Четири
Клопка
Не можах да се сдържа и ахнах. За щастие нито баща ми, нито младежът го чуха при звуците на течащия фонтан.
– Какво имате предвид? – попита красавецът. Имаше право да бъде подозрителен. Каквото и да планираше баща ми, не предвещаваше нищо добро за никого.
Локеш се обърна и се приближи до фонтана. Позволявайки на водата да тече през върховете на пръстите му, той попита:
– Вие, разбира се, знаете за съобщението, което краля направи тази вечер?
– Че дъщеря ви отговаря на условията за брак? Какво от това?
Част от мен беше наранена от забележката на младия мъж. Опитах се да мисля рационално, като си напомнях, че така или иначе не търся ухажор. Че най-доброто нещо за мен и Иша е, ако се омъжа за човек, който живее далеч от баща ми. Достатъчно далеч, за да мога да избягам. Подобно нещо би било лесно с краля от Махабалипурам, но подозирах, че да избягам от човек като този непознат ще се окаже много по-трудно. Все пак да чуя неговият безразличен тон, беше удар за женската ми гордост.
Винаги съм знаела, че съм красива. Иша ми го казваше толкова много пъти всеки ден, а и привличах достатъчно внимание от мъжете, за да съм уверена във външния си вид, но за първи път в живота си се почувствах… непривлекателна. Идеята, че младият мъж, когото намирах за толкова очарователен, изобщо не се интересуваше от мен, ме нарани.
Баща ми продължи.
– Може да не знаете за това, но съобщението тази вечер беше непланирано. Кралят възнамерява да използва дъщеря ми, за да разшири своя обхват, и тъй като тя е единственото, което ми остана от моята любима, покойна съпруга, може да разберете, че декларацията относно нейната готовност за брак, предизвика известно безпокойство в мен.
Присвих очи при споменаването на майка ми. Иша, отдавна беше споделила подозренията си относно смъртта на майка ми, че не е умряла при раждането, както баща ми караше всички да вярват. Нейната приятелка, акушерката, която ме е изродила, беше говорила с Иша само часове след раждането ми и беше съобщила, че и майката, и дъщерята са здрави.
Малко по-късно, когато са дошли да проверят двете ни, са установили смъртта на майка ми, а акушерката беше изчезнала. Иша вярваше с цялото си сърце, че баща ми се е отървал и от двете. След като се запознах с нрава му от първа ръка, не се съмнявах, че е способен на това. Ако смятах, че е възможно да го убия, отдавна щях да съм го направила. Красивият мъж заговори, отвличайки ме от мислите за отмъщение.
– Какво общо има това с мен? – попита непознатият.
Баща ми прокара върховете на пръстите си напред-назад във водата и аз забелязах, че всички риби изчезнаха. Без повече да се молят за храна, те бързо се оттеглиха в далечните краища на езерото. Интересно, дали бяха усетили нещо, когато баща ми докосна водата! Или може би е използвал силата си по някакъв начин, за да ги накара да се оттеглят. Прехапах устни, толкова съсредоточена върху следващите думи, изречени от баща ми, че едва дишах.
– Мислех, че можем да постигнем взаимноизгодно споразумение.
– Като?
– По-големият ти брат и Дхирен, нали? Чувал съм, че още не си е взел булка.
– Той е още млад. Освен това той е твърде зает да защитава нашите земи от вашите… малки схватки.
Баща ми хвърли бърз поглед към непознатия, устните му леко се извиха при забележката на мъжа.
– Не би ли било по-добре – попита Локеш с хитра усмивка – ако брат ти можеше да се върне към задълженията си у дома? Да забрави войната и споровете за територия и да се установи като император, който е предопределен да стане? С подходящата жена до него той може да заеме полагащото му се място. Синовете да властват вместо баща им.
– Нека позная. Бихте искали дъщеря ви да бъде подходящата жена.
– Тя е красива. Послушна и скромна. Нещо повече, нейната зестра е подкрепена и от краля. – Той се наведе напред и понижи глас. – И нека си остане между нас, с дъщеря ми на трона, ще бъда много доволен, че моите внуци някой ден ще управляват и двете кралства. Безсмислените кавги за територия ще спрат и двете ни кралства биха могли да процъфтяват по взаимно задоволителен начин.
