Категория: Тиджан

Глава 9

Тереза не се шегуваше. Затова писах на Картър, че ще закъснея на работното място. Когато не получих отговор, прибрах телефона и повече не помислих за него. След като прочетох повече то информацията и получих представа за това, което Ноа Томлинсън искаше за новия си проект, аз бях развълнувана. Той искаше напитката му да бъде достойна конкуренция на местния пазар. Ако този бърбън стане хит, следващата стъпка ще е създаването на други подобни продукти и аз ще бъда в екипа. Всъщност ние с Тереза вършихме основната част от работата. Нейният шеф и г-н Хъдсън ни наглеждаше, но водещите в проекта бяхме ние. Очакваше ни сериозна работа.
Когато наближи седем вечерта, Тереза чу къркоренията идващи от стомаха ми, и се усмихна. Тя вдигна очилата си на челото и се облегна назад на облегалката на стола си.
― Какво мислиш?
― В смисъл? – Седях на пода, около мен бяха натрупани три купчини с документи. Бях така повече от час и се съмнявах, че ще мога да се изправя. Краката ми бяха започнали да изтръпват още преди четиридесет минути.
― Може би за днес стига? Това е първият ти ден след ваканцията, все пак. Сигурно ти се иска да убиеш някого, а? – Усмихна се тя широко.
Шегата й ми спря дъха. Да убиеш… не можахте ли да намери друга дума? Засмях се и се опитах да се отпусна и да не мисля. Раменете ми бяха като камъни.
― Да. Мисля, че това е достатъчно за днес.
― Не знам за теб, но аз бих спряла в Джус, да хапна нещо. Какво ще кажеш за парче пица и бира?
Започнах да се изправям от пода и когато най-накрая успях, се усмихнах.
― Оо… да, разбира се. С удоволствие.
Понякога други асистенти също ме канеха на питие. Не бяхме сравнително малко, и не се случваше често. Но Тереза беше друг вид птица. Тя беше асистент на директора по продажбите. И сега знаех вече, че познава лично Ноа Томлинсън. Поканата й дойде изненадващо за мен, но не можех да откажа. Всъщност Тереза Уебър предизвикваше голямо любопитство у всички. Тя работеше за цялото висшето ръководство и то сама. Всички разчитаха на нея когато трябва да се свърши добре работата. Но никой нямаше представа, нито я беше виждал да излизала и да пие след работа, нито да яде пица.
Тереза се усмихна приятелски и изключи компютъра.
― Добре. Ще се срещнем там след петнайсет минути? Или да ме изчакаш и да отидем заедно?
― Да се срещнем във фоайето след десет минути?
― Страхотно. Ще се видим тогава.
Отидох в офиса си, изключих всичко, взех телефона и го хвърлих в чантата си. Преди да срещна Тереза, исках да отида до тоалетната. Реших да посетя тази на първия етаж. Винаги е било по-чисто защото се използваше от клиенти и я под държах безупречна, а и беше много красива: скъпи плочки по пода, отделни мивки по стените. Всяка кабина имаше индивидуално покритие в духа на италианското изкуство. Самият Ричмънд беше произведение на изкуството. Ако Картър имаше нещо общо с това място, можеше само да се гордее.
― Ехо, здравей!
Вдигнах рязко глава и свалих ръцете си от мивката. Аманда стоеше зад мен. Бледа като смъртта, държейки се за стената, за да не падне. Обърнах се и се опитах да я задържа, за да запази равновесие.
Аманда се отдръпна от ръката ми. Усмивката ми избледня, ръката ми увисна във въздуха. Не бях свикнал на подобни реакции от страна на приятелите си.
― Съжалявам – каза тя виновно. – Днешният ден беше… тежък ден.
Наведох глава. Почувствах се засрамена, когато си спомних какво бях оставила зад себе си. Изпълни ме изгарящо чувство за вина.
― Много съжалявам, Аманда. Наистина. Аз…
Тя махна с ръка:
― Не се притеснявай.
За колебах се за миг:
― Работиш ли в кафето тази вечер?
Тя кимна:
― Поех вечерната смяна. Почистват нашата тоалетна. Вие сте в непосредствена близост, затова реших да вляза тук.
― Да – почувствах се виновна. – Наистина съжалявам че си тръгнах, Аманда.
― Ема, дори не се притеснявай за това. Сериозно – каза тя твърдо. – Ние… знаем, че си направила нещо, за да помогнеш на Малъри и на всички нас, все пак всички ние сме част от историята. Няма нужда да се извиняваш.
Въздъхнах натъжена. Загърбих предишният си живот и започнах друг, по бляскав. Дори работата ми изглеждаше по-добра благодарение на Картър.
― Как е Мелъри?
― Хм… – Аманда се измъкна от мястото си и влезе в кабината.
Изчаках я да свърши и да излезе, за да си измие ръцете. Тя пусна водата, насапуниса дланите си, след това изтръска водата и накрая ме погледна:
― Снощи Бен я заведе в болницата.
― Какво? – Сърцето ми сякаш спря.
Тя отново махна с ръка.
― Не, не, не. Не се притеснявай. Той просто искаше да я прегледат. Не можаха да изолират спермата, защото Бен вече беше… нали знаеш.
Погледнах встрани. А тя сниши гласа си и се приближи.
― Искаше да погледнат синините й, да видят дали оздравителният процес вървеше добре. В болницата препоръчаха да иде на психотерапевт и мисля, че той я заведе там този следобед. След като ти си тръгна, казвайки, че можем да се върнем към нормалния живот, Мелъри започна да се оправя. Не беше ти единствената, която се страхуваше от това, което те могат да ни направят.
Вътрешностите ми се свиха при спомена. Франко Дънван все още е някъде там. Търси сина си. Благодарение на Картър той няма да може да ни проследи. Кимнах, а гърлото ми отново се беше свило от емоция.
― Радвам се, че тя е по-добре.
― Бен все още иска да идвам всяка вечер, но снощи тя спа добре. Тази вечер тя се съгласи да си вземе малко да хапне. И току-що той ми написа, че гледала филм по телевизията. После щях да се отбия при нея и да видя дали иска да остана за през нощта.
― Добре – измъкнах се аз.
Всичко това трябваше да го правя аз. Да лягам с нея, да я карам до болницата, да се уверя, че е стигнала до кабинета на терапевта. Аз не трябваше да ходя на работа, да започвам този нов проект, който би осигурило бъдещето ми, още по-малко да ходя в Джус за да пия бира и да ям пица с някого, с когото винаги съм искал да бъда приятел. Всичко се беше променило толкова много. Сякаш бях изгубила старото си аз.
― Ема? – Вратата се отвори и Тереза влезе, но спря когато ме видя. – Момчетата на рецепцията казаха, че са те видели да влизаш в банята. Готова ли си да тръгваме?
Очите на Аманда се разшириха. Тереза я забеляза и протегна ръка:
― Здравейте, вие работите в малкото кафене в съседство, нали? Аз съм Тереза Уебър.
― Ами… – Аманда нищо не отговори, но стисна протегнатата ръка. – Аз съм Аманда. Да, аз работя в кафенето. А вие работите за г-н Далтън, нали?
― Е, сега вече и двете с Ема работим за него. Работим върху общ проект. – Бузите на Тереза са зачервиха от вълнение. – А аз съм много доволна от днешното ни сътрудничество.
Аманда ме погледна учудено, а аз не знаех какво да направя и кажа. Да… това беше. Край. Бях разкрита.
Изненадата й изчезна, а очите й потъмняха от негодувание. Тя разбра, че съм била повишена и очевидно вече бях разменила нея за Тереза.
Наведох глава. Трябваше да си призная и да се предам. Може би това щеше да помогне. Не, не би помогнало. Щеше да е пак същото, но нямаше да имаме защитата на Картър. Тя не знаеше към кого съм се обърнала за тяхната безопасност. За Картър по някаква причина беше жизненоважно да не разберат за него. Той си имаше собствени причини. И аз вярвах в тях. Вярвах в него.
― Ааа… разбирам.
Тереза се намръщи гледайки ни. Тя трепна с мигли, а аз знаех, че усеща, че става нещо нередно. След това си пое дълбоко дъх и се усмихна учтиво на Аманда.
― Беше ми приятно да се запознаем. Готова ли си, Ема?
Просто кимнах. Все още не можех да говоря. Докато излизахме, я погледнах за последно. Болката й се бе превърнала в гняв, но аз забелязах също и малката сълза стичаща се по бузата й. Аманда я избърса и се обърна с гръб към нас.
Излязох оттам с натежало сърце. Не беше съвсем ясно какво се беше случило, но приятелството ми с Аманда никога нямаше да бъде същото. Тя знаеше, че животът ми се беше променил и това не беше същата промяна която им се бе случила на тях. Нещата само се влошиха за тях и се подобриха за мен.
Когато с Тереза излязохме от хотела и пресякохме пътя към популярната кръчма, взех решение. Не знаех конкретните причини на Картър за неговите искания, но аз не можех да забравя приятелите си с лека ръка. Трябваше да видя отново Мелъри. Да се уверя, че всичко между нас е наред.
Влизайки вътре, се стреснах, когато видях мястото претъпкано. Изглежда, че доста също имаха нужда от питие. Включително значителна част от персонала на Ричмънд. Сервитьорите в ресторанта, служителите на рецепцията и няколко мениджъри, вдигнаха очи и веднага се утихнаха, когато видяха, че съм с Тереза. Тя ме заведе в задната част и избра маса в ъгъла. В противоположния край на помещението седяха момичетата с които обикновено ходех на по питие. Те замълчаха, когато видяха с кой съм сега. Някои от тях зяпнаха учудени кимайки на останалите. Шумът в ресторанта се възвърна, когато Тереза махна с ръка, призовавайки сервитьорът. Имах нужда от питие. Незабавно.
Тереза ни поръча пица, а и аз кимнах утвърдително на предложението й да си поръчаме кана бира. Когато пристигна, изпих първата чаша на един дъх.
― Уау – зачуди се тя. – Това на мен ли се дължи?
― Не, съжалявам. Напоследък съм много стресирана.
― Да. – Кимна тя. – Чух, че ваканцията ти е била… непланирана май!
Тъкмо се канех да си налея втора чаша, защото смятах, че ще е последна за тази вечер, но когато я чух ръката ми да се спря.
― Какво имаш предвид?
― О – сви рамене тя и отпи глътка от бирата си. – Ами нищо, просто чух, че ти се е случило нещо лошо и ти се е наложило да напуснеш града неочаквано. Семейни проблеми?
― От къде чу това?
― Бях в офиса с Ноа, когато някой му се обади. После той веднага се обади на шефа ти, г-н Хъдсън и му каза, че си в отпуск за тази седмица.
О, боже. Но всъщност не бях много изненадана, макар че нямах представа, че се беше получило по този начин. Наведох погледа си, опитвайки се да събера мислите си. Обадил се е на самия Ноа Томлинсън? Трепнах неволно.
― Кога беше това?
― Ами.. миналия петък? – Отговори намръщвайки се почти незабелязано. – Защо?
Непонятно и съмнително. Не бях ходила на работа от четири дни до този телефонен разговор. Когато се появих никой нямаше някакви въпроси към мен? Очевидно не, защото обяснението идва от самия собственик. А той пък се е задоволил с едно телефонно обаждане само? Поклатих глава. Картър беше нещо повече от спаринг с Ноа Томлинсън. Може би дори повече от инвеститор.
― Добре ли си, Ема?
― Хм, да – опитах се да се усмихна щастливо. – Всичко е наред. Права си. Семейни проблеми. Но нещата вече се подобряват. – Надявах се, че нещата наистина ще се подобрят.
― Добре – усмихна се тя до уши и се наведе по-близо. – Трябва да призная, че очаквах с нетърпение да работя по този проект с теб.
― Така ли? Защо?
Тя се засмя:
― Заслужила си повишението. Скромна си. Трудолюбива. И издържа най-дълго като асистент на г-н Хъдсън. – Ухили се тя. – С него е толкова трудно да се работи. Ако човек е издържал толкова дълго, колкото теб без да напусне… Това говори много. Освен това -захили се тя, – Ако този проект върви добре, и двете ще получим популярност и привилегии.
― Сериозно ли? – Изненадах се аз – Откъде знаеш?
Тя се облегна назад на стола си, опитвайки се да сдържи усмивката си, и сви рамене.
― Не мога да ти кажа това, но знам, че е възможно. Отдавна са ти хвърлили око.
Облегнах се също, зашеметен от чутото. Беше невероятно. Значи съм се справила сама. И Картър не ми е помагал за повишението. Ако това, което тя казва, е вярно, значи заслужавам новия проект и евентуално повишение дори, а той нямаше нищо общо с това.
Искаше ми се да празнувам. Жива съм. Ще остана жива и всичко ще бъде добре. Облегнах се назад в стола си с изумление, опитвайки се да проумея всичко. Просто не можех да повярвам. Можех, но не вярвах. Миналата седмица изобщо не си и представях как ще се развият нещата, но това е нормално след случилото се. Аз все още имам работа. И скоро, надявам се, ще си имам още по-добра работа и всичко ще бъде наред. Ще бъде още по-добре дори. Мелъри получава грижи.
― Добре ли си? – Тереза ме погледна строго.
― Да, добре съм.
И аз наистина мислех така. Посягах към втората си чаша бира, когато пристигна пицата.
― Да пием за това.
Тя вдигна чашата си.

Назад към част 8                                                                   Напред към част 10

