Пет
Годеж
През остатъка на нощта, сънят ми се изплъзваше. Това, че баща ми можеше да получи достъп до двореца толкова лесно, ме плашеше повече, отколкото исках да призная. Отчаях се, мислейки си, че никога няма да получа истинска свобода, че сянката на баща ми ще преследва мен и хората около мен до края на живота ми.
И все пак, знаейки, че той е положил толкова големи усилия, за да ме внедри в домакинството на Раджарам, означаваше, че може би има гранци за това, което той можеше да направи. Фактът, че той се нуждаеше от мен, за да постигне целта си, беше индикация, че той не е всемогъщ. Може би, ако бях много внимателна и умна, ще намеря начин да заобиколя плановете му, но такова предателство щеше да дойде на висока цена. Ако трябваше да му се противопоставя, трябваше да съм абсолютно сигурна, че ще успея.
Когато слънцето изгря, вече бях облечена и потърсих Дешен. Въпреки краткото време, през което бях около нея, усетих, че може да й се има доверие и ако имаше нещо, от което се нуждаех, за да победя баща си в собствената му игра, то беше мощен съюзник.
Казаха ми, че Дешен е в стаята си и влязах, без да почукам, само за да открия кралицата, в ръцете на съпруга си. Разбира се, знаех, че трябваше да си тръгна веднага, но краката ми бяха вкоренени на място.
Императорът беше красив мъж, много приличащ на сина си Кишан, мъжът, за когото си мислех от седмици, въпреки че се опитвах да не го праевя. Съпругът на Дешен носеше силата си като мантия на раменете си и въпреки това се държеше с жена си толкова нежно, сякаш беше скъпоценно цвете.
Тя очевидно не се страхуваше от него. Всъщност тя смело се отдръпна, когато ме забеляза и изглежда не се страхуваше, че съпругът и ще я накаже за това. Съпругът й се засмя, без изобщо да се ядоса, когато тя удари с юмруци гърдите му, и той не изглеждаше дори малко смутен, че е хванат да прегръща страстно жена си. Той се премести зад нея, обви ръце около кръста й и учтиво ме попита дали съм спала добре.
Въпреки че отворих уста да отговоря, не успях да кажа и дума и Дешен ме спаси от неудобната ситуация, като му напомни, че съм много срамежлива, особено сред мъже, и че трябва да спре да ме кара да се чувствам неудобно и да отиде и да намери нещо, което владетелите правят.
– Да, Хридая Патни – отговори той нежно.
Засмя се, намигна ми, целуна жена си по бузата и прошепна нещо в ухото й, карайки я да се усмихне, преди да излезе от стаята.
Когато той си отиде и тя се настани удобно в любимия си стол, ме покани да се приближа. Преди дори да направя и крачка, казах:
– Ти го обичаш! – което прозвуча почти като обвинение.
– Да. – Тя се усмихна и вдигна ръка към мен. – Толкова ли е шокиращо?
Направих няколко колебливи крачки напред.
– Мъжете са…
– Мъжете са… какво? – Тя хвана ръката ми и нежно ме дръпна надолу към една възглавница близо до краката си.
Скръстих ръце, чудейки се как да завърша изречението, без да я обидя. Накрая казах:
– На мъжете не трябва да се вярва.
Тя се засмя тихо и след това стана сериозна, докато изучаваше изражението ми. Протегна ръка към главата ми, повдигна вежди, като ме помоли за разрешение. При кимването ми тя внимателно махна воала, покриващ лицето ми, и обхвана брадичката ми. Жестът беше мил и майчински и въпреки че се опитах да сдържа емоциите си, очите ми се напълниха със сълзи. Дълга минута тя само ме гледаше.
– Наранявал ли те е някой, Йесубай?
Тялото ми се разтърси от леки тръпки и когато нищо не казах, тя помоли:
– Кажи ми.
Знаех, че трябва да обмислям всяка дума, сякаш всяка една ще доведе до моята смърт и, което беше по-лошо, до смъртта на Иша, но присъствието й ме караше да се чувствам така, сякаш надеждата е нещо, към което мога да посегна, сякаш може и да има щастлив край за мен. Облизах устни и започнах да говоря и разговорът ни беше толкова напрегнат, че мина цял час, преди да спра.
