Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 33

* * *

Истинският вход към подземията на имението Арнел, както се оказа, се намираше в покоите на старата дама и се отваряше от тоалетната, колкото и да е странно. Наистина беше доста странно, никога не бях осъзнавала, че порцелановият умивалник може да се движи заедно със стената, отваряйки доста широк проход. От ширината на пространството, в което се намирахме, предположих, че покоите на лейди Арнел не са единствените с достъп до тайния проход. Но, уви, нямах възможност нито да видя прохода, нито да го проуча, защото драконицата бързаше напред, държейки в ръка както чантата си, която се опасявах, че е твърде тежка за мен, така и връхната си дреха. Последвах я, задъхвайки се от умора и опитвайки се да не обръщам внимание на краката си, които бръмчаха от напрежението на дневното усилие.
Беше дълга разходка.
Толкова дълга, че след четвърт час отчаяно съжалих, че съм предприела това авантюристично начинание – съдейки по темпото на пътуването, дамата нямаше намерение да спира никъде в подземията на имението Арнел.
Час по-късно към съжалението ми се присъедини и вълнението, искрено се притеснявах, че мисис Макстън ще се тревожи за мен.
Но след още един час стигнах до тъжната констатация, че всички ще трябва да се тревожат. Докато се мъчех да не изоставам от лейди Арнел, се обвинявах, че не съм предупредила хората, които почти се бяха превърнали в мое семейство.
Към края на третия час от бързото ни пътуване някъде навътре в планината ми оставаха малко сили да се обвинявам, но ми стигаха. Стигнах до заключението, че трябва да напиша завещание. И го бях разработила почти изцяло в детайли и дори във формулировка. Щях да оставя къщата на мисис Макстън и мистър Уолън, но всички пари на лорд Давернети! И то не безкористно – нека сам се заеме с терариума на Стентън! Но бях готова да дам собствените си пари на този, който организираше тайното общество срещу драконите. О, бях готова да похарча всяко пени от тях!
В края на четвъртия час на скитане из подземни пещери и проходи най-накрая пристигнахме.
По това време палтото ми вече нямаше почти никаква стойност – бях паднала няколко пъти, два пъти го бях скъсала и изобщо, когато лейди Арнел отвори поредния проход с известна само на нея комбинация от натискания, аз се бях свлякла до стените на тайния проход, без да се интересувам вече от палтото и съжалявайки само за едно – бях изразходвала всичките си запаси от блокиращия миризмите препарат, така че не ми оставаше много време. Най-много около четиридесет минути.
– Дръж се, момиче! – нареди ми лейди Арнел, докато отваряше последната врата – Скоро ще си починеш.
Това прозвуча неочаквано зловещо.
Въпреки това, изигравайки ролята си докрай, аз само кимнах, свеждайки поглед, и потръпнах, когато цялата планина сякаш се разтресе. От върха паднаха малки камъчета, някъде далеч изпищяха прилепи, а после със зловещ грохот една преграда, която не изглеждаше създадена от човек, се отмести от пътя ни, отваряйки пътека в…
Криптата.
Криптата!
Тя е тук! Изобщо не беше в имението! Беше някъде в невъобразимите пластове на Желязната планина. И отвсякъде беше заобиколена от железни скали.
Лейди Арнел изтича по стълбите бързо и лесно като младо момиче, а аз стоях на прага и се оглеждах шокирано. С всяка изминала секунда разбирах, че в имението на Арнел няма легендарна тайна крипта. Точно както тук нямаше милост за Ръждивите дракони, защото… криптата беше капан. Капан, примка, неминуема гибел, но само за Руфусдрако.
