Глава 11
Бяла котка кацна в скута ми, като ме стресна толкова силно, че крайниците ми се свиха.
„Сейбър.“ – Пронизващият син поглед на Рикр се впи в мен. – „Измъкни се от него. С това не постигаш нищо.“
Примигнах, а клепачите ми се провлачиха по очните ми ябълки като шкурка. Колко време бях гледала в нищото? С още няколко мига очите ми започнаха да сълзят, охлаждайки изгарянето, и аз разгледах обкръжението си. Малката ми всекидневна. Бях се върнала у дома. Зад прозореца зората оцветяваше хоризонта. Цяла нощ ли съм седяла тук?
Затворих очи и се съсредоточих върху усещането за въздуха, който влиза и излиза от дробовете ми, използвайки го, за да се заземя във физическото си тяло. Изтръпналата несвързаност заплашваше отново да завладее съзнанието ми.
– Не мога да се върна в затвора – прошепнах аз.
Докато изричах думите, ме връхлитаха светкавици от гледки, звуци и емоции – белезници, затворнически килии, подигравателни лица, осъдителни гласове, безплодни легла, празни бетонни стаи.
„Няма да го направиш.“ – Рикр се вгледа в лицето ми. – „Ти не си дете и не си сама. Този път аз съм с теб.“
Вдигнах трепереща ръка и погалих мекия му гръб. Той не беше домашен любимец и не обичаше да се отнасят с него като с такъв, но не ме спря.
„Ти не си убила вещицата“ – каза той. – „Защо митичните власти да те обвиняват?“
– Защото аз бях там. Ако решат, че е убийство, ще обвинят мен.
Полицията на МПД не работеше като човешката полиция. Имаше безкрайно много начини да убиеш някого с магия и нямаше нужда да знаят как е извършено убийството, ако в противен случай имаха солиден случай. Аз имах криминално досие, което включваше убийство, без алиби и с ясен мотив. Наскоро бях изрекла смъртна заплаха и Лейни ме беше хванала да стоя над тялото.
И най-ужасяващото от всичко беше, че бях необщителна, недостъпна, склонна към насилие жена, която излъчваше ясно изразени „луди“ вибрации. Когато много приличаше на представата на хората за сериен убиец, те търсеха вина, а не невинност.
Щяха да ме осъдят отново, а полицията на МПД не даваше втори шанс. Повторните убийци получаваха смъртно наказание.
– И ако дойдеш – пеех под носа си – когато всички цветя умират… а аз съм мъртва, колкото и да съм мъртва.
Ноктите на Рикр се разгънаха, пронизаха дънките ми и убодоха бедрата ми.
„Достатъчно. Какъв е следващият ни ход?“
Повдигнах глава, за да се втренча в прозореца.
– Можем… можем да избягаме. Да изчезнем. Да започнем отново някъде другаде.
Но ако не обявят смъртта на Арла за убийство, щях да се изселя напразно.
Притиснах стиснатите си юмруци към челото си. Убийство ли беше това? Арла беше умряла в затворена стая. Лейни я беше видяла жива за последен път четиридесет минути преди да пристигна и никой не би могъл да се качи по стълбите, без Лейни да забележи това от мястото си във всекидневната.
Арла не изглеждаше наранена и нищо не беше разтревожило стаята. Вероятно е умряла от инсулт или сърдечен удар.
Не че магията не беше способна да убие някого по начин, който имитира естествена причина. Но кой би искал да убие Арла?
Представих си кабинета ѝ. На екрана на компютъра ѝ се виждаше страницата с наградите на Кристалния друид, както и сателитен изглед на местоположението на кръстопътя на север от Сумит Трейл. Не ѝ бях казала за плана на друида да посети кръстопътя; не знаех, че се интересува от него, когато разговарях с нея.
Тя знаеше за нападенията на феи, които друидът разследваше, и знаеше, че кръстопътят е свързан с тях. Ако се е сблъскала с него, тогава внезапната ѝ, необяснима смърт не е била чак такава загадка, каквато изглеждаше, нали? „Призракът“, както беше известен в престъпния свят на Ванкувър, имаше широка репутация на хладнокръвен убиец.
– Ще ме обвинят за смъртта на Арла, защото приличам на престъпник – казах на Рикр. – Но какво, ако е имало престъпник, по-лош от мен, който е можел да я убие?
Той присви очи.