Глава 8

Първата нощ прекарах в тревожени сънища. Не знаех кога ще се върне Картър. Не знаех какво той очаква от мен. Дали той очаква нещо повече? Имаше ли друга причина да съм в дома му, освен безопасността ми? Бях затворила вратата на спалнята, но се чудех. Дали ще дойде при мен? Или може би бях тук по друга причина? Всеки път, когато ми се струваше, че чувам някакъв звук, се пробуждах рязко и сърцето ми се свиваше в гърдите. Но нищо не се случваше и аз с облекчение се отпусках отново в леглото.
Последният път, когато погледнах часовника си, беше около пет сутринта. След това се събудих чак след осем, мъчейки се да отворя очи. Бях спала три пълни часа сън, без да се будя. Огледах просторната стая и веднага си спомних всичко. Станах рязко, напълно будна, а сънят беше изчезнал за миг.
Без да знам какво да правя и къде да отида, взех един халат от гардероба, взех си душ, а после се отправих към долния етаж. Където чух звукът на водата от врящо кафе. После усетих миризмата на бекон, от който стомахът ми се сви от глад.
Влязох в кухнята и рязко спрях. Вместо сивия костюм от снощи Картър беше облечен с дънки и обикновена тениска.
Устата ми се напълни със слюнка, но не бях сигурна дали беше заради храната. Никога не бях виждала проста тениска да изглежда толкова привлекателно върху мъжки гърди. Тогава отново осъзнах за какво си мисля. О, хайде стига.
― Добро утро – каза той, с присъщото му спокойствие. Косата му беше все още мокра от душа, а краищата ѝ леко се къдреха. Изглеждаше очарователно.
Усмихнах се вътрешно. Картър Рид изобщо не беше очарователен. По скоро горещ и опасен. Но не и очарователен.
― Какво?
Поклатих глава и отговорих:
― Нищо.
― Седни – посочи той плота на масата. – Искаш ли закуска?
Погледнах към масата. Кутия със зърнени храни, багети, портокалов сок и пържени яйца.
― Закуска за шампиони, а?
Той се усмихна. Тяло сякаш за миг пламна . Господи. Трябва да се овладея да се овладея. Вече започвах да изглеждам жалка.
― Тази сутрин отидох във фитнеса. Закуската помага да се заредиш с енергията за целия ден. Така че хапни си добре – той привлече погледа ми отново. – Взимай каквото пожелаеш.
Сърцето ми вече биеше като лудо. Удряше като копитата на галопиращ кон.
Успях да измрънкам само:
― Еем… кафе?
Усмивката му се разшири. Знаеше точно какво ми причинява, но той се обърна пак към печката.
― Искаш ли да ти направя омлет?
― Хмм… – стомахът ми се сви, но аз поклатих глава. – Обикновено пия кафе за закуска или закусвам на път за работа. Трудно се будя сутрин и винаги закъснявам за работа. Е, почти винаги.
Той погледна часовника си.
― В колко часа започваш работа?
Аз под смръкнах:
― След тази седмица… надали имам още такава.
― Сигурна ли си?
Гледах вторачено в чашата си с кафе, но сега рязко преместих поглед към на Картър. И срещнах още по-твърд поглед. Аз се задъхах. И тогава ми стана подозрително.
― Картър, какво си направил?
― Защо си мислиш, че съм направил нещо?
Погледнах го внимателно. Да. Точно така. В сините му вълчи очи се четеше лукавост. Въздъхнах. Бях започнала да осъзнавам, че той може да направи всичко, явно дори да ми върне работата.
― Познаваш г-н Хъдсън, така ли?
Усмивката му се разшири още:
― Не, не познавам г-н Хъдсън. Кой е този?
Не беше ясно дали лъже, или не.
― Директор отдел реклама в Ричмънд. Аз съм негова асистентка.
― Ааа. – Той отпи глътка портокалов сок. – Добре.
Защо поведението му започна да ме дразни?
Той отново погледна часовника си:
― Та, в колко часа обикновено ходеше на работа?
― В девет. – Примижах. – Защо?
― Така ли мислиш да идеш на работа?
Свалих погледа си от него и бързо се огледах около себе си – халата, босите ми крака.
После осъзнах смисълът на казаното и вдигнах поглед.
― Върнал си работата ми, нали?
Той отпи още една глътка сок.
― Не познавам г-н Хъдсън, но съм спаринг партньор с Ноа Томлинсън.
Челюстта ми падна, а изражението на лицето ми беше смесица от ужас, изненада и възхищение.
― Познаваш Ноа Томлинсън? Картър, той е собственика на Ричмънд.
Ричмънд беше голяма местна и интернационална верига от хотели, ресторанти, барове. Също имаха и производствен отдел с различна ориентация, където до миналата седмица работих и аз.
― Наясно съм – усмивката му стана неприятна.
Останах без думи. Ноа Томлинсън. Чакай малко – той каза „спаринг партньори“? Аз бях замаяна и се хванах за плота на масата, за да не падна. Но ръката ми се подхлъзна и щях да падна от стола на пода, ако не беше Картър. Той ме хвана за ръката. Всичко се случи толкова бързо. Не можех да откъсна поглед от дланта му, която обгръщаше ръката ми. Той ме настани отново на стола и направи крачка назад.
― Страхотни реакции – похвалих го аз, докато си поемах дъх. – Сигурна съм, че са ти полезни в битките на ринга.
Картър се усмихна и сви рамене:
― Има си своите предимства – хвърли ми саркастичен поглед той. – Ще закъснееш, ако не започнеш да се оправяш. – Все още не можех да повярвам на думите му. ― Ема.
Работата. Ще закъснея. Вече минава 9:30. О, Боже. Поклатих глава. Главата ми отново се завъртя. Но се окопитих бързо:
― Ноа Томлинсън ти е дължал услуга и ти си я поискал, нали?
Картър повдигна вежда:
― Все още имаш работа, но ако закъснееш, не мога да обещая нищо.
Не беше нужно да казва нищо друго. Втурнах се нагоре и изхвърлих съдържанието на чантата си на леглото. Но не можах да намеря нищо подходящо. Искаше ми се да изкрещя от отчаяние. Но тогава аз погледнах към гардероба и ми хрумна една мисъл… когато го отворих, аз… устата ми се отвори от изумление. Е, не точно. Щях да си отворя устата ако имах време. Гардеробът беше препълнен с дизайнерски дрехи. Извадих една пола и видях, че е моят размер. Нямах време да мисля за съвпадения.
Набързо взех тясна бяла пола и блуза. В другия гардероб имаше обувки. Почти припаднах. Обувки с ток, сандали и всичко, за което едно момиче може да мечтае. Обзета от емоции и вълнение, сложих обувките с висок ток Касиди, но след това спрях за миг замислена. А как ще стигна до работа?
Излязох бързешком от спалнята с чантата си и новия телефон на Картър. А отговорът вече ме чакаше във всекидневната. Един от охранителите ми кимна.
― Мис Мартинс. Колата ви чака долу.
Разбира се, че е така! Колата “ми“ ме чакала. Това беше животът на Картър. А сега, очевидно, беше вече и моят.
Слязохме с асансьора долу. Друг охранител отвори вратата на колата пред мен. Вмъкнах се вътре. Един от тях седна до мен, а другият – отпред и потеглихме. Мълчах. Не знаех въобще какво да кажа. Дори не знаех кой охранител седи до мен, но изглеждаха така, сякаш Картър им беше наредил да са с мен през цялото време.
Точно когато пристигахме в Ричмънд, телефонът ми извибрира.
[― Когато свършиш и искаш да се прибереш у дома, набери 09 на телефона ти. Майк и Томас ще те чакат на задния изход. Успешен ден, Ема.]
Дълго се взирах в телефона. Не можех да отвърна поглед. Вкъщи? При Картър? Наистина живеех с него! Звучеше ми толкова интимно, че пулсът ми веднага се ускори. Това ме накара да се потръпна и гореща вълна обля тялото ми. Явно моят живот беше на път да се промени за винаги.
Автомобил. Двама телохранители. Животът в една невероятна къща, с невероятен мъж. Въздъхнах конвулсивно. Ще можеш ли да се справиш? Всичко беше прекалено… Прекалено много, и за кратко време.
Облегнах се назад за да дойда на себе си. В мен нарастваше като лавина чувство на безпокойство. Преди четири дни мислех, че животът ми е приключил. А сега се беше завъртяло всичко на сто и осемдесет градуса.
― Госпожо, пристигнахме.
Събудих се от мислите си. Колата спря и аз излязох. Видях, че сме на задния вход. Когато пазачът затвори вратата зад мен, погледнах го, без да знам какво да направя или да му кажа.
Той посочи с ръка към входа, недоумяващо.
― Ще се срещнем отново тук. Приятно изкарване на работния ден.
― Ааз… Благодаря…
Той кимна и зачака.
― Хм… госпожо, трябва да тръгвате.
― Ъъъ…! – Изчервих се от притеснение, но се съвзех бързо и побързах да отида до вратата. Дори не знаех за този вход, но наблизо имаше присъствен часовник. Отбелязах пристигането си и се отправих към стаята за почивка за кафе, в дъното. Не обърнах внимание на колегите от бюрата ,покрай които преминах. Несъмнено, шепнеха си за едноседмичното ми отсъствие. Но когато си направих кафе и си излязох, бях изненадана. Никаква реакция от тяхна страна. Сякаш нищо не се беше случило. Повдигнах рамене и се отправих към офисът на г-н. Хъдсън.
Почуках на вратата едва доловимо и влязох вътре с плахи стъпки, и отново бях зашеметена. Със свито сърце очаквах да видя повелителната му физиономия и укорът в очите му. Или поне да направи някакъв заядлив коментар. Но, за мое най голямо учудване нищо не се случи. Въпреки че ме видя си направи вид, че не ме е забелязал, докато говореше с някой по телефона. Тогава не се поколебах и за миг, изхвърчах с тихи, бързи стъпки от кабинета му, и се отправих към своя.
На бюрото в малкия ми кабинет на две врати от този на г-н Хъдсън, намерих купчина документи, а в електронната ми поща имаше толкова много имейли, че прекарах цялата сутрин само в четенето им.

* * *

Към обяд нещата започнаха да поемат по старият добре познат ритъм.
По едно време г-н. Хъдсън почука и се показа през леко открехнатата врата на кабинета ми:
― Как мина почивката ти? – Аз подскочих от изненада. Сърцето ми се разтуптя. Той никога не беше чукал на вратата, дори от учтивост. ― Отпочина ли си?
Погледнах го смутена. И изрекох първото, което ми хрумна:
― Упс… Хм… чудесно. А как мина вашата седмицата?
Господин Хъдсън ме погледна през очилата и потърка носа си. Винаги е бил едър на ръст, но беше станал още по-едър, когато спря да тренира заради травма в гърба. Беше качил над двайсет килограма през последната година и половина. И почти всичките тези килограми видно се бяха залепили, за коремът му. А той, въпреки че се опитваше да го прикрие беше много нещастен. Всички знаеха, че г-н. Хъдсън се смяташе за мъжкар и “Казанова“, но сега, когато косата му беше започнала да оредява и посивява, му сана доста трудно да поддържа имиджа си.
Ноздрите му се разшириха от раздразнение и той го избоботи:
― Седмицата ми мина добре, но трябваше да ме уведомите, за неочакваната ви отпуска предварително.
Той присви очи и изкриви ъгълчето на устните си в насмешка.
― Молбата ви я беше разписал някой отгоре. Не сте споменавала, че познавате някой отгоре, г-це. Мартинс!
Изправих гърба си и вдигнах брадичка.
― Отпуската беше изненада и за мен господине. Извинявам се за причиненото неудобство на вас и останалите служители.
Той изхърка:
― Благодарете на Тереза, тя се погрижи за по-голямата част от работата ви г-це. Мартинс. Естествено, тя не успя да се справи с всичко, все пак моят асистент сте вие, а не тя. Мисля че трябва да поговорите с нея за някои от нещата, които пропуснахте. Тя ще ви запознае с подробностите. Също така предстои ни голяма сделка. Ще се проведе конференция в Ню Йорк. Искам да ви изпратя там.
Не повярвах на ушите си.
― Ню Йорк? Наистина ли отивам в Ню Йорк?
― Имате нещо против ли, г-це. Мартинс? – Долових раздразнение в тона му.
― Да, да, да, г-н Хъдсън. Тоест не, не! Разбира се, че нямам нищо против г-н Хъдсън.
― Добре – извърна очи той. – Трябва да представим г-н Томлинсън. И искам да направите вие проекта.
― Какъв проект, г-н Хъдсън?
― Нов и различен. Вижте в електронната си поща, трябва да има писмо за това. Ако не можете да го намерите, попитайте секретарката ми.
― Добре, г-н Хъдсън. – Принудих се да се усмихна професионално. Той не бива да знае, че ми се иска да го удуша. Нов… различен…? Писмо по пощата? Той ми говореше, сякаш съм на две години.
А той завъртя очи, въздъхна все още привидно раздразнен и се отправи към своя офиса. Бях сама, на бюрото си, пълно с документи. Исках да стана. Да го последвам. И да разбия нещо. Той никога не ми е говорил така преди. Какво, по дяволите са му казали? И от кой? Явно се беше случило и още нещо, за което и не подозирах.
Но единственото, което ми оставаше беше да прегледам отново цялата поща. Мина един час, но все още не можех да намеря съобщението, за което говореше той. Нямаше имейли от него или от някой висшестоящ, така че скочих от стола си и отидох да потърся Тереза Уебър, другата асистентка. Тя работеше под ръководството на директора от отдел продажби. Не исках да ходя при нея, тя беше също толкова неприятна, колкото и шефът си.
Когато стигнах до кабинета на Тереза, тя беше намръщена както в повечето от случаите когато се виждахме, и седеше пред компютъра си с молив в зъбите.
Почуках на вратата. Тя се отдръпна рязко от монитора и изруга, след като моливът й излетя от устата. Но успя да се хване за ръба на бюрото си, за да не падне от стола. Косата й, събрана на конска опашка, се разроши от внезапното движение. Тя ококори зелените си очи зад тънките очилца, а горното копче на блузата й се беше отворило. Не успя да прикрие смущението си.
― Прекъсвам ли те?
― Не, не – тя направи жест към стола пред бюрото си. А след това Тереза бързо закопча копчето и се опита да поправи косата си. Но напразно. Половината от нея падаше върху рамото й, а другата половина все още беше вързана.
― Съжалявам. Изненада ме.
Опитах се да скрия усмивка ми, напираща отвътре. Тереза…! Не бяхме много близки, но тя имаше доста добра репутация все пак. Винаги беше изключително съсредоточена върху всичко, което правеше. Понякога ми се струваше, че не може да бъде разсеяна дори чрез взрива на ядрена бомба.
― Над какво работиш?
― Искаш да кажеш, над какво работим – поправи ме тя. И посочи към монитора. –Господин Томлинсън помоли да направиш този проект.
Веждите ми се вдигнаха от изненада. Г-н Томлинсън е попитал лично за мен? Веднага се разтревожих. Каква е тази работа? Надявах се Картър да няма нищо общо с това. Но подозирах, че това е свързано с него. Не би могло да бъде другояче. Дъхът ми секна, когато Тереза направи жест да погледна към монитора.
― Ето – тя докосна екрана.
Започнах да чета и изпаднах в шок. Проекта беше поръчка за разработване на собствена марка алкохол. Поклатих глава. ― Какво означава това?
Тереза сигурно беше усетила объркването ми и продължи:
― Г-н Томлинсън иска да го разработим, Ема. Този бърбън се е превърнал в бестселър в ресторантите и баровете. Ние получаваме запитвания от други места. Той иска да го популяризира и да го продава в цялата страна. Това е сериозна работа, Ема.
― Но защо аз?
Тя сви рамене и се обърна към компютъра.
― Кой знае как избира хората, Ноа. Той винаги има причина и винаги се получава. Той е просто гений.
― Ноа? – Усмихнах се. – Ти с него на ти ли си?
Пръстите й се сковаха, а по шията ѝ се разнесе руменина. А усмивката ми стана още по-широка.
― Знаеш клюките в офиса, Тереза. Те летят, за нула време.
Тереза се намръщи, a по лицето й изби руменина.
― Не… всичко това са глупости. Хм… – тя ме погледна умолително и сведе поглед. И сякаш замръзна, беше затаила дъх и се пулеше с недоумение.
― Уау. Какви обувки!
― Обувки? – Сега беше мой ред да се смутя. Бях забравил за моите скъпи обувки и скъпите ми дизайнерски дрехи.
― Тези Касиди ли са?!
― Хм… – прехапах устните си. – Да…
― О, Боже мой! – Тя се наведе, за да ги погледне по-добре не вярвайки на очите си. После се изправи, сви рамене и ме погледна с каменно лице.
― Ема, тези обувки все още не са на пазара.
― Откъде знаеш? – Подсмъркнах и започнах да се хиля. В офиса ставаше горещо.
― Защото познавам служител на Хагълс.
Когато назова бутикът – ексклузивен, скъп и популярен с много известни личности сред клиентелата си, едва не припаднах. Разбира се, от къде другаде Картър да има цял гардероб с обувки, които дори не са по рафтовете в магазините. Погледнах надолу към полата и се зачудих колко струваше моето облекло. За колко ли съм облечена?
Преглътнах едвам, опитвайки се да се държа естествено.
Тереза също се вгледа в дрехите ми, а очите ѝ се разшириха от изумление.
― Изглеждаш добре, Ема. Просто прекрасно!
Не ми хареса прекомерното й внимание , но тя познава лично Ной. Това е много по-интересно от дрехите ми. Махнах с ръка към компютъра.
― И така, какво трябва да знам за презентацията? Кажи ми какво каза Ноа, какво иска.
Тя скочи отново на стола си, сякаш се беше опарила.
― О, разбира се. – Сложи очилата и прокара ръка през косата си въздъхвайки. – Нощта ще е дълга. Имаш много да наваксваш.

Назад към част 7                                                                   Напред към част 9

