителност и ярост. Макар да знам, че сигурно са разстроени от мен, аз се приближавам до Лилит и Андраш и ги прегръщам.
– Толкова съжалявам за Джин – промълвявам, надявайки се да усетят искреността ми. Обръщам се към Лилит. – Казаха ли ти? За… заразата?
Красивата, стройна руса убийца кимва само веднъж, а сините ѝ очи са оцветени от срам.
– Казаха ми. – Тя започва да клати глава. – Не съм имала предвид това. Не съм искала да направя нищо от това.
Преди да успея да се спра, я прегръщам отново. Знам, че нямаме време за това, нито пък това е подходящото място, но искам тя да знае, че не е сама в това. Това не е нейна вина. И ако падне, ще има три сестри, които ще я държат за ръка и ще я издърпат обратно нагоре.
– Чувате ли това? – Пита групата Каин. Той е облечен досущ като останалите членове на Седемте: черни кожени панталони, черно яке и повече оръжия, отколкото мога да преброя.
Отдръпвам се от Лилит и се оглеждам, като не виждам нищо друго освен нощта, която ни заобикаля.
– Какво?
– Тишина. Мъртвешка тишина – отговаря той.
Прав е. От различните барове и ресторанти не се чува музика. Никакъв смях и весело пеене от страна на посетителите им. Дори не се чува и звук от двигател на кола. Градът спи. Не. Не спи. Градът умира.
– Тук има зло – заявява Дориан, пристъпвайки, а сините му очи са ярки, тъй като мистичният му поглед прорязва мрака. Той, заедно с останалите магьосници, е облечен в плътно вълнено палто и панталони. Няма оръжия. Нямат нужда от тях.
– Отвори очи – заповядва Луцифер, като застава до мен. – Това е трик.
– Откъде знаеш това?
– Защото аз бях този, който ги научи как да го правят.
– Влизаме вътре – осмелява се Дориан. – Със или без теб.
– Тогава ще влезнеш право в ръцете им.
– Жена ми е там – настоява той. – Чувствам я. Магията ѝ отслабва и тя има нужда от мен. Няма да стоя тук като страхливец, когато знам, че тя е в опасност.
– Прав е – съгласява се Тойол. Към окото му е прикрепен някакъв вид оптичен прибор. – Не влизаме вътре, тя е почти като мъртва. Усещам миризмата на кръвта ѝ.
Изражението на Дориан се смалява до агония, но това трае само секунда, преди да смени маската си на решителен гняв.
– Добре. Но знай, че отвъд тази порта има десетки демони – обяснява Луцифер. – И те не са просто нисши скинари. Те са тук за битка.
Нико поема фланга на брат си.
– Тогава ние ще им дадем такава.
Всички разменяме напрегнати погледи, преди Каин да ни даде знак да продължим напред. Лилит и Андраш автоматично застават отдясно и отляво на мен. Каин води, а Тойол е на крачка зад него. След тях магьосниците се приближават към портата, като всеки от тях е приклекнал в котешка стойка, която изглежда почти елегантна в сравнение с демоните, които разчитат повече на груба сила и огнева мощ. Лилит ни побутва напред след тях.
– Сигурни ли сте, че искате да повторим това?
Кимвам, след което прошепвам:
– Не си единствената, който има кръв по ръцете си. Не мога да върна назад онова, което съм направила, и онова, което ми е писано да направя, но мога да се опитам като дявол да поправя това.
Напредваме напред, с извадени оръжия. Въпреки че не го виждам, знам, че Луцифер е точно зад мен, следи всяка моя стъпка и брои всеки ускорен сърдечен удар. Изненадана съм, че той не поема ръководството на този процес, особено след като познава демоните по-добре от всеки друг. Но и той не е въодушевен от този план. Голяма част от мен е любопитна защо. Ние сме десет и повечето от нас са най-смъртоносните същества на планетата. Трябва да има и друга причина, поради която той е толкова нерешителен. Това е пукнатината в случая, в който умираме. И макар че, да, тя е по-неочаквана, отколкото ни се иска, не можем точно да очакваме Легион да изпрати покана по пощата.
Решаваме да останем заедно, вместо да се разделим на отбори, което е разумно, като се има предвид, че нямаме представа какво може да ни чака. Не бяхме подготвени в Чикаго, а сега сме още по-малко подготвени, особено след като Седемте са почти съкратени наполовина. Освен това, освен Нико и Луцифер, малцина от нас познават терена, когато става дума за Ню Орлиънс. Като прибавим и факта, че това е територия на вуду вещици, всички влизаме на сляпо.
Каин мълчаливо посочва в тъмнината, след което се обръща, за да кимне на Дориан. Оттук нататък магьосниците поемат инициативата, а Каин и Тойол отстъпват назад.
– Уловили са миризмата ѝ – прошепва Андраш с ъгълчето на устата си, като продължава да гледа съсредоточено напред.
Миризмата ѝ.
Не исках да мисля за това, но миризмата на кръв във въздуха стана по-силна, откакто минахме през портите на гробището. Което означава, че Габриела е в сериозна беда. Или пък вече сме закъснели.
Някой ме хваща за ръката отзад и във всяка друга ситуация щях да изкрещя достатъчно силно, за да събудя мъртвите, или първо да ударя, а после да задавам въпроси. Но още при контакта разбирам, че това е Луцифер, който ме дърпа назад.
– Запази спокойствие – шепне в ухото ми.
Обръщам се към него и виждам, че очите му са ярки, светещи кълба от виолетово и обсидиан. Дори нямам време да го попитам какво има предвид с предупреждението си, преди отпред да се чуе първият вик.
Смразяващ кръвта писък.
Светкавица от ослепителна светлина.
Електрическо синьо течение от неразредена магия.
И после… анархия.
Всичко се случва толкова бързо, че не успявам да направя нито един завой, преди Луцифер да се завърти и да ме постави зад себе си. Той изхвърля силата си и аз чувам само отвратителния звук от чупене на кости и разкъсване на сухожилия. Чуват се писъци, но не мога да разбера дали идват от нашата група, или от онова, което ни атакува там. Не мога да видя. Майната му. Дори когато извиквам подобреното си нефилимово зрение, не мога да видя откъде идва заплахата. Нападателите ни сякаш са навсякъде и никъде, на практика невидими, докато не се окажат точно над нас.
Опитвам се да маневрирам около Луцифер, за да се включа в битката, но той отново ме отблъсква, преди да форсира поредната атака на зловеща сила. Бързо след това се чуват отчетливи звуци на разкъсваща се плът и бълбукаща кръв и аз зървам около дузина изкормени тела на метри от нас. Обръщам се да погледна напред, където Тъмните се сражават с орда приближаващи се демони, и виждам още повече осакатени трупове. Изстрелите от оръжията се разнасят като фойерверки, а празните гилзи и пръските кръв се сипят около мен като умиращи метални искри.
Клането ме вика, дразни ме, съблазнява ме. То се плъзга по тялото ми и вибрира във вените ми като бурен, хипнотичен военен барабан. Ритъмът му ме привлича и аз съм напълно омагьосана. Колкото повече се приближавам към него, толкова по-малко съм аз. Не съм изгубена. Сякаш колкото повече ме поглъща, толкова повече изчезвам напълно, сякаш никога не съм съществувала. Пулсът се превръща в мой пулс, а крайниците му – в мои крайници. Свързва ни не само кръвопролитието. Ние сме едно цяло в нея. То е в мен, защото то съм аз.
Смърт.
Това е смъртта.
Аз съм Смъртта.
– Отстъпете! Сега!
Грубата заповед на Каин ме отърсва от омагьосания поглед на Смъртта и тя забързано се отдалечава. Аз обаче все още я усещам… все още я виждам да се крие в тъмните кътчета на моето същество. Гледа с очакване. Замисля как да ме примами отново към себе си.
Гърбът ми се удря в една рушаща се гробница на метри от мястото, където току-що бяхме. Поглеждам нагоре, за да открия изпъстреното с кръв лице на Луцифер и ярко лилавия му поглед, див от пресни убийства.
– Какво ти се случи? – изисква той, като грубо ме хваща за раменете.
Не чака отговора ми, преди да се завърти точно навреме, за да удари със силата си още три приближаващи се демона. Очите им светнаха в яркочервено, преди Луцифер да изтръгне живота от тях. Андраш, Лилит и Нико са на метри от нас, борейки се с ужасните зверове, които сякаш идват от всички посоки. Те не забавят ход. Сякаш се втурват към нас жертвоготовно, знаейки, че ще бъдат избити.
– По дяволите, струва ми се, че съм загубила съзнание. Къде… къде са всички? – Заеквам.
– Разделихме се – отсича Луцифер. Той хвърля поредния удар на мрака, който поваля петима наведнъж. – Превъзхождат ни по брой. С много. Тези шибаняци просто продължават да се множат, завличайки ни все по-навътре в гробището.
Сърцето ми спира.
Всичко това е било подготвено. Легионът искаше да сме всички тук, на едно и също място, в гробището на огромния грях. И вътрешно знам, че той няма да ни остави да си тръгнем живи оттук.
– Те ни тласкат към него – промълвявам на глас. – Легион. Те ни водят към него.
Луцифер кимва, след което се приближава толкова близо, че сме почти гърди до гърди.
– Той знае, че си тук. Можеш да го усетиш, нали? Усещаш как се гърчи в теб.
Поглеждам към него, очите ми са разширени от ужас.
– Какво се случва с мен?
Дори под тъмния покров на нощта виждам как той се усмихва, давайки ми отговор.
– Той се опитва да те накара да се превърнеш в конник.
Луцифер удря с юмрук в гробницата, в пространството точно над главата ми. Бетонът се пропуква и рухва, като дъжд от камъчета се сипе върху раменете ми.
– Знаех, че това ще се случи. Знаеше, че няма да можеш да се съпротивляваш, но трябва да го направиш. Идън, послушай ме. – Той стиска ръцете ми още по-силно. – Трябва да се бориш с това. Не му позволявай да те завладее. Не върви към него, дори да те боли да отричаш съблазънта му. Чуваш ли ме? Бори се, Идън. Бори се с всичко, което имаш в себе си.
Кимвам, но движението ми се струва погрешно. Как мога да се боря с това, което вече е в мен? Как мога да разрязвам вените си и да усуквам органите си на възли, за да не се превърна в това, което вече съм?
– Има твърде много от тях! – Лилит крещи към нас. – Трябва да намерим останалите, преди да…
Твърде късно.
Преди да е станало твърде късно.
Това искаше да каже, но думите се задавиха в гърлото ѝ.
Вече е твърде късно.
Четири демона настигат Андраш и го повличат на земята. Преди някой да успее да се хвърли, за да го спаси, демоните падат върху него и започват да го… изяждат.
– Не! – Крещи Лилит, като изстрелва целият си пълнител в тях.
Нико ги удря с мощна струя тъмна магия, но те едва помръдват. Дори Луцифер не може да ги накара да прекратят нападението си, дори след като е отървал кожата от костите им със силен изблик на ярост.
Дланите ми не са мои, когато ги вдигам навън към потресаващата сцена пред нас, и впрягам всеки грам от волята си, задвижвайки поток от ослепителна светлина, който се стича от върховете на пръстите ми като вода. В мига, в който светлината докосне демоните, сгърчени над агонизиращото тяло на Андраш, те се разпадат пред очите ни, без да оставят след себе си никаква следа, освен определени купчини пепел. Другите вражески демони бързо се разбягват, оттегляйки се обратно в сенките.
Лилит и Нико се втурват на помощ на Андраш, но аз оставам замръзнала, зашеметена от това, което току-що успях да направя. Поглеждам надолу към ръцете си и свивам пръстите си. Те все още пулсират от енергия.
– Какво беше това? – Просъсквам, без да мога да сдържа объркването си.
Това не беше кълбо от свещена светлина, което изисква време и концентрация, за да се предизвика. Усещането беше… различно. Чувствам се различно. Енергична и силна, докато умората би трябвало да изтръгва издръжливостта ми. И все пак, честно казано, сега бих могла да пробягам една миля.
– Аз… – Луцифер е до мен. Той протяга ръка към моята, но не я докосва. – Не знам.
Поглеждам към него и се мръщя.
– Не мислиш ли, че това е… – Смърт. Не мога да го кажа, но той знае, че думата е на върха на езика ми, и поклаща глава.
– Не. Не мисля.
Лилит вика за помощ, като ме изтръгва от размислите ми. Андраш е паднал, но е жив. Виждам, че кърви, но той отхвърля опитите на Лилит да му помогне, нетърпелив да се изправи на крака и да се включи отново в битката. Пристъпвам към мястото, където са се скупчили тримата, и очите ми едва не се насълзяват при вида на разкъсаната му плът и изтичаща кръв. Красивото му лице е разкъсано на парчета, а от крайниците му липсват парчета сухожилия, които оголват костите.
– Добре съм – измъква той през болезнена гримаса. – Само ми помогни да се изправя на крака. По-късно ще го закърпя.
– Дотогава ще загубиш твърде много кръв – подхваща Нико, оглеждайки раните му. – Трябва да те измъкнем оттук.
– Няма начин да се измъкнем оттук – изсумтява Андраш. – Твърде далеч сме от изхода, а онези червенооки шибаняци ще се върнат всеки момент. Трябва да се движим, иначе някой от вас ще е следващият.
Точно както преди, не знам какво ме обхваща. Сякаш някой друг нарежда стъпките ми и направлява движенията ми, а аз съм просто марионетка за по-голяма цел. Съд за нечия чужда воля. При клякам на колене и поставям ръце върху опустошеното тяло на Андраш и усещам как изтръпналата светлина се пързаля по дланите ми и танцува по върховете на пръстите ми, преди да отскочи от кожата ми и да го измие. Първоначално той помръдва, а изражението му е също толкова объркано, колкото и на всички останали. Лицето му обаче се превръща в учудено и облекчено, когато тялото му започва да се възстановява. Кръвта по дрехите му се връща в раните, които мистично се затварят и запечатват, а кожата му изглажда обичайния си алабастров цвят.
– Как…? – Лилит се задъхва. Тя прави крачка по-близо, а широко отвореният ѝ поглед се стрелка от мен към Андраш. – Ти го излекува?
Поглеждам русокосия демон, който опипва ново излекуваното си тяло, докосвайки всяко място, където някога е имало зееща рана, и свивам твърдо рамене.
– Предполагам, че да.
Другата половина от групата ни се втурва иззад ъгъла, точно когато Нико помага на Андраш да се изправи на крака. Те спират рязко, докато разглеждат сцената пред себе си: земята, опръскана с прясна кръв, разкъсаните дрехи на Андраш и четири отделни купчини пепел, съчетани с отровната миризма на изгоряло месо.
– Чухме писъците – казва Тойол, очевидно разтревожен. Лицето му е изпъстрено с червени петна, но не изглежда да е ранен. – Опитахме се да те намерим, но те бяха твърде много. Какво стана?
Поглеждаме се един друг, петимата не сме сигурни как да обясним необяснимото. Не знам какво беше това. Не беше нищо подобно на усещането, което изпитвах при владеенето на свещената светлина. Беше по-чисто, по-съсредоточено. И много по-силно от всичко, което някога бях изпитвала. Едно е да унищожиш напълно демоните в пепел, но да излекуваш Андраш? Дори не мога да си го обясня, а и съм прекалено разтреперана, за да се опитам да съчиня прилична лъжа.
Но, за щастие, Андраш ме спасява от препъване в истината.
– Нападнаха ни, но ги отблъснахме и те избягаха.
Каин кимва.
– Да. Ние също. Мислехме, че ще можем да ги изведем от гробището, но на портите има някакво заклинание.
Нико се измъква, а дълбока бръчка издълбава челото му.
– Какъв вид заклинание?
– Сякаш се въртяхме в кръг. Входът е изчезнал. Няма изход. Дори не можахме да прескочим шибаната ограда!- Той поклаща глава и прокарва ръка, покрита с мръсотия и засъхнала кръв, по бръснатата си глава. – За щастие, те просто… си тръгнаха. Паднаха назад, сякаш ги викаха, призоваваха или нещо подобно. Има нещо сериозно прецакано, което се случва тук.
По грубото му поведение мога да кажа, че Каин е по-малко контролиран от обикновено. Дори Дориан и другите магьосници изглеждат разчорлени, което е поразително, като се има предвид, че никога не съм ги виждал дори с кичур коса не на място. Нещо не е наред тук. Нещо зловещо, черно и ужасяващо.
– Легион – прошепвам аз, като извиквам гласа си и реалността, в която всички се бяхме пързаляли. – Той е тук. Демоните бяха само отвличане на вниманието, за да ни хванат в капан. Той не ни изпрати този сън, за да спасим Габриела. Изпрати го, за да дойдем и той да може да ни хване всички наведнъж.
Настана тишина, докато всички усвоявахме откровението, което цяла нощ си проправяше път към повърхността. Толкова много исках да повярвам, че Легион все още е там, че все още може да бъде изкупен. Надявах се, че това е той, който се протяга към нас, точно както го е правил през всички онези времена преди. Защото алтернативата би означавала само едно: той не е достатъчно силен, за да се бори. А аз не съм сигурна, че мога да се боря с Многото, докато се боря и със собствената си съдба.
Първият, който проговаря, е Каин, който пристъпва напред, а погледът му е втвърден с непоколебима решителност.
– Той ни иска тук? – подсмихва се той, без да усеща в гласа си нито нотка на скръб или съжаление. Тогава да отидем да го намерим.

Назад към част 20                                                                   Напред към част 22