Младият мъж потърка челюстта си и чух звук от наболата брада по бузата му. Исках да извикам, да му изкрещя да не обръща внимание на думите на баща ми. Че Локеш никога не е спазвал обещанията си. Че дори това, че съм и го слушам, е опасно. Но аз не казах нищо и кърших невидимите си ръце, отчаяно жадувайки да чуя планираното за мен бъдеще. Фактът, че Локеш не позволи на краля да ме омъжи за някого по свой избор, не беше изненадващ, но бях си позволила малка частица надежда и както очаквах, баща ми я беше потушил преди дори да е минала вечерта.
Тогава моят коварен баща добави:
– Със сигурност ти ще бъдеш свободен да преследваш собствените си цели. Може би ще намериш жена с достатъчно богатство, за да можеш да си купиш малко собствено имение. Очевидно е, че като втори син ще получиш част от богатството на баща си. При достатъчно добро начало да се справиш много добре. Разбира се, никога няма да можеш да изместиш брат си, но няма нищо срамно в това да си втори. А и съм сигурен, че децата на дъщеря ми ще се радват да се срещнат с чичо си, ако той реши да ги посещава от време на време.
Докато Локеш говореше, гърбът на младия мъж се изправи още повече. Гневът му беше очевиден. Знаех го и баща ми го знаеше. Манипулацията беше едно от уменията му и единственият начин да го заобиколиш беше да се преструваш, че нищо от казаното от него не те засяга. Отново установих, че искам да застана в защита на младия мъж, но не можех да направя нищо. Баща ми маневрираше със своите пластове манипулация около мъжа ловко като змия и почти можех да чуя звука от нараняването на егото на красивия непознат, докато спиралите се затягаха.
– Разбирате, че изпитвам голяма бащинска привързаност към дъщеря си. За мен е наложително да я държа близо до себе си. Нашите земи граничат една с друга. Поради това съм готов да преговарям за годеж от името на нашия крал, но не се заблуждавайте, ако щедрото ми предложение бъде отхвърлено, няма да имам друг избор, освен да ескалирам враждебността между нашите народи.
– И се чувствате комфортно да настаните дъщеря си при така наречените си врагове?
Езикът на Локеш се стрелна по устните му.
– Абсолютно съм уверен, че ще се отнесете към нея с честта и уважението, които заслужава.
Не можех да не се засмея. Нямаше по-опасен враг за моето благополучие от самия мъж, който твърдеше, че изпитва „бащинска обич“ към мен.
Младият мъж на име Кишан обърна гръб на баща ми, което означаваше, че е с лице към мен. Всъщност той беше само на няколко сантиметра от мен. Безброй емоции преминаха по лицето му, докато обмисляше думите на баща ми. Исках да се протегна и да погаля с върха на пръста си челото му, за да изгладя бръчките и да облекча дискомфорта, който баща ми му беше причинил. Накрая той каза:
– Ще предам вашето предложение на родителите ми. Ще изпратим нашия отговор по куриер в рамките на две седмици.
Баща ми сведе глава в жест на престорена добра воля.
– Нека вашите коне са бързи.
Тогава Кишан си тръгна и Локеш го изгледа как си отива. В градината се спусна тишина. Всяко живо същество беше неподвижно. Дори вятърът беше утихнал. Дишането ми изведнъж ми се стори твърде шумно. Плъзнах ръка по горещото си чело и си пожелах невидимите ми крака да спрат да ме болят. Вдигайки ръце, Локеш насочи силата си, действие, на което рядко ставах свидетел. Водата във фонтана замръзна, тъй като сивият лед скоро покри всеки сантиметър от каменистата повърхност на пътеката.
Той размаха ръце във въздуха и силен вятър разкъса градината, откъсвайки нежните цветя от стъблата им и чупейки клони от дърветата. Тогава той вдигна ръце и земята се разтресе, замръзналият фонтан се пропука, а аз се спънах и паднах. Прехапах силно езика си, за да не извикам. Протягайки отворените си ръце, сини искри изскочиха от върха на пръстите му и изгориха ствола на близкото дърво. Свивайки юмруци, той загаси искрите и с решителна крачка напусна градината, тръгвайки надолу по различни стълби от тези, които аз бях използвала.
Чаках дълго време, преди да се върна в стаята си и щом го направих, внимателно измих краката си и се качих в леглото, но сънят ми убягваше. Вместо това се загледах в платнената материя, покриваща леглото ми, и се приготвих за настъпващото утро.