Глава 7

― Не разбирам – изкрещя Бен се хвана за косата си. – Ти какво, сериозно ли говориш? Напускаш просто така? Това беше първата нощ, в която тя спа спокойно. Без да се буди с крясъци. Разбери, Мелъри има нужда от теб тук.
Погледнах към дивана, на който се беше свила приятелката ми. Тя под смръкна и избърса една сълза, но не каза нищо. Тя не беше обелила и дума откакто й казах, че сме защитени, и сме в безопасност вече. Дори не ме попита откъде знам или какво имам предвид, просто кимна. Мелъри не каза нито дума, дори когато й казах, че трябва да си тръгвам. Отвърна поглед, а по бузата й се търкулна поредната сълза. Придърпах я към себе си и я прегърна, опитвайки се да я успокоя.
Не беше никак лесно. Не можех да й обясня за “сделката“ която бях сключила. Картър не искаше те да знаят за него, а и аз не исках. Картър и аз… връзката ни трябваше да се пази в тайна. Не знаех защо, но го усещах. Как щях да им го обясня, ако трябваше да мълча?
Мелъри ме прегърна също. И постояхме доста време така на дивана. Аманда седеше и ни гледаше с озадачен поглед, докато Бен обикаляше кухнята, но без да каже нито дума.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от Картър.
[― Отвън те чака кола. Не бързай, сбогувай се спокойно.]
― Кой е този? – Попита Бен. Той отново се хвана за косата си. Погледна ме с луд поглед и добави. – Ема, не те разбирам. Наистина. Трябва да си тук и да се грижиш за Мелъри. Тя има нужда от теб.
― Бен – каза Аманда тихо и тъжно. – Помисли за миг. Явно тя е направи нещо за нас. Ема никога нямаше да тръгне, ако не беше необходимо. Тя вече ти казва, че сме в безопасност и вече не е нужно да се притесняваме. Не бъди глупав. Помисли над това.
― Но… – той направи пауза, като все още стискаше косата си с ръце. Без да мърда, той огледа стаята. – Мелъри има нужда от нея. За мен… това е, което има значение.
― Мога да се справя – прошепна и всички се обърнахме рязко. Мелъри се уви плътно в одеялото. Стоеше с широко отворени очи, пълни със страх, а долната й устна трепереше. Тя се закашля, сякаш опитвайки се да възвърне гласа си и повтори. – Мога да го направя. Наистина ще се справя.
Бен се хвърли към нея. Мелъри протегна ръка пред себе си, спирайки го преди да я е доближил. Той замръзна, сякаш вкаменен. Тогава Аманда заговори.
― Ами – тя примигна бързо, опитвайки се да прикрие учудването си. – Ето, че решихме.
Аз не можех да откъсна очи от Мел. Тя се опита да изтръгне една усмивка. Мъничка, но усмивка. И прошепна:
― Емс, мога да се справя с това. Не се притеснявайте за мен. Направи това, което трябва да направиш. Знам, че го правиш, за да ни помогнеш по някакъв начин.
― Това ли е?
Напрегнах се. Бен ни гледаше обладан от ярост.
― Това е всичко, така ли? Сериозно?
― Бен! – Аманда се намеси възмутено.
Гласът му омекна, но очите му все още се четеше яростта.
― Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Какво, по дяволите, се случва?
Грабнах чантата с дрехите, която Аманда беше донесла. Бяхме си разделили нещата. Оставихме купчина от дрехите в спалнята за Мелъри. Картър каза, че може да се върне в апартамента, но когато й казах, че може би е добре да се прибере у дома, тя се сви на леглото и затрепери отново. Знаех, че няма да живеем отново заедно. Затова я прегърнах и прошепнах, че ще се свържа с хазяина. И че аз щях да се погрижа за всичко – да опаковам вещите й, да намеря място, където да ги съхранявам, докато тя не си намери ново място за живеене. Когато казах на Аманда за плановете си, тя обеща да помогне. Също да остане с Мелъри за известно време, докато се изправи на крака. Накарах Мелъри да ми обещае, че ще отиде на психолог. Първоначално тя се стресна от думите ми, но след секунда кимна одобрително. И пак се отнесе гледайки празно в пространство. Аманда и аз се спогледахме, докато сгъвахме дрехите й.
― Това беше всичко. – Бен все още беше ядосан. Аманда изглеждаше леко озадачена. Мелъри отново се потопи в собствения си свят. Беше време да си тръгвам.
С натежало сърце се отправих към входната врата. Не знаех, кога ще ги видя отново. Бях хванала вече дръжката на вратата, когато чух някакво движение зад мен. Нежни ръце се увиха около кръста ми, обърнах се, за да прегърна Мелъри също. Тя прошепна:
― Грижи се за себе си, моля те. Знам, че го правиш, за да ми помогнеш.
Кимнах просто, не намерих сили да кажа нито дума. Беше по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Притиснах я към себе си колкото сили имах.
Бен и Аманда се приближиха също до вратата. Той все още се държеше за косата си, без да се пусне. Аманда се опита да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна. Аз въздъхнах тъжно.
― Трябва да тръгвам. Няма друг начин. – Те ще бъдат в безопасност, а аз трябва да вървя.
― Довиждане – целунах Мелъри по челото и отворих вратата. – Грижете се за себе си. И бъдете внимателни. – Тя стоеше и сякаш беше изгубена.
От устата на Бен излезе бълбукащ звук. Той стоеше изумен и ме гледаше.
― Ти наистина ли ни напускаш? Не мога да повярвам.
Само кимнах. От емоциите в гърлото ми се беше образувала буца и не можех да говоря. След това си тръгнах. Сълзите размътиха погледа ми, но аз дори не можах да ги изтрия. Без да поглеждам назад, се насочих към голямата черна кола, която ме очакваше. Шофьорът излезе и ми отвори вратата. Качих се без да се обърна. Не погледнах повече назад. Просто не можех.
Колата запали, аз стоях безмълвна и унесена в мислите си. Картър не беше в колата, а аз като че ли се зарадвах, че него го нямаше. Чувствах се сякаш бях преминала на тъмната страна, и бях продала себе си. Но всеки път, когато мислех за него, тялото ми трепереше от желание. Поклатих глава безпомощно. Картър е опасен. Той не трябва да има такава власт над мен. След като се уверя, че Франко Дънван няма да тръгне след мен, ще трябва да си тръгна.
Изпитвах странно чувство вътре в себе си. И то се засилваше колкото повече наближихме домът на Картър. Когато свършеше, трябваше да си тръгна. Знам, че ако не го направя той ще ме унищожи рано или късно.
Но когато колата влезе в подземния паркинг и спря, сърцето ми направо спря. Обля ме вълна от тъмно удоволствие. Мисълта за съвместен живот с него, да го имам до себе си постоянно, караше сърцето ми да бие лудо. Той вече имаше твърде много власт над мен.
Вратата рязко се отвори и влезе един гард. Беше като Голиат облечен в черен костюм. Съдейки по огромната му челюст, плешивата глава и празния поглед, можеше спокойно да бъде професионален борец. Имаше някаква издутина под сакото си. Вече знаех, че това е оръжие. Той посочи към асансьора.
― Ще ви покажем новия ви дом, госпожице Мартинс. Моля, последвайте ме.
Последвах го с треперещи крака, стискайки чанта си в ръка. Качихме се в асансьора. Вратата се затръшна зад мен. Друг охранител с подобни внушителни размери на първият, я затвори. Той натисна бутона за последният етаж.
― Ние… – гласът ми прозвуча дрезгаво. – Къде сме ние?
Огромният мъж се обърна към мен:
― Намирате се в частната резиденция на г-н Рид. Ще бъдете на последният етаж.
Очите ми се разшириха.
― Последният етаж? Искате да кажете… целият етаж? Той е собственик на цялата сграда?
― Да, госпожице.
На асансьора имаше шест бутона. Значи сградата има шест етажа? Знаех, че Картър е могъщ, но колко могъщ беше в действителност? Притежавал е цяла сграда в град, който никой друг нямаше такъв дом.
Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, видях коридор като пред мезонета. Той водеше от асансьора към една врата. Имаше пейка, полилей и огледало.
Когато двамата пазачи минаха по коридора и застанаха от двете страни на пейката, се зачудих дали редът ще бъде същият и тук. Те ще останат ли, докато си тръгна? Но в мезонета охранителят си беше тръгнал.
― Можете да влезете вътре, госпожо – първият направи жест към вратата. Той сгъна ръце на гърдите си, а раменете му се свлякоха под черното сако.
Поех си дълбоко дъх и влязох вътре.
За разлика от мезонета, който беше в тъмнина, този се къпеше в светлина. Бели мраморни подове, бели стени с ярки декорации. В средата на стаята имаше дълга маса. Също така бялa. Вместо стени имаше прозорци от тавана до пода. Погледнах навън, там се разпростираше целият град. Не можех да повярвам, че ще живея тук и сега.
В самия край на огромната стая имаше стълбище, което водеше към другият етаж. Където имаше две спални. Всяка от тях със самостоятелна баня.
Във всекидневната имаше два бели огромни дивана около прекрасна пламтяща камина. Бях обиколила вече всяко кътче което привлече вниманието ми във новият ми дом. Накрая бях застанала отново до огромните прозорци съзерцавайки красотата на нощния град, който сякаш никога до сега не бях виждала.
― Как мина сбогуването?
Обърнах се. Картър стоеше до стълбите. Черният суитчър и панталоните бяха изчезнали. Сега той беше облечен в безупречен костюм. Сив със синьо райе, което идеално пасваше на очите му. Вратовръзката също подчертаваше цветовете, и засилваше ефекта на стилния костюм.
― Изглеждаш прекрасно.
Той въздъхна:
― Не искаш ли да поговорим за тях?
Поех дълбоко въздух и погледнах встрани.
― Някъде си тръгнал, или сега се връщаш?
Той кимна утвърдително и тръгна към мен:
― Имам няколко срещи тази вечер.
Разбира се, че е така. Напълно логично. Ти си член на мафията. Вашата работа
се извършва предимно през нощта. – Но единственото, което успях да изрека:
― Ами, добре.
Той въздъхна още по-дълбоко:
― Ще се върна на сутринта. Ако имаш нужда от храна или нещо друго, можеш да се обърнеш към Том или Майк.
― Това са двете момчета? – Посочвайки с глава към входната врата.
― Да – усмихна се леко той.
Дъхът ми неволно секна, сякаш изразявайки разочарованието което се опитвах да прикрия. Лицето му се промени веднага, дори от малка емоция която долови. Бях виждала това и преди, но все още беше невероятно. Беше красив – нямаше друг начин да го кажа. Когато видя моя реакция, очите му потъмняха. Той направи още една крачка към мен и протегна ръката.
Аз инстинктивно направих крачка встрани от него, чак после осъзнах какво съм направила. Стиснах зъбите. Жадувах за допирът му и същевременно се страхувах от него. От това противоречие, вътре в мен се разразяваше буря.
Ръката му се отдръпна назад.
― Добре тогава – усмивката му стана по-мека. – Ако имаш нужда от нещо, обади ми се – той направи жест към дългата маса зад мен. – Там е новият ти телефон. По-безопасно ще е да използваш него, отколкото старият. Старият може би се подслушва.
― Ооо… – намръщих се, поглеждайки към масата. – Значи Дънван знае, че аз съм убиецът?
― Така е по-безопасно. Просто използвай новият!
Обърнах се и бях изненадана. Не трябваше да отвръщам поглед. Той се беше приближил на разстояние една ръка. Гласът му звучеше още по-тихо:
― Франко Дънван няма представа какво си направила. Тази телефонна компания също е моя, тя ще ти осигури сигурна връзка. – Кимна той към масата където лежеше телефона. – Но не мога да ти гарантирам това с друг телефонен номер. Така че направи ни тази услуга. Така ще се тревожа по-малко за теб.
Кимнах. Бях обзета от толкова много емоции, че не можех да мисля пълноценно в момента.
― Ема – каза името ми с тих шепот. Протегна ръка и сложи длан на врата ми. Нежно придвижи палеца си нагоре надолу и се приближи почти до тялото ми.
Затворих очи, усещайки го. Ръцете ми вече трепереха. Исках да го прегърна и да го притисна към себе си, но не можах. Просто се вцепених отново. Дори не осъзнавах, че сама се бях прегърнала от самото начало. Той се притисна към мен. Дъхът му дразнеше устните ми, а челото му почти се долепи в моето.
Той вдигна другата си ръка и постави палеца си на устните ми.
Изстенах, а устата ми се отвори. Пръстът му проникна, само на милиметър на вътре. И преди да успея да се овладея, езикът ми сякаш по своя воля се придвижи и го докосна. Той отново прошепна:
― Ема… – той затаи дъх и ме придърпа още по-близо.
― Сър – прекъсна ни друг глас.
Картър ме гледаше с потъмнели от страст очи, но в следващия момент се изкашля и се отдръпна леко назад.
― Сега идвам, Джен. Трябва да тръгвам. – Добави по-тихо за мен.
Кимнах, трепереща в ръцете му. Той въздъхна и ме придърпа отново. Затаих дъх, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Но не усетих устните му там където ги очаквах, а на челото си. Той прошепна:
― Радвам се, че си тук. Брат ти би искал да те държа под око.
Той се отдръпна от мен бързо и след секунда вече го нямаше. Останах да стоя там объркана.
За това ли прави всичко това? За Ей-Джей?
Телефонът ми извибрира в джоба. Извадих го. Текстово съобщение от Аманда.
[― Бен продължава да се върти в кръг. Той все още не е на себе си. Ние поръчахме пица, а той заплаши разносвача с нож. Или поне се опита. Ножът падна и едва не го прободе в крака. Неумел задник. С кого ме остави?!]
Аз се усмихнах.
[[― Накарай го да излезе навън, утре. Това ще му се отрази добре. Също и Мелс. Успех. И скрий ножовете ?]]
[― Добър съвет ? Където и да се намираш, надявам се да си добре.]
Поколебах се за момент. Поех си дълбоко дъх. Ще бъде… Всичко ще бъде наред.
[[― Ще се справя. Надявам се, че и вие сте добре. Грижи се за Мелс вместо мен.]]
[― Добре.]
Гледайки към новия телефон, оставен от Картър, написах номерът му и й казах оттук нататък, че ще използвам него. Когато тя отговори, че го е записала и ще го даде на Мелъри, аз се отпуснах сякаш с облекчение. Тя не зададе никакви въпроси. Притеснявах се за това, но Аманда и Мелъри не бяха попитали за това къде съм била в дните когато бях изчезнала. Те ми се довериха. Знаеха, че ме е грижа за тях и ще се погрижа за всичко.
Огледах новата си къща отново. Поклатих глава. Това е новият ми живот, или поне засега. С тази мисъл грабнах чантата си и тръгнах да търся спалнята си. Щях да си взема душ и да се наспя добре. Животът трябваше да се върне към нормалния си ритъм.
Когато влязох в огромната спалнята и видях разкошното легло пред себе си, аз се зачудих какъв точно ще бъде новият ми живот. Съмнение отново премина през ума ми. Дали нямаше да прилича на стария ми живот?!