Глава 19

Избягваме през задната врата точно когато се чуват сирените за приближаване. Разбирам нуждата да останем невидими, но не се чувствам добре, че оставям умиращ човек на улицата. Трябваше да направим нещо. Но, честно казано, какво бихме могли да направим?
– Мислех, че ти казах да не се обаждаш на Лилит – отсича Луцифер, когато завиваме зад ъгъла на една странична улица.
– Не съм и се обаждал – отвръща Каин също толкова хапливо. – Тя знаеше, че идваме тук. Сигурно ни е проследила.
Тойол и Каин са паркирали джип на няколко пресечки от нас и ние си проправяме път през необичайно разредената тълпа от купувачи и посетители на барове, за да стигнем до него.
– Някой трябва да ми обясни това – казва Тойол и скача на пътническата седалка. Каин е зад волана. – Лил ли е направила това? И какво, по дяволите, тя има общо с „Мор“?
– Тя е Мор – отговаря Каин. – Тя е един от конниците на Луцифер, заедно с Тъмната кралица и Идън.
Тойол се обръща с лице към мен, а изражението му е невярващо.
– Идън?
– Смъртта – Кимвам. – Аз съм четвъртият конник.
– И кралицата. Тя е…
– Война – отговарям аз. – Бомбардировките отвъд океана. Тя е причината.
– О, Господи не. Тя е направила това?
– Не е точно по нейна вина – отговаря Луцифер, изненадвайки всички ни с честността си. – Тя не може да го контролира, точно както не може да го контролира и Лилит. Този смъртоносен грипен щам, който циркулира, е първата чума и се проявява най-силно, когато тя е наблизо. Габриела също не може да го спре. Тя нямаше представа, че е причина за масово унищожение.
– И какво следва? Глад?
– Саския – Луцифер кимва. – Черният ездач.
Тойол се намръщва объркано.
– И Саския е…?
Луцифер изпъшка от нежелание, преди да отговори.
– Дъщерята на Ирин. Държах я в плен, след като Ирин вече не можеше да я контролира. И тя вече е тук.
Озадачен, Тойол поглежда към Каин, който изръмжава:
– Тя е тук? Кога, по дяволите, щеше да ни кажеш това?
– Когато станеше необходимо да знаете. – Луцифер разтваря длани в знак на подигравателно съгласие. – Сега мисля, че е необходимо да знаете.
От шофьорската седалка се чува ръмжене, но Каин се зъби безмълвно, докато маневрира с джипа далеч от Френския квартал.
– Къде отиваме? – Питам, докато минаваме по улица „Канал“.
– Защитена къщата на Седемте. Това е мястото, където Лилит би отишла – Каин само изръмжава.
– Категорично не. Заведи ни обратно в „Светеца“ – заповядва Луцифер с усещане за власт.
– По дяволите, не. Знаеш, че не можем да стъпим вътре, а и няма никакъв шибан начин да изпусна Идън от погледа си. И съм дяволски сигурен, че няма да я оставя да избяга отново с теб. Легионът ще ми отнесе главата.
– Ако заведеш Идън в скривалището при Лилит, всички ще загубим главите си. Не осъзнаваш ли какво представлява тя? Тя е Смъртта. Което означава, че ако тя се активира, този свят и всичко в него ще загине. Колкото по-близо е до останалите трима конници, толкова по-скоро ще изпълни тази съдба.
– Ние ще я защитим, както винаги сме го правили.
– Както винаги сте го правили ли? Вие дори не знаехте къде е тя в продължение на почти седмица. И нека да не забравяме, че я заловиха по време на стражата на Седемте. Уриел я залови когато я пазеха Седемте. Сестра ѝ едва не умря… и всичко това когато тя беше по крилото на Седемте. Това вече не е твоя битка, демоне. Остави възрастните да се справят с това.
Поглеждам нагоре и откривам, че Каин ни гледа през огледалото за обратно виждане, а погледът му е черен като нощ. Той ме чака… чака да избера. Седемте, онези, които ми показаха милост и състрадание, когато мисията им беше да ме убият, или Луцифер, владетелят на Ада, който ме открадна от тях и ме обрече на тази съдба. Това би трябвало да е безсмислено, но въпреки това оставам с вълна от гадене, която заобикаля стомаха ми, докато се опитвам да определя най-добрия начин на действие.
– Прав е – промълвявам аз, като извиквам гласа си. – Луцифер е прав. Твърде рисковано е, след като не знаем къде са Габриела или Саския. Ако това, което трябва да направим, е да останем с Луцифер, за да сме сигурни, че съм отделена от тях, тогава може би трябва да го направя за момента.
Поглеждам към Луцифер, за да го открия да се взира в мен, а изражението му е нечетливо. Изненадан ли е, че съм се съгласила с него? Или е изненадан, че съм избрала него вместо Седемте?
Каин изсъсква проклятие и без да каже нито дума, прави обратен завой, като едва не предизвиква сблъсък. Зад гърба ни се разнасят клаксони, докато той ускорява към Светеца. Усещам топлината на яростта му, която се излъчва от облегалката на седалката му.
Когато спираме пред хотела, Луцифер изскача от него, без да каже нито дума за довиждане. Тойол се обръща към мен, преди да успея да отворя вратата.
– Ето – казва той и ми подава телефон. – Обади ни се, ако имаш нужда от нас – ако имаш нужда от нещо. Ще намерим начин да те измъкнем.
Кимвам и отговарям:
– Благодаря ви. Но всъщност той е добър с мен. Ще ви съобщя, ако имам нужда.
Каин и Тойол наблюдават внимателно как излизам от колата и се присъединявам към Луцифер, който чака на входа на хотела. След като влязохме във фоайето, те все още не са помръднали. По устните на Луцифер играе забавна усмивка.
– Не злорадствай – казвам, когато спираме до асансьора. Когато след секунди вратите се отварят с динг! и ние се качваме, Луцифер има смелостта да погледне недоумяващо.
– Злорадство? Защо да го правя?
– Защото съм тук. И знаеш, че те са ядосани за това.
– А ти?
– Аз ли? – Мръщя се.
– Ядосана ли си, че си тук с мен, а не с тях?
Правя физиономия, най-вече защото не знам как да отговоря честно на този въпрос, без да му дам грешна представа. Дали ме кара да се чувствам добре, че Седемте все още са готови да ми пазят гърба, дори след като съм ги предала? Да. Но дали се радвам, че имам в ъгъла си Луцифер, който знае повече за Ездачите от всеки друг? Също така да. Въпреки това, знаейки това, което знам сега – спомняйки си какво споделихме онази нощ след партито на Аурора – не мога да изхвърля образите от съзнанието си. Не мога да изчистя спомена за ръцете му върху мен, устните му върху тялото ми, бедрата му, които се люлееха между моите, докато аз забивах ноктите си в гърба му, докато стенехме в унисон с него.
Как да забравя това? Как да го забравя? И как мога да рискувам всичко, за да спася Легион, мъжа, когото провъзгласих за любим, знаейки какво съм направила?
От такава дълбочина на предателството не се връщаш. И аз не мога да изтрия действията от съзнанието си.
Стигаме до апартамента без инциденти и Луцифер отива направо към телевизора. Събличам якето си, събувам обувките си и се присъединявам към него в зоната за сядане.
– Проверяваш новините за нещо ново? – Питам го, като вземам лаптопа и се настанявам на дивана.
– Не точно.
Търся в Google повече информация за недостига на храна, за да видя докъде се е разпространила. Заливът е засегнат най-силно, което не е изненадващо, като се има предвид опустошението, на което станахме свидетели днес. Това е като луда крава на стероиди. Чумата не е засегнала само едрия рогат добитък, а всички животни, дори домашните. Изглежда, че от излагането на заразата до изтичането на срока ѝ на годност има само четири часа. Четири часа след заразяването живото същество пада мъртво. Това не прилича на нищо, което страната някога е виждала, а с удара, който понасяме от Чумата, броят на смъртните случаи е астрономически.
– Свещена проклетия. Виждаш ли това?
– Не.
Само за кратко хвърлям поглед в посока на Луцифер, за да го открия, че прелиства каналите. Спира се на Pay Per View.
– Какво правиш?
– Намирам ни нещо за гледане. За какво си в настроение? Комедия? Драма? Порно? – Той размърдва закачливо вежди.
– Какво? Ние не гледаме филм.
– Всъщност точно това ще направим. – Той се настанява до мен и сваля компютъра от скута ми. – В някакъв момент ще трябва да осъзнаеш, че това не е в нашите ръце, Идън. Можеш да се стресираш, да проклинаш и да се тревожиш колкото си искаш, но каквото ще да е, ще бъде, колкото и да се опитваш да се бориш със съдбата. Не можеш да контролираш това. Ще бъдеш това, което си и нищо по-малко. И това не ме притеснява. Така че ще гледаме един филм. Ще замълчиш за края на света, Многото и всички други теми, свързани с демони и ангели, и ще му се насладим. А когато поръчам рум сервиз и покрием масата с каквито пържени и мазни храни успеят да изкарат, ще си натъпчеш лицето и ще го измиеш със студена бира. Разбираш ли?
Зашеметена съм в мълчание от неочакваната му излияние, което той трябва да разчете като съгласие, защото избира някаква кичозна романтична комедия. Започва баналната музика, сигнализираща началните надписи, и аз адски се опитвам да не обръщам внимание. Но са необходими само няколко минути, за да видя как странната, невротична главна героиня се стресира заради някакъв недостижим мъж, за да привлече погледа ми, и със сигурност съм засмукана. Дори не забравям да се смея на забавните моменти. Не, не си спомням. Аз го правя лесно, а Луцифер също го прави. Героят е безнадеждно симпатичен. Мисълта, че ще остане без работа и сама, и се струва като края на света. И за миг завиждам на нея и на така наречените ѝ проблеми. Какво не бих дала, за да се върна в стария си, разнебитен апартамент със сестра ми, да се стресирам от сметките и отново да мразя безперспективната си работа. Мислех, че животът ми е гаден, но бяхме здрави и имахме една друга. Бяхме доволни от обикновения си, прозаичен живот.
Към края на филма Луцифер поръчва обслужване по стаите и наистина, кухнята се затруднява да посрещне нуждите на гостите. Иска ми се да му кажа просто да се откаже целия план – как бихме могли да вземем храна от устата на някого, който наистина се нуждае от нея? Но той ми напомня, че е безсмислено да мисля по този начин. Ако гладът не се справи с тях, ще го направи чумата. А ако Войната се разрази отново на територията на САЩ, няма да има какво да спасяваме. А ако Смъртта… ако съм се активирала, нашият свят така или иначе ще си отиде.
Задоволяваме се с пържени картофи, покрити със сос и сирене, пилешки филета и обещаните бири. Докато чакаме, довършваме филма и Луцифер избира друг – глупав филм, който е толкова тъп, че чак е смешен. След като храната пристига, ние се скупчваме над масичката за кафе, отпиваме бира и се тъпчем с това, което може би е последната ни вечеря.
– Не е нужно да го правиш, знаеш ли – казвам, след като дъвча с пълна уста пържени картофи, задушени със сос, и ги преглъщам с глътка от бутилираната си бира.
– Какво да правя?
– Това – казвам и махам с ръка към нездравословната храна, а после към телевизора. – Престори се, че това е твоето нещо. Преструвай се, че за мен всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Няма да се разпадна.
– Мислиш, че това е за теб? – Той вдига въпросително вежди. – Случи се така, че харесвам глупави филми и лоша храна. Повечето хора ги харесват.
– Да, но ти не си като повечето хора. Ти дори не си човек.
Съдейки по леката гримаса и начина, по който той бързо поглежда обратно към телевизионния екран, подценявам захапката в думите си и се опитвам да се оправя.
– Искам да кажа, че ти си… ти. Организираш пищни вечери с храна, която дори не мога да произнеса. Пиеш вино, които не бих могла да си позволя и за месец. Всеки ден носиш различен дизайнерски костюм. Това не си ти. Пържената храна, бирата, филмовите вечери… това не е твоят живот. Знам, защото само преди няколко месеца това беше моят.
Когато се обръща към мен, в очите му се раздвижват сенки.
– Замисляла ли си се някога, че мога да завиждам на простотата, която някога си имала? Простотата на тези хора, на този свят. Гледаш ме и виждаш само Луцифер, владетеля на всяко зло. Падналият ангел, който някога е бил любимец на баща си и е бил толкова нелюбим, че е бил изгонен от Рая и изоставен от семейството си. Аз съм единственото най-мразено същество в историята на времето и козът за отпущане на всякаква лошотия, която някога се е случвала. Да, напълно си права. Аз нося костюмите и пия виното и излъчвам елегантно превъзходство, и то от много, много дълго време. Но може би, само веднъж, съм искал нещо различно. Може би исках да бъда различен. Може би просто исках да ме погледнеш и наистина да ме видиш.
Първоначалният ми отговор е не мигащият ми поглед. И тъкмо когато възвръщам функцията си да изрека истински думи, той се смее.
– Не. Лъжа. Защо, по дяволите, бих искал да се променям? Не можеш да промениш съвършенството. Дори идеята да се преструвам на човек ме кара да искам да се обеся.
Рефлексно го удрям в рамото.
– Козел. Защо трябва да се държиш като козел през цялото време?
Луцифер разтрива ръката си, сякаш ударът ми наистина може да причини ужилване.
– Прекалено лесно го правиш. Но честно казано, случва се да харесвам ужасна телевизия. А и освен това напоследък се държиш малко като Деби Даунър. Ако не го бях видял сам, щях да кажа, че си си забила два пъти по четири в задника.
– И ако имах малко разум, щях да го използвам, за да набия на кол арогантния ти задник.
– Можеш да опиташ, скъпа – започва той, като взима един пържен картоф. – Но тогава ще бъда принуден да си разваля „Том Форд“ и да откъсна хубавата главичка от раменете ти.
– Хммм – отговарям аз и потупвам с пръст брадичката си. – Това е съмнително. Ти си Дяволът, но не можеш да спреш дори Ездачите, особено най-лошия от тях. И, о, това се оказвам аз. Да не говорим, че имам способността да владея свещена светлина, която ти спаси задника само преди ден. Така че си говори глупостите, колкото искаш. Ще видим кой наистина ще се смее последен.
– Туше – контрира Луцифер, като насочи пърженото към мен. – Но може би не става дума за това, че не мога да те спра. Може би просто няма да го направя. Може би просто ми харесва да те гледам как се гърчиш.
Поклащам глава.
– Ти си дяволски зъл.
– Така съм чувал. Особено след като тази дума произлиза от дявол. Виждаш ли това? Вдъхнових се от самия език, на който говориш. Втъкан съм в тъканта на всички хора от всяка култура. Има много демони, още повече ангели и четирима конници. И все пак аз съм само един. Не забравяй това.
Извръщам очи, но не продължавам да го подпитвам, надявайки се да оставя разговора настрана. Но оставам с думите му, които все още отекват в черепа ми. Ами ако Луцифер всъщност не иска да спре апокалипсиса? Той би могъл повече да спечели, отколкото да загуби. Би могъл собственоръчно да унищожи враговете си и да възстанови империята си. По дяволите, какво му пречи да вземе Земята за себе си?
Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху филма, но между непрестанното ми вътрешно бълнуване, пълния корем и цялостната гадост на деня клепачите ми са като оловни. В момента, в който на екрана се появяват финалните надписи, се изправям на крака и се протягам.
– Ще си легна – обявявам по средата на прозявката.
– Какво? Мислех си за следващия Марвел. Какво ще кажеш за маратон?
Поклащам глава.
– Друг път.
В стаята ми е тъмно, но не се притеснявам от осветление или пижама. Събувам дънките си, свалям сутиена и се качвам в леглото, нетърпелива да проспя последните двадесет и четири часа. Но откривам, че дори в изтощението си е трудно да изключа ума си. Дните ни са преброени. Мога да ги преброя буквално на пръстите на едната си ръка. И ми се струва, че сега сме по-загубени, отколкото бяхме, когато пристигнахме за първи път.
В този момент ми се иска да се откажа. Не мога да продължавам да чакам поредната криза, поредната трагедия, знаейки, че тя ще бъде още по-лоша от предишната. Нефилим или не, не съм достатъчно силна за това. Правя добро шоу за Луцифер и Седемте, но вътрешно съм ужасена. В кой момент спирам да се изненадвам? Кога всичко това ще спре да ме боли толкова много? Как мога да се науча да изключвам всичко това и просто да спра да се интересувам?
Почти бях стигнала дотам. След „Грант Парк“, докато седях на леглото си при Айрин, си казах, че това е то – това е моментът, в който ще спра да се грижа. Това е моментът, в който ще спра да чувствам. И може би наистина щях да го постигна. Но тогава…
Луцифер.
Сякаш ме принуждаваше да чувствам, дори когато това беше гняв и разочарование от него. Той не ме оставяше да онемявам пред цялата болка и разправии в моя свят. Не искаше да ми позволи да стана… като него.
Не знам как се поддавам на сън, но по някакво чудо клепачите ми се затварят и дишането ми се задълбочава. Заспивам в леглото си, в „Света“, под звуците на пияни мъже, които се наслаждават на последните си мигове на Земята.
После се събуждам на гробището. И не съм сама.

Назад към част 19                                                               Напред към част 21

Глава 18

Наистина се чувствам зле, така че веднага щом Луета ни донесе чашите с вода, изпих своята и поисках да ми долее.
– По дяволите – проклина тя тихо, след като тя се отдалечава, за да донесе храната ни.
Честно казано, в момента дори не мога да си помисля за ядене, но знаейки, че това може да е буквално последното ни хранене, оставам с противоречиви чувства. Ако ресторантите в един от най-натоварените райони в страната не могат да поддържат запасите си от храна, какво означава това за обикновените хора? За бедните? И колко от тях ще рискуват да се заразят от Мор, само за да могат да нахранят семействата си?
Сякаш ние – Конниците – сме свързани не само със съдбата, но и с чумата. Чумата задвижи топката, а когато се появи Войната, тя раздели ресурсите на страната. Хората излязоха и започнаха да трупат храна и вода. А сега, когато пристигна Гладът, няма достатъчно храна за всички. Ако първите трима от нас по невнимание са убили десетки хиляди, какво бих могъл да направя аз? Как може Смъртта да е по-лоша от болестите, насилието и глада?
Храната ни пристига и макар че бих предпочел да я дам на някой, който има по-голяма нужда от нея, аз ям колкото мога по-бързо, знаейки, че ще имам нужда от силите си, ако имаме някаква надежда да сложим край на всички тези страдания.
– Трябва да се свържем със Седемте – предлагам, след като съм се нахранила. – Имаме нужда от помощ. И може би, ако Лилит знае, че е предизвикала тази епидемия, би могла да се опита да се пребори с нея.
Когато Луцифер поклаща глава, не съм ни най-малко изненадана.
– Колкото сте по-близо една до друга, толкова шансовете да се активирате са по-големи. Ездачите работят като ефекта на доминото. В крайна сметка единият предизвиква другия. Ако успеем да съберем и трите на едно централизирано място, това ще бъде катастрофално.
Повдигам вежда, разбирайки защо Луцифер се е опитал да ме изолира.
– Значи затова си бил ядосан, че Габриела е тук.
– Правилно – кимва той. – Ако сте разпръснати един район няма да бъде напълно затрупан от зарази.
– Но със сигурност заразите ще се разпространят, нали? Вирусът на грипа вече засегна източното крайбрежие и се съобщава за случаи отвъд океана.
– Но вие не сте в чужбина. Вие сте тук. Ако и тримата първи конници се появят в Ню Орлиънс, ти със сигурност ще бъдеш активирана.
– И бих донесла смърт на всичко по пътя си.
Въздъхвам от безнадеждността си и отдръпвам чинията си. Шансовете винаги са били срещу нас, но това е много по-лошо, отколкото очаквахме. Ако Гладът е тук, това означава, че Саския трябва да е наблизо. А при залавянето на Габриела няма как да знаем дали я държат в града, или другаде. Лилит, която е на другия край на страната, е последната ни надежда, но не се знае колко дълго ще остане там. Ние сме тук от почти седмица. Със сигурност тя и Андраш са на път обратно към Чикаго или към друга мисия. И ако сведенията на Тойол са достатъчни, то те ще тръгнат по следите на Легиона, който е извършил убийство-самоубийство, също като нас.
– Мислиш ли, че Легион е способен да направи това? Да освободи Конниците?
Луцифер започва да клати глава, след което свива рамене.
– Вече не знам на какво е способен. Със сигурност е достатъчно могъщ, но винаги е бил повече мъченик, отколкото убиец. Щеше да предвиди, че ще има масови жертви, и да намери друг начин да сложи край на живота си.
– Надявам се, че си прав – кимвам аз. – Защото ако знаеше, че е причинил всичко това, никога нямаше да може да си прости. Няма да има причина да се опитва да се пребори за връщането си.
– Да, ще има. Той има една много добра причина – не се съгласява остро Луцифер. – Ти.
Въздъхвам, като ми се иска да вдъхна живот на думите му.
Винаги съм вярвала, че един мъж никога няма да бъде ключът към моето спасение. Без значение колко яростно се грижи за мен, аз нямаше да бъда цяла, благодарение на неговите чувства – съм цяла. Любовта му би могла да облекчи болката от самотата. Тя можеше да успокои жилото на дълбоко вкорененото чувство за не адекватност. Можеше дори да е достатъчно силна, за да зашие разкъсаното ми сърце, но нямаше да спаси душата ми. Това зависеше изцяло от мен. И никакви красиви усмивки и още по-красиви думи не биха могли да променят това.
Започвам да осъзнавам, че същото щеше да е и с Легион. Защото разбитите хора не могат да излекуват разбитите хора. Без значение колко дълбоки са чувствата ми към него, не мога да си представя да се опитвам да събирам парчетата от живота му, когато ръцете ми са твърде пълни с моите собствени.
Но все пак бих го обичала. Накъсани парчета и всичко останало.
Луета се връща, за да събере чиниите. Луцифер и аз не разменяме нито дума помежду си, докато не се изправя.
– Къде отиваш?
– В банята – отговарям аз. Все още не се чувствам добре, но сега нервите са заменили глада.
Погледът на Луцифер обхожда пространството, преди да започне да се изправя на крака.
– Ще дойда с теб.
– Нямам нужда от детегледачка – настоявам аз. – Това е на двайсет метра от мен.
– И все пак… не бива да си сама.
Извръщам очи и си поемам нетърпеливо дъх.
– Имам нужда от три минути уединение. Ако не се върна в рамките на това време, можеш да ме последваш. Става ли?
С присвити очи Луцифер стиска устни.
– Добре. Три минути.
Насочвам се към тоалетната зад ъгъла, като внимавам да не изпускам от очи каквито и да било отличителни знаци, които биха могли да послужат като улика. Нямам представа за какво. Но ако тук има сила, достатъчно силна, за да направи Луцифер и Тъмното царство безполезни, за да залови Тъмната кралица, тогава съм достатъчно умна, за да знам, че няма да я виждаме за последен път.
С длан, притисната към врата, обозначена като дамска тоалетна, улавям с ъгълчето на окото си размазано движение. След това, със затихването на безсмъртен сърдечен ритъм, ме вкарват вътре. Предната ми част се сблъсква със стената достатъчно силно, за да ме убоде по бузата, когато съм притисната към нея. Но не и преди да грабна пистолета, скрит в основата на гръбнака ми, и да притисна цевта към корема на нападателя. Едно погрешно движение и куршумът ще разкъса червата му и ще прекърши гръбнака му.
– Ставаш все по-бърза – изсумтява той, гласът му е по-грапав от последния път, когато говорихме.
– Ставаш все по-небрежен – отвръщам аз.
Стискането на задната част на врата ми се отдръпва, което ми позволява да се обърна и да се изправя пред най-страшния демон, който някога съм виждала. Спомням си първия път, когато го видях – набъбнали мускули, черни, мъртви очи и лице, обезобразено в постоянно белязана усмивка. Помислих си, че гледам въплъщение на злото. И след като научих, че е Демонът на убийството, винаги се опитвах да се държа на здравословна дистанция от него. Обаче като го гледах със сестра ми, гледната ми точка за него напълно се промени и ме накара да съжалявам за предразсъдъците си. Мислех, че измамата на Феникс ще е най-лошата част от всичко това, но най-много съжалявах за Каин. И съдейки по дълбоката бръчка, белязала и без това обезсърчителното му лице, знам, че съм загубила доверието му завинаги.
– Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, правиш в Ню Орлиънс? И защо, по дяволите, си мислиш, че ще ти се размине да ме ограбиш?
Закрепвам оръжието си, след което бързо преглеждам банята, за да се уверя, че сме сами.
– Ирин ни изпрати. Все още не знам, но Каин… гадости се случват. Нещо ужасно идва.
– Не е гадно. – Той прокарва ръка по бръснатата си глава. – По дяволите, Идън. Не само че пренебрегна директна заповед и избяга с шибания Луцифер, но и извърши престъпление срещу Седемте, което се наказва със смърт. Разбираш ли това? Знаеш, че не мога да оставя това така.
Опровержението е на върха на езика ми, но отказвам да хвърля Феникс под ударите на автобуса. Дължа му го. И няма да го изкарам предател на семейството му. Той ме е подкрепял повече от няколко пъти. Сега трябва аз да го направя.
– Знам. Съжалявам. Но трябва да разбереш, че не бих го направила, ако не беше необходимо.
– За какво е необходимо?
За да спася Легион?
За да убия Легион?
Така или иначе, той няма да разбере. Не и докато не узнае цялата истина. А точно сега дори аз не мога да я обясня.
Каин изважда телефона си.
– Тойол охранява сградата. Трябва да съобщя на останалите за местоположението ни.
Преди да успея да се спра, изтръгвам телефона от ръката му и го пращам да се разбие на плочките на пода. Сензорният екран се разбива на милион парченца.
– Какво става?!
– Съжалявам – заеквам. – Но те не могат да дойдат тук. Особено Лилит.
– И защо, по дяволите, не?
– Защото.
– Защото защо, Идън? Нямам време за тези глупости.
По даден знак, сякаш е репетиран, Луцифер влиза в банята, стойката му е безстрастна, изражението му е хладно. Маската, която винаги носи, когато се занимава с външни хора. Чудя се кой ли, освен мен, е виждал истинския му образ.
– Защото пристигането на Лилит със сигурност ще бъде началото на края.
Каин се мръщи на Луцифер, като го гледа нагоре-надолу с повече презрение от обикновено.
– И какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Това означава, че Лилит е първият от Четиримата конници. Тя е Мор. И като я довеждаш тук, обричаш тези хора на чума, която не прилича на никоя друга. – Луцифер избърсва невидима прашинка от девственото си сако. – Сега, ако искате да сте отговорни за смъртта на милиони невинни хора, непременно бъдете мои гости. Не е като гражданите на Ню Орлиънс да не са преживели достатъчно. Какво е още една вълна на опустошение?
В гърдите на Каин се чува ръмжене, докато той пристъпва напред, почти нос в нос с Луцифер. Разбира се, Луцифер не е смутен и изглежда по-скоро раздразнен от присъствието на Каин, отколкото уплашен.
– Всичко това е твоя работа. Ездачите са твой домашен проект. Ако Лилит е Зараза, тогава всяка пролята кръв е на твоите ръце.
Луцифер маха пренебрежително с ръка, преди да погледне надолу към кожичките на ноктите си.
– Може би е така. Но ти си този, който пусна големия лош вълк от клетката му. Кой мислиш, че ги е активирал?
Каин се намръщва и прави крачка назад. Очите му се стрелкат от Луцифер към мен.
– Легион?
Кимвам.
– Не сме сигурни дали го е направил Многото, или той. Ездачите са единствените, които може би са достатъчно силни, за да го победят в пълна сила. Ние бяхме активирани или за да отприщим Ада на Земята, или за да го повалим.
Сгъвката между веждите му се задълбочава.
– Ние?
– Да. – Преглъщам, преди да вдигна брадичката си в знак на изкуствена смелост. – Аз съм Смъртта.
– Майната му – изплюва се Каин. После обръща твърдия си поглед обратно към Луцифер. – И ти знаеше за това, нали?
Луцифер свива рамене безгрижно.
– Е, не е като да съм имал някакъв контрол върху това кои ще са Ездачите. Аз съм могъщ, но не достатъчно могъщ, за да пренапиша историята. Лилит, Идън и останалите от Ездачите са първите от своя вид. Не можеш да промениш баланса на природата без последствия. Това проклятие е избрало тях, а не мен.
Каин започва да се разхожда, челюстта му тиктака яростно.
– Кой друг знае за това?
– Тъмният крал и принцът – отговаря Луцифер. – Тяхната кралица е пленена от този, за когото подозирам, че е Ставрос, техният баща и съучастник на Уриел.
– Тя е Война – добавям аз. – И ние трябва да я намерим. Извинявай ме колкото искаш по-късно, но точно сега имаме нужда от помощта ти. – Пристъпвам напред с отворени длани, надявайки се да го вразумя въпреки прегрешенията си. – Моля те, Каин. Знам, че ми нямаш доверие.
– Адски права си, че не ти вярвам.
– Но Габриела… тя е добра, мила, вярна. Много ми напомня на сестра ми и се надявам, че един ден двете ще могат да се срещнат. Освен това тя е бременна. И ако нещо се случи с нея или с бебето ѝ, никога няма да мога да си го простя. Ако има нещо – всичко, което мога да направя, за да започна да печеля доверието ти, ще го направя. Само не позволявай тази жена и нероденото ѝ дете да умрат, защото съм те прецакала.
Каин спира да се разхожда, за да ме погледне, а челюстта му се движи бързо. Накрая въздъхва.
– Къде са я видели за последно?
– В едно имение в града. Изглежда изоставено, но е омагьосано с ужасна магия. Дори Тъмните не могат да я открият.
– Дай ми Изкупителя. – Когато се поколебах, той добави: – Ако искаш помощта ни, ще го върнеш. Или аз ще си го взема обратно.
Кимвам, след което неохотно посягам към палтото си и откачам кинжала от ножницата. Не бях толкова глупава, че да очаквам да ми позволи да го задържа, но все пак е гадно, че не мога да остана вярна на Феникс. Макар че мисълта да го забия в гърдите на Легион е нещо, което дори не мога да си представя, колкото и да се опитвам да се убедя, че съм достатъчно силна, за да го направя.
– Още веднъж съжалявам – казвам, като го поставям в ръката на Каин. – Не исках да те предам, а когато го взех… – Спомням си измъченото лице на Феникс, сълзите му, мъката в гласа му. – Мислех, че постъпвам правилно… за всички нас.
Той свива устни и изсъсква с присвити очи.
– Не беше твое да го вземеш. Може и да си била някаква на Легион, но не си една от нас. Нямаш право да го притежаваш.
Това ме жегна, но просто кимнах, прехапвайки репликата си. Защото знам, че е прав – не съм една от тях. Може и да са отворили дома си за мен някога, но винаги са гледали на мен като на задължение – бреме. И да, боли ме, но не мога да очаквам да ме приемат, когато единствената им причина да ме открият е била да правят това, което умеят най-добре – да убиват. Бях мисия, която се превърна в продължителен гост в дома им. А за Каин винаги съм била нежелана.
– Сега – започна Каин, като закрепи острието във вътрешния джоб на якето си, подобно на онова, което беше предназначено за мен. – Разкажи ми за това имение.
Влизаме отново в основната трапезария на малкия ресторант и установяваме, че е празна, освен Тойол. Съпротивлявам се на желанието да го прегърна, което е подвиг, когато той ме посреща с топла, крива усмивка.
– Здравей, лепкави пръсти. Липсваше ми.
– Здравей и на теб – отговарям, като се опитвам да не допусна облекчение в гласа си. Страхувах се как ще се отнесат с мен останалите, след като съм извършила такъв непростим грях.
– Знаеш ли, определено трябва да те направя мой дубльор. Ти си хитра малката.
Усмихвам се стегнато в отговор, като си спомням думите на Каин: Аз не съм от тях.
– Сигурно ли е? – Каин пита над главата ми.
Тойол кимва веднъж.
– Потвърждавам. Целият персонал си е взел почивка тази вечер. Периметърът е обезопасен.
Четиримата сядаме на една празна маса и аз за кратко се чудя какво има предвид Тойол с коментара си за служителите в ресторанта. Не искам да мисля, че те биха били способни да наранят невинни хора толкова небрежно, но те са демонични убийци. А отчаяните времена изискват отчаяни мерки.
– Разкажи ни – изисква Каин, след като сме се настанили. – Разкажи ни всичко.
През следващия половин час разказвам за всичко, което се е случило, откакто пристигнахме в Ню Орлиънс, като пропускам частта за това, че с Луцифер сме спали заедно. Не защото не си спомням напълно. А защото си спомням и голяма част от мен иска да не си спомням. Голяма част от мен би искала тези часове на несравнимо блаженство и страст все още да са забулени в черно, за да не ме преследват постоянно до лудост. Това, което се случи между нас… не мога да го опиша. Сякаш двете ни души бяха изгубени в мрака в продължение на хиляди години, отчаяно търсейки другата, и най-накрая се намерихме. Никога не бях усещала толкова дълбока, толкова интимна връзка с когото и да било, дори с Легион. Сякаш през целия си живот бях гниещ труп, а неговото докосване, целувката му, пенисът му ме върнаха към живот.
И тогава се събудих.
И под яснотата на утрото осъзнах, че все още съм мъртва отвътре. И това, че съм била с него, е било само един жесток сън.
Как да забравя това? Как да продължа така, сякаш това не е имало значение? Сякаш той не беше толкова яростно внимателен, нежен любовник, който се отнасяше с мен така, сякаш не съществуваше друга жена в тази вселена, когато ме погледнеше? Мога да си кажа, че той е такъв с всички – опитен манипулатор, който ще каже и направи всичко, за да получи това, което иска. Но после си спомням онази вечер, когато го видях с Кайро и тяхната спътница. Той изглеждаше… изгубен. Почти тъжен. Сякаш изобщо не усещаше нищо, а удоволствията на тялото му бяха просто неволна реакция.
Чудя се дали Кайро го е галил по косата, след като са правили секс. Дали се е чувствал в безопасност с него и си е позволявал да заспива по корем. Знам отговора, но въпреки това искам да си кажа, че го е направил. Искам да вярвам в това. Тогава може би ще успея да се убедя, че това, което сме имали, не означава нищо за него. Че аз не съм значела нищо за него.
Че той не означава нищо за мен.
– Ще поставя топлинни сензори около и вътре в дома – казва Тойол и ме изтръгва от вътрешните ми терзания.
– Това няма да има значение – крещи Луцифер до мен и поклаща глава. – Имаме основания да смятаме, че Легионът се захранва от смъртта на Серафима-Рафаел. А Ставрос може да се възползва от тази сила, за да подсили собствената си магия.
– Изкупителят би погълнал жизнената сила на Рафаел – контрира Каин.
– Не го е направил. Проверих. – Луцифер размахва длан в посока на демона. – Виж сам.
Каин хвърля поглед към Тойол, след което прави бързо сканиране на ресторанта, за да се увери, че наистина сме сами. След това изважда острието и внимателно го поставя на масата. Гледаме тихо, без дори да си поемаме дъх, докато Каин оставя ръката си да виси над острието. Лицето му е притиснато от концентрация, подобно на това на Луцифер, докато мислено търси душата на Рафаел.
– По дяволите – изплюва той и отдръпва ръката си, за да прекъсне връзката, която е установил с кинжала. – Не мога да го намеря.
– Луцифер каза, че върху него може да има някакво сифонно заклинание. Това може да е причината Джин да не умре моментално. Може би има начин да го обърнем и да го спасим – предлагам аз, опитвайки се да погледна откъм светлата страна на иначе гадната ситуация.
Но оптимизмът е за глупаци. Трябваше да го науча отдавна.
Тойол и Каин се споглеждат, израженията и на двамата са мрачни. Кълна се, че виждам как в присвитите очи на Тойол се появяват сълзи, преди да се обърне.
– Джин е мъртъв – изревава Каин, гласът му е суров. – Той си отиде.
– Какво? – Думата не е нищо друго освен накъсан шепот.
Каин кимва веднъж.
– Снощи получихме известие от Феникс и побързахме да се върнем в Чикаго. Той загина в рамките на няколко минути след пристигането ни. Лилит и Андраш все още са при Ирин… в траур. Феникс е… – Той преглъща трудно. – Всички знаехме, че това ще се случи, но той го приема най-тежко.
– Но… но… – Заеквам, опитвайки се да прикрия скръбта си, но не успявам. – Мислех, че кръвопреливанията действат. А Адриел… мислех, че може да помогне.
Той поклаща глава.
– Беше, поне достатъчно, за да го запази жив. Но после снощи нещо я отслаби и той се обърна към най-лошото. Не можа да се възстанови и никой от нас не можеше да направи нищо.
Снощи.
Точно снощи Луцифер беше открил жизнената сила на Джин в Изкупителя. Той потвърди, че умира, но аз си мислех, че има още време. Тогава…
Имението.
Използвах свещената си светлина, за да разбия заклинанието, което ни беше пленило. Взривът беше толкова силен, че проряза осквернената от ангелите магия на Ставрос. Дори Тъмната кралица, най-могъщият съществуващ магьосник, и Дяволът не можеха да я разкъсат, но аз успях. Аз, полусерафимската гадост.
Сигурно съм черпила от силата на Адриел. И правейки това, сигурно неволно съм убил Джин.
Докосвам треперещите си пръсти до разтворените си устни, за да прикрия риданието си.
– Много съжалявам. Аз… не знаех.
– Как можеш? Захвърлихте комуникацията си. Опитвахме се да се свържем с теб в продължение на дни, само за да установим, че цялата техника, която Тойол ти беше дал, все още е при Ирин. Знаех си, че трябваше да сложим проследяващо устройство в това нещо – казва той, посочвайки коженото яке, което нося. – Но останалите настояваха, че можем да ти се доверим. И ето те тук – лъжец и крадец. Трябваше да разпитам човешкия пилот и стюардесата от самолета, който те докара тук, и да застраша съюза ни с Ирин. А после да открия, че си тук с него? – Той се подиграва, като изпъва брадичка към Луцифер.
Както винаги арогантен, Луцифер само свива рамене.
– Можеше и по-зле.
– Съмнявам се в това – мърмори Каин. – Трябваше да знам, че ще я доведеш тук, едно от малкото места на Земята, където демоните не могат да влизат. Това е сериозна омраза към себе си.
– Себе омраза? Виждал ли си се напоследък? Ти си едно шибано шоу на ужасите, демоне на убийството. Защо не кажеш на Идън как си се сдобил с този белег?
Игнорирайки препирнята, Тойол се заема със смартфона си. Модифицирал го е така, че да може да хаква всяка система за наблюдение в града, включително полицията на NOLA. Аз обаче се изкушавам да чуя повече за Каин и за това какво евентуално може да е осакатило лицето му от устните до ухото. Но преди да успея да го попитам, се чува разтърсващ удар във външния прозорец на ресторанта, който гледа към улицата. След половин секунда всички сме на крака, с извадени оръжия и приклекнали в отбранителни позиции. Но няма заплаха, поне не за нас. Само за всеки друг невинен живот в Ню Орлиънс.
Кръв и слюнка се размазват по мръсното стъкло, а един мъж отчаяно вика за помощ. Молещите му очи са яркочервени, а от ушите му тече кръв. Той отново удря по стъклото, молейки се някой да го пусне вътре, викайки Бог да го спаси от нещастието му, преди да рухне на тротоара. Гледаме с ужас в продължение на минути, никой от нас не знае какво да прави. Когато най-накрая се откъсвам от ужасяващия си транс и пристъпвам напред, Луцифер ме спира.
– Вече е твърде късно – казва той мрачно.
– Какво? Този човек има нужда от помощ! Тойол, обади се на 911!
Но дори той знае, че това, което казва Луцифер, е вярно, и не прави нито крачка. И ако се съди по каменното изражение на Каин, поне веднъж той е съгласен с Луцифер.
Твърде късно е.
Вече е твърде късно.
– Това се случва наистина, нали? – Прошепвам, а в тона ми отеква мъка. – Тя е тук.
– Кой? – Пита Тойол.
Все още не бяхме стигнали до тази част. Не му бяхме разказали цялата история.
Обръщам се към него, а широките ми очи са оцветени от страх.
– Мор – Заразата. Тя е тук.