Когато дневната светлина осени стаята ми, изчаках баща ми да дойде да ме вземе. Очаквах да се появи веднага, но тъй като сутрешните часове минаха и дори прислужница не дойде в стаята ми, се осмелих да изляза. Не намерих никого, гост или слуга, докато не влязох в голямата зала, а когато го направих, този, който ме видя, не беше баща ми, нито дясната му ръка, Хаджари, а крал Девананд, моят бъдещ ухажор от Махабалипурам.
– О, скъпа моя. Толкова трагично. Наистина трагична новина.
– Какво се е случило? — попитах го, докато намествах воала по-плътно около лицето си.
– Не сте ли чули?
Поклатих глава в отговор.
– Кралят е убит.
– Възможно ли е… — попитах, а подозрението вече изпълни ума ми. – Как е умрял? Разкрит ли е убиецът?
– Все още не. Баща ти разследва.
– Разбирам.
– Първоначално се смяташе, че той просто е издъхнал в съня си, но докато жените се грижиха за него, нощницата му се разтвори. Тогава видяха черните петна по гърдите му близо до сърцето му.
– Черни петна?
– Да. Областта около сърцето му била изгорена, но това не е достатъчна причина за смъртта му, но това е достатъчно доказателство, за да предизвика подозрение.
– Разбирам. Какво ще се случи сега? Къде е баща ми?
– Той организира войските. Те трябва да защитават кралството до момента, в който бъде избран нов крал. Той се притеснява, че узурпатор може да се опита да вземе трона и не желае това да се случи.
– Разбира се.
Той ме потупа по ръката.
– За съжаление, това означава, че в момента няма да се правят планове относно вашето бъдеще. Трябва да знаеш обаче, че съм показал много ясно намеренията си на баща ти. Той ме увери, че ще бъда сред първите, които ще разберат, когато всичко се уреди. Дотогава всички гости трябва да се върнат възможно най-тихо в собствените си кралства.
– Разбирам.
– Ах. Ето го човекът на баща ти. Ще те оставя на неговите грижи. Докато се срещнем отново, прекрасна.
Кралят стисна ръката ми и неохотно ме предаде на Хаджари, който хвана ръката ми в силна хватка.
– Къде беше? – изсъска той в ухото ми.
– Никой не дойде да ме вземе тази сутрин – отговорих студено.
– Баща ти те чака. Идвай.
Той ме повлече надолу по коридора и през няколко прохода, наслаждавайки се на възможността да ми покаже, че той командва, въпреки че и двамата знаехме, че е само временно. Разбира се, поведението му се промени напълно в момента, в който влязохме в стаята, където седеше баща ми, заобиколен от съветниците на покойния крал. Когато той ме видя, разпусна групата.
– Спа ли добре, скъпа? — попита той учтиво, когато последният от мъжете си тръгна и затвори вратата след тях.
– Да, татко – отговорих аз с поглед, прикован върху краката му.
– Предполагам, че си чула за кончината на краля – каза той и от тона му не можах да разбера дали ми задава въпрос или прави изявление. Реших, че е най-добре да не казвам нищо.
Той изчака няколко секунди и след това потвърди това, което вече подозирах.
– Трагично, нали? Разбира се, ти си наясно какво може да означава това за теб.
– Че все пак няма да се омъжвам? – Осмелих се тихо.
– О, ти ще се омъжиш, Йесубай, но не и за стария крал, който така очевидно предпочиташ. – Той се обърна и закрачи обратно към кралската маса, където беше разстлана голяма карта. Той взе фигурка на воин на гърба на слон и я премести на друго място през тежка черна линия, начертана върху картата. Територията беше отбелязана с думата Раджарам. Отместих поглед, преди той отново да ме погледне.
– Трябва да си щастлива – каза той. – Намерението ми е да се омъжиш за някой много по-млад. И тогава, след като станеш кралица и мине малко време, ще очаквам да го убиеш. – Стресната, вдигнах поглед и го видях да ме гледа с дяволски блясък в очите. „За да съм сигурен, че ще изпълниш ролята си в тази малка драма, ще държа Иша на близо. Предполагам разбираш какво искам да ти кажа? – завърши той.
След като подтиснах съзлити се, кимнах и отговорих:
– Да, татко.
– Много добре. Можеш да си тръгваш. Ще живеем тук, докато не се направят необходимите действия за твоя годеж.