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

Глава 6

Картър го нямаше доста дълго. Изчаках известно време, хапнах още малко и се свих на леглото. Едва успяла да се покрия с одеялото и да прегърнала възглавница, и заспах мигновено. Никога не съм заспивало толкова бързо. Когато се събудих, все още беше тъмно в мезонета. Той не се беше върнал. Това ме разстрои повече, отколкото бях готова да призная дори пред мен самата. Намерих си телефона, чантата и отидох до изхода.
Не знаех какво да правя. Той каза да чакам, но колко време? Не мога да седя тук завинаги. Ами ако не се върне?
От тази мисъл изпитах направо болка. Поех дълбоко дъх. Той обеща, че ще ме защити, но ако той не се върне, тогава оставам пак сама! Във всеки случай оставих Мелъри твърде дълго. Тя трябва да знае, че ще трябва да вземем решения. Ще трябва да напуснем. Вече е ясно. Последният вариант беше изчерпан, нямаме друг избор. Може би Картър не беше най-правилната идея. Вече е ясно!
Когато излязох от мезонета, отвън нямаше охрана. Това само потвърди предположението ми. Картър промени решението си. Сега сме сами. Влизайки в асансьора си спомних, че не бяхме дошли от фоайето и се зачудих кой бутон да натисна. В крайна сметка реших да отида до партерния етаж. Там открих хотелският паркинг. Имаше няколко редици лъскави скъпи коли. Тръгнах към края на реда и видях червен знак в далечния ъгъл. Изход. С въздишка на облекчение тръгнах в тази посока. Врата се оказа масивна и тежка, но успях някак си да я отворя. Пред мен се показа една малка стълба. Поех по нея нагоре и чух звуците на улицата докато накрая на стълбата застанах пред нова врата без знаци и надписи. Отворих я и бързо се измъкнах от сградата озовавайки се в една малка уличка. Тръгнах към съседната пряка и се озовах на същото място, където бях чакала завчера през нощта. На входа на Инфинити имаше отново дълга опашка. Забелязах няколко познати лица от предната вечер, дори същите две момичета, които се надяваха да бъдат избрани от известни личности бяха отново на опашката. На лицата им долових същото отчаяно нетърпение. Една от двете ме забеляза също и ме огледа от главата до петите, докато на лицето и се появи презрителна усмивка. Обърнах се и си тръгнах. Инфинити за мен не съществуваше. Вече получих отговор. Спрях едно такси и когато колата спря пред къщата на Бен, тежка въздишка се откъсна от гърдите ми. Не исках да ходя там. Не исках да я гледам в очите и да усещам мъката, която Джеръми й причини. Не исках да й кажа, че ще трябва да си тръгнем. Но нямах избор.
Вратата беше заключена и аз почуках. Бен ми го отвори, лицето му беше изкривено от гняв.
— Е, къде беше?
Настръхнах…
Той стискаше в ръката си кухненски нож.
— Имаше ли проблеми докато ме нямаше?
— Имаш предвид кошмарите на Мелъри и нейното смразяващи крясъци? Не. Нямахме никакви проблеми, освен… чакай малко… ах да… Ти. Нейната съквартирантка и най-добрата й приятелка си тръгна. Без да ни каже къде отива и кога, и дали ще се върне. И тя естествено реши, че ти си я изоставила. Мисля че в общи линии е това, малко ли ти се струва? – Подхвърли той злобно.
Влязох вътре, той затръшна вратата зад гърба ми .
— Перфектната приятелка си ти Ема!
— Ема? – От хола се разнесе плахо скимтене. Там стоеше Мелъри увита в одеяло. С разрошена, стърчаща коса. С огромни торбички под очите. Долната й устна, която беше разбита от Джеръми беше все още отекла и започна да трепери.
— Мелъри — обвих я с ръце. Исках да я убедя, че ще се оправим. Без значение колко далеч трябва да избягаме, ние ще оцелеем.
Когато я прегърнах, тя потрепери цялата. Чух отново как започна да ридае и просто я притиснах още по-силно. Ръката ми я погали по косата. Тя също ме прегърна силно, стисна ризата ми и проплака.
— Моля те, не си тръгвай отново.
Поклатих глава.
— Няма да го направя. Обещавам.
Бен беше застанал на вратата и ни наблюдаваше. Лицето му бавно омекна, четеше се страх в неговото изражението. Нещо проблесна в потъмнелите му очи, някаква паника и безпокойството. Но след това се обърна и се отдалечи. Пусна водата в кухнята и, съдейки по звука, започна да мие чиниите.
— Почти не е спала, докато те нямаше! – Аманда се появи на вратата на спалнята. Тъжна едва забележима усмивка премина за миг по лицето и, а умора я беше превзела също като Бен. Беше облечена в синя тениска и нов чифт дънки.
— Вчера отидох на работа и купих някой неща – тя погледна към кухнята. – Бен не отиде. Страх го беше да я остави сама. Всеки път, когато се опитваше да заспи, не минаваше и часа, и се събуждаше с писъци… – заекна тя. – Какво й направи той.
Бен се изкашля зад нас. Той стисна с две ръце кърпа за баня.
— Можеш ли да се опиташ да я приспиш? – Аманда отново ме погледна. Поколебавайки се за миг.
— Тя има нужда от теб или от мен. Аз… – тя вдигна поглед през рамото на Бен. – Бен се опита, но тя не го допусна да я докосва.
И аз… осъзнах. Всичко в мен се сви, но аз кимнах и поведох Мелъри към спалнята. Преди да успее да заспи лежах в леглото прегръщайки я цял час. Изчаках още почти час, за да се уверя, че е заспала. Мелъри дишаше равномерно и дълбоко и аз реших да стана. Бен седеше в кухнята и изглеждаше доста уморен. Спуснати рамене, подпухнали очи. Пред него имаше чаша кафе, докосвайки я разбрах, че е студено. Каната за кафе беше празна.
— Искаш ли да направя още кафе?
Той вдигна глава изненадано, сякаш ме виждаше за първи път.
— Ой… хм, да. Благодаря. – Той прокара ръка по лицето си, насилвайки се да се разсъни.
— Тя спи ли?
Изсипах останалото кафе в мивката и налях вода.
— Да. Отне цял час докато се успокой и заспа.
Той кимна.
— Аманда още ли е тук?
— Не. Тя си тръгна преди час. Ще се върне утре. Мисля, че спомена, че ще донесе дрехи. И храна, надявам се.
Очите му се изцъклиха от умора. Налях вода в кафемашината. Отворих килера. По рафтовете нямаше нищо, освен огромна торба кафе. Сложих две щедри лъжици. Скоро тя започна да кипи.
— Да, отдавна не съм ходил да пазарувам. Твърде много бях нервен… – той спря, замислено погледа си върху масата.
— Страхувал си се да излезеш?
Бен кимна.
— Да — засмя се тъжно той. – Аз съм ужасен и не мога да изляза навън. Страхувам се, че те са там и знаят. Страх ме е, че ни наблюдават. И тя – той погледна към стаята, където Мелъри спеше. – Не мога да я докосна. Опитах се да й помогна когато тя попита. Тя не искаше да усеща докосването му, а сега моите също са й отвратителни.
— Не. Вината е негова. Вярвай ми. Ти й помогна. И продължаваш.
Той вдигна изненадано глава.
— Държах се като идиот с теб. Защо си толкова добра с мен?
Вдигнах рамене и се свих на стола си.
— Разбрах. Просто искаш да й помогнеш, но не знаеш как. Разбирам те. Повярвай ми.
Той поклати глава и затвори очи.
— Ема, не знам какво да правя. Изобщо. Тя трябва да ходи на работа. Аз също трябва да отида на работа. Обадих се и поисках отпуск, дадоха ми седмица. Трябва да решим как да се справим с тази глупост и то съвсем скоро. – Той отново погледна към входната врата. – Много ме е страх да изляза там. Нямаш си и идея.
— Представям си. Наистина, представям си .
Той въздъхна. Краткото примирие приключи, когато той стана от стола.
— Ще отида да почистя. Това е всичко, което правя. Прибирам си посудата, масата, подът. Трябва да направя нещо иначе ще откача. – Той се засмя горчиво. – Трябва да отида да си взема душ. Ако имате нужда от мен, ще съм под душа.
Бен се страхуваше да напусне къщата, а аз точно това исках. Отидох във вътрешния двор, да дишам чист въздух. Надявах се да измисля нещо ново, но когато Картър си тръгна, разбрах, че шансовете ни са ниски.
Излязох в малкия вътрешен двор и седнах на един от шезлонгите. Така и не можах да се примиря с идеята, че може би ще ми се наложи да бягам. Мелъри не го уби. А аз. Той я нападна. Но тя може да ме предаде в замяна на безопасност си, а аз до тогава ще съм далече.
Всичко вътре в мен се сви отново. Прилоша ми, прегърнах се по-силно с ръцете си. Не можех да се отърва от чувството си на уязвимост. Опитах се да се свържа Картър. Но той ме напусна и сега ми остава само едно нещо. Аз трябва да изчезна. И Мелъри ще бъде в безопасност. Това е, не ми се иска но това е единственото правилно решение!
След като взех ново решение, не бързах да си тръгвам. И седях дълго време на шезлонга. Тялото ми потръпна в студения нощен въздух, но аз сякаш не го почувствах. Не можех да мисля за друго. Единствено мислех за следващата си стъпка. Къде ще отида? Как? Имам нужда от пари. Много пари, а нямам почти никакви. Аз не печелих зле, дори доста повече от останалите. Но това все пак не беше достатъчно. Бен и Мелъри работеха в магазин за спортни облекла. Приходите им определено не бяха достатъчни, за да ми помогнат. Аманда беше учителка. Може би имаше повече, но аз знаех, че през лятото работеше на втора работа в едно кафе, така че надали и тя ще може да помогне. Никой няма да ми помогне.
Седях навън много дълго време. Бен погледна към вътрешния двор и отвори на вратата. Когато ме видя излезе , приближи се към мен и ми подаде одеяло. Приех одеялото и се завих. Обърнах се отново и продължих да гледам напред в нищото, а Бен се върна в къщата. Лампите угаснаха и аз останах в тъмното.
— Казах ти да останеш в апартамента ми, и да не мърдаш!
Тръпки побягаха по цялото ми тяло и подскочих от изненада.
Картър се появи зад ъгъла във вътрешния двор.
Изглеждаше ядосан, а очи му сякаш светеха на лунната светлина. Той седна срещу мен. Беше облечен изцяло в черно – черен панталон, черно яке с качулка на главата. Качулката закриваше почти очите му. Така той изглеждаше още по-опасен.
Гърлото ми пресъхна изведнъж. Когато той се обърна за да вземе стол, Забелязах издутината на кръста му. Пистолет? Разбира се. Това е Картър Рид. Той е убиец. Това е неговият занаят.
— Какво правиш тук?
Сърцето ми се сви. Ако той е тук, тогава?…
— Дойдох за теб – той се наведе напред. – Казах ти да останеш в апартамента. Върнах се, а теб те нямаше. И това не ми хареса, Ема, никак не ми хареса.
Погледнах към вратата. Ами ако Бен излезе? Не исках, той да знае за Картър.
Картър усети това и въздъхна раздразнено.
— Притесняваш ли се за приятеля си?
— Бен?
Бях изумена. Той ли… Не… Картър е тук. Седи срещу мен. Не можех да го проумея.
— Как попадна тук?
В очите му се четеше решителност, но и нещо друго. Имаше сякаш и някакви мрачни намерения, които караха сърцето ми да бие по-бързо.
— Ти дойде при мен за помощ, след което изчезна. Ема, какво всъщност искаш?
— Какво искам? Искам да ми помогнеш.
— А защо си мислиш, че тръгнах от собственият си дом? За да ти помогна.
— Оо… – облегнах се на стола. Разбира се, той излезе, за да ми помогне. Аз съм просто идиот.
— Но когато се събудих, теб те нямаше. Аз… Колко време трябваше да чакам? Сърцето ми се сви. Може би ти искаше да ме предадеш? Бях на идеалното място, съвсем сама и ти можеше да доведе Франко Дънван.
— Ти какво, откачи ли? – избухна той. – Тръгвай. Идваш с мен!
— Не! – Скочих на крака. – Не мога да си тръгна. Мелъри, Бен… Картър, не мога да си тръгна. Те зависят от мен, те разчитат на мен.
С рязко движение той се надвеси над мен. Хвана ме за лактите и ме привлече към себе си. Беше силно напрегнат, тялото му беше твърдо. Аз не можах да сдържа тихата въздишка която излезе дълбоко от гърдите ми, когато ме докосна усетих как желанието отново се събуди в мен. Исках да се сгуша в него, да го усетя още по-близо. Поклатих глава. Трябва да се отърва от тези мисли, по дяволите.
Картър се наведе към мен.
— Мислиш ли, че той ще ти помогне? Ти дойде при мен, Ема. Не при него.
Дъхът му погали кожата ми. Затворих очи, усещайки как се размеквам.
Ръцете му ме стиснаха още по-силно, придърпа ме още по близо към себе си. Притискаше ме с всеки сантиметър от тялото си. Почувствах го между краката си. Той прошепна, притискайки устни към врата ми:
― Ти уби Дънван. Приятелчето ти няма да ви спаси. Да вървим, аз ще те защитя. С мен ще бъдеш в безопасност.
Треперех в ръцете му като лист. Исках да отида с него. Наистина ли е така просто? Не, не, а Мелъри?
― Моята съквартирантка. Той я нападна. Какво ще стане с нея?
Той поклати глава. С устните си докосна нежно кожата ми. Усетих лекият почти недоловим натиск на зъбите му върху шията си.
Въздъхнах и въпреки че се опитвах да се противопоставя с цялото си същество не можах да се сдържа, и се сгуших в неговите обятия.
― Тя ще бъде в безопасност. Тя не е направила нищо. Ти си виновната. Те ще търсят теб и аз няма да мога да те защитя, ако не си с мен. Ела, да тръгваме, Ема!
Господи. Той не ме е изоставил. А аз точно това си помислих. Реших, че си е тръгнал, но не беше. Облекчението ме изпълни със слабост. Почувствах, че краката ми се подкосиха, но Картър ме задържа. Той ме прегърна, пъхна бавно ръката си под ризата, в талията на дънките ми. И ме притисна към себе си силно.
А на мен ми се прииска ръката му да продължи. Исках да погали цялото ми тяло. Исках го безнадеждно .Трябваше да се отърва от тези мисли. Не забравяй за положението в което се намираш.
Притиснах главата си към гърдите му. Устните ми докоснаха частта от кожата му, която суичъра му не покриваше. Той потръпна от допирът но успя да го прикрие. Когато казах.
— Ще стигнат до Мелъри. Той я изнасили, Картър. Аз го убих, за да я спася. Тя не ме спря. Те го знаят и ще дойдат за нея. Ще я намерят, Картър…
Той поклати глава. Той ме хвана с другата си ръка.
― Не. Те няма да разберат, но ти трябва да дойдеш с мен.
― Ами Мелъри?
― Моите хора вече са се погрижили за това.
― Спри, какво означава това? – Опитах се да се отдалеча. Но той не го позволи. – Картър!
Той ме прегърна още по-силно. Мускулестите му ръце не ми позволяваха да помръдна.
― Моите хора ще наблюдават съквартирантката ти. Вашият апартамент вече беше изчистен. Приятелката ти ще може да продължи с живота си. Франко Дънван няма да свърже изчезването на сина си с нея.
— Значи и аз съм свободна? – Попитах аз със задавен глас. И надеждата пламна отвътре. Той остана безмълвен. Гърдите му, притиснати към мен, се издигаха нагоре-надолу.
Дишаше дълбоко, а ръцете му ме обвиха още по-здраво.
― Трябва да останеш с мен…
Рязко се отдръпнах назад, като се опитах да се откъсна от хватката му, но успях само с няколко милиметра.
― Но ти каза…
Студените му очи блестяха в мрака. Те ме стесняваха и тръпнех от погледа му, но не можех да отместя очи, сякаш бяха в плен на неговите очи. Отново почувствах непреодолимото желание, което направо ме влудяваше.
― Не мога да те защитя, ако не си с мен. Можеш да живееш своят живот, но трябва да си с мен.
― С теб?
― Да, докато всичко свърши и не се успокоят нещата. – Кимна той.
― Какво да свърши? Но ти каза, че вече е свършило!
― Невъзможно е да се каже точно. Моите хора ще се грижат за тях. Съквартирантката ти и приятелят ти, ще бъдат в безопасност. Но за теб те няма да гарантират! Затова искам да бъдеш до мен.
― Но… аз…
Той избухна:
— В противен случай няма да защитавам нито тях, ако ти не дойдеш.
― Ти няма?
Паниката отново ме обзе. Все още ни трябва защита. Те се нуждаят от неговата защита. Той обхвана лицето ми с ръката си. Аз се опитах да се отдръпна. Докосването му беше толкова внимателно, толкова нежно, но думите бяха толкова жестоки и студени. Но аз трябваше да защитя Мелъри. И нямах друг избор.
После прошепна:
― Ти си сестрата на Ей-Джей. Трябва да те защитя, Ема.
Обзе ме пак чувството на вина. Той беше прав. Ей-Джей също искаше това. Но Мелъри… вдигнах поглед.
― Ще се погрижиш ли за приятелите ми? Мелъри ще бъде ли в безопасност?
Той кимна.
— Твоите хора ще я пазят ли? Няма да тръгна с теб, ако не обещаеш да я защитиш. И това е последната ми дума.
Той отново кимна безмълвно. Беше толкова напрегнат. После повтори с предишната студенина.
― Моите хора ще я пазят, докато ти си с мен.
Разумът ми се бореше но сякаш цялото ми същество очакваше този отговор. И аз просто чух как собствените ми устни изрекоха:
― Добре, Картър, ще дойда с теб.
* КАРТЪР *
Картър изтича обратно към колата и седна на задната седалка. Той не се огледа, но усети неодобрението на другаря си. Той продължи да мълчи и тогава старшият спътника му го попита:
― Какво й каза?
Отговорът беше кратък:
― Тя ще живее с мен.
― Ти си глупак, знаеш ли?
Картър светкавично го притисна към вратата. Хванат за гърлото в парализираща хватката. Но другият не се бореше. Той знаеше, че е безсмислено. И не каза нито дума. Между тях се усещаше напрежение и Картър изчака докато не почувства, че противникът се е отказал.
― Изказвай мнението си само ако съм те питал!
След като го задържа още няколко мига, той най-накрая го пусна. С тях в колата имаше още двама охранители, но нито един от тях не помръдна или не издаваше никакъв звук. Стояха сякаш нищо не се бе случило.
Косата потегли, след няколко пресечки мълчание спътникът му отбеляза, потривайки гърлото си:
― Познавам те от доста време, Картър. Но никога не съм те виждал такъв.
― С нея всичко е различно.
― Да това го забелязах вече.
Картър не отговори. Спътникът изчака още няколко пресечки и попита.
― Какво й каза за другите?
― Че моите хора ще се грижат за тях и ще ги защитавам, доколкото мога.
― Значи си я излъгал! По дяволите…
Той отново започна да изразява недоволството си, но се въздържа навреме. След това се наведе напред рязко, все още държейки гърлото си.
― Знаеш, че не можеш да защитиш приятелите й, дори ако сложиш хора постоянно с тях. Щом се появи Бартел, нашите хора ще трябва да избягат. Те не трябва да знаят за нашето участие. Твърде малко време е минало, все още.
― Не ми пука за нейните приятели. Грижа се за нея и тя ще бъде в безопасност.
— А какво ще стане, когато тя разбере, че си я измамил?
― Ще се наложи да го приеме. Ще трябва. В момента, в който Дънван се е появил в животът им, сигурността е свършила. А когато тя е решила да натисне спусъка, вече е била обречена. Но мисля, че приятелите й не са в опасност.
― Сигурен ли си, че тя може да се справи? Знаеш до какво може да стигне.
Картър въздъхна и си спомни изражението на лицето й, докато спеше в мезонета му. Изтощена, гладна, но спокойна. Той не посмя да я събуди, а когато се върна и установи, че е будна, тогава постъпи като страхливец. Остана в тъмното, разпитвайки я като негов враг. Трябваше да се убеди. И той се убеди. Той каза на спътника си:
― Аз я притиснах, Джийн. Тя има борбен дух. Повече от мен когато започнах. Тя ще се справи, вярвам го.
― Ще трябва или ще умре. – Помисли си Картър, без да каже и дума повече.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

