20 юли 2020 г.
„Точно сега имах нужда от разсейване“
ГЛАВА 35
АСА
Обаждането беше дошло в два часа през нощта. Звъненето на телефона ме беше събудило, но бях объркан, когато отговорих. Не бях се събудил напълно. През последните няколко дни сънят беше борба, а снощи ме беше настигнал. Беше дълбок, безметежен сън, докато телефонът не ме събуди.
Представям си как трябва да се чувстват родителите, когато им се обадят късно през нощта. Несигурни са, когато отговарят, само за да чуят тържествения глас на другата линия. Въпреки че не можеш да видиш лице или да прочетеш изражение, звукът на непознатия глас те предупреждава, че нещо не е наред. Светът отново се е променил и никога няма да можете да го върнете в предишния му вид.
Това, че непознат човек ми каза по телефона, че майка ми е починала, само засили празнотата, която ме беше обзела, откакто разбрах, че е в болницата. Така и не успях да се сбогувам с нея. Не успях да и кажа, че я обичам. Да чуя гласа ѝ вече не беше нещо, което щях да направя някога отново. Дори сега не можех да докосна ръката ѝ. Тя беше недостъпна. Беше умряла сама в болницата.
Знаех, че далеч не е единственият човек, който е умрял по този начин след удара на Ковидид-19, но тя беше моя. Тя беше моята майка. Тя беше доброто в мен. Тя беше единственият ми щастлив спомен от детството. Тя беше моят дом. Нямаше значение, че толкова много други хора бяха преживели тази загуба и я преживяваха в този момент по целия свят. Не и за мен. Все още се чувствах сам в болката си.
В апартамента на Неш беше тихо, но аз бях заобиколен. Технически погледнато, не бях сам. Всичките ми приятели бяха тук. Майката на Неш и други бяха донесли храна. Майката на Неш ме беше прегърнала силно и тогава почти се бях съкрушил. Това ми напомни, че никога повече няма да мога да прегърна майка си.
Талула постави пред мен чиния с бисквити и чаша мляко.
– Трябва да хапнеш нещо – каза тя тихо.
Нямах никакъв апетит, но кимнах.
– Уест и Маги са на път натам. Каза да ти предам, че скоро ще е тук – каза ми Неш и аз вдигнах очи, за да видя, че говори по телефона. Отново кимнах. Баща ми не ми се беше обаждал. Или не е смятал, че заслужавам да знам, или медицинската сестра, която му е казала, е споменала, че ще ми каже. Все пак майка ми беше мъртва. Съпругата му беше мъртва. Нима нямаше да се обади? Не. Съмнявах се, че ще се обади. Не бях сигурен, че ще мога да отговоря, ако го направи.
Обвинявах го. Винаги съм се страхувал, че ще я убие, а сега го направи. Беше я убил с вирус вместо с побой, но все пак го беше направил. Баба ми трябваше да знае. Опитах се да ѝ се обадя три пъти, за да ѝ кажа тази сутрин, но така и не успях да завърша набирането на номера. Не беше честно да не и кажа. Скоро щях да го направя. Да и дам още няколко мига, преди да изживее ужаса, който ме поглъщаше в момента.
– Талула е права. Трябва да ядеш – каза Райкър, докато сядаше до мен.
Загледах се в бисквитите и отново кимнах. Не исках да говоря. Бях благодарен, че са тук и не съм сам, но не исках да говоря.
– Какво мога да направя? – Попита ме Райкър.
Поклатих глава. Нямаше нищо, което да може да направи. Тази година той се беше сблъскал със смъртта. Знаеше, че нищо не я прави по-лесна. Нищо не премахваше болката. Оценявах, че е там. Това беше достатъчно.
– Знам, че яденето е последното нещо, което искаш да направиш, но имаш нужда от него. Повярвай ми. – Той изрече думите със знанието, което разбирах.
Посегнах към една бисквитка, дори само за да ги спра да ме молят да ям. Беше още топла от фурната и се зачудих дали е била печена тук. Не бях усетил нищо във фурната. При тази мисъл си спомних за подложката за лъжица, която бях направил за майка ми като дете. Тя винаги стоеше до печката ѝ. Исках тази поставка за лъжици. Тя я обичаше и аз я исках.
– Като дете направих на майка ми поставка за лъжици. Искам я – казах тогава на Райкър. Той не задаваше въпроси. Само кимна с глава и се изправи. Не бях сигурен дали сега щеше да я получи, или просто ми даваше малко пространство, след като вече ядях. Отпих от млякото си точно когато вратата се отвори и Брейди влезе вътре. Носеше покрито блюдо, за което знаех, че не е направил. То щеше да е от майка му.
Погледът му срещна моя, а тъгата в очите му беше дълбока.
– Здравей – каза той, когато Талула взе храната от него и отиде в кухнята.
Кимнах веднъж.
Той се приближи и ме потупа по рамото, след което седна до мен. Довърших бисквитата в ръката си и избърсах трохите от дънките си.
– Благодаря, че дойдохте – казах му аз.
– Много съжалявам, човече – отвърна той.
– Да – съгласих се аз.
Веднъж се бяхме събрали около Уест по този начин, когато баща му беше починал от рак. Това не беше първият път, в който някой от нас губеше родител. Това обаче не ни помогна. Уест беше успял да се сбогува с него. Той не съжаляваше. В края на краищата той беше там, точно до него. Страданието на баща му беше ад за Уест, но той беше до него.
Ковид не ти даваше това. Мама беше страдала сама. Съмнявах се, че е било по-лесно. В крайна сметка те си бяха отишли.
Помислих си за Маги, която беше до него през всичко това. Аз нямах Маги. Бях отхвърлил шансовете си за това още от момента, в който се върнах тук. Езмита щеше да е до мен. Тя щеше да бъде невероятна приятелка. Майка ми щеше да я обича.
Аз бях този, който се увери, че няма да имам такава връзка. Не бях сигурен колко дни вече бяха минали, откакто бяхме спали заедно. Дните ми се блъскаха един в друг от страх и липса на сън. Дори не знаех дали тя знае за майка ми. Исках да ѝ се обадя, просто за да поговоря с някого за това, а не можех да го направя.
Нямаше никакво съмнение, че бях объркал нещата с Езмита отново и отново. Не бях сигурен, че мога да ги спася сега. Дали изобщо щеше да е честно спрямо нея да опитам. Мисълта за нея ми помогна да се разсея. Точно сега имах нужда от разсейване. Не ми помагаше да седя тук и да мисля за всичко, което не съм направил, както и за факта, че никога няма да имам възможност.
Изправих се и всички замълчаха. И без това говореха тихо, но сега всички ме гледаха. Това беше моето семейство. Всеки един от тях щеше да бъде до мен, независимо какво щеше да ми поднесе животът, точно както аз щях да бъда до тях. Не бях сам.
Просто ми липсваше майка ми.
– Имам нужда от разсейване – казах аз.
– Искаш ли да играеш с мен „Мадън“? – Попита Райкър.
Това ми напомни за Езмита и споменът ми хареса. Кимнах, отидох до чувала с фасул и потънах, след което взех контролера.
Останалите започнаха да се отпускат, а гласовете им вече не бяха шепот. Не бяха толкова силни, колкото обикновено, и в тях се усещаше очевидна тежест. Бяхме заедно. Бяха тук заради мен. Това не върна майка ми при мен. Това не премахна всичките ми съжаления. Но ми даде сила да знам, че не съм сам.
Назад към част 35 Напред към част 37