„Намекваш, че друидът е проектирал смъртта ѝ?“
– Няма значение дали той го е направил. Просто трябва да изглежда, че го е направил. – Избутах се на крака, принуждавайки Рикр да скочи на пода. Скованите ми мускули ме заболяха в знак на протест. – Ако успея да разбера какво се случва наоколо и с какво се занимава този друид, мога да го свържа със смъртта на Арла. Какво е още едно обвинение в убийство в досието му?
Животът ми беше застрашен и нямах проблеми да изпратя известен убиец на бесилото вместо мен.
„Нека отгатна.“ – Рикр тръгна след мен, когато се отправих към спалнята си. – „Заминаваме веднага.“
– Да. – Извадих малка раница от гардероба си. – Отиваме на кръстопътя.
***
Пеша походът до езерото Денет отне около три часа. С мотор за каране на черен път бих могла да измина същия маршрут три пъти по-бързо.
Двигателят изръмжа, когато превключих предавките, а от гумите се разпръснаха буци пръст, докато моторът се изнизваше по пътеката. Той подскачаше по камъни и корени на дървета, ниско висящи клони проблясваха покрай него, но аз не отпусках газта. Пътеката завиваше и аз се накланях силно в завоя, а колелата се плъзгаха по пръстта.
Отпред дърветата се разтвориха и разкриха езерото Денет. Стигнах до западния му край, след това изключих двигателя и слязох от мотора. Вкарах мотора в един гъст гъсталак, закачих каската си на кормилото и издърпах няколко клона пред нея. Предпочитах да не се прибирам пеша, и някой да не открадне мотора.
Обърнах се на запад и вдигнах дългата си конска опашка от тила си, бризът разхлаждаше кожата ми. Въпреки че небето в средата на сутринта беше облачно, температурата все още се покачваше. Тук, близо до върха, нямаше да е толкова горещо, но до обяд щях да се изпотя.
Езерото Денет беше красиво, но малко, с отвесна скала от далечната му страна, сивата скала беше обсипана с борове. Едва погледнах живописната гледка и тръгнах към очакващата ме гора. Никакви пътеки не свързваха езерото с пътеката Трейл, а четвърт милята, която ги разделяше, беше твърде трудна за мотор. Ако бях яхнала кон, щеше да е друго, но не исках да рискувам живота на друго живо същество, когато нямах представа какво ме очаква на кръстопътя.
Успокоих дишането си, докато в прасците ми се настани ниско ниво на изгаряне. Дърветата не бяха гъсти, но преодоляването на каменистия, неравен терен си беше истинска тренировка. Поне бях в добра форма.
Далеч от шума и отработените газове на мотора, сетивата ми се настроиха към планинската гора. Свежи, земни аромати изпълваха носа ми, вятърът нежно шумолеше по клоните, а птиците чуруликаха безкрайно. Напрежението се измъкна от мускулите ми и аз започнах да се движа по-спокойно.
Ще трябва ли да напусна това място? Да напусна спасителната служба. Да оставя Доминик и Грета. Да оставя животните, на които бях помогнала да оздравеят, пасищата и къщата, малкия ми уютен апартамент над конюшнята. Да напусна гората и планината.
Гърдите ми се свиха при тази мисъл.
Издишах с облекчение, когато стигнах до Трейл, твърдата почва, която лесно се различаваше от обраслата с мъх и корени скала, по която се движех. Когато седнах на един паднал дънер, за да си почина и да пия вода от раницата си, наблизо се чуха удари на криле.
Един бял ястреб се спусна от небето и кацна до мен, излъчвайки самодоволство.
„Приятна разходка, гълъбче?“
– Разкарай се – промърморих аз.
„Колко грубо.“
– Ако беше по-могъща фея, можеше да се превърнеш в по-голяма птица и да ме носиш.
„Ако бях по-могъща, щях да те погълна, вместо да се превърна в твой познат.“
Справедлива забележка. Като бездарна вещица нямах много какво да предложа на един познат. Обърнах ръката си нагоре, за да видя вътрешната страна на китката си, където, невидима с просто око, но блестяща в блестящ лазур за зрението на вещицата, извита руна с размер на четвърт, беляза кожата ми. Това беше моят и на Рикр познат знак, който ни свързваше.
Наклоних китката си, наблюдавайки как знакът проблясва.
– Защо ми стана познат?
Той разпери перата си.
„Най-вече от скука.“
Въздъхнах. Той никога не даваше сериозен отговор на този въпрос.
Рикр летеше напред, докато аз тръгвах по Пътеката на върха. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна, а краката ми отново започнаха да горят отвсякъде. Температурата се покачваше с напредването на утрото, което ме принуди да съблека коженото си яке и да го пъхна в чантата си. Облечена в свободен тъмносин потник, продължих похода, а размахващата се конска опашка гъделичкаше раменете ми.