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

Глава 17

След като претърсихме всяко тъмно кътче на къщата, се върнахме в „Света“ точно когато слънцето започна да наднича през тежки сиви облаци. Едва сме прекрачили прага на апартамента „Луцифер“, преди гневът на Дориан да пробие хладната му външност.
– Разкажи ми още веднъж – изригва той, приближавайки се толкова близо до мен, че усещам ледения му дъх. Дори температурата в стаята спада с няколко градуса.
Преразказвам всичко отново, точно както го направих в имението. Знам, че е ядосан, има пълното право да бъде. Но също така знам, че е ужасен. Габриела е неговата съпруга, неговата кралица. И аз бях последният човек, който я е виждал. Затова му разказвам как стигнахме до тъмна, празна къща и как всяка стая изглеждаше изоставена от месеци. Разказвам му как и двете усетихме присъствие, което не можехме да обясним и което ни доведе до стълбите, и колко силно се надявахме, че това са те. И му разказвам как стигнахме до онази съдбовна стая и как вратата изчезна точно пред очите ни, оставяйки след себе си демоничните символи, които ме преследваха от дни.
– Тя… не можеше да диша – заеквам аз. – Направихме всичко. Всичко! Каквото и да е имало в тази стая, то унищожи магията ѝ и нямаше изход.
– Същото беше и при нас – казва Нико и се приближава, за да сложи успокояваща ръка на рамото на брат си. – Мисля, че това беше капан за нея. Ето защо нейната магия беше безполезна, но те дори не взеха предвид тази на Идън.
– Защото не са знаели – добавя Луцифер. – Идън може да владее свещена светлина, нещо, което никой друг нефилим не може да прави. Те не биха могли да знаят, че тя е способна да я предизвиква.
Нико приближава брат си, като го отдръпва от мен.
– Ще я върнем, Ди. Обещавам. Габриела е силна. Те няма да могат да я задържат за дълго.
Дориан кимва, но челюстта му все още е стегната от презрение. Накрая ме освобождава от погледа си и се обръща.
– Ще изпратим всичките си сили. Искам всички магьосници до един да я търсят. Обади се на Сайръс. Той трябва да накара вампирите да се заемат с това.
– Ще го направя. Междувременно трябва да ме оставиш да се справя с това. Синът ти има нужда от теб. В момента си твърде емоционален, а ние не можем да рискуваме да допуснем грешки.
– Грешката беше, че те оставих да ме убедиш, че може да им се има доверие! – Дориан изръмжава, размахвайки бясна ръка към мен и Луцифер. Не казвам и дума.
– Това не беше по вина на Идън – изтъква Луцифер, изненадващо заставайки в моя защита. – Това беше дело на Тъмната магия. Така че, ако искаш да обвиниш някого, обвини баща си.
– А къде трябваше да бъде баща ми, а? – Дориан отправя предизвикателство, стискайки юмруци от двете си страни. – Защо не е в Ада, където го поставихме?
Луцифер отговаря със стегната усмивка и аз съм му благодарен. Макар да оценявам това, че се застъпва за мен, няма да му позволя да се бори за мен. Не и когато това лежи единствено на моите плещи. Трябваше да се изкажа. Трябваше да се опитам да я спра, но не го направих. С всичко, което имаше да губи, ѝ позволих да ме надвие и да избяга в онази стая, знаейки, че от другата страна има нещо зловещо. И не мога да си простя за това. Мога само да се опитам да го поправя.
– Тя е бременна.
Стаята замлъква зловещо за дълъг миг, преди Дориан да се обърне с лице към мен, а погледът му да се превърне в светещ, син ад.
– Какво каза?
– Габриела… тя е бременна. Щяла е да ти каже след това. Но сега… – Преглъщам хлипането, заседнало в гърлото ми. – Трябваше да се опитам да я разубедя да не ходи, но не го направих и съжалявам. Исках да уважа желанието ѝ.
Дориан проблясва в пространството точно пред мен толкова бързо, че дори нямам възможност да направя отбранителна крачка встрани. Луцифер обаче вижда заплахата, материализира се точно пред мен и го избутва назад, като го праща да прелити стаята, за да се приземи върху стриптийзьорския пилон с достатъчна сила, за да го огъне. В рамките на един миг той отново е на крака и напредва. Нико го хваща за раменете и го дърпа назад.
– Приех те в дома си! Доверих ти се около семейството си! И ти позволи на жена ми да влезе в тази къща, знаейки добре, че носи нашето дете?
– Тя не е виновна за това, Ди! – Нико се озърта, използвайки цялата си сила, за да попречи на брат си да откъсне главата ми. – Знаеш, че Габриела не би позволила на никого да я спре. Тя е направила своя избор. Идън няма нищо общо с това. Това не е по нейна вина!
– Шибано си прав за това. Вината е негова! – Дориан изкрещява и насочва гнева си към Луцифер. – Ти си направил това. Ти ги избра за свои Конници и сега жена ми и бебето ми ги няма.
Той се измъква от хватката на Нико, но не се придвижва напред.
– Кълна се в трона си, че ако нещо се случи с тях, ще отприщя цялата си Тъмна сила върху твоето царство. Ще има война.
Обръща се и тръгва към вратата, като на излизане почти я изтръгва от пантите. Нико се обръща към мен с извинение, което блести в очите му.
– Той просто се страхува. За Габриела е чудо, че изобщо е заченала. Той не искаше да го каже.
Мога само да събера кимване в състоянието си на шок и срам, преди той да последва брат си и да излезе от апартамента.
– Прав е – тихо заявява Луцифер. – Това не е твоя грешка. Моя е. Трябваше да знам, че Аврора ни е заложила капан. Тя знаеше, че никога няма да се доверя на нея вместо на Николай.
Поглеждам го през замъглените от сълзи очи, но не мога да кажа нито дума от страх, че ще се поддам на прилива на емоции, който в момента заплашва да ме удави. Затова просто се обръщам и влизам в стаята си, неспособна да се изправя пред това, което съм допуснала да се случи. Неспособна да се изправя пред него, знаейки, че именно споменът за него ми даде дори силата да се освободя от Тъмната магия.
Отвръщам се от Луцифер, защото това е, което трябва да направя, а не това, което искам да направя.
Не знам колко време е стоял пред вратата на спалнята ми, обмисляйки всички причини, поради които трябва да ме остави на собственото ми нещастие. Но когато завърта топчето и влиза вътре, ми трябва всичко, за да не се срина на пода.
Поглеждам го, очите ми са облени в сълзи, но не казвам нищо. Защото знам, че с него не е нужно да го правя. Той знае от какво се нуждая и не изисква съгласието ми.
Луцифер разкопчава ципа на якето ми и го смъква от раменете ми, оставяйки го да падне на пода. Оръжията, които крие, изтракват, но той не изглежда ни най-малко притеснен. Точно сега и аз не съм. Мога да се съсредоточа само върху пръстите му, които ловко разкопчават копчетата на панталоните ми и ги спускат надолу по краката ми.
– Луци… – Опитвам се да се задуша, но дори сричките разкъсват гърлото ми на парчета.
– Шшшшш… просто ми позволи – шепне той. – Просто ми позволи да се погрижа за теб.
И аз му позволявам. Позволявам му да издърпа ризата през главата ми. Позволявам му да ме сложи на леглото и нежно да постави главата ми на възглавницата. Позволявам му да легне до мен и да придърпа тялото ми към своето.
Защото в този миг, издълбан от една разбита вселена, в която той не е това, което е, и аз не съм това, което съм, това е всичко. Неговото тяло е цяр и топлината на прегръдката му властва. И дори когато съвестта ми води война с емоциите ми, усещането на гърдите му под разплаканата ми буза е главнокомандващ, а аз съм просто подчинена на докосването му.
Помня това, както помня собственото си име.
Помня го.
И макар че това би трябвало да ме плаши, да ме ужасява до мозъка на костите ми, то е единственото, което ме държи вкоренена в това легло, в тази стая, в този свят. Той е моята котва в тази жестока буря, която ме усуква и дърпа по всички възможни начини. Очите му, безгранични като галактики, осеяни със звезди, ми напомнят, че в мрака има красота. И засега това ми е достатъчно. Това е всичко, което ми е останало, за което да се хвана.
Той ме държи здраво и лежим в мълчание. Няма неловкост или страх. Няма очакване за нещо повече, когато нямам какво повече да дам. Душата ми е на възел и по някакъв начин самото му присъствие ме поддържа. Не изцяло, но достатъчно, за да не позволя на срама да ме открадне.
Не искам да заспивам от страх, че ще сънувам, но някак си го правя. Може би е от изтощение, може би е от тялото му, което прогонва неизвестността, но аз не сънувам. И когато се събуждам и следобедното слънце нахлува през прозореца ми, хвърляйки златна светлина върху нашите тела, той все още е тук, все още ме държи. Гледа ме така, сякаш ще се разпадна на пясък и ще се изплъзна през пръстите му.
Ако това беше друго време и друго място, щях да се срамувам от състоянието си на голота. Би трябвало да се срамувам. Но вместо това съм благодарна, че той е тук. И това също би трябвало да ме изпълва със срам.
– Хъркаш – прошепва той, като се усмихва меко и закачливо.
– Не хъркам – отвръщам, преди да се обърна. Остават ни по-малко от шепа дни, а сега не само трябва да намерим Легион, но и Габриела. Не мога да си позволя да се крия повече в леглото с него, дори и това да е единственото, което искам да направя.
– Говориш и насън.
Поглеждам към него с присвити очи, докато вдигам ризата си.
– Така ли?
– Да.
– О. – Усещам как кръвта в бузите ми се нагрява, което е абсолютно нелепо. – Какво казах?
– Предимно неразбираемо бърборене. Но ти също така продължи да казваш, че си спомняш. Кажи ми, скъпа Идън. Какво си спомняш?
Едно мое свиване на рамене е нагла лъжа.
– Не знам.
– Сигурна ли си в това? – Гласът му е изпълнен със скептицизъм.
– Откъде да знам? Аз спях, помниш ли? – Насочвам се към банята. – Скоро ще вляза под душа.
Луцифер безцеремонно смръщва вежди и се придвижва до ръба на леглото.
– Ще си взема халата.
– Не-не-не – поклащам глава. – Няма как да стане по дяволите. Дори ако притежаваш последното парче сапун на Земята.
– Но… аз съм мръсен – отговаря той и изпъва долната си устна.
И за пръв път от много време насам се усмихвам и усмивката ми не е оцветена с болка или раздразнение. Не го правя, за да прикрия страха си. Правя го, защото по някакъв свой извратен начин Луцифер е мил. А когато добротата е новост, я приемаш там, където можеш да я намериш.
Дори ако идва от проклетия Дявол.
Скачам под душа, а когато излизам, Луцифер не само го няма, но и захвърлените ми дрехи са прибрани, а леглото е оправено. Знам, че се чувства зле заради случката с „Конниците“, а загубата на Габриела трябва да го е притеснила точно толкова, колкото и мен. Но все пак поведението му е толкова нехарактерно, че ме тревожи. Възможно ли е да компенсира поредната си грешна стъпка? Не бих се изненадала ни най-малко.
Той седи в общото пространство, тъкмо изгладен и облечен, когато излизам от стаята си, със същата книга отпреди в ръце. Предполагам, че е изключително начетен и културен, но все пак е малко шокиращо да си го представя като този изискан, култивиран джентълмен, който се възбужда от изнасилване и осакатяване.
– Какво четеш? – Питам го като поздрав.
Той затваря книгата и я поставя в скута си.
– Някаква стара прашна книга, която взех от колекцията на Ирин.
Заемам мястото срещу него и започвам да подреждам и презареждам оръжията, които съм взела със себе си.
– Има ли нещо интересно?
– Завладяваща – отговаря той, съблазнявайки всяка сричка с езика си. – И така, какви са плановете ни за днес?
– Искам да излезем и да потърсим нещо, което може да ни насочи към Ставрос. Той трябва да стои зад изчезването на Габриела. А ако Ставрос работи с по-малките демони, той ще знае къде да намери Легион. Имаме четири дни. Мислиш ли, че можем да попитаме отново вещиците?
Луцифер свива рамене.
– Струва си да опитаме.
Кимвам.
– Добре. Да започнем да обикаляме по тротоарите. Искам да проверя отново и тази къща.
Влажността е забележително лепкава и ако не беше модифицираното ми яке, което крие оръжията ми, щях да го изхвърля. Знам, че това е Югът и всичко останало, но е зима. Студените месеци в Чикаго са горчиви и непростими. Въздухът буквално щипе кожата ти. Затова е странно да се потим, докато си проправяме път през портите на гробището.
Луцифер спира на място точно преди да стигнем до гробницата на Мари Лаво и вдига длан пред мен, за да спре напредването ми.
– Нещо не е наред.
– Какво?
– Вещиците… отказват ни да преминем. Те не ни искат тук.
– И… откъде знаеш това?
Очите му обхождат празното гробище. Преди дни тук беше пълно с хора. Сега на това място няма жива душа, дори и екскурзоводите.
– Защото те ми го казват. Те… крещят.
Не чувам нищо и ми се струва някак глупаво, че Луцифер изглежда толкова изплашен заради куп мъртви вещици. Залогът е твърде голям, за да се държим мило сега.
Пристъпвам напред, но Луцифер препречва пътя ми.
– Не. Те няма да ни помогнат. И ако не уважим желанията им, ще има последствия.
Завъртам очи.
– Чакай. Ти не си ли Сатана? Те не ти ли служат?
Той поклаща глава.
– Те не заплашват мен.
Примигвам, връщайки се крачка назад.
– Мен ли? Те имат проблем с мен?
– Те знаят какво представляваш. И каква си предопределена да бъдеш. Те няма да ни помогнат.
Обръщам се на петите си и се измъквам от гробището, развълнувана и ядосана. Нямаме нищо. Абсолютно нищо, на което да се опрем. И единственото ни средство за общуване със свръхестествения свят току-що е затвори вратата пред лицата ни – заради мен. С това темпо никога няма да намерим Габриела и можем да забравим за спирането на Легиона, освен ако той не ми предостави карта по време на следващия ми сън. Това са пълни глупости и аз се боря с гневните сълзи, когато се връщаме към главната улица.
– Забави ход, Идън – обажда се Луцифер на няколко крачки зад мен.
Пренебрегвам го и продължавам да вървя напред, като всяка стъпка далеч от гробището звучи като поредния пирон в колективния ковчег на човечеството.
– Все още разполагаме с още няколко ресурса. Повярвай ми.
Поклащам глава, без да му вярвам. Направихме всичко, което се очакваше от нас. Дойдохме тук с илюзията, че има какво да се намери. Изтърпяхме самодоволната реч на Михаил. Изиграхме играта на Аврора. И какво искаме да покажем с това? Освен че се изложих за информация, която се превърна в капан, и че прецакахме Тъмните?
Толкова съм погълната от вътрешните си терзания, че пропускам крачка и едва не падам на уличото платно. Някак си Луцифер ме хваща, преди да стана жертва на колите, и ме изправя на крака.
– Уау. Кога за последен път си яла?
Направям бърза мисловна проверка на последните няколко дни и свивам рамене.
– Не знам. Може би вчера? – Отговарям, но по-скоро е въпрос, защото не помня, нямаме време, то изтича.
– Идън, бледа си и кожата ти е лепкава. Не мислиш трезво. Имаш нужда от храна.
Измъквам се от прегръдката му.
– Нямам време да ям.
– Да, имаш. И няма да бъдеш полезна за никого, особено за Тъмната кралица, ако не се грижиш за себе си. Нека те нахраним, а после ще се отправим по-навътре във Френския квартал. Имам няколко сделки, които може би ще успея да събера. Макар че мъртвите вещици няма да ми помогнат, живите може би няма да имат избор.
Прехапвам устните си, докато претеглям предложението му, макар да знам, че е прав. Чувствам се слаба. И пренебрегването на грижите ми за мен самата може би имат нещо общо с това как Ставрос ни затвори. Няма да позволя това да се случи отново.
– Добре. Двадесет минути и после трябва да се върнем на работа.
Спираме в първия отворен ресторант, до който стигаме, което е подвиг, тъй като повечето от тях изглеждат затворени. Мръщя се и поглеждам към Луцифер, който също изглежда объркан.
– Празник ли е или нещо такова?
Той поклаща глава.
– А дори и да беше така, тези места пак щяха да са пълни.
Влизаме в малкото заведение и веднага сме посрещнати от приветливо лице, притиснато от притеснение.
– Добър ден, аз съм Луета – казва тя и ни повежда към една маса. – Днес ще бъда единствената сервитьорка, тъй като се наложи да изпратя обслужващия персонал вкъщи. Надявам се, че ще проявите търпение към нас.
Оглеждам ресторанта. Къде са всички?
– Донякъде бързаме – казвам, като не обръщам внимание на начина, по който Луцифер присвива очи към мен. – Какво можем да си поръчаме, което е сравнително бързо и лесно?
Луета поставя няколко менюта на масата, след което обяснява:
– Ами, много от нашите продукти не са налични в момента. Но току-що приготвихме голяма тенджера с прочутата ни джамбалая.
Кимвам.
– Ще си поръчам. И вода, моля.
– Същото – добавя Луцифер. – Има ли нещо, което се случва? Повечето ресторанти са затворени.
Луета въздъхва, изражението ѝ е унило.
– Лош късмет, за съжаление, сякаш не сме имали достатъчно от него. Има голямо изтегляне на всички продукти заради онзи голям грипен вирус. Казват, че може да зарази храната на хората и те да се разболеят. Така че се наложи да изхвърлим всичко – плодове, зеленчуци, дори месо, тъй като животните се заразяват и умират. А всичко, което не е заразено, се ограничава заради тази нова война, в която се намираме. И ако това не беше достатъчно, в залива имаше огромен петролен разлив, така че всичките ни морски дарове и риби умират. Всичко останало се изкупува на луди цени от хората, които могат да си го позволят. В общи линии, храната свършва. Опасявам се, че до вечерта вратите ни ще бъдат затворени.
Тя се потрива под очите си, явно ставайки емоционална.
– Съжалявам, извинете. Нека отида да ви донеса тази джамбалая.
Очите на Луцифер се втренчват в моите. И въпреки че кожата ми настръхва и ми се гади от паника, имам нужда да го чуя да го казва. Трябва да чуя думите, за които знам, че са на езика му и искат да бъдат изречени. Напомня ни, че можем да бягаме, да се крием, но съдбата е властна кучка и няма да бъде пренебрегната.
– Глад – прошепва той. – Черният ездач е тук. Саския е свободна.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