—
Баща ми се възкачи на престола с неохота само след месец. Той държеше Иша далеч от мен, за да се увери в моето подчинение. Прислужниците, които ми бяха назначени, бяха ефикасни, но студени, а Хаджари се превърна в постоянна част от живота ми. Нито веднъж не ме изпусна от поглед. Стаята ми беше сметната за твърде лесна за бягство и ми бяха определени нови помещения. Имаше само една врата за влизане и излизане от новата ми стая и тъй като всички високопоставени лица бяха отпратени, баща ми нямаше нищо против да ме остави сама.
Доставяха ми храна в стаята и ми беше позволено да се разхождам на територията на двореца и само ако Хаджари беше с мен. Тъй като знаех, че оставането насаме с Хаджари вероятно няма да е приятно за мен, реших, че е за предпочитане да оставам в стаята си. Без Иша, единственото приятелско лице в моя много ограничен свят, започнах да се отчайвам. Храната загуби привлекателността си и аз държах тежките завеси спуснати на прозореца с решетка.
Тогава пристигна поканата. Семейство Раджарам беше обмислило предложението на баща ми и въпреки скритите заплахи зад него, самата кралица бе поискала да се срещне с мен, за да провери дали съм подходяща за нейния син. Баща ми беше развълнуван от перспективата и въпреки че беше зает със задълженията да управлява кралството, когато куриерът пристигна, нямаше търпение да сподели новината с мен и веднага нареди да ме заведат при него. Когато ме видя, никак не остана доволен от външния ми вид.
– Болна ли си? – попита той.
– Не, татко.
Той грубо дръпна булото от лицето ми и присви очи, обхвана брадичката ми, обръщайки главата ми на едната и на другата страна, изучавайки ме. Избутвайки ме настрани, той притисна Хаджари в ъгъла и обви ръка около гърлото му. Очите на Хаджари изпъкнаха и той започна да хрипти, докато се опитваше да махне ръцете на баща ми от гърлото си.
– Ще се погрижиш тя да яде, косата й да бъде сресвана и поддържана така, че да блести, да няма петна по лицето или подпухналост под очите. Ясно ли се изразих?
– Да, кралю мой – закашля се Хаджари.
– Добре. – Той остави слугата си и добави: – Тя тръгва след три дни. Увери се, че е готова. Искам да изглежда като принцеса. Сега върви. Трябва да говоря с насаме нея.
Хаджари, чието гърло беше подуто и зачервено, се отдръпна безмълвно и затвори вратата след себе си.
Баща ми каза:
– А сега. Има няколко неща, които мисля, че трябва да обсъдим, преди да тръгнеш.
—
Ужас ме изпълни, когато пред очите ми се появи дворецът на семейство Раджарам. Бях в средата на голяма процесия, возеща се в разкошна карета и бях облечена така, сякаш вече съм кралица. Баща ми не беше пожалил средства, за да представи своя смъртоносен малък подарък на семейство Раджарам. Вътре в сандък, пълен с разкошни копринени рокли и воали, имаше скрито отделение, пълно с шишета с отрова и наточени ножове, достатъчно малки, за да се пъхнат в джоб.
Знаех последствията, ако се проваля. Баща ми беше пределно ясен. Трябваше да се харесам на Дхирен, най-големия син, да се омъжа за него, да открия тайното местонахождение на семейните реликви, да ги открадна и да го убия. Дотогава трябваше да шпионирам семейство Раджарам.
Ако не правех това, което баща ми искаше, той щеше да измъчва Иша. Напипах малкия кичур от сивата коса на Иша в джоба си, който баща ми ми беше дал, за да ми напомня. Всъщност той беше толкова конкретен относно методите, които щеше да използва, за да нарани моята бавачка, че не се съмнявах, че не само го е правил преди, но и ще се радва на възможността да го направи отново.
Стомахът ми се сви болезнено, знаейки, че съм се съгласила да стана убиец и шпионин на болния, покварен човек, какъвто беше баща ми, но последствията, ако се проваля, бяха немислими. Не можех да позволя моята любима Иша да страда в ръцете му. Не знаех дали мога да извърша убийство, за да я спася, но нямаше съмнение, че й дължа много, затова че ме защитаваше от него. Всеки път, когато виждах накуцването й, ми напомняше, че тя страдаше по моя вина. Не бих я оставила в ръцете му.
