ГЛАВА 15
Не се върнахме в хотела ни в Себалос. Томас ни закара направо до един празен, древен на вид манастир и минахме през портите точно когато последните слънчеви лъчи изчезнаха. Запътих се към изоставената светиня с толкова силно облекчение, че ми се стори като евтина дрога. Кой знаеше, че влизането в църква ще бъде новото ми любимо нещо?
– Скрий джипа – нареди Ейдриън. – Как сме с боеприпасите?
– Почти свършиха – каза Томас и прокара ръка през косата си, изпръскана с червени пръски. – Ще се обадя и ще се опитам да взема още.
– Коста. – Ейдриън хвърли торбата с мана към него. – Ето.
Къдрокосият мъж изсумтя, докато протягаше ръка и я хващаше.
– Благодаря. Дръпнаха ме гадовете.
Когато Коста вдигна ризата си и видях две течащи дупки в корема му, се затичах към него.
– Прострелян си!
Психически дефектена съм правилно, веднага се укорих. Говоря за заявяване на очевидното.
– Позволи ми да ти помогна – добавих, като пъхнах рамото си под ръката на Коста, за да може да ме използва като патерица. Ейдриън поклати глава, мърморейки нещо неразбираемо, докато напускаше потрошеното светилище. Заведох Коста до една ниша, като го настаних върху пейката.
– Знаеш ли какво да правиш с това? – Попита Коста, като звучеше болезнено, но и забавно.
– Загребвай и пляскай, нали? – Отговорих, като зарових пръстите си в кашавата субстанция. От всички ръцете ми бяха най-чисти, но все пак оставих кървави петна в торбичката.
Коста измърмори.
– Това е. – След това видимо се окопити, когато задържах намазаната си с мана ръка над първата входна рана. – Направи го.
Притиснах я към дупката от куршум, като изтръпнах от съпричастност, когато цялото му тяло се размърда. След няколко минути учестеното му дишане се успокои и аз отдръпнах ръката си.
От дупката, която се смаляваше пред очите ми, вече не течеше кръв. След още една минута тя изчезна напълно, оставяйки на нейно място гладка, лъскава кожа.
– Остава една – казах аз и посегнах за още мана.
– Коста, ръцете ти също ли са простреляни?
Въпросът ме стресна. Не бях забелязала Ейдриън да се връща, но ето че той стоеше на мястото, където щяха да бъдат вратите, ако входът на светилището все още го имаше.
Коста вдигна едното си рамо и сви рамене.
– Само глупак може да откаже внимание на красиво момиче.
Изражението на Ейдриън се втвърди още повече от сегашната му гримаса, в което нямаше никакъв смисъл. Първо, да лекуваш раните си от куршуми едва ли можеше да се смята за флирт, и второ, защо му пукаше дори ако Коста флиртуваше?
– Опитвам се да помогна – казах аз, като поставих мана върху втората дупка от куршум, което ефективно заглуши Коста. – Не се оказах много полезна с оръжието, но поне това мога да направя.
Погледът на Ейдриън премина от лицето ми към ръката ми върху корема на Коста и обратно.
– О, сигурен съм, че той го оценява.
След тези тихо изръмжани думи той изчезна. Коста вдигна вежди. Вдигнах свободната си ръка в жест „не ме питай“. Може би грубостта му беше просто още един страничен ефект от това, че е бил отгледан от демони.
– Не мисля, че му харесва да ме докосваш – каза Коста, а устата му се сви. – Ейдриън, държи се ревниво. Това е за първи път.
– Той не ревнува – промълвих аз и избърсах ръце в късите си панталони, след като потвърдих, че раната му е заздравяла. – Той продължава да ми напомня, че няма търпение да се махне от мен.
– Това не е заради теб. – По изражението на Коста се мярна нещо тъмно. – Става дума за него.
Томас се върна, като ме спря да изследвам повече.
– Джипът е скрит – обяви той, – а още оръжия са на път.
През мен премина облекчение. Кой знаеше, че оръжията ще са второто ми любимо нещо след свещената земя?
– Какви са шансовете демоните да не ни намерят, докато не вземем тези оръжия? – Попитах, като се надявах на висок процент.
– Петдесет на петдесет – отвърна Томас, като го опроверга. – Знаят, че не може да сте стигнали твърде далеч до залез слънце, затова ще накарат слугите си да претърсят всяко осветено място в радиус от сто мили.
– Точно така, искат да ме убият, защото съм единственият човек, който може да намери оръжие за убиване на демони – казах уморено.
– Това не е… – започна Томас, после затвори уста при предупредителния поглед, който Коста му отправи.
– Не е какво? – Попитах, а подозрението замени умората ми.
– Ако Ейдриън не ти е казал, сигурно има причина – каза Коста, приземявайки се веднага след Деметриус в списъка ми с гадовете.
– Да, защото той е патологично потаен – отвърнах аз. – Вече ми омръзна да съм единственият човек, който не знае какво се случва, така че по-добре някой от вас да говори.
Томас размени още един поглед с Коста, след което се облегна на стената.
– Знаеш ли какво беше за нас в царствата? – Попита той с разговорен тон. – Бяхме пребивани, принуждавани да се занимаваме с канибализъм, работехме почти до смърт… и това беше в добър ден.
Симпатията смекчи гнева ми.
– Много съжалявам – казах аз, като имах предвид всяка дума.
Тъмнокафявият поглед на Томас задържа моя.