Глава 16

Съгласяваме се да се срещнем с кралските особи на Скотос на три пресечки от имението, където за пръв път срещнах Аврора на паркинга на порутена сграда, която така и не бе възстановена след Катрина. И трите тъмни кралски особи са облечени в черни бойни дрехи, досущ като моите. Луцифер е странникът в обичайния си костюм, ушит по мярка, сякаш не може да бъде притеснен от бойно облекло. Честно казано, не бих могла да си го представя по друг начин.
– И така, как искаш да играем? – попита Луцифер, като дава знак на Дориан. Проява на уважение и подаване на маслинова клонка.
– Ние тримата – започва той, като прави движение към Нико и Луцифер – ще обградим къщата и ще отстраним всички… препятствия. След като влезем вътре, Габриела и Идън ще се намесят.
– Мисля, че е най-добре да останат заедно – подхвърля Нико. – Габс може да се справи в битка и ще гарантира, че Идън ще остане в безопасност.
– Съгласен съм – одобрява Луцифер. – Те ще бъдат по-ефективни заедно. По-силни са.
Колкото и да ме дразни, че говорят за нас, сякаш дори не сме тук, не мога да споря, а очевидно и Габриела не може. Ние не знаем почти нищо за това какво означава да сме двама от четиримата Ездачи. Освен това сега, когато е бременна и все още го пази в тайна, предпочитам да остана възможно най-близо, за да и пазя гърба. Дори и да съм новакът в тази група, знам достатъчно, за да поваля няколко десетки демони. А това, което не знам, ще го разбера. Както каза Каин, аз бързо се уча.
– Готова ли си за това? – Промърморва Луцифер, след като сме разгледали плана на атаката в пълни подробности.
– Определено. Особено след онова, което Аврора сътвори снощи. Аз съм следващата на опашката, след като Габриела приключи с нея.
– Да, предполагам, че си. – Той занимава пръстите си с това да изчисти въображаемо петънце от сакото си.
– Така че сме добре, нали? – Питам, което звучи налудничаво дори за ушите ми.
Той е скрил от мен жизненоважна информация, да не говорим, че сме спали заедно, само за да се обърне и да се опита да ме унижи.
Чувствам се ужасно глупаво, честно казано. Но сме на път да навлезем в неизвестното и колкото и уверени да изглеждат всички, знам, че е по-добре да не подценявам враговете си. Те остават на две крачки пред нас, въпреки че сме изчерпали всички свръхестествени предпазни средства. Така че ако Аврора работи със Ставрос, следователно работи за Легиона, трябва да смятаме това за сериозна заплаха. А аз не искам да вляза в тази къща с последния ни разговор, който ме гризе като мънички хапки съжаление. Не искам той да си мисли, че не го разбирам, защото го разбирам. Той може да казва, че не му пука, но аз познавам тази му игра. Играла съм я през целия си живот.
Зловещата му усмивка е толкова безпроблемна, че ми се струва репетирана.
– Разбира се. Защо да не бъдем?
– Ами, по-рано… това, което каза. Това, което казах. Разбирам защо не си ми разкрил истината, макар че ми се иска да беше го направил.
Той свива рамене.
– А ако го бях направил, щеше ли да дойдеш тук? Щеше ли да се съгласиш да останеш с мен?
Остани с мен.
Истината ме разкъса, но тези три думи облизаха раната, изчистиха болката и суровостта ми.
Беше по-лесно, когато бях убедена, че го мразя. Още по-лесно от това, когато мислех, че той ме мрази. И може би го прави. Може би е по-добър в тази игра, отколкото си мислех, а аз през цялото време съм играла себе си.
Разтърсвам глава, разсейвайки какъвто и да е абсурд, който се опитва да се вкорени в мислите ми, и му давам толкова честност, колкото мога да събера за момента.
– Ако това би помогнало да намерим Легион, да. Бих.
Той кимва и стене от саркастичен смях, но не отговаря. Благодарна съм за отсрочката.
Тримата мъже се отправят първи към имението на Аврора, като се дематериализират точно пред очите ми. Бях виждала как Нико се разтваря в мънички въгленчета пара, но досега не бях обръщала внимание на способността на Луцифер да се разтваря в джоб от небитието. Силата му се проявява по различен начин от тази на Мрака, а вместо това той избухва в нажежени въглени, които падат и угасват веднага щом докоснат хладната настилка. В един момент той е там, а в следващия на мястото, където току-що е стоял, има само леки прашинки пепел. Напомням си за способността на Легион да изчезва между черни пера, които се разпадат още преди да докоснат земята. Удивително.
– Няма да мине много време – заявява Габриела. Тя вдига брадичка и подушва въздуха, сякаш се вслушва във вятъра и чака нашия сигнал. – Къщата изглежда изоставена.
– Такава беше и когато я видях за първи път. Има някакво заклинание върху нея.
– Ако има някакви защити, Дориан ще ги развали. – Тя се обръща към мен и аз забелязвам сянка на тъга в особените ѝ очи. – В случай че нямам възможност по-късно, исках да се сбогувам. След като се справим с Аврора, аз и семейството ми си тръгваме.
– Връщате се в Скотос?
– Не – поклаща глава тя. – Заминавам. Там, където не мога да нараня никого другиго. Когато заплахата бъде отстранена, можем да се върнем. Но засега… – Тя си поема дъх. – Не мога да направя това на друга майка. Не мога да нараня друго дете. Няма да го направя. Затова си тръгваме. Аз, Дориан и децата ми.
– Каза ли му за бебето?
– Все още не. По-късно, след като преминем през това. Ако му кажа сега, само ще го разсея. Освен това той ще се опита да ме изправи на крака, а аз не съм много добра в това да ми казват какво да правя. – Тя се усмихва, но в ъгълчетата на устата ѝ се долавя тъга. – Николай ще поеме задълженията на Дориан. А ако Ставрос по някакъв начин се измъкне, той и баща ми ще се погрижат да бъде ликвидиран завинаги.
– Разбирам.
– Надявам се, че разбираш. Искам да остана и да помогна, но е твърде рисковано. Не мога да живея, знаейки, че мога да застраша толкова много невинни животи. – Тя се протяга и стиска ръката ми, докосването ѝ е топло и успокояващо. – Надявам се да се срещнем отново в този живот, Идън. И независимо от резултата, искам да знаеш, че си специална, не заради това, което притежаваш, а заради това, което си. Ти имаш голямо сърце. Не бива да се страхуваш да го покажеш.
Опитвам се да се усмихна въпреки болезнения възел в гърлото ми.
– Благодаря ти. Иска ми се да вярвам в това.
– Как така не вярваш? Въпреки всичко, през което си преминала, ти все пак си намерила способността да обичаш. Все още рискуваш живота си за тези, на които държиш, когато е много по-лесно просто да се откажеш. И макар че всяка вътрешна аларма може да те е предупреждавала да бягаш, ти си взела някой, който на пръв поглед е непоправим, и си избрала да видиш красотата и добротата в него. Нещата, които всички останали са се страхували да открият. И го накара да поиска да бъде по-добър.
Кимвам, като пресичам надигащата се емоция.
– Легионът си заслужава. Той направи същото за мен.
Очите ѝ се свиват лукаво.
– Не говорех за Легион.
Намръщих се.
– Шегуваш се, нали?
– Виждам начина, по който Луцифер те гледа. По дяволите, всеки в радиус от десет мили може да усети химията между вас двамата. Не те съдя, повярвай ми. Преди няколко години един мистериозен непознат нахлу в живота ми с намерението да ме убие в замяна на свободата си. Знаех, че е опасен – всичко в него беше мигащ неонов предупредителен етикет. И аз се омъжих за него. – Тя свива рамене. – Не можем да помогнем на този, когото обичаме. И често пъти най-много се нуждаят от любов тези, които може би не я заслужават напълно. Така че, ако изпитваш към него такива чувства, каквито подозирам, че той изпитва към теб, не бягай от това. Позволи му да намери своето изкупление с теб. Твоето сърце може да го излекува.
Зашеметена съм без думи. За щастие погледът на Габриела пламва и тя се обръща, сякаш усеща, че нещо идва откъм къщата.
– Нещо не е наред.
– Какво?
– Не знам. Къщата е празна, защитите са счупени, но те все още усещат присъствие. – Тя прави кратка пауза. – По дяволите. Загубих връзка.
Тя ме придърпва по-близо до себе си, а ръката ѝ се стяга в моята.
– Дръж се.
Точно както в Ада, когато Нико ме отвлече от банята и светкавично ме прибра в стаята ми, процесът на разпадане в нищото и рематериализиране на няколко метра разстояние е дезориентиращ. В червата ми се надига жлъчка, а главата ми се върти. Но имам само секунда, за да пренасоча погледа си и да си възвърна разсъдъка, преди Габриела да се втурне по тъмната пътека и да ме повлече със себе си. Тя спира на входа и аз се възползвам от възможността да извадя пистолета, зареден с куршуми от ангелски блян и Изкупителя.
Габриела ми хвърля поглед и аз забелязвам, че очите ѝ – едното златно, другото ледено синьо – светят. По върховете на пръстите ѝ изникват електрически неонови магически паяжини, които пълзят по предмишниците ѝ. Цялото ѝ тяло вибрира със свръхестествена сила, различна от всичко, което съм усещала досега. Тя е Тъмната светлина, първото същество, произлязло както от Тъмните сили, така и от Светлите чародеи. Самото ѝ присъствие ме изпълва със страхопочитание и почит.
– Дръж се близо – нарежда тя. След това с едно махване на ръката ѝ входната врата се разпада на парчета.
Пристъпваме през шлейфовете от издигащ се прах и отломки и прекрачваме прага. Къщата е тиха и тъмна, но моите изострени нефилимски сетива се задействат и ми подсказват, че не сме сами. Изстрелвам умствената си сила и я оформям в одеяло от съзнание, което покрива пространството пред нас. То достига само до няколко метра напред, достатъчно, за да преценя в какво влизаме. Не искам да я хвърлям твърде далеч в тъмнината, страхувайки се, че ще намеря нещо, което може да манипулира менталната ми сила и да ме направи безполезна, точно както направи Множеството в съня ми.
Стъпките ни са почти безшумни, докато маневрираме през лабиринт от мебели, покрити с бели чаршафи. Докосвам с пръст това, което предполагам, че е масата, която само снощи беше отрупана с десетки чаши шампанско. Тя е покрита с прах. Това не може да е вярно. Докосвам рамото на Габриела и посочвам към коридора. Паметта ми е размита, но знам, че там отзад има спални. Тя следва линията на погледа ми и пристъпва плътно до мен, оставяйки ме да я водя.
Една по една тихо и внимателно оглеждаме всяка стая. Легла, скринове, тоалетни, всички покрити с чаршафи, сякаш не са използвани от месеци, а може би и от години. Някои части се открояват пред мен, предизвиквайки чувство на дежа вю. Познавам тези стаи, познавам това обзавеждане. Всеки детайл е като фрагмент от спомен, парче от пъзела, който е миналата нощ. Мислех, че е напълно изчистена от мозъка ми, но тя е била тук през цялото време, погребана под магията на Орексис и собствената ми вина.
Разчистваме първия етаж, без да открием следи от мъжете. По дяволите. Ако не беше собствената ми памет, щях да си помисля, че сме в грешната къща. Обръщам се към Габриела и установявам, че изражението ѝ отразява моето: объркано, разочаровано и уплашено. Нещо се е случило с Нико, Дориан и Луцифер.
Нотка на натиск върху слепоочията ми и след това чувам гласа ѝ да отеква в черепа ми.
– Какво има на горния етаж?
Прокарвам влиянието си към нея и завъртам ключалката на съзнанието ѝ. Тя сваля менталните си щитове и ме пуска лесно да вляза.
– Още пет спални и четири бани. Следвай ме.
Пропълзяваме до основата на стълбището и поглеждаме нагоре. Там е тихо и спокойно, но присъствието, което усещам, става все по-силно, призовавайки ме едновременно да ми се подиграва и да ме съблазнява. Нещо има там горе. Само че не мога да разбера дали е това, което се надяваме да е.
– Има ли нещо? – питам телепатично.
Габриела поклаща глава. По дяволите.
Тръгваме нагоре колкото се може по-тихо, сетивата ни са включени, готови да доловят и най-малкото присъствие на живота. След като стигаме до върха, заобикалям първия ъгъл с пистолет и кинжал в готовност, а Габриела е зад гърба ми. Първата стая е подобна на останалите – пълна с изоставени мебели, покрити с прах. Не се изненадвам, когато и останалите са почти идентични. Когато обаче спираме пред последната стая, стомаха ми веднага се надига. Присъствието е по-силно. Онова шесто чувство, че някой е зад тази врата, е толкова силно, че почти усещам пулса му. Габриела сигурно също го усеща, защото очите ѝ се разширяват и тя минава покрай мен, за да завърти дръжката, преди да успея да я спра. Опитвам се да я прекъсна, докато се втурва вътре, но…
Усещам го още щом влизам в стаята. Магия. Не е стряскаща като тази на Нико или натежала от натиск като тази на Габриела. Нещо изцяло тъмно и изначално зло. То се плъзга по кожата ми като мазна змия, опитвайки се да намери начин да се промъкне вътре. Дъхът му се носи над мен, като въздушно вълшебство, което раздвижва косата на тила ми. Това е грозен, отровен вирус, който краде дъха ми и притиска дробовете ми.
– Никога не съм била в тази стая – казвам на глас. Времето за предпазване на мислите ни е отминало. Няма да има полза.
Габриела също го усеща.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че тази стая не е била в тази къща преди един ден.
Тя изплюва проклятие.
– Това е капан.
Едновременно с това се обръщаме към вратата, за да си тръгнем, но тя… е изчезнала. На мястото, където някога е била, няма нищо друго освен стена. А точно в средата ѝ е символът на демонския бунт в Демори Шеол.
– Майната му! – Извиквам. Вдигам ръкава на якето си и се щипя – силно. Не е сън. Това не е шибан сън.
– Какво е това? – Пита ме Габриела.
– Това е древен демонски език, който означава: Падналите ще царуват. Те са знаели, че ще дойдем.
Погледът на Габриела се стеснява, а челюстта ѝ се стяга.
– Е, просто не са знаели с кого се ебават.
Тя вдига ръце, за да излъчи опустошителен ток към стената, но неоновото електричество угасва на върха на пръстите ѝ. Опитва се отново, но магията ѝ се превръща в искри.
– По дяволите. По дяволите! Има нещо, което обезсилва магията ми. Нещо, което е по-могъщо от мен. А на Земята няма друга магия, която да е по-мощна от моята.
– Освен ако не е подсилена с кръвта на архангел – коментирам, събирайки всичко заедно. Тъмна магия плюс Демори Шеол. Това е дело на могъщ магьосник, който работи с демони. – Можеш ли да ни измъкнеш светкавично оттук?
Тя хваща ръката ми и се стяга, а веждите ѝ са набръчкани от концентрация. Образът ѝ трепва пред очите ми, но тя остава на същото място.
– Не. По дяволите! Нещо ме закотвя тук. Магията ми… е безполезна.
Насочвам пистолета си към стената. Ако магията няма да ни измъкне, може би огневата сила ще го направи. Но куршумите рикошират право в нея, сякаш са направени от гума, което ни принуждава да се прикрием, за да не бъдем улучени.
– В капан сме – казва Габриела, а гласът ѝ трепери от нарастваща паника. – Не мога… – Тя се задъхва, сякаш не може да диша, сякаш мракът я задушава. Стискайки гърлото си, тя пада на земята, борейки се за въздух.
Знам какво трябва да направя.
Страст. Желание. Желание.
Затварям очи и ги привличам, предизвиквайки всичко, което почувствах снощи. Всичко, което бях блокирала от паметта си от страх да не се превърна в това, което винаги съм знаела. Целунах го, сякаш устните му бяха балсам за болната ми душа, позволявайки на езика му да успокои самотата и отчаянието, които ме измъчваха. Намерих изцеление в докосването му, когато ме погали по гърба и ме приближи. А когато засмуках дебелия му член в устата си, усетих сладкото успокоение в малките струйки прекум, които се плъзнаха по гърлото ми. Той зарови лицето си в сърцевината ми, сякаш тя беше жизненоважният ключ към несравнимия мир. Той ме обладаваше толкова добре, че намерих свобода от демоните, които преследваха кошмарите ми. И в тези тихи моменти, с бузата му върху корема ми и пръстите ми, играещи в косата му, открих себе си. Знаех къде трябва да бъда, сякаш отговорът беше заложен в мен още преди раждането ми. Сякаш е бил издълбан на ребрата ми, когато съм била още в утробата на майка ми.
Спомням си.
Помня.
Луцифер, помня.
Свещената светлина изригва във върховете на пръстите ми, по-гореща и по-смела, отколкото някога съм я усещала, и образува две светещи кълба. Притискам дланите си, за да ги кондензирам в една гигантска топка от чиста, неоспорима сила, която обгръща и двете ми ръце, и поемам дълбоко въздух. Извиквам цялата си сила, цялото си съсредоточаване и с напрегнат рев я запращам към стената, точно в средата на демоничните символи, гравирани в боя и мазилка. Светлината се сблъсква с Тъмната магия, която защитава стената, с оглушителен гръм, точно преди мълния да я разкъса и да я разцепи на две, сякаш е направена от порцелан. Протягам ръка, за да предпазя Габриела от праха и отломките, които се издигат към нас, като същевременно предпазвам и собственото си лице от падането.
– Получи се – изреждам, когато прахът се разсейва и разкрива зейнала дупка в стената. – Габриела, сработи!
Посягам назад, за да ѝ помогна да се изправи, но ръката ми улавя само въздуха. Промушвам я през остатъците от прахообразна мазилка, за да разчистя полезрението си.
Но тя е изчезнала.
Тежките стъпки се превръщат в предизвикано от страха стълпотворение и след секунди Нико, Дориан и Луцифер се появяват в полезрението ми, а собствените им коси и дрехи са покрити с мръсотия и прах.
– Слава богу – издиша Нико. Раменете му падат с облекчение, когато се приближава и ме придърпва в прегръдките си. – Не можехме да стигнем до теб. Магията ми – всички ние…
– Това място е закърмено с мощна тъмнина – довършва Луцифер. Очите му са наелектризирани, докато ме гледа отблизо, но запазва дистанция.
– Да открием в коя стая е попаднала Габриела и да се махнем по дяволите оттук – изръмжава Дориан, а яркосините му очи оглеждат пространството. Паника изписва красивите му черти.
Не знам какво да кажа, за да облекча очевидното му притеснение. Не знам какво да направя, за да оправя положението. Дори не мисля, че мога. Така че стоя там, очите ми са широко отворени от съжаление, а долната ми устна трепери от неизказаната истина.
– Хайде – подканя ме Дориан, когато не успявам да направя крачка към отвора в стената.
Луцифер и Нико просто ме гледат, усещайки корена на тревогата ми.
– Не – извиква Луцифер след Дориан, който вече е в коридора.
– Нямаме време за това.
– Не – повтаря Луцифер.
Дориан се завърта и пристъпва към мястото, където все още стоим тримата, като всяка стъпка е удар в гърдите ми.
– Кълна се в Божественото, ако не се…
– Тя си е отиде – изричам, без да мога да сдържа треперенето в гласа си.
– Какво? – изригва той.
Преглъщам, но това не помага да се разсее буцата в гърлото ми.
– Казах, че си отиде. Тъмната кралица не е тук. Изгубих я.