Мащабът на постройката беше поразителен!
Слязох бавно по железните стъпала, като се опитвах да не настръхна при гледката на поредния ръждив дракон, намерил вечен покой в тази чудовищна крипта.
Криптата беше точно капан!
Страшен, коварен, много умен, безмилостен. Който и да беше построил това… последно жилище, беше едновременно умен и жесток. Силата на Руфусдрако се криеше в способността им да превръщат желязото в пепел… Това беше тяхното предимство, техният коз, тяхната способност… а слабостта им беше самоувереността. Тук имаше много желязо, наистина много, но всичко това беше само лек слой върху злато! Злато!!! Имаше невероятно количество от него. Ужасяващо количество…
Спуснах се по стълбите, една от шестте налични тук, и видях следите от краката на ръждивите дракони. Следи, които се откъсваха, оставяйки следващия дракон, който щеше да влезе в това леговище, погребан в басейн от разтопено злато! Злато, толкова тъмно, че само бижутер и… маг можеха да го определят като злато. И то маг, притежаващ човешка магия – нито старата школа, нито драконовата магия даваха някакъв шанс да се идентифицира металът от самото начало. В резултат на това онези Руфусдрако, които нямаха късмета да са тук, стъпваха на пода със святата наивна вяра, че ходят по желязо. И те вървяха, оставяйки ръждиви следи след себе си, стигаха до центъра, където шест саркофага заобикаляха златна стела на слънчева светлина, и в опита си да унищожат трънливата желязна преграда едновременно разрушаваха тънкия слой желязно покритие на пода… и след това умираха, буквално удавени в злато.
– Побързай, сънлива кокошка! – изкрещя ми лейди Арнел.
Послушно ускорих крачка, слязох по стълбите, преминах по пода, като предпазливо избягвах локвите от желязо и злато, и се приближих до драконицата, която уверено пробиваше желязната бариера с помощта на заклинание. Драконово заклинание. Когато тя приключи, вратата се отвори със скърцане и ни пусна в самия център на криптата.
Веднага над всеки от шестте саркофага се издигна пламък и остана да гори – факла без основа, осветяваща цялата картина на триумфа на Нейно Величество Смъртта. Ужасяваща гледка. Наистина зловеща.
Но докато аз спрях от ужас, докато я последвах през оградата, лейди Арнел сякаш знаеше всичко за това място. Тя уверено пристъпи към един от саркофазите, вдигна с показалец част от огъня и държейки го като свещ, пристъпи към стелата. Тя представляваше огромен стълб с шест ъгъла и там, захвърлила наметалото и чантата си, започна да чете надписите с рунически букви, издълбани в стелата.
– Два дракона… – прошепна тя като обезумяла – два дракона… Откъде се взеха два дракона?!
От трима ни – аз, стелата и лейди Арнел – само аз знаех отговора, но се чудех дали могилата-културен паметник, която носеше очевидното наследство на драконови предци, е наясно с него.
– Два дракона! Не един, а два! Какво, по дяволите! – лейди Арнел се възмути, изричайки ругатни, на които биха завидели пристанищните носачи и дори обущарите.
Но аз не се намесвах и като цяло се стараех да не дишам, за да не привличам вниманието към себе си, защото… очевидно най-сетне имах възможност да разбера какво са пожелали драконовите предци!
Що се отнася до драконицата, тя, без да се задоволява с един-единствен пламък, пренесе огъня в рова около шестоъгълната стела и той избухна в пламъци, осветявайки едновременно цялата постройка.
– Два дракона… два дракона… два! Къде е това?