Глава 5

Картър грижливо се погрижи за мен. Той ме вдигна със силните си ръце, настани ме на плота в банята до мивката, даде ми чаша с вода за да изплакна уста си. След това ми подаде още една за да пия и ме занесе в кухнята. Подаде ми парченце от пицата и строго ми нареди да дъвча старателно, след това изчезна за известно време. Нямах представа какво прави и къде изчезна. Напрегнах слухът си и разбрах че той е в мезонета. Чух го да говори по телефона, беше достатъчно тихо в апартамента. Знаех, че е там и нямаше да си тръгне, и сякаш с облекчение взех парче от пицата за да утоля глада си. След първото изчаках за един миг, като се уверих, че този път няма да ми се повдигне си взех още едно парче пица. Този път му се насладих сякаш никога по рано не бях вкусвала пица. Толкова дни не бях яла, че вече не си спомнях от кога точно.
– Как се чувстваш?
Той застана до масата и ме погледна право в очите. Лицето му остана безизразно, в този момент тръпки пробягаха по гърба ми. Отново е другият. Не познавах този Картър и се чудех къде отиде отново старият. Телефонното обаждане. Очевидно този разговор го промени.
— Добре съм.
Той въздъхна и седна срещу мен. Движейки се като призрак се отпусна на стол с грацията на пантера.
— За какво си мислиш, Ема?
Потръпнах отново при звука на собственото си име. Беше ми странно и сякаш чуждо. Чувствеността, с която го казваше преди, беше изчезнала. И тогава ми просветна, че го прави нарочно. Искаше да събуди в мен желанието и го получаваше. Дали използваше всичко като оръжие? Гласът, очите, тялото си, умът?
Погледнах към чинията си.
— Ти си се променил много.
— Да — въздъхна той замислено. – Всичко тогава беше, много по-лесно.
Погледнах рязко нагоре.
— В известен смисъл – поясни той.
— В известен смисъл ли? – Завладя ме гняв.
Ей-Джей беше пристрастен към наркотиците и хазарт. Дължеше доста пари на мафията и за това беше убит. Положението на Картър не беше много по-добро. Баща алкохолик, майка наркоманка, а той прекарваше повечето нощи на нашия диван. Доколкото си спомням, винаги идваше със следи от побоища и рани.
Тогава запалих.
— Явно си спомняш нещата по различен начин от мен. Нещата не бяха по-лесни, просто всичко се промени.
В този момент той се засмя с глас и се изправи нервно. А смехът му накара космите по врата ми да настръхнат.
— Да. Беше ми по-лесно, Ема. Защото не трябваше да убивам хора – отговори сядайки отново.
— Опитваш се да ме изплашиш, нали?
Той се наведе напред.
— Май вече не съм малкото момче, което има нужда от място за спане. Изглежда сега, си сменихме ролите, Ема – лицето му стана непроницаемо. — Можеш ли да ми кажеш защо дойде тук? Ти потърси мен! Ето ме! Какъв ти е проблемът?
Въздъхнах огорчена, и поклатих глава разочаровано.
— Де да беше всичко толкова лесно.
— Шегуваш ли се? Да съм те обидил по някакъв начин? Ти дойде при мен, кажи защо?
Отворих уста опитвайки се да продължа, но той ме прекъсна.
— Успокой малко и намали оборотите. Аз не понасям такова отношение от моите хора. И няма да го позволя и на теб, няма значение дали сме се познавали преди или не.
Затворих уста и седях смаяна, сякаш ударена с мокър парцал. Той беше прав. Не бих говорила така с друг човек на негово място. Картър, когото познавах, вече го няма. Сега го видях. И разбрах. Осъзнавайки, че съм направила грешка. Отблъснах се от масата, и се изправих.
— Съжалявам. Трябва да тръгвам.
— Спри — нареди той.
Отпуснах се обратно на стола си, но не защото бях променила решението си. Тялото ми някак реагира на заповедта му. Той каза, а аз се подчиних. Поколебах се за момент, примигвайки от изненада, опитвайки се да разбера какво стана. Всичко се случи толкова бързо.
Но бързо се опомних и тогава гневът ми отново закипя. Наведох се напред. Канех се да направя отровен и заядлив коментар, когато той въздъхна. Погледът му отново се смекчи.
— Не бях чувал нищо за малката сестра на Ей Джей от десет години. И искам да знам причината, поради която се появяваш отново.
Гневът, враждебността и глупавите чувства се изпариха. Сетих се отново за причината и кошмарът се върна. С нови сили ме обзеха паниката и отчаянието, сякаш бяха станали мои най-добри приятели. Опитах се да подбера думите си. Когато изведнъж ръцете ми затрепериха, а той сякаш изстина отново. Погледът му потъмня, и в очите му се появи гняв.
— Ема, кой те нарани?
Гласът му беше мек, но в интонацията му имаше хладнина. Отново бях разтърсена. Затворих очи. Какво му бях направила? Аз усетих омразата му. Тя ме изгори.
— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво се е случило.
Замръзнах!
— Страхувам се, че ще ме нараниш.
— Никога няма да те нараня.
— Обещаваш ли? – Затаих дъх. Зависих от него, всичко зависеше от него. Мелъри имаше нужда от него. Аз имах нужда от него.
— Обещавам.
Облекчението ме обзе и аз се отпуснах в стола си. Тогава прошепна с дрезгав глас:
— Направих нещо.
Той кимна а всичко вътре в мен се сви. Просто не можах да го произнеса на глас. Ако той разбере, аз ще изгубя контрол над ситуацията.
— Какво си направила? — попита меко той.
Сега вече той се опитваше да ме убеди да му се доверя. Ако беше толкова лесно. Можех просто да отворя и да му разкажа за проблемите си, но не. Това решение правилно ли е? Може ли да му се доверя? Та аз не го познавам вече! Той е хладнокръвен убиец. Аз явно никога не съм го познавала. Познавах само момчето, но него вече го нямаше.
— Ема…
Погледнах го, а в очите ми избиха сълзи.
— Знам, че сега се колебаеш дали да ми кажеш какво се е случило, но след като си тук, явно аз съм единственият ти избор. Аз те познавам. Спомням си какво умно момиче беше. Винаги ти се възхищавах за начина, по който се държиш. Възхищавах се на борбеността ти. Знаех го тогава и сега го знам също. — Той се наведе напред. Почувствах в него пак старият Картър. — Трябва да ми кажеш. Няма да ти навредя. Аз вече ти обещах.
Аз кимнах. Той беше прав. Абсолютно прав. Той е единственият. Но аз не можеше да го погледна в очите. Наведох глава и прошепнах:
— Убих човек.
— Кого?
И никаква друга реакция. Просто въпрос. Буцата от страха сякаш ме пусна.
— Той се гавреше със съквартирантката ми.
— Кого уби, Ема?
Произнасяйки името ми, сякаш ме галеше. Аз се отпуснах още повече. Стана ми по-лесно да се доверя. И продължих.
— Той я изнасилваше, когато влязох в апартамента ни.
Спрях. Не можа да се произнесе името. Той беше член на мафията. Картър беше член на мафията. Той ще ме убие.
— Кой е изнасилил съквартирантката ти?
Отново поклатих глава.
— Не мога да кажа.
— Но трябва да ми кажеш!
Мекотата пак изчезна. Той отново се напрегна.
Облегнах се на облегалката на стола. Пред мен отново седеше непознат човек. Сега знаех със сигурност, че трябва да се махна оттам. Опитах се да преглътне буцата на ужаса, която отново се бе събрала в гърлото ми. Погледнах към външната вратата. Отвън определено имаше охрана. Отново погледнах Картър. Ще трябва да го спра по някакъв начин. За да не успее да предупреди. Но как?
Телефонът му звънна от съседната стаята. Явно го беше забравил там. Когато той се обърна аз се втурнах към вратата. Това беше единственият ми шанс. Той ловко ме хвана за кръста, сякаш го беше очаквал. Не успях да направя няколко крачки дори. Вдигна ме с едната си ръка, а с другата парирайки опитите ми да се освободя, той каза:
— Ема, постъпваш глупаво. Спри!
Борих се с всички сили.
— Пусни ме!
— Не.
Освободих ръката си някак и се опитах да се отблъсна от него, но той я хвана отново и я притисна силно към гърбът ми. После бързо ме понесе към спалнята. Опитах се да го ударя между краката, но не успях. Отново ме парира, този път с крак между краката ми. Опитах пак да го ритна, но той вдигна крака си и аз увиснах във въздуха. Отчаяно, реших да използвам единственото ми останало оръжие. Наклоних главата си напред и го захапах за устните, и рязко я дръпнах назад.
— Оох…
Той извърна глава отстрани на моята и се закикоти тихо в ухото ми. Опитах се отново да го ударя този път с глава, но под този ъгъл не можех да му направя нищо.
— Картър! Пусни ме!
Той отново се изкикоти и седна на леглото, продължавайки да ми държи ръце. Притиснах гръб към него и той ме прегърна силно. Притисна главата ми към неговата с рамо. Не можех да направя нищо. Тогава той прошепна в ухото ми, сякаш ме погали с дъха си:
— И все още си боец, както те научи Ей-Джей. Щеше да се гордее с теб.
Опитах се да се освободя отново. Извивах се, борех се, но напразно. Той седеше спокойно и ме държа така докато се успокоя. Накрая изтощена вече се отпуснах надолу.
— Пусни ме, Картър. Моля те.
Той веднага се преобърна и аз се озовах на леглото. Картър увисна над мен, затискайки краката ми със своите и вдигайки ръцете ми над главата ми. Той ги държеше с една ръка, а с другата хвана брадичката ми. Накара ме да го гледам. Тялото му не ме притискаше. Той просто се държеше във въздуха, като се взираше внимателно в мен. Аз усетих как се опитва да прочете мислите ми и затворих очи. Ръката му на брадичката ми стана нежна изведнъж и той прошепна:
— Ема… кажи ми.
Господи. Неговата нежност имаше ефект. Отворих автоматично очите и останах в капан на погледа му. Той превзе тялото ми и умът ми. В гърлото ми се надигна ридание, тялото ми омекна отново. То се предаде на неговите ръце. Желанието да се бия ме напусна, отстъпи място на страстта.
Деляха ни само няколко сантиметра. Между краката ми “тя“ отново за пулсира. Изпитах пак желанието той да докосне там, да “я“ погали. Почувствах болка. Тялото ми се отпусна, както и хватката му. Коляното му се плъзна надолу между моите крака. Опитах се да не се движа. Исках коляното му да се вдигне отново. Аз изтръпнах, когато усети меко докосване под брадичката си. Премигнах, по чувствайки внезапният изблик на сълзите ми, той се придвижи малко нагоре и спря над моето лице. Приближи се и усетих устни и дъха му. Той ме погледна внимателно, около неговите очите се появиха няколко линии на безпокойство. От устните му се откъсна лека въздишка.
— Разкажи ми какво се е случило — меко каза той.
Предадох се. Вече не беше непознатият. Пак беше момчето Картър с който израснах. Обгърнах го с ръце и го придърпах към себе си. Вместо да се боря, аз се сгуших по-близо до него. Той също ме обви с ръце и ни претърколи настрани. Потупа ме по гърбът и наведе главата си между врата и рамото ми. Почувствах движението на устните му, докато отново повтори:
— Ще трябва да ми кажеш. Аз няма да те нараня. Аз ще те защитя.
Бях потресена. Най-накрая. Толкова отчаяно исках да ги чуя тези думи. Ръката му се плъзна към бедрото ми, а другата сграбчи моят тил и ме придърпа към себе си. Защитата ми се срина напълно. Аз въздъхна и се притисна към него. Имах нужда от него толкова много.
— Ема…
Обзе ме срам. Той разбираше всичко. Какъв човек съм аз? Боря се бягам, а след това започвам да треперя в ръцете му?
Ръката му започна да гали бедрото ми. Неговите пръсти се плъзнаха по тялото ми, под тениска, под ластик на бикините и спря. Опитах се да се съпротивлявам, но нетърпимо исках да обвия краката си около него. Прииска ми се да съм под него, да усещам силната му ръката между краката си. Но нищо не направих. Просто лежах и слушах как бие сърцето ми. Толкова силно биеше, че той би могъл да почувства ударите му. Те изпълваха всичко наоколо. Той ме целуна нежно по челото и отново се изправи. Погледна към мен, със същата молба в очите си. Махна кичурът коса от челото ми, попита:
— Не ми се доверяваш?
Аз кимнах…
— Страхувам се от теб.
Той се усмихна с ъгълчето на устата си.
— Сериозно?
— Вече не те познавам.
Аз самата не можех да повярвам, че признавам това, но имах нужда да се доверя на някого. Ако искам да оцелея след това, което съм направила. Набирайки малко смелост, докоснах гърдите му. Неговото сърце беше спокойно, промълвих:
— Знам кой си. Ти си хладнокръвен убиец. И знам, че ти стана такъв заради Ей-Джей – сълза изтече от ъгъла на окото ми. И падна останала незабелязана. – Винаги съм искала да ти благодаря за това.
Той се напрегна.
— Трябва да ми кажеш кого си убила.
Погледнах устните му, неволно се чудех какво ли ще бъде да почувствам, когато отново чух ледената интонация. Топлината и страстта моментално ме напуснаха. Напрегнах се и погледнах в очите му. Потръпнах, там отново нямаше нищо. Нито нежност, нито разбиране, нищо. Пак стана непознатият.
Ръката ми се отдръпна от гърдите му. Аз лежах под него, но той се отдръпна и седна на ръба на огромното легло.
Усетих болката в гърдите си. Не можех да си тръгна. Имах нужда от него.
— Спри да си играеш игри, Ема. Кажи ми кого си убил – той се обърна. В очите му отново имаше лед. — Искам да ти помогна. Ти и Ей-Джей бяхте моето семейство. Готов съм на всичко за теб, но сега и ти ми губиш времето.
Той беше прав.
Седнах и се облегнах на Таблата на спалнята. Време е! Новият Картър и старият Картър са един и същи човек. И не трябва да се страхувам от никой от двамата. Да, беше безмилостен, но можеше да ми помогне.
— Убих Джеръми Дънван.
— Къде? – Попита той.
— В моя апартамент.
Той кимна и добави.
— Стой тук.
И тогава се изправи и набързо излезе.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

Глава 4

С бясно биещо сърце, ледени ръце и ураган от бушуващи мисли в главата ми, аз стоях сама в огромният мезонета. Стори ми се, че сърцето ми е на път да излезе от гърдите ми. Поех дълбоко дъх но отново мислите превзеха съзнанието ми. Правилно ли постъпвам? Картър Рид – убиец. Той е свързан с мафията…
Не знаех колко тясно е свързан със семейството на Маурицио, но знаех, че той има голямо влияние. Ей-Джей винаги е знаел, че Картър ще постигне страхотни неща в живота. Често брат ми се хвалеше с това преди мен, казваше че Картър ще стигне далеч, че е достатъчно умен и ще стане известен. И наистина той направи голямо име, всички в града бяха чували за него.
Мезонетът беше тъмен, и никъде не светеше осветление. Аз предпочетох да остана в тъмнината, сякаш инстинктивно търсех сигурност в нея. Лунната светлина влизаща през стъклените врати и падаше върху диваните, описващи окръжност в центъра на помещението. В близост до един от диваните имаше камина. Пристъпих плахо няколко крачки и седнах. Свих се на един от меките дивани, прегърнах една от възглавниците намиращи се до мен и зачаках спасителя си.
Сърцето ми все още биеше много лудо. Вече няколко дни не можеше да се успокои. Не знаех колко време чаках. Може би няколко часа може би минути. Телефонът беше с мен, можех да проверя часа, но не исках да го включвам. След последното съобщение от Бен, аз го включих само веднъж мисля, но откакто гардът ме поведе през коридорите на Инфинити и ме доведе до хотелският мезонет не го бях включвала отново. Странно но сякаш се наслаждавах на тишината. Въпреки че все още бях уплашена и кръвта във вените ми течеше с главоломна скорост, поех отново конвулсивно дъх и сякаш усетих нещо друго. Сигурност. В този луксозен дом се чувствах в безопасност. Беше огромно облекчение да се скрия от случилото се и от това, което бях направила.
Една от сълзите ми падна върху ръката ми и се стече по нея надолу. Погледнах я учудено осъзнавайки, че всъщност не я усещам по кожата си. Прегърнах възглавницата още по силно и съзерцавах, как всяка следваща сълза се плъзга по ръката ми.
Загледана втренчено в нарастващото влажно от сълзите ми петно върху възглавницата, сякаш загубих представа за времето. И колкото и да се стараех да остана будна, умората си каза думата. Клепачите ми бяха станали по-тежки от олово и вече не успявах да ги държа отворени. Главата ми изведнъж натежа, опитах се да я вдигна отново. Притиснах с всички сили възглавницата отново към гърдите си и се опитах да седна възможно най-изправена. Но всички усилия бяха напразни. Този път главата ми се облегна назад и аз почти заспах. В последен пристъп на съпротива се опитах да стана, но се олюлях и отново паднах на дивана, хванах се за облегалката, и накрая се предадох на изтощението. Главата ми се зарови във все още влажната от сълзите ми възглавница, свих се на кълбо и заспах.

* * *

Усетих нещо в просъница, размърдах се, примигнах за да проясня замъгленият си поглед и сякаш видях тъмен силует. Той застана над мен. Почувствах някаква вътрешна тревожност, която ме караше да се събудя, да се предпазя, но тялото ми не ме слушаше. Отново потънах в дълбок сън. Тежък. Желан. Предадох му се безсилно.