Назад към част 16                                                                Напред към част 18

Глава 15

Мамка му все още за много дълго време.
Познавах това чувство. Бях го живяла, дишах го, носех го като пословичен плащ на рамото си, оставяйки го да се разяжда и да подхранва гнева ми. И понякога го обичах. То беше моето семейство, приятел и враг. Беше единственото нещо, което познавах. Въпреки това досега нямах дума за него. То се беше превърнало в толкова важна част от мен, като фантомен крайник. Болката от него винаги беше там, съществуваше дълбоко в корема ми, където никой не можеше да види как ме е съблазнила до лудост. Успявах да я потисна достатъчно, за да функционирам, но сега тя се настани точно под повърхността, покривайки ме с утешителната си тъмнина като електрическо одеяло. Вече нямаше как да се боря с него, защото то се бе превърнало в нещо много по-голямо от мен. Не, не еволюира, беше се сраснало с гръбнака ми и се беше вкоренило в краката ми. И разцъфна.
На вратата се почука, но аз не си направих труда да отворя, точно както не го направих, когато Нико дойде в стаята ми да ме провери. Този път обаче Габриела е тази, която завърта дръжката и влиза вътре. И аз нямам нищо против. Тя може би е единственият човек тук, който би могла да разбере защо не съм казала и дума, откакто Луцифер хвърли бомбата, която разцепи живота и на двете ни.
Габриела, е вторият конник, Война. А аз съм Смъртта. Ние бяхме първите от нашия вид и щяхме да умрем последни.
Тя седна на леглото до мен. Присъствието ѝ е утеха, но е и проклятие. Напомня ми за живота, който ще отнемем – живота, който вече сме отнели. И животите, които никога няма да пораснат, за да усетят сладостта на първия дъх.
– Ти излъга.
Тя се обръща към мен, но не отговаря. Просто ме чака да продължа, сякаш е изрекла много лъжи през много животи и се чуди коя ще избера от шапката.
– Каза, че не си се чувствала зле или отпаднала. Лъгала си.
Тя обръща глава и се връща към гледането на стената. Може би тя вижда нещо в нея, което аз не мога да видя.
– Дориан… той не знае? – Питам след твърде много удари на сърцето.
Тя поема глътка въздух.
– Изчаквах подходящия момент.
– Мисля, че може би си пропуснала момента.
Тя се смее, а може би ридае. Звучи болезнено.
– Откъде знаеш?
Вдигам рамене.
– Дар на нефилимите. Мога да усещам живота и да усещам смъртта. Очевидно мога и да създавам смърт.
– Все още не. Все още има време за теб.
– Дни. По-малко от седмица. Ако не спрем Легион, архангел Михаил ще го направи вместо нас. И ще унищожи всички същества, които не са от Бога, в процеса на работа. Тоест, ако първо не започна да използвам ядрена енергия и не убия всички.
– Съжалявам, но ядреният удар е нещо като моя работа. Намери си свое оръжие.
Сега и двете се смеем. Не защото е смешно, а защото е вярно.
– Те са там и говорят за стратегия. Искат да влязат у Аврора тази вечер – информира ме тя след нашата доза черен хумор.
– Не съм изненадана. Вероятно е умно, преди да избяга.
– Ти ще участваш ли?
– О, да, по дяволите. Трябва да ударя нещо. Сега повече от всякога. А ти?
– Разбира се. Аврора беше и е мой проблем. Веднъж я сложих под земята. С удоволствие ще го направя отново.
– Но какво да кажем за твоята…
Раменете ѝ увисват, докато тя изпуска тежък дъх и притиска стомаха си.
– Много майки загубиха бебетата си заради мен. Моето дете не е по-ценно от техните. И ако не сложим край на това, няма да остане свят, в който това мъниче да израсне.
Кимвам в знак на съгласие и пълно възхищение от нейната сила. Но една част от мен се страхува за нея. Тя е имала своя дял от загуби, а освен това току-що си е върнала Нико. Не мога да си представя какво ще и причини загубата му за втори път, да не говорим, че ако нещо се случи с Дориан… Просто ми се струва нередно да искам от нея да пожертва себе си и нероденото си дете за кауза, за която не се е подписала. Но от друга страна, никой от нас не е поискал това.
– Страхуваш ли се? – Питам тихо.
– През цялото време – отговаря тя. След това се протяга и хваща ръката ми, като ме принуждава да срещна погледа ѝ. – Когато срещнах Дориан, открих причината за себе си на този свят. Бях точно като теб – изгубена, ядосана и в много отношения сама. Имах дом и родители, които ме обичаха, но винаги знаех, че нещо ми липсва. Той беше това нещо. Синът ми, Нико, баща ми, Александър… Не познавах истинския страх, докато не си създадох семейство. Защото знаех, че загубата им ще ме сломи. Щеше да ме унищожи. А това е съдба, по-лоша от смъртта.
Трудно ми е да се усмихна, защото колкото и да ми е мъчно за нея, толкова и ѝ завиждам, за всичко, което може да загуби, и това ме кара да се чувствам като кретен. Тя е взела всички гадости, които животът и е поднесъл, и е създала нещо красиво, нещо, за което си струва да се бориш. А аз съм тук и се само съжалявам, когато не ми е останало нищо, което да проиграя. Сестра ми ще се оправи и, честно казано, ще и е по-добре. Не мога да улеснявам нещата между нея и Каин, особено след като си тръгнах с Изкупителя. След като ме премахнат от пътя, тя няма да се чувства разкъсана да избира между нас, ако някога се стигне дотам. Защото тя ще избере мен – без съмнение. Щеше да избере мен и да страда мълчаливо, защото не можеше да бъде с този, когото обичаше. А аз не мога да и причиня това. Не и след като вече е преживяла толкова много болка заради мен.
Издишвам само омразата си и се изправям на крака, готова да се съсредоточа само върху предстоящата битка.
– Имам няколко допълнителни оръжия, които можеш да използваш.
Краят на устата на Габриела се свива и тя поклаща глава.
– Нямам нужда от тях. Нито пък ти. Нико ми каза какво можеш да правиш. Едно е да можеш да се докосваш до податливите умове на хората, но и на демоните? Чудя се на какво друго си способна.
– Не е достатъчно, честно казано. Твърде трудно е да се опитвам да задържа няколко наведнъж, а после ми трябват няколко минути, за да се презаредя.
– А твоята свещена светлина?
– За нея е нужна доста голяма концентрация. Трябва да насоча целия си фокус в една концентрирана топка. По-лесно е, когато имам някой или нещо, от което да черпя, което може да ме постави в това мрачно пространство на главата и да ме накара да мисля за всички прецакани гадости, които се опитвам да забравя. – Което вършеше чудеса, когато трябваше да се изправя срещу Адриел на ринга. Но не толкова, когато бяхме заобиколени от орда демони, трима серафими и всичките им фанатици.
Габриела се изправя и ме потупва по рамото.
– Тогава би трябвало да се справиш добре.
– Защо?
– Защото светът буквално върви към своя край след броени дни и ние сме начело на атаката. Демонът, в когото си влюбена, убива десетки. Да не говорим, че си съквартирантка на Дявола. Бих казала, че имаш достатъчно прецакани неща, от които да черпиш.
Тя е права, но от друга страна, греши. Защото, макар да имам повече багаж от когото и да било, да съм тук с Луцифер не е толкова лошо. Снощи определено не беше това, което планирах, но това не беше само по негова вина. Бяхме дрогирани и аз съм също толкова отговорна, колкото и той. Просто се радвам, че успях да го изчистя от съзнанието си преди сутринта, макар че не ми харесва идеята, че той знае нещо, което аз не знам. Все пак, като се има предвид с колко жени е спал, нашата лудория вероятно вече е далечен спомен.
Присъединяваме се към мъжете в зоната за отдих, точно когато те приключват. Чувствам се адски неловко, но сядам и се включвам, докато те ни запознават с мисията, която според тях ще е детска игра. Според Дориан и Нико, Аврора никога не е била боец и Габриела може да я отстрани, без дори да се опитва. Все пак се притеснявам за нея и нероденото ѝ дете, но потискам притеснението си. Не е моя работа, а и тя знае степента на способностите си по-добре от мен. Тя е кралица по някаква причина.
Тъмните кралски особи тръгват да презаредят силите си, като се съгласяват да се срещнат с нас в определено време и място. И под презареждане знам, че имат предвид дишане. По гръбнака ми преминава студена тръпка, когато си спомням ритуала за дишане, който споделихме с Николай. Беше толкова чувствен, толкова интензивен. Дали тримата ще го направят заедно? Знам, че Нико е привързан към снаха си и в някои отношения чувствата му към нея са били на границата на неуместното. Те са свръхестествени и не съответстват на човешките стандарти за скромност. Така че може би един дихателен сеанс/тъмен менаж не е толкова необичаен за тях, колкото звучи на мен. По дяволите, честно казано, звучи доста горещо.
Изтръгвам се от развратната си фен фикция за Тъмния роял единствено от осъзнаването, че съм сама с Луцифер. Той все още не ми е говорил, не и откакто изпусна котката на Смъртта от торбата, но ме наблюдава, тези вихрени виолетови очи ме гледат замислено. Знам, че е съсипан, но това не променя факта, че толкова дълго е пазил тази тайна от мен.
– Така че това беше то, нали? Големият ти застрахователен план в случай, че светът се срине? Уриел казваше истината.
– Да.
Луцифер прокарва ръка по лицето си и аз забелязвам колко уморен изглежда. Спомням си, че ми каза, че не спи. Изглежда, че денят го е застигнал, а тази вечер все още ни предстои мисия.
– И ти не смяташ, че това е нещо, което трябва да знам, още от самото начало? Прекарала съм време с всяка от Първите жени и ти знаеше това. Щеше ми се да знаех, че всички ние сме свързани помежду си и сме предопределени да започнем Апокалипсиса.
– Не беше необходимо да ти го казвам.
– Да, докато не се наложи. За бога, Луцифер. Разбирам, че ме смяташ за млада и глупава, но заслужавах да знам.
– Защо да ти казвам, когато нямам никакво намерение да изпълниш тази съдба? – Той поклаща глава с продължително мигане, а веждите му са набръчкани сериозно. – Исках неща за теб, Идън. Исках да живееш дълъг и пълноценен живот. Да намериш любов, да имаш семейство, да остарееш. Мислиш ли, че съм планирал това нещо? Наистина ли вярваш, че щях да рискувам с човешкия живот толкова лесно, когато, по дяволите, изпаднах в немилост, за да може твоят вид да мисли за себе си, а не да бъде роб на сляпата вяра?
Изразът ми е каменен, когато отговарям:
– Ами… ти си дяволът.
– Да, аз съм. Абсолютно съм. – Той свива юмруци в скута си, а кокалчетата му побеляват. – И тъй като възнамеряваш да ми напомняш за това, може би трябва да запомниш, че да разкрия каквото и да е било, е повече, отколкото ти или който и да е друг заслужавате.
Кръстосвам ръце пред гърдите си, за да се предпазя от жилото на думите му. Той е прав. Защо да си мисля, че ми дължи нещо – или че ще ми даде нещо – след като неведнъж е доказвал, че се стреми единствено към собствената си егоистична изгода?
– Би ли те убило за секунда да помислиш за някой друг, освен за себе си? – Питам, а гласът ми звучи слабо дори в собствените ми уши. – Да помислиш как би се почувствал някой друг? Преди час научих, че съм въплъщение на смъртта. Целта ми на тази земя е да унищожавам. И през цялото това време ти ме оставяше да си гоня опашката, опитвайки се да спася света, който трябва да убия.
– А ако ти бях казал, щеше ли да е по-лесно? Щеше ли да се бориш срещу това? Или щеше да се откажеш и да оставиш съдбата да се развихри? Избрах да не ти казвам, Идън, защото не исках да загубиш волята си за живот. Не исках да те лиша от избора ти да бъдеш нещо по-добро, нещо повече. Не исках да ти го отнема, както го отнеха на мен.
Поклащам глава и поглеждам настрани, като пресичам гневните си сълзи. Това е толкова разочароващо. Всеки път, когато си мисля, че се е променил, всеки път, когато вярвам, че не е девиантът, за който е изобразен, той ми доказва, че греша. И се мразя за това, че съм се хванала на лъжите му, обвити в лъчезарна усмивка и облечени в дизайнерски костюм.
И все пак ето ме тук, отново се влюбвам в тази красива, очарователна опаковка. Защото всичко, което казва в момента – всички глупости, с които ме захранва – аз ги поглъщам. Беше много по-лесно, когато всичко, което виждах, когато го погледнех, беше безчувствено, зловещо чудовище. А сега, когато знам, че по ръцете ми има кръв – кръв, която никога няма да мога да изчистя – не мога да направя разлика между двама ни. Защото преди седмица, ако бях единственият, който знаеше, че Легион ще се превърне в убийствено животно и колкото и да се бори, пак ще се поддаде на тази съдба, просто щях да се опитвам като дявол да го задържа. Щях да прекарвам всеки миг в запомняне на усещането за него, как драска вътрешната страна на бедрата ми, и дълбочината на трапчинките му, когато ме даряваше с една от редките си усмивки, и звука на грубото му стенание, когато се настаняваше в мен докрай. Проследявах с език всеки мускул и всяка изваяна извивка, сякаш нашата история беше вписана в кожата му с най-сладкия Брайлов шрифт. И щях да му казвам колко много го обичам, как той е поставен на тази земя заради мен и аз заради него. И дори ако вечността се опита да ни раздели, ще прекарам годините си в очакване той отново да нахлуе в живота ми с оръжие в ръка, за да ме открадне от болестите на този свят.
Нямам повече думи, които да кажа, няма друг начин да се убедя, че Луцифер лъже, затова се оттеглям в стаята си, за да се подготвя за вечерта. Въоръжавам се с всяко притежавано от мен острие с ангелска отрова, както и с колкото се може повече пистолети и боеприпаси, които мога да скрия в модифицираното си яке. Не съм го носила от онази нощ в Грант Парк и се надявах никога да не го нося повече. Когато осъзнавам, че ми липсва жизненоважна част от арсенала, се връщам в общото жилищно пространство.
– Къде е Изкупителят?
Луцифер все още е седнал, прелиствайки картите на местната област. Посочва към мястото, където кадифеният калъф се намираше на масата. Изненадана съм, очаквах, че ще го запази за себе си, особено след като това е единственото познато на човека оръжие, което може да го убие.
– Наистина не трябваше да го съхраняваш само в раницата си. Всеки би могъл да го намери.
– Е, нямах по-добри идеи.
Без предисловия той се изправя и пристъпва към мен. Изражението му е мрачно, когато се протяга и вдига Изкупителя, претегляйки в дланта си бремето на бащиното разочарование. След това си позволява да разкопчае сакото ми и да закрепи кинжала в един от вътрешните джобове, като пръстите му се забиват в ребрата ми. Потръпвам. Той е толкова близо до мен и трябва да задържам дъха си, за да не стана жертва на аромата му и на очарованието на лекото му докосване.
– Трябва да го държиш винаги със себе си. За всеки случай.
– В случай на какво? Мислиш ли, че Серафимът ще опита нещо? Чул си Михаил. Той ни дава шанс.
– Аз не се притеснявам за Михаил.
– Значи не мислиш, че Легионът нарочно е изпратил Ездачите? За да го спрат?
Устните му помръдват в усмивка.
– Тази теория не е пресилена, особено за него. Легионът придава съвсем нов смисъл на мъченичеството.
– Но?
– Но той не би убил умишлено хиляди невинни хора. И не би го направил, ако знае, че никога няма да може да се върне при теб.
Хвърлям поглед надолу към мястото, където Луцифер все още държи якето ми, а пръстите му си играят с ципа.
– Той ме помоли да го убия. Беше толкова категоричен, толкова отчаян. Каквото и да му правят Многото, то го убива и той просто иска всичко да свърши. Загубил е волята си да се бори.
Луцифер кимва и най-накрая ме пуска, като прави крачка назад. На устните му се появява усмивка, но тя не стига до очите му. Почти изглежда, че от това го боли.
– Е, предполагам, че е добре, че се бориш достатъчно силно и за двамата.

Назад към част 15                                                                  Напред към част 17

