ГЛАВА 14
– Мой господарю, Майхем – каза Ейдриън и се поклони официално. – Открих, че този е твърде непълноценен за вас.
Русият демон се приближи. Опитах се да не се взирам, но той имаше крила. Дали бяха истински, или вид илюзия, като способността на Деметриус да се превръща в сенки и други хора?
– Какво е толкова несъвършено в нея? – Попита Майхем, а кожата ми сякаш се опитваше да изпълзи, докато погледът му се плъзгаше по мен.
– Имам рани – изтърсих аз, казвайки първото гадно нещо, което ми дойде наум.
Единственият поглед, който Ейдриън хвърли по мой адрес, говореше, че не съм помогнала.
– Тя е с психически отклонения – отвърна той, а тонът му предполагаше, че това би трябвало да е очевидно. – Ще я заведа в царството на Райз. Той няма нищо против по-малко от висшите домашни любимци.
Погледът на Майхем отново ме прониза. По изражението му личеше, че Зак ме е омагьосал да изглеждам толкова великолепно, колкото маскировката на Ейдриън беше обикновена. После демонът махна властно с ръка.
– Все пак ще я взема.
Ейдриън пусна ръката ми и се отдръпна. Опитах се да прикрия шока си, но не бях толкова добра актриса. Да, намирахме се дълбоко във вражеска територия и бяхме превъзхождани по численост хиляда към едно, но нима той наистина щеше да позволи на Майхем да ме вземе?
Демонът мислеше така. Дъхът ми секна при блясъка, който се появи в тези нечовешки очи. Сега вече знаех как изглежда смъртта, когато я гледаш в очите. Тогава Ейдриън се изправи, изоставяйки подчинената си поза.
– Никога не съм те харесвал, Майхем – каза той с толкова равен тон, че звучеше отегчено. – Най-малкото си толкова арогантен, че си дошъл сам.
Преди последната дума да го напусне, той удари демона, движейки се толкова бързо, че единственото, което видях, беше обичайното му размазване. Майхем се взираше в него, а от страната на устата му изтичаше нещо мастилено.
– Ейдриън? – Попита той с недоверие.
– Айви, тръгвай – нареди Ейдриън, като сега спешността замени плоскостта в тона му.
Главата на Майхем се завъртя и той ме погледна с разбиране, което се превърна в необуздана жестокост.
– Последният давидянин – изсъска той.
Ейдриън го удари толкова силно, че очаквах в лицето на демона да се появи вдлъбнатина. Това не се случи, но по-невероятното беше, че Майхем се разби, а тялото му се превърна в десетки големи врани, които полетяха право нагоре, преди да се гмурнат в яростна дъга към мен.
Ръцете ми се вдигнаха, за да се предпазя, но Ейдриън внезапно ги блокира, а голямото му тяло поглъщаше ударите на заострените в ножови върхове клюнове. Със светкавична бързина Ейдриън изтръгна от въздуха най-голямата врана, след което я смачка в юмрука си. Майхем се материализира веднага, като виеше в очевидна агония, а дългите му черни криле вече бяха счупени.
– Мислиш, че не съм запомнил как да неутрализирам трика ти? – От мърморенето на Ейдриън капеше злост, докато удряше демона достатъчно силно, за да го повали отново. – Какво става? Не можеш да се биеш без крилата си?
Майхем изръмжа нещо на демонски, което превърна лицето на Ейдриън в маска на яростта.
– Не – изплю той. – Никога няма да го направя.
– Ще го направиш – изръмжа Майхем. – Това е твоята съдба!
– Не днес. – С това Ейдриън нанесе ритник, който счупи крака на демона, когато той отново се изправи. Когато Майхем се наведе ниско и залитна, Ейдриън удари коляно в лицето му, хрускайки кости със звуков сигнал. След това юмрукът на Ейдриън се заби в шията на демона, като за кратко изчезна до китката му, преди да я издърпа и да измъкне шепа нещо целулозно.
Вчера гледката щеше да ме накара да се задуша, но след обиколката на пирамидата единственото, което исках да направя, беше да се развеселя, особено когато Майхем падна и не се изправи.
Ейдриън се приближи и дръпна ръката ми с ръка, която сега беше покрита с нещо, което приличаше на моторно масло.
– Коя част от „тръгвай“ не си разбрала? – избухна той.
– Частта, в която те оставям сам с един вбесен демон – отвърнах, чувствайки се замаяна. – Той мъртъв ли е?
– Разбира се, че не. – Ейдриън ме запрати в тъмнината, тичайки толкова бързо, че ми беше трудно да го догоня. – За десети път, хората могат да убиват демони само с оръжието, което все още нямаме.
