***
Фанатичната светлина на лудостта изчезна от очите на призрака. И внезапно влезлият в съзнание лич каза гневно:
– Без теб беше добре. А когато се появихте, отначало беше добре, Дезмънд се пречупваше, аз получавах енергия. Само още малко, малко, само малко, един агресивен изблик… но не, монахинята вземаше надмощие!
– Не знам какво имаш предвид. – гласът ми сякаш беше лишен от емоции.
Гласът, но не и аз – страхът, чувството, че съм на ръба на пропаст, гневът, усещането за мокри обувки и ужасното осъзнаване – това не беше вода, а кръвта на тези, които току-що ми бяха говорили, които ме защитаваха.
– За какво? – намеси се лича, като отново побесня – За това как малката монахиня укроти последния член на проклетото семейство Грейд… Дресира го!
– Грешите! – възмущението ми беше оправдано – Нямам никакво влияние върху негова светлост, нито пък можех, ако исках. Аз..
В залата се чу тих звън!
Херцогът!
И в същия миг зад гърба ми се измъкна едно гонче, без да ръмжи или лае, и без да каже нито дума. Гръм, колкото и да е изненадващо, стискаше за гърлото призрака! А отдолу, изкачвайки се към лича от коридора, се блъсна в чудовището Ураган.
И нито звук! Само чудовището се гърчеше и се опитваше да се освободи, а кучетата го разкъсваха с ноктите си.
Аз не крещях. Не можех. Цялото ми същество се гърчеше от леден ужас и единственият вик, който се изтръгна от гърлото ми, беше, когато вратите на подземието се отвориха и на прага се появи мокър лорд отон Грейд, чиято ръка вече беше вдигната за удар.
Херцогът не остана безучастен – един магически удар и нещо огнено полетя в лича, но огънят беше напълно черен на цвят. И съвсем последователно Гръм и Ураган освободиха жертвата си миг преди чудовището да бъде обхванато от пламъци.
Всичко свърши за броени секунди.
Черна пепел падна на изцапания с брашно и кръв под – всичко, което беше останало от лича. Двете гончета се втурнаха към лорда, оставяйки кървави следи след себе си. Хауърд се мъчеше да се надигне от пода, като стискаше раната в гърдите си. Бавно започнаха да се надигат и останалите стражи, чиито дрехи също бяха разкъсани от ноктите на лича… Кога го направи? Кога?
А лорд отон Грейд не откъсваше поглед от мен. Гледаше ме, втренчил поглед в мен, с израз на загриженост, която беше откровено тревожна.
– Всичко е наред… – гласът ми беше труден за разпознаване – аз съм…
Не можах да довърша, гърлото ми се сви от спазъм.
Лорд отон Грейд протегна ръце, докосна и двете хрътки, прошепна нещо, а после бързо, без да поглежда никого, се приближи към мен. Пресече залата, изтича по стъпалата, приближи се до мен, стъпвайки уверено и решително дори по кръвта, която покриваше стъпалата, докосна нежно ръката ми, стисна пръстите ми. После притисна дланта си към бузата ми и попита тихо:
– Кажи ми, че не си ранена.
Когато пристъпих към негова светлост, едва не се подхлъзнах, но, подкрепена от херцога, скрих лицето си на гърдите му, опитвайки се с всички сили да сдържа риданията си. Едва чуто отговорих:
– Нито една драскотина.
Успокояващо галейки гърба ми, лорд отон Грейд попита:
– Прие ли кметът?
Удивена от въпроса, аз се отдръпнах от съпруга си и отговорих:
– Д-да…
– С директора на сиропиталището? – последва друг въпрос, сякаш нищо не се беше случило.
Отдръпвайки се още малко, го погледнах учудено.
– И?! – студено поиска отговор последният член на династията Грейд.
– Също. – отговорих на негова светлост, като се съвзех.
– Собствениците на корабостроителницата? – още един въпрос, зададен с тон, който изискваше отговор.
– Не!!! – възкликнах аз, без да крия раздразнението си.
– Разочарован съм. – каза лорд отон Грейд – Отидете в покоите си, лейди Грейд, и се почистете. А аз изисквам пълен и подробен отчет за работата ви.
Останах без думи.
И за няколко мига се взирах в негова светлост с изумление, но после…
– Лорд отон Грейд, а вас не ви ли смущава заобикалящата ви среда? – язвителният въпрос не изразяваше цялото ми възмущение.