Глава 14

Дълго мълчание. Сърцебиене. Рязък дъх. Мигване на широко отворени очи.
И после… хаос.
Дориан светкавично се изправя на крака и се навежда над Луцифер, а очите му са бледи като опал. Нико се опитва да го дръпне назад, но по собственото му изражение е изписана ярост.
– Какво каза? – Дориан изригва само на сантиметри от лицето на Луцифер.
– Жена ти е Война, Червеният ездач. Този, който е отговорен за избиването на всички онези невинни хора. Искаше да знаеш и сега знаеш. Така че можеш или да заемеш мястото си, или да те сполети същата съдба. Изборът е твой.
– Лъжи. Всичко това. Габриела е кралица и защитник на човечеството. Би било мъдро от твоя страна да обмислиш тежестта на обвиненията си. Огледайте се. Има трима от нас и един от вас. И се говори, че дори не си достатъчно силен, за да контролираш по-малките си демони.
– Демони? – пита Луцифер през смях, като небрежно кръстосва краката си. – Какво ме интересуват демоните? Забравяш, че аз бях архангел, един от първите от сътворението. Бил съм тук преди теб и ще бъда тук след теб.
– Ще видим това.
Усещайки реалната заплаха от насилие, Нико успява да се вклини между брат си и Луцифер.
– Не за това сме тук. Луцифер, защо ме призова само за да ни нахраниш с една заблуда? По-добре да имаш някакво доказателство в подкрепа на твърдението си.
– Доказателство? Включи шибаните новини. Прочети имената на хилядите жертви, поразени в домовете си, в училищата си, в болниците си. Това е твоето доказателство.
Думите на Луцифер само провокират Дориан още повече. Сини пламъци изригват по върховете на пръстите му и облизват предмишницата му. Очите му стават още по-бледи. Поглеждам към Габриела, но изражението ѝ е безизразно, а лъскавият ѝ поглед не мига. Защо тя не спира това? Или да докаже, че Луцифер греши?
– Глупости – изплюва Нико. – Защо трябва да ти вярваме?
Погледът на Луцифер се втвърдява, а устните му са плътно свити от ярост, когато отговаря:
– Защото така пожелах.
И Нико, и Дориан остават неподвижни. Сините пламъци, обгръщащи ръцете на Тъмния крал, се отдръпват, но магията му танцува по върховете на пръстите му, готова и чакаща да се отприщи. Гъстотата на мълчанието е толкова задушаваща, че ме обзема импулс да кажа нещо – каквото и да било. Въпреки че нямам абсолютно нищо, което да предложа, за да опровергая твърдението на Луцифер.
– Може би трябва да си поемем дъх и да се успокоим – тихо предлагам аз. – Трябва да има добро обяснение за това. Нико, Дориан… моля ви, седнете и нека го изслушаме, за да разберем как да поправим това.
– Няма как да поправим това – отговаря тържествено Луцифер. – Но искам да ви кажа – искрено – че не съм възнамерявал нещата да се случат по този начин.
Нико и Дориан си хвърлят по един поглед, преди да заемат местата си. Дориан се настанява до съпругата си и я хваща за ръка. Тя все още не е проговорила и не се е помръднала. Мисля, че дори не е регистрирала утешителното му докосване.
– Разкажи ни… всичко – нарежда Дориан толкова спокойно, колкото може да събере.
Луцифер кимва веднъж.
– След падението знаех, че войната между Рая и Ада е неизбежна. Ангелите щяха да бъдат безмилостни и да използват всяко предимство, с което разполагат. Човечеството беше идеалната пешка. Затова се уверих, че има начин да ги ударя – да ударя Бога – там, където боли.
– Намерил си начин да предизвикаш апокалипсиса – предполагам аз.
– Да. По онова време беше от злоба. Те знаеха, че имам ресурсите да го направя… това беше игра на сила. Нещо, което да виси над самодоволните им глави. Никога не съм възнамерявал да осъществя плана си в действителност. Поне не и сега.
– А Габриела… – Дориан се провикна. – Защо мислиш, че именно тя е извършила масовото убийство? Защото те уверявам – това би било невъзможно. Тя си беше вкъщи с мен в Скотос. Не е напускала страната ми и със сигурност не е отприщвала силата си върху невинни хора. Ще трябва да се постараеш повече от една приказка.
Луцифер преглъща шумно.
– Най-вероятно тя дори нямаше да знае, че го прави. Това не е нещо, което може да контролира или дори да спре.
– Ако е така, откъде знаеш, че тя е отговорна за това?
– Помислете: от осемте дома на Мрака, от кой от тях произхожда Габриела?
– Полемос – отговаря Дориан. – Баща и, Александър, е Полемос.
– И как се превежда това? – Веждите на Луцифер се повдигат, подканяйки го да продължи.
– Война – Габриела е тази, която произнася думата.
Луцифер се обръща към Тъмната кралица, която все още изглежда вкаменена от ужас.
– Габриела, спомняш ли си… нещо? Някакви затъмнения? Някакви прекъсвания на времето, които не можеш да обясниш? Чувствала ли си се слаба или болна?
Накрая тя примигва.
– Не, не – заеква тя. – Разбира се, че не. През цялото време съм била със семейството си. След като Николай ни съобщи какво се случва тук, сметнахме, че е най-добре да засилим охраната около двореца ни. Напуснахме Скотос след това, което се случи… след бомбардировките. Знаехме, че не можем да седим в замъка си и да не правим нищо, когато хората умират. Искахме да помогнем.
Тя изтръгва ръката от съпруга си и свива пръсти в скута си. Двойно оцветените ѝ очи се свиват от презрение, а между веждите ѝ се образува гневна бръчка.
– Това е нелепо. Не съм способна да убия всички тези хора. Дори да бях достатъчно могъща, не бих могла… не бих могла. През по-голямата част от живота си съм живяла с мисълта, че съм човек, и в много отношения все още съм такава. Тези хора са моите хора. Тяхната кръв е моята кръв. Ако изгубя съзнание и направя някоя ужасяваща гадост като тази, не мислиш ли, че ще знам това?
Сега е ред на Дориан да хвърли поглед към пода, челюстта му е стегната от неизказаната истина.
– Какво става? – Пита Луцифер, забелязвайки внезапната промяна в решимостта му. – Ако знаеш нещо, изплюй го.
Дориан поклаща глава, но казва:
– Преди две нощи я намерих да се скита по коридорите. Извиках я, но тя не ми отговори. Беше като сомнамбул. Докоснах рамото ѝ с надеждата да я събудя или да я подканя да се върне в леглото, а когато тя се обърна, разбрах… разбрах, че нещо не е наред. Тя ме погледна така, сякаш изобщо не ме виждаше, а очите ѝ… бяха зачервени. После ми се усмихна и усмивката ѝ не приличаше на нищо, което някога съм виждал. Нямаше топлина, нямаше обич. Не беше нейна. Тя не беше тя. И когато каза: „Ела и виж“, това не беше нейният глас. Трябваше да знам, че жена ми е открадната. Това бяха единствените думи, които тя изрече, преди да рухне в ръцете ми.
Ела и виж.
Същите три думи, които чух в съня си.
Същите три думи, които бяха изписани върху замъгленото стъкло.
Той вдига брадичка, за да се обърне към съпругата си. Собствените му очи са помрачени от отчаяние.
– Толкова съжалявам, любов моя. Ти си моят живот, целият ми свят. И аз не знаех. Не можех да го спра. – каза тъжно Дориан.
Долната устна на Габриела трепва съвсем леко, преди да кимне.
– Не е по твоя вина. Аз направих това. Аз… убих всички тези хора.
Очаквам Николай или Дориан да я уверят в невинността ѝ, но всъщност Луцифер е този, който идва да я успокои.
– Не, не си го направила. Нямаше нищо, което би могла да направиш. Нищо, което бих могъл да направя. В момента, в който Апокалипсиса беше отприщен, това беше само въпрос на време.
– И кой точно е първия конник Мор? – Пита Нико.
Луцифер вдига ръка, за да разтрие слепоочието си.
– Първата съпруга. Майката на злото – Лилит.
– Лилит? – Задъхвам се невярващо. – Ето защо този смъртоносен грипен щам е възникнал на Западното крайбрежие, нали? – Не може да е съвпадение нали така?
– Да. Лилит е Белият ездач. Надявах се, че имаме повече време, като се има предвид, че тя е на другия край на страната. Мислех, че ще успеем да стигнем до него, преди Войната да се активира.
– Него? – Знам за кого говори, но все още имам нужда да го чуя да го казва.
– Легионът беше единствената друга душа, която знаеше как да отключи Конниците. Това беше тайна, с която той щеше да умре, дори и да бяхме в противоречие. Знаеше, че тази информация може и ще унищожи самите хора, които се беше заклел да защитава, затова никога нямаше да я предаде доброволно. Освен това, за да ги запали, щеше да е необходима огромна сила, далеч надхвърляща тази, с която разполага дори сега.
– Но какво, ако той не използва само силата си? – Запитах го. Всички очи се фокусират върху мен. – Помисли за това: Легионът уби Рафаел, нали? След това рани Уриел, преди да прободе Джин. Ами ако по някакъв начин е абсорбирал силата им?
Луцифер поклаща глава.
– Тя щеше да се прехвърли върху Изкупителя. Буквално щеше да изсмуче жизнената им сила.
– Но Джин не е умрял веднага, нали? Той все още е жив. Ами ако е бил манипулиран по някакъв начин, който го е обезвредил? Ами ако това означава, че Джин всъщност изобщо не умира?
– Е, няма как да знаем това, като се има предвид, че Каин даде да се разбере, че ще остане под защитата на Седемте – свива рамене Луцифер.
Изправям се на крака и тичам към мястото, където изпуснах чантата си. Безцеремонно я отварям и изхвърлям цялото ѝ съдържание на пода.
– Може би има начин да разберем – промълвявам, стигайки до самото дъно, където е скрит един кадифен пакет. Стискам го с внимателни ръце и се обръщам с лице към групата. – Защото имам Изкупителя.
– Ти сериозно ли говориш? – Широко отворените очи на Луцифер ми казва, че дори той е бил изненадан.
– Феникс ми го даде. Той искаше да го… използвам, срещу Легион.
Поставям острието на масичката за кафе. Никой не прави крачка, за да го докосне.
– Смъртта на един архангел не е окончателна – започва Луцифер, без да може да откъсне поглед от него. – Сила като тази не може да бъде угасена, а само пренесена. Така че, ако Рафаел наистина е мъртъв, ще мога да усетя същността му в това острие. А ако не е там…
– Тогава Легионът го е взел – заключвам аз. – И може да е това, което е използвал, за да отключи Конниците.
Луцифер преглъща, след което се придвижва до ръба на мястото си, с протегната ръка. Изглежда, че почти не желае дори да е в негово присъствие. Видяхме какво направи със Серафим. Колко лесно би било някой от нас да я грабне и да я забие в гърдите му?
Върховете на пръстите му се надвесват над кървавите рубини върху дръжката и той си поема дъх, оставяйки очите си да се затворят. Никой не диша.
– Къде сте? – прошепва. Той се мръщи съсредоточено, устните му потрепват от усилие. След няколко минути мълчание електриково лилавите му очи се отварят и той се отдръпва.
– Какво е това? – Питам, а гласът ми е просто дрезгав.
– Рафаел не е там. Обаче Джин… – Той ме поглежда и раменете му спадат надилу. – Съжалявам, Идън. Чувствам го. Не целия; той е силен и се бори с това. Но той умира.
Макар да знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, в гърдите ми се прорязва умиление от тъга. Бях се надявала, дори се бях молила. Толкова много исках да има начин да го пощадя. Някакъв начин да обърна това, което Легионът беше направил. Защото ако го спасим от Множеството, той никога няма да може да живее с това, което е направил.
– И сега какво? – Пита Нико. – Мор, война… дали просто ще чакаме, докато се появи третият ездач?
Луцифер поклаща глава.
– Последното, което видях, беше, че Гладът е овладян. Но започвам да осъзнавам, че всяка предпазна мярка, която съм въвел, е била по някакъв начин осуетена.
Овладяна? Предпазни мерки?
Докосвам пръсти до разтворените си устни, когато осъзнавам за кого точно говори.
– Саския. Саския е Глад, нали?
Луцифер кимва.
– Черният ездач. Първият от нейния вид. Знаех го в момента, в който я взех от Ирин.
– Саския? – Нико си поема дъх. – Значи съм бил прав, нали? Ти наистина имаш дъщерята на Ирин.
– Само защото тя ми я предаде, след като разбра, че творението ѝ има способността да убива, без дори да се опитва.
Нико ме поглежда и аз кимам с глава.
– Вярно е. Саския е дъщеря на Ирин, но тя я е дала на Луцифер за съхранение. Заради нея и заради всички живи същества.
– И има ли начин да разберем дали тя все още е в Ада?
Луцифер поклаща глава.
– Загубил съм контакт. А ако се върна, може да вляза в капан. А докато не се справя с Множеството и останалите Конници, това е твърде рисковано.
– Така че ще чакаме.
– Чакаме – повтаря Луцифер.
– А какво ще стане, ако Множеството стигне до последния Конник преди нас? Тогава какво?
– Тогава ще умрем.
В стаята настъпва тежка тишина, докато обмисляме тази истина. Последният конник е Смъртта и е ключът към края на света. Мислехме, че Легионът е лош. Но, честно казано, той няма да е равностоен на тях. Което ме кара да мисля…
– Ами ако Многото не стоят зад отприщването на Ездачите? Ами ако това е Легион?
Луцифер вдига една вежди.
– Не съм наясно.
– Е, ако не се държеше като такъв огромен пич по-рано… – Пресичам погледа си към него. Нико изхърква през смях. – Щях да ти кажа, че съм чула тези думи в съня си. Ела и виж. Сякаш ми ги беше прошепнал в ухото.
Очите на Луцифер се уголемяват.
– Защо не ми каза това в момента, в който се събуди?
– Защото имах нужда да си взема душ. И както казах, ти се държеше като огромен пич, а тази подробност бледнееше в сравнение с всички останали нечистотии, които видях. Но също така… – Преглъщам, като си пожелавам още едно питие. Изкушавам се да посегна и да измъкна пълната чаша на Габриела, която все още стои на масичката за кафе пред нея. – След като си взех душ, огледалото беше замъглено. И някой го беше написал там в конденза. Ела и виж. Помислих си, че очите ми си играят с мен. Но сега се чудя, ами ако Легионът се е опитвал да ми изпрати съобщение? Като подсказка как да намерим последния ездач?
– И защо би го направил?
– Защото иска да го спрем. Той ме моли да сложа край на всичко точно там – да го убия. – Поклащам глава, разсейвайки тази мисъл. – Ами ако е активирал Четиримата конници, защото знае, че те ще са достатъчно силни, за да го убият? – Не, не, не може да е истина.
– И да рискува цялата тази касапница? – Нико ме предизвиква. – И да подложи Лилит, своята приятелка и сестра, на чувството за вина и срам от това, че е предизвикала чума?
– И Габриела – добавя Дориан. – Ние отворихме дома си за него. Помогнахме му противно на добрата си преценка. Тя помогна на Идън, неговата любима. Наистина ли би бил толкова безчувствен и би предал съюза ни?
Луцифер загребва с ръка през косата си и поклаща глава.
– Той може и да не знае. Имаше подробности, които предпочетох да не разкривам. Той дори не знаеше колко лошо ще бъде това.
– Майната му – изплюва се Нико. – Значи наистина седим с палци в задниците и чакаме, а?
– Не точно – предлага Луцифер. – Виждаш ли, истинската причина, поради която те повиках тук, беше, че имаш стар приятел, който очевидно е възкръснал от мъртвите и се е навъртал наблизо.
– Ставрос – отсича Нико.
– Не. Аврора.
При звука на името ѝ интересът на Габриела се засилва.
– Какво прави тя тук?
– Твърди, че е дошла да помогне. Също така каза, че няма представа къде може да е Ставрос. Но след снощи… – Той прекъсва погледа си към мен и освобождава въздишка. – Започнах да мисля. От всички места, на които е можела да избяга, тя е дошла тук. Сега, ако току-що бях излязъл от затвора, щях ли да се разхождам наоколо, да създавам неприятности и да устройвам показни пиршества в град, в който някога са живели моите смъртни врагове?
– Мислиш, че нарочно е била изпратена тук – предположи Дориан.
– Да. И също така смятам, че е лъгала за Ставрос. Така че като акт на добра воля, колкото и да си струва, искам да ти помогна да я заловиш и убиеш.
– Нямаме нужда от твоята помощ – бързо отвръща Габриела. – Аз я убих веднъж. Ще се радвам да го направя отново.
– Не се съмнявам, че ще го направиш, скъпа – казва Луцифер. – Но има голяма вероятност тя да иска точно това. Да се втурнеш и да попаднеш в капан. Трябва да е знаела, че ще кажа на Николай, щом сме такива големи приятели.
Николай извърта очи, но казва:
– Прав е. Аврора е прекалено самовлюбена, за да се самоубие.
– А ако се изправяме срещу демони, ще искаш моята помощ – добавя Луцифер.
– Знам, че всички сте готови да я разкъсате на парчета, и честно казано, с удоволствие бих се включила в този екшън – започвам аз, имайки предвид всяка дума след онази магическа глупост за желанието, която тя извади предната вечер. – Но смятате ли, че тя може да има информация, която да ни насочи към мястото, където можем да намерим четвъртия конник? Ти сама го каза – Аврора се стреми да знае по малко за всичко. Може да не знае къде точно, но може би знае нещо. Кога, къде, кой. А ако не знае, може би познава някой, който знае. Не бих се противопоставила да го измъкна от нея.
– Не – поклаща глава Луцифер. – Тя не знае нищо за Бледия ездач.
– И откъде знаеш? Тайната е разкрита. И тъй като тя е единствената ни истинска следа, аз съм за това да изчерпим възможностите си. Искам да кажа… че последният конник, Бледият ездач, е най-лошият, нали? Това е смъртта. Първо беше Чумата. След това ден по-късно – Война. – Усещам погледа на Габриела върху себе си, но не мога да танцувам около реалността. – Гладът може да се появи всеки ден. Тук се борим с часовника, да не говорим, че ангелите ни дадоха краен срок. Трябва да намерим Смъртта, преди Смъртта да е намерила нас, и всичко това ще е било напразно.
– Не е нужно да намираме Смъртта – настоява Луцифер. Гласът му е хладен, но има нещо в изражението му, което ме потиска отвътре. Спомен за един глас, коприна между пръстите ми, безкрайна болка. Познавам този поглед.
Отблъсквам го настрана и продължавам напред.
– А защо не? А? За да позволим на още хора да умрат?
– Не – поклаща глава той. – Не е нужно да откриваме четвъртия конник, защото аз я гледам в момента. И не мога да спра да я гледам от деня, в който тя се появи в живота ми. Не е нужно да намираме Смъртта. Защото, Идън… ти си Смъртта.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

Глава 13

Не очаквам да видя Луцифер да седи на дивана в хола с книга в ръка, но голяма част от мен изпитва облекчение, че е така. Готова съм да разкажа за всичко – съня, думите, изписани върху замъгленото огледало, Легиона, но решимостта ми се разсейва, когато си спомня какво се случи между нас само преди няколко часа.
– И така, просто ще стоиш там и ще ме гледаш? Или има някаква причина за твоето страховито преследване?
Пренебрегвам лекомисления му тон и заемам мястото срещу него. Той все още не вдига поглед от книгата си.
– Имах сън.
– Не е глупост, надявам се
– Мечта за Легион. – Признавам шепнешком.
– Е, това не е толкова вдъхновяващо, колкото историите на д-р Кинг.
Обръщам очи. Той е в настроение, но аз нямам време за цинизма му. Всеки друг ден бих се съгласила с него. Но след това, на което току-що станах свидетел, и след това, което споделихме снощи, нямам търпение за остроумни закачки.
– Бях в една болница. Но този път Многото… те знаеха, че съм там. Не бях просто свидетел на последствията. Бях в него. Сякаш всичко се случваше в реално време и аз бях една от жертвите.
Накрая той затваря книгата, но изражението му е отегчено.
– И откъде знаеш, че са усетили присъствието ти?
– Защото проникнах в неговото съзнание.
Думите му са резки, но лицето му не издава нищо.
– Ти шибано луда ли си? Те можеха да те убият. Или да те превърнат в шибан зеленчук.
– Но не го направиха и аз успях да намеря Легион. – Придвижвам се до ръба на мястото си, надявайки се да усети спешността ми. – Той все още е там, Луцифер. Все още е жив.
Той си поема раздразнено дъх.
– И откъде знаеш, че е той?
– Защото го видях. Докоснах го. Аз… го целунах. – Устните ми все още горят от спомена за него и рефлексно доближавам пръсти до устата си.
– Е, колко хубаво за теб.
Луцифер отваря книгата си и продължава да чете. Но за негов лош късмет, аз не се отказвам толкова лесно.
– Луцифер, изслушай ме. Трябва да направим нещо – сега. Той умира. С всяка секунда, която губим, още малко от него изчезва. Не му остава много време. А сега, когато имаме следа, трябва наистина да съсредоточим всичките си усилия, за да го намерим. – Вдигам лаптопа на огледалната масичка и го включвам. – Знам, че съм била в болница, но не знам къде. Нямаше никакви отличителни знаци, но си спомням строгите бели стени…
– Като всяка болница в САЩ? Нека предположа, че имаше и болнични легла. Може би един или два термометъра.
– Можеш ли да бъдеш сериозен за секунда? – Отсичам, като потупвам клавишите, за да отворя Google. – Направих списък на всички смъртни случаи, които можем да свържем с Многото или поне с демони, убиващи от тяхно име. Изглежда, че те правят път от Ню Йорк, където намерихме първия, и бързо се придвижват на юг. Какво ще стане, ако последваме тази следа и потърсим болници не много далеч от последното убийство?
– Разбира се. Дай ми да събера сили да се презаредя и ще бъда веднага при теб.
– Какъв ти е проблемът? – Избухвам, като вдигам поглед от компютъра. – Ти си този, който каза, че ще ми помогнеш да го намеря.
– Да, ама аз казвам много неща – промърморва той. – Освен това ти си се сблъскала с Многото само подсъзнателно. Наистина ли си мислиш, че няма да направят бъркани яйца от мозъка ти, ако опиташ тази глупост лично? Не бъди глупава, Идън.
Челюстта ми е напрегната, докато отговарям:
– Не съм глупава. За разлика от теб искам да бъда активна, вместо да си седя на задника и да чакам нова вълна от пресен ад да ни намери.
Луцифер свива рамене.
– Е, аз съм привърженик на пресния ад, а не на еднодневния.
Никъде не стигам с него, а и нямам намерение да обикалям в кръг цял проклет ден, докато той изкарва пръчката от задника си, трябва просто да го зарежа. Ако той не иска да помогне – добре. Но няма да му позволя да се държи с мен като с идиот заради нещо, за което нямам спомен.
– Уау. Знаеш ли, мислех, че можеш да бъдеш възрастен по този въпрос. Разбирам те – снощи направихме огромна грешка, нещо, което знам, че не можем да върнем назад. И ако съм те наранила по някакъв начин, съжалявам. Но поне си мислех, че си достатъчно загрижен за брат си, за да загърбиш дребнавостта си засега.
Този път, когато книгата щракна затворена, по гръбнака ми преминава ледена тръпка.
– И това е първият ти проблем. Мислиш си, че ми пука – изплюва Луцифер, а всяка сричка е малък кинжал в опустошената ми душа. – Толкова силно искаш да видиш някакво подобие на добро в мен – точно както си видяла в Легиона – че забравяш един важен факт. Аз съм шибаният дявол, Идън. Аз не съм твоят скъпоценен Ел. Няма да връхлетя върху благороден жребец и да спася света. Няма да се държа така, сякаш слънцето залязва и изгрява върху задника ти, само защото си доста хубава. Имал съм много прилични компаньонки, Идън. И познай какво? Забравих всички тях, точно както ще забравя и теб. Престани да си внушаваш, че имам някакви вътрешни изкупителни качества, за да се чувстваш по-добре, като ми смучеш пениса. Аз не съм той. Не съм гаджето ти. Аз не съм нищо за теб. Така че прости ми, че не се възползвах от възможността да се пожертвам с надеждата, че ще ме чукаш отново. Ял съм вагината ти. Това беше първият и единствен път, в който ще ме поставиш на колене.
Седя там, без да мигна. И макар че би трябвало да изпитвам ярост от злобните му думи, единственото, което мога да изпитвам, е… тъга.
– Ти не искаше да кажеш това – прошепвам аз.
Той се смее презрително.
– Чуваш ли се сега? По колко начина трябва да го кажа? Не ми пука за разбитото ти сърце. В секундата, в която тази малка мисия стане неизгодна за мен, аз си тръгвам. И нека ти кажа, че това време е близо.
– Не вярвам в това. – Гласът ми е тих. Почти толкова жалък, колкото той се опитва да ме накара да се почувствам.
– Тогава ти наистина си глупава.
Поклащам глава, борейки се с гневните сълзи. Мразя да го казвам, но бях започнала да му се доверявам. По дяволите, дори бях започнала да го харесвам, вероятно повече, отколкото би трябвало. Последните няколко дни бяха ад без Легион, но ако нямах Луцифер до себе си, не знам какво щях да направя. Той ми показа доброта и наистина му повярвах, когато каза, че безопасността ми е негов приоритет. За пореден път бях заблудена от вълка в овча кожа. И вината за това е само моя. Позволих си да мисля, че той е нещо повече от егоистичен, самовглъбен козел. Позволих си да повярвам, че той наистина може да ми бъде приятел.
Аз наистина съм глупава.
Той ме изигра, а аз повярвах на красивите думи, прикрепени към красивото лице. И сега съм заклещена тук, на неговата милост, докато любовта на живота ми буквално се самоубива, за да се върне при мен.
Майната му. Ако той не иска да ми помогне, тогава добре. Ще си свърша работата, със или без неговата помощ.
Скачам на крака и се връщам в определената ми спалня, за да си взема нещата. Когато се появявам само след няколко минути с безредно опакованата си чанта, откривам, че Луцифер е продължил да чете, сякаш нищо не се е случило през последните пет минути.
– Къде отиваш? – попита той, въпреки че тонът му беше незаинтересован.
– Какво ти пука? – Отивам до минибара и натъпквам в джобовете на суитчъра си колкото се може повече скъпи закуски. Мълчаливо го предизвиквам да каже нещо по въпроса.
– Не ме интересува. Не наистина. Но си помислих, че ще ти е интересно да знаеш, че Николай е на път да дойде. Виждаш ли, това, че не ме виждаш да се втурвам тук, размахвайки оръжие, не означава, че не правя ходове. Аз играя шах, а не дама. И всеки ход, който правя, е, за да защитя царицата си. Добре би било да запомниш това.
– И в това е проблемът, Луцифер. Ти все още играеш игри. Би ли те убило, ако за разнообразие просто бъдеш истински с мен? Да престанеш с всички тези глупости с двойно значение и да бъдеш честен?
Той се смее половинчато.
– Бях честен с теб. Ти просто не си спомняш.
Той се изправя на крака и грациозно прекосява стаята до вратата. Чува се почукване точно когато ръката му докосва дръжката на вратата.
– Това не е свършило – мърморя, преди той да завърти дръжката.
– Никога не е.
Трябва да призная, че съм толкова облекчена да видя Нико, че цялото ми голямо, драматично излизане е оставено на заден план. Изглежда обаче, че Луцифер не се чувства по същия начин.
– Какво, по дяволите, си направил? – изръмжава той, достатъчно силно, за да може тембърът му да се усети под краката ми.
Поглежда към коридора, после се обръща обратно към мен и откривам, че очите му са искрящи от дива ярост. И още нещо. Поглед, който не съм виждала от онзи ден в кафенето, когато стояхме рамо до рамо, застинали в шок, наблюдавайки последиците от тероризма в чужбина.
Вбесен, Луцифер се отдръпва встрани и набързо маха на Нико да влезе вътре. Едва когато виждам кой върви след него, започвам да разбирам състоянието му на ужас.
Тъмният крал и кралицата са също толкова красиви и ефирни, колкото си спомням, докато се разхождат ръка за ръка, а аз изведнъж ставам несигурна в собствения си разчорлен вид. Дориан е облечен в тъмен костюм, а движенията му са плавни като вода. Океански сините му очи веднага ме намират и макар да не се усмихва, нещо в погледа му омеква, когато попада върху мен. Габриела е съвършената картина на естествена красота и грация в черен панталон и прилепнал пуловер, а дългата ѝ вълнообразна коса е разпусната по гърба. Минимален грим и бижута, но въпреки това тя има излъчването на кралска особа, каквато е в подземния свят. Докато изражението на съпруга ѝ е много по-сдържан, тя ми се усмихва с лекота, преди да напусне страната му и да дойде да ме прегърне.
– Толкова е хубаво да те видя, Идън.
Преглъщам през буцата в гърлото си и я стискам в отговор, объркана от този внезапен прилив на емоции. Едва я познавам, но в Тъмната кралица има някаква топлина, която ме успокоява. Чувствам я в известен смисъл като семейство, като се има предвид колко много ми е разказвал Нико за нея. И ми показа толкова много доброта, когато отчаяно се нуждаех най-много от нея. Тя е чудак като мен – отвратително същество, което не принадлежи само на един свят. Това е нещо, което останалите не могат да разберат напълно.
Но за съжаление щастливата ни среща е прекъсната с ухапването от темперамента на Луцифер.
– Какво, по дяволите, Николай? Защо тя е тук? Как можеш да я доведеш тук, от всички възможни места? – ядосва се той и сочи с ръка към Габриела.
Почти едновременно Дориан и Нико пристъпват напред, с широки стойки и свити юмруци отстрани. Габриела застава до мен и ме хваща за ръка.
– Тя е моето семейство – изсумтява Нико, а тонът му е студен като лед. – Светът се разпада на пух и прах, а ти си мислиш, че няма да ги имам до себе си? Габриела настояваше да помогне на Идън, защото така правят добрите приятели, по дяволите.
– И където отива кралицата ми, там отивам и аз – добавя Дориан също толкова ледено.
Разочарован, Луцифер прокарва пръсти през косата си. Ръката ми изтръпва.
– Не разбираш – започва той и поклаща глава. – Никой от вас не разбира. Тя не може да бъде тук. Защото ако е, това ще…
– Какво? Какво би могло да се случи? Ти се държиш нелепо, Луцифер – осмелява се Нико.
– Ти не знаеш какво означава това. – Отсича Луцифер. – Ти ми каза, че е в Скотос, далеч от Идън и всички апокалиптични гадости, които се случват тук. Бях се справил с това. Докато тя стои далеч, можех да се опитам да овладея проблема. Можех да го предпазя от по-нататъшна ескалация. А сега… гадно.
Добре, сега се притеснявам. Луцифер не се притеснява. Той не си изпуска нервите пред компания. Той буйства, но винаги е много добре е контролирал думите си. Но като го виждам толкова разтревожен, почти изнервен, знам, че това не може да е на добре.
– Защо не седнем? – Предлагам му меко, надявайки се да разведря обстановката достатъчно дълго, за да може той да подреди мислите си. – Мога ли да донеса на някого нещо за пиене?
Опитвам се дискретно да изпразня джобовете си от откраднатите закуски на мокрия бар, след което взимам няколко чаши. За щастие в стаята винаги изглежда има достатъчно алкохол. А това определено изглежда като повод за алкохол.
– Ще помогна – предлага Габриела, преди да присвие двуцветните си очи към Луцифер. Когато сме достатъчно далеч от мъжете, настанили се на диваните, тя се обръща към мен.
– Добре ли си? – прошепва тя.
Претеглям думите ѝ, преди да отговоря.
– Добре съм. Той не ме е наранил.
– И му имаш доверие?
Не искам да ѝ кажа истината, макар да знам, че тя я усеща в колебанието ми.
– За това, за което ми е нужен.
Тя кимва и се съсредоточава върху наливането на уиски в чашите.
– Кажи думата и аз ще те взема с нас. Ще изчезнем, преди той да забележи какво се е случило. Можеш да избягаш от всичко това. Можеш да имаш живот, Идън – семейство.
Обръщам се към нея с малка усмивка.
– Благодаря ти. Наистина. И ако нещата се обърнат наопаки, може би ще се съглася. Но засега… съм добре.
Тя кимва отново, отвръщайки на искреното ми чувство.
Присъединяваме се към срещата във всекидневната, като поставяме чашите на масичката за кафе. Луцифер взема своята и я изпива на една глътка.
– И така, бихте ли искали да обясните защо сте на път да преминете една много ясна граница, която може да завърши с ненужно кръвопролитие? – Пита Дориан след няколко удара на сърцето ми. Той отпива глътка уиски, а погледът му е непоклатим.
Луцифер го поглежда, но не оспорва думите му. Дориан е крал – кралят. И макар че Луцифер може да владее злите мъртви, той със сигурност няма юрисдикция, когато става въпрос за Тъмните, вид елементарни магьосници и вещици, създадени от Бога. За всички намерения и цели те са на равни начала.
– Това, което големият ми брат иска да каже, е: „Защо, по дяволите, си губиш ума заради присъствието на жена му?“ – Николай се намесва. – Познавам те, Луцифер. Може да си мислиш, че си достатъчно добър актьор за своите подмазвачи и последователи, но аз знам достатъчно за теб, за да разпозная кога си притеснен. А ти, Луци, си притеснен. Така че престани с глупостите. Кажи ни какво не е наред.
Луцифер поклаща глава, челюстта му е заключена достатъчно здраво, за да се счупи костта.
– Ако има проблем, мога да…
Дориан вдига ръка и прекъсва Габриела. Но не по пренебрежителен начин. По начин, който казва, че не е нужно да ходи никъде. И със сигурност не е нужно да се обяснява.
– Иска помощта ми – започва Нико. – Повика ме тук, въпреки че твърдеше, че съм свободен. Така че обясни. Поне това ми дължиш.
Луцифер се изправя и се отправя към бара, за да долее питието си. Всяко око следи леките му движения в очакване да се появи другата му страна.
И тогава това се случва.
– Ако тя е тук, това означава, че времето ни изтича. Присъствието ѝ не е просто съвпадение. То е съдба.
– Тя си има име – изпъшка Габриела, а гласът ѝ се носи с авторитет. – Не говорете за мен, сякаш не седя тук. – Както Дориан е крал, така и тя е кралица. И ако си спомням правилно, много по-могъща от съпруга си.
Луцифер кимва бавно и заема мястото си, преди да предложи:
– Извинявам се. Но ще трябва да разбереш, че пристигането ти не е добре дошло. Не заради това коя си, а заради това, което си.
– Какво точно имаш предвид? – пита Дориан. – Знаем каква е тя – наполовина Тъмна и наполовина Светла. Какво значение има за теб нейното родословие?
– Не ме интересува нейното родословие, не точно. Виждаш ли… съпругата ти е една от Първите, което означава, че тя е първата от своя вид. И поради този уникален факт тя е прокълната с огромна сила, която дори не може да контролира. Тя дори не го осъзнава.
– И има ли нещо общо това с факта, че – о, не знам – Легионът е обладан от орда зли души?
– Не знам. – Нико се намесва. – Да не говорим за пристигането на Конниците на Апокалипсиса, което е доста голям проблем. При всичко това, което се стоварва върху този свят, как, по дяволите, си по-загрижен за това какво представлява Габриела? Какво общо има тя с всички тези неща?
Изражението на Луцифер е мрачно, когато той промълвява:
– Всичко. Тя има всичко общо с това.
Сенчестият му поглед докосва всеки един от нас, а рядкостта на уязвимостта му е толкова стряскаща, че задържам дъха си. А когато той заговаря, все още не успявам да го освободя.
– Четиримата конници са активирани, поради което Габриела не може да бъде тук. Защото Ездачите изобщо не са мъже. Те дори не са непременно въплащение на злото. Те са жени – Първите жени. А Тъмната кралица току-що е изсипала дъжд от ужас в Европа, убивайки хиляди мъже, жени и деца. Габриела е Война.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 12