– Не съжалявай. Ние оцеляхме. Знаеш ли как се отнасяха с Ейдриън, преди да започне да се бори с демоните? Като принц. – Той направи пауза, оставяйки това да потъне в съзнанието му. – Всичко, което искаше, го получаваше. Дори не му се налагаше да иска. Те на практика го боготворяха, а когато демоните искат да обсипят някого с преклонение, креме, те правят дъжд. Красиви жени, повече злато от Форт Нокс, власт да управлява всяко царство, в което влезе…
– Защо? – Прошепнах, зашеметена.
– Заради произхода му те вярват, че той ще направи нещо, което ще направи демоните непобедими във войната им срещу архонтите.
Това е твоята съдба! Майхем беше изръмжал на Ейдриън. Деметриус беше казал нещо подобно, когато ни настигна. Дори Зак беше казал на Ейдриън, че не може да избяга от съдбата си, но Зак беше архонт, така че не можеше да повярва, че Ейдриън е предопределен да помогне на демоните да спечелят войната срещу тях. Ако беше така, защо Зак да не убие Ейдриън като превантивен удар? Демоните със сигурност искаха да ме убият, а единственото, което можех да направя, беше да намеря едно древно оръжие…
Засмуках дъх, осъзнаването ме разтърси.
– Това е оръжието, нали? Ейдриън каза, че ако демоните са знаели къде е, вече са щели да го използват за собствените си цели. Тогава не се замислих, но това означава, че то трябва да прави много повече, отколкото само да убива демони.
Устата на Томас се изтъни в права линия. Коста се изправи, като пусна за кратко ръка върху рамото на приятеля си.
– Чувала ли си за Давид и Голиат? – Попита равномерно Коста. – Преди хиляди години едно овчарче убива великан само с прашка и сляпа вяра и така се ражда славата на Давид. Ти си последният давидовец, така че в твоите ръце тази древна прашка има еднократната сила да преодолее всяко и всички препятствия. Накратко казано, към каквото и да я насочиш, то ще бъде победено.
Това звучеше твърде добре, за да е истина, така че трябваше да има нещо повече.
– Какво могат да направят демоните с нея?
Усмивката на Коста беше мрачна.
– Голиат не е бил обикновен великан. Той произхождаше от демони и част от кръвната линия на произхода му продължава да живее. Ако някой от тези демони се сдобие с прашката, той също получава еднократна способност да преодолява непобедими трудности. Така че с нея демоните смятат, че могат да спечелят войната срещу архонтите за един ден.
Главата ми започваше да се блъска, вероятно от опитите да обработя информацията, която беше твърде невероятна – и ужасна – за да повярвам. Ако днес не бях преминала в друго царство или не бях виждала множество примери за свръхестествени явления през целия си живот, щях да нарека Томас и Коста луди.
За съжаление знаех, че не са.
– Ейдриън ли е потомък на рода на Голиат? – Беше това, което попитах. – Затова ли демоните го смятат за свой спасител? Защото, ако получи оръжието, ще може да го използва срещу архонтите?
Томас и Коста си размениха още един поглед, след което Томас изпусна дълбока въздишка.
– Не, Айви. Ейдриън е последният от друг род.
– Чий? – Попитах със стоманен глас, а погледът ми ги дразнеше да не ми кажат.
– Излизайте, и двамата.
Гласът на Ейдриън проряза тишината. Както и преди, той беше влязъл, без никой да забележи. Томас и Коста станаха едновременно и си тръгнаха, без да кажат и дума. Когато видях изражението на лицето на Ейдриън, част от мен искаше да ги последва, но останалата част толкова много искаше истината, че не ме интересуваха последствията.
– От чий род си последен? – Казах, отказвайки да отстъпя. – Кажи ми сега или оставям това оръжие изгубено, а след това, което току-що чух, „изгубено“ вероятно е мястото, където трябва да остане.
Той се усмихна, а съблазнителната извивка на устните му не отнемаше от смъртоносната твърдост на ювелирния му поглед. Челюстта му беше в сянка от това, че не се беше бръснал напоследък, и този намек за тъмнина само правеше високите му скули по-изразени, придавайки острота на и без това незабравимите му черти. Дори в окървавените му, разкъсани дрехи, никога не го бях виждала да изглежда по-красив и за първи път също така се страхувах от него.
– Не си ли се досетила? – Попита той, а гласът му галеше думите като копринена драперия по кинжалите. – Кой в историята е извършил толкова отвратително деяние, че е направил името си завинаги синоним на предателство?
– Не знам – казах аз и се отдръпнах, когато той се приближи към мен с бавни, преследващи стъпки.
– Да, знаеш.
Груб, гърлен шепот и след това той беше пред мен, а ръцете му представляваха клетка, която ме блокираше, докато стената зад мен правеше отстъплението невъзможно. Въпреки страха си, аз се разтреперих, когато той се наведе, устата му беше само на сантиметри от моята, а ръцете му се плъзнаха по раменете ми. Последния път, когато бяхме толкова близо, той почти ме беше целунал и Бог да ми помогне, все още исках да го направи. Чувствата ми към него противоречаха на логиката, здравия разум и безопасността, а съдейки по интензивността на погледа му, докато прокарваше едната си ръка през косата ми, беше възможно и той да се чувства по същия начин.
Тогава устата му се спусна, но не към устните ми, въпреки че те се разтвориха в безразсъдно очакване. Вместо това той целуна бузата ми, като същевременно прошепна най-тъмната си тайна.
– Аз съм последният потомък на Юда и подобно на позорния ми прародител съдбата ми е била и винаги ще бъде да предам децата на Давид.
Назад към част 15 Напред към част 17