И тогава в криптата се разнесе студен звук:
– Зад теб, лейди баба!
Това беше глас, който разпознах веднага, както впрочем и лейди Арнел. Но нито тя, нито аз се обърнахме. Дамата, защото разбра, че няма къде да избяга, а аз… защото не знаех какво да очаквам от дамата и бях готова да извикам магия във всеки един момент. И така, трябваше да гледам как мъртвешката бледност покрива аристократичното лице, как драконицата се обръща безкрайно бавно, как очите се закръглят върху бялото, обагрено в саван лице, издавайки шока на потресената жена.
И тогава в криптата се разнесе звук, който не беше от най-приятните за мен:
– Мис Вайърти, вие се издадохте само с това, че не се обърнахте.
Е, след това изобличение бях принудена да гледам как шокираният поглед на лейди Арнел се премества върху мен, а после шокът в очите на драконицата се смени с раздразнение. И о, колко ярост, злоба, гняв, ненавист имаше в този поглед. Може би дори повече, отколкото имаше злато в този капан на ръждивия дракон, но аз не бях ни най-малко трогната от емоциите на старата дама. И в отговор на неизказаното ѝ възмущение просто свих рамене, без да изпитвам нужда да се извинявам, а после призовах заклинанието на истинската форма:
– „Квод вера имаго“!
Веднага щом прикритието на мис Лола се свали от мен, аз се впуснах в действие. Захвърлих палтото от раменете си и напълно игнорирайки драконите, се насочих към мястото, където можех да получа отговори. Наистина несигурността и неизвестността бяха досадни – бях уморена от въпросите, исках отговори.
– Анабел! – лорд Давернети се опита да ме спре.
В този момент старата драконица, явно решила да направи опит за бягство, като ме използва, изкрещя:
– „Ин драг“!
Като минавах покрай нея, само поклатих укорително глава и като стигнах до стелата, я уведомих:
– В Империята заклинанията за подчинение са забранени, лейди Арнел, и за ваше съжаление, не действат върху мен.
В този момент вниманието ми се насочи към стелата, а как би могло да бъде иначе? Бях стигнала до нещо, за което професор Стантън дори не знаеше, както и херцог Карио. По ирония на съдбата всички предположихме, че отговорите се намират в криптата на Арнел, и ето ги. В крипта, която можеше да се нарече гробище! Кой би си помислил… Кой изобщо би си помислил за такова нещо? Представяте ли си такова нещо? Но някой е знаел. По-конкретно, ръждивите дракони знаели за това място. … И те дошли тук като молци на пламък… Само че смъртта в огъня, опасявам се, е далеч по-милостива от тази, която се падна на попадналите в златния капан.
Докато се приближавах към стелата, ярко осветена от пламъците, се почувствах като учен на прага на велико откритие, археолог, достигнал до невероятна находка, следовател, който почти е заловил убиеца, Аз….
Най-малко от всичко очаквах да видя надписи, съставени от смесица от руническо писмо, йероглифи, рисунки и други неща, които по никакъв начин и по нищо не приличат дори отдалеч на Заветите на предците! Необясними рисунки и… изведнъж отрязана драконова глава!
– Мис Вайърти. – лорд Арнел едва ли беше доволен от моята упоритост, но в момента не се интересувах от възмущението му.
Отрязана драконова глава!
Угасих трептящите пламъци, които бяха безполезни като осветление, призовах най-простото „илюминаре“, коленичих, прокарах пръсти по грапавата златна стела и издишах конвулсивно, откривайки четливи символи и най-накрая прочетох нещо, което дори отдалечено напомняше истинския език на някогашния крилат народ:

„И събуждането на дракона,
неговия божествен финал.“

Ръката ми потрепери при думата „финал“, но погледът ми беше по-смел, плъзна се надолу, за да може страховитите редове да потънат в паметта ми:

„Невинни, напоени с кръв.
Ще разпери криле родения от мрака,
Не е важно, прав или виновен,
Желязната ръка ще сграбчи света.“

О, Боже мой.
Може би това беше единствената мисъл, която биеше в шокираното ми съзнание… О, Боже!
Докато призованото от мен заклинание на светлината блестеше ярко, лейди Арнел направи още един опит да избяга, но беше спряна от лорд Давернети, който заповяда: „Гордън, Ковач, към затворническата килия на третото ниво от нея“, а аз все още седях и гледах релефния надпис, определено нанесен много по-късно от останалите:

„Не е важно, прав или виновен,
Желязна ръка ще стисне света.“

Наистина тези редове съдържаха ужасна, много ужасна истина.

„Независимо дали е прав, или виновен.
С желязна ръка ще сграбчи света.“

Не чух стъпките на лорд Арнел, не чух и стъпките на Давернети, потръпнах едва когато раменете ми бяха грижливо увити в същото кожено палто и останах седнала, без да мога да спра да чета тези ужасни редове отново и отново:

„Няма значение дали си прав, или си виновен.
Желязна ръка ще сграбчи света…“.

– Мис Вайърти, – лорд Арнел седна до мен на каменния перваз около стелата – тук няма да откриете нищо ново. Съжалявам, че трябва да го кажа, но вие вече сте разбрали всичко това сама.
Обърнах се и погледнах лорд Арнел, откъсвайки поглед от страшните редове. Драконът седеше там, спокоен, уверен, неразрушим и изобщо не беше разтърсен от случилото се. Сякаш го беше очаквал. Точно това беше очаквал.
Давернети също седеше наблизо, но старшият следовател стоеше небрежно облегнат на един от саркофазите и гледаше стелата с много по-малък интерес, отколкото мен – моята реакция го интересуваше много и очевидно също го забавляваше.
От друга страна, аз…
Всичко, което трябваше да направя, беше да направя изводи!
– Вие… – прошепнах с прекъснат глас – вие…
– Дракони. – каза лорд Арнел.
– Дракони, събудени лично от вас! – любезно – подигравателно напомни Давернети.
Това беше напразно напомняне, бях наясно с това.
Имаше много повече от това!
– В кой момент вие двамата започнахте да ме лъжете?! – изсъсках, като се изправих бързо.
Двамата дракони се спогледаха.
– Аз веднага. – Давернети вдигна ръце в жест „предавам се, няма нужда да стреляш“.
– Никога не съм лъгал. – информира ме Арнел, който все още седеше и ме гледаше надолу. После се усмихна и добави: – Не съм ви казвал истината и съм виновен за това, разкайвам се.
Докато свалях палтото си, което след цялото изморително пътуване ми се струваше не просто тежко, а отлято от олово, шокирано погледнах от единия дракон към другия и… и… аз не разбирах! Може би отказвах да разбера, но може би… просто не можех да разбера.
Какво? Кога? Как?!
– И така.. – притиснах ледените си пръсти към слепоочията и издишах, опитвайки се да овладея емоциите си – вашата баба, лорд Арнел…
– Не е моята баба, – драконът се усмихна едва забележимо – не е моя, мис Вайърти. А вие почти стигнахте до дъното, като взехте от библиотеката „Списък на известните фамилии на Уестърнадан“ и „История на Града на драконите от древността до наши дни“.
– Да, – каза лорд Давернети – вторият път, когато се доближихте до истината, беше, когато говорихте с мисис Томпсън. Получихте информация, че всички дракони се опитват да се оженят, и се наложи да положа много усилия, за да ви накарам да пренебрегнете тази малка подробност. Но аз успях, нали? Моето ухажване беше достатъчно, за да ви разубеди изобщо да мислите за семейство.
Е, след това бавно потънах на пода, където се намираше палтото, което бях захвърлила, за да мога да седя повече или по-малко… удобно.
– Вие… – нямах сили, нямах думи, нямах мисли.
Но имаше ясно разбиране, че тези двамата няма да ме пуснат от криптата на дракона. Не и с информацията, с която разполагах!
– Мис Вайърти, никой няма да ви убие. – усмихна се внезапно лорд Арнел – Но предположението за информацията е вярно.
Какъв ужас… и кошмар… и пак ужас!
Седях на пода в недоумение, Арнел седеше на каменното стъпало, Давернети стоеше там и се взираше в ноктите си, сякаш единственото нещо, което го вълнуваше, беше състоянието на маникюра му, а аз… все още се опитвах да разбера нещо.
– И така… – за кой път казвам тази дума?
– Втори път. – каза любезно лорд Арнел.
И когато го погледнах напрегнато, той обясни:
– Психическа магия, мис Вайърти, тук, в криптата, способностите ми са засилени, но това е дребна подробност. Продължавайте.

Назад към част 32                                                      Напред към част 34