Чувам музика.
Тя е слаба, което ме кара да вярвам, че идва отвън. Това е красотата на Ню Орлиънс. Винаги има музика, дори посред нощ.
Но когато тежките ми клепачи бавно се отварят, откривам, че е ден. А часовникът на нощното шкафче мига 9:06.
Не това обаче ме кара да седна права, сякаш възглавницата ми гори. Това е фактът, че това изобщо не е моята възглавница. Това не е моето легло. И аз съм гола.
Аз съм в стаята на Луцифер.
Аз съм гола до кръста в шибаното легло на Луцифер.
– Майната му! – Захапвам, а широко отворените ми очи се взират в разхвърляните дрехи на пода. Бикините ми. Шибаните ми гащи. О, Боже мой… о, Боже мой. Какво се е случило? Как се озовах тук?
Правя опис на тялото си и установявам, че няма никакви следи или рани. Половината от мен изпитва облекчение, че не се е нахвърлил върху мен със сила, но другата половина… дори не мога да се справя с алтернативния сценарий.

Влязох тук доброволно.
Съблякох дрехите си доброволно.
Влязох в леглото му и най-вероятно бях с него доброволно.

Трябва да има някакво обяснение за това, нещо напълно логично, което ще се изясни веднага щом го видя.
Но аз знам. Знам.
Вътрешностите ми са възпалени, но от онзи добър вид възпаление след секс. От онзи вид болки, които те карат да стискаш бедрата си едно до друго и да свиваш вътрешните си мускули, само за да усетиш фантома на пълнотата. Устните ми са подути, а зърната ми все още са втвърдени от смученето.
Как?
Това няма никакъв смисъл.
– Помисли, Идън. Помисли – казвам на глас.
Прехвърлям всичко в съзнанието си, макар че детайлите са мъгляви, сякаш извикват спомените ми през кристална топка. Спомням си как се обличах, как си правех прическа и грим. След това пътувахме нанякъде, но не мога да си спомня посоката или дестинацията, сякаш беше забулена в сянка. Оттам нататък всичко е празно. Има обаче неща… Една ласка по бузата ми. Пръстите ми, които минават през копринени нишки. Тласък на болка в гърдите ми.
Не мога да видя спомените, но ги усещам. Продължават само секунда, а после изчезват, сякаш изобщо не ми принадлежат.
Стъпките се приближават и аз набързо покривам голото си тяло. Очевидно съм невъоръжена и не мога да бъда сигурна кой или какво ще ме намери.
Вратата се отваря и Луцифер влиза, държейки поднос с храна. Стомахът ми се обръща, но не е от глад.
– Помислих си, че може би умираш от глад. – Той поставя подноса до мен на леглото.
Усмивката му е ослепителна, дрехите му са свежи, но дънките и черната тениска са много по-небрежни от това, което обикновено избира. Дори косата му изглежда различно, сякаш дори не си е направил труда да я оформи. Изглежда… щастлив. Жизнерадостен. Нормален.
Пощипвам се. Силно.
– По дяволите! – Проклинам, търкайки кожата си, където вече се е образувала червена рана.
Добре, не е сън. Тогава може би съм попаднала във вакуум в някаква странна паралелна вселена, където това не е истински Луцифер и аз не съм ловец на демони нефилими.
– Кой си ти? – Питам, без да мога да откъсна очи от тази странна версия на стопанина на Ада.
– Е, как кой Луцифер – отговаря той, като ме гледа подозрително.
– А аз коя съм?
– Идън, ти ли си…
– Майната му! – Значи аз съм Идън. – Ти все още ли си… знаеш ли… дяволът?
В погледа му има сенки, а лъчезарната усмивка, която току-що си беше сложил, е изчезнала. Добре де, може би в тази вселена имаме еднакви имена и…
– Да. Аз съм. Знаеш това.
Майната му.
Обясненията ми свършиха, което ми оставя само очевидния сценарий.
– Аз съм гола. В леглото ти. Гола съм в леглото ти. Какво се е случило?
Точно пред очите ми изражението му става студено и безизразно, а светлината се затваря от погледа му.
– Какво мислиш, че се е случило?
– Не знам. Не си спомням. Но… о, Боже мой. Дали… дали го направихме миналата нощ?
Луцифер издиша раздразнено.
– Направихме ли го? Искаш да кажеш, чукахме ли се?
– Да. – Едва успявам да задуша думите. – Ти… взе ли ме?
Луцифер свива рамене.
– Аз те имах, ти ме имаше, имахме се един друг… Да, бяхме заедно.
Покривам лицето си с ръце, борейки се с обърканите, разочаровани сълзи. Защо не мога да си спомня?
– Не мога да повярвам… о, Боже. Не мога да повярвам какво съм направила. И то с теб. С теб, от всички хора. Колко шибана глупачка мога да бъда? Как? Как се случи това?
– Ами, първо ми свали панталоните и започна да ме смучеш, сякаш съм сладолед на четвърти юли. След това ти лизах сърцевината, докато ти свърши в устата ми. Два пъти. А после те обладах в тясната ти малка прекрасна същност, докато почти не се разплака.
Разтърсвам яростно глава.
– Спри. Не искам подробности. Просто ми кажи как.
Но той пренебрегва молбата ми и продължава да разказва всяка мръсна подробност.
– Признавам, че можеш да смучеш хубаво член. А и вкусът ти е добър като на екстаз. Не съм много крещящ, но членът ми трепери само като си помисля как стенеше и молеше за мен. Единственото, за което съжалявам, е, че не ти имах малкото сладко задниче. Между другото, имаш чудесен задник. Мисля, че щеше да ти хареса.
– Ще спреш ли?! – Крещя. – Кажи ми как съм стигнала дотук. Ти ли ме упои? Направи ми някакво зло заклинание? Това не е никак смешно, Луцифер. Знаеш, че няма начин да спя с теб.
– Искаш ли истината? – Той вдига вежди.
– Да.
– Добре. Отидохме на парти, организирано от една Тъмна. Ти изпи много шампанско, което беше примесено с магията от Аврора, която е Орексис. Орексите се занимават с магии на желанието. Казах ти да спреш, но ти не искаше. После позволи на непознати да те опипват и трябваше да те спра да правиш тройка на публично място. След това ме целуна и ме молеше да те взема.
Отпуснах глава на таблата и я оставих да падне. Колкото и необичайно да звучи, какво друго обяснение можеше да има? И магията на Орексис – каквото и да е това, по дяволите – не е най-нелепото нещо, което някога съм чувала.
– Значи съм била дрогирана. Или под заклинание, или каквото и да е друго. И тази магия на желанието… тя направи така, че да не можем да се контролираме, нали? Като че ли не можехме да спрем това, което правехме, дори и да се опитвахме?
Опитвам се да осмисля това. Трябва да го разбера.
Луцифер присвива очи.
– Разбира се.
Поклащам глава още веднъж.
– Не можем… не можем да кажем на никого. Достатъчно лошо е, че се е случило, но ако се разчуе… Ако Седемте или – о, по дяволите – ако Легион разбере, няма да… Дори и да бяхме заклети, всички те щяха да ме намразят повече, отколкото вече ме мразят, а аз и без това имам достатъчно проблеми, за да живея с това, което направих. Не мога да понеса и тяхното разочарование.
Луцифер казва през смях.
– Няма проблем. Така или иначе не е голяма работа. Не е като да съм искал да записвам всяка пикантна подробност в дневника си. – Той вдига подноса с храната и се обръща към вратата. – О, и ако можеш да се махнеш от леглото ми, ще бъде чудесно. Искам да си сменя чаршафите.
Вратата на спалнята се затръшва зад него от мистичен порив на вятъра. Секунди по-късно се чува оглушителен трясък и звукът от счупено стъкло и звън на сребърни прибори.
Коленете ми са слаби, когато се изправям, и ми трябват значителни усилия, за да облека гащите си. Нямам представа къде е роклята ми, затова грабвам хавлиения халат, който виси в банята му. Когато отварям вратата, за да прекося дневната, установявам, че Луцифер го няма. Подносът е счупен наполовина, чиниите са счупени, а храната и остатъците са пръснати по стената. Босите ми пръсти докосват купчина черен плат, която осъзнавам, че е роклята ми, затова я вдигам и бързо бягам в стаята си. Нямам представа кога ще се върне Луцифер и не искам да съм близо до него, когато се върне. Достатъчно ме унижи за един ден.
Толкова съм извън себе си, че се качвам в леглото, все още облечена с взетия назаем халат и снощните си бикини. За да запълня съзнанието си, вземам дистанционното и започвам да прехвърлям каналите на телевизора, монтиран на стената в спалнята ми. Не искам да мисля за това, което съм направила, защото ако наистина се концентрирам върху тези накъсани спомени, вината ще е достатъчно осезаема, за да ме задуши.

Правех секс с Дявола.
И според него това ми е харесало.

Не само че предадох Легион, когато той най-много се нуждаеше от мен. Противопоставих се на всички морални устои, които имах, и доброволно разтворих бедрата си за Сатаната. Какво говори това за мен? Искам да кажа, знам, че не съм образ на доброто момиче, но Луцифер? Владетелят на цялото зло? Кой прави това?
Може би това е остатъчна Тъмна магия или това, че цяла нощ не съм спала, правейки Бог знае какво, но съм изтощена. Крайниците ми са възпалени, а между краката ми се усеща сладка болка, която сигурно би могла да използва доза „Адвил“. След като се взирам в „Food Network“, се отдавам на сън, а той ме приветства…
Тук е твърде светло.
Флуоресцентни лампи, бели стени и нищо друго. Поглеждам надолу и виждам, че съм облечена в същия цвят. Толкова ярък е, че ме болят очите, и макар да мигам срещу него, самата същност на суровостта му се е впила в клепачите ми. Опитвам се да защитя ретините си с ръка, но откривам, че ръцете ми са сковани, както и краката ми. Още едно дърпане, но кожените ремъци не отстъпват и на сантиметър. Привързана съм към легло, което прилича повече на маса. То е твърдо и безмилостно към гърба ми. Боря се срещу тях, като използвам цялата си сила, но няма полза.
Сънувам. Знам това, но този път е различно. Вече не съм просто зрител, който търси трохите на следи. Аз съм в него. И не мога да се измъкна.
Има странно силен аромат, който ме боде в носа, като белина и химикали.
Стерилни бели стени и ярки светлини. Отровната миризма на тежки почистващи препарати. Твърдата маса и ремъците.
Болница. Аз съм в болница.
Чувам в далечината истерични писъци, смразяващи кръвта, които говорят за невъобразим ужас, страх и агония. Усещам го. Звукът се стрелка право в мен, чак до костите ми. От каква болка трябва да е породен, как може някой да понесе толкова много нещастие?
Гърчене и после звукът спира, прекъснат в тишина, сякаш човекът е изгубил съзнание. Или по-лошо. Знам, че е по-лошото.
Би трябвало да ми олекне. Който и да е бил той, е бил освободен от страданията си. Но когато писъците се възобновяват, страхът отново разтърсва вътрешностите ми. Защото това не е същият глас. Сега е ред на някой друг да бъде измъчван.
И отново стенанията се задушават от гърлото на жертвата. Но аз знам, че това не е свършило. Знам, че само след няколко минути то ще започне отново. И този писък ще звучи по-близо. А следващите ще са още по-близки от последния. Докато не се озове точно в съседната стая.
Докато не започна да изкрещя аз.
Пет. Преброявам пет отделни вика, всеки от които става все по-интензивен. Идват към мен. Преследват ме.
Трябва да се махна оттук. Преглъщам страха си и се опитвам да съсредоточа цялата си умствена енергия извън тази малка бяла стая. Може би ако успея да проникна в съзнанието на този, който причинява цялата тази болка, ще мога да го накарам да спре. Мога да го накарам да обърне методите си на мъчение срещу себе си и да сложа край на всичко това.
Но знам, че не мога.
Защото знам, че злодеят в съня ми е демонът, когото трябва да спася. Дори и да не е останало нищо, което си струва да бъде спасено.
И все пак се опитвам.
Провирам се през бетон, дърво и мазилка и стигам до ядрото на съзнанието. Онази малка частица от него, която все още трябва да е там. Но тогава всичко потъмнява напълно. Не. Не просто тъмно. Празно е. И все пак празнотата е осезаема, дори лепкава. Прилепва към мен, сякаш знае, че съм там, и се отдръпва. Опитвам се да се оттегля. Но лепкавата чернота е навсякъде, вкопчила се е в силата ми като дузина пиявици. Аз съм в капан и безпомощна, напълно в негова власт – в тяхна. Всичко, което мога да направя, е да лежа там и да чакам да ме освободят. Или да ме наранят.
Започва поредната серия от писъци, а аз лежа и слушам със сълзи, стичащи се по лицето ми. Номер шест. Вече знам чий е номер седем. Още по-лошо от това е, че знам точно каква ще е съдбата ми. Защото, докато съм в капана на черната утайка, ставам свидетел на мъченията, сякаш искат да ги видя.
Те искат да видя.
Ела и виж – прошепва един глас в ухото ми.
А аз не мога да затворя съзнанието си, за да не гледам… да не чувствам. Не мога да ги накарам да спрат.
Тя е просто едно момиче, може би няколко години по-младо от мен. Кафявата ѝ коса е матова и жилава, сякаш не е мита от седмици. Бледата ѝ кожа обаче е почти толкова бяла, колкото и дрехите ѝ. Може би не е усещала слънцето по лицето си от месеци, а може би от години. И никога повече няма да го направи.
Тя се взира с ужас, когато ризата ѝ се разкъсва по тялото ѝ, разкривайки малки гърди и светлорозови зърна. Няма как да се покрие; тя също е привързана към масата. Острият край на едно острие среща горната част на корема ѝ, точно между гърдите. И започва. Той – те – започват да режат.
Яркочервена кръв се излива върху твърдата маса, докато Легион не бърза да изпипа всеки символ. Всяка линия и извивка са точни, докато той реже в плътта ѝ, за да създаде символите на Демори Шеол, които вече са запаметени. Когато най-накрая приключва, той нежно отмива сълзите ѝ, като намазва лицето ѝ с кръв, след което развързва ремъците я пуска.
В мен започва да цъфти мъничко семенце надежда. Може би съм успяла да го разбера. Тя е ранена, но може да бъде спасена. И ако успея да натисна по-силно, да копая по-дълбоко, може би никой друг няма да трябва да умре. Можем да сложим край на това точно тук.
Той ѝ подава ножа и тази надежда се изчерпва. Какво прави той? Не. Не! Исках да спре, а не да се жертва. Но бързо осъзнавам, че греша по всички параграфи. Защото младото момиче с издълбаните на корема си символи на Демори Шеол притиска острието към гърлото си и почти се обезглавява с един дълбок разрез. Кръвта се разпръсква навсякъде, оцветявайки бялата, стерилна стая в наситено червено. Прехапвам си езика, за да не изкрещя.
Той идва за мен, следващата съм аз. Макар да знам, че това е просто кошмар, не мога да се справя с ужаса, който залива организма ми и стиска вътрешностите ми като в менгеме.
Броя секундите, докато чуя вратата да се отваря. Задържам дъха си, докато слушам приближаващите се стъпки. И очите ми се разширяват, когато той се появява пред мен.
Легион.
Моят силен, тъмен, опустошително красив Легион.
Но това не е той. Вече не.
Очите му не се вихрят в сребърно, осветени от самите звезди, които блестят в нощното небе. Те са изцяло почернели. И той не ме гледа така, сякаш аз съм неговите слънце и луна, имам усещането, че изобщо не ме вижда. Усмивката му е грешна, походката му е грешна, всичко в него е грешно.
Това не е демонът, когото обичам. Това е Многото.
– Здравей, мъниче – запяват те. Този смразяващ костите глас… начинът, по който пропълзява под кожата ми. Това е най-страшното нещо, което някога съм чувала.
Първият ми инстинкт е да се моля, да умолявам. Но това няма да ми помогне. Това само ще ги подхрани. Те намират удоволствие в човешката слабост. А аз не съм човек.
– Пуснете го – изисквам аз, като събирам цялата си решителност.
Те се смеят, тези многопластови гласове се събират, за да драскат по гръбнака ми. Откопчават острието и го притискат към гърдите ми. След това едно по едно разкопчават всяко копче на бялата ми риза, докато не ме разголят. Мятам се срещу ограниченията.
– Ще те убия – изригвам. – Всички ви. Всички до един. Сама ще ви убия.
Мнозина завъртат острието в дланта си, преди да спуснат ножа към кожата ми. Усмихвайки се, те бавно проследяват зърното ми със заострения връх. Трябва да преглътна жлъчката, за да не се задавя с нея.
– Какво хубаво момиче – отвратително се провикват те. – Вътрешностите ти сигурно са също толкова красиви, нали?
След това без предупреждение нарязват гърдите ми с острието на ножа, което ме кара да извикам. Опитвам се да запазя самообладание, но гледката как доближават ножа до устните си – онези устни, които мечтаех да целуна отново – и как опитват кръвта ми, ме разединява напълно. Те затварят очи и издават одобрителен стон.
– Мммм, можем да усетим вкуса на Серафим в кръвта ти. Ще ти се насладим – промърморват те. – Всяко парче и всяка капка. Не плачи, любимият ти също ще пирува.
Моя любим.
Той все още е там, все още е жив в Множеството.
Главата ми се блъска, но се опитвам да се оттласна от лепкавата чернота, изразходвайки всичките си умствени сили. Кръвта се стича от носа ми и влиза в устата ми, но аз дори не усещам металния привкус над горчивината на гнева върху езика ми. Те не могат да го вземат. Те не могат да ме имат.
В мрака има мъничко зрънце светлина, но то е извън обсега на ръцете ми. Тя трепти, а сиянието ѝ намалява като умираща звезда. Моят Легион. Трябва да стигна до него, дори ако това отнеме всеки грам от силата ми. Дори това да е последното нещо, което някога ще направя. Ако успея само да го докосна и да му дам да разбере, че съм тук и се боря за него, може би това ще е достатъчно, за да го върна обратно.
Мнозина изпитват огромно удоволствие да ме измъчват… да ме докосват. Те притискат ножа към гърдите и торса ми, точно толкова, колкото да разкъсат кожата и да гледат как кръвта ми се стича. Вече не я ближат от острието, а просто се навеждат, за да я смучат от мен, като отделят повече време за зърната ми. Кожата ми настръхва и усещам, че може да повърна, но просто затварям очи, отказвайки да призная болката и унижението. Жаждата за кръв ги е разсеяла, а аз съм основното ястие. Така че могат да ме режат, докато стигнат до костите, но аз няма да спра. Това може би е единственият ми шанс.
Мнозина преминават към разрязване на панталоните ми и при вида на голата ми плът възбудата им служи като шанса, от който се нуждая, за да се приближа до този малък проблясък на светлина. Колкото повече се приближавам до нея, толкова повече тя трепти, сякаш и тя използва всичките си сили, за да осъществи контакт. Толкова съм близо… толкова близо, че усещам топлината на угасващата звездна светлина. Ухапването от пресните порязвания по вътрешната страна на бедрата ми е нищо в сравнение с болезнената нужда да го достигна. Знам, че светлината е на Легиона. Трябва да е той. И когато усещам как окървавените пръсти на Мнозина галят нежните ми гънки, хвърлям всичко към него. Болката, срамът, яростта – всичко това използвам, за да се протегна колкото се може по-надалеч, оформяйки се като стрела, която да потъне право в сърцето на тази светлина. Отхвърлям болката и предавам всичко на него, защото той е много по-велик от плътта и костите ми. Кървя за него. И отчаяно се надявам, че жертвата ми е достатъчна, за да му даде живот.
Докосването спира. Ножът се стоварва на пода. И когато отварям очи, виждам него. Легион. Но това не е той. Не такъв, какъвто го помня. Не е такъв, какъвто трябва да бъде.
Кожата му е пепелява, бузите му са вдлъбнати. Около очите му, които са плоски и безжизнени, има тъмно лилави кръгове. Устните му са сухи и напукани, а по кожата му има рани.
Той умира.
– Идън – издиша той, гласът му е дрезгав, сякаш е крещял с часове, а може би и с дни. – Идън, толкова ми е… толкова много съжалявам.
Той се втурва да развърже белезниците и да вдигне накъсаните ми дрехи, но е толкова слаб и пребит, че задачите сякаш го изцеждат. Бързо сядам, без да се съобразявам със собствените си наранявания, и притискам лицето му в ръцете си.
– Какво са ти направили? – Устните ми треперят, а гласът ми се пречупва на хлипове. – Легион… какво направиха?
Той преглъща с голямо усилие.
– Аз се борих. Всеки ден, всеки път се борех да ги спра. Вече не мога… да го правя. Моля те. Просто го прекрати. Прекрати всичко сега.
Разтърсвам яростно главата си.
– Не, не, не мога.
– Можеш. Просто… използвай светлината си. Цялата. Приключи с това сега. Не мога… не мога да издържам още дълго. Не мога да им позволя да наранят някой друг.
– Няма да го направя – викам аз. По лицето ми се стичат сълзи, оцветени със засъхнала кръв. – Трябва да останеш с мен. Моля те. Просто остани с мен още малко. Ще те намеря, кълна се. Просто не се отказвай. Моля те.
Придърпвам го към себе си, носейки тежестта му, докато тялото му отслабва от умора. Той притиска бузата си до върха на главата ми и обвива ръцете си около полуголото ми тяло, държейки ме с малкото сила, която му е останала.
– Живея отдавна – промърморва той в косата ми. – Всичко е наред. Всичко е наред, любов моя. Можеш да го направиш. Ще се справя.
Опирам се в гърдите му, забелязвайки усещането за кости там, където някога е имало буци мускули.
– Но какво ще стане с мен? Какво ще стане с мен? Защото аз няма да съм добре. Разбираш ли това? Ако теб те няма, аз няма да съм добре.
– Ще бъдеш – прошепва той, преди да целуне горната част на главата ми. – Ще живееш дълъг живот. Ще намериш щастието и любовта, такива, каквито заслужаваш. Такава, каквато винаги съм искал за теб.
Поклащам глава, без да искам да чувам нищо от това.
– Това не е справедливо. Току-що те намерих. Трябва ни повече време. Имаме нужда от повече време.
Той вдига брадичката ми с лице към себе си и ме дарява с болезнена усмивка. В очите му блестят сълзи.
– Любовта ми към теб ще живее вечно, нестинарке. Аз мога да загина, но тя… тя ще остане безсмъртна.
Той притиска устните си към моите и се кълна, че усещам как трептенето на светлината пулсира в гърдите ми, изстрелвайки сребърни лъчи от звезден прах в кръвния ми поток. Клепачите ми се затварят и аз се разтапям в него, отчаяно желаейки да докосна повече, да вкуся повече, но това не е достатъчно. Никога няма да имаме достатъчно време, никога няма да има достатъчно от това до края на дните ми. Така че дори да имаме само секунди или хилядолетия, никога няма да се наситя на Легион, демона, който завинаги ще властва над сърцето ми.
Когато отворя очи, него вече го няма. И аз съм сама в спалнята си в „Светецът“, все още увита в халата на Луцифер.
Развързвам колана, за да открия по кожата си ивици засъхнала кръв, но раните са изчезнали. Все пак нямаше да има значение. Дори ако символите на Демори Шеол бяха издълбани в кожата ми от ключицата до пъпа, нямаше да ми пука. Защото Легионът умира.
Имах го… Имах го в ръцете си. Усещах последните остатъци от топлината му. Усещах вкуса на сълзите му върху устните си. Толкова много се опитвах да убедя себе си, че в крайна сметка ще мога да се оправя, ако не успеем да го спасим, но знам, че поглъщах собствените си глупости. Няма живот без него. Моят свят е безсмислен, ако той не съществува в него.