Когато пристигнахме в двореца, ме представиха и всеки човек, когото срещах, изглеждаше открит и мил. Хаджари беше дошъл с мен и се опита да се вмъкне като мой така наречен защитник, но за щастие военният съветник на Раджарам, проницателен човек, който сякаш виждаше през воала тайните, скрити в сърцето ми, назначи свой човек. Хаджари беше силно ограничен от войник, който постоянно беше наблизо.
Срещнах кралицата, Дешен, на същата вечер. Тя беше въплъщение на уравновесеност. Наблюдаваше ме от другата страна на масата и задаваше любезни въпроси за моя дом и семейство. Тя мислеше, че моите предпазливите отговори на въпросите й са в резултат на моята срамежливост. След вечеря тя ме повика в личната си стая и ме покани да седна до нея, където имаше и други жени, от всички възрасти, които си бъбриха весело, докато шиеха.
Когато видя, че не искам да говоря за себе си, тя заговори за далечното си семейство, за родината си и за синовете си. Любовта й към семейството й беше очевидна, както и фактът, че яростно защитаваше децата си. Тя изглеждаше изненадана, когато попитах за по-малкия й син, но сподели истории за него. Скоро научих, че Кишан е бил изпратен в граничните райони и вероятно ще се върне в рамките на месеца, както и че Дирен го няма. Дешен каза, че иска първо да ме опознае, преди да бъде взето решението за годежа.
Беше ми позволено да се разхождам на територията на двореца, следвана от двамата ми придружители, а всяка вечер прекарвах в с Дешен. Не след дълго започнах да се възхищавам на майката на Кишан. Тя ме очарова почти толкова, колкото и синът й. Личеше си, че между Дешен и съпруга съществува голяма любов. Когато дойде време Дешен да се оттегли, съпругът и дойде да я придружи. Заедно те пожелаха лека нощ на всички жени, които разбрах, че са вдивици и Дешен беше прибрала да живеят в двореца.
Тези жени, чиито съпрузи бяха загинали във войната, бяха неистово лоялни към семейство Раджарам и техните истории ми дадоха надежда, че мога да спася Иша. Тя щеше да се чувства много добре, като една от тези жени. Тъкмо започвах да се чувствам като у дома си и в безопасност, когато баща ми ме посети.
Събуди ме кошмар. Ръцете ми настръхнаха и забелязах, че капаците са отворени, завесите се веят от ветреца. Станах да ги затворя, когато чух глас.
– Изглеждаш добре, скъпа моя.
Замръзнах на място, инстинктивно сведох глава.
– Татко — казах аз.
– Как се развиват нещата? Семейството прие ли те?
– Вярвам, че да.
– Тогава какво отнема толкова време? Защо не чувам нищо за годеж?
– Кралицата все още ме опознава. Освен това и двамата принцове са далеч.
– Да. Държа ги заети.
– Но защо? Мислех, че ги искаме тук.
Той се движеше толкова бързо, че не бях подготвена. Бутна ме към стената, като ме хвана силно за предмишницата.
– Какво каза? — попита той и тъмните му очи блестяха на лунната светлина.
– Извинявам се – прошепнах. – Не исках да любопитствам.
– Помни мястото си — изсъска той.
Кимнах, проклинайки се, че бях толкова невнимателна. Времето, прекарано далече от баща ми, ме направи по-самодоволна.
– Няма нужда да ти обяснявам действията си. И все пак, ако кралицата спомене схватките, които държат синовете й настрана, можеш да я увериш, че имаш достатъчно влияние върху баща си, за да го спреш, ако се съгласят да обединят семействата ни. Видя ли медальоните, които те помолих да намериш?
– Не. Нито кралицата, нито кралят ги носят. Военният съветник не позволява на мен или Хаджари да се движим наоколо без присъствието на някой от хората му.
Баща ми измърмори:ъ
– Трябваше да убия Кадам. – Когато не казах нищо, той направи крачка назад, като най-накрая ме освободи от хватката си каза: – Знаеш ли каква е причината да търся тези медальони?
– Не — отвърнах внимателно. – Единственото, което знам е, че ги искаш.
– Точно така. – Той изглеждаше доволен от отговора ми. Наклони глава и ме огледа за момент, след което каза: – Може би, скъпа моя Йесубай, е време да разбереш точно коя си.
Усетих, че кислородът напуска дробовете ми.
– Какво имаш предвид?