Отне ми двайсет минути, за да стигна до върха, и още десет минути ходене по него, преди да открия пролука в дърветата, от която да видя на север. Крайбрежните планини се отдалечаваха към хоризонта, а гористите им върхове се редуваха с дълбоки долини. На няколко метра след пътеката теренът се спускаше в стръмна долина, препълнена с иглолистни дървета – и някъде там долу беше кръстопътят.
Проблясък на бели криле. Рикр кръжеше на петдесетина метра по-надолу по пътеката.
Запътих се към него и открих сухо поточе, което се виеше надолу. Последвах го в долината, където се свързваше с бучащ поток. Скоро след това се озовах дълбоко в долината, а поточето ме водеше през гората. Вятърът беше по-мек и топъл, въздухът жужеше от насекоми и птичи песни. Катеричките шумно ми се скараха, че съм навлязла в тяхната територия.
Рикр кацна на един клон на дърво. Беше преминал в пъргавата форма на изцяло бяла сойка и гребенът му се разпери, когато се присъединих към него.
„Усещаш ли го?“ – Попита той.
Оставих очите си да се затворят наполовина. Първото нещо, което усетих, беше спокойната, но сдържана енергия на гората. Мудната аура на бавно растящите борове се преплиташе с яркия, спешен живот на лятната флора, която се надпреварваше да цъфти и да разпръсне ценните си семена, преди зимата да отнеме живота им. Бързата и енергична енергия на дивата природа също така бързо се промъкваше сред растенията. В суровия планински климат лятото е решаващ период на плодородие.
Под потока на живота в природата смътно усещах нещо друго. Нещо повече. По-дълбока сила, която хармонираше с гората, но… не ѝ принадлежеше.
Обърнах се бавно, за да се ориентирам в усещането.
– Натам?
„Точно така.“ – Той се прехвърли на рамото ми. – „Напред.“
Оставих поточето зад гърба си и се впуснах сред дърветата.
– Какво да очаквам?
Пернатата му глава се поклащаше с моите стъпки.
„Трудно е да се предвиди, гълъбче. Кръстопътят се променя постоянно.“
– Какво имаш предвид?
„Той се оформя от силата, която тече навътре и навън. Част от тях идват от местата, с които се свързва. Някои идват от съществата, които стъпват по него.“
Усещането за извънземна енергия се засилваше, докато не се пропука в краката ми с всяка стъпка, и преди да осъзная, че съм пресякла невидимата граница между земния свят и ефирното царство на феите, бях в него.
Бледа мъгла се носеше сред тъмните, сенчести дървета. От клоните им се спускаха лиани с малки кървавочервени цветя, които блестяха слабо и се поклащаха като зловещи гирлянди. Отметнах ги настрани, стъпките ми заглъхнаха под дебелия килим от мъх и разпръснатите цветни листенца. Беше настъпила потискаща тишина и въпреки че беше близо до обяд, светлината беше отслабнала до синкавия оттенък на здрача.
Потопени в мъгливия мрак, от земята се издигаха бледи каменни колони, два пъти по-високи от мен и оформени в деликатни арки. Непознатата архитектура, издълбана с листа и лиани, беше древна и рушаща се.
– Това е владението на феите? – Прошепнах.
„Край него.“ – Той пошушна замислено с криле. – „Това място е за нашия свят, както приливният басейн е за океана.“
Загледана учудено наоколо, се покатерих върху един паднал стълб и продължих напред. Сред дърветата, обвити в цъфтящи лиани, се виждаха още каменни изваяния. Мъглата се задълбочи и вече почти не усещах енергията на гората. Чувствата ми бяха обзети от древната сила на феите.
С проблясък на синя светлина Рикр се превърна в космато куче, като предните му лапи стиснаха рамото ми, а задните му крака се подпряха на гърба ми. Това е необичайно.
– Какво е?
„На кръстопътя би трябвало да е оживено с моите роднини. Но е твърде тихо.“ – Той наклони глава. – „Но… ах. Друидът е тук.“
– Къде? – Попитах, докато възелът на тревогата в гърдите ми се освобождаваше. Вчера следобед бях казала на друида за кръстопътя. Той имаше достатъчно време да проучи и да си тръгне, а аз нямах никаква гаранция, че все още ще е тук.
Рикр скочи от рамото ми.