– Ти не си човек – изпъшках, а крачките ми не отговаряха на неговите.
– Аз съм толкова човек, колкото и ти – каза той, шокирайки ме. – И трябва да тичаш по-бързо. Той скоро ще се събуди и ще изпрати всички слуги в това царство след нас.
– Не мога… да тичам по-бързо. – Едва можех да говоря, толкова много се задъхвах от бясното ни темпо.
– Да, можеш. – Той ме придърпа по-близо, а тялото му беше водач в стигианския мрак. – Ние сме последните от двата най-могъщи рода в историята и нашите предци са ни предали всичките си свръхестествени способности. Ако се опиташ, можеш да правиш всичко, което мога аз, освен да усещаш демоничните врати. Това е в кръвта ти, така че го използвай.
Източникът на неговите невероятни способности също беше в моята кръв? Невъзможно. Не бях свръхжена; бях момичето, което мразеше часовете по физкултура заради всички случаи, когато ме избираха последна за отборите.
– Бягам толкова бързо… колкото мога – изпъшках аз.
Той само дръпна по-силно ръката ми.
– Все още не, а ти трябва да го направиш. Мога да те защитя от няколко демона, но не от всички. Знаеш ли какво ще стане, ако те хванат? Смъртта ще е най-хубавата част. Преди това ще те наранят по-зле, отколкото са наранявали когото и да било друг. Изнасилването няма да е достатъчно. Мъченията няма да са достатъчни…
– Спри!
– …и ще те накарат да гледаш как правят същото със сестра ти – продължи той безмилостно. – Ще умреш, знаейки, че всичко, което е преживяла, е било по твоя вина, така че бягай, Айви!
Нещо се пречупи в мен. Вече бях провалила Жасмин, като я оставих в това Б&Б, а трябваше да остана, докато намеря начин да я взема. Последния път, когато видях сестра си, бях избягала и тя нямаше как да знае, че се връщам за нея…
– Това е – изкрещя Ейдриън и хватката му върху мен се отпусна. – По-бързо, Айви, можеш да го направиш!
Не усещах никаква промяна в тялото си. Краката ми не работеха по-усилено, дробовете ми не всмукваха повече въздух, но някак си изпреварвах Ейдриън, тичайки равномерно в непроницаемата тъмнина. За пореден път се върнах към онзи ден в „Б&Б“. Госпожа Полсън ме беше нападнала, а аз се бях добрала до моето Чероки, без да знам как. Точно сега знаех. Сигурно съм бягала точно така, със скорост, каквато никой човек не би трябвало да има, но аз някак си го направих.
Прав ли беше Ейдриън? Дали през цялото време в мен бяха кипели древни завети и наследени способности?
Той се изравни с мен, ръката му беше като марка върху студената ми плът, насочвайки ме в посоки, които не можех да видя. В някакъв момент бях изпуснала ски екипировката, но се радвах, че я нямам. Цялата тази подложка щеше да ми попречи, а студът ме подтикваше към действие. В съзнанието ми сега тя беше свързана с това място, затова я намразих. Болеше ме да се върна на слънцето, където беше топло и без демони, и единственото, което трябваше да направя, за да постигна това, беше да тичам по-бързо.
Така и направих, а краката ми се движеха със същата скорост като тези на Ейдриън. Когато той ме сграбчи и аз усетих как тялото ми се преобръща от едно царство в друго, а след това се озовах с лице надолу с уста, пълна с горещ пясък, се усмихнах.
Бяхме се върнали в Зоната на тишината.
Ейдриън не ми даде време да отпразнувам, като целуна земята, което исках да направя. Той също така не ме издърпа обратно през портала, за да можем да потърсим друго демонично царство през версията на въртящата се врата на вихъра. Не и с Коста и Томас, които чакат тук като патици. Вместо това Ейдриън ме качи в джипа и излая нещо на Томаш на испански, което накара мускулестия мексиканец и красивия грък да посегнат към автоматите си.
– Vamonos! – Изкрещя Томас, като запали джипа.
Ейдриън на практика ме метна на задната седалка, скочи след мен и грабна третия пистолет. За моя изненада той го пъхна в ръцете ми, като изрева бързи инструкции.
– Дръж го здраво. Ако го изпуснеш, пак ще се изстреля, а после ще си пръснеш главата. Остани долу, но ако някой се приближи твърде много, стреляй по него, докато не видиш пепел.