* * *

Когато се събудих отново, навън все още беше тъмно. Невероятно. Аз се обърнах за да погледна часовника в ъгъла – осем часа. Дойдох тук около пет сутринта, а сега е вече осем вечерта? Въздъхнах рязко; цял ден бях спала. С мъка станах и започнах да ровя в джобовете си. Няма го телефона. Обзе ме нарастваща паника, претърсих възглавниците и всичко наоколо. Надигнах се рязко, надничайки в тъмнината. Къде отиде телефонът? Няма го в джобовете ми, не е на дивана. Коленичих на пода и претърсих под диваните. Отново нищо. С докосване намерих една лампа и се опитах да я запаля, но не успях.
Счупена ли е? Не може да бъде!
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
Гласът идваше някъде отгоре, отзад. Паднах на пода и се втрещих от страх. Господи. Какво се случва? Няма ми телефонът. Осветлението не работи. Картър не ми се доверява?
Въздъхнах рязко. Той ще ме убие?
Гласът повтори отново, но този път по-тихо.
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
(Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп)
Ръцете ми отново се разтрепериха, дланите ми се бяха изпотили. Опитах се да ги изтрия в дънките си и понечих да отговоря, но не думите не излизаха. Само издадох задавен глух звук.
— Зададох ти въпрос.
Затворих очи. Той стоеше неподвижно. Определено беше той, но гласът му беше някак си студен. Познавам го почти цял живот, но никога не се бях страхувала от него. Но…
Той се беше превърнал в хладнокръвен убиец. И сега беше в една стая с мен.
— Убиха го.
Изчаках, секунда, две, минута. Той продължи да говори тихо:
— Кой ограби брат ти?
Накрая избухнах:
— Не го ограбиха. Той беше убит.
Помислих си за онзи ден и дъхът ми отново спря. Аз пак се почувствах мъчително безпомощна. Не можах да направя нищо онзи ден. Исках, отчаяно желах, но Ей-Джей поклати глава. Той не е поиска да се намесвам. Аз мислех да изляза от прикритието си и да умра с него, но също знаех, че ще ми направят нещо много по-лошо. Така че останах.
Отново почувствах буцата в гърлото си. Усетих, че отново ще избухна в сълзи. Стиснах зъби и се опитах да ги сдържа. Не сега, не тук. Този Картър Рид може би ще ме убие. Той се оказа напълно различен човек, отколкото си го спомнях. Онзи Картър, който аз помних, никога не би направил с мен нищо подобно.
— Как?
— Как, какво? – Започнах да се ядосвам. Как смее?
— Как умря?
Той остана абсолютно спокоен. С всеки въпрос гласът му ставаше все по-студен. В него не беше останало нищо човешко, нищо от това, което помнех и се надявах, че ще намеря.
— Той беше бит с бухалка! — извиках в тъмнината на стаята. – По дяволите. Убиха го с шибана бухалка и аз видях всичко.
Наведох се и притиснах чело към коленете си. Навярно търсейки защита, но не. Дънките се оказаха топли и потни. Все още усещах кръв на Джеръми по себе си, въпреки че бях взела душ… или не? Вече не помнех. Все още ли имах кръв по мен от Мелъри и Джеръми? Тя беше попила в мен ли? Аз полудявам!
Въздъхнах тежко. Част от мен все още желаеше смъртта на Джеръми. Той заслужаваше да умре отново. По много по-лош начин от куршумът в главата.
Не знаех колко време седях така на пода. В стаята се възцари тишина, а след това неочаквано беше залята със светлина.
Изненадана, паднах на една страна и затворих очите си. Светлината ме заслепи силно. Когато отново отворих очи, дишах тежко и не бях готова да го видя. Но той стоеше пред мен. Картър Рид.
Всичките ми мисли ме напуснаха, всички чувства, гледах втренчено само него. Той се облегна на стъклената стена, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна със зловещо студени очи. Пронизващи “вълчи“ сини очи. Когато бяхме деца, той имаше дълга руса коса, стигаща почти до раменете му. Сега беше много късо подстриган, но му отиваше. Затаих дъх си. Разбрах, че последните няколко преценки може би бяха погрешни, в сравнение с това, което виждах в момента. Високите скули преливаха в ъгловато му лице с перфектни устни. Дълги извити мигли, за които много жени биха му завиждали . Ризата прилягаше на раменете и гърдите му, рисувайки стегнатите мускули отдолу. Той беше превърнал собственото си тяло в оръжие и то съвсем преднамерено.
По дяволите. Той беше перфектен. Но беше убиец.
Облизах устните си и си поех дълбоко въздух, изведнъж изпитах някакво странно привличане. Само не сега. Няма начин. Но той забеляза това и се усмихна загадъчно. Той
много добре видя реакцията ми. Опитах се да се овладея, но напразно. О ужас, усетих влага и лека и неудобна пулсация в слабините си. С голямо усилие успях да откъсна очи от него, но тогава чух тихия му кратък кикот:
— Никой не знае как е починал Ей-Джей, освен сестра му. Трябваше да се уверя, че това си ти.
Трябвало да се увери? Страхуваше ли се от мен? Не съм загубил чувството си за ирония явно. Той е убиецът. А не аз. Въпреки че… аз вътрешно потръпнах. И аз вече съм убиец.
— Ами да… Аз съм, някой друг ли очакваше?
Той се отблъсна от стената и тръгна към диваните, като спря две стъпки пред мен. Той ме погледна и бързо кимна.
—Ставай.
Станах. Неохотно.
Той ме разгледа. Внимателно, бавно и спокойно. Не пропусна нито част от мен. Погледът му се спря на коляното ми, където сълзите ми бяха навлажнили дънките докато плаках. Тогава той каза, със все същия студен и отчетлив тон:
— Обърни се.
Погледнах го в очите.
— Не.
—Обърни се, Ема!
Щом изрече името ми, горещи вълни от желание ме заляха. Борих се с тях с всички сили. Аз не исках нищо такова от него. Той не трябва да забележи нищо. Стиснах челюстта си, свих ръцете си в юмруци и притиснах към себе си. Собственото ми тяло ме предаде, но все пак аз се обърнах. И се почувствах унизена. Аз бях като добиче доведено на заколение. Той продължи да ме гледа мълчаливо.
— Отслабнала си много — той махна с ръка към кухнята. – Има пица ако си гладна.
Мълчах упорито. Но когато спомена храната, стомахът ми закъркори и слюнка изпълни устата ми. Кога за последно ядох? Изглежда в закусвалнята, след като убихме Джеръми. Не, след като аз го убих! Опитах се да се насиля да ям нещо, но не успях. Имах чувството, че ще повърна всякаква храна която сложа в устата си. И затова се “налях“ само с кафе.
Минах покрай него за да стигна до кухнята, но той ме хвана за ръката и я притисна към себе си.
— Не! − Не исках да бъда докосван.
Пред очите ми веднага се появи картината как Мелъри беше малтретирана и аз инстинктивно дръпнах ръката си назад, но той не я пусна. В следващия миг ме вдигна и ме притисна към стената. В крайна сметка се озовах като в капан.
— Аз казах не!
Опитах се да го ритна, но той ме парализира в хватката си. Кипях от ярост, но не можех да направя абсолютно нищо. Той вдигна ръцете ми над главата ми, държейки ги с едната си длан. След това притисна краката си в моите. Сега вече изобщо не можех да се движа. Сърцето ми биеше като лудо отново. Изхленчих, задъхвайки се едновременно от желание и страх. Пулсацията между краката ми стана почти непоносима.
Той се отдръпна, само на сантиметри, и огледа отново тялото ми. Продължих да дишам тежко. Погледна гърдите ми, но не го докосна. Прехапах устни. И желанието надделя, искаше ми се той да се докосне до “нея“. Исках да усетя ръката му там, но не можех да поискам това от него. Не можех да му призная. Аз изстенах тихо, той рязко ме погледна в очите. В очите му за миг проблесна изненада. Но веднага изчезна. После направи крачка назад. Веднага щом ме пусна, аз паднах на пода.
Трябваше да го ритнат, за да стане ясно, че не трябваше да ме третират така. Дали той би направи същото отново. Дали отново би ме бутнал към стената и тялото ми тогава нямаше да издържи. Бях в пълен шок.
Той направи крачка назад.
— Ема, какво ти се случи?
Не можех да откъсна очи от него. Той ме държеше като в плен, бях като дива котка. Придърпах коленете си към гърдите си и ги обвих с ръце. Въздъхвайки, притиснах челото си към тях. Исках всичко да изчезне. Да се върне брат ми. В животът на Мелъри никога да не се беше появявал Джереми. И Картър да не се беше превърнал в мъж, стоящ пред мен сега. Бях изпълнен със срам. Боже как бих могъл да желая този човек? Този хладен, отчужден убиец.
— Като теб – прозвуча безмилостна мисъл дълбоко в подсъзнанието ми.
До мен беше подхвърлена кутията с пицата. Миризмата и се оказа по-силна от мен. Устата ми отново се напълни със слюнка, а стомахът ми се сви. Хванах кутията и без да мисля за нищо, натъпках парче пица в устата си, опитвайки да набутам още. Бях толкова гладна. Но след третата хапка отново всичко в стомахът ми се навдигна и потиснах порива да повърна. Изпитах ужасна болка. Скочих на крака и се огледах, бях в паника, чувствах че не мога да издържам повече.
Картър посочи към една от вратите, а аз прелетях през нея точно в последната секунда. Паднах на колене до тоалетната и с болезнени конвулсии всичко хапнато излезе. Накрая отново нямах нищо в стомаха си. Сякаш тялото ми също толкова силно искаше да се отърве от всичко, както самата аз.
Когато свърших, с омазана от повръщано уста, притиснах челото си към гърнето и въздъхнах с облекчение. Чувствах се толкова слаба и така безпомощна.
Чаша с вода беше поставена до мен. Внимателно с ръката си Картър отстрани падналата косата на лицето ми и коленичи до мен. Той ме погледна, но този път беше сякаш старият Картър. Убиецът беше изчезнал някъде. Той ми се усмихна:
— Аз ще се погрижа за теб.
Изпитах огромно облекчение след тези думи, тялото ми се отпусна. И аз отново паднах на пода, той ме хвана за ръката и я сложи в скута си. Вкопчих се в него, ръката му се върна към косите ми и ги отстрани отново от лицето ми. Бавно и със свито сърце, положих глава на гърдите му и усети как той ме прегърна с другата си ръка.
Най накрая…

Назад към част 3                                                                  Напред към част 5

Глава 3

Слязох от таксито пред клуб Инфинити и за момент се поколебах. Какво, по дяволите, правя? Опашката от желаещите да влязат в най-популярният нощен клуб на Картър Рид беше се разпростряла по цялата алея и час от близкият площад. Клубът беше най-ексклузивният и най-недостъпният в града. Когато моят животът все още беше нормален, преди малко повече от четиридесет и осем часа, с приятелите ми предпочетохме да го посещаваме доста по нормални и семпли клубове. В които пускаха техно музика, смесена с поп хитове, и не изглеждаше, че стават съмнителни неща във всеки тъмен ъгъл на клуба.
Но този клуб имаше една особеност, поради която много хора бяха нетърпелив да влезе вътре и го правеше предпочитан за определени кръгове посетители: поверителността беше гарантирана тук. Множество знаменитости си пробиваха път вътре и те веднага бяха ескортирани до частни стаи или сепарета, на етажа над главните дансинги. Също така тук идваха и друг тип посетители, свързани с криминалните и мафиотски кръгове, което правеше клуба примамлив и изключителен едновременно.
Всеки, който дойдеше в Инфинити, можеше да бъде сигурен, че всичко което се случи вътре ще остане зад стените на клуба със сигурност. За това се грижеха охранителите, които “почистваха“ щателно и методично. Картър не беше глупак и не позволяваше своеволия в клубът си. Някои клиенти може би изпитваха чувство на пълна свобода и безнаказаност, но си имаше сигурни граници, и се поддържаха стриктно.
Въпреки че не случайно не посещавах Инфинити, нямах даже и подозрения за правилата вътре. Познавах Картър. Той никога нямаше да одобри такива неща, познавахме се от деца все пак. Но дали това не се бе променило?! Преглътнах, спомняйки си положението в което се намирах. Убих човек и сега се надявах, че Картър ще ми помогне.
— Госпожице — даде ми знак таксиджията. – Трябва да платите. Не съм благотворително дружество.
— О, − разрових чантата си, намерих парите и му ги подадох. Той тъкмо се канеше да потегли, когато от клуба изскочи смееща се двойка и влезе в таксито. Още не бях затворил вратата. Шофьорът изключи знакът за свободно такси и чух как мъжът измърмори адреса, преди да се затвори вратата. Шофьорът си тръгна, а аз останах на тротоара пред клубът.
— Страхотно. По дяволите, какви отново ги върша?
Огледах опашката от желаещи да влязат вътре. Повечето от тях бяха почти голи, а аз бях с ризка с дълги ръкави и дънки. За щастие Аманда ми даде назаем от своите дънките и те ми бяха като по мярка, но все пак в сравнение с останалите момичета изглеждах като монахиня в униформа. В този ми вид няма да ме допуснат в клубът. Поех дълбоко дъх и прецених дължината на опашката извила се надалеч. Да се добера поне до входа ще отнеме няколко часа. Прехапвайки устната си реших да заобиколя опашката и да се приближа до четиримата гардове на входа. Един от тях ме погледна, а в очите му проблесна скука. Съдейки от изражението му явно други също вече са бяха опитали и им беше отказано. Направо ми спря дъха – дори можеха да ме сложат в черният си списък и тогава вече няма да остане никаква надежда.
Голям черен седан мина покрай клуба и зави в уличка. Аз го последвах. Може би можеш да влезеш от там?
Но не. Колата спря и те с бърза крачка се отправиха към отворената задна врата. Четиримата гардове отвориха и излязоха от вътре. Мъжът и жената бързо излязоха от колата и се шмугнаха през страничната врата. Тя беше облечена в блестяща червена рокля. Единствено чух как тя се изкикоти гръмко, всички влезнаха, а вратата се затвори без да ми даде време даже да я доближа. Колата потегли бързо и се изгуби зад ъгъла.
И изведнъж вратата се отвори отново, излезе друг гард и тръгна по алеята към мен. Преглътнах нервно. Да. Това е моят шанс.
Докато се приближавах към него, посегнах към ръката му, но той ме сграбчи за китката преди да успея въобще да го докосна.
Аз замръзнах. И очите ми се разшириха, когато усетих да ме държи за ръката
като с клещи. Погледът му беше строг, почти леден. В очите му не се четеше нищо
— Да? — изръмжа той.
Преглътнах отново, опитвайки се да не проличи как треперят коленете ми.
— Аз… аз…
— Слушам те, скъпа. Имаш точно пет секунди.
Боже мой.
– Аз… аз познавам Картър Рид. Мога ли… имам предвид… Той…
Пазачът се ухили, а жестокостта в погледа му ме накара настръхна. Сковах се цялата.
— Да… ти си като всички останали, скъпа. Искаш просто да говориш с него, нали? Върви на края на опашката и изчакай реда си. − Погледът му се подхлъзна по тялото ми и ме измери многозначително от глава до пети. — Но мисля, че само си губиш времето. В такива дрехи няма как да влезеш вътре. Имаш страхотно тяло, но трябва да го виждаме. А ти не показваш нищо, скъпа.
Всичко в мен се срина. Представях си, че нещата ще са различни но кого заблуждавам? Може би Картър Рид дори вече не ме помни и със сигурност не го интересува проблемите, в които се забърках. Но аз не знаех какво друго да направя, затова тръгна покрай сградата и завих зад ъгъла. Аз въздъхнах с огорчение. Опашката се беше разтегнала на още няколко пресечки. Няма да вляза вътре, дори няма да се доближа до вратата.
В този момент телефонът ми из вибрира. Погледнах го за да видя кой пише. Беше Бен:
[— Къде изчезна? Мел взе да полудява. Плаче и изпадна отново в истерия. Мисля да отидем в болницата.]
Бързо написах:
[[— НЕ СИ ГО И ПОМИСЛЯЙ! Не трябва. Не бъди глупак. Ще ни убият и двете.]]
Изпратих съобщение, помислих малко и написах друго.
[[— И теб също ще убият.]]
[— Трябва да се върнеш. Тя има нужда от теб.]
Усетих как сълзите отново потекоха, но упорито вървях и стигнах до края на опашки. Издишах тежко. Това е за нейно добро. – Ако трябва ще чакам цяла нощ и целия ден. трябва да видя Картър. Той е единствената ни надежда.
Отговорих на Бен:
[[— Ще отсъствам за малко. Опитвам се да оправя бъркотията. Вярвай ми.]]
[— Ема, тя е полудяла! Върни се веднага!]
Исках пак да заплача, но се сдържах. — Трябва да го направя. Въпреки нейната емоционална травма, трябва да направя това, за да се уверя, че и двете ще останем живи. Бен не го разбира. Той мисли само за настоящият момент, за Мелъри, която плаче и как Аманда и аз трябва да й помогнем да се изкъпе, защото я боли цялото тяло. Синините и раните ще заздравеят. Както и душата, макар че ще отнеме много време. А аз сега трябва да се уверя, че ще имаме това време!
Написах обратно отговор:
[[— Ще изчезна за известно време, опитвам се да оправя нещата за да оцелеем. Изключвам телефона. Съжалявам…]]
Бързо изключих телефона, но преди да изгасне на екранът се появи последното му съобщение:
[— Кучка…]
Завъртях очи. И отново се надигна в мен бурята от чувства и мисли.

* * *

Опашката се движеше с темповете на костенурка. На няколко пъти гардовете изкачаха и обикаляха началото на опашката, като подбираха хубави момичета и ги отвеждаха към входа. С течение на времето забелязах, че те избират по осем момичета за всеки непридружен съмнителен снобар. Включих телефона си няколко пъти за да проверя часа и около два през нощта успях да се добера до ъгълът преди последната права. Гледах как колите се движат, хората изскачат от тях и бързо потъваха вътре. Стори ми се по едно време, че на практика да вляза вътре е почти невъзможно, камо ли да се приближа до Картър. И всеки път, когато се канех да си тръгна, си мислех за Мелъри. Ръцете на Джеръми обвиха гърло й. Нямаше къде другаде да отида и решавах, че трябваше да остана и да чакам. Но два часа по-късно клубът затвори, а аз доникъде не бях стигнала. Повечето хора се разпръснаха, но някои останаха. Едно от момичетата пред мен подхвърли на приятелката си, че знаменитостите ще се появяват скоро. И понякога те гледат през опашката от чакащи и избират момичета, и го водят вкъщи. Приятелката й изпищя от въодушевление.
И наистина, когато всички започнаха да си тръгват, на улицата започнаха да се появяват така наречените елитни клиенти на клубът. Но повечето нямаха нужда да търсят на опашката. Те бяха вече в компанията на момичета.