„Натам.“
Гъстата му бяла опашка профуча между дърветата. Забързах след него, благодарна на мъха, който заглушаваше стъпките ми. Рикр ме поведе към група рушащи се стълбове, които вероятно са били величествена постройка в древното минало. Драпиращите лиани, натежали от цветя, се сгъстяваха, докато не се промуших през тях като през завеси.
„Друид?“
Непознатият, сипкав стон се носеше из съзнанието ми. Стъпките ми се забавиха.
„Друид?“
Погледнах през рамо, без да мога да видя много през лианите. Гласът сякаш се обаждаше от тази посока.
– Рикр – прошепнах аз. – Трябва ли да вървим натам?
Нямаше отговор от моя познат. Погледнах назад, но не виждах нищо друго освен безкрайни червени цветя. Не знаех в коя посока е тръгнал.
„Друид?“
Една фея беше извикала друида – което ми спести труда да го намеря. Тъй като не можех да видя Рикр, за да го последвам, вместо това тръгнах към призива, като се движех предпазливо. Нямаше да отнеме много време на Рикр да разбере, че ме е изгубил, и да се върне назад.
Бледата мъгла се въртеше неспокойно, въпреки че въздухът беше неподвижен и тежък. Носът ме сърбеше от сладкия аромат на цветята, докато крачех по мекия мъх. Напред дърветата се разтвориха, разкривайки поляна с малко езерце, широко по-малко от трийсет стъпки, в центъра му. Бреговете му бяха заобиколени от дебел слой тръстика, а по повърхността на мътната вода танцуваха вълнички.
„Друид.“
Спрях в сянката на един полупрозрачен бор, като сканирах за някакъв знак за движение, след което се осмелих да изляза на открито. На десетина метра от езерото спрях. Водата пулсираше, сякаш нещо се движеше под повърхността. Най-близката до мен тръстика шумолеше.
„Не си ти този, когото извиках.“
– Не – съгласих се аз. – Но аз също търся друид.
Тръстиките се разтресоха, когато тъмна, слузеста фигура се промъкна през тях, поглеждайки към мен.
„Защо?“
– Защо трябва да ти казвам?
Появи се още от съществото, покрито с мокри водни листа и зелена утайка от водорасли.
„Ти негов съюзник ли си?“
– Не.
„Враг ли си му?“
– Може би.
Формата се издигна над тръстиките, мокрите листа висяха от нея: дъговиден врат, увенчан с обемиста глава, скрита в гниеща растителност. От слузестата каша стърчеше нещо, което смътно приличаше на конска муцуна, само че устата му бе осеяна с назъбени зъби.
„Искаш ли да го убиеш?“
Замислих се за феите.
– Може би.
Устата ѝ се разтвори – като на алигатор – и дълъг черен език облиза тънките ѝ устни.
„Сделка, хубавице? Ще ти помогна да го убиеш, ако след това мога да го погълна.“
– Имаш ли претенции към него?
„Обида? Не, красавице. Искам само да вкуся от сладкия нектар на неговата сила.“
Тази фея иска да го погълне, защото духовната му енергия имала добър вкус? Още една причина, поради която друидите рядко достигаха до старост, изглежда.
„Примами го на ръба на тръстиката“ – изсъска феята в ума ми. – „И аз ще ударя.“
Пъхнах ръка в джоба на дънките си и пръстите ми се свиха около ножа.
– Какво ще получа от тази сделка?
„Ще убия друида заради теб.“
– Кой каза, че имам нужда от помощ, за да го убия? Ако искаш да участваш в това, трябва да ми предложиш нещо, което не мога да получа сама.
От главата на звяра се изтръгна бучене. Звукът наподобяваше смях.
„Какво желаеш, красавице?“
– Предложи ми нещо.
Феята замълча за миг.
„Търсиш ли същите отговори като друида?“
Аха.
– Интересен въпрос.
„Знам защо Смъртта е дошла в тази планина. Знам за съществото, което търси. Ще ти кажа, след като го погълна.“
Хм. Предложението му имаше потенциал, но не можех да обвиня друида за смъртта на Арла, ако тази фея го изяде първа.
– В такъв случай – започнах аз – аз…
Една ръка затвори устата ми отзад.
Изтръпнах рязко, а феята вдигна глава също толкова изненадващо. Друга ръка сграбчи китката ми, като натика юмрука ми по-дълбоко в джоба, за да не мога да извадя ножа си.
Топъл дъх обля ухото ми.
– Нямаше да се съгласиш с предложението му, нали?
Назад към част 11 Напред към част 13