– Да. Ако знаеш мотивите ми, ще разбереш как най-добре да ми служиш. – Той се обърна, сключи ръце зад гърба си и започна. – Ти си дъщеря на много влиятелен човек и нямам предвид само политически. – Докато говореше, той се разхождаше из стаята, докосвайки различни предмети, принадлежащи на кралското семейство. – Някога бях наследник на трона на голяма провинция в една далечна земя. – Той се обърна към мен. – Въпреки че трябваше да убия брат си и мащехата си, за да се възкача на трона, аз не го направих.
Това, че е убил, за да постигне целите си, не беше изненадващо, но това, че изпуснал трона беше:
– Не искаше ли тази сила? – попитах аз.
– Да управляваш кралство не е сила – изплю той, докато ме гледаше. – Това е истинската сила. – Той дръпна една верижка около врата си и ми показа счупен амулет, прикрепен към нея.
– Какво е това?
– Нарича се амулетът на Деймън.
– Тигърът?
– Много си съобразителна, скъпа моя. – Той потърка палец върху амулета с почти нежно изражение и промърмори тихо, сякаш на себе си: – Преди много време имаше голяма битка, която обедини кралствата на Азия. Беше се появил демон. Той опустошаваше и накрая зверствата му станаха твърде ужасни, за да бъдат игнорирани. Пет кралства се събраха, за да победят чудовището веднъж завинаги.
Баща ми никога не ми беше казвал нещо за миналото си. Повечето от това, което знаех, бях узнала думи, които бях чула. Бях очарована и ужасена едновременно.
Той продължи:
– В навечерието на поражението им красива и ужасна богиня дойде да ги поведе, заедно с тигъра, на име Деймън. – Усмихвайки се, той посочи тигровите нокти на медальона. – Когато демонът най-накрая беше мъртъв, тя дари на всяко кралство една част от амулета. Скоро беше открито, че частите на амулета контролират елементите – всеки сегмент управлява един елемент. Говори се, че ако амулетът някога бъде събран отново, неговият собственик ще владее силата на самата богиня.
Казаното от него обясняваше толкова много — синия огън, който бях виждала да излиза от върха на пръстите му, задушаването на мъжа, който се осмели да ме докосне, малките трептения на земята, когато беше ядосан, свирепите ветрове, които беше призовал в градината и преждевременната смърт на краля. Значи това мотивираше баща ми. Това е нещото, което търсеше. И по някакъв начин част от тази сила, която имаше, беше предадена чрез кръвта му в мен. Моите способности бяха дарове от богинята.
Той се усмихна, сякаш се подиграваше на дете с играчка.
– Виждаш, че има две липсващи части.
– Това ли са парчетата, които търся?
– Да. След като амулетът бъде събран цял, няма да има нищо или някой, който да не мога да контролирам. Ще бъда непобедим. И ако имаш късмет, ще живееш, за да се насладиш на моята слава. Не е същото, както ако беше момче, но никога не се обръщам с гръб към нови… възможности. – Той обхвана брадичката ми с ръка и я стисна здраво. – Само ако имаше малко огън в кръвта си.
Син? Коя би…? Дешен. Тя беше жената, за която той жадуваше.
– Но Дешен може да е минала детеродната си възраст.
– Да. Това е възможност – призна той. – Ето защо се забавлявам с идеята да ти позволя да се омъжиш за един от принцовете. Ако не мога да имам син, който да оформя по моя образ, може би ще имам внук, който ще ми помогне.
Идеята, че баща ми може да стане още по-могъщ, беше удивителна. Всичко придоби смисъл. Причината, поради която бях изпратена тук. Военните схватки със семейство Раджарам. Всичко беше, за да получи тези амулети и да изтръгне Дешен от семейството й.
Сега, когато знаех истинската мотивация на баща ми, беше още по-наложително да скрия способностите си. Ако знаеше какво мога да правя, щеше да оформи, както мен и така и моите деца в това, което той беше – убийствен, жаден за власт съд на злото. Колкото по-слаба и по-покорна изглеждах, толкова по-малко щеше да ме посещава и колкото по-малко знаеше, в толкова по-малко злодеяния щях да участвам.
– Знаеш какво очаквам — каза той. – Имаш две седмици или да обявиш годежа си, или да намериш онези медальони. Всеки ден, след това, ще ти изпращам по един от пръстите на Иша в кутия.
Преглъщайки ужаса си, очите ми се напълниха със сълзи на страх и промърморих:
– Да, татко.
Когато вдигнах очи, него го нямаше.
Назад към част 4 Напред към част 6