Тя слушаше с онзи вид съчувствие, което бях получила само от Иша. Когато свърших, тя ме погали по косата и каза:
– Ще си в безопасност с нас, Йесубай. Обещавам ти, че синът ми никога няма да се държи лошо с теб. Той ще бъде търпелив. Въпреки това, ако не искаш да се омъжиш за него, можеш, независимо от това, да останеш тук. Ще ти предложа убежище, както и на другите жени. Но се надявам, че ще се съгласиш поне да се срещнеш със сина ми, преди да вземеш решение.
Беше толкова лесно. Добротата, която показа, ме накара да се почувствам още по-мръсна, още по-двулична заради нещата, които не бях споделила с нея. Едно нещо беше сигурно, не бях достойна да бъда член на това семейство. Бяха доверчиви, искрени и без лукавство. Баща ми щеше да ги унищожи и ако не можех да направя нещо, за да го спра, щях да се чувствам виновна за гибелта им.
След като я уверих, че наистина имам намерение да се обвържа със семейството й, тя разкри една скрита врата зад завесата, като каза, че мога да я използвам, когато трябва да избягам от вниманието на Хаджари. Водеше към градината и докато си проправях път по тайния проход, пожелах да бъда невидима и се зачудих дали не съм направила сериозна грешка.
Баща ми би се ядосал на методите ми, но дори той не можеше да отрече резултатите. Имаше, разбира се, вероятност той никога да не разбере. Съпругата на Раджарам се съгласи да пази моето признание в най-строга тайна. Все пак смятах, че потенциалните ползи надвишават риска.
За да спечеля съчувствието на Дешен, й бях разказала за малтретирането на баща ми. Не всичко. Ако се бях опитала да го направя, щеше да отнеме много повече от час. В действителност не бях споделила дори частица от това, което бях преживяла в ръцете му. Не разкрих магьосническите му сили или факта, че е заплашил живота на Иша. Не споменах за отровата, скрита в гардероба ми, или за ножовете, които се побираха в тайни джобове, зашити в роклите ми.
Всичко, което беше необходимо, за да я направя мой съюзник, беше да говоря за гнева на баща си. Разказах й за времето, когато беше разрушил детската стая в пристъп на гняв заради плача ми като бебе. Че беше пребил Иша до безумие, задето ми е позволила да вдигам такъв шум. Очите на Дешен се бяха напълнили със сълзи, когато описах как ме блъсна в стената толкова силно, че бях изпаднала в безсъзнание. Тя ахна, когато заговорих за месеците, които бях прекарала заключена далеч от света само с цветята, които озаряваха стаята ми.
Имаше достатъчно истории за разказване — истории, които не са толкова необичайни за жените — които можех да споделя, без да навлизам в никакви подробности за свръхестественото. Добавих, че Хаджари също ме е заплашвал няколко пъти, правейки неуместни намеци, щипейки и докосвайки ме, когато баща ми не беше наблизо.
Приключвайки, аз я помолих да не споменава за малтретирането на Хаджари или да не прави нищо по въпроса, така че баща ми да не разбере. Тя се съгласи, но настоя да ми покаже тайните проходи в двореца. Тогава тя ме изненада, като каза, че смята, че ще бъда добра половинка за сина й и че, ако имам желание, би искала да организира среща между нас.
Фактът, че тя ме прие толкова лесно, ме накара да се почувствам скептична към нейната прозорливост. Бях постигнала резултата, който исках, но се чудех каква би била цената и то не само за мен, но какво би означавало това за нея и нейното семейство.
Баща ми се върна след две седмици и аз му съобщих новината, че Дешен се е съгласила за годежа и иска да уреди среща с Дирен веднага щом задълженията му позволят. Новината зарадва баща ми. Той ме увери, че престрелките незабавно ще спрат, за да мога да бъда представена на бъдещия ми годеник.