Той грабна последния пистолет, като закачи другата си ръка през парапета зад седалките. Аз също го направих, след като рязкото ускорение на Томас едва не ме изхвърли отзад. Тъкмо бях хванала добре и автоматичното оръжие, и металната щанга, когато от продълговатата скала зад нас се изниза поток от хора.
– Пристигат! – Изкрещя Ейдриън и започна да стреля. Коста също го направи. Шумът беше като експлозии, които избухваха в ушите ми, но когато слугите започнаха да тичат след нас, сякаш имаха ракети, привързани към задниците им, не ме интересуваше дали ще оглушея.
Те се движеха като Ейдриън, а и бяха въоръжени.
Ейдриън ме бутна на пода при първата градушка от куршуми. Задната част на джипа се разтресе, но куршумите не проникнаха. Сега, когато бях на нивото на очите му, видях колко дебела е задната врата и тази допълнителна метална обшивка не можеше да е стандартна.
– Не ти ли казах да стоиш долу? – Чух как се провикна Ейдриън, след което поредната стрелба открадна гласа му. Джипът отскачаше лудо от скоростта на Томас, но Ейдриън и Коста се държаха за релсите, докато стреляха и се прикриваха в трескава проява на насилие и защита.
– Дадохте ми пистолет, позволете ми да помогна! – Протестирах.
– Не – изкрещя Томас и завъртя джипа толкова бързо, че ударих главата си в страничния му панел. – Стой на пода! Ти си тази, която те най-много искат да убият!
Мен? Тогава си спомних отвратителния поглед на Майхем и това, което беше изсъскал точно преди Ейдриън да го удари. Последният давидянин. Дали демоните искаха да ме убият, защото бях единствената, който можеше да открие оръжие, което да ги убие?
Не след дълго получих отговора си. Въпреки градушката от изстрели, която Ейдриън, Коста и дори Томас отправиха към слугите, те продължаваха да се опитват да стигнат до мястото, където се прикривах. Малкият ми ъгъл стана вдлъбнат от всички изстреляни по него куршуми и от време на време слугите се втурваха в джипа в стил камикадзе. Ейдриън ги изхвърляше с невероятната си скорост, но скоро бях покрита с кръв, синини и порязвания. И те продължаваха да идват, докато не се убедих, че цялото царство се е изпразнило в опита им да ни убият.
Или да убият мен, в частност.
Когато Томас трябваше да намали скоростта, за да премине през тесния проход между планините, петима слуги успяха да скочат върху джипа. Трима от тях блъснаха Ейдриън, а Томас и Коста звучаха така, сякаш бяха в собствена борба на живот и смърт. Обемистите им картечници бяха пречка в близък контакт, но аз все още имах пистолет. Изправих се и го вдигнах с мрачна решителност.
От нищото друг слуга грабна цевта и я използва, за да изтръгне пистолета от ръцете ми, като в същото време нанесе жесток ритник в средата на тялото ми. Паднах обратно в ъгъла и за част от секундата очите ни се срещнаха. Неговите бяха керемидено сини и той се усмихна, докато вдигаше собствения си пистолет. Невъоръжена и притисната между вратата и седалката, нямаше какво да направя, за да се спася.
Ножът изведнъж се заби в горната част на главата му и се завъртя с жестока сила. Бъдещият ми убиец внезапно се прекръсти и пусна пистолета си. Аз го грабнах, стиснах го, но не стрелях. Сега Ейдриън беше точно пред мен и не исках да го убива, а освен това бъдещият ми убиец изглеждаше наистина, наистина мъртъв.
Ейдриън издърпа ножа си и слугата започна да пада. Докато го правеше, тялото му се трансформира, потъмня като смола, а после се разсея напълно. Това, което се приземи на опръскания с кръв под, не беше човек. Беше купчина пепел, която ме покри, когато джипът отскочи от бясното ускорение на Томас, когато най-накрая разчистихме планинския проход.
Ейдриън коленичи, с едната си ръка грубо притисна лицето ми, а с другата ме претърси за наранявания.
– Слава Богу, че си добре – въздъхна той.
По някаква причина да чуя как Ейдриън благодари на божество, което изглежда презираше, ме шокира толкова, колкото да видя как бъдещият ми убиец се разпада пред очите ми. Взирах се в Ейдриън, в пепелта, която ме покриваше, а после в хоризонта. Не се появиха повече скачащи, убийствени слуги и тъй като Коста и Томас бяха спрели да стрелят, предположих, че най-накрая сме на чисто.
Но със слънцето, което висеше по-ниско в небето, нямаше да сме чисти за дълго. Нощта настъпваше, а с нея и демоните.
Назад към част 14 Напред към част 16