АЗ НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ НЕГО!!!

Някак си успявам да вляза в банята през треперещи ридания. В момента, в който влизам под душа, за да отмия кръвта, се сгромолясвам на земята, а виковете ми ме осакатяват. Всяка вълна на болката е като ударна вълна, която прорязва мускулите и костите. Болката в гърдите ми се надига, излъчвайки празнота, която е толкова непреодолима, че не мога да дишам. Ето какво трябва да е усещането при умиране. И ако не знаех, че Легион е все още жив, щях да се поддам на това усещане. Щях да позволя на тази вълна от нещастие да ме залее и да ме повлече надолу. Дори нямаше да се боря срещу нея.
Нямам представа колко време минава, преди да намеря волята да се изправя и да изключа водата. Мускулите ми са слаби, гърлото ме боли и единственото, което искам, е да се свия обратно в леглото си и да затворя света. Но в момента, в който излизам зад вратата на душа, ме връхлита електрически страх, който ме връща в реалността.
Три думи, прошепнати от изкривен, нечовешки глас, сега са изписани върху замъгленото огледало на банята. И дълбоко в стомаха си знам, че те са нещо повече от покана да стана свидетел на ужасите на Множеството в моя сън. Те бяха послание… за мен.

Ела и виж.

Назад към част 12                                                                  Напред към част 14

Глава 11

Едва успяваме да се измъкнем от колата, без да си разкъсаме дрехите на парчета. Луцифер почти ме отнася до асансьора, без да се съобразява със зрителите, забавлявайки се с ненаситния ни апетит, а аз се кикотя между целувките по устните, лицето и шията му. Толкова силно се нуждая от вкуса му в устата си, че ме боли физически.
В мига, в който вратата на апартамента се затваря зад нас, веднага задушавам тази болка.
Притискам го до стената и падам на колене, като придърпвам прилепналата си рокля до кръста, за да имам по-добър достъп. Панталонът му е като сатен, докато плъзгам ръце нагоре по бедрата му, за да стигна до катарамата на колана му.
Той стене и ме гали по косата.
– Идън… какво правиш?
– Това, което исках да направя от деня, в който дойде при мен в банята на Ирин. Исках да те опитам онази нощ, както направиха онези други момичета. Исках да те засмуча в гърлото си и да погълна греха ти.
Дърпам панталоните му до коленете, освобождавайки смелия му, красив член. Копринени вени по дебелия, пулсиращ ствол. Главата му е набъбнала и горда. Устата ми се пълни със слюнка.
Дъхът му се изтласква на кратки издишвания, а погледът му е див.
– Сигурна ли си?
– Да. Позволи ми да се погрижа за теб. Позволете ми да ви служа… господарю.
Колкото и да съм нетърпелива, някак си успявам да го оближа бавно от основата до върха. Когато го поемам в устата си толкова дълбоко, колкото физически мога да издържа, стена, изпращайки малки, вкусни вибрации към тежката му торбичка, докато го масажирам и галя. Бедрата му треперят, а той издава одобрително съскане.
– Толкова е хубаво – стене той. Хваща косата ми все по-здраво. – Майната му. Устата ти е толкова хубава.
Намирам своя ритъм, смуча го бавно, след това ускорявам темпото и увеличавам натиска, като през цялото време галя долната му част. Той ми говори, мръсни думички на насърчение, казва ми колко съм красива на колене и колко силно е искал това – искал ме е. И всяка дума ме кара да го поемам все по-дълбоко и по-дълбоко, подтиквайки семето му да се стича в гърлото ми.
Мокротата се просмуква през бикините ми и ми отнема всичко вътре в мен, за да се съсредоточа само върху това да задоволя Луцифер, а не да облекча болката от празнотата със собствените си пръсти. Искам да усетя вкуса на неговата кулминация, но също така искам той да нахлуе в мен, докато се напълня до пръсване. Свивам се на колене, докато си мисля как ще се чувствам, когато твърдостта му изпепелява стените ми с адския си огън. Колко хлъзгава ще бъда, докато той ме гали до сълзи, доставяйки ми удоволствието, за което жадувам, и болката, от която се нуждая.
Той дръпва косата ми – разплита това, което е останало от прическата ми, и ме принуждава да погледна към него. Бузите му са оцветени в розово, а косата му е разрошена, толкова различна от обичайния му стоически вид.
– Искам те – изръмжава той. Навежда се, за да ме издърпа на крака, и ме целува грубо, вкусвайки струйките прекум, които овкусяват езика ми, и усещайки силния му аромат, който оцветява устата ми. Когато се отдръпва, очите му са светли и блестящи. – Искам те.
– Тогава ме вземи. Цялата. Направи ме своя.
Той ме целува отново, докато работи върху ципа на роклята ми. За секунди тя се свлича в краката ми. В следващия миг той сваля панталоните си, след това и ризата му изчезва, после бикините ми. След това стоим насред спалнята му, задъхани, и се наслаждаваме на гледката на голите си тела.
Знаех, че е красив. Споменът за него в онази баня – независимо дали е бил илюзия или реален – все още е същият в съзнанието ми, служейки като моя лична порнографска лента. Но под приглушената лунна светлина, струяща от прозореца, той е най-съвършеното Божие творение.
– Искам те от толкова дълго време, Идън. И знам, че точно сега си мислиш, че и ти ме искаш. Осъзнавам, че съм глупак, че се преструвам, че това е истинско – че това може да продължи и след тази нощ. Затова те моля… да си спомниш за мен. Просто опитай, дори когато всяка мисъл за мен е изтрита. Спомни си за мен така, както аз ще си спомням за теб до края на измъченото ми съществуване. Помни, че аз…
Поставям пръст върху набъбналите му от целувките устни и се приближавам толкова близо, че усещам как нечовешкото му сърце бие.
– Как мога да забравя?
Устата му се притиска към моята в същия момент, в който ме вдига от пода и ме поставя на леглото. Движението е толкова плавно и бързо, че дори не осъзнавам какво се е случило, докато не съм по гръб, а той не оставя пътека от врата ми до гърдите ми. Засмуква едно зърно в устата си, след което разтваря зъби и оказва достатъчен натиск, за да ме забоде толкова силно, че коленете ми се разтреперват. Прокарвам пръсти през косата му и усещам слънчева светлина по върховете на пръстите си. Той вдига глава и ми се усмихва, знаейки точно какъв ефект има, преди да намали устата си, за да поеме другото ми зърно.
Той ме смуче. Опипва корема ми и разтваря бедрата ми, за да ги постави на раменете си, а после ме обладава с език. Стискам чаршафите и се поклащам на леглото, когато ме обхваща първата вълна на оргазъм. Усещам го в бедрата си, в най-дълбоките части на корема си и надолу по краката си. И докато Луцифер ме поглъща жадно, без да прави пауза, за да ме остави да си поема дъх, вълните продължават да идват, продължават да се разбиват в свръхчувствителната ми същнос. Той редува засмукване на клитора ми и вкарване на езика си в мен, докато не ме оближе докрай и аз на практика го моля да спре. Когато отново съм на ръба на опасността, той най-накрая вдига глава между краката ми и ми се усмихва лукаво.
– Точно както си го представях.
Сърцето ми все още бие учестено.
– А? – Само се изтръгва от устата ми, не способна да мисля.
Той облизва устните си.
– Имаш вкус на грях.
След това се спуска обратно между бедрата ми и ме докосва с езика си още веднъж. Докато коленете ми не се разтреперят силно и не извикам непристойно към небето, проклинайки дявола, че ме е накарал да свърша толкова силно, че да виждам звезди.
– Не съм приключил с теб – изръмжава той, като се изправя на колене.
Задържам дъха си, докато гледам как хваща твърдият си член в дланта си и бавно я движи. Устата ми пресъхва. Изглежда толкова могъщ, толкова свиреп, докато гледа надолу към мен и гледа как аз го гледам. А когато подравнява красивия си член, за да го притисне съвсем леко към входа ми, ми се струва, че може да припадна от очакване.
– Последен шанс – изревава той. – Кажи ми „не“. Кажи ми да спра. Кажи ми, че не искаш да съм в теб, да те изпълвам, да те обладавам толкова добре, че да ме усещаш в сънищата си. След това няма да можем да се върнем назад. Разбираш ли това? Не можем да се върнем назад.
Вдигам се на ръце, за да може той да види увереността в очите ми.
– Аз искам това. Мисля, че винаги съм го искала. Просто съм се страхувала да си го призная. Луцифер, вече не ме е страх. От теб, от чувствата си. Не ме е страх.
Той навлиза бавно и аз се задъхвам от усещането, че разтяга стените ми, тренирайки ги да го приемат, да го притиснат. Да го запомня. Всеки дебел сантиметър ме разкъсва на парчета и докато се зарови изцяло, вече треперя. Той се успокоява и ние просто се гледаме един друг, на мястото, където телата ни са слети, удивлявайки се на начина, по който си пасваме толкова перфектно. С едната си ръка той обхваща бузата ми и доближава устата си до моята, като ме целува дълбоко. Другата се плъзга по бедрото ми, за да хване дупето ми. И тогава…
Тогава той се движи.
Отначало бавно, но начинът, по който върти бедрата си, извивайки тялото си и в резултат на това извивайки члена си, достига всяко място. ВСЯКО ШИБАНО МЕСТЕНЦЕ В МЕН. Места, за които дори не знаех, че съществуват. Той знае какво прави. Позволява си да попива сладкия ми аромат само за да можем да направим това трайно. Но това е достатъчно… достатъчно, за да ме накара да стена в устата му, докато ме обладава до състояние на еуфория.
Той откъсва устата си от моята, за да засмуче зърното в устата си, като не прекъсва ритъма си. Прокарвам пръсти през осветената му от слънцето коса, а той се усмихва срещу гърдите ми и ме поглежда нагоре.
– Какво? – Извиквам накрая на стон.
Той влиза дълбоко, изтегля се почти до върха, след което се връща обратно в мен.
– Когато правиш това… – стене той. – Чувствам се… добре. Не спирай. Никой никога не ме докосва. Не и по този начин. Продължавай… продължавай да го правиш. Докосвай ме.
Отново загребвам копринените кичури, галя го по такъв нежен, почти целомъдрен начин, докато той се втурва във влажната ми утроба. Очаквах звяр. Сексуално луд, който чупи таблата и разкъсва чаршафите. Това е толкова различно от това, което ми показа в онази баня. Толкова различно от начина, по който беше с Кайро и онази жена. Той е замислен, уязвим. Почти като че ли… прави любов с мен.
Нещо се изкривява в гърдите ми, но болката едва се регистрира през силното удоволствие, което разкъсва тялото ми. Това е всичко, върху което мога да се съсредоточа. Всичко, което има значение в този момент. Знам, че има нещо там, нещо, което трябва да знам. Но когато той навлиза толкова дълбоко, толкова, толкова дълбоко, а след това завърта бедрата си, дори не мога да си спомня собственото си име.
Той ускорява темпото си и хватката на дупето ми се стяга. Другата му ръка повдига крака ми, за да се облегне на рамото му. В тази позиция няма ограничение за дълбочината на нахлуване на члена му в мен. Усещам го целия, всеки прекрасен сантиметър, и о, Боже мой, о, Боже мой, о, Боже мой.
– Говори ми, Идън – изтърсва той, а челюстта му е стисната. – Говори ми. Разкажи ми колко е хубаво да пулсирам в теб.
Протягам ръка, за да докосна устните му, а той засмуква пръста ми в устата си.
– Ти ме караш да се чувствам… толкова… толкова… о, Боже… – Казвам, а гласът ми трепери. – Искам те. По-дълбоко. По-силно. По-бързо. Направи ме своя, Луцифере. Опетни ме с греха си.
Той навлиза по-дълбоко, по-силно, по-бързо, точно както го молех. Очите му се затварят, сякаш думите ми са наркотик и аз му давам лекарството, за което тялото му жадува. Аз мога да бъда това за него. Мога да бъда всичко, от което той има нужда. Защото когато го гледам, преследвана от оргазма, който пълзи по гръбнака му, няма нищо на Земята, което да е по-важно.
Още една болка в гърдите ми и се задъхвам. Този път го усетих, развълнуван от непозната емоция. Луцифер го разчита като удоволствие и ускорява ударите си.
– Имам нужда от теб. – Мъката по лицето му почти забавя собствените ми движения, но се чувствам твърде добре, за да спра сега. – Имам нужда от теб толкова много, Идън.
Той ме вдига, за да се облегна на него, като ни поставя лице в лице. Обгръщам шията му с ръце, за да се закрепя, докато той ме обладава старателно. Посрещам всеки удар, всяко търкаляне на бедрата му в моите и се притискам, като се нуждая от него още по-дълбоко. Чувствам как се раздува – прелюдия към оргазма, който ще разтърси небесата и ще изпепели света с адски огън. Искам го. Искам всичко от него, всяко злокобно семе, което да разяжда вътрешностите ми с името му. Имам нужда да ме направи своя.
Толкова съм близо, че интензивността на оргазма ми започва да изсмуква остатъците от силите ми. Отварям уста, за да извикам името му, но той го поглъща, подхранвайки агонията ми с езика си. След това ме обладава безмилостно, като ме размахва върху члена си, докато преследва собствената си кулминация. Взимаме, сякаш ме мрази, сякаш ме обича, сякаш това е последният ни ден на Земята.
Вдишвам. Издишам.
И тогава се разпадам на милион малки капчици блестящо блаженство.
Ръцете му се увиват около гърба ми, хващат раменете ми, той влиза в мен и в това великолепно пространство на утеха светът се разпада. Плаваме по море от искрящи звезди, обгърнати във вихри от лилаво, обсидиан и тил. Тук горе няма въздух, само той изпълва дробовете ми, помпа във вените ми и бие в гърдите ми. Той и аз сме единствените в тази вселена, които живеят единствено един за друг и за този момент.
Няма обяснение за това какво е случващото се. Няма рима или причина, която да оправдае това, което правим. С лудостта, плъзнала между бедрата ми, и хаоса, който все още трепти през члена му, ние не сме просто поучителна история. Ние сме легенда.
Той ме слага внимателно на леглото, като отделя особено внимание на отпуснатото ми тяло. Очаквам да легне до мен, но вместо това той поставя главата си на корема ми, а ухото си до пъпа ми, сякаш… слуша?
– Какво правиш? – Питам, гласът ми е дрезгав и сънлив.
– Моля? Само за малко.
Знам какво иска и това е абсолютно най-сладкото нещо, което някога съм чувала.
Луцифер покрива краката ни с одеялото, докато аз си играя с косата му. Тихо е, с изключение на бурните звуци на посетителите на бара зад прозореца ни. Дори не бях забелязала шума. Не бях точно тиха с него, а изненадващо и той не беше тих. Реших, че това ми харесва. Харесва ми да знам, че съм му доставила такова огромно удоволствие. Той не се сдържа. Не стигна до онова място на студенина и дистанцираност. Показа ми лицето си – истинското си лице – и това, което видях, беше прекрасно.
– Това е първият път.
– Какво? – Ръката ми се задържа в косата му.
– Това, че сме заедно. Това беше първият ни път. Преди… в банята в къщата на Ирин, това беше илюзия.
Възобновявам меките си потупвания, а на лицето ми се появява доволна усмивка.
– Чувствах го истинско.
– Знам. Мога да те накарам да чувстваш каквото си поискам… да манипулирам мислите ти, спомените ти.
– Това ли направи тази вечер? Точно сега?
Той се обръща, а главата му все още лежи на корема ми. Лицето му е зачервено, а очите му са оцветени от изтощение. Изглежда отпуснат, облекчен. Сякаш е било необходимо голямо усилие, за да запази фасадата през цялото време.
– Не. Това бях… това бях аз. – Той се протяга, за да хване ръката ми, която все още играе в косата му, и целува дланта ми. – Целият аз.
– Без трикове?
– Не и с теб. Не ми трябват.
– Определено си сигурен в себе си.
Той се смее и аз го усещам в утробата си.
– А не трябва ли да съм?
Усмихвам се и продължавам да въртя непослушните кичури коса около пръстите си.
– Да. Трябва.
– Никога не бих променил съзнанието или емоциите ти по този начин. Вече не.
– Радвам се да го чуя. Ще помисля за същото – шегувам се.
Той затваря сънливите си очи и въздъхва.
– Искам повече. Искам толкова много повече от теб… толкова много повече с теб. Но времето ни изтича.
Поглеждам към прозореца. Навън все още е тъмно, но предполагам, че скоро ще настъпи зората.
– Имаме цялото време на света.
Той се усмихва, но мога да кажа, че в усмивката му има нотка на тъга, дори и при тези скрити лъчезарни ириси.
– Щастлив съм, че мислиш така. – После целува голия ми корем.
Взирам се в спокойното му, красиво лице, запленена от неговата ефирност. Никога не съм мечтала, че можем да бъдем такива. Дори не съм си представяла, че съм се надявала на това. Но сега, когато сме тук, не знам как бих могла да искам нещо друго до края на дните си.
След няколко мига дишането му става тежко и продължително и аз разбирам, че Луцифер е заспал. Той спи. Спомням си, че ми каза, че никога не го е правил, сякаш това действие е физически невъзможно за него. Но ето го тук, спи спокойно на корема ми.
Протягам ръка, за да придърпам завивката върху него още малко, като внимавам да не го обезпокоя. И тогава затварям собствените си очи, а тежестта на многобройните оргазми се стоварва върху клепачите ми.
Но преди да се унеса в сън, едно досадно усещане ме притиска.
Трябваше да си спомня.
Нещо.
Някой.
От мен се очаква да запомня.

Назад към част 11                                                                         Напред към част 13