Когато попитах за здравето на Иша, той просто ми ми се усмихна широко като котка, притиснала мишката в ъгъла. След това той прошепна още заплахи, като каза, че Хаджари е бил разочарован от постоянните ми изчезвания.
Казах му част от истина.
– Хаджари прави някои от жените тук нервни. Дешен го изгони от женската стая и тъй като печелех благоразположението й, нямаше как да го защитя.
Той ме погледна, сякаш се опитваше да разбере какво мисля, но накрая отстъпи.
– Много добре. Когато имам възможност, ще го накарам да шпионира Кадам.
Локеш си тръгна, по тайния начин, по който беше дошъл, с обещание, че ще ме посети отново много скоро.
На следващия ден седях близо до Дешен, наполовина слушайки сутрешните доклади от мъжете, които й докладваха за хода на военните действия, когато един от тях каза нещо, което изостри вниманието ми.
Докато той се покланяше, преди да си тръгне, попитах Дешен:
– Синът ви се е върнал?
– Да. – Тя грейна и после добави. – О, не Дхирен. По-малкият ми син Кишан. Предполагам, че той ще се присъедини към нас на вечеря.
– О.
– Не се безпокой. Скоро ще се срещнеш и с Дхирен.
Поклатих глава и се усмихнах.
– Нямам търпение.
– Много добре. Сега, моля да ме извиниш. Бих искала да се уверя, че готвачите ще приготвят любимото ястие на Кишан тази вечер.
– Разбира се.
Тя постави ръката си върху долната част на гърба ми, докато ставах.
– Би ли искала да се разходиш в градината? В центъра има лабиринт, в който повечето хора трудно се ориентират. Там лесно ще избегнеш човекът на баща ти. – Тя понижи гласа си и прошепна: – Номерът е винаги да завиваш наляво. – Тя си тръгна заедно с антуража си, а когато останах сама, използвах способността си да ставам невидима. Послушах съвет й и тръгнах да изследвам лабиринта, нещо, което отдавна копнеех да направя.
Градината на Раджарам беше много различна от висящите градини над кралския дворец, но въпреки това беше красива, пълна с цветя от всякакъв вид и дървета, които миришеха прекрасно. Уверена, че оставам незабелязана, отделих време да изследвам, докосвайки деликатните растения и цветни пъпки, докато не стигнах до лабиринта.
С любопитство влязох и завих наляво десетина пъти, докато стигнах до центъра. Фонтан, пълен с лотосови цветя, ме привлече по-близо. В средата на лабиринта, заобиколен от жив плет, толкова висок, че никой не можеше да ме види, се чувствах в безопасност, сякаш растителният свят, който обичах толкова много, можеше да ме обгърне и да ме защити от всичко лошо на света.
Тъй като се чувствах в безопасност, оставих силата, която ме защитаваше, да се стопи и вдигнах лице към горещото слънце. Когато ми стана твърде топло, махнах воала от лицето и косата си, оставих го да падне около ръцете ми и потопих върховете на пръстите си във фонтана, за да охладя врата и лицето си. Бръмченето на пчелите и песента на птиците ме успокоиха и успях да забравя къде съм и, което е по-важно, коя съм. В градината бях просто едно момиче, което обичаше цветята.
Сред розовите и бели лотосови цветове забелязах нещо различно, нещо, което бях виждала и преди. Това беше същото лавандулово водно цвете, което бях видяла във фонтана на краля.
– Невъзможно – прошепнах аз и се пресегнах да го взема, за да мога да го разгледам по-отблизо. – Може би си по-често срещано, отколкото си мислех.
Зад мен се чу дълбок глас:
– Бих казал, че е изключително.
Стресната, изпуснах цветето и се обърнах. В отвора към центъра на лабиринта стоеше човекът, когото не бях успяла да забравя, въпреки че минаха седмици, откакто го видях. Премигнах, за миг заслепена от широката му усмивка, докато той не направи крачка към мен. Тогава дойдох на себе си и припряно дръпнах воала върху косата и лицето си, след което сведох глава.
Той се поколеба, като видя реакцията ми.
– Извинявам се. Не исках да ви стресна.