* * *

Час по-късно, когато всички най-накрая си тръгнаха, аз останах последната. Не знаех къде да отида.
Същият пазач, който ме заговори по рано през нощта излезе на улицата. Той ме забеляза приближи се бавно и с пренебрежение попита:
— Ти луда ли си, малката? Какво още търсиш тук? Не раздаваме входове за следващата вечер. Ще трябва да се върнеш и отново да се наредиш. Ела по-рано следващия път и носи дрехи “по така“, ако разбираш какво имам предвид. Така със сигурност ще влезеш.
Той ме гледаше с изтощен и празен поглед.
— Трябва да видя Картър Рид.
Той отметна глава назад и завъртя очи и се изпъчи.
— Сериозно? Ти си знаеш твоята, нали? — Той се разсмя. — Знаеш ли колко такива като теб идват при мен и казват, че познават шефа? Не… сериозно, опитай се да познаеш!
Подигравката му ме смути, но трябваше да отстоя позицията си. Нямах друг изход.
— Наистина го познавам. Той беше най-добрият приятел на брат ми.
— Да бе, повярвах ти…
Огледах се и заговорих по-уверено.
— Той беше най-добрият приятел на брат ми. Не сме разговаряли от много години но сега нещо се случи. Ей-Джей ми каза да се свържа с Картър, ако имам нужда от нещо. Каза, че ще помогне. А и няма къде другаде да отида.
Той пое дълбоко дъх и ме огледа отново отгоре до долу. Забелязах вътре в очите му да блести съжаление. После измърмори:
— Не мога да повярвам, че правя това. Как каза, че се казваше брат ти?
— Ей-Джей Мартинс. – Не мигнах и не се запънах. Името на брат ми прозвуча силно и отчетливо.
Той сложи ръка на врата си и го потри, гледайки напред в далечината с твърд поглед. След това поклати глава и сведе ръка.
— Не мога да повярвам, че правя това. – После извади радиото и натисна бутона.
— Роджърс, там ли си? Отговори! – И отпусна бутона.
— Да, тук съм! Какво става?
Той поклати глава и натисна отново бутона.
— Можеш ли да предадеш нещо от мен на шефа?
— Какво точно? – Чу се моментален отговор.
Той изруга и завъртя очи на другата страна.
— Попитайте го дали познава сестрата на Ей-Джей Мартинс? Тя е тук на улица и иска да го види. Прекара цялата нощ тук понеже не я пуснахме.
— Сега ще се свържа с него. Изчакай.
Следващите две минути бяха най-дългите в живота ми. Дъхът ми спря. Усетих погледа на пазача върху мен. Той не свали очи от мен и мърмореше:
— Може да ми коства работата, красавице. Мога да бъда изгонен за такова нещо. Той не се церемони с такива неща.
Преглътнах. Имах доста добра идея кой е Картър. Тогава радиото изсъска отново и гласът на Роджър се включи.
— Шефът каза да я пуснеш и да я заведеш в мезонета. Той скоро ще дойде.
В този миг изпитах толкова облекчение, че стон се изтръгна от устата ми и аз почти падна насред улицата. Коленете ми трепереха откакто гарда се свърза с колегата си.
— Хей, успокой се.
Той ме хвана за ръката, държейки ме да не падна, и ме задърпа нагоре. Всичкото недоверие и сарказъм изчезнаха. Сега той стана въплъщение на охранител професионалист, и услужливо ме отведе до входа на Инфинити преди, даже да успея да му благодаря.
Когато бях в този клуб последния път си спомних, че беше много тъмно. Уговори ме да отида там една колежка. Гаджето й работеше като охрана и ни пусна вътре. Страхувах се да отида там, но Розали каза, че я възбужда самата мисъл за този клуб. Когато влязохме вътре, аз разбрах откъде идва цялата тази възбуда. В дъното мъждукаха светлините от прожекторите и лека музика изпълваше атмосферата, но останалата част от клуба беше в абсолютен мрак. Когато преминахме през всички коридори и лабиринти около централния дансинг, видяхме много тайни кътчета и разкошни сепарета. Няколко пъти попаднахме на гърчещи се двойки, които просто нямаха време да ни забележат. Когато успяхме да се доберем до дансинга, там и останахме цялата нощ. Хипнотични ритми звучаха от стени, подове, тавани, навсякъде се разнасяше почти опияняващият дим, появяващ се сякаш от нищото. В този огромен клуб Розали и аз не посмяхме да се разделим нито за миг, но рискът си заслужаваше. Аз никога не употребявах наркотици, но танцувахме цяла нощ и се чувствах така сякаш съм под въздействието на най силната дрога. Спомняйки си онази вечер, влязох в клуба в очакване на същото онова чувство, но този път беше различно, бях окъпан в ярка светлина. Зад бар плотовете бяха останали няколко бармани, бършещи чаши. А в един от ъглите, няколко сервитьорки си шушукаха нещо. Докато пазачът ме водеше по задния коридор, няколко момичета изтичаха покрай нас, бяха с внимателно прибрани коси и ярък грим. Всички в една и съща форма с увити по телата си черни панделки. Парчета черен плат покриваха гърдите им, само гърдите на една от тях бяха оголени. Бързо преминаха по коридора. Лицата на всички момичета бяха студени. В този момент пазачът измърмори:
— Те са танцьори. Обикновено си тръгват веднага щом свършат в самостоятелните стаи.
Не разбрах какво има предвид, но кимнах с глава. Минахме няколко коридора, изкачихме се по стълби. Кога влязохме в един тунел, аз го хванах неволно за ръката.
— Къде отиваме?
От магистралата под нас се чуваше силен шум от минаващите автомобили, така че той се приведе леко към мен без да каже ни дума, и ме поведе по-нататък.
— Шефът е собственик на хотела зад клуба. Той каза да те заведа в мезонета, така че отиваме в хотела. Изчакайте там, докато той се върне в града.
— В града? Картър дори не е в града?
Отново не последва отговор. Стигнахме до края на тунела и той бутна тежката врата. Тя се затвори зад нас и изведнъж стана тихо. Твърде тихо. Червен плюшен килим минаваше по коридор със златни врати. Имаше дори позлата по дръжките. Опитах се да си спомня какъв хотел може да бъде свързан с Инфинити, но не можах. Изглеждаше скъп и снобарски. Пазачът ме заведе до асансьорите. Вътре имаше мъж в сиво униформа. Никой не каза нищо, но той натисна сив бутон. И започнахме да се издигаме. След десет етажа вратите се отворих и видях коридор с диван и една врата. Служителят от асансьора блокира вратите и излезе пръв. Отключи ни и отвори вратата, и се върна в асансьора след това. Вратите се затвориха, а пазачът дори не се помръдна от място си.
Погледнах го въпросително.
— Какво да правя?
Той посочи към стаята.
— Влез вътре ако обичаш.
— А ти?
Той се втренчи в стената и отвърна.
— Ще изчакам, докато си тръгнеш.
Влезнах вътре безмълвна и изчаках Картър Рид.

Назад към част 2                                                                    Напред към част 4

Глава 2

Когато се събудих, всичко ми беше като в мъгла. Не разбирах какво става, а гърбът ме болеше адски. Бях спала свита на кълбо, а когато се изправих, усетих остър болезнен спазъм. Почти изкрещях, но сложих ръка на устата си. Не можеш да вдигаш шум. Рязко се напрегнах, но после издишах, чувайки други звуци зад себе си. Тенджера се удари в тиган, в който нещо се пържеше.
Огледах се разбрах, че лежа на матрак на земята в хола. Видях два дивана от двете ми страни и в този миг си спомних всичко.
Ние сме с Бен. Мелъри крещеше и плачеше. Мелъри беше изнасилена.
Паднах обратно върху матрака с глух удар. Джеръми Дънван.
Паниката започна да ме обзема отново, но след това вратата се отвори. Аз отскочих назад и изкрещях. Някой се втурна в стаята, а аз продължих да крещя. И въпреки че видях приятелката си, не можах да се спра.
—Джеръми.
Бях преследвана от собствения си глас. Чух отново изстрела, усетих отката в ръката си.
—Бъди тиха. Иначе те ще ни чуят.
Задъхвайки се от ужас, покрих устата си с ръка и отново се строполих на матрака, зарових лицето си във възглавница. И отново изкрещях. Какво направих с пистолета? Боже. Това е доказателство, по дяволите. Не можех да си спомня къде беше.
Нежна ръка докосна рамото ми.
— Ема.
Чух гласа на Аманда, един от малкото, на които имах доверие. Тя легна до мен и ме прегърна нежно.
— Хайде. Ставай.
Пръстът й се плъзна към брадичката ми и тя вдигна главата ми. Опитах се да си поема въздух, но напразно. Цялото ми тяло се сгъна напред, аз започнах да се удрям в гърдите. Обзе ме паника. Задавих се. Господи. Пистолетът.
(Пляс)
Главата ми се обърна рязко наляво, но не усещах болка. Това ме вразуми, успях да дишам отново. Усетих, че пулсът ми се забавя, обърнах се към Аманда и я обгърнах с ръце също.
— Благодаря.
Тя отметна русата си коса от лицето си и се усмихна. Усмивката й беше мека изразяваща сякаш съжаление. Но не ме интересуваше, че тя се усмихва от съжаление. Прегърнах я с всички сили. Тя не знаеше нищо, но дойде. Поех дълбоко дъх.
— Аманда.
Бен спря на прага между кухнята и хола. С бяла престилка, вързана около кръста си и без риза. Под престилката носеше набръчкани дънки със скъсани колене. Съдейки по външния им вид, той беше спал с тях, тогава видях следи от сълзи по гърдите му и разбрах, че цяла нощ е прегръщал Мелъри.
Аманда му махна с ръка.
— Ние сме добре. Сега ще дойдем , става ли?
Той присви черните си очи.
Аз въздъхнах, когато видях колко разрошена е черната му коса, сякаш никой беше я рошил отново и отново с ръка. Тогава забелязах червени следи от нокти по гърдите му и веднага скочих на крака.
— Ти шегуваш ли се?
— Ема.
Аманда скочи на крака с мен. Тя се опита да ми препречи пътя, но аз я бутнах в страни.
— Преспа ли с нея, копеле? Правил си секс с нея снощи?!
Той въздъхна и се почеса по гърдите. Видях още червени драскотини и белези. Те се виждаха по целия му гръб. Изпъкнали върху бледата му кожа. Пак ми стана зле. Имах чувството, че ще повърна, но не можех да помръдна. Стоях и просто го гледах с отвращение.
Той въздъхна и вдигна ръка към косата си. Опита се да я пооправи и пое отново дълбоко въздух. Наведе рамене, и отпусна ръка надолу.
— Какво не е наред, Ема? Тя просто не искаше повече да го усеща. Искаше да усети мен. Искаше да бъде докосната от друг мъж.
— И как така се случи? – Изсъсках, знаейки предварително, че не може да е истина.
Той наведе глава. Кърпата, която държеше в другата си ръка, падна на земята. Накрая той ме погледна с мрачен поглед.
— Ами тя плака цяла нощ.
— Бен! – извика ужасено Аманда.
— О, Аманда, хайде стига – разпери ръце той.
— Ти не беше тук. Бях сам. Не знаех какво да правя. Мелъри не беше на себе си цяла нощ, а тази — посочи той към мен — също беше като зомби. Това беше първият й признак на живот снощи. Аз също мислих, дали трябва да я заведа в болницата.
Сърцето ми прескочи.
— Но не го направи.
— Не — очите му блеснаха от досада. — Но трябваше. Ти трябваше да го направиш. Тя не трябва въобще да е тук. И двете не трябва… Не е нужно да се криете…
— Те ще ни убият, глупако! – Изкрещях истерично аз.
— Кои са те? — извика той в отговор. Той вдигна ръце, свити в юмруци. – Кой, Ема? Кой би могъл да бъде толкова опасен, че вместо в болница да дойдеш тук…
— Мафията, идиот такъв! – Втурнах се към него, но Аманда ме обви с малките си ръчички и ме повали обратно на матрака. Паднах, но веднага се изправих на крака. Косата ми се пръсна по лицето ми, отхвърлих я назад и се хвърлих отново към Бен. Яростта замъгли очите и съзнанието ми, бях обзет от див гняв. Но в момента когато той направи крачка назад, ми просветна как изглеждам. Колко луда.
Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. По дяволите. Оказа се, че не е толкова лесно.
— Къде е тя? – Попитах припряно аз.
— Спи. – Той скръсти ръце на гърдите си, свеждайки брадичката си. – И ще продължи да спи. Тя трябва да си почине, Ем. Тя започна да се възстановява и сега се нуждае от максимално спокойствие.
Прокарах ръце през тъмните си коси. Исках да ги изтръгна. Исках да изпитам тази болка. Всяко мъчение ще свърши работа, само за да заглуша болката в мен. Изкрещях и паднах на колене. Господи, каква шега? По дяволите, всичко отива по дяволите. Те ще ме убият.
— Ема. – Аманда отново се приближи до мен. Тя ми помогна да стана и седнахме на дивана. Бях все още бясна, но в този момент я хванах за ръка. Наистина имах нужда от цялата й подкрепа.
Хаосът се завихри вътре в мен и бързо обзе цялото ми същество. Не можех да го спра. Не можех да се контролирам и да се освободя от емоциите.
— Ема.
Затворих очи, когато меките й ръце докоснаха брадичката ми. Тя я вдигна и внимателно, и грижливо разгледа умореното ми лице. Тогава каза тихо:
— Трябва да се изкъпеш, скъпа. Да отидем в банята. Ще ти помогна.
Поклатих глава неодобрително. Няма смисъл.
— Да тръгваме. – Тя ме хвана за лакътя и започна да ме дърпа нагоре. Държеше ме здраво.
Бен ни гледаше с натежали очи, без да се движи. Ръката, покриваща лицето му, не можеше да скрие изтощението си. Видях, че и той едва стои на краката си. И на двама ни беше трудно, но тогава погледнах към затворената врата на спалнята. И изведнъж се усмихна болезнено. Ето кой беше наистина зле.
Мелъри. Тя беше изнасилена.
Отново си припомних празния й поглед, когато той я обладаваше.
Трепнах от отвращение и този път наистина започнах да повръщам. Втурнах се към банята, паднах на колене. Бързо отворих капака на тоалетната и повърнах. После пак и пак. И отново, и накрая трябваше да се държа за тоалетната, за да не падна на пода.
Мислех, че сега ще умра.
— Ох скъпа. Ема, скъпа.
Аманда коленичи до мен и притисна мокра кърпа до челото ми. Избърса бузите и устните ми.
— Изглеждаш ужасно, но всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, мила.
Стиснах клепачите си здраво. Защото не исках да видя съжалението в очите й. Просто беше непоносимо, за мен. Тя има толкова пронизителни сини очи, че е невъзможно да се скрият емоциите в тях. Спешно трябва да вземем нещата в свои ръце. Отново се сетих за Мелъри и някак си успях да изгоня страха за миг. Обърнах се и погледнах Аманда в очите. За разлика от нейните ярко сини, моите бяха тъмни почти черни и тя не видя нищо в тях. Не можа да забележи колко усилия ми костваше, за да се сдържа от нов пристъп на повръщане.
Чувствах се като прокажена.
— Убих човек.
— Знам, скъпа. Тя се наведе и притисна челото си към моето. Ръцете й продължиха да бършат бузите ми с влажната кърпа. – Ще се справим. Ние трябва да се справим.
— Как? – казах с разтреперен глас. Бях толкова слаба и жалка.
— Идват за мен, Емс. Трябва да си силна сега. Чуваш ли? Трябва да си силна.
В главата ми прозвуча отново гласът на брат ми. Тези спомени нямаше да ми помогнат сега.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Какво има?
— Нищо. – Измърморих аз, вдигнах ръка и се опитах да я отблъсна малко. Защото нямах достатъчно въздух.
— Няма значение кой чука на вратата, не я отваряй. Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам ти.
Стиснах зъби. – Престани да мислиш за брат си.
– ЕМА! ЕЛА БЪРЗО! — Обади се Бен от хола.
Изскочих от банята като попарена, готова да му крещя, че крещи, но след това чух думите на журналиста и замръзнах.
— Джереми Дънван е изчезнал вчера след обяд. – Неговата снимка се появи на телевизионния екран. На нея той беше засмян, усмихваше се на фотографа с безгрижен поглед. После показаха отново сериозната журналистка. Тя въздъхна, гледайки напрегнато в камерата.
— Ако имате някаква информация за местоположението на Джеръми Дънван, обадете се на номера, който виждате в долната част на екрана. Ако имате някаква информация за това какво може да се е случило с него, моля, обадете се на този номер.
Тя повтаряше една и съща фраза отново и отново.
— Франко Дънван, бащата на Джереми, отиде в полицията тази сутрин и обяви за изчезнал 32-годишният си син, който не се е върнал у дома предишната вечер.
Тя го повтаряше отново и отново. Отново ме обзе паника. Появиха се нови негови снимки, някои с приятели. На една беше в униформа за софтбол, на друга с бира в ръка. За всеки той изглеждаше дружелюбен и привлекателен, изобщо не беше чудовището, което бях видях преди двадесет и четири часа.
Бен изпъшка, докато се взираше в екрана. Той отново прокара ръка през косата си. Докато с другата притискаше дистанционно към гърдите си.
— Мислех, че ти… — замръзна той. Той затвори устата си, после я отвори отново. Пое си дълбоко дъх и премигна.
— По дяволите, Ема. Какво си направила?
Примижах и се втурнах към него. Той се облегна назад от изненада, а аз грабнах дистанционното и изключих телевизора.
— Той я изнасили. Щеше да я убие. И после той щеше да убие и мен – спрях за момент и преглътнах буцата, която се надигна в гърлото ми. Всичко плуваше в очите ми.
— Направих каквото трябваше.
Бен посочи към телевизора. Ръката му трепереше.
— Франко Дънван. Те казаха на Франко Дънван. Знаеш ли кой е?
— Ако някога се нуждаеш от нещо, иди при Картър. − Поклатих глава, за да изчистя отново ума си от последните думи на брат ми, преди той да излезе от апартамента ни. Тичах след него. Той не искаше, но когато ме хвана в уличката, вече беше късно. Те се появиха на другия край и той ме вдигна, за да ми помогне да се скрия.
Отново избутах спомените и се обърнах към Бен.
— Казах ти снощи.
— Онзи ден.
— Какво? − Замръзнах в този момент.
— Завчера — измърмори Бен, потънал в собствените си мисли. Пристигнахте тук преди два дни.
Изплаках аз. Той е мъртъв от два дни. Напълно бях загубила представа за времето. Но той е прав. Винаги ходех на фитнес в пет часа вечер, след работа, но този ден се върнах по-рано, след като пропуснах тренировката. Убих го преди две нощи.
— Спала съм почти двадесет и четири часа. − Примигнах от изненада. – А Мелъри? Бързо вдигнах поглед, но Бен поклати глава.
— Тя заспа само преди няколко час. Изобщо не е спала, както и аз.
— Ох.
Аманда дойде и ми взе дистанционното. За да включи отново телевизора.
Тя седна на дивана, а Бен седна до нея. И двамата се облегнаха назад с решителни лица. Щяха да гледат новините. За да чуят всички подробности. А аз не бях на себе си от вълнение, но също се обърнах и се настаних на дивана.
Опитах се да се подготвя за това, което може да чуя.
— Властите ще проведат задълбочено издирване на Джеръми Дънван и също ни стана известно, че федералните власти са поели случая. Те смятат, че изчезването на Джеръми Дънван може да е свързано с разправата на мафията. Точно сега — гласът й стана по-висок, — научихме от надеждни източници, че Франко Дънван, баща на Джеръми Дънван, е един от лидерите на семейство Бартел. Федералните власти от години се опитват да намерят доказателства срещу г-н Джоузеф Бартел, за да осъдят около тридесет членове на престъпната банда свързваща се с него, според слуховете.
— И така, Анджела — каза по-нисък глас.
— Да, Марк? – отвърна тя с престорена жизненост.
— Значи властите смятат, че изчезването може да е свързано с враждата между клановете Бартел и Маурицио?
— Въпреки че все още нямаме потвърдена информация, че разследването се движи към семейство Маурицио, това изглежда доста вероятно. Правителството дълго време се опитва да получи доказателства срещу Картър Рид, който според тях е в близки отношения със семейство Маурицио.
Сърцето ми се сви. Обърнах се към екрана. Имаше негова снимка. Затаих дъх си.
Забравих какви ясни сини очи имаше и какъв мощен поглед. Изглеждаше, че е готов да убие този, който го е заснел – но тогава се появи следващата снимка. Той беше в черен смокинг и слиза от черна кола. Беше с вдигната ръка, за да защити лицето си от фотографите, но те явно са били по-бързи и са успели да го снимат. Устните му бяха извити в усмивка и дори в размитото изображение, безпогрешно се отгатваха характерните черти на лицето му.
— Отиди при Картър.
Отново си спомних думите на брат ми, но не ги изпълних. Вероятно е трябвало. Той беше най-добрият приятел на брат ми от преди повече от десет години. След като убиха Ей Джей, той се присъедини към семейството на Маурицио и чух, че е убил всички замесени в смъртта на брат ми. Когато за първи път разбрах за това, бях потръпнала, а сега изведнъж изпитах отново същото чувство.
Нашият град е голям, но не достатъчно голям. Клюките се разпространяват бързо и скоро всички наричат Картър хладнокръвен убиец. Той не спря само с убийството на онези, които поръчаха убийството: той изби също и онези, които го биха, тези, които ги покриваха, шофьора и дори този, който връчи заповедта. Той се отърва от всички, действайки по-бързо, отколкото можете да си представите.
Докато бях в гимназията, преминавайки от едно приемно семейство в друго, го видях няколко пъти. Случайно, например, когато чаках автобуса, а той излезе от ресторанта. Той винаги беше заобиколен от други хора, огромни, здрави момчета. Те ме плашеха тогава, плашат ме и сега.
След това, в колежа – отидох да уча в местно училище – го виждаха в нощни клубове, където ходех с приятели. Никога не съм искала специални привилегии, дори се съмнявах, че той ме помни, но знаех кои са клубовете му. Повечето от тях бяха популярни и приятелите ми все искаха да ходят там, а на мех ми харесваше да го срещам понякога. Но винаги се случваше от разстояние. Той беше заобиколен от същите мъже, но понякога с него имаше и жени. Винаги много красиви, до неправдоподобност. Той получаваше най-доброто.
Въздъхнах, когато още няколко негови снимки бяха показани по телевизията. Винаги го показваха, когато имаше някаква история свързана с местната мафия. Медиите го обичаха. Беше зашеметяващо добър – изпъкнали скули, сини, вълчи очи и тъмно руса коса. Плюс високо, атлетично тяло с мускулести рамене.
Никой не знаеше, че го познавам. Не посмях да кажа на никого. Само да знаеха… Прехапах устна, докато си мислех за това. Дали Мелъри щеше да ме помоли ли да отида при него? Ако някой може да ми помогне, то това беше той . Но тази история? Мога ли да му се доверя? Да му кажа, че съм убил един от враговете му?
— Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам.
Болеше ме докато преглъщах, а когато отново отворих очи, видях Мелъри на вратата на спалнята. Тя се бе завила с одеяло. По бузите й имаше засъхнали сълзи. Тя ме погледна в очите.
Той я беше пречупил. Веднага го видях в погледа й.
И в този момент взех решение. Ще отида при Картър, но ако той не помогне, ще се справя сама. Трябва. Исках пак да убия това копеле. Ако баща му дойде за нас, ще я защитя. И ще защитя себе си също. Картър се присъедини към мафията, когато бяхме деца. Той го направи, за да отмъсти за брат ми. Ако той е могъл, тогава и аз ще мога да оцелея. Трябва!