– Не. – беше съвършено спокойният отговор – Вървете, ваша светлост.
И освен това, като ме хвана под лакътя, лорд отон Грейд, почти без да ми позволи да погледна към ранения зад мен, и престъпвайки няколко стъпала наведнъж, ме поведе към края на стълбите, избута ме във вратата и изсъска:
– След като се преоблечеш, ще ме очакваш в спалнята ми. Моята!
Вратата се затръшна зад мен. И двете масивни крила.
А аз трябваше да преглътна възмущението си и да тръгна, но като гледах кървавото петно, което се разпространяваше от подгъва ми по килима, замръзнах във времето и не направих нито крачка.
Нямаше да съжалявам за това, защото само след няколко минути, когато негова светлост очевидно ме изчакваше да се отдалеча, за да не чувам думите му иззад затворената врата, в залата се раздаде:
– Кой е организирал нападението на лича?
Отговорът последва веднага:
– Майстор Олоние, милорд. – отвърна сухо Хауърд.
Гласът му отекна в цялата зала и аз също го чух.
И аз се стъписах, щом прозвучаха думите на херцога:
– Олоние, ти си спасил всички жители на замъка. Благодарността ми ще бъде съизмерима с подвига ти. – а после гневно – Уилард, лечители. Хауърд, извикай стражите от втората и третата стена на замъка, организирай помощ за ранените. Тежките отнесете в лабораторията. Сега!
Лорд Дезмънд отон Грейд …. и това е всичко, което може да се каже.
Поклатих уморено глава, вдигнах подгъва на окървавената си пола и като се възползвах от факта, че в галерията нямаше никой, се втурнах към стаите си. Когато стигнах там, започнах да се събличам във всекидневната, като първо свалих обувките си, а след това разкопчах роклята си. Но едва бях влязла в спалнята, за да премина през нея към гардероба, когато спрях в шок!
Пред вратата беше подредена редица ярко оцветени свежо отрязани цветове от слез!
Бавно се отдръпнах, спрях на вратата и се огледах – навсякъде имаше цветя от слез! На прозорците, в редица на перваза на прозореца и до вратата към покоите на херцога.
Дали това беше опит да ме сплашат? Някак си се появи съмнение. Съмнения, които се оправдаваха от факта, че ако целта беше да ме уплаши, в стаята щеше да има само едно цвете, а ако бяха няколко, едва ли някой неизвестен щеше да ги подреди по такъв начин, сякаш искаше да предпази пространството от нахлуване.
Внимателно стъпвайки върху редицата цветя, влязох в спалнята и продължих, събличайки се, да размишлявам върху самите цветя, но сега от диаметрално различна гледна точка. Слезът е цветето на смъртта, но откога?
Събувайки чорапите си, които бяха пропити с чужда кръв до глезените, си спомних, че някога слеза е било цветето, символизиращо слънцето… Да, в някои древни култури слеза е бил подаряван като сватбен подарък на младоженците, като късче слънчева светлина, която ще сгрее любовта им, а след това, и аз не знам какви са причините, слеза е станал символ на смъртта и това цвете сега се засажда на гробовете.
Вратата изведнъж се отвори, без да се почука, и бавачката на херцога надникна развълнувано в спалнята ми. Старицата бързо разгледа редиците цветя, после ме погледна, пребледня и възкликна:
– Ари, дете, ранена ли си?
В този момент си спомних, че Древният Елетар винаги е бил слънчева страна. И ако не се лъжа, именно тук слеза е толкова разпространен! И… и именно тук някога е започнало разпространението на Мъртвата чума, когато мъртвите са се надигали от гробовете си и само слънчевата светлина е можела да ги спре. Слънчева светлина! А нищо не символизира топлината на слънцето така, както слез! Ето защо са го засаждали на гробовете!
– Госпожо Тортън! – възкликнах аз, скочих от леглото и продължих – Госпожо Тортън, вие бяхте тази, която поставяше тук цветовете на слез!
Старата жена се стресна от вика ми, после се втурна в спалнята ми с бързина, каквато не бях очаквала от човек на нейната възраст, затвори вратата и заговори разкаяно:
– И така лейди Грейд, дойде тази нещастница и тя винаги е проблемна, а знаете, че не съм магьосница, но мога да усещам нещата, така че смъртта я преследва, лейди Грейд.