Чувствах езика си вързан. Исках да отговоря, но не можех да се сетя какво да кажа. Вместо да поиска отговор или да стане нетърпелив към мен, той се приближи до фонтана и взе цветето, което бях пуснала на камъка. Внимателно го постави обратно сред другите цветове.
– Красиво е, нали? — попита той, въпреки че изглежда не му пукаше дали ще отговоря. – Видях го в градината на Бреенам и пожелах да го имам. Знаех, че майка ми ще го хареса.
– Прекрасно е – прошепнах.
Малки рибки се стрелнаха към повърхността, напомняйки ми за тези от двореца, където бях стояла до него, но сега той ме виждаше. Сякаш прочел мислите ми, той каза:
– Хората на майка ми разказват една история за тези риби. Далеч оттук има река, пълна с тях. Въпреки че не се случва често, някои риби-кои плуват чак до началото на реката. (Риби-кои, наречени още Брокатен шаран, са подвид на опитомен шаран, които се използват за декоративни цели). Там те стигат до голям водопад и най-смелите и непоколебими риби, започват да скачат към върха на водопада, изтощавайки се, за да получат дар от боговете.
– Какво биха дали боговете на една риба? — любопитно попитах.
Той наклони глава и въпреки че можех да видя блясък в очите му, показвайки, че е чул тихият ми въпрос, той не се обърна към мен, а протегна и прокара ръка през фонтана и след това обхвана задната част на врата си, намокряйки го с хладка вода.
– Превръщат се в големи дракони. Заради това, началото на водопадът на Жълтата река е наречен Портата на дракона. Така че виждате, всяко създание, дори толкова невзрачно като риба, може да стане нещо могъщо, преминавайки през изпитания, те срещат съдбата си.
Това, което каза, беше забележително. Не само защото се бях захласнала от способността му да разказва, но и защото изглеждаше, че знае точно какво трябва да чуя. Аз също се борех с и си помислих, че ако има надежда за една скромна риба, тогава може би и мен боговете ще ме забележат. Може би, ако докажа, че съм достойна, бих могла да получа дар, от който имах нужда.
– Извинявам се за небрежния си външен вид – каза той, изтръгвайки ме от мислите ми. – Кадам ме товари повече от обикновено. Страхувам се, че ме наказва, че ме нямаше през последните няколко седмици. Той мисли, че съм станал дебел и мързелив без ежедневните му тренировки.
Когато той разхлаби ризата си и наплиска вода по врата си, аз преглътнах и навлажних устните си, стоейки замръзнала на място. Кишан беше всичко друго, но не и дебел и мързелив. Всъщност той беше най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Ръцете и гърдите му бяха мускулисти, а ризата му прилепваше към тялото му по такъв начин, че ме караше да се чувствам така, сякаш съм стояла твърде дълго на слънце.
Говорейки за слънцето, златните му очи, особено когато гледаше към мен, бяха достатъчно топли, за да ме стопят в локва, където стоях. Всъщност бях изненадана, че вече не съм се преляла във фонтана. Представях си какво би било да съм водата, която той плискаше по кожата си, когато нещо привлече вниманието ми.
Това беше медальонът. Висеше на врата му и бях абсолютно сигурна, че това е същият, който баща ми търси. Студен страх проникна в тялото ми, смразявайки трескавата ми кожа. Обгърнах кръста си с ръце. Какво щях да правя? Ако баща ми знае, че този млад мъж носи предмета, който искаше, щеше да го убие. Или щеше да ме накара да го направя. Така или иначе, красивите златни очи на Кишан щяха да се затворят завинаги. Топлината му ще бъде заменена от студа на гроб. Потръпнах.
– Студено ли ви е? – попита той. – Ще ми позволите ли да ви придружа обратно до двореца?
Кимнах му кратко. Той ме поведе към откритата част на живия плет и каза:
– Между другото, името ми е Кишан.
– Знам — отвърнах тихо.
Той се обърна, за да ме погледне и ми хвърли озадачен поглед, но се усмихна.
– Тогава съм в неизгодно положение. Може би прекрасната млада дама ще ме удостои с името си?