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

& LiglatA

Посвещавам тази книга на моите читатели. Невероятни сте, честно! Подкрепяхте ме и се борихте за мен, дори когато се сблъсквах с неразбиране.
Посвещавам тази книга и на моята сродна душа. Той винаги е там, каквото и да се случи. Взаимно е, скъпи Дж.

Глава 1

Копелето е тук!
Това беше първата ми мисъл, когато се промъкнах в нашият апартамента. Това беше моят апартамент, моят. А трябваше да вървя на пръсти, защото гаджето на съквартирантката ми беше перверзник. Обикновено, когото видех колата му на паркинга, просто изчезвах, но сега случая беше различен. Те бяха в хола , а съквартирантката ми стенеше. Тогава чух шамар, той я удари, а аз замръзнаха. Не помръднах и ги наблюдавах. Той й изръмжа да млъкне и я облада. Тя изскимтя отново, но след това спря, а той продължи да прониква в нея.
Не можах да отместя поглед.
Господи, той я изнасилваше!
Стана ми тъпо. Не можех да повярвам на собствените си очи. Той продължи да прониква в нея, като я свали пред себе си. Държеше краката й, после стисна двете й китки с една ръка. Той не спираше. Тя лежеше пред него и не можеше да помръдне. Той я надви, пречупи я, а аз стоях и просто гледах.
Мразех го, направо буца заседна в гърлото ми, но успях да преглътна и се сдържах. Не е сега времето да направя нещо, за което със сигурност ще съжалявам. Но дори знаейки това, вече бях решила.
Мелъри отново изпищя. Нейното страдание разбиваше сърцето ми. Ръцете ми трепереха, той отново й нареди да млъкне. Проникна в нея още по-грубо и по-дълбоко. Той продължаваше, без да мисли, че може да има още някой в апартамента.
Това беше моят дом, по дяволите.
Това беше и нейният дом.
Не го харесвахме, но на него не му пукаше. Той продължи да я изнасилва. После взе да ръмжи от удоволствие. Потръпнах от отвращение. За малко да повърна, но се окопитих и се запътих към кухнята. Имахме шкаф, пълен с ножове, но нито един от тях не ставаше. Не и за него.
Преминах през кухнята и излязох във вътрешния двора, и коленичих върху дъските. Вдигнах една от тях и извадих една кутия. Брат ми щеше да се разстрои много, ако разбереше. Поредният писък се разнесе зад мен, а решителността ми се увеличи.
Ръцете ми вече не трепереха.
Намерих пистолета, брат ми не искаше да знам за него. Извадих го от кутията и върнах дъската на мястото. Сърцето ми биеше вече по-бавно, отколкото би трябвало. Върнах се в хола. Звуците от насилването не спираха. Диванът се удряше в стената при всеки напън. Съквартирантката ми скимтеше при всяко движение. Изглеждаше, че никога няма да спре, а аз стиснах пистолета по-здраво и направих едно последно движение.
Той промени позата си. Притисна я с гръб към стената, продължавайки да прониква грубо в нея. Главата й се блъскаше в стената. Тя беше побеляла като призрак – през изсъхналите й сълзи потекоха нови. Спиралата й потече заедно с тях, покривайки лицето й с черни дири, а по тялото й започнаха да се появяват синини. Бузата й беше подута и зачервена от ударите. По челото и краката й имаше отворени рани, от които течеше кръв.
Очите й срещнаха моите през рамото му. Тя отново изхлипа, но ръката му отново хвана гърлото й. Той го стисна по-силно, а тя започна да се задъхва едва поемайки си въздух. Колкото по-силно стискаше, толкова по-мощни тласъци правеше. Явно това го възбуждаше. Тя се блъскаше от една страна на друга – не можеше да диша.
Той стисна още по-силно.
Очите й започнаха да изкристализират, видях последните проблясъци в тях. Това беше. Знаех. Ръката ми стисна пистолета още по-здраво и го вдигна във въздуха.
Усетих облекчението му, преди дори да е успял да изстене. Усетих го през въздуха, през нея дори. Знаех, че ще свърши в нея, и изпитах непоносимо отвращение, а ръката ми стисна здраво пистолета. Свалих предпазителя и се прокашлях.
Той замръзна.
Не се обърна, въпреки че трябваше.
Чаках, усещайки как сърцето ми бие, но той просто не посмя да се обърне.
— Джеръми.
Гласът ми беше мек, твърде мек, а той все пак си обърна глава, за да ме погледне. Когато видя какво имам в ръката си, в очите му проблесна ужас . Аз натиснах спусъкът.
Куршумът премина точно през средата на челото. Не се изненадах, когато Мелъри започна да крещи, все още в хватката му. Дори когато започна да пада, тялото му все още я притискаше към стената. Тя трескаво го отблъсна с ръце. Трупът му падна на пода, доколкото му позволяваха ставите. Коленете му все още бяха сгънати, а кръвта му бавно се стичаше от раната. Образувайки локва, която постепенно нарастваше.
Все още крещейки, Мелъри се освободи и падна на пода до тялото му. Тя пропълзя по стената до далечния ъгъл на стаята и се сви на пода. Хлипаше истерично, а писъците й продължаваха да излизат от гърдите й.
Приближих се до нея, но вместо да я успокоя, както би трябвало, сложих пръст на устните си и изшътках. Когато тя замълча, прошепнах:
— Тихо. Че ще ни чуят.
Тя кимна, поемайки конвулсивно въздух и продължи да хлипа безмълвно. Обърнах се и седнах до нея. Не можех да се откъсна поглед от трупа му. Вече около него имаше локва кръв. Която бавно пропълзя под дивана.
Автоматично отпуснах ръката си върху натъртеното, кървящо коляно на Мелъри. Погалих го, опитвайки се да я успокоя, но не можех да откъсна очи от тялото. Аз го убих. Убих човек. Все още не можех да осмисля това и да го осъзная, но беше така. А трябваше да съм във фитнеса. Трябваше да се опитвам да флиртувам с новия треньор, но бях твърде уморена. И този път не отидох на фитнес, а веднага се прибрах. Когато видях колата му, почти се обърнах. Мразех Джеръми Дънван. Той беше свързан с местната мафия и се отнасяше към Мелъри като с боклук. Но аз така и не тръгнах към фитнеса. Реших, че мога да се вмъкна вътре. Те така или иначе обикновено бяха в стаята й.
Лицето на Джеръми беше насочено към нас. Спомних си за миг как тя го отблъсна и тялото му се свлече под странен ъгъл на пода, а очите му се взираха право в мен. Беше мъртъв, а очите му бяха празни, но все още ме гледаха. Когато погледнах в очите на мъжът, когото бях убила, по гърбът ми преминаха студени тръпки. Той ме прокле! Дали ще ида в ада?!
— Оох… — изхлипа Мелъри.
Риданията й станаха още по-силни. Притесних се, че могат да ни чуят в другите апартаменти – над нас или под нас. И да повикат полицията. Може би ние самите трябва да се обадим на полиция. Дума да не става – аз извърших убийство. Убих Джеръми Дънван. Не можем да се обадим на никого.
Хванах и стиснах силно ръката й. Моята беше студена, а нейната лепкава. Дланта й беше топла от кръвта стичаща се от нея. Обърнах се и видях, че с другата си ръка е притиснала устата си. Тя продължи да въздиша конвулсивно, опитвайки се да сдържи риданията си.
— Трябва да тръгваме.
Собственият ми глас ми прозвуча грубо. А аз потръпнах от прозвучалата жестокост. Тя кимна, все още ридаеща, въздишаща, кървяща. Трябва да тръгваме. И стиснах ръката й.
– Сега.
Тя отново кимна, но ние не помръднахме. Изглежда, че краката ни не ни слушаха.

* * *

След това всичко стана неясно и мътно. И не помня детайли.
Седяхме в колата на паркинга на бензиностанцията и се споглеждахме. Мелъри трябваше да се измие. Да карам ли до болницата? Трябва ли да представим фото или видео доказателство за изнасилване? Тогава тя отново започна да плаче и аз си спомних кого бях убил. Бащата на Джереми ще иска да ни отмъсти. Никаква полиция няма да помогне тук, особено като се има предвид, че половината от управлението работят за бащата му, който работи за семейство Бартел. Тялото му ще бъде намерено в нашия апартамент, а аз нямах смелостта да се отърва от него.

* * *

Трябваше да отида да поискам ключа от банята – тя не трябваше да се показва така. Вътре една от двете лампи не работеше и осветлението не беше добро, затова се наложи да прегледам всичките й синини светейки си със мобилния телефон. Тя беше бита навсякъде, от върха на главата до петите, имаше две големи рани по прасците. Когато ги видях и вдигнах поглед, тя прошепна:
— Той ме риташе.

* * *

Купих слънчеви очила на Мелъри и едно шалче, за да може да покрие главата си. Изглеждаше като странна чужденка, но поне успяхме да скрием раните й. Когато влязохме в закусвалнята за да си поръчаме кафе, никой не ни обърна внимание. Стомахът ми къркореше, но не можех да сложа нищо в устата си. Дори не докоснахме кафетата си. Ръцете на Мелъри трепереха толкова силно, че не можеше да вдигне дори чашата. Аз се бях посъвзела от вцепенението, но тя все още не беше на себе си.
Минаха много часове, беше минало вече полунощ. Никоя от нас не поръча храна. Когато сервитьорите се смениха, пак поръчах кафе. Този път най-накрая успях да отпия от него. Мелъри трепна. Погледнах я уплашена и едва тогава усетих горещото кафе в устата си. Изгорих се, но почти нищо не усетих. След още десет минути, кафето отново изстина. А Мелъри все така не го докосваше.
Дойде утрото. Телефоните и на двете ни звъняха, но просто ги гледахме мълчаливо. Аз не можех да говоря. Едва поръчах още едно кафе от новия сервитьор. Най накрая Мелъри поспря да трепери, но виждах, че ръцете й все още бяха сковани — тя ги държеше в скута си опитвайки се да ги прикрие. Тогава тя промълви, че трябва да отиде до тоалетната. Отидохме там заедно.

* * *

Решихме отново да се върнахме в колата. Служителите на кафенето бяха започнали да си шушукат, така че предпочетохме да си тръгнем. Не искахме да извикат полиция. Но сега пак нямаше къде да отидем. Тогава Мелъри подсмърчайки каза:
— Бен. Можем да отидем при Бен.
Погледнах я изненадана.
— Тии, сериозно ли, сигурна ли си?
Тя кимна плахо, а сълзите й отново потекоха. Но събра сили и промълви.
— Той ще ни помогне. Знам.

* * *

Ръцете ми бяха замръзнали. Почти не усещах волана. Обърнах колата и потеглихме към домът на нейният колега.
Той отвори вратата, погледна Мелъри и я придърпа в прегръдките си. Тя продължи да плаче. Влязохме в кухнята. Бен покри себе си и нея с одеяло. В следващите няколко часа в дома на Бен, аз бавно започнах да осъзнавам пълния мащаб на случилото се.
Докато тя, ридаеше, му разказа за случилото се, а аз бях притихнала в стола си и буря от мисли и чувства ме връхлитаха.
Джеръми Дънван. Преди двадесет и четири часа той беше жив и дишаше. Боже мой. Убих го. Стомахът ми отново се сви. Имах чувството, че някой ми върза ръцете и краката, хвърли ме на магистралата и изчака автобусът да ме прегази, а след това отново, и отново, и отново…
Аз ще умра. Въпрос е само на време. Франко Дънван работи за семейство Бартел. А те убиха брат ми. Сега., сега е мой ред…
Обзе ме отново ледена паника. Вече не слушах Мелъри. Може би беше самозащитна реакция. Той щеше да я убие. Той я изнасили. Убих го, защото иначе той щеше да убие и мен също. Но това сега няма значение.
Поех си дълбоко дъх, опитах с последните си сили да мисля логично. Полицията нямаше да помогне! Защо тогава снимахме нейните наранявания? Какъв беше смисълът? Никакъв. Ние бягахме. И ще трябва да продължим да бягаме.
— Мелс, трябва да тръгваме. Промълвих аз.
Тя ме погледна, сгушена в гърдите на Бен. Той я прегърна още по-силно, а тя изведнъж пребледня и страхът започна да я обзема отново!
— Ние не можем!
— Ние трябва!
Те ще ни преследват и ще ни убият.
— Моля те, Том, моля те. – Брат ми молеше за милост, но те го повалиха на колене и го удариха с бухалка. През цялото това време Ей Джей не свали очи от мен. Той гледаше отвъд алеята, където бяха аз, и двамата знаехме, че не могат да ме видят. Той ме накара да пропълзя зад вентилационната решетка, преди да дойдат. Аз стиснах ръце, борейки се с желанието си да изпълзя и да му помогна. Той поклати глава. Знаеше какво искам да направя и поклати глава за да ме спре!
— Ема!
Когато дойдох обратно в действителността открих, че Бен е сбърчил вежди ядосано.
— Какво?
Всичко изглеждаше толкова нереално. Като сън. Вероятно всичко това беше сън, не може да е истина!
В този момент Бен избухна:
— Боже, могла си да бъдеш там, до него, ти също.
Тогава той скочи от стола си и се втурна към мен.
— Какво стана?
Картър ще ми отмъсти.
Тогава отново се върнах в тази алея. Чух брат си, как се задъхва. Той се задави в собствената си кръв, а те му се присмяха. По дяволите, смееха му се!
— Ти си никой, Мартинс. Едно жалко нищожество. Ако вашето момче дойде при нас, той ще получи от същото. Всъщност ние точно това искаме, той да дойде. Нали, момчета?
Том разпери ръце и тримата му мъже се закикотиха заедно с него. После отново вдигна бухалката.
Ей Джей ме погледна. И видях как с устни каза:
— Обичам те.
Бухалката се спусна с голяма скорост…
Паднах от стола си и отново се върнах в реалността. Бях на пода.
— Господи, Ема. Какво… Какво по дяволите?
Бен ме хвана за ръката и ми помогна да стана. Той отмести глава посочвайки към спалнята си:
— Най-накрая успях да я сложих да спи, а ти сега ще я събудиш? Знаеш през какъв ад е преминала? Изненадваш ме.
— Отнасяш се с разбиране?
Отдръпнах ръката си от него и извърнах очи.
— Шегуваш ли се? Аз го убих, идиот такъв. Убих изнасилвача й, за да й спася живота! Аз спасих животът й!
— А сега имам нужда, някой да спаси моят!

Напред към част 2