Паднах обратно на леглото и се загледах шокирано в бавачката на херцога. Имаше два въпроса, които ме интересуваха най-много:
– В „Орлово гнездо“ дъщеря ви донесе ли цвете от слез в стаята ми?
– Николет? – попита отново госпожа Тортън. И тук тя поклати отрицателно глава и отвърна – Не, Николет, тя не усеща смъртта, но госпожа Уинслоу я усеща и тя винаги е усещала смъртта и присъствието на магьосници. Ето защо настоях Дез да я вземе със себе си, когато отиде на новото си работно място. Така беше по-добре и за госпожа Уинслоу, защото беше по-близо до сина си, а той беше на кораба на негова светлост.
И не ми се наложи да задавам втория въпрос – аз знаех кой е сложил цветето слез в каютата ми.
– Единственото, което не мога да разбера е защо след това цветята бяха прибрани… – казах замислено, изпитвайки непреодолимо желание да сваля втория кървав чорап.
– Защо трябваше да ги отнемат? – бавачката плесна с ръце – Всяко цвете носи топлината на слънцето, но щом се сблъска с тъмнината, изчезва. То изсъхва като капка вода на вятъра. Но то изпълнява и своята цел – прогонва тъмнината. Макар и за кратко, но я прогонва.
Така че никой не е взел цветята!
Но ако на кораба е имало лич, то в Орлово гнездо…
Спомних си за един забележителен разговор между негова светлост и моята камериерка:
„В замъка има маг.“
Въпросът на госпожа Камийра:
„Да проверя ли заклинанията за охрана?“ и заповедта на херцога „В покоите на лейди Уотърби“. Добре, така че моето истерично и сълзливо представление, подготвено за този, който донесе цветето слез, отиде при неизвестен маг… Лейди ен-Аури? Вероятно. В края на краищата именно тя реши, че съм толкова изплашена от този добре познат символ на смъртта и затова призракът, който се появи пред прозореца на херцогския салон, ми показа на отворената длан слез…
– Невероятно, – промълвих шокирано – наистина невероятно… И наистина повярвах, че цветята на слеза са опит да ме уплашат.
– Не, не, Ари, детенце, никога не бих го направила! – възкликна бавачката.
Усмихнах се на госпожа Тортън и казах с искрено чувство:
– От все сърце ви благодаря за загрижеността!
Веднага след като го казах, си спомних, че лича наистина е бил на път към покоите ми, но ги е напуснал въпреки засадата, която го е очаквала, защото навсякъде е имало цветя от слез! А ако ги нямаше и аз бях отишла в покоите си, без да подозирам, щях ли да остана сама с чудовището?!
– О, госпожо Тортън! – за миг загубих дъх.
– Ари, дете мое, защо си толкова бледа? – старата жена се разтревожи, дойде при мен и ме хвана за треперещата ръка – Дезмънд се увери, че лича не те е докоснал, а ти носиш медальона!
Искрено се съмнявах, че щях да си го спомня, когато се сблъсках с призрачно, отдавна умряло чудовище.
– Да, но – бавачката седна на ръба на леглото и продължи – това знание не спаси последната булка, макар че и защитата беше по-слаба. Бедното момиче се уплаши, избърза, избяга от крепостта и се втурна към духовниците за помощ. Тогава те я отровили, за да хвърлят сянка върху почтеното име на Грейд.
За няколко секунди болезнено осъзнах случилото се, после се изправих решително и казах:
– Искрено ви благодаря, госпожо Тортън. Бих искала да продължим този разговор по-късно, но сега трябва да побързаме и да помогнем на ранените.
– Ранените? – бавачката беше изненадана.
А аз трябваше да докладвам:
– Личът нападна в залата. Много ранени. Можете да видите кръвта.
Госпожа Тортън, примигвайки сляпо, извади пенсне от торбичката на колана си, сложи го на дясното си око, погледна към чорапа, който все още беше върху мен, после към подгъва на роклята ми, скочи и възкликна:
– Как можа да стане така?!
И след това, без да се сбогува, тя напусна спалнята ми, докосвайки едно от цветята. Това я накара да спре и, мърморейки, старицата се наведе, върна цветето на мястото му и едва тогава се втурна да си ходи.
Не се забавих, съблякох се и изплакнах краката си, измивайки кървавите петна, после се преоблякох с цялата възможна бързина и забързах по коридора, заглаждайки косата си, докато вървях.
Назад към част 24 Напред към част 26