Спрях, а умът ми препускаше в мисли за безсмислието на това, което се опитвах да направя. Как бих мигла да го спася, да спася семейството му, когато баща ми планираше такива злини срещу тях? Вдигнах очи и видях медальона му. Как щеше да умре? Ще се събудя ли един ден, за да чуя, че има черни петна по гърдите му? Щеше ли просто да изчезне? Или може би смъртта му щеше да дойде от моята ръка. Може би аз щях да прокарам малкия си нож през гърлото му. Може би аз щях да притисна чашата, пълна с отрова, към устните му.
Изведнъж не можех да го гледам повече. Моето име беше името на убиец. Бях убийца, която в момента се създаваше. Той поне заслужаваше да знае името на тази, която трябваше да го убие.
– Йесубай – прошепнах. – Казвам се Йесубай. – Стиснах полите си в юмруци, стрелнах се покрай него и тичах чак до двореца, без изобщо да поглеждам назад.
—
Въпреки че се опитвах да избягвам Кишан, той сякаш винаги знаеше къде съм. Той беше един от малкото мъже, допускани в женските стаи. Виждах го седнал в краката на майка си, разговаряйки с нея, повече от един път. Всеки път той се опитваше да ме включи в разговора, но аз се извинявах и си тръгвах. Когато вечеряхме, го хващах да ме наблюдава и често доброволно ме придружаваше, като охрана, когато се разхождах из двора.
Кишан сякаш усещаше облекчението ми, че е наблизо, и когато вървяхме, почти забравях, че Хаджари ни следва. Кишан имаше способността да ме кара да се чувствам в безопасност, по същият начин, както се чувствах в градината. Не само защото беше голям мъж, имаше и нещо друго. Не го осъзнавах до третия ден, че това, което чувствах , когато съм около него, беше надежда. Никой не можеше да бъде около Кишан и да не бъде повлиян от неговата стабилност и от това колко земен беше той.
Подобно на дърветата, корените му бяха дълбоки и аз си мислих, че ако ме прегърне, ще ме скрие на безопасност в клоните си от света. Нищо не можеше да го разстърси. Не се страхуваше от нищо. Гледайки го как тренира с войниците, можех да видя, че те го уважават и му вярват напълно. Нещо повече, бях опасно близо до това да започна да изпитвам същото към него.
Твърде бързо Дешен обяви, че керванът е готов да ме отведе на среща с Дирен. Докато ме качваха в каретата, повдигнах завесите, търсейки лицето на Кишан, но той не дойде да ме изпрати. Казах си, че така е най-добре и се приготвих за дългото пътуване до далечния край на империята.
Когато срещнах Дирен, бях поразена колко красив беше той. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си. Очите му бяха изумително сини, но колкото и мил да беше, ми липсваше топлината на златния поглед на Кишан. Говорихме дълго. Той беше учтив, добре възпитан, всичко, което една жена трябва да иска от един мъж, но нещо ми липсваше. Между нас имаше разстояние, което беше твърде голямо, за да се опитаме да го нарушим. Въпреки че го наблюдавах внимателно през времето, когато бяхме заедно, не видях синджир около врата му, показващ, че носи част от амулета, който баща ми търсеше.
Беше очевидно, че трудностите, които среща с армията на баща ми, го бяха ангажирали напълно, но той не ме обвиняваше за този факт и нито обсъждаше дипломатическите аспекти на нашия съюз. Той просто каза, че очаква с нетърпение нашия брак и има голяма надежда, че ще бъдем щастливи заедно.
Документите бяха подписани и той учтиво и внимателно се увери, че имам всички необходимо удобства за пътуването ми обратно, но когато притисна устни към ръката ми за сбогом, всичко, което можех да почувствам, беше съжаление. Той беше добър човек, прекрасен дори. Човек, толкова различен от баща ми, колкото нощта беше от деня. Това направи моето участие в плановете на баща ми още по-трудно за понасяне.
Не беше минал и един ден от моето завръщане, когато баща ми се появи, но този път официално, а не по тайния начин, по който ме посещаваше преди.
Назад към част 5 Напред